Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (2)

2.

— Откъде се познаваш с тоя кукуригалник? — попитах Джопи.

— Запознахме се, когато се боксирах. Както ти каза, още преди войната.

Джопи, привел издутия си корем над бара, продължаваше усърдно да лъска плота. Чичо му, който също се беше подвизавал като барман, бе починал в Хюстън преди десет години, точно когато Джопи бе решил да слезе от ринга. Джопи беше бил целия път до Хюстън, само и само да прибере този мраморен плот. Касапите вече били съгласни да му разрешат да отвори бар на горния етаж и му оставало само да си домъкне мраморния плот. Джопи беше суеверен. Мислеше, че единственият начин да успее беше да се сдобие с някоя вещ на чичо си, взела вече участие в успешен бизнес. Всеки свободен момент търкаше и полираше мраморната повърхност. Трепереше нещо да не се строши отгоре на плота и ако някой изтървеше някоя халба или нещо по-тежко, той само след секунда беше на местопроизшествието и събираше парчетата.

Имаше набита фигура и наближаваше петдесетте. Ръцете му бяха като на чернокож борец, тежка категория, и всеки път, когато сложеше риза, ръкавите й пращяха по шевовете. Лицето му носеше белезите от всичките аркади, получени на ринга. Плътта около месестите му устни беше обезобразена, а над дясното си око имаше буца, която винаги изглеждаше като пресен оток.

Като боксьор бе имал колеблив успех. Само през 1932 се бе изкачил до седмо място в класацията. Силните му удари го бяха направили известен. Джопи бе раздавал и получавал чудовищни ъперкъти на ринга. През най-добрите му години никой не бе успял да го свали в нокдаун. Той винаги бе изигравал мачовете си до края.

 

 

— Има ли нещо общо с бокса? — попитах.

— Олбрайт е винаги там, където може да се изкара някой и друг долар — каза Джопи. — Не се вълнува особено дали парите миришат.

— Значи си ме забъркал с гангстер?

— Той не е гангстер, Изи. Господин Олбрайт просто винаги надушва къде има печалба, това е всичко. Той е бизнесмен и ако някой път дойде при теб с кашон ризи и ти каже, че го е видял как пада от някакъв камион, ти просто му даваш два долара, избираш си риза и си обръщаш главата на другата страна. — Той махна с ръка към мен. — Това е то бизнесът.

Джопи търкаше всяка педя от плота, докато не остане нито едно петънце, освен в пукнатините, където мръсотията просто не можеше да се изчегърта. Тъмните нишки набраздяваха светлата повърхност на мрамора подобно мрежата от кръвоносни съдове по главичката на новородено.

— Значи той е просто бизнесмен, така ли?

Джопи спря за момент с парцала и ме погледна право в очите.

— Не ме разбирай погрешно, Изи. ДеУит е корав мъж и работи с разни типове, но ти можеш да си платиш месечната вноска по полицата и да понаучиш нещо от него.

Огледах бара. Джопи беше подредил шест маси и седем високи столчета покрай плота. Никога не бях виждал всичките заети, дори и през почивните дни, но му завиждах за успеха. Той си имаше нещо, което си беше само негово — собствен бизнес. Една вечер ми каза, че стига да поиска, винаги може да продаде заведението, въпреки че помещението не беше негово, а под наем. Тогава си помислих, че ме лъже, но по-късно разбрах, че хората наистина купуват бизнес, който е вече разработен. Нямат нищо против да плащат наема, стига само да получават приходи.

Прозорците бяха мръсни, а подът нащърбен, но това беше барът на Джопи и когато белият шеф на касапите идваше да си прибере наема за месеца, винаги казваше:

— Благодаря ви, господин Шаг. — Защото беше щастлив да прибере парите му.

— И така, какво може да иска от мен? — попитах го.

— Иска просто да издириш някого, така поне ми каза.

— Кого?

— Някакво момиче. Не знам — повдигна рамене той. — Не ми влиза в работата, щом няма да я търся аз. Но той ти плаща само да я потърсиш, а не настоява да я откриеш.

— И какво ще плати за тая работа?

— Достатъчно, за да посрещнеш месечната си вноска по полицата. Затова и ти се обадих, Изи, знам, че си доста закъсал. Пет пари не давам за тоя човек, нито кого търси.

Мисълта за вноската по полицата ми напомни за предния двор и за сенките на овошките в лятната жега. Чувствах, че не съм по-лош от който и да е бял мъж, но ако не притежавах дори и входната си врата, тогава хората щяха да гледат на мен като на поредния просяк с протегната длан.

— Вземи му парите, човече. Не трябва да изтърваваш къщата си — каза Джопи, сякаш прочел мислите ми. — Никое от готините гаджета, дето движиш с тях, няма да ти купи къща.

— Не ми харесва този тип, Джопи.

— Не ти харесват парите му ли? По дяволите! Та аз ги запазих за теб.

— Не става въпрос за парите… Просто… Знаеш ли, този Олбрайт ми напомня за Плъха.

— За кой?

— Не си ли го спомняш, един такъв дребен, живееше в Хюстън. Ожени се за ЕтаМей Харис.

Джопи изкриви обезобразените си устни в опит да си припомни човека.

— Не, трябва да е дошъл, след като съм се преместил вече.

— Да, двамата много си приличат. Винаги е спретнат, конте и половина, и през цялото време се усмихва. Но го е грижа само за собствения му бизнес и ако по някакъв начин му объркаш работите, като едното нищо можеш да загазиш.

— „Можеш да загазиш“ е едно, Изи, но другият месец със сигурност ще те изритат от дома ти, ако не си платиш вноската.

— Да, така е, човече. Просто гледам да не объркам нещо.

— Вниманието е хубаво нещо, Изи. Никога не е излишно.

— Значи той си е просто един бизнесмен, така ли? — попитах повторно.

— Точно така.

— И с какъв точно бизнес се занимава? Искам да кажа, да не продава ризи или какво?

— За неговия бизнес има поговорка, Изи.

— И каква е тя?

— Каквото падне на тезгяха. — Той се ухили широко, заприличвайки досущ на гладна мечка. — Каквото падне на тезгяха.

— Да си помисля, значи.

— Не се тревожи, Изи, аз ще се грижа за теб. Ти само ми врътвай по някоя шайба и старият Джопи ще ти прошепне на ушенцето, ако играта загрубее. Дръж се за мен и не се бой.

— Благодаря ти, че мислиш за мен, Джоп — казах, но не бях много убеден дали и по-късно ще му бъда толкова благодарен.