Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (19)

19.

Зепо винаги можеше да бъде открит на ъгъла на Четиридесет и девета улица и Маккинли. Беше наполовина негър, наполовина италианец, парализиран. Стоеше и гледаше на света като мършав, сбръчкан пророк, до когото единствено достига гласът на бога. Той трепереше и се тресеше, а лицето му се кривеше от всевъзможни тикове. Понякога се привеждаше и се подпираше с двете си ръце на тротоара, сякаш улицата се канеше да го погълне и бързо се отблъскваше от нея.

Ърнест, бръснарят, оставяше Зепо да проси пред бръснарницата му, защото знаеше, че уличните момчета няма да посмеят да го закачат, докато е пред прозорците му.

— Хей, Зепо, как я караш? — попитах.

— Б-б-б-ива, Изи. — Понякога думите излизаха от устата му без трудност, но друг път не можеше дори да довърши изречението си.

— Хубав ден, а?

— Д-д-д-а. Х-х-х-х-убав ден — заекна той, изпънал и двете си ръце пред лицето, като някоя миеща се животинка.

— Добре — казах и влязох в бръснарницата.

— Здрасти, Изи — произнесе Ърнест, докато сгъваше вестника си и се изправяше от бръснарския стол.

Заех мястото му и той заметна чистата бяла кърпа около мен, като я закопча под брадата ми.

— Не идваше ли в четвъртък?

— Човек не може да си остава все същият, Ърнест! Човек трябва да се стреми към разнообразие.

— Хей! Господи, дай ми тази седмица! — извика някой от дъното на тясната бръснарница. В дъното на салона винаги играеха на карти — група от петима мъже, насядали на колене около третия бръснарски стол.

— Значи, погледна се в огледалото тази сутрин и реши, че имаш нужда от подстригване, а? — попита ме Ърнест.

— Абсолютно.

Ърнест се засмя и грабна ножиците.

Той винаги пускаше италиански опери по радиото. Ако го запиташе човек защо, винаги отговаряше, че Зепо много обичал операта. Зепо обаче не можеше да чуе радиото отвън, а Ърнест го пускаше в бръснарницата само веднъж месечно, за безплатното му подстригване.

Бащата на Ърнест бил голям пияница. Пребивал до смърт малкия Ърнест и майка му. Така че Ърнест не се церемонеше много с пияниците. А Зепо си падаше по чашката. Предполагам, че цялото това клатушкане не му причиняваше кой знае какво неудобство, стига само коремът му да беше пълен с евтино уиски. Така че той просеше, докато събереше достатъчно за консерва с боб и бутилка скоч, за да се налее.

Тъй като Зепо почти винаги биваше или пиян, или на път да се напие, Ърнест никога не го пускаше вътре в бръснарницата.

Веднъж го попитах защо оставя Зепо да проси пред заведението му, щом толкова ненавижда пияниците.

— Господ може да ме запита един ден защо не съм подал ръка на по-нисшия си брат — отвърна ми той.

Побъбрихме за това-онова, докато мъжете отзад хвърляха заровете, а Зепо се кълчеше и люшкаше пред прозореца. Радиото свиреше „Дон Жуан“. Исках да разбера местонахождението на Франк Грийн, но това трябваше да стане в нормален разговор. Повечето бръснари бяха запознати с всичката важна информация из квартала. Затова и отидох да се подстрижа при него.

Ърнест точеше бръснача на кожения колан покрай ушите ми, когато на прага застана Джаксън Блу.

— Здравейте — поздрави той.

— Здравей, Джаксън — отвърнах.

— Лени е тук, Блу — предупреди го Ърнест.

Хвърлих поглед към Лени. Беше дебел мъж, седнал на колене както си беше в работните дрехи на градинар и бяла бояджийска шапка. Захапал угарката на пура, той хвърли кръвнишки поглед към Блу.

— Кажи на тоя мършав педал да си обира крушите оттук, Ърни! Ще го пречукам кучия му син. Хич не се майтапя — предупреди Лени.

— Той не ти се бърка в работите, Лени. Гледай си играта или изчезвай от заведението ми.

Най-хубавото нещо при бръснарите беше, че винаги имаха дузина остри бръсначи под ръка, с които да въдворяват ред в бръснарниците си.

— Какво му става на Лени? — попитах.

— Просто е глупак — отвърна Ърнест. — Това е. Джаксън е същият.

— Какво се е случило?

Джаксън беше дребен човечец с много тъмна кожа. Беше толкова черен, че кожата му блестеше със синкав оттенък на силно слънце. Той се свиваше на вратата и кокореше очи.

— Приятелката на Лени, нали я знаеш, Елба, отново го зарязала — каза Ърнест.

— Така ли? — Чудех се как да завъртя разговора към Франк Грийн.

— И после почна да се навърта около Джаксън, само и само да влуди Лени.

Джаксън беше забил поглед в пода. Носеше възширок син костюм на райета и кафява филцова шапка.

— Наистина ли?

— Да, Изи. А нали знаеш, на Джаксън му изскачат ангелите веднага, само като му намигнат.

— Не съм си имал работа с нея. Тя го лъже — нацупи се Джаксън.

— Значи, според теб, завареният ми брат също лъже, а? — Лени се бе появил точно до нас. Напомняше силно на сцена от комедиен филм, защото Джаксън беше уплашен като куче, притиснато в ъгъла, а Лени, с провисналото си над колана шкембе, напомняше едър пес, готов да го връхлети.

— Назад! — изкрещя Ърни, заставайки между двамата, като ги разблъска. — Всеки човек може да дойде да се подстриже при мен, но не и да се бие.

— Тоя дребен алкохолизиран боклук трябва да даде обяснение за Елба, Ърни.

— Той няма да го направи тук. Кълна се, че ще трябва да се биеш с мен, ако искаш да стигнеш до Джаксън, а ти добре знаеш, че не си струва риска.

В този момент си спомних как понякога си изкарваше парите Джаксън.

Лени посегна към него, но дребният човечец пъргаво се скри зад Ърнест, който стоеше непоклатим като скала.

— Върви да си играеш играта, докато кръвта ти тече още из вените, приятелю — каза той, като измъкна един прав бръснач от джоба на синята си манта.

— Нямаш никакво право да ме заплашваш, Ърни. Аз не съм някакъв боклук, та всеки да ме подритва както му скимне. — Той въртеше глава, като се мъчеше да види Джаксън зад гърба на бръснаря.

Започнах да се изнервям от скандала и свалих кърпата от врата си, като обърсах пяната с нея.

— Слушай ме добре, Лени. Пречиш ми на бизнеса и тревожиш клиента ми, братко. — Ърни заби пръст като железопътна траверса в шкембето на Лени. — Или се връщаш към играта, или ще те разпоря. Не се майтапя!

Всеки, който познаваше Ърнест, знаеше, че това беше последното му предупреждение. За да бъдеше човек бръснар, бяха нужни и смелост, и решителност, защото заведението му обикновено се превръщаше в център на бизнеса в местния квартал. Картоиграчи, лотария и всички останали видове незаконен бизнес си даваха среща в бръснарницата. Тя беше нещо като клуб. А всеки клуб има нужда от вътрешен ред, за да вървят нещата.

Лени навири предизвикателно брадичка и разкърши плещи, след което направи няколко крачи заднишком.

Станах от стола и отброих няколко монети върху плота.

— Ето, Ърни — казах.

Ърни кимна към мен, но беше прекалено зает с Лени, за да ме погледне.

— Остави го — обърнах се към свития Джаксън.

Всеки път, когато биваше притеснен, той се улавяше за онази си работа. В момента я мачкаше здравата.

— О, да, Изи, мисля, че Ърни оправи нещата. Идвам с теб.

 

 

Свърнахме зад първия ъгъл, до който се добрахме, и после поехме по улицата, отдалечавайки се от бръснарницата. Ако Лени се канеше да хукне подир нас, той трябваше да се потруди доста, докато ни открие.

Не успя, но когато минавахме по Мериуедър Лейн, някой извика:

— Лени!

Беше Зепо. Залюшка се след нас, подобно на човек с невидими патерици. На всяка стъпка се накланяше опасно и аха-аха да се пльосне на земята, но в този момент правеше стъпка и нещата се оправяха до следващото залитане.

— Здрасти, Зеп — отвърна Джаксън и погледна зад рамото на Зепо дали не идва Лени.

— Д-д-джаксън.

— Какво искаш, Зепо? — Трябваше да науча нещо от Джаксън и не ми трябваха никакви свидетели.

Зепо протегна шия напред до положение, което си мислех, че е невъзможно за човек, и после приближи свитите си в юмруци ръце до раменете. Напомняше на птица, изпаднала в агония. Усмивката му можеше да накара и Сатаната да умре от завист.

— Л-л-лени направо е п-п-п-олудял. — После се разкашля неистово, което при него означаваше смях. — П-п-п-родаваш ли, Б-б-лу?

Идеше ми да разцелувам сакатия.

— Не, човече — отвърна Джаксън. — Франк го няма от доста време. Продава само на едро на заведенията. Казва, че не му трябват петачета.

— Вече не работиш ли за Франк? — попитах.

— Ами. Той е прекалено голям за мен.

— По дяволите! Щото и аз търсех да купя малко уиски. Замислил съм едно увеселение, ама ще трябва да заредя пиячка.

— Ами може да те уредя, Изи. — Очите на Джаксън светнаха. Още не бе спрял да се извръща от време на време да гледа дали Лени няма му изскочи зад гърба отнякъде.

— Как?

— Ами, може би, ако купиш повечко, Франк ще ни направи отстъпка.

— Колко?

— Колко искаш да купиш?

— Един-два кашона „Джим Бийм“ ще са достатъчни.

Джаксън се почеса по брадичката.

— Франк продава на кашони. Мога да взема три и после да продам третия на бутилки.

— Кога ще го видиш? — Сигурно съм прозвучал доста настойчиво, защото в очите на Джаксън светна тревожна лампичка. Той направи продължителна пауза, преди да проговори.

— Какво има, Изи?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо ти е притрябвал Франк?

— Авер, не знам за какво говориш. Всичко, което знам, е, че в събота чакам гости у дома, а бюфетът е празен. Имам някой друг долар, но миналия понеделник ме изритаха от работа и не мога да си позволя да хвърля всичките си пари за уиски.

През цялото време Зепо се тресеше покрай нас с надеждата, че отнякъде ще се материализира бутилка уиски.

— Е, щом ти трябва толкова спешно — изрече Джаксън, все още подозрително, — какво ще кажеш, ако ти го доставя отнякъде другаде?

— Не ме вълнува откъде ще го доставиш. Всичко, което ми трябва, е евтино уиски, а доколкото знам, нали точно с това се занимаваш?

— Да, така е, Изи. Знаеш, че обикновено купувам от Франк, но този път май ще трябва да потърся от другаде. Ще ти излезе малко по-скъпичко, но пак ще спастриш някоя парица.

— Както кажеш, Джаксън. Само ме заведи до извора.

— И аз с-с-с-ъщо — заприглася Зепо.