Хари Бингам
Наследството на Градли (72)

1

Матю се тревожеше. Оня Дрейпър да не се е уплашил? Може би колената му треперят като на останалите? Да не вземе сега да се откаже?

Бяха минали два месеца, а така очакваният скок в цената на облигациите на „Уестърн Инструмънтс“ все не идваше. Загубите на Матю вече възлизаха на един милион долара, а доколкото усещаше, тенденцията бе към по-нататъшен спад. Ако Дрейпър не предприемеше нищо, Матю щеше да приключи зле годината, нямаше да получи премия, а можеше да загуби и мястото си. При това положение нямаше никакъв шанс да спечели един милион по План „А“, а дори План „Б“ изглеждаше все по-проблематичен.

Матю вече привикваше с постоянното състояние на страхова невроза, но тази сутрин към тревогите му се бе прибавила още една. Розентал бе наминал покрай бюрото му. Този факт сам по себе си бе твърде забележителен, доколкото в света на Сол Розентал съществуваха само собственото му бюро, кафенето и тоалетната, ако не броим синагогата в петък вечер.

— Ей, Матю, тук ли си довечера? Трябва да поговорим.

— Готово — отвърна Матю. — Нещо конкретно ли имаш предвид, или просто ще се оплакваш от японците?

— Само не ме дразни, Матю. Тая шибана йена трябваше отдавна да почне да пада, пък тя се вдига и ония азиатски тарикати подкопават пазара на Чичо Сам. Трябва да оградят нашите държавни облигации с бодлива тел, нещо като индиански резерват. Аз ще съм старият вожд и ще получавам държавна субсидия. Ще си затъкна пера в косата и ще живея във вигвам, ако трябва.

— Сол, нещо конкретно ли имаш предвид?

— А, да бе! — Сол си спомни за какво бе дошъл. — Става дума за „Уестърн Инструмънтс“. Началствата са забелязали, че изкупуваш облигациите им, сякаш е дошъл краят на света. Просто исках да поговорим за създалата се ситуация.

— Проблем ли има? — запита Матю; гласът му сякаш бе станал по-тънък.

— Дали има проблем? Че кой няма проблеми бе, Матю! Аз например не мога да живея в шатра, имам алергия към перушина, от две седмици пазарът ми прави напук, а ти ме питаш дали има проблем. — Розентал прекъсна тирадата си, защото си спомни за въпроса на Матю. — Тази вечер, след като пазарът затвори, ела да си поговорим.

Матю се опитваше да се съсредоточи върху непосредствената си работа, но не му се удаваше. Не му стана по-леко, когато Фиона Шепъртън дойде при него.

— Тази вечер трябва да поговорим за положението с облигациите на „Уестърн Инструмънтс“.

— Разбира се, Сол вече ми каза.

— А, добре тогава. Уплаших се, че може да е забравил за какво го пратих. — Тя помълча и добави: — Сигурна съм, че знаеш какво вършиш, но не би било лошо да подготвиш аргументите си предварително.

Матю схвана намека и използва промеждутъците между другите си задачи, за да нахвърли главните точки на защитата си на къс хартия. Той добре си спомняше европейската среща на високо равнище и доклада, който бе подготвил за Пиер Д’Авиньон в Париж. Бъди кратък. Бъди ясен. И, за бога, бъди убедителен — повтаряше си той. Последното нещо, което му трябваше, бе да го уволнят тъкмо в този момент.

До края на този и без това напрегнат ден Матю успя да подготви презентация от шест страници и я даде за копиране и подвързване. Поради заетостта си обърка няколко сделки и натрупа загуби за около шестнайсет хиляди долара, докато при по-голямо внимание би трябвало да спечели толкова. По дяволите! Време бе тоя бандит Дрейпър да пристигне на бял кон с извадени пистолети и да стреля на месо.

След затварянето на пазара Розентал имаше да оправя някаква заплетена сделка, но до шест и четирийсет и пет приключи и повика Матю. Двамата тръгнаха към заседателната зала; Розентал продължаваше да мърмори за индианци, вигвами и генерал Къстър.

Когато влязоха, залата бе почти пълна. Там бяха Фиона Шепъртън, Ал и Рик и още някой, който говореше по мобилен телефон с гръб към Матю. Разговорът приключи и мъжът се обърна. Брайън Макалистър.

— Драго ми е да те видя.

Матю измърмори нещо в отговор, после с ужас видя как Макалистър отиде до вратата и я затвори. Брайън Макалистър затваряше вратата само когато уволняваше някого. Същият Брайън Макалистър, чийто пронизителен ясносин поглед можеше да изкопчи истината дори от политик, преквалифициран като търговец на коли.

Вратата се отвори и влязоха още двама души, които се представиха като Дейвид Сиймур и Джейн Столуиц от Дисциплинарната комисия.

Дисциплинарната комисия е полицията на всяка модерна банка. Нейната функция е да следи за стриктно спазване на сложната плетеница от правила и разпоредби, на които се основава банковият бизнес. Тя бди да не се извършват спекулативни сделки с поверителна информация, да няма изтичане на банкови тайни; тя открива нарушения и на най-забутаните алинеи, които дори собствените им автори невинаги си спомнят със сигурност. С една дума, нейна грижа е банката да действа чисто и по устав. В този бизнес, където почти всички изкарват заплати, приличащи повече на телефонни номера, заплатата на дисциплинарния инспектор не е нищо особено. Работата му е да казва „не“ по сто пъти на ден, да търпи крясъци, да понася обиди и накрая пак да каже „не“. Ако децата ви ги блазни кариера като дисциплинарни инспектори в някоя банка, направете всичко, за да ги разубедите.

Матю се здрависа привидно спокойно, но мозъкът му работеше трескаво. Презентацията, която бе намерил в самолета, съдържаше поверителна информация. Ако бе станала обществено достояние, тази информация щеше да се отрази на курса на ценните книжа на съответната фирма. Матю се бе запознал с тази поверителна информация и след това бе извършил сделки, основаващи се на нея. Това бе престъпление срещу банковата етика, грубо нарушение на правилата на играта. Само това обясняваше присъствието на двамата инспектори от Дисциплинарната комисия.

Матю си повтаряше наум златните правила. Бъди кратък. Бъди ясен. И, за бога, бъди убедителен. Той отказа предложената му от Розентал чаша кафе и се обърна към всички присъстващи:

— С какво мога да помогна?

Отговорът бе на Розентал:

— Става дума за „Уестърн Инструмънтс“, Мат. Гадна история. Направо шибана. Ти не си глупак, Мат. Всички виждаме това. И все пак нещо те е накарало да похарчиш двайсет и пет милиона — пари на банката! — за облигации на „Уестърн“, без да помислиш, че на тази нещастна банка й трябват пари за отопление, за чистачки, че да остане и по някой цент за дългогодишните й служители. Рекохме си, какво ли му става на този човек?

— Прави сте — каза Матю; не знаеше откъде да започне. Погледът му се спря на двамата от Дисциплинарната комисия, които седяха кротко с извадени химикалки и бележници. Те кимнаха и се усмихнаха мило в отговор, но ръцете им бързо записваха всичко, което ставаше в залата. Дали просто патрулираха района си, или бяха надушили прясна следа? Трудно бе да се каже.

Джейн Столуиц, по-старшата от двамата, пусна химикалката.

— Ти май не разбираш защо сме тук. Сигурно имаш право. Ние следим работата ти и в един момент откриваме някаква аномалия. По принцип твое задължение е да купуваш и продаваш по заявка на клиентите на банката и да вършиш всичко, каквото е необходимо, за да изпълниш съответните заявки. Рядко спекулираш с движението на курсовете, и то максимум за по ден-два. И изведнъж правиш гигантска покупка на облигациите на една-единствена фирма, които остават да висят не с дни, а с месеци, и дори когато цените им започват да спадат, ти продължаваш да ги държиш. Предполагам, че имаш някакво обяснение. Бихме желали да го чуем. Това е всичко.

Матю облиза устни. Чувстваше се като престъпник, обграден от взвод полицаи, които казват: „Виждаме, че в едната ръка държиш прерязана двуцевка, която още дими, а в другата — найлонов плик, пълен с банкноти. Предполагаме, че имаш някакво обяснение. Бихме желали да го чуем.“

Само спокойно, не губи присъствие на духа! Матю зараздава подготвената презентация.

— Тъкмо навреме. Отдавна искам да ви запозная с някои свои идеи. Давам си сметка, че тази сделка не се получи, но продължавам да вярвам в нея. Същевременно ще ви бъда благодарен да получа вашите съвети и предложения.

Матю започна изложението си. Той им обясни, че е търсел начин да осмисли и придаде стойност на работата си, като извърши детайлни проучвания на някои от фирмите, с чиито облигации търгува. В хода на едно такова проучване е стигнал до заключение, че облигациите на „Уестърн Инструмънтс“ ще се вдигнат рязко в резултат на опит за закупуване на фирмата, така че си е позволил да заложи навреме парите си. Това е всичко. Матю бе очаквал, че ще приключи изложението си за около шест минути, но от притеснение бъркаше и говори осем.

Розентал и Макалистър му зададоха някои технически въпроси, на които той отговори с готовност. Имаше чувството, че отговорите му звучат смислено. Фиона мълча през цялото време.

Накрая Розентал взе думата:

— Тъй значи. Абе рекох си, тоя младеж се е побъркал, но ти явно си мислил какво правиш. Голяма част от нашите уважавани колеги изобщо не мислят, освен когато трябва да решат за какво да си похарчат премията. Честно казано обаче, тая сделка никак не ми харесва и това е! „Уестърн Инструмънтс“ смърдят, Матю, и колкото повече се ровиш, толкова по-силна става вонята!

Макалистър кимна, но очите му не изпускаха Матю. Фиона Шепъртън седеше, неподвижна като статуя. Джейн Столуиц се наведе напред.

— Не разбирам всички технически подробности, но явно добре си се подготвил. Имам само още един въпрос. Колко фирми проучи, преди да се спреш на „Уестърн Инструмънтс“?

Тук ме хванаха натясно, помисли си Матю.

— Ами няколко. Извадих късмет, „Уестърн Инструмънтс“ бе една от първите.

— Информационните системи на банката ли използва?

— Разбира се. Опитах и в „Мерил Линч“, но не ме допуснаха.

Никой не се засмя на шегата му.

— И колко време ти отне проучването?

— Ами няколко седмици, струва ми се.

Матю бе чел някъде, че най-добрите лъжци не лъжат, а просто извъртат, или ако не могат да избегнат въпроса, дават най-общия и неточен отговор, който им хрумне. Явно оня, който бе писал това, никога не си бе имал работа с Брайън Макалистър.

— От коя до коя дата?

Столуиц нямаше да остави тая работа току-така. Писалките и на двамата нито за миг не преставаха да се плъзгат по листа.

— Спомням си една вечер, когато започнах сериозно да се паля по „Уестърн“. Мисля, че беше осми август. Преди това бях работил по темата около четири седмици, да кажем четири и половина.

Химикалките записаха отговора.

— А кои други фирми отхвърли, преди да се спреш на „Уестърн Инструмънтс“?

Матю изброи няколко имена от папката си — все правдоподобни названия на компании, които всеки на негово място би проучил. Химикалките записваха всичко.

— Какви средства за изследване използва?

За момент Матю се запъна. Какъв бе смисълът на всичко това? Накъде биеха тия?

После се досети. За да влезе в библиотеката, му трябваше електронна карта. За да използва компютрите, му бе нужна парола. За да получи съдействие от сътрудниците, се изискваше да попълни съответните формуляри. Всички тези неща оставяха материални следи от действията му. В компютрите на банката се съдържаше достатъчно информация, за да проверят твърденията му стъпка по стъпка. Бе късно да се откаже от думите си. Вместо това той се опита да извърта.

— Ами, обичайните. Годишни отчети, финансови отчети, информация от вестници, публикации.

— Годишните отчети от библиотеката ли ги взе, или ги свали от компютърната мрежа на банката?

Столуиц бе неумолима. Химикалките стояха неподвижни в очакване да запишат отговора. В два екземпляра, помисли си той.

— От компютъра, от библиотеката… Не помня вече. — Гласът му затихна. Матю се бе класирал пръв в най-тежкия курс на Уолстрийт, бе подготвил желязна аргументация за „Уестърн Инструмънтс“. Никой от присъстващите нямаше да повярва, че сега не помни откъде е взел данните. — Ъъъ, свалих ги от компютърната мрежа, доколкото си спомням.

Столуиц продължи да го притиска. От брокерските отчети? От кои точно? Колко отчета е прегледал? От колко до колко часа е бил в библиотеката? Бележниците се изпълваха с подробности, четливо изписани с химикалка. Море от детайли, напълно достатъчни, за да го удавят в него. Въпросите продължаваха. Коя служба за медийна информация е използвал? По коя система на класиране? Колко заявки е подал до сътрудниците в Отдела за проучвания?

Матю се задушаваше. Нямаше как да им каже истината. Но с всяка дума все повече затъваше в лъжи, които лесно можеха да бъдат опровергани. Когато се стигнеше до неизбежната проверка, щяха да открият единствено, че Матю Градли е дошъл един път в библиотеката — в десет вечерта в неделя, и че през следващите две седмици е изкупил облигации на една и съща фирма за двайсет и пет милиона. В този момент Матю бе готов да размени всичките милиони на баща си срещу гаранция, че няма да го тикнат в затвора.

За пръв път, откакто бе почнал разпитът, Макалистър отмести сините си очи от Матю. Нещо бе решил. Каквото и да бе то, едва ли бе за добро. „Матю, ти току-що направи втората си грешка…“

В този момент стана чудо. Фиона Шепъртън се покашля.

— Извини ме, че се намесвам, Джейн. Мисля, че мога да спестя малко време на всички ни. Матю ми бе споменал преди време за проучването си и аз го насърчих. Дилърите трябва да познават фирмите, с чиито облигации търгуват. Аз му подадох голяма част от компютърната информация, като използвах паролата си на шеф на звено. Съмнявам се, че името му изобщо фигурира някъде в протоколите.

Столуиц за пръв път изглеждаше изненадана. Защо й бе нужно на Фиона Шепъртън, изпълнителен директор в „Мадисън“, да използва влиянието си, за да помага на един начинаещ дилър, когото едва ли познаваше? И то тъкмо тя? Славата на Фиона бе стигнала до задния двор, където се помещаваха Дисциплинарната комисия и други подобни институции.

— Защо реши да му помагаш?

— При първото му отиване в Отдела за проучвания са отказали да се занимават със случая. Чувала съм и други да се оплакват. Трябва да си или изпълнителен директор, или младши анализатор, за да ти обърнат внимание. Ако си на средните етажи на йерархията и подадеш заявка по установения ред, никога няма да ти дойде редът, дори да не са кой знае колко заети в момента.

Шепъртън говореше спокойно и убедително. Ето я лелеяната гаранция, че тоя път затворът ще му се размине! При това отпечатана на луксозната бланка на изпълнителен директор. Когато Фиона Шепъртън заговори, очите на Макалистър за момент се бяха спрели на нея, но сега отново блуждаеха в далечината.

— Предполагам, съзнаваш, че е в нарушение на установената процедура да позволиш на някой друг да използва паролата ти?

— Разбира се, че съзнавам това. С удоволствие бих спазвала процедурата, ако в Отдела за проучвания имаше достатъчно персонал, за да върви работата. — Фиона Шепъртън все пак бе изпълнителен директор, а нарушението й бе простимо дори за много по-дребни риби. Джейн Столуиц усети, че губи.

— Значи ще проверим дали всички тези протоколи за ползване на информационната система фигурират на твое име… — Столуиц почука с химикалката върху изписания бележник.

— Ваше право, но няма да откриете кой знае какво. Не забравяйте, че на мое подчинение имам четирима анализатори. Всички те ползват паролата ми, при това напълно официално. Няма никакво нарушение. — Шепъртън се усмихна на шегата си. — Ще откриете само, че всяка седмица от мое име излизат планини от заявки до Отдела за проучвания. Трудно ще ви бъде да отсеете онова, което е подадено в полза на Матю.

Столуиц бе престанала да си води записки. Тя ядосано блъсна бележника си напред.

— Е, винаги можем да проверим заявките една по една — опита се да си даде кураж тя.

— Правилно, така трябва да се постъпва — похвали я Фиона. — Важно е да се доведе работата докрай. Предполагам, че до ден-два или аз, или Сол ще получим подробен доклад за направените разкрития.

Столуиц не знаеше какво да каже. Вече на два пъти й се бе случвало да провежда подобни разследвания — невероятно пипкава, уморителна и неблагодарна работа, която за много по-незначителни случаи й бе отнемала седмици. А сега бяха замесени поне дузина фирми — цялата проверка като нищо щеше да се проточи поне месец, ако работеха и двамата. От друга страна, затова й плащаха и може би си струваше да опита, ако случаят наистина бе важен. Но оная Шепъртън сама твърдеше, че нищо няма да открият.

— Ами ако казваш, че няма нищо, дали си струва изобщо да започваме? Да приключим случая… — започна несигурно тя.

Шепъртън погледна Розентал, който разбра, бутна кафето си настрани и се надигна от стола.

— Аз съм против. За мен винаги е важно всяко разследване да се доведе докрай. Затова предлагам да не се успокояваме, докато не разровим тая история до дъно и не приемем съответно заключение.

Розентал бе измислил прякор на Дисциплинарната комисия, който гласеше Комисия по пречките и спънките. Той явно бе решил да им даде добър урок. Столуиц кимна умърлушено.

— Разбира се. Няма проблем. Само че това ще отнеме доста повече от ден-два. Утре или вдругиден ще мога да ви кажа приблизително колко време ще продължи разследването.

— Отлично — каза Фиона. — Само действайте по-експедитивно.

Столуиц имаше три деца — съответно на девет, седем и три години. Работата й бе много напрегнатата, сега и това й се изсипа на главата. Чакаха я тежки дни, вероятно и нощи. Добре, че бавачката на децата й беше търпелива.

Съвещанието приключи. Розентал си приближи до Матю и му каза, без да си дава труд да понижи гласа си:

— Не им обръщай внимание на тия от Дисциплинарната. Те взимат ниски заплати и са все едни такива нервни и кисели. И все пак, тая сделка никак не ми харесва…

— Хората просто си вършат работата — каза Матю, докато изпращаше с поглед Фиона.

Кучка или сладурана? Нито едното, нито другото. Фиона Шепъртън бе неговият ангел хранител!