Хари Бингам
Наследството на Градли (89)

5

Мистър Еванс, собственикът на „Браунмур Фърнишингс“, го изгледа с недоверие.

— Ако питате мен „Аспъртън“ се ползват с добро име по отношение на качеството на продукцията си. Никога не са ме мамили и досега не съм видял нищо, което да ме накара да мисля другояче.

— Там е работата я! — каза Джордж. — Нищо не се вижда. Но защо не си зададете един въпрос. Как така цените им са наполовина на нашите? А, кажете ми! „Аспъртън“ никога преди не са продавали евтино.

— Вярно. Само че това тук е точно копие на вашата стока. Не може да бъде различно.

— Разбира се, че има разлика, и аз ще ви я покажа. Но трябва да призная, че умно са си изпипали работата. Ако ние самите искахме да навлезем в тая пазарна ниша, много неща можехме да научим от тях.

Джордж поведе все още съмняващия се Еванс към напълно преустроения фирмен магазин.

— Дайте да видим. Да ви кажа право, когато видях стоката на „Аспъртън“, аз за малко не поръчах от тях. Само защото навремето вие постъпихте човешки след оня провал с лака… Ами да, ето! Очите ми сякаш виждат двойно.

Джордж се засмя на реакцията на госта си.

— Хваща окото, нали?

Наистина човек можеше да си помисли, че вижда двойно. През средата на някогашния музей минаваше тясна пътека, която стигаше до плюшена завеса в дъното на халето. Отляво бяха изложени мебелите от „Яркост и красота“, а отдясно — серията „Блясък“ на „Аспъртън“. Срещу всеки артикул на „Гисингс“ бе поставен съответният двойник на „Аспъртън“. Двете серии бяха практически неразличими с просто око. Единствената разлика бе, че мебелите на „Аспъртън“ струваха наполовина.

— Наистина хваща окото. Обикновено светът започва да ми изглежда така след шестата бира.

— Тяхната продукция без съмнение прилича на нашата. Там е работата. Те искат да ни изтикат от пазара, като ни конкурират там, където сме най-силни. Това за нас е комплимент. Но ако огледате нещата им отблизо, веднага си личи, че са долно качество. Ето, вижте тази боя.

Джордж извади от джоба си запалка и я поднесе до ярката боядисана повърхност на едно канцеларско бюро на „Аспъртън“. След осем секунди по боята се появиха шупли и тя започна да се рони като карамелизирана захар.

— С нашата боя не става така. Погледнете сега.

Джордж поднесе запалката към идентично бюро от тяхната серия и започна бавно да брои, докато стигна до петнайсет. Той бе правил този опит вече сто пъти, и в деветдесет и пет случая боята на „Гисингс“ бе издържала повече от петнайсет секунди.

— Използват евтина боя, която едва се вмества в изискванията за пожарна безопасност. Обзалагам се, че до една година ще почне да се лющи и от само себе си. Докато ние предпочитаме да вложим повече пари в по-високо качество. Но нека да ви покажа нещо друго.

Джордж отиде до един бюфет на „Аспъртън“ и разви винтовете, които държаха пантата. Винтовете бяха с дължина сантиметър и половина. Той повтори същото с бюфета на „Гисингс“. Винтовете бяха точно два сантиметра и половина.

— Може да ви изглежда дребна подробност, но повярвайте ми: едните панти ще изкарат няколко месеца, а другите — вечно. На нас никога не би ни минало през ум да пестим пари от дължината на винтовете, но тяхната политика е именно това — да режат отвсякъде. Погледнете самите панти. Нашата е здрава, не може да се извие с ръка. — Дебелите пръсти на Джордж направиха демонстрацията. — А тяхната е от просто тенеке, при първия по-сериозен натиск ще се сгъне на две. Може да изглежда добре на витрината, но да не ти влиза в къщата!

Джордж продължи нататък. Спряха до един стол на „Аспъртън“, на който задните крака се бяха отпрали от седалката.

— Бих ви запитал какво според вас не е наред с този стол, но според мен се вижда достатъчно ясно. Защо краката му са се отцепили? Отговор: защото, докато седях на него, просто се облегнах назад, което се оказа грешка.

Това си беше самата истина, ако не се смята дребната подробност, че Дарън седеше в скута му по време на експеримента, а Дейв — в скута на Дарън.

— Защо значи се счупи столът? Ще ви кажа. Не са направили сглобката правилно. Само да се облегне човек, особено ако е малко по-пълен — той поглади корема си — и ще се намери на пода. Докато нашата конструкция тука… — Джордж се задълба в превъзходствата на столовете на „Гисингс“.

Той продължаваше да говори, а Еванс вече го слушаше с внимание. На практика изделията на „Аспъртън“ действително бяха с по-ниско качество от тези на „Гисингс“, но разликата не бе чак дотам решаваща. Така както ги описваше Джордж, те просто чакаха да се допре някой до тях, за да се разпаднат.

— Защо им е на „Аспъртън“ да постъпват така? — зачуди се Еванс. — Това е, което не разбирам. Имат добро име на пазара. Защо им трябва да го съсипят?

— Така де, тъкмо тук е въпросът! Чакайте да ви питам още нещо. Вие чухте ли, че „Аспъртън“ са станали акционерна фирма и акциите им се търгуват на борсата?

Този слух обикаляше из професионалните среди, откакто се помнеха и двамата, но истината бе, че „Аспъртън“ си оставаше изцяло семейна собственост.

— Това е стар слух. Разбира се, че съм го чувал, но не вярвам.

— Е, запитайте се тогава — ако самият вие имахте намерение да издадете акции и да се предлагате на борсата, какво бихте направили най-напред?

Еванс го изгледа неразбиращо.

— Аз ще ви кажа какво. Най-напред трябва да надуете печалбата колкото е възможно. После, като почнете да продавате, курсът на акциите ви ще е висок, защото повечето хора си дават труд да четат само последните финансови отчети. А когато след една година печалбите ви спаднат до нула и акциите ви вече не струват нищо, какво ще ви е грижа вас? Някой друг ще си ги чука в главата.

Еванс кимна замислено, сякаш през цялото време бе подозирал тъкмо това и най-после черните му подозрения се бяха оправдали. Джордж продължи да го омотава в мрежата си.

— „Аспъртън“ имат репутация за качество, която са градили в продължение на двайсет години. Сега е дошло време да жънат плодовете, като изкарат на пазара нещо, дето хваща окото, но е пълен боклук. Хората виждат ниската цена, но си казват: след като е на „Аспъртън“, значи е добро. Продажбите нарастват, печалбите се увеличават, Майкъл Аспъртън разпродава фирмата във вид на акции по най-високия възможен курс. След година възмутени клиенти ги обсаждат да си искат парите или просто отиват при конкуренцията и ударът по репутацията им е такъв, че фирма „Аспъртън“ може никога да не се възстанови. Но в това време Майкъл и Ейлийн Аспъртън са на заслужена почивка на Бахамските острови и хич не щат и да знаят. Не мога да кажа, че не им се възхищавам!

Джордж си пое дъх.

— Това, което никак не ми харесва, е, че всичко става за наша сметка. — Той замълча и добави: — А също и за ваша сметка. Ако продавате тоя боклук на купувачите си, вината ще е ваша, защото тях не ги интересува, че друг е произвел мебелите.

Еванс се остави да бъде убеден. Дойде време Джордж да нанесе последния удар.

— Така че, ако имате намерение да заявите още количества от нашата серия „Яркост и красота“, ние с удоволствие ще ви помогнем. Вашата поръчка ще се ползва с предимство, не се безпокойте за срока на доставката. — Това обещание поне не му струваше нищо. „Гисингс“ беше практически в престой. — Но тъй като сте дошли на крака, преди това бих желал да ви покажа нещо по-специално.

Джордж и гостът му бяха стигнали до плюшената завеса. Джордж дръпна едно въже и завесата се разтвори. На светлината на мощните халогенни лампи блестеше луксозна гарнитура с невероятно красив дизайн, изящна и изискана със сияйните си цветни акценти. Наситеното венецианско червено се подчертаваше от дискретни детайли в цвят на бледа теракота; холандско синьото се редуваше с игликово жълто. В сравнение с масовата серия в основни цветове новите мостри създаваха усещането за едно напълно различно ниво на качество и солидност.

— Драго ми е да ви представя „Гисингс — Селект“ — обяви Джордж.

Новата мебелна серия не просто създаваше впечатление за солидност и лукс. В продължение на цели два дни Джордж и Сали Дъмет бяха разглеждали огромна купчина списания за вътрешно обзавеждане. Не пропуснаха нито една реклама, нито един детайл. Търсеха нещо, което да изкопират точно толкова безогледно, колкото бяха постъпили „Аспъртън“ с тяхната серия „Яркост и красота“. Всеки образец, който им се стореше подходящ, бе оценяван по сложна система от критерии, но в крайна сметка всичко се свеждаше до три главни въпроса: можеше ли да се произведе бързо? Колко щеше да им струва? Дали щеше да се продава?

Накрая намериха точно това, което им трябваше. Прочут нюйоркски дизайнер бе проектирал серия мебели в красиви пастелни цветове. В общи линии те бяха много близки като конфигурация до съществуващото производство на „Гисингс“. Разбира се, трябваше да се добавят някои неща — дребни детайли и аксесоари, някоя и друга допълнителна плоскост. Но не бе нужно голямо преработване. Главната задача бе да ги докарат на цвят, но тук Сали Дъмет беше в стихията си.

Това бе всичко. Роди се новата серия „Гисингс — Селект“. Както искаше Джордж, продажната цена бе увеличена първоначално с двайсет процента, а след кратък размисъл — с двайсет и пет.

После Джордж се зае с фирмения магазин. Пребоядисаха салона, поставиха нов мокет, смениха осветлението. Разработиха и отпечатаха нови рекламни брошури. Накрая, когато всичко бе готово, разширеният екип по маркетинг; получи указания да покани потенциални клиенти и официално да покаже „Гисингс — Селект“ пред публика.

Формално погледнато, целта на тези покани бе лансирането на новата серия. Ала всеки път, когато се явеше клиент, разговорът неизменно се насочваше към една друга тема. Вие чухте ли какво правят тия от „Аспъртън“? Продават калпава стока, за да натрупат печалби за предстоящото си превръщане в акционерно дружество. Ах, тия мошеници! А, не, не се безпокойте за „Гисингс“. Нашите продажби само се увеличават. За дистрибуторите ни е мъчно, не друго. Горките хора, изкупуват евтините боклуци на „Аспъртън“, а после те ще са виновни, когато мебелите започнат да се разпадат. Ама тия „Аспъртън“ направо прекалиха този път…

Слуховете плъзнаха. Някакъв клиент казал на четири очи на Андрю Уолтърс, че вече била определена дата за емитирането на акциите на „Аспъртън“. Друг се заклел, че с очите си видял екип от банкери да излизат от офисите на фирмата. Трети разправял, че някъде чул, че „Аспъртън“ вече били залети с рекламации за серията си „Блясък“. Хората на „Гисингс“ слушаха, кимаха загрижено и с наслада преразказваха всичко на следващия гост.

Мистър Еванс бе поредният клиент, обиколил изложбеното хале на фирмения магазин, когото Джордж посвети в тайните дефекти на стоката на „Аспъртън“. В края на всяка обиколка се дърпаше завесата и клиентът се запознаваше със серията „Гисингс — Селект“. Джордж заостряше вниманието на госта върху тоя или оня детайл, но мебелите говореха сами за себе си. Поръчките заваляха.

Подобно на много други преди него, мистър Еванс си тръгна едва след като направи порядъчна заявка за „Яркост и красота“ и дори още по-голяма за „Гисингс — Селект“. Чистата печалба на „Гисингс“ от първата серия възлизаше на около седем процента, а от втората — на близо петнайсет.

Джордж изпрати мистър Еванс до колата му. Когато се сбогуваха, гостът продължаваше да цъка неодобрително с език за коварството на „Аспъртън“, а Джордж кимаше разбиращо. „Гисингс“ бяха извоювали поредна победа, която щеше да ги отдалечи с още една крачка от ръба на пропастта. Но Джордж не беше радостен. Напротив, чувстваше се ужасно. За негово голямо учудване Кики не му липсваше никак. Често се сещаше за нея, но с приятелска привързаност, а не с любов. Пожелаваше й да е щастлива и се надяваше да се видят отново.

За нещастието му имаше други причини. Първата бе Вал. Тя продължаваше да му се мръщи, а той откри, че връзката им болезнено му липсва. В младите си години той бе търсил удоволствията си там, където очакваше да ги намери — по зимните курорти и пристаните за яхти, само с един паспорт и с парите на баща си в джоба. Бе се държал като типичен представител на своята класа. После, когато се събраха да живеят с Вал, всичко това бе останало в миналото. Работеха здравата и работата им носеше удовлетворение. Почиваха заедно и почивката им даваше сили. Любеха се — скромно и непретенциозно — и любовта им изпълваше душите и даряваше телата с наслада. Вал не беше красива, но и Джордж не бе голям красавец, пък и на него тя си му харесваше.

Вал беше тъкмо жената за него, но заслепен от недостижимата Кики, той го бе разбрал късно. Опита се да поговори с нея, но тя се дърпаше и той се отказа. Тя изпълняваше секретарските си задължения прецизно както винаги, но разговаряше с него само по служба и не участваше в делата на фирмата както едно време.

Другата причина за лошото му настроение бе съвсем проста. Повечето хора в „Гисингс“ вярваха, че той е, спасил фирмата за втори път от фалит, и бяха на седмото небе от радост. Истината обаче беше друга. Бяха получили отсрочка, това бе всичко. „Гисингс“ тънеше в дългове както и преди, а освен това имаше богат и мощен конкурент, решен да я съсипе. „Аспъртън“ се бяха провалили при първия опит. При втория може би щяха да успеят. А какво щеше да значи това за него, той дори се страхуваше да мисли.

Бе загубил Вал. Бе загубил Кики. Щеше да загуби „Гисингс“. Щеше да остане без работа, без пари, без нищо на света.