Хари Бингам
Наследството на Градли (69)

12

Далеч на хоризонта, отвъд равното поле, което обгражда Лийдс, хеликоптерът се издигна нагоре и полетя по посока към тях, после пак се сниши и се загуби от поглед. Джордж, Вал, Дарън и Уилмът го видяха, но не му обърнаха внимание. Чакаше ги много работа.

— Да си го кажем честно — започна Дарън — момчетата от маркетинга се претрепаха от работа последните месеци, ама накрая всичко ще излезе, дето се вика, язък за барута. — Дарън спря, за да види по реакцията им дали се е изразил достатъчно ясно. Джордж му кимна да продължи. — Искам да кажа, че ни трябва по-голяма производствена площ и подходящо оборудване. Няма никакъв смисъл да раздаваме лъскави диплянки с готини мебели на страхотни цени, пък като ни дойде купувач, да му казваме: „Разкарай се, няма кой да се занимава с твоята поръчка!“

Дарън беше прав. Продажбите вървяха стремително нагоре, серията „Яркост и красота“ бе хит на сезона, но и останалите изделия се харчеха добре. Джордж започна дори да отказва поръчки на нови клиенти, за да не разочарова съществуващите.

— Разбирам загрижеността ти — каза Уилмът. — За съжаление всички тези неща струват пари. Страхувам се, че не можем да си позволим завод като на „Боинг“ или нещо подобно.

Уилмът се огледа, сякаш очакваше присъстващите да оценят шегата. Никой не му обърна внимание. Бе прекалено скучен дори за счетоводител. Навън хеликоптерът отново се бе издигнал и бе дошъл по-наблизо. Виждаше се, че не е нито полицейски, нито военен.

— Какви бяха точните цифри, Джеф? — запита Джордж.

— Сметката е много проста. Понастоящем реализираме добра печалба, но все още дължим четиристотин и шейсет хиляди лири. Банката за нищо на света няма да ни отпусне още, а ако инвестираме цялата печалба в нови производствени мощности, този дълг ще продължи да виси на врата ни като воденичен камък. Трябва просто да издържим, да си върнем дълга и тогава чак да мислим за капиталовложения.

— Колко време би могло да отнеме това, Джеф? — тихо запита Джордж. Погледът му търсеше хеликоптера, който явно отново бе кацнал, този път на не повече от три-четири километра от фабриката.

— Ако продължим все в този дух, за по-малко от четири години ще приключим с дълга. За по-сигурно, да кажем пет години.

Джордж поклати глава. Значи след четири-пет години щеше да върне дълговете на предприятието. След още десет години щеше да събере заветния милион. А в това време единият от двамата му братя щеше отдавна да е наследил милионите на баща им, да е продал фирмата и да се изтяга на слънце на някой тропически остров. Щеше да има слуги, яхти и спортни коли. С трийсет или четирийсет милиона лири може да се купят акции, да се плащат толкова данъци, колкото адвокатът прецени за необходимо, и само от дивиденти да се изкарват по милион лири годишно.

Хеликоптерът отново бе излетял и се носеше на зигзаг над полята, сякаш пилотът бе пиян. Внезапно се издигна стръмно нагоре, задържа за момент и после пак се гмурна надолу. Откакто Джордж го наблюдаваше, бе кацнал поне десетина пъти, но нито веднъж не остана на земята повече от минута. Джордж му хвърли още един мрачен поглед и се обърна към колегите си:

— Джеф, ние просто трябва да разширим производството! Пет пари не давам за дълга. Единственото, което ме интересува, е колко ще струва и откъде ще намерим парите. Какви са текущите прогнози за движението на приходите?

Излизаше, че Джордж няма никакъв шанс да изкара милион лири от „Гисингс“. Е, какво пък, стига да успееше да развие бизнеса, поне нямаше да го е срам от братята му, като дойдат да му се фукат с парите си. Поне единият щеше да натрупа заветния милион в определения срок, Джордж не се съмняваше в това.

Уилмът и Дарън отново се счепкаха, докато счетоводителят ровеше в куфарчето си за справките за паричния поток. Дарън мечтаеше за една огромна, блестяща фабрика — най-модерната, която могат да си позволят. Уилмът искаше най-малката, най-съсипаната барака, която все още може да се използва.

Джордж харесваше Дарън. Трудно му бе някак да си представи Вал или Уилмът с трийсет милиона лири. Вал си е Вал. Тя с положителност ще остане на работа в „Гисингс“ и ще си е същата както преди. Уилмът може и да отпраши за Коста дел Сол, но ще продължи да си носи същите даскалски костюми и все така ще се бели при всяко излагане на слънце. А пък Дарън най-вероятно ще похарчи всичките пари за две-три години и ще се върне в изходна позиция — недодялан хлапак с голяма уста, без капка съжаление за изконсумираните забранени удоволствия или за пропуснатите възможности.

Дарън и Уилмът продължаваха да се препират, прекъсвани на моменти от хапливите забележки на Вал. Понякога Джордж се питаше какво прави с тая жена, макар че Вал си оставаше най-големият капитал на „Гисингс“. Уилмът не помнеше къде е оставил справките си и отиде да ги търси.

Хеликоптерът кръжеше вече над фабриката. Спусна се надолу, сякаш търсеше място за кацане. Стъклата зазвъняха, от шума не се чуваха един друг. Лицата на пилота и единствения пътник едва се различаваха. Джордж гледаше към тях, присвил очи. Устните му се мърдаха, но от шума не се чуваше какво казва. Хеликоптерът се готвеше да кацне в близката нива; той скочи от мястото си и изхвръкна навън. Прекоси задния двор, притича под навеса, където някога се бе помещавала дъскорезницата, и прескочи телената ограда.

Перките на хеликоптера още се въртяха по инерция, когато вратата полека се отвори. Появи се крак в дамска обувка, после водопад от бледосиня коприна и накрая, широко усмихната, крехка и изящна като статуетка, от машината излезе Кики, като примигваше и придържаше шапката си с ръка.

— Жорж, скъпи, толкоз много дълго време опитвала намери тебе, просто ужас! Ти така дълбоко скрил, звяр такъв.

— Кики, как се радвам да те видя! — извика Джордж, като я награби в мечата си прегръдка и я целуна по бузата.

— Жорж. Бъди разумен. Ти смачка моя нова рокля и мене самата. Ти станал толкоз много голям!

— Кики, защо не ме предупреди, че ще дойдеш? Щях да се подготвя. — Джордж описа величествен кръг с ръка, сякаш калният фабричен двор бе нещо като парк на семеен замък.

— Глупчо. Аз сама не знаела, че идва. Но сега аз отива на сватба в Шотландия и понеже Йоркшър на пътя за Шотландия, нали така, аз решила отбие се, защото много мъчно било за тебе, но аз не знае, че Йоркшър толкоз голям, а никой не чувал за твой фабрики и не могла намери адрес в мой бележник, значи трябвало спира и пита хората толкоз много пъти, и ето, намерила място, но ти как чувства, Жорж, ти болен, не?

Джордж се бе зачервил в лицето и целият трепереше от възбуда.

— Не, Кики, много съм добре. Просто се радвам да те видя. Хайде да влизаме. Или предпочиташ да ти покажа фабриката?

Тя вдигна рамене.

— Да. Ако иска. Значи за това похарчил всички онез пари. Не много красив, но сигурно фабрик не трябва бъде красив. Аз за пръв път в свой живот вижда фабрик, ако не смята се къде мой папа слага свой безценен коняк в бутилки. Аз била веднъж в негов фабрик, но станала много болна от мигрена.

Тя продължаваше да дърдори безспир. Джордж отмахна найлоновата завеса от входа и я поведе през главния цех. По принцип там се влизаше с предпазни каски, но Джордж не вярваше, че Кики ще допусне да й сложи такова чудовищно нещо на главата. Застанала до него с изящната си шапка от електрикова тафта, с пера и дантели, тя се остави да й обясни за жълтите линии по пода, които маркираха зоните на безопасност от минаващите телфери и електрокари, извън обсега на режещите машини. Ръката й се изгуби в мечешката му лапа, докато я водеше по хлъзгавия под, покрит със сплъстени стърготини и локви машинно масло.

Обикновено, когато развеждаше клиенти или доставчици из цеха, Джордж не спираше да говори, разказваше на госта си за планираното разширение, за тайните на производството, смееше се на остарялото оборудване. Този ден с Кики той почти не продума. За пръв път, откакто притежаваше „Гисингс“, си даде сметка за шума — за воя на трионите, рендетата и електрическите шлайфмашини, за писъка на струговете и бормашините, за трясъка на електрокарите, телферите и крановете, за врявата на работниците, които оживено коментираха, зяпаха и сочеха с пръст. Върху циментовите стени висяха прашни работни графици, големи като брезент на камион.

Имаше още за гледане, разбира се, но Джордж усети, че на Кики видяното й е предостатъчно.

— Ела да те почерпя нещо — предложи той.

Асансьорите бяха изтърбушени от години и Джордж я поведе по стълбите към кабинета си.

— Тука винаги такъв шум, не? — попита Кики. — Струва ми се, че аз вече не чак толкоз предприемчива.

— Свиква се — изпухтя Джордж. Едно време сякаш беше в по-добра форма, но пържените закуски на Вал му се лепяха, където най не трябва. Всъщност с всеки изминал ден заприличваше все повече на Вал. Трябва да се запиша в някой фитнесклуб, помисли си той.

Когато влязоха в кабинета, съвещанието продължаваше.

— Бихте ли излезли за момент, моля? Имам посетител.

— Трябва да чуеш нещо важно — заяви Вал, без да помръдне от мястото си.

— Добре де, ще го чуя после. Междувременно, донеси ни нещо за пиене. Ти какво ще пиеш, Кики?

Кики премигна.

— Чаша минерална вода „Бадоа“, ако може моля. Ако пък няма „Перие“ също подходящо. — Явно не искаше да причинява излишни затруднения на домакините.

— Има вода от чешмата, чай, кафе — съобщи Вал.

— Разбирам, „Перие“ свършило. При мене също често свършва, но при мене един мил старец донася, като свърши. Тогаз вземе кафе, еспресо, ако обичате. Обикновено аз пие капучино, но от капучино много киска се, а сега толкоз много старае се да бъде сериозна дама.

Джордж прекрасно знаеше, че имат само разтворимо кафе, затова поръча два чая.

— Не много силни — умолително извика той, но все едно че помоли за нов световен ред.

Вал се върна; в ръцете си носеше две чаши чай, черен и гъст като суров петрол.

— Моля. Не знаех как го пиете, с една лъжичка или с две, та съм сложила една за по-сигурно.

Кики разбърка чая си от учтивост, докато Вал излезе, после бутна чашата настрани. Джордж смутено започна да се извинява, но тя го прекъсна:

— Не притеснява се, Жорж. Аз не жадна толкоз много, а на мой хеликоптер има минибар.

И двамата замълчаха. Кики седеше на ръба на стола, бе си постлала кърпичка, за да не си изцапа копринената рокля, и не смееше да докосне подлакътниците. Понечи да си свали шапката, но видя масата пред себе си и се отказа. Колко е мръсно всичко, помисли си Джордж. Загоряло от мръсотия! Вал почистваше, но само отгоре-отгоре. „Гисингс“ никога нямаше да получи награда за естетика на работното място.

Кики погледна малкия си часовник, обсипан със скъпоценни камъни.

— О, Жорж, аз толкоз много време търсила тебе, а сега няма време да видим се. Но ти изглежда добре, да? Ти щастлив, аз надява се.

Джордж разпери ръце. Не знаеше какво да отговори.

— Господи, Кики, всичко е толкова различно. Толкова много неща се промениха, откакто баща ми почина. Аз самият се промених. Понякога ми се струва, че всичко е наред, но друг път ми липсва миналото, липсва ми… — Той не довърши. Липсваше му тя самата, но как можеше да й го каже? Искаше да я целуне, но това бе също толкова невъзможно, колкото ако бяха на два различни континента.

Попита я за неколцина общи приятели, но отговорите й нищо не му говореха. Той безнадеждно се бе откъснал от някогашната им обща среда и ако не станеше чудо, никога нямаше да се върне към нея. Какво го интересуваше, че Ксавие и Джулия са се сгодили? Какво му пукаше, че семейство фон Хатенбург са се опозорили в Монако?

Тя го запита за личния му живот, но той нямаше какво да й каже. Животът му сега бе изпълнен с неща, за които Кики дори не подозираше, че съществуват. А ако се опиташе да й ги обясни, тя без съмнение щеше да ги намери за много неприятни и да го увери колко й е жал за него, че е принуден „занимава се с тоз ужас“.

След двайсетина минути на взаимно причинено неудобство Кики отново погледна часовника си. Време бе да си ходи. Джордж я преведе по обратния път през задния двор, като й предложи да се подпре на ръката му и от сърце й съчувстваше за обувките. Шапката й литна от главата и за малко да падне в една локва мазна вода, но Джордж я хвана навреме.

Хеликоптерът се вдигна във въздуха. Кики му помаха с ръка от прозореца, но машината скоро се загуби в далечината. Джордж дълго й маха за сбогом, едрата му фигура се извисяваше над калната земя.

Когато с пухтене се добра до кабинета си, Вал, Дарън и Уилмът бяха на старите си места, а лицата им бяха издължени. Джеф Уилмът заговори пръв:

— Забелязах, че, ъъъ… като ги потърсих, оказа се, че последните справки за паричния поток, ъъъ… липсват. Предполагам, че са били оставени, ъъъ… че съм ги оставил на… несигурно място. Има сериозна опасност да попаднат в ръцете на, ъъъ… на враждебно настроени трети лица.

Какви ги дрънкаше тоя? Няма нищо по-надуто от виновен счетоводител. Вал го прекъсна:

— Уилмът отишъл да се види с някакъв приятел, който работел във финансовия отдел на „Аспъртън“. Там си забравил куфарчето с документите. Майк Аспъртън отрича да са намирали куфарчето, но е почти сигурно, че са го намерили и са изследвали цялата ни документация под микроскоп.

Най-интересното предстоеше. Ако Джордж още не се сещаше какво следва от това, Вал бързо попълни тази празнота:

— Като видят колко добре ни върви бизнесът, няма да ни разрешат да им ползваме бояджийския цех. А ако трябва да си оборудваме наш, това ще глътне всичките ни пари за разширението.

Джордж се опитваше да си представи как ли бе изглеждал работният му кабинет в очите на Кики. Мръсна, жалка стаичка над една грозна и изхабена стара фабрика в този затънтен, мъглив край. А колегите му — дебела, грубовата жена без грим и възраст, мърляв хлапак, облечен с каквото е намерил сутринта на пода на ергенската си стая, и безличен старец с безличен сив костюм и безлична душа. И за какво толкова се бяха разправяли? Откъде да намерят пари да боядисат една купчина мебели, които да продадат на клиентите си, че да върнат половин милион на банката. Милион лири за три години ли? По-скоро ще кацне на луната.

— Моля ви, излезте всички. Искам да остана сам.

Само Вал се поспря, преди да напусне стаята. Тя не бе просто негова секретарка. Беше му любовница. Никак не й беше приятно, че в момента, в който някаква богата пикла се бе изсипала с хеликоптера си от небето, целият останал свят бе престанал да съществува. В скоро време трябваше да поговорят по тия въпроси, но сега Вал реши да го остави на мира.

Вал и няколко жени от администрацията отидоха да си ядат заедно сандвичите. Те я разпитваха за момичето от хеликоптера, но тя не каза нищо. Когато се върна в стаята си, единственият факс на „Гисингс“ бе изплюл лист хартия. Беше кратка бележка от „Аспъртън“, с която ги уведомяваха, че след изтичане на законния едномесечен срок споразумението за ползване на бояджийския цех се отменя. Тоя Уилмът наистина беше истински кретен, но сега по-важно от всичко бе директорът да си е на мястото.

Вал почука на вратата на Джордж и влезе.

Джордж го нямаше вътре. Камионетката също бе изчезнала от фабричния двор, а на телефона в дома на Вал не отговаряше никой. Не бе оставил никакъв знак къде отива и как да го открият при нужда. Вал никога не ругаеше, това противоречеше на домашното й възпитание, но в този момент, докато оглеждаше празния кабинет, устните й се раздвижиха, изричайки една популярна ругатня от четири кратки думи.