Хари Бингам
Наследството на Градли (29)

15

— Хайде сега, без перилата. Ако има нужда, използвайте бастуна.

Сестрата беше мила и много търпелива. Хелън Градли се пусна от дървените перила, които вървяха покрай стената чак до огледалото, и пристъпи напред, предпазливо опипвайки пода с бастуна си — не толкова за опора, колкото да се убеди, че твърдата земя не свършва внезапно на крачка пред нея. Измина една, две, три крачки. Сестрата и Джоузи ги брояха заедно, а Хелън видя как отражението й в огледалото постепенно се уголемява.

— Браво, мамо. Видя ли, че можеш! Още три-четири крачки.

Насърчението не помогна. Хелън забоде бастуна прекалено далеч, върхът му се хлъзна напред и тя се просна по лице на пода. Заплака. По миризмата разбраха; че се бе изпуснала от уплахата.

— Ах, ти, палавнице! — възкликна сестрата. — Хайде стига за днес. — Обърна се към Джоузефин: — След удар често се изпускат. Ще повикам санитар да почисти.

Забързана и услужлива, сестрата излезе от стаята. Джоузи остави майка си да седи на пода, като я погали по главата за кураж. Хелън се съвземаше твърде бавно. Физиотерапевтите дискретно си мълчаха, но по някоя изтървана дума Джоузи заключи, че вината отчасти си беше нейна. Един от наблюдаващите лекари предложи нов курс с антидепресанти и Джоузи на драго сърце прие.

Погледна часовника си. Трябваше да тръгва на работа; бяха я назначили като секретарка в една от големите лондонски банки. Работодателите й бяха извънредно великодушни, когато трябваше да си взима почивни дни заради майка си, но не биваше да прекалява. Джоузи вдигна бастуна от пода и го запремята в ръцете си. Беше обикновен бастун, подпора за сакати хора, но в силните й млади ръце изглеждаше като бойно оръжие.