Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (13)

13.

В четири сутринта съседите навсякъде по света спят, дори и в Лос Анджелис. На Динкър стрийт не се виждаше и бездомно куче, ровещо из кофите с боклук. Тъмните ливади бяха пусти, осеяни тук-там с бели маргаритки, които слабо блестяха под светлината на лампите.

Адресът на френското момиче представляваше едноетажна къща на калкан. Светлината на верандата осветяваше нейната половина.

Останах в колата достатъчно дълго, за да си запаля цигара. Къщата изглеждаше миролюбива. В предния двор имаше дебело палмово дърво. Ливадата беше обградена с бяла ограда. Наоколо не се търкаляха трупове, нито се навъртаха зловещи мъжаги с ножове в ръце. И въпреки това трябваше да се вслушам в съвета на Одел и да духна от Калифорния завинаги.

Когато стигнах до вратата, тя вече ме чакаше зад нея.

— Мосю Ролинс?

— Изи, наричайте ме Изи.

— О, да. Така ви казваше Корета, нали? Да?

— Да.

— Аз съм Дафни, моля, влезте.

Беше от онези къщи, предназначени за едно семейство. Но нещо се бе случило. Може би я бяха наследили брат и сестра, които, не успели да се спогодят, бяха разделили къщата на две.

Тя ме въведе в преградена всекидневна. Стаята беше декорирана в кафяво — кафяви килими, кафяв диван с кресло от същия вид и кафяви стени. Завесите бяха спуснати върху цялата остъклена предна стена. Само масичката за кафе не беше кафява. Представляваше плот с лъскаво покритие, върху който лежеше чиста покривка за маса.

— Нещо за пиене, мосю Ролинс? — Роклята й беше също като онези семпли сини рокли, които носеха френските момичета в Париж по време на войната. Едноцветна, стигаща само до под коляното. Единственото й украшение бе дребна керамична брошка, която носеше над лявата си гръд.

— Не, благодаря ви.

Лицето й беше красиво. По-красиво от това на фотографията. Вълниста коса, толкова светлокестенява, че човек можеше да я вземе за руса отдалеч, и очи, които бяха или зелени, или сини, в зависимост от това как си държеше главата. Скулите й бяха високи, но лицето достатъчно овално, за да не изглежда изпито. Очите й бяха малко сближени, което я правеше да изглежда някак уязвима. Това ме накара да изпитам желание да я прегърна и да я защитя.

Гледахме се един друг в продължение на няколко секунди, преди тя да проговори.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Не, благодаря. — Проумях, че шепна и попитах: — Има ли още някой тук?

— Не — тихо рече в отговор тя, като се приближи още повече. Усетих аромата на сапуна, който използваше — „Айвъри“. — Живея сама.

После протегна деликатната си ръка и ме докосна по лицето.

— Да не сте се били?

— Какво?

— По лицето ви има рани.

— А, нищо.

Тя не отдръпна ръката си.

— Мога ли да ги почистя?

Протегнах на свой ред ръка да я докосна по лицето, като си помислих, че това е лудост.

— Всичко е наред. Донесох ви двадесет и пет долара.

Тя се усмихна като дете. Само едно дете можеше да бъде толкова щастливо.

— Благодаря ви! — каза тя. Обърна се и седна върху кафявото кресло, сплитайки ръце в скута си. Кимна към дивана и аз се настаних.

— Парите са у мен. — Посегнах към джоба си, но тя ме спря с жест.

— Не можете ли да ме отведете при него? Аз съм само едно момиче, нали разбирате. Вие можете да останете в колата, няма да се забавя. Най-много пет минути.

— Виж, сладурче, дори не те познавам и…

— Но аз имам нужда от помощ. — Тя сведе поглед към сплетените си пръсти. — Не е необходимо да създавате грижи на полицията.

И преди бях чувал тази песен.

— Защо просто не вземете такси?

— Страхувам се.

— Но защо ми се доверявате? Та вие не ме познавате.

— Нямам избор. Аз съм чужденка тук и приятелят ми го няма. Когато Корета ми казва, че ме търсите, питам я дали сте лош човек, а тя казва не. Бил сте добър човек и че само търсите, как се казва, да помагате на невинни хора.

— Току-що чух за вас. Това е всичко. Биячът в кръчмата на Джон рече, че си струва да ви види човек.

Тя ме дари с усмивка.

— Ще ми помогнете ли?

Моментът да кажа не вече беше отминал. Ако трябваше да отказвам някому, това беше ДеУит Олбрайт или Корета. Но въпреки това, исках да й задам няколко въпроса.

— Откъде научихте телефона ми?

Дафни сведе поглед към ръцете си може би в продължение на три секунди — време, достатъчно за един средно интелигентен човек да измисли лъжа.

— Преди да дам парите си на Корета, казах, че искам да ми каже телефона ви, за да разговаряме. Исках да разбера защо ме търсите.

Тя беше просто едно момиче. Най-много двадесет и две годишно.

— Къде казахте, че живее приятелят ви?

— На една улица близо до Холивуд, Лоръл Каньон Роуд.

— Знаете ли как да стигнем дотам?

Тя закима енергично и скочи.

— Нека само взема нещо!

Изтича от всекидневната в тъмния коридор и се върна след по-малко от минута. Носеше стар, очукан куфар.

— На Ричард е, моя приятел — усмихна се срамежливо.

 

 

Подкарах през града към Ла Бреа, после на север, към Холивуд. Пътят в каньона беше тесен и криволичещ, но нямаше никакво движение. Не мярнахме дори полицейска кола, което беше чудесно, защото и полицаите, всички до един се проявяват като бели робовладелци, когато стане въпрос за бяла жена и цветнокожи мъже.

На всеки завой, до върха на хълма, пред нас се откри за миг гледката на нощния Лос Анджелис. Дори и тогава, в ония години, градът представляваше море от светлини. Ярки, блестящи и живи. Само като гледах града нощем, ме изпълваше усещането за могъщество.

— Следващата къща е, Изи. Тази с портала за кола.

Беше просто поредната малка вила. В сравнение с някои от именията, които бяхме зърнали, докато пътувахме, изглеждаше като слугинска пристройка. Овехтяла, ниска, А-образна, с два прозореца и зяпнала входна врата.

— Вашият приятел винаги ли оставя вратата си отворена? — попитах.

— Не знам.

Паркирах и излязох от колата заедно с нея.

— Само за секунда влизам и веднага се връщам. — Тя погали ръката ми, преди да тръгне към къщата.

— Може би е по-добре да дойда с вас.

— Не — изрече тя с неподозирана до този момент твърдост.

— Слушайте, вече е късно, а това е непознат район в голям град. Вратата зее отворена, което означава, че нещо не е наред. А ако още някой, когото познавам, пострада, полицията ще ме гони до дупка.

— Добре — въздъхна тя. — Но след като се уверим, че всичко е наред, веднага се връщате в колата.

Затворих предната врата, преди да завъртя ключа на лампата.

— Ричард! — извика силно Дафни.

Вилата беше от онези, конструирани за планински хижи. Предната врата въвеждаше в просторно помещение, което беше едновременно всекидневна, трапезария, и кухня. Кухнята беше отделена от трапезарията с дълъг плот. В лявата, далечна част на стаята се виждаше дървена кушетка с мексиканска постелка, метната напречно върху нея, и метален стол с възглавници вместо седалка и облегалка. Стената срещу входната врата беше цялата от стъкло. Виждах светлините на града да намигат в огледалното отражение на стаята, Дафни и себе си.

В далечната стена отляво се виждаше врата.

— Спалнята — каза тя.

Спалнята също не беше от най-луксозните. Дървен под, прозорец вместо стена, и едно голямо легло с един мъртъв мъж в него.

Той беше със същия син костюм, с който го бях видял пред заведението на Джон. Лежеше възнак на леглото, с ръце разперени като Исус Христос, но пръстите бяха сгърчени, а не събрани както на разпятието на майка ми. Този път не ме нарече „цветнокожи братко“, но аз веднага познах пияния мъж, с когото се бях сблъскал преди време.

Дафни остана без дъх. Тя ме сграбчи за ръкава.

— Това е Ричард!

В гърдите му беше забит касапски нож. Гладката кафява дръжка на ножа стърчеше от мястото като опашка на риба. Той беше рухнал по гръб върху купчина одеяла, така че кръвта се бе стекла нагоре по тялото, около лицето и врата. Около широко отворените му очи се бе събрала много кръв. Сини очи, кестенява коса и тъмна кръв, толкова гъста, че човек можеше да я загребе с лъжица. Настръхнах целият.

В следващия момент се опомних и едва успях да се удържа да не повърна. Коленичих пред мъртвеца като свещеник, благославящ труп, донесен от скърбящи роднини. Не знаех името му или какво бе сторил, знаех само, че беше мъртъв.

Всички мъртъвци, които бях познавал някога, се възправиха пред мен в този миг. Бърнард Хукс, Адисън Шери, Алфонсо Джоунс, Марсел Монтагю… И хиляда германци на име Хайнц, жени, деца. Някои бяха накълцани, други изгорени. Бях убил своя дял от тях, бях вършил и някои далеч по-лоши неща през войната. Бях виждал трупове с широко разтворени очи като тези на Ричард и трупове изобщо без глави. Смъртта не беше нещо ново за мен и проклет да бъдех, ако позволях на поредния труп да ме прекърши.

Докато стоях така на колене, зърнах нещо. Приведох се и го разгледах, после го вдигнах и го завих в кърпичката си.

Когато се изправих, видях, че Дафни бе изчезнала. Отидох в кухнята и наплисках лицето си на чешмата. Реших, че е отишла до тоалетната. Но когато свърших, нея още я нямаше. Погледнах в банята — нямаше я и там. Изтичах навън да погледна дали не е при колата, но тя не се виждаше никъде.

В този миг долових шум откъм автомобилния портал.

Дафни беше там и се мъчеше да напъха стария куфар в багажника на един розов студебейкър.

— Какво става? — попитах.

— К’во мислиш, че става? Трябва да се чупим веднага оттук!

Нямах време да се зачудя дори къде беше изчезнал акцентът й.

— Какво става тук?

— Помогни ми да навра дяволския куфар в тая бракма!

— Какво се е случило? — попитах повторно.

— Откъде мога да знам, по дяволите? Ричард е мъртъв, Франк потъна вдън земя. Знам само, че трябва да се омитам оттук, а и ти също, освен ако не искаш ченгетата да ти го обесят на врата.

— Кой го е направил? — сграбчих я аз и я издърпах настрани от колата.

— Не знам — произнесе спокойно тя. Бяхме на не повече от няколко сантиметра един от друг.

— Не мога да си тръгна просто така.

— Нищо не можем да направим, Изи. Ще прибера това-онова, така че никой да не разбере, че съм била тук, а ти можеш да си вървиш у дома. Мушкай се в кревата и си повтаряй, че всичко е било само лош сън.

— Ами той? — изревах аз, сочейки към къщата.

— Това там е един мъртвец. Никой вече не може да му помогне. Отивай си вкъщи и забрави всичко, което си видял. Полицията не знае, че си бил тук, и няма да разбере, освен ако не се развикаш и някой не подаде глава и не зърне колата ти.

— Ти какво ще правиш?

— Ще закарам колата на едно скришно местенце, което знам, и ще я оставя там. После ще скоча в някой автобус и няма да сляза, докато не се отдалеча на поне хиляда километра оттук.

— А онези мъже, които те търсят?

— Имаш предвид Картър ли? Той не ми мисли злото. Ще се откаже, когато му докладват, че не могат да ме открият. — Тя се усмихна.

После ме целуна.

Беше бавна, продължителна и предпазлива целувка. Първоначално се опитах да се отскубна, но тя ме задържа. Езикът й се движеше под моя, между венците и устните ми. Горчивият вкус в устата ми стана почти сладък. Тя се отпусна назад и ми се усмихна за момент, после отново ме целуна. Този път целувката й беше стръвна. Тя заби език толкова дълбоко в гърлото ми, че зъбите ни изтракаха едни в други и единият от кучешките ми резци изпращя.

— Много съжалявам, че няма да имаме никаква възможност да се опознаем по-отблизо, Изи. Иначе щях да те оставя да схрускаш цялото това малко бяло момиченце.

— Не можеш да си тръгнеш просто така — заекнах аз. — Там вътре е станало убийство.

Тя затръшна багажника и ме заобиколи, седна на шофьорската седалка и спусна стъклото.

— Сбогом, Изи — произнесе, докато палеше двигателя и включваше на задна скорост.

Двигателят се задави два пъти, но не спря.

Можех да я сграбча и да я измъкна от колата, но какво щях да правя после с нея? Само изгледах червените светлини как се стопяват надолу по хълма.

После влязох в колата с мисълта, че късметът още не беше ме напуснал.