Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (16)

16.

Спах целия ден чак до вечерта. Може би трябваше да хукна да търся Франк Грийн, но единственото нещо, което исках да правя в момента, беше да спя.

Събудих се посред нощ, потънал в пот. Във всеки шум долавях стъпките на убиец, изпратен да ме затрие. Без значение дали това бяха полицията, ДеУит Олбрайт или Франк Грийн. Още не можех да се отърся от миризмата на кръвта, с която се бе просмукало обонянието ми в стаята на Ричард. От прозореца долиташе жуженето на милиони мухи, които бях видял да покриват телата на убитите ми другари в Северна Африка и в Оран.

Треперех, но не от студ. Искаше ми се да изтичам при майка ми или при някой друг, който ме обича, но тогава виждах как Франк Грийн ме изтръгва от прегръдката на любимия човек, опрял нож в гърдите ми.

Накрая скочих от леглото и се втурнах към телефона. Не знаех какво да правя. Не можех да се обадя на Джопи, защото той нямаше да разбере страховете ми. Не можех да се обадя на Одел, защото той пък щеше да ме разбере прекалено добре и да ми каже: „Бягай!“. Не можех да позвъня на Дюпрей, защото беше още в ареста. Но аз и не бих могъл да говоря с него, защото щеше да ми се наложи да го излъжа за Корета, а бях прекалено честен, за да го сторя.

Така че избрах телефонистката от централата. И когато тя се обади, помолих я да ми даде извънградска линия, след което поисках да ме свържат с госпожа Е. Александър от Клакстън стрийт, пети хюстънски район.

Когато чух гласа й, затворих очи и си я представих — едра жена с тъмнокафява кожа и топазеножълти очи. Виждах я как свъсва вежди, когато произнася „Здравейте“, защото ЕтаМей никога не си падаше по телефоните. Тя обичаше да казва: „Искам да гледам лошите новини в упор, а не да се промъкват като змии по жиците“.

— Здравейте — проговори тя.

— Ета?

— Кой се обажда?

— Изи, Ета.

— Изи Ролинс? — Последва бурен кикот. Онзи кикот, който ви кара да се разсмеете заедно с него. — Изи, къде си, сладур? Да не си се прибрал у дома?

— В Лос Анджелис съм, Ета. — Гласът ми трепереше, в гърдите ми напираха забравени чувства.

— Нещо не е наред ли, сладур? Звучиш малко странно.

— Ъ… Не, няма нищо, Ета. Радвам се да те чуя. Не мога да се сетя за нищо по-добро.

— Какво не е наред, Изи?

— Знаеш ли как мога да открия Плъха, Ета?

От другата настана тишина. Спомням си как ни учеха в училище, че космосът бил бездна — черна и студена. Усетих го в момента и никак не ми хареса.

— Знаеш, че двамата с Реймънд се разделихме, Изи. Той не живее вече тук.

Усещането, че съм причинил болка на Ета, граничеше с безумие.

— Съжалявам, скъпа — казах. — Просто ми хрумна, че може да знаеш как да го открия.

— Какво не е наред, Изи?

— Изглежда, че Софи ще излезе права.

— Софи Андерсън?

— Да, знаеш ли, че тя винаги казваше, че Лос Анджелис й идвал прекалено много, за да го понесе?

Ета отново се разсмя.

— Разбира се, че съм я чувала.

— Като едното нищо може да се окаже права — засмях се и аз.

— Изи…

— Само предай на Плъха, че съм се обаждал, Ета. Кажи му, че Софи може да се е оказала права за Калифорния и може би тъкмо тук му е мястото.

Тя понечи да каже още нещо, но аз се направих, че не я чувам и се сбогувах.

После затворих.

Преместих стола си до прозореца, за да мога да гледам градината. Преседях така дълго време, като стисках юмруци и си поемах дълбоко дъх, докато се успокоя. Накрая страхът ми премина и аз се унесох. Последното нещо, което си спомням точно преди да заспя, беше моето ябълково дръвче преди зазоряване.