Хари Бингам
Наследството на Градли (83)

12

Джоузефин размърда мишката и екранът на компютъра се събуди. Бе изпълнен с някакви кодове, от които тя нищо не разбра.

— Какво е това тук, Милош?

— Това? А, това нищо. Мой приятел пише програми да играе шах. Той помолил аз да погледна програма. — Засмя се. — Какъв смисъл има, програма и без това не добра.

— Защо да няма смисъл?

— Шахът е… шахът е красив. Компютърът опитва се да познае бъдещето. Един ход, два хода, три хода напред. Все повече и повече. Сто хода напред. Това вече не казва се шах, това просто калкулатор. А шахматист играе и вижда два, максимум три хода напред. После той запитва се: това хубаво? Този ход ще бъде красив? Компютър играе грозен шах. Няма смисъл.

— Можеш ли да ме научиш?

— Искаш да играеш шах?

— Не шах, компютри. Програмиране, нали разбираш?

— Ти? Да програмираш?

Кодай не искаше да засегне Джоузи, но за него тя си оставаше секретарка — красива и самоуверена, но все пак секретарка. В неговия свят цели етажи на интелектуалната йерархия разделяха компютърните програмисти от секретарките.

— Да, аз. Да програмирам. Искам да се науча.

— Какво знаеш дотук?

— Мога да включа компютъра, мога да пиша.

Кодай пое въздух и шумно издиша.

— Това сложна работа. Може би да запишеш се в курс…

— Нямам нито време, нито пари. Мислех си, че моят приятел може да ме научи.

Кодай отново наду бузи, но не въздъхна, а свали една книга от рафта: „Наръчник за програмиране Паскал 1.01“.

— Добре значи. Компютър като шахматна дъска — много прост и в също време много сложен.

За пръв път го бе нарекла моят приятел.