Хари Бингам
Наследството на Градли (91)

7

Матю се върна вкъщи потиснат след поредната безрадостна вечер, прекарана с майка му и сестра му. След като вече живееше в Лондон, той не можеше да отказва повече на поканите им, но с всяко посещение се чувстваше все по-отвратително.

Безпомощното състояние на майка му бе на път да стане хронично, а на всичко отгоре пак се бяха сдърпали с Джоузефин. Този път Джоузи го бе запитала дали не би се преместил да живее в Килбърн, за да им „помага с каквото може“. Матю смотолеви нещо, в смисъл че предпочита да бъде близо до работата си, но и двамата знаеха, че е лъжа. Истината бе, че нямаше никакво желание да става част от живота на една майка мъченица и една сестра светица. Не желаеше да се потиска допълнително от бремето на ежедневните грижи за оцеляване, да гледа как сестра му пести всяко пени и се мъчи като скот.

Раздразнението му се усили, когато под вратата на апартамента си намери бележка от Фиона: „Скъпи Матю, днес си лягам по-рано — много съм уморена от работа. Надявам се, че всичко у вас е наред. Да закусим заедно утре? Ще бъда в службата след 6:30. С обич — Ф.“

По дяволите! Така му се искаше да я гушне, а може би и още нещо. Тъкмо в това бе хубавото на сегашните им квартири. Покрай голямата суматоха около празниците не бяха успели да си намерят подходящи апартаменти под наем, та банката ги бе настанила в скъпи, но грозни и неприветливи служебни жилища в Южен Кенсингтън. Неговият апартамент се случи точно срещу нейния, така че можеха да бъдат заедно, когато поискат, или отделно, когато тя имаше нужда от уединение.

Матю бе успял да разкрие за себе си част от загадката на миналото на Фиона — толкова, колкото му се полагаше да знае или колкото тя бе сметнала за нужно да сподели. Майка й я изоставила, когато била на четири години, а баща й — пияница и женкар — само гледал да не му се пречка наоколо. Ако не била една възрастна семейна двойка, която я обграждала с грижи и любов, най-често скрито от бащата или въпреки съпротивата му, Фиона щяла да израсне, без да знае какво е човешка ласка и топлота. Допреди връзката си с Матю тя бе имала чести сексуални контакти с мъже и нито веднъж истинска интимност.

Раните й бяха дълбоки и все още й бе трудно да допусне някого близо до себе си, но — както му бе обещала във Върмонт — тя му даваше всичко, което можеше. Вече все по-често му разрешаваше да остане с нея до сутринта, но когато й се приискаше да остане сама, Матю послушно се прибираше в квартирата си, от която за щастие ги делеше само един коридор. Те обядваха и вечеряха заедно, забавляваха се заедно. Матю се надяваше и вярваше, че един ден ще се оженят.

Макар вече да минаваше единайсет, а на следващата сутрин щеше да става в шест, на Матю не му се лягаше още. На тяхната улица имаше бар, който затваряше чак в полунощ. Реши да отскочи дотам и да се опита да не мисли за Джоузефин. Нямаше да му е особено трудно, защото главата му бе пълна с други мисли. На следващия ден трябваше да проведе няколко телефонни разговора, за да приведе в изпълнение План „Б“.

Барът се наричаше „Аполион“ — претенциозно заведение, цялото в червена кожа и тъмни дъбови ламперии. Доста безвкусна комбинация, което обаче не им пречеше да смъкват от клиентите си по две лири и петдесет за най-евтината бутилка бира. Матю седна и си поръча чешка бира.

На масите седяха няколко групички посетители. На бара бяха само Матю и още един мъж, като него облечен в костюм, дребен и страшно зализан, като изваден от кутийка — нещо характерно за много ниските мъже. Може би си мислеше, че няма да му се смеят на ръста, ако кърпичката му е правилно сгъната и е в същия десен като вратовръзката. Мъжът също пиеше чешка бира. Матю му хвърли един поглед и веднага забрави за него.

Против волята му мислите на Матю отново се насочиха към майка му и Джоузефин. Нямаше намерение да променя поведението си към тях, но си даваше сметка, че им е доста трудно, дори с помощта на Джордж. Чувстваше се гузен. Чудеше се дали да не почне да им превежда по банков път някаква месечна издръжка, но си каза, че не може да си го позволи. Ако премията му бе по-голяма, може би тогава… или не, тъкмо сега не му беше времето. Веднъж да спечели милиона, ще покаже на Джоузи колко щедър може да бъде. А дотогава трябва да пести всяко пени. В единствения си пристъп на щедрост й бе купил портативен компютър. „Това ми е нещо като хоби — бе казала тя. — Може би след време ще ми стане кариера. Засега е едно от малкото неща, с които мога да се занимавам вечер, без да се отделям от мама.“ Молбата й бе лесна за изпълнение. Точно тогава банката подменяше всичките си портативни компютри и разпродаваше старите на безценица.

Матю отпиваше от бирата си и нерадостните му мисли блуждаеха. Внезапно до себе си чу глас:

— Мога ли да ви предложа още една?

Беше зализаният дребосък. Отблизо се виждаше колко е грозен всъщност. От разстояние изглеждаше просто прекалено спретнат: артистично сгънатата кърпичка, сресаната на път коса, безупречният костюм, копринената вратовръзка с голям възел му придаваха едва ли не комичен вид. Но отблизо чертите му бяха сякаш напълно сбъркани. Грамаден нос, тясна уста, събрани очички. Усмихваше се непрекъснато, но усмивката му приличаше по-скоро на подигравателна, злобна гримаса.

— Защо не? — каза Матю. — Аз съм на „Будвар“. Благодаря.

Дребният мъж поръча бирите и се представи. Казваше се Джеймс Билиъл и един ден щеше да играе важна роля в живота на Матю.

— Наблизо ли живеете? — запита Билиъл.

— Да, поне засега. В жилище на тази улица.

Билиъл вдигна вежди. Матю забеляза, че веждите му бяха твърде гъсти и рунтави за дребното лице.

— Да не би да живеете в Бленъм Корт?

— Точно така — отвърна Матю изненадан. — Временно, докато си намеря нещо по-добро.

— Аха! Познавам добре сградата. Живях там няколко месеца, докато работех в Ситито.

— В Ситото? — Интересът на Матю се събуди. — В коя фирма бяхте на работа?

Въпросът не бе случаен. Той означаваше: в първокласна банка ли работиш, или не? Трябва ли да те уважавам, или мога да ти обърна гръб? Щом се срещнат двама банкери и този въпрос бива зададен, целта му е да се определи йерархията във взаимоотношенията им.

— В „Мадисън“. Главно в Женева, но навремето пътувах доста и до Лондон.

— Така ли? Аз работя в „Мадисън“. Бях една година в Ню Йорк, а сега открихме тук нов отдел.

Двамата размениха фирмени клюки. Билиъл познаваше Брайън Макалистър, но нямаше високо мнение за него.

— Много обича да дава преценки. Прави прибързани изводи. Смята се едва ли не за господ.

Матю му разказа за новата си длъжност в Отдела за несъбираеми дългове. Билиъл прояви интерес.

— Много вълнуваща област. Богати възможности за инициативни хора.

Понастоящем Билиъл работеше в някакво швейцарско инвестиционно дружество на име „Суицърлънд Интърнешънъл Капитъл Партнърс“. Той описа длъжността си като мениджър на инвестиции и даде визитната си картичка на Матю. Ръцете му бяха малки и много космати, а гладко изпилените нокти — твърди, дебели и закривени. В него имаше нещо ужасно отблъскващо. Матю погледна втренчено картичката. „Суицърлънд Интърнешънъл“. Името и дори телефонният номер му се сториха познати. В едно от чекмеджетата на бюрото му в службата имаше списък с имена на фирми и телефонни номера, като тези фигурираха най-отгоре. Още утре щеше да им звънне, за да приведе в изпълнение План „Б“.

— „Суицърлънд Интърнешънъл“ — каза Матю, като се стараеше гласът му да не звучи прекалено развълнувано. — Аз тъкмо щях да ви се обаждам. Търся добър мениджър на личните ми инвестиции. Предпочитам швейцарска фирма, във всеки случай да е… как да ви кажа… да се характеризира с по-голяма дискретност.

— Ах, дискретност — въздъхна Билиъл. Устата му произнесе думата с нескрита наслада. — Ние сме самата дискретност, уверявам ви. Тъкмо заради дискретността си имаме толкова голяма клиентела. Хора, които бягат от данъчните власти, от алчни съпруги, от издръжки на деца, от бизнес съдружници, от данъчни инспектори, от полицията, от службите за борба с наркотрафика. На всички тях им трябва швейцарска дискретност, а дори в Швейцария едва ли има по-дискретна фирма от „Суицърлънд Интърнешънъл“.

— Ако искам да си отворя сметка… — започна Матю.

Билиъл му обясни всичко с най-големи подробности. Минималният депозит беше 50 000 швейцарски франка, но Матю разполагаше с много повече само от годишната премия. Комисионата никак не беше ниска, но затова пък „Суицърлънд Интърнешънъл“ боравеха с всякакви ценни книжа и фондове, в които Матю би желал да инвестира. Обслужването беше абсолютно лично и при гарантирана тайна. По свой избор Матю можеше да получава периодични извлечения от сметката си по пощата или просто да му съобщават салдото за деня по телефона. Билиъл всячески се опитваше да му помогне и да го насърчи. Сметката му щеше да е открита най-много до една седмица след датата на получаване на заявката.

Матю му благодари и си тръгна. Дребният грозник го изпрати с любезна усмивка. А когато Матю си взе палтото и закрачи по улицата, Джеймс Билиъл се разтресе в беззвучен смях.