Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (15)

15.

Пред къщата ми пак имаше паркирана кола, макар и да беше различна от онази на ченгетата. Бял кадилак. Беше празен, но този път се отвори предната врата.

Мани и Шариф запристъпваха от крак на крак. Шариф ми се ухили. Мани гледаше в земята, така че не видях изражението му.

Господин Олбрайт беше в кухнята и гледаше през прозореца към задния двор. Миризма на кафе изпълваше цялата къща. Той се извърна към мен. Порцеланова чаша се гушеше в дясната му ръка. Беше облечен в бели памучни панталони и кремав пуловер, бели обувки за голф и капитанска шапка с черна околожка.

— Здрасти, Изи — усмихна се той широко и дружелюбно.

— Какво правиш в къщата ми, човече?

— Трябваше да говоря с теб, Изи. Очаквах да те заваря у дома. — В гласа му се усещаше едва доловима заплаха. — Така че Мани използва шперц, просто за да не чакам отвън. Заповядай, сипи си кафе.

— Вие нямате никакво извинение за вмъкването си с взлом в жилището ми, господин Олбрайт. Какво бихте направили, ако се вмъкнех по същия начин във вашата къща?

— Щях да търкулна негърската ти глава. — Усмивката му изобщо не помръкна при тези думи.

Не отделих погледа си от него цяла минута. Някъде на заден план в съзнанието ми изникна една мисъл: „Не бързай, Изи“.

— Какво искате? — попитах го.

Отидох до плота на кухнята и си налях кафе.

— Къде беше днес сутринта, Изи?

— Където и да съм бил, не ви влиза в работата.

— Къде?

— Ходих да се срещна с едно момиче — обърнах се към него аз. — Вие нямате ли си момиче, господин Олбрайт?

Мъртвите му очи станаха още по-студени и усмивката му угасна. Опитах се да кажа нещо, с което да го засегна, и сега съжалявах, че го бях сторил.

— Не съм дошъл да си играя игрички с теб, момче — изрече той с равен глас. — Моите пари са в джоба ти, а всичко, което съм получил досега от теб, са само тарикатски лафове.

— Какво искате да кажете? — Спрях се навреме, преди да отстъпя крачка назад.

— Искам да кажа, че Франк Грийн не се е прибирал от два дни у дома си. Искам да кажа, че домоуправителят на Скайлър Армс ми каза, че полицията се е навъртала около зданието и е разпитвала за едно чернокожо момиче, което е било видяно с Грийн няколко дни преди да умре. Искам да знам, Изи, искам да знам къде е бялото момиче.

— Да не искате да кажете, че не съм си свършил работата както трябва? По дяволите, ако е така, веднага ви връщам парите.

— Прекалено късно е за това, господин Ролинс. Вие вече сте взели парите ми и сега ми принадлежите.

— Не принадлежа никому.

— Вярвате ли в Господ, господин Ролинс?

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да знам дали вярваш в Господ?

— Писна ми от тия глупости! Мисля да си лягам. — Направих движение, сякаш се каня да се обърна, но не го сторих. Никога не бих се обърнал съзнателно с гръб към ДеУит Олбрайт.

— Защото, виждаш ли — продължи той, привеждайки се леко към мен, — обичам да гледам отблизо човека, когото убивам, ако той вярва в Господ. Искам да видя дали смъртта е различна при религиозните хора.

„Изчакай благоприятен случай“ — прошепна ми гласът.

— Видях я — казах.

Отидох до стола във всекидневната. Когато седнах, сякаш тежък товар се смъкна от плещите ми.

Помагачите на Олбрайт пристъпиха към мен. Бяха възбудени, също като ловни кучета, надушили кръв.

— Къде? — усмихна се Олбрайт. Очите му видимо се оживиха.

— Тя ми се обади. Каза, че ако не й помогна, ще съобщи на полицията за Корета…

— Корета?

— Едно мъртво момиче, приятелка на мой приятел. Вероятно същата, за която е разпитвала полицията. Същата, която е била с Франк и вашето момиче — казах. — Дафни ми даде адрес на Динкър и аз отидох там. После ме накара да я закарам в Холивуд Хилс до къщата на един тип.

— Кога беше всичко това?

— Току-що се прибирам.

— Къде е тя?

— Потегли.

— За къде? — Гласът му звучеше, сякаш излизаше от дъното на кладенец. Звучеше заплашително и свирепо.

— Не знам! Когато открихме тялото, тя веднага духна с колата му!

— Какво тяло?

— Мъжът беше мъртъв, когато пристигнахме там.

— Как се казва този мъж?

— Ричард.

— Ричард кой?

— Тя просто го наричаше Ричард, това е всичко. — Не виждах причина да му обяснявам, че съм го виждал да се навърта около кръчмата на Джон.

— Сигурен ли си, че е бил мъртъв?

— От гърдите му стърчеше дръжката на нож. По очите му лазеха мухи. — В гърлото ми се надигна топка при спомена. — Навсякъде имаше кръв.

— И ти просто я пусна ей така? — Заплахата в гласа му се бе възвърнала, така че се изправих и се запътих към кухнята за още кафе. Толкова се тревожех някой от тях да не ме последва, че се блъснах в касата на вратата при влизането.

„Изчаквай благоприятен случай“ — прошепна ми отново гласът.

— Не сте ме наемали да отвличам когото и да било. Момичето просто грабна ключовете на колата и духна. Какво искахте да направя?

— Обади ли се на ченгетата?

— Винаги се опитвам да спазвам правилника за движение. Това е всичко, което има значение за мен.

— Сега ще ти задам един въпрос, Изи. — Погледът му се заби в очите ми. — И не искам да правиш никакви грешки при отговора. Не и точно сега.

— Продължавайте.

— Тя взе ли нещо с нея? Чанта или някакъв куфар?

— Взе един стар, очукан кафяв куфар. Пъхна го в багажника.

Очите на ДеУит просияха и напрежението му в плещите мигом изчезна.

— Каква беше колата?

— Студебейкър, модел четиридесет и осма. Розов.

— Накъде пое? Спомни си, че си длъжен да ми казваш всичко.

— Единственото нещо, което спомена, беше, че ще я паркира на някакво закътано местенце, но не каза точно къде.

— Какъв беше адресът, на който я откара?

— Двадесет и шест…

Той ми махна нетърпеливо с ръка, и за мой срам, аз се сниших на мястото си.

— Напиши го — нареди ми той.

Взех лист хартия от чекмеджето на масата.

Той седна срещу мен на дивана, четейки написаното. Коленете му бяха широко разтворени.

— Донеси ми чаша уиски, Изи.

„Налей си сам“ — прошепна ми гласът.

— Налей си сам — казах. — Бутилката е в шкафа.

ДеУит Олбрайт вдигна поглед към мен и се захили широко. Изсмя се, тупна се по коляното и рече:

— Проклет да съм!

Само го изгледах. Бях готов да умра, но не и да се предам без бой.

— Мани, налей ни уиски, ако обичаш. — Дребосъкът бързо се завтече към шкафа. — Знаеш ли, Изи, ти си куражлия. Точно от такива куражлии като теб имам нужда да работят за мен. — Провлеченият му говор стана още по-гърлен. — Аз вече ти платих, нали?

Кимнах.

— Така, както аз го схващам, Франк Грийн е ключовата фигура. Тя ще е някъде около него или най-малкото, той ще знае къде се намира в момента. Така че искам от теб да ми намериш този гангстер. Искам да ми уговориш среща с него. Това е всичко. Срещна ли се вече с него, ще знам какво да кажа. Намираш ми Франк Грийн и ставаме квит.

— Квит ли?

— Приключваме със сделката, Изи. Задържаш парите и те оставям на мира.

Това изобщо не беше оферта. Проумях, че Олбрайт планира да ме убие. Или щеше да ме убие сега, или щеше да изчака да намеря Франк Грийн.

— Ще го намеря, но искам още една стотачка, щом ще рискувам главата си.

— Ти си наистина много свястно момче, Изи, много свястно — повтори той. — Давам ти три дни да го откриеш. И гледай да не объркаш броенето.

Допихме си чашите с Мани и Шариф, застанали в очакване до вратата.

Олбрайт блъсна мрежата, но в този момент му просветна някаква мисъл. Обърна се към мен и каза:

— Не обичам да ми играят номера, Изи.

Нито пък аз, отвърнах наум.