Хари Бингам
Наследството на Градли (58)

1

Вал тъпчеше мръсното пране в машината — нейните черни бикини, неговите джинси, няколко чифта чорапи, кърпи. Преди да пере панталони, тя по навик пребъркваше джобовете — ей така, за всеки случай. Този път бе забравил портфейла си в задния джоб. Тя го извади, зареди пералнята и я включи, а портфейла сложи отгоре, върху белия плот.

Беше неделя, но Джордж щеше да работи във фабриката до следобед. Щеше да оглежда машините, сградите, мокри от дъжда, да довършва неотложни неща. Веднъж Вал бе отишла да го вземе и го завари да мете приемната. „Беше малко разхвърляно — оправда се той. — Може да дойдат хора.“ Е, днес поне нямаше да му трябват пари.

Вал остави портфейла да си лежи върху пералнята и се наведе да забърше пода. Почисти кухнята, избърса праха в дневната, излъска кухненската печка, изчисти с прахосмукачката горе и долу. В това време пералнята се разтресе и спря. Фабриката вече носеше пари и Джордж си бе определил неголяма заплата, най-вече за да има какво да изпраща на Джоузефин. Не плащаше наем на Вал, но държеше да участва в домакинските разходи, а тъкмо сега им трябваше нова прахосмукачка. Тази вечер трябваше да говори с него.

Вал простря мокрото пране и зареди втора пералня с чаршафи и бельо. Портфейлът си лежеше на мястото.

Трябваше да ходи на пазар до близкия градец, а нямаше много пари. Поколеба се. Портфейлът си беше негов, неприкосновена мъжка територия. Но какво пък, нали бяха любовници? Защо да имат тайни един от друг? Освен това навън ръмеше и не й се ходеше до банката. Вал вдигна портфейла и го отвори.

Вътре имаше достатъчно пари за един пазар. Тя можеше да си вземе колкото й трябват и да върне останалото. Но все пак бяха любовници, нали така? Между близки хора тайни няма. Тя порови в портфейла. Кредитни карти, квитанции, нищо интересно. Имаше и снимки — само три, пооръфани по ъглите, мазни от пипане. Двете бяха на оная французойка — Кики. Изглеждаше нереално стройна, млада, красива, със здрав тен, неустоимо привлекателна. По бикини и плажен шал, гледаше право в обектива и се смееше; зъбите й бяха бели, фигурата като на фея. Третата снимка беше групова — пак Кики, до нея Джордж, а наоколо обичайната тайфа от красиви млади хора. На заден план се виждаха снежни планини и скиписти. Джордж изглеждаше солиден, тромав, с нищо незабележим. Кики — както винаги хубава, привлекателна, чаровна, сякаш не стъпваше по земята. На гърба пишеше с едри, дръзки букви: „Жорж, исках теб изпрати това. Ти изглежда просто възхитително, ти голям мечок. Много целувки, с любов. Кики“

А снимка на Вал нямаше.

Вал остави портфейла и парите, отиде до банката и напазарува. Същата вечер подари на Джордж своя снимка; той я прие неловко, но благодари. Тя не каза нищо за портфейла, но след седмица отново го разтвори и бръкна вътре. Снимките на Кики си бяха там, с лице към прозорчето, излъскани от гледане. Нейната снимка бе пъхната най-отзад. Вал я подръпна. Бе залепнала за кожата, после се освободи. Откакто му я подари, не я бе вадил.