Хари Бингам
Наследството на Градли (73)

2

— Да, това е моята квартира. — Кодай бутна вратата на дневната, която едва помръдна; купчините бутилки, опаковки от храна, мръсни дрехи и шахматни списания на пода й пречеха да се отвори докрай. — Тук не е много чисто…

— Никак дори. Направо е отвратително! — заяви Джоузи с пресилено възмущение. Виждала бе и по-разхвърляни квартири. Принципът й беше, че интелектуалната възраст на мъжа се определя, като от биологичната се извадят пет години. Но Миклош Кодай не бе обикновен мъж, а шахматист и математик; значи в неговия случай трябваше да извади десет. От това следваше, че на акъл е още тийнейджър, а боклукът по пода го доказваше. — Защо не поразтребиш малко?

— Това тук е само боклук. Ще го изхвърля навън.

— Ами дрехите?

— Да, дрехите също — промърмори Кодай. Той натъпка боклука в черна найлонова торба и срита дрехите под леглото.

Джоузи го наблюдаваше, приседнала на облегалката на диванчето. На малката масичка имаше разтворена шахматна дъска с недоиграна партия. В ъгъла тихичко мъркаше включен компютър. Не се виждаха следи от активен полов живот.

— Срещу някого ли играеш? — попита тя.

Погледът му се вторачи във фигурите, вкопчени в смъртна хватка. Мозъкът му по навик запресмята възможните ходове.

— Не, това тук е игра на партия между Каспаров и Спаеки. — Той вдигна офицера и го премести. — Ето хода. Каспаров го видя и спечели. Аз също го вижда. Но при истинска игра, когато часовникът върви… Сега ти разбира ли защо работя с компютри?

Той отново се замисли, вперил поглед в дъската, но Джоузи знаеше вече, че не му трябва дъска — ходовете бяха запечатани в съзнанието му.

— А боклукът, Миклош? — подкани го тя.

— А, да, извинявай.

Вниманието му се върна към торбата с боклука и той продължи да разтребва стаята си. Книгите и списанията бяха струпани на куп, без видима логика, но все пак така изглеждаха по-добре. Дрехите бяха изритани в спалнята, където той се позабави. Явно имаше много за разтребване. Джоузи плахо пристъпи в кухнята и като се стараеше да се докосва колкото се може по-малко до нещата наоколо, направи две чаши кафе.

— Готово, всичко разтребено — обяви Кодай, който се бе върнал в дневната. — Следващия път оправя всичко, преди ти да дойдеш.

Джоузи забеляза, че той се поколеба за миг, преди да спомене за „следващия път“. В тези му думи не се съдържаше толкова въпрос, колкото признание, че не я заслужава, че Джоузи е твърде добра за такъв като него. Джоузи се зарадва. На осемнайсет вече не беше девствена, но нямаше и кой знае какъв опит с мъже. Беше й приятно, че тя доминира.

— Благодаря — каза тя. — Обещавам да те похваля.

— Да. Моля, седни. Аз премествам дъска, за да вижда хубава девойка. — Той отнесе дъската; очите му дори сега продължаваха да разучават партията. — Каспаров голям играч. Той като Бетовен, Шекспир. Аз преигравам негови партии и разбирам, че аз никога… Няма нищо, сега аз с теб.

Те вдигнаха чашите си с кафе и смутено отпиха. Сълзливите очи на Кодай се отправиха по навик към полицата, която му служеше за винарска изба.

— Откога всъщност играеш? — попита тя.

— Още докато бил в майка ми — каза той. — Мой баща бил добър играч, но искал аз да стана още по-добър. Той и майка ми играли всяка вечер, когато тя била… голяма с мене. Когато аз се родил, те играха всеки ден също. Аз научих да играя още преди да науча всичко друго. Първата дума, която научих да казвам, беше „цар“. Научих да казвам „мама“, когато вече знаех имена на всичките фигури. Не се шегувам, честно!

Двамата постепенно се отърсваха от първоначалното смущение и разговорът потръгна. Кодай бе човек с необикновено минало, за което обичаше да разказва. Джоузи научи за последните дни на съветското господство в Унгария, за кариерата на приятеля си като професионален шахматист, за това как бе разигравал по памет цели турнири, за интереса му към компютрите и за тайнствения, чудат свят на компютърните хакери в Източна Европа.

— На Запад компютри стават все по-големи, все повече памет, няма проблем. На Изток компютри бяха много лоши. Трябваше човек да е много… елегантен. Колкото по-лош компютър, толкова по-хубав вирус трябва.

Джоузи прекара два часа в квартирата му. По едно време все пак отвориха бутилка вино, от която Кодай изпи девет десети, но пепелявият цвят на лицето му показваше, че за черния му дроб една бутилка си е направо нищо. Накрая Джоузи стана да си ходи.

— Ами… аз да тръгвам… Оставила съм една съседка при мама, но тя трябва да се прибира вкъщи.

Кодай също стана.

— Разбира се. Е, надявам се…

— Много ми беше приятно, Миклош. Не знам дали ще мога да ти идвам често на гости заради мама… но може би идната седмица? В четвъртък? Ще извикам гледачка и може да поостана повече.

— Да, моля те. Апартамент ще бъде тип-топ. Може би аз ще готвя. Харесваш унгарската храна? Паприкаш?

— Чудесно!

Вече нямаше накъде да мърда. Двамата стояха на вратата. Целунаха се по бузите. Тя бе очаквала една целувка, а Кодай — три. Засмяха се на недоразумението и си размениха по две целувки, но ръката му не мърдаше от рамото й. Тя се засмя, дръпна го към себе си и го целуна по устата — нищо особено, но все пак устните й се поразтвориха.

— До следващата седмица! — извика тя от долната площадка.