Хари Бингам
Наследството на Градли (55)

13

От Овъндън Хаус Зак отиде направо в „Уайнстейн Люкс“. Когато пристигна, беше осем часът в неделя вечерта. Бе възложил на двама анализатори да работят през почивните дни, за да му подготвят доклад за идната седмица. Той завари двамата младежи — англичанин и швед — сред недоядени парчета пица и смачкани хартии. Вече привършваха.

— Как е?

— Остава да прегледаме повторно някои курсове. Компютърната система временно излезе от строя. Като изключим това, почти сме готови.

— Добре. Продължавайте, пък аз ще проверя нещо друго.

Във фирми като „Уайнстейн Люкс“ не се говори излишно. Разменят се по няколко думи, после всеки си гледа работата. Напрежението е такова, че на светските разговори се гледа с лошо око, като на престои.

Зак получи доклада. С облекчение отбеляза, че в общи линии е добре изготвен. Бе си позволил за два почивни дни да се откъсне от работата си, а нищо фатално не се бе случило. Младоците бяха допуснали някои дребни грешки, които трябваше да коригират, но като цяло добре се бяха справили. Бяха им нужни всичко на всичко още около шест часа — късно през нощта щяха да приключат.

Когато Зак им даде инструкциите си, младият англичанин — хилав дългуч с дръпната назад брадичка и сплъстена рижа коса, на име Смайли — изпадна в депресия.

— Ама аз се канех да посетя баба си, която има рожден ден днес. Навършва деветдесет и цялото семейство се събираме. Ако се налага, може да намина по-късно…

— Къде живее баба ти?

— В старчески дом в Съри. Имам всичко на всичко един час път дотам. Да кажем, че поседя около час — до единайсет, максимум единайсет и половина съм тук.

— Колко си спал миналата нощ?

— Около четири часа. Дадохме газ, че да свършим навреме — добави Смайли, обнадежден.

— Виж какво — Зак бе безкомпромисен — оставаш, докато приключим. Имаме още няколко часа работа, не искам после грешки в доклада поради преумора. Можеш да посетиш баба си утре.

Смайли бавно кимна. Утре го очакваше друг проект, със свои срокове, които също не търпяха отлагане. Освен това нямаше да види семейството си. Е, какво пък, ще й прати картичка. Може да намине през следващите почивни дни.

Анализаторите продължиха да пресмятат, а Зак се захвана с работа. Опитваше се да се съсредоточи, но нещо все му пречеше. Беше възбуден, нещо в мозъка му пулсираше напрегнато, а той не се сещаше какво.

Гостуването при Сара му бе много приятно. Лорд Хадърли — „наричай ме Джак, за бога!“ — се оказа отличен учител по риболов с блесна, а Зак — способен ученик. Двамата толкова си допаднаха, че на сутринта Зак бе искрено раздвоен между предложенията за риболов с виконта и за езда с дъщерята. След кратко колебание Зак се остави Сара да го придума да яздят. Все пак бе дошъл с определена цел. Сара препускаше в галоп, с изумителна лекота прескачаше с коня си нарочно построени препятствия и се присмиваше на Зак заради стойката му на седлото. Той се сърдеше, беше го срам, а и флегматичният кон, който му бяха дали, не си даваше зор. Звънкият смях на Сара се чуваше ту напред, ту внезапно зад него, тя профучаваше покрай него и го посипваше с бучки пръст от копитата. Ездата подхождаше изумително на силната, атлетична фигура и резкия й, донякъде мъжки характер. Тези черти, които го бяха смущавали навремето, сега бяха тъкмо намясто. Когато накрая слезе от коня, за да покаже на Зак как да охлаби юздата и да свали седлото, той усети, че я желае повече от всякога. Искаше да я докосне, но знаеше, че не бива.

На тръгване й каза, че с нетърпение очаква да го поканят отново.

— Не бъди смешен — отвърна му тя. — Старите приятели не се канят. Идвай, когато искаш, просто звънни по телефона.

Много мило, само че Зак не искаше тя да гледа на него като на стар приятел. Да не би тялото й да бе оглушало? Не чуваше ли неговия зов?

Мислите му блуждаеха. Сякаш се опитваше да си припомни нещо по-предишно, нещо, което случайно бе привлякло вниманието му. Зак напрегна мозъка си — търсеше опорни точки, за да си възстанови видяното.

След като събори онази масичка у лорд Хадърли, докато Сара усмиряваше кучетата, той се бе навел и полужив от срам, бе почнал да събира разпилените по пода документа. Сега се опита да си възстанови сцената. В далечния ъгъл на съзнанието му пулсирането се засили. Постепенно картината се избистри. Пред очите му се занизаха една след друга разпилените на пода страници. „Хадърли Пасифик“. Името бе на всеки лист. Това беше фамилната фирма на Хадърли в Хонконг, източник на цялото му огромно богатство. Когато я бе наследил от баща си, стойността й възлизаше на около трийсет милиона лири стерлинги. Понастоящем се изчисляваше на петнайсет пъти повече. Биваше си го стария рибар!

Само че Зак не търсеше това. Къщата си е негова, на Джак Хадърли — разбира се, че името на компанията му ще е навсякъде. Зак се напрягаше да си припомни нещо друго, по което за миг се бе плъзнал погледът му. Той се съсредоточи и нещото дойде на фокус.

Саут Чайна Тръст Банк. Това, доколкото си спомняше, бе името на една от средно големите хонконгски банки. Защо ли Хадърли се интересуваше от нея? Зак се намръщи. Тъкмо тогава онова преспапие го бе ударило по главата и картината отново му се размаза. Но какво стана после? Сара подгони едно от кучетата, което бе докопало свитък книжа. Картината се полюляваше пред очите му. Зак се опита да я спре. Лигавата морда на Бони закриваше ключовите думи. Сякаш на видеомагнетофон, Зак превъртя един-два кадъра напред и отново спря картината. Сара теглеше челюстите на Бони, между зъбите на кучето се четеше нещо, написано на ръка. Почеркът беше нечетлив. Зак направи гримаса от усилието.

Изведнъж се успокои и дори се усмихна. Чакаше го много работа.