Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (17)

17.

Извадих визитната картичка, която ми беше дал ДеУит Олбрайт.

МАКСИМ БАКСТЪР

Директор личен състав

„Лайън Инвестмънтс“

В долния десен ъгъл имаше адрес на Сиенега булевард.

Към десет часа бях облечен в най-хубавия си костюм, готов да тръгна. Реших, че е време да посъбера малко информация и за себе си. Тази визитна картичка беше едното от двете неща, които трябваше да проверя, така че подкарах през града до една малка служебна сграда точно под Мелроуз, на Ла Сиенега. Цялата сграда беше заета от „Лайън Инвестмънтс“.

Секретарката, възрастна дама със синкава коса, се бе съсредоточила върху ведомостта на бюрото си. Когато сянката ми падна върху отворения пред нея документ, тя изрече:

— Да?

— Дошъл съм да се срещна с господин Бакстър.

— Имате ли уговорена среща?

— Не. Но господин Олбрайт ми даде визитната му картичка и ми каза да дойда тук, когато имам възможност.

— Не познавам никакъв господин Олбрайт — произнесе тя отново към сянката ми върху бюрото си. — А господин Бакстър е много зает човек.

— Може би той познава господин Олбрайт, който ми даде тази визитна картичка — подхвърлих аз парчето картон върху страницата, която четеше, и тя вдигна глава.

Това, което видя, явно я изненада.

— О!

Усмихнах се учтиво.

— Мога да почакам, ако е зает. Тъкмо съм се измъкнал малко от работа.

— Аз, а… Ще видя дали той ще може да отдели малко време, господин…

— Ролинс.

— Вие само седнете тук на дивана, аз веднага ще се върна.

И тя изчезна през вратата зад бюрото си. След няколко минути се появи друга възрастна дама. Тя ме изгледа подозрително и пое работата, която бе оставила колежката й.

Приемната наистина си я биваше. До прозореца беше разположена дълга, покрита с черна кожа кушетка. Прозорецът гледаше към булевард Ла Сиенега. Гледката представляваше един от онези шикозни ресторанти — „Ангъс Стейк Хаус“. Отпред бе застанал мъж с емблемата на „Бийфитър“, готов да отвори вратата за всички чудесни хора, готови да се разделят с месечната си заплата само за четиридесет и пет минути. Бийфитъра изглеждаше ужасно щастлив. Зачудих се колко правеше на ден само от бакшишите.

Пред кушетката имаше дълга масичка за кафе, отрупана с бизнес вестници и бизнес списания. Нищо за жените. И нищо за мъжете, които могат да потърсят спортната или развлекателната секция. Когато се уморих от гледката на Бийфитъра как отваря и затваря вратите, започнах да разглеждам стаята.

На стената до кушетката висеше бронзов плакет. Най-отгоре се извисяваше връхлитащ сокол, скулптиран в овал. Соколът беше с по три нокти на краката. Под него се намираха имената на важните партньори и филиали на Лайън Инвестмънтс. Разпознах някои от имената като знаменитости, за които можете да прочетете всеки ден в „Таймс“. Адвокати, банкери и най-банални имена на стари богаташи. Името на президента беше в дъното на планета, сякаш беше някой срамежливец, който не иска фамилията му да изпъква прекалено много. Господин Тод Картър не беше от онзи тип мъже, които обичат да се шуми около името им, доколкото разбирах. Искам да кажа, какво ли щеше да си помисли той, ако разбереше, че едно непознато френско момиче, което открадва в нощта колата на един мъртвец, използва неговото име? Изкикотих се дотолкова шумно, че възрастната дама зад бюрото вдигна глава и направи гримаса.

 

 

— Господин Ролинс — произнесе първата секретарка с влизането си в стаята, — знаете, че господин Бакстър е много зает човек. Той не разполага с почти никакво свободно време…

— Е, тогава може би ще е по-добре, ако се видим само за минута, за да не губи от ценното си време.

Това не й хареса.

— Мога ли да ви запитам от какво естество е молбата ви?

— Разбира се, че можете, но не мисля, че шефът ви би искал да обсъждам на всеослушание общи бизнес въпроси.

— Уверявам ви, сър — изрече тя гневно, придавайки си смелост, — че каквото и да имате да казвате на господин Бакстър, ще си остане между нас. Освен това, той не може да се срещне в момента с вас и аз съм единственият човек, с когото можете да разговаряте.

— Не.

— Страхувам се, че е така. А сега, ако имате някакво съобщение за господин Бакстър, моля, кажете ми го, за да мога да се върна към задълженията си. — Тя извади един малък бележник и жълт молив.

— Добре, госпожице…? — Поради някаква причина счетох, че би било добре да науча и аз нейното име.

— Какво е съобщението ви, сър?

— Разбирам — произнесох. — Добре, съобщението ми е следното: имам новина за господин Тод Картър, президента на вашата компания, ако не греша. Дадоха ми визитната картичка на господин Бакстър, за да му предам съобщение за една работа, която бях нает да свърша от господин ДеУит Олбрайт. — Спрях на това място.

— Да? И каква е точно работата?

— Сигурна ли сте, че искате да я научите? — попитах аз.

— Каква е работата, сър? — Дори и да беше нервна, и най-наблюдателният не би го доловил.

— Господин Олбрайт ме нае да открия приятелката на господин Картър, след като тя му е била шута.

Тя спря да пише и се втренчи в мен над очилата си.

— Това някаква шега ли е?

— Не, доколкото ми е известно, мадам. Всъщност, трябва да ви призная, че откакто започнах да работя за шефа ви, забравих какво е това смях. Изобщо забравих.

— Извинете ме — произнесе тя.

Затвори бележника си с такава сила, че плясъкът стресна колежката й, и отново изчезна.

Пет минути след излизането й, вратата отново се отвори и на прага застана висок мъж в тъмносив костюм. Беше слаб, с буйна черна коса и гъсти вежди. Очите му се губеха в сенките на тези могъщи, свъсени стрехи.

— Господин Ролинс. — Усмивката му беше толкова белозъба, че би била съвсем на място върху лицето на ДеУит Олбрайт.

— Господин Бакстър? — Изправих се и стиснах протегнатата десница.

Минахме покрай двете онемели жени с провиснали челюсти. Бях сигурен, че в мига, в който двамата с господин Бакстър прекрачехме прага, те щяха да съберат глави и да закудкудякат.

Коридорът, в който влязохме, беше тесен, но покрит със скъп килим, а стените — тапицирани със син плюш. В дъното на коридора имаше дъбова врата с фино гравиран върху нея надпис „Господин Т. Бакстър, Вицепрезидент“.

Кабинетът му беше малък и скромен. Писалището — масивно, без да е прекалено голямо или модерно. Подът беше от боров паркет, а прозорецът зад него гледаше към някакъв паркинг.

— Не беше много разумно от ваша страна да коментирате работите на господин Картър пред секретарките — произнесе Бакстър в момента, в който вече се бяхме настанили на столовете.

— Това не ме вълнува особено.

— Какво? — Във въпроса се съдържаше ясно изразено възмущение.

— Казах, че това не ме вълнува особено, господин Бакстър. Имам си прекалено много грижи, за да ме вълнува мнението ви кое е правилно и кое не. Разбирате ли, ако бяхте предали на онази жена там, че ще ме приемете, тогава…

— Помолих я да ми предаде съобщението ви, господин Ролинс. Доколкото разбирам, вие търсите работа. Мога да ви уговоря среща и да ви изпратя известие по пощата…

— Дошъл съм да разговарям с господин Картър.

— Това е невъзможно — каза той. После се изправи, с явното намерение да ме сплаши.

Само го изгледах.

— Човече, що не си седнеш на задника и не се обадиш на шефа си?

— Не знам за какъв се мислите, господин Ролинс! Дори и важни хора нямат пряк достъп до господин Картър. Имате късмет, че изобщо се ангажирах да се срещна с вас.

— Искате да кажете, че бедният негър е извадил голям късмет, че надзирателят си е направил труда да го напсува, а?

Господин Бакстър си погледна часовника вместо да ми отговори.

— Имам делова среща, господин Ролинс. Ако вие ми предадете какво имате да казвате на господин Картър, той ще ви се обади, ако счете за необходимо.

— Точно това ми каза и госпожата отпред, а вие ме обвинихте, че съм се бил раздрънкал.

— Аз съм наясно със ситуацията относно господин Картър, дамите отпред не са.

— Вие може да имате представа за нещата така, както ви ги е представил, но нямате представа какво аз ще ви кажа.

— И какво може да бъде то? — попита той, отпускайки се на стола си.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че той може да продължи да управлява „Лайън“ от затворническата килия, ако не пожелае да разговаря с мен, и това може да се случи всеки момент. — Не бях много наясно какво точно имах предвид, но думите ми видимо смутиха господин Бакстър, който веднага грабна слушалката.

— Господин Картър — каза той, — тук е един от служителите на господин Олбрайт, който иска да се срещне с вас… Олбрайт, човекът, когото наехме да търси Моне… Звучи ми така, сякаш нещата са спешни, сър. Може би ще е добре да го видите…

Те поговориха още малко за по-несъществени неща.

Бакстър ме поведе обратно през коридора, но този път направи ляв завой, преди да минем през приемната със секретарките. Озовахме се пред една врата от тъмно дърво. Бакстър извади ключ и когато я отвори, видях, че беше малък асансьор.

— Влизайте, асансьорът ще ви откара до кабинета му — каза ми Бакстър.

 

 

Не изпитвах усещане за движение — разнасяше се само мекото жужене на електродвигател някъде под пода. Асансьорът имаше седалка и пепелник. Стените и таванът бяха тапицирани с червена кадифена тъкан на ромбове. Всеки ромб съдържаше двойка танцуващи фигури. Валсиращите мъже и жени бяха облечени като благородници от френски кралски двор. Този разкош накара сърцето ми да забие по-бързо.

Вратата се отвори и пред погледа ми застана дребен, червенокос мъж в светлокафяв костюм, който можеше да е купен в „Сиърс Робък“ и обикновена бяла риза, разкопчана на врата. Първо си помислих, че това е служител на господин Картър, но после проумях, че двамата с него бяхме единствените хора в стаята.

— Господин Ролинс? — Той приглади редеещата си коса и стисна ръката ми. Хватката му беше хартиено суха. Беше толкова дребен и спокоен, че изглеждаше повече дете, отколкото мъж.

— Господин Картър, дойдох да ви кажа…

Той вдигна ръка и поклати глава, преди да продължа. После ме поведе през широкия кабинет до два розови дивана, разположени пред писалището му. То беше с цвета и размера на голям роял. Тежките брокатени завеси отзад бяха дръпнати, откривайки изглед към планините отвъд Сънсет булевард.

Спомням си как се замислих над това колко дълъг беше пътят от вицепрезидента до върха.

Двамата се разположихме в двата края на единия диван.

— Нещо за пиене? — Той кимна към кристална гарафа, съдържаща кехлибаренокафява течност на една масичка до мен.

— Какво е това? — Гласът ми прозвуча малко неестествено в просторното помещение.

— Бренди.

Беше първият път, когато вкусвах наистина добро питие. Страшно ми хареса.

— Господин Бакстър ми предаде, че носите новини от онзи човек, Олбрайт.

— Е, всъщност не е точно така, сър.

Той се навъси при думите ми. Заприлича ми на начумерено малко момче. Изпитах истинско съжаление към него.

— Разбирате ли, не съм много радостен от развоя на нещата с господин Олбрайт. Всъщност, не съм радостен почти за нищо, което ми се случи, след като се запознах с този човек.

— И какво е то?

— Една жена, моя приятелка, беше убита, когато започна да задава въпроси за госпожица Моне, и полицията смята, че аз имам нещо общо със случая. Забърках се с контрабандисти и гангстери из целия град и всичко това само защото зададох няколко въпроса за приятелката ви.

— Да не се е случило нещо с Дафни?

Той изглеждаше толкова разтревожен, че аз бях щастлив да го успокоя:

— Последният път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем наред.

— Вие сте я видели?!

— Да. Предната нощ.

Сълзи набъбнаха в бледите му, детски очи.

— И какво каза тя? — попита той.

— Бяхме загазили, господин Картър. Разбирате ли, всичко е някаква лудост. Първия път, когато се запознах с нея, тя говореше като французойка. Но когато открихме тялото, повече ми прозвуча като да произхожда от Сан Диего или оттам някъде.

— Тялото ли? Какво тяло?

— Ще стигнем и до него, но искам първо да се разберем за нещо.

— Искате пари.

— А, не. Вече ми платиха и предполагам, че парите така или иначе идват от вас. Това обаче, което искам, е да ми помогнете да се ориентирам какво става. Разбирате ли, нямам особена вяра на вашия човек Олбрайт, а полицията можем спокойно да я отпишем. Имам един приятел, казва се Джопи, но това е прекалено сложна работа за него. Така че, както виждам, вие сте единственият човек, който може да ми помогне. Доколкото съм наясно, вие търсите това момиче, защото го обичате, и ако греша, тогава никой няма даде и пукнат цент за задника ми.

— Обичам Дафни — произнесе той.

Изслушах го почти със смущение. Изобщо не се опитваше да се държи като мъж. Той кършеше ръце, опитвайки се да се въздържи да ме обсипе с въпроси, докато говорех.

— Тогава ми кажете защо я търси Олбрайт.

Картър прекара пръсти през косата си отново и се загледа към планините. Запази известно време мълчание, преди да продължи.

— Един човек, на когото имам доверие, ми каза, че господин Олбрайт бил добър в конфиденциалните услуги. Това е причината — не искам този случай да се разчуе из вестниците.

— Женен ли сте?

— Не, искам да се оженя за Дафни.

— Тя не е ли откраднала нещо от вас?

— Защо питате?

— Господин Олбрайт изглеждаше истински загрижен за багажа й и аз счетох, че тя е взела нещо от вас, което си искате обратно.

— Може и да го наречете кражба, господин Ролинс, това няма никакво значение за мен. Тя взе някакви пари със себе си, когато си тръгна, но това изобщо не ме вълнува. Вълнува ме единствено тя. Казвате, че била добре, когато сте я видели?

— Колко пари?

— Не виждам какво значение може да има това.

— Ако искате да ви дам отговор на въпросите, тогава и вие ми отговорете.

— Тридесет хиляди долара. — Той го произнесе така, сякаш бяха някакви джобни пари върху рафтчето в банята. — Държах ги у дома, защото пускахме в отпуск хората, които работеха за нас, в половин ден отпуск, като форма на премия, но в деня, който избрахме, плащаха заплатите, и банката не можеше да достави толкова рано парите в брой, така че аз ги накарах да ги закарат у дома ми.

— Вие сте позволили на банката да остави толкова много пари у дома ви?

— Това стана само веднъж, а и каква беше вероятността, че ще бъда ограбен същата тази нощ?

— Сто процента, предполагам.

Той се усмихна.

— Парите не означават нищо за мен. Двамата с Дафни се скарахме и тя взе парите, защото си помисли, че повече не искам да се виждаме. Но тя греши.

— Скарахте се за какво?

— Опитваха се да я изнудват. Тя дойде и ми каза. Искаха да я използват, за да се доберат до мен. Тогава тя реши да ме напусне, за да ме спаси.

— С какво разполагаха, за да я шантажират?

— Предпочитам да не го обсъждаме.

Съгласих се с него.

— Олбрайт знае ли за парите?

— Да. А сега, след като отговорих на вашите въпроси, искам вие да отговорите на моите. Тя добре ли е?

— Последният път, когато я видях, беше добре. Търсеше приятеля си — Франк Грийн.

Помислих, че това име може да го смути, но Тод Картър изглежда дори не го чу.

— Какво казахте за някакъв труп?

— Отидохме при един друг неин приятел, мъж на име Ричард, и го намерихме убит в леглото му.

— Ричард Макгий? — Гласът на Картър внезапно стана студен.

— Не знам, не съм сигурен. Знам само, че се казва Ричард.

— На Лоръл Каниън Роуд ли живееше?

— Да.

— Добре. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се. Той беше ужасен човек. Тя каза ли ви, че си има работа с малки момчета?

— Всичко, което ми каза, беше, че бил неин приятел.

— Беше изнудвач и хомосексуален сводник. Работеше за богати мъже с нездрави страсти.

— Е, той беше мъртъв и Дафни взе колата му, по-предната нощ. Тя каза, че се маха от града. Това бяха последните й думи, преди да се разделим.

— Как беше облечена? — Очите му заблестяха в очакване.

— Синя рокля и сини обувки.

— Носеше ли найлонови чорапи?

— Струва ми се, че да. — Не исках да си мисли, че съм се вглеждал толкова отблизо в нея.

— Сини, предполагам.

Той се усмихна щастливо.

— Това е тя! Кажете ми, носеше ли брошка тук, върху гръдта си?

— Да, но от другата страна. Беше червена с дребни зелени точици по нея.

— Ще пийнете ли още едно, господин Ролинс?

— Разбира се.

Този път той ми наля.

— Тя е красива жена, не мислите ли?

— Вие не бихте я търсили, ако не беше такава.

— Никога не съм познавал жена, която да умее да слага парфюма си така, че да ти се иска да се приближиш съвсем до нея, за да разбереш какъв е.

Сапун „Айвъри“, казах си наум.

Попита ме и за грима и за косата й. Каза ми, че била от Ню Орлиънс и че семейството й било от френско благородническо потекло. Произходът на фамилията й водел началото си от Наполеон. Само на очите й отделихме половин час. После започна да ми разказва такива неща, които мъжете никога не разказват за жените си. Не за секс, разбира се. Разказваше ми как го притискала към гърдите си, когато бил изплашен, и как не позволявала на никой сервитьор или продавач да го оскърбява.

 

 

Изпитвах странно чувство при разговора с господин Тод Картър. Аз, един негър, седях в кабинета на този пребогат бял мъж, и разговарях с него, сякаш бяхме стари приятели, дори нещо повече. Чувствах, че той не питаеше към мен страха или презрението на повечето бели хора, с които си имах работа.

Странно усещане, но го бях изпитвал и преди. Господин Тод Картър беше толкова богат, че дори не гледаше на мен като на човешко същество. Той можеше да ми разкаже всичко. Аз чудесно замествах някое породисто куче, до което той можеше да коленичи и да прегърне, когато се почувства зле.

Това беше най-лошият вид расизъм. Фактът, че той дори не признаваше разликата между нас, показваше, че не дава и пет пари за мен. Аз обаче нямах време да се тревожа по този повод. Само го следях как движи устни, говорейки за възлюбената си, докато накрая започнах да го виждам като някакво странно същество. Като някакво бебе, избуяло до възрастен мъж, тероризиращо бедните си родители със силата и глупостта си.

 

 

— Обичам я, господин Ролинс. Бих направил всичко, за да я върна при себе си.

— Е, желая ви късмет. Мисля обаче, че е по-добре да държите Олбрайт по-надалеч от нея. Той си точи зъбите за парите й.

— Ще я намерите ли? Ще ви дам хиляда долара.

— Какво по-точно за Олбрайт?

— Ще кажа на служителите си да го уволнят. Той няма да тръгне срещу нас.

— Ами ако го направи?

— Аз съм богат човек, господин Ролинс. Кметът и шефът на полицията редовно вечерят в къщата ми.

— Тогава защо не ви помогнат да я откриете?

Той се извърна при въпроса ми.

— Намерете я! — повтори разпалено.

— Ако ми дадете нещо, за което да се хвана, да кажем, двеста долара, ще направя опит. Не гарантирам, че работата ще стане сто процента. Може и да се е върнала в Ню Орлиънс, не бих се учудил.

Той се изправи усмихнат. Докосна ръката ми с пърхащата си хартиена плът.

— Ще наредя на господин Бакстър да ви напише чек.

— Аз, такова, съжалявам, но не работя с чекове.

Той измъкна портфейла си и прелисти банкнотите.

— Тук имам сто седемдесет и нещо долара. За остатъка ще ви напишат чек.

— Дайте ми сто и петдесет — казах.

Той извади банкнотите от портфейла и ми ги подаде:

— Вземете ги, вземете ги всичките!

Взех и тях.

Някъде у мен се бе зародило убеждението, че няма да доживея края на това приключение. Нямах никакъв друг изход, освен да бягам през глава, а аз не можех да бягам, така че реших да издоя максимално всички бели хора, с които ме сблъскваше случаят.

Парите купуват всичко. Парите плащат наема и прехраната. Парите бяха причината за смъртта на Корета и причината ДеУит Олбрайт да иска смъртта ми. Имах обаче някаква представа, макар и малко смътна, че ако разполагам с достатъчно пари, тогава може би щях да си откупя живота.