Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (18)

18.

Трябваше да открия Франк Грийн.

Ножаря държеше отговора на всичките ми въпроси. Той знаеше къде се намира момичето, ако въобще на някого му беше известно, и знаеше кой е убил Корета, бях абсолютно сигурен в това. Ричард Макгий също беше мъртъв, но тази смърт не ме вълнуваше, защото полицията нямаше как да ме свърже с нея.

Не че не изпитвах някакви угризения по отношение на убития мъж. За мен всяко убийство е престъпление и знам, че в един по-справедлив свят всеки убиец трябва да получи възмездие.

Но аз не вярвах, че за негрите съществува такова нещо като правосъдие. Мислех си, че може да има някакво подобие на справедливост за черните хора, ако имат парите да си я купят. Парите не са стопроцентова гаранция, разбира се, но са най-близко до господ, поне такива са впечатленията ми от този свят.

Аз обаче нямах и пукнат цент. Бях беден и черен и много вероятен кандидат за съдебно наказание, освен ако не успеех да накарам Франк да застане между мен, Олбрайт и закона.

И така, тръгнах да го търся.

 

 

Първото място, където отидох, беше залата за билярд на Рикардо, която се намираше на Слосън. Представляваше само дупка в стената без прозорци — една врата. На входа нямаше име, защото човек или знаеше, че го държи Рикардо, или изобщо не му беше мястото тук.

Джопи ме беше водил при Рикардо няколко пъти, след като нощем затворехме бара му. Това беше долнопробна кръчма, обитавана от лоши мъже с жълтеникави очи, които пушеха и пиеха на провала, докато чакаха сгода да извършат някакво престъпление.

Беше едно от тези места, където за едното нищо можеха да ти теглят ножа, но аз бях в безопасност дотогава, докато бях с корав мъжага като Джопи Шаг. Когато обаче му се наложеше да напусне билярдната маса, за да отскочи до тоалетната, физически усещах как насилието дебне около мен.

Нямах друг избор обаче. Исках ли да открия Франк Грийн, пътят ми задължително минаваше през такива места. Защото Франк беше част от черния бизнес. Ако някой бе откраднал парите му или пък се бе забъркал с момичето му, Франк имаше нужда от наемен стрелец, за да си разчисти сметките, и тогава кръчмата на Рикардо беше точно едно от местата, където той би отишъл. Или ако просто имаше нужда от подкрепление при отвличането на поредната пратка цигари. Хората в билярдната бяха точно от този тип, те живееха единствено от и чрез насилието.

Заведението представляваше голяма зала с четири маси за билярд и лампи със зелени абажури, надвиснали над всяка от тях. Покрай стените бяха наредени столове с прави облегалки, повечето заети от клиентите, които пиеха от бутилки, скрити в кафяви хартиени торби и пушеха на мъждивата светлина. Само едно мършаво момче играеше билярд. Това беше Мики, синът на Розета.

Розета управляваше заведението, откакто Рикардо се бе разболял от диабет и бе изгубил и двата си крака. Той беше някъде горе, на втория етаж, лежеше в единично легло и пиеше уиски, забил поглед в голите стени.

 

 

Навремето, когато бях чул за болестта му, бях казал на жена му:

— Съжалявам за него, Роуз.

Лицето на Розета беше правоъгълно и широко, а мънистените й очи — впити в месестите кафяви бузи. Тя ме бе изгледала ядно.

— Похойкал е за двама, че и отгоре. Предполагам, че сега вече му се полага почивка.

Това беше целият й коментар.

 

 

Тя седеше до единствената маса за игра на карти в дъното на помещението. Приближих се до нея и я поздравих.

— Добър вечер, Розета, как е хавата тази вечер?

— Джопи с теб ли е? — попита ме тя, оглеждайки се наоколо.

— Не. Още не е затворил бара.

Тя ме изгледа така, сякаш бях някакво заблудено коте, хукнало подир кашкавал.

Салонът беше толкова тъмен и запушен, че не можех да видя никой какво прави около мен, освен Мики, но пък усетих десетки чифтове очи в мрака. Когато се извърнах към нея, видях, че и тя се взира натам.

— Да си чувала някой да продава добро уиски в последно време, Роуз? — попитах.

Бях се надявал да си побъбря малко с нея, преди да задам въпросите си, но погледът й не ме успокои особено, а залата беше прекалено тиха, за да водя продължителен разговор.

— Тук не е бар, сладур. Ако искаш уиски, иди при приятеля си Джопи. — Тя хвърли поглед към вратата, подканяйки ме да си ходя, предполагам.

— Не искам да пия, Роуз. Търся да купя кашон или два. Помислих, че може би ти знаеш откъде да си намеря.

— Защо не питаш приятеля си за това? Той знае къде се намира уиски.

— Джопи ме изпрати при теб, Роуз. Каза ми, че ти знаеш.

Тя все още беше подозрителна, но виждах, че вече не се страхува.

— Можеш да пробваш при Франк Грийн, ако искаш да си купиш кашонче.

— Да? Къде мога да го намеря?

— Не съм го мяркала от няколко дни. Или е с гаджето си, или е на работа.

Това беше всичко, което ми каза. Запали цигара и се обърна. Благодарих й и се запътих към Мики.

— Осем топки? — запита той.

Всъщност, нямаше значение на какво играем. Заложих петарка и я загубих, после загубих още една. Това ми отне половин час. След като разсъдих, че съм платил достатъчно за получената информация, махнах на Мики и излязох на слънце.

Изпитвах чувство на огромно задоволство, докато се отдалечавах от заведението на Рикардо. Не знам как да го изразя по-точно. Сякаш за пръв път в живота си вършех нещо единствено само за мен. Никой не ми казваше какво да правя. Може и да не бях открил Франк, но бях накарал Розета да спомене името му. Ако тя знаеше къде се намира онзи ден, щях да го открия.

 

 

На Изабела стрийт имаше голяма къща, в дъното на една сляпа пряка. Това пък беше заведението на Върни. Множество работници отскачаха от време на време до него да споходят някое от тъмнокожите момичета. Беше приятно място. На втория и третия етаж имаше по три спални на етаж, а на първия — кухня и всекидневна, където гостите можеха да се позабавляват.

Върни беше почти светлокожа жена с коса с цвят на потъмняло злато. Тежеше поне сто и петдесет кила и обикновено прекарваше цял ден и цяла нощ в кухнята. Дъщеря й, Дарсъл, която беше със същите габарити като тези на майка си, приветстваше мъжете в салона и събираше по няколко долара за храната и напитките.

Някои мъже, като Одел например, бяха щастливи да седят, да си пийват и да слушат музиката от грамофона. От време на време Върни се мяркаше в салона да поздрави стари приятели и да се представи на новодошлите.

Ако обаче се появеше някой, който търси женска компания, на горните етажи имаше момичета, които чакаха пред вратите на стаите си, в случай че в момента нямаха клиенти. В коридора на втория етаж седеше Хю Барнс — широк в бедрата мъж, с едър кокал и лице на невинен младенец. Но Хю беше бърз и жесток, въпреки невинната си физиономия, и присъствието му осигуряваше безпроблемния бизнес на Върни.

Запътих се натам в ранния следобед.

— Изи Ролинс! — Дарсъл протегна дебелите си ръце към мен. — Чух, че си умрял и си отишъл в рая.

— О, не, Дарси. Знаеш, че ме спасиха, за да бъда твой.

— Добре, влизай, сладур!

Тя ме поведе за ръка към всекидневната. Няколко мъже седяха около бутилка и слушаха джаз. Върху масичката за кафе имаше голяма купа с тъмен ориз и бели порцеланови чинии.

— Изи Ролинс! — разнесе се глас откъм вратата на кухнята.

— Как си, скъпи? — попита Върни, дотичала при мен.

— Чудесно, Върни, просто чудесно.

Едрата жена ме прегърна така, че се почувствах като завит в пухен юрган.

— Уф! — изпъшка тя, като почти ме отдели от пода. — Толкова време мина, миличкия ми, толкова време!

— Да, да — закимах аз. Прегърнах я и бавно се свлякох на дивана.

Върни ми се ухили.

— Не мърдай сега оттук, Изи. Искам да ми разкажеш как вървят нещата, преди да хукнеш горе по стаите. — След тези думи тя се скри в кухнята.

— Хей, Роналд, какво става? — обърнах се към мъжа до мен.

— Не кой знае какво, Изи — отвърна Роналд Уайт. Беше водопроводчик и не сваляше работния си комбинезон, без значение къде се намира. Твърдеше, че работните дрехи на човека са единственото нещо, което той наистина притежава.

— Малко да глътнеш въздух, а? — Обичах да се шегувам с Роналд за семейството му. Жена му го даряваше със син всеки дванадесет или четиринадесет месеца. Тя беше толкова религиозна, че не смееше да взема предпазни мерки. На тридесет и четири години Роналд имаше девет сина и още един беше на път.

— Умират да обръщат къщата наопаки, Изи. Кълна ти се. — Роналд поклати глава. — Биха се покатерили и по тавана, стига да има къде да се държат. Да знаеш, шубе ме е да се прибирам у дома.

— О, хайде, човече, не може да е толкова зле.

Челото на Роналд се набръчка като сушена слива и лицето му придоби страдалческо изражение.

— Няма майтап, Изи. Прибирам се у дома и всички вкупом ми се нахвърлят — цяла армия! Първо ми скачат най-големите, после идват другите, дето сега прохождат. А малко след това влиза и Мери, изпита до смърт, и носи още две в прегръдките си. Да ти кажа, Изи, харча петдесет долара за храна и само ги гледам как опустошават всичко. Ядат всяка минута, през която не си дерат гърлата. — В очите на Роналд избликнаха сълзи. — Кълна ти се, не мога да издържам, човече. Кълна ти се!

— Дарсъл! — извиках аз. — Веднага донеси на Роналд едно питие. Не виждаш ли, че се нуждае страшно да глътне нещо?

Дарсъл донесе бутилка „Харпърс“ и наля и на тримата. Връчих й трите долара за бутилката.

— Да — каза Къртис Крос. Той седеше пред блюдо с ориз. — Децата са най-опасните създания на земята, с изключение на младите момичета на възраст от петнадесет до четиридесет и две години.

Това накара дори и Роналд да се засмее.

— Не знам — каза той. — Обичам Мери, но си мисля, че скоро трябва да бягам през глава. Тия деца ще ме вкарат в гроба, ако не го направя.

— Пийни си още, човече. Дарси, ти само наглеждай масата, няма да забравиш, нали? Този мъж тук има нужда за малко да се откъсне от проблемите си.

— Ти вече плати бутилката, Изи. Можеш да правиш с нея, каквото си поискаш. — Като повечето чернокожи жени, Дарсъл не беше никак щастлива да чуе, че някой мъж иска да зареже жена си и децата си.

— Три долара бутилката и въпреки това пак имате печалба? — направих се на изненадан аз.

— Купуваме на едро, Изи — усмихна се Дарсъл.

— Мога ли и аз да си купя на едро? — попитах, сякаш за пръв път чувах за покупка на контрабандна стока.

— Не знам, сладур. Знаеш, че двете с мама сме оставили на Хю да се грижи за зареждането със стока.

Това ми беше достатъчно. Хю не беше от хората, които можех да разпитвам за Франк Грийн. Беше същият като Форни Младока — злобен и отмъстителен. Нямаше да ми каже нищо.

Към девет закарах Роналд у дома му. Той плачеше на рамото ми, когато го извеждах от колата.

— Моля те, не ме карай да се прибирам, Изи. Вземи ме с теб, братко.

Опитах се да сдържа смеха си. Видях Мери застанала до вратата. Беше адски слаба, само коремът й беше огромен. Държеше по едно бебе в двете си ръце. Всичките им деца се тълпяха около нея на прага, като се разбутваха едно друго, за да видят баща си, който се прибираше у дома.

— Хайде, Рон. След като си направил толкова много бебета, сега отивай да си лягаш.

Спомням си как си мислех тогава, че ако оживея след цялата история, животът ми ще бъде песен. Роналд обаче нямаше никаква възможност да бъде щастлив, освен ако не разбиеше сърцата на бедното си семейство.

 

 

През следващите дни обиколих баровете, на които Франк продаваше контрабандния алкохол, и заведенията, в които се играеха комарджийски игри, които той обичаше да посещава. Никога обаче не споменах името му. Франк беше крайно подозрителен, подобно на всички гангстери, и ако усетеше, че хората го одумват, ставаше особено нервен. А когато Франк беше изнервен, можеше да ме убие, още преди да съм си казал молитвата.

Именно тези два дни, повече от всички други, ме превърнаха в детектив.

Изпитвах тайна наслада, когато влизах в някой бар и си поръчвах бира с парите, които някой друг ми беше дал. Питах бармана за името му и бъбрех за какво ли не, но всъщност зад този приятелски разговор се мъчех да открия нещо. Никой не знаеше какво тая и това ме правеше донякъде непонятен за околните. Хората си мислеха, че просто се мотая насам-натам, но това, което всъщност виждаха, беше само една илюзия, прикритие за истинските ми цели.

Нито веднъж не се отегчих или уморих. Дори не изпитвах страх от ДеУит Олбрайт през тези дни. Като последния глупак, аз се чувствах недосегаем дори и за неговата маниакална склонност към насилие.