Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (14)

14.

„Оставяш ги да те мачкат, Изи, оставяш ги да те подритват както си искат и не правиш нищо.“

„Какво мога да направя?“

Излязох на Сънсет булевард и завих наляво, към огненото оранжево сияние, висящо на източния хоризонт.

„Не знам, човече, но трябва да направиш нещо. Продължавай така и до следващата сряда ще си мъртъв.“

„Може би трябва да постъпя както казва Одел и да се разкарам!“

„Да се разкараш! Да се разкараш? Да изоставиш единствения си имот, който някога си имал? Разкарай се тогава — изрече той с отвращение. — По-добре да си мъртъв, вместо да се разкараш.“

„Е, добре, нали ми каза, че така и така ще съм мъртъв. Само трябва да изчакам до следващата сряда.“

„Имаш ли гордост, човече? Хич не е правилно да оставяш на който му скимне да те тъпче. Да се забъркваш с бели момичета, които дори не са французойки. Да работиш за бял човек, като му помагаш да изтребва народа ни, ако така му харесва. Трябва да разбереш какво е станало и да сложиш край на тази история.“

„Но какво мога да направя с полицията или с господин Олбрайт, или дори с това момиче?“

„Не бързай, Изи. Не прави нищо, което не трябва да правиш. Само не бързай и се възползвай всеки път, когато можеш.“

„Ами какво ще стане, ако…“

„Не ми задавай въпроси. Нещо или го има, или го няма. «Ами какво ще стане, ако…» би казало някое хлапе, Изи. А ти си мъж!“

„Да-а“ — проточих аз.

Изведнъж се почувствах силен.

„Не са много хората, дето да имат куража да се изправят пред един истински мъж. Наоколо гъмжи от страхливци, за да го направят.“

Вътрешният ми глас ме спохожда само в най-трудните моменти, когато всичко изглежда толкова безнадеждно, че ми се иска да се метна на колата, да настъпя газта и да се размажа в някоя стена. Тогава се обажда и ми дава най-добрия съвет, който мога да получа.

Никак не е милостив. Никога не дава пет пари дали съм уплашен до смърт, или съм в опасност. Той само преценява фактите и ми подсказва как да постъпя.

 

 

Гласът за пръв път ми заговори в армията.

Когато постъпих в нея, бях горд, защото вярвах на онова, което твърдяха във вестниците и прожектираха по филмовите хроники. Вярвах, че съм част от надеждата на света. След това обаче установих, че в армията царува сегрегация, също както в Юга. Обучаваха ме за пехотинец, за боец, после обаче ме оставиха пред една пишеща машина през първите три години служба. Прекосих Африка и Италия със статистическия отдел. Ние следвахме бойните части, трасирахме придвижването им и брояхме загубите в жива сила.

Бях в дивизия за чернокожи, но всички командващи офицери бяха бели. Обучаваха ме как да убивам враговете, но белите мъже не бяха особено склонни да ми връчат пушка. Не искаха да ме гледат как проливам бяла кръв. Те казваха, че ние не притежаваме нужната дисциплина и разум за водене на война, но всъщност бяха ужасени от перспективата да разберем какво е свободата, която носи всеки ден надлъгването със смъртта.

Ако някой чернокож мъж искаше да воюва, той трябваше да постъпи като доброволец. После може би щяха да му дадат възможност да се бие.

За мен хората, които постъпваха доброволно в армията, бяха глупаци.

„Защо ми е да умирам в тази война на белите хора?“ — задавах си аз все по-често въпроса.

Един ден обаче бях в пощата, когато пристигна подразделение бели войници, направо от мястото на сраженията за Рим. Те започнаха да коментират поведението на войниците негри. Твърдяха, че ние сме страхливци и че именно белите момчета спасяват Европа. Знаех, че изпитват ревност, защото ние бяхме зад бойната линия и имахме храна и жени, но въпреки това се почувствах засегнат. Ненавиждах тези бели момчета и собственото си малодушие.

Така че поисках да ме включат като доброволец за десанта в Нормандия и по-късно се разписах заедно с Патън в битката за Булж. По онова време Съюзниците бяха изпаднали в такова отчаяние, че вече не можеха да си позволят лукса да делят хората според цвета на кожата им. В нашия взвод имаше черни, бели и дори шепа американци от японски произход. И главното, което ги беше грижа, бе да убиваме германци. Между расите винаги възникваха търкания и напрежение, особено когато става въпрос за жени, но ние се научихме да се уважаваме едни други, дори що се отнася до това.

Нямах нищо против онези бели момчета, които тайно ме ненавиждаха, но ако ме обидеха, бях готов да се бия с тях.

Случи се в Нормандия, близо до малка ферма, когато гласът за пръв път ми проговори. Бях притиснат в един хамбар. Двамата ми другари, Антъни Хакимото и Уентън Найлс, бяха мъртви. Един германски снайперист покриваше мястото. Гласът ми каза: „Излез от хамбара, когато слънцето залезе, и убий този кучи син. Убий го и му разбий муцуната с байонета си, човече! Не му позволявай да ти причинява това. Дори и да те остави жив, до края на живота си ще живееш в страх. Убий този кучи син!“. И аз го убих.

Гласът не изпитва страсти. Той никога не ми казва да насилвам или да крада. Той само ми казва какво да правя, ако искам да оцелея. Да оцелея като човек.

Когато гласът говори, аз слушам.