Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (1)

1.

Изненадах се, когато видях един бял мъж да влиза в бара на Джопи. Не само че беше бял, ами и с мръснобял ленен костюм и риза, бяла панамена шапка и огледално лъснати обувки върху искрящо бели копринени чорапи. Кожата му беше гладка и бледа, изпъстрена с лунички. Изпод периферията на панамената му шапка стърчеше рус перчем. Той спря на прага, изпълвайки касата на вратата, и огледа помещението с бледите си очи — цвят, който до този момент не бях виждал в мъжки очи. Усетих страх, когато срещнах погледа му, но тръпката бързо премина, защото беше 1948 година и аз вече бях свикнал с белите хора.

Пет години бях прекарал с бели мъже и жени, от Африка до Италия, през Париж и после в самия Фатерланд. Ядях и спях заедно с тях, и убих достатъчно синеоки млади мъже, за да разбера, че се боят от смъртта не по-малко от мен.

Белият мъж ми се усмихна, после се приближи до бара, където Джопи лъскаше мраморния плот със захабен парцал. Двамата си стиснаха ръцете и си размениха поздрави като стари приятели.

Второто нещо, което ме изненада, беше, че белият мъж караше Джопи да нервничи. Джопи беше корав бивш боксьор, тежка категория, който се чувстваше съвсем уютно на ринга или на улицата, но тук сведе глава към гърдите си и се усмихна на белия мъж с усмивката на търговец, чийто късмет вече е започнал да му изневерява.

Оставих долар върху плота на бара и понечих да си тръгна, но преди още да се надигна от стола, Джопи се обърна към мен и ми махна.

— Ела тук, Изи. Този господин иска да се запознае с теб.

Усетих впитите в мен бледи очи.

— Това е един стар приятел, Изи. Казва се Олбрайт.

— Можеш да ми казваш ДеУит — рече белият мъж.

Ръкостискането му беше силно, но хлъзгаво, сякаш змия се уви около дланта ми.

— Здравейте — казах.

— Да, Изи — продължи Джопи, като се поклони ухилен, — двамата с господин Олбрайт се познаваме много отдавна. Трябва да знаеш, че той навярно е най-старият ми приятел още от времето, когато дойдох в Лос Анджелис. Да, отдавна се знаем двамата.

— Точно така — потвърди усмихнат Олбрайт. — Трябва да беше 1935 година, когато се запознах с Джопи. А сега коя сме? Значи има вече тринадесет години оттогава. Беше далеч преди войната, преди куцо, кьораво и сакато да се юрне към Лос Анджелис.

Джопи се задави от смях на майтапа. Аз се усмихнах учтиво. Чудех се каква ли работа може да има Джопи с този мъж и покрай това, каква ли работа пък може да си има с мен.

— Откъде си, Изи? — запита ме Олбрайт.

— От Хюстън.

— Хюстън сега е едно чудесно градче. Отскачам дотам понякога по работа. — Той се усмихна. Не бързаше за никъде. — С какво се занимаваш тук?

Отблизо очите му имаха цвета на яйцата на червеношийка — матови и мътни.

— Допреди два дни работеше в „Чампиън Еъркрафт“, преди да го изритат оттам — обади се Джопи, след като аз замълчах.

Олбрайт изкриви бледите си устни с отвращение.

— Много лошо. Тия големи компании не дават пет пари за работниците си. Малко само да се разклати бизнесът и веднага изритват на улицата десетина семейни мъже. Ти имаш ли семейство, Изи? — Олбрайт притежаваше лекия провлачен говор на истински джентълмен южняк.

— Не, сам съм — отвърнах.

— Но те не го знаят. Защото и да знаеха, че имаш десетина хлапета и единадесето на път, пак щяха да те изритат.

— Точно така! — изгърмя Джопи. Гласът му прозвуча като цял полк, маршируващ по чакълест път. — Ония, дето притежават големите компании, никога не пристъпват и прага на фабриките си, само вдигат телефона да питат как са парите им. И да знаеш, чуят ли лоша вест, мигом нечия глава се търкулва в прахта.

Олбрайт се захили и потупа Джопи по рамото.

— Защо не ни донесеш нещо за пийване, Джопи? Аз съм на скоч. Ти какво ще пиеш, Изи?

— Както винаги ли? — погледна ме Джопи.

— Разбира се.

Когато Джопи се отдалечи да налее напитките, Олбрайт огледа през рамо помещението. Правеше го на всеки две-три минути, като лекичко се озърташе, за да провери дали не е настъпила някаква промяна в обстановката. Нямаше кой знае какво за гледане, между другото. Барът на Джопи представляваше малко помещение на втория етаж над месарски склад. Единствените му клиенти бяха негрите касапи, а беше още рано за тях.

Миризмата на гнило месо изпълваше всеки ъгъл на сградата. Не бяха мнозина смелчаците, освен касапите, способни да издържат вонята в бара на Джопи.

Джопи донесе скоча на Олбрайт и моя бърбън с лед.

— Господин Олбрайт търси човек да му свърши една дребна работа, Изи. Казах му, че си без работа и че имаш да погасяваш полица.

— Да, не е лесно — поклати отново глава Олбрайт. — Хората от големия бизнес дори не забелязват мъката, с която обикновеният човек си изкарва хляба.

— А и да знаете, че Изи си го бива. Тъкмо получи диплома за завършена гимназия от вечерното училище и вече започна да мисли за колеж. — Джопи не спираше да лъска плота, докато говореше. — Той е и герой от войната, господин Олбрайт. Изи воюва с Патън като доброволец! И да знаете, видял е доста кръв.

— Виж ти… — промърмори Олбрайт. Май не беше кой знае колко впечатлен от факта. — Защо не поседнем ей там до прозореца, Изи?

 

 

Прозорците на Джопи бяха толкова мръсни, че човек трудно можеше да види през тях Сто и трета улица. Единственото преимущество беше, че мътната светлина на деня достигаше до близките масички.

— Значи имаш да погасяваш полица, а, Изи? Единственото нещо, по-лошо и от голяма компания, са банките. Искат си парите на всяко първо число и ако пропуснеш дори и една вноска, на следващия ден съдия-изпълнителят чука на вратата ти.

— Какво общо имате вие с това, Олбрайт? Не искам да прозвучи грубо, но ние се познаваме едва от пет минути и вече искате да знаете всичко за моите работи.

— Ами, защото си помислих, че имаш нужда от работа, когато Джопи спомена, че може да загубиш спокойния си сън.

— Но какво общо има това с вас?

— Просто може да имам нужда от чифт зорки очи и остри уши да ми свършат една работа.

— А с какво се занимавате? — попитах, вместо да стана от масата и да си тръгна, макар че той беше прав за полицата ми. Беше прав също така и за банките.

— На времето бях адвокат. Живеех в Джорджия. Сега съм само човек, който върши услуги на приятели и на техните приятели.

— Какви услуги?

— Каквито се наложи — повдигна той яките си рамене. — Каквото дойде. Да кажем, налага ти се да изпратиш послание на човек, с когото, хм, не е много удобно да те виждат. Е, тогава само ми се обаждаш и аз свършвам работата. Разбираш ли, винаги правя услугата, за която са ме помолили. Това е известно на всички, така че винаги съм затрупан с поръчки. Понякога имам нужда от нечие рамо, на което да се опра. Както в случая с теб.

— И какъв точно е той? — попитах.

Докато той говореше, ме осени мисълта, че Олбрайт ми напомня за един приятел от Тексас. Казваше се Реймънд Александър, но му викахме Плъха. Само мисълта за него ме накара да настръхна.

— Трябва да открия един човек и имам нужда от малко помощ.

— И кой е този човек, който искате да…

— Изи — прекъсна ме той, — виждам, че си интелигентно момче, което задава много умни въпроси. Аз също бих искал да те осветля по въпроса, но не тук.

Той извади от джоба на ризата си бяла картичка и бяла емайлирана химикалка. Надраска нещо върху картончето и ми го подаде.

— Поговори си с Джопи за мен и после, ако искаш да се пробваш, ела в офиса ми след седем довечера.

Олбрайт изля остатъка от питието си в гърлото, усмихна ми се отново и се изправи, като опъна ръкави. Килна на тила си панамената шапка и махна на Джопи, който му се ухили иззад бара. След това излезе като обичаен посетител, който се прибира у дома, обърнал редовната си доза.

Върху картичката с помпозни букви беше изписано името му. Под него се четеше адресът, който беше надраскал. Беше някъде в центъра на града, на доста път от Уотс.

Забелязах, че Олбрайт не си плати питието. Джопи обаче изобщо нямаше вида на съдържател на бар, готов да догони разсеяния си клиент.