Хари Бингам
Наследството на Градли (40)

10

— Изглежда добре. Даже много добре — каза Сали Дъмет, шефката на скромното проектантско бюро на „Гисингс“. В ръцете си държеше чертеж на мебели за офис, който обърна към останалите присъстващи. — Отлично изпипано, много съвременно, в крак с модата. Като хубава спортна кола — изчистено, функционално и секси. — Сали се поспря, гледаше да не се увлича. — Освен това конструкцията е абсолютно семпла, а материалите максимално евтини. С други думи, идеално!

Останалите мрачно кимнаха. Проектът беше наистина идеален, но чужд. Снимката бе извадена от каталог на един от основните им конкуренти — Аспъртън Холдингс. Андрю Уолтърс, невъзмутимият началник-производство, се обади:

— Може да изглежда добре за широката публика, но ви уверявам, че все още има хора, които залагат на традицията. Пък и трябва да се има предвид, че с наличното оборудване просто не можем да изработим нещо подобно, без да се разорим.

— Не обсъждам какво можем да изработим и какво не. Искам само да кажа, че Джордж е прав. Все повече изоставаме в играта.

Дъмет погледна Джордж. Търсеше подкрепа, но Джордж не реагира. Преди да купи „Гисингс“, той на практика не бе работил нищо, а за няколко месеца не се става експерт. Оправяше се, разчитайки единствено на здравия си разум и на неизчерпаемия опит и познания на Вал.

— Трябва ни капитал — каза Уолтърс. — Няма да ни струва кой знае колко да приведем оборудването си към някакъв минимален технически стандарт. Стотина хиляди всичко на всичко.

— Не. Не и не! — Това бе гласът на Джеф Уилмът, дребничкия счетоводител, чиято непосилна задача беше да държи сметките на „Гисингс“ в някакъв относителен ред. — Ние просто не можем… дори да си представим… да си въобразим… размера на нужните капиталовложения. Разбира се, освен ако… — Той погледна Джордж, сякаш очакваше да извади сто хиляди от джоба си и да ги хвърли на масата. Джордж не помръдна. — Искам да кажа, че няма пари за нищо, освен за най-необходимото.

Балард се бе съгласил да им даде още една отсрочка, но заемът продължаваше да виси над главите им като скала, която всеки момент можеше да се откъсне и да ги затрупа под себе си. Спорът не водеше доникъде. Сали Дъмет бе права — производственият асортимент на „Гисингс“ беше безнадеждно остарял. Прав бе и Уолтърс — оборудването им беше за боклука. Прав бе и Уилмът — нямаха никакви свободни пари. Дискусията се въртеше в кръг, всички бяха уморени и отчаяни.

След кратка пауза Джордж се намеси:

— Вижте, на всички ни е ясно, че и тримата сте прави. Имаме два пътя — да се откажем още сега или поне да опитаме да спасим каквото можем. Ако решим да опитаме, трябва да започнем от това — да създадем една по-прилична продукция, защото стоката, която предлагаме понастоящем, е и скъпа, и демоде. Сали, ти можеш ли да проектираш няколко напълно нови серии мебели, които хем да хващат окото, хем да можем да ги изработим в тая скапана фабрика?

— Мога да опитам…

— Искаш да кажеш: „мога със сигурност“, нали, Сали?

— Добре де, мога със сигурност.

— И при това ще изглеждат не по-лошо от тия на „Аспъртън“, нали така?

— Да.

— Или дори по-добре?

— Дори по-добре. — В гласа на Сали Дъмет за пръв път прозвуча ентусиазъм. В главата си имаше стотици проекти, които, докато бе жив Том Гисинг, нямаха шанс да видят бял свят. Тяхното време най-после бе дошло.

— Много добре. А сега, Андрю, как ще ги изработим тия пущини?

Андрю Уолтърс разпери ръце. Старият Гисинг винаги се бе съгласявал с неговия принцип, че едно нещо или се върши както трябва, или не се започва. Джордж не беше такъв. Нищо не разбираше от производство и нямаше хабер от качествена изработка.

— Нашите нови мебели ще са евтини и лесни за производство, нали така, Сали?

— Точно така.

— Но същевременно производствената политика ще бъде изградена така, че всеки отделен проект да зависи от възможностите за реализация. С други думи, Андрю отсега нататък ще участва в проектирането като помощник на Сали.

Андрю Уолтърс не бе особено поласкан от отредената му роля на помощник, и то на Сали Дъмет. Той изръмжа:

— Добре. Разбира се, производството си остава мой главен приоритет…

— Чакайте — намеси се Джордж — ами че началник-производство само по себе си е ангажираща длъжност, нали така?

— Да, особено при наличните машини…

— Точно така. Тогава да потърсим някой друг, който да помага на Сали. Предлагам оня младеж, Дарън от кроячния цех.

— В никакъв случай — прекъсна го Уолтърс. — Не съм убеден, че е достатъчно зрял за тая работа. Чакай да помисля… Може би и аз бих могъл да отделя време…

— Значи, решено — каза Джордж, който умееше да се прави на глух, когато му изнасяше. — Вал, би ли извикала Дарън? — И без да обръща внимание на протестите на Уолтърс, Джордж се обърна към Уилмът: — Джеф, искам и ти да участваш. За всеки нов проект искам калкулация на себестойността и примерна цена за пласмента. Ако няма печалба, Сали започва отначало. Ясно ли е?

— Разбира се — отвърна Уилмът. Той открай време се сърдеше на Том Гисинг, че не го бе включвал във взимането на решения, а го използваше само като счетоводител. За Гисинг изработването на мебели бе всичко, а правенето на пари — нещо второстепенно. Тази му благородна философия за малко не бе погубила фирмата. Уилмът с удоволствие щеше да се включи.

В този момент Вал се върна в заседателната зала, следвана от изпосталял младеж с небръснато лице и гладко избръснат череп. Имаше обеца на едното ухо, а маратонките му бяха толкова мръсни, че по тях можеше да поникне трева.

— Ето ме — рече той и кимна на неколцина от присъстващите за поздрав.

— Добро утро — поздрави го важно Андрю Уолтърс.

— Добро утро, Дарън — добави и Джордж. Двамата с Андрю имаме една молба към теб. Кажи му, Андрю — подкани той.

Уолтърс започна надуто да обяснява. Когато му се стори, че обяснението звучи по-скоро като заповед да се блокират в зародиш всякакви по-съществени промени, Джордж се намеси дискретно, като добави няколко думи от себе си. Дарън бършеше носа си и слушаше внимателно.

— Ясно, разбирам. Няма проблем! — каза той.

Дарън бе привлякъл вниманието на Джордж, когато се бе повредил един от хаспелите в склада. Уолтърс твърдеше, че трябва да поставят нов, но тъкмо в тоя момент влезе Дарън да изкръцка една десетарка на заем от склададжията. Когато разбра проблема, той се провикна:

— А на бас, че ще го оправя!

Въпреки протестите на Уолтърс, че е опасно да се кърпи нещо, което вдига тежки товари, Джордж подкани Дарън да опита. До края на работния ден хаспелът бе поправен с помощта на инструментите от колата на Дарън и парче тел. Уолтърс инспектира свършената работа, произнесе се, че временно ще издържи, даде инструкции хаспелът да се товари само наполовина, но в общи линии нямаше за какво да се хване. Според Вал, Дарън беше най-способният инженер без диплома, когото познаваше, а приятелят му Дейв не му отстъпваше много.

— Значи така — обобщи Джордж. — Сали, Джеф, Дарън, Андрю, всички знаете какво се иска от вас, нали така?

Назованите поименно кимнаха.

— Окей. Почваме, Сали — рече Дарън.

— И още как! — отвърна тя.

— Един последен въпрос — намеси се Джордж. — Както знаете, тазгодишното Британско мебелно изложение се открива в зала „Олимпия“ след три месеца. Запазили сме щанд, за нас това е важно събитие. Всички най-големи закупчици, всичките ни традиционни клиенти ще бъдат на изложбата. Дотогава ни трябва пълен асортимент нова продукция. Не чертежи, не идейни проекти — искам мостри, готови за серийно производство! Или още по-добре, искам няколко готови серии в склада, така че още от следващия ден да почнем да изпълняваме поръчки.

Уилмът и Уолтърс едновременно поклатиха глави.

— Честно казано, ако дотогава имаме няколко проекта на хартия, пак добре. Винаги можем да покажем на клиентите каталог и да им обещаем, че при първа възможност ще изпълним поръчките — каза Уолтърс.

Уилмът кимна.

— Не съм на мнение, че при сегашното ни финансово състояние можем да си позволим да изпълняваме поръчки, които още не сме получили — каза той, но Джордж отново бе обхванат от временна глухота.

— Значи, разбрахме се — обобщи той.