Хари Бингам
Наследството на Градли (44)

2

Излишните килограми пречеха на Ейми-Лу Мазовиецки да тича бързо, но тя се стараеше. Двамата взеха на бегом разстоянието от таксито до гишето. Зак, който стигна пръв с малка преднина, се втурна към стюардесата:

— Ще ни качите ли на полета за Лондон? Моля ви. Без багаж.

Наземната стюардеса на Скандинавските авиолинии ги изгледа със съмнение.

— Самолетът излита след двайсет и две минути. Ще се обадя на изхода.

Тя вдигна слушалката и каза нещо на шведски. Лицето й бе безизразно. Затвори телефона.

— Добре, ето ви бордните карти, покажете билетите си на изхода. Побързайте.

Побързаха. На паспортния контрол нямаше опашка, през охраната също минаха транзит. На изхода трийсетина души чакаха да бъдат отведени към самолета. Като ги видя, Мазовиецки се спря.

— Ами че ние имаме време. Защо ни карат да бързаме, след като тук ще чакаме?

Ако някой си даде труда да класира населението на света по потребление на горива, на върха на класацията със сигурност се нареждат корпоративните финансисти. За лондонския банкер е нещо нормално да лети със самолет сто и петдесет пъти годишно, в повечето случаи през океана, често за една-единствена среща. През кратката си кариера Зак вече бе летял до Хюстън за среща, до Дубай в еднодневна командировка, и до Токио — вече не помнеше за какво. Разстоянията не значат нищо в бизнеса. Самолетната седалка ти става легло, замаяността от часовата разлика — ежедневие. За хора като Мазовиецки чакането повече от минута-две по летищата бе смъртен грях.

Двамата се придвижиха по ръкава към самолета. Зак си носеше документи за четене, докато Мазовиецки предишния ден се бе върнала от Ню Йорк и искаше да си отспи по време на полета. Преди да се отпусне в креслото си, тя каза:

— Зак, искам да поговорим за фирмата, за кариерата ти и за някои други работи. Мислех да го направя още в началото, но бяхме все заети…

— Наричаш това заетост? — пошегува се Зак. До този ден им се събираха деветнайсет дни непрекъсната работа, без почивка.

Мазовиецки се усмихна вяло. Когато, двама способни и амбициозни колеги работят заедно по осемдесет часа седмично, хуморът е първата жертва на този режим.

— Значи така. Гледай сега. Какво представлява „Уайнстейн Люкс“? Разбира се, инвестиционна банка, но и нещо друго. „Уайнстейн Люкс“ е съдружие. Не в преносния, в буквалния смисъл. В „Уайнстейн Люкс“ работят на постоянна длъжност около стотина съдружници. Имаме още стотина пенсионирани съдружници. Всички имат дялове от фирмата. Когато реализираме годишна печалба от милиард и половина, тя се разпределя между тях — по-голямата част между работещите, но пенсионерите също получават своя дял. Ако останеш в „Уайнстейн Люкс“ достатъчно дълго, за да те поканят за съдружник, ще станеш наистина много богат. За изминалата година най-ниският дивидент, изплатен на съдружник, бе четири и половина милиона долара. А най-високият… да кажем, покриваше сметките за отоплението. Та така. Това е, което исках да ти кажа. Затова при нас се работи толкова напрегнато. Затова хората свикват с напрежението и несигурността, с липсата на личен живот, с огромния натиск. Длъжни сме да издържим, Зак, защото ни крепи надеждата, че някой ден ще станем съдружници.

— А не ти ли е минавало през ум да напуснеш?

— Минавало ми е, разбира се. На всички ни минава. На мен поне пет-шест пъти годишно ми предлагат работа другаде. Добра работа, повече пари, по-малко напрежение… Но аз сега съм старши вицепрезидент. Ако до година-две не стана съдружник, най-любезно ще ми покажат вратата. Ако не ме искат, винаги мога да отида на по-лека работа някъде другаде. Ще получавам добри пари, ще ме уважават, ще се опитам да живея като нормален човек. Но ако ме поканят за съдружник, повече проблеми нямам — финансови, искам да кажа.

— И напрежението ще намалее?

Мазовиецки се изсмя.

— Не, само това не. Напрежението никога не намалява. Гледай сега. — Тя взе една салфетка от подноса пред себе си и нарисува на нея триъгълник. — Това тук е фирмата. На дъното на пирамидата са анализаторите. Те работят по осемдесет часа седмично, с един почивен ден, в продължение, да кажем, на две или три години. След това повечето ги уволняваме. Оставяме приблизително един на всеки трима, като ги повишаваме в сътрудници. Нашите сътрудници са моторът на фирмата. Над сътрудниците са вицепрезидентите, такива като теб. Звучи помпозно, но фирмата има около хиляда вицепрезиденти. Единствената разлика между вас и сътрудниците е, че вие работите с клиенти, продавате на практика услугите на фирмата. Работата ви е да се срещнете с генералния директор на някоя компания — който обикновено е достатъчно възрастен, за да ви бъде баща — и да го убедите, че той се нуждае, обърни внимание, нуждае се от нашите услуги за осъществяване на определена операция, която може да се окаже най-съдбоносната в цялата му кариера. Огромната част от нашите сътрудници и вицепрезиденти капитулират именно тук, те просто не могат да се справят с това и отпадат. В което няма нищо лошо! — Острието на молива се премести по-нагоре. — Благодарение на това че отпадат хора, успяваме да съхраним пирамидалната структура на фирмата. Само защото пирамидата изтънява на върха, а остава широка долу, в основата, успяваме да платим заплатите и дивидентите на тези най-отгоре.

Зак слушаше внимателно.

— Като вицепрезидент, през първата година от теб се очаква да осигуриш приходи за фирмата от минимум шест милиона долара. Догодина — осем милиона. След още година — дванайсет. Ако не се справиш, ще те изслушаме. Сигурно ще има причина. Понякога и най-добрите сделки се провалят. Ще се опитаме да те разберем. Но ако се провалиш повторно, ще ти се наложи да си търсиш работа другаде. Не забравяй пирамидата. Като старши вицепрезидент, моите задачи са същите като твоите, само дето квотите са много по-високи. Не след дълго ще трябва да убеждавам някои хора, че заслужавам да стана съдружник, а ако не успея, и аз ще изхвръкна.

— А колко пари трябва да си изкарал за фирмата, за да те направят съдружник?

Ейми-Лу се усмихна. На Зак му бе раничко да се притеснява за тия неща, но й харесваше прямотата му. Тоя хлапак не се боеше от парите.

— Няма фиксирана квота. На това равнище не изпълняваме норми. Но ако благодарение на усилията ти фирмата е спечелила през последната година, да кажем, трийсет и пет милиона долара, ще бъдеш забелязан. А ако го направиш повече от веднъж, почти сигурно ще те предложат.

— А после?

— После пирамидата продължава нагоре. Ако не оправдаеш очакванията, пак ще те отстранят. Ако с всяка изминала година не изкарваш малко повече от предишната, решават, че си се отпуснал, и слагат някой по-млад на мястото ти. Напрежението остава, но поне знаеш, че си успял. Няма по-голям професионален успех от това да станеш съдружник в „Уайнстейн Люкс“. Нито на Уолстрийт, нито където и да било. И както казах, няма да имаш проблеми със сметките за отоплението.

Лицето на Зак не изразяваше нищо. Може би устните му бяха малко по-стиснати от обикновено, очите малко по-присвити. Но умът му мислеше трескаво. Сравнена с „Кобург“, фирмата „Уайнстейн Люкс“ беше друг свят. Бе попаднал в олимпийския тим, за пръв път през живота си се гордееше, че е част от нещо, след като цял живот бе свикнал да мисли, че околните трябва да се гордеят с него.

Но не това бе важното. Важното бе друго: ако спечелеше трийсет и пет милиона за банката, Зак щеше да се нареди сред кандидатите за съдружници. Като съдружник, само през първата година щеше да получи милиони долари дивиденти, а тези милиони щяха да му бъдат ключ към онези другите — към милионите на баща му. Ако разполагаше с десет години, Зак не се съмняваше, че ще успее. Само че нямаше десет години, а само две и половина.