Хари Бингам
Наследството на Градли (27)

13

Зак бе изпаднал в депресия. Работата му, макар и страшно напрегната, го отегчаваше до смърт. Сделката с „Абърдийн Дрилинг“ се бе провалила, както бе и очаквал. Офертата на „Томинто Ойл“ бе за 115 милиона лири; учтиво им бяха отвърнали, че „предлаганата сума за съжаление не с достатъчна, но все пак благодарим за участието“. Печелившият кандидат още не беше известен, но това вече нямаше значение. Който и да бе той, нямаше да е „Томинто“. Първата сделка на Зак се провали. Ако си представеше заветния милион като стълба, той още не бе стъпил на първото стъпало.

Не само това — Зак бе разбрал нещо за избраната от него професия. За да натрупаш пари в корпоративния финансов сектор, е нужно да си не само добър, трябва да си достатъчно стар. Директорите, които взимат съдбоносните решения, имат нужда от стари и опитни глави да мислят и да им дават съвета. Ако трябваше да избират между един способен и един възрастен кандидат, вината предпочитаха втория. При борсовите дилъри беше различно. В борсата можеш да си стар и побелял, но ако залагаш погрешно и се оставиш някой младок от улицата да те надцака, скоро ще метеш пода, а младокът ще живее във вила на Лонг Айланд. Зак можеше да се смята за най-блестящия ум в Ситито, но без достатъчно житейски опит нямаше шанс да натрупа милион и да спечели наследството на баща си. Ако не внимаваше и не си изиграеше картите умно, Матю не само щеше да го изпревари, но щеше и да го унижи.

Имаше и още един дразнещ проблем. Зак всеки ден виждаше Сара, двамата работеха заедно, отношенията им бяха професионално коректни, а нямаше право да флиртува с нея, камо ли да й посегне. Толкова му се искаше да се люби с нея както едно време, а освен това не издържаше да гледа как милионите й ще станат притежание на някакъв аристократичен мухльо. Неслучайно се чувстваше потиснат.

Беше осем вечерта и той се готвеше да си ходи. На излизане мина покрай бюрото на Сара. Тя още работеше, наведена над някаква презентация; косата й бе захваната зад ушите.

— Здрасти, Сара.

— А, здравей, Зак Тръгваш ли?

— Да. Питах се дали не искаш да идем някъде да изпием по една бира?

За пръв път от толкова време някой от двамата се осмеляваше да излезе от строгите рамки на професионалната етика. Сара се поколеба.

— Хм. Не че имам нещо против, но трябва да довърша това тук. Робърт ще дойде да ме вземе след четирийсет и пет минути.

Робърт Лейтън, годеникът. Неговият съперник. Зак въздъхна.

— Е, добре, друг път. Утре например. Не е ли тъпо двамата да работим заедно, а да се правим, че не се познаваме?

— Виж какво, хайде да бъдем реалисти. Това, че работим заедно, не е по наш избор. Така се случи и засега нещата вървят добре. Защо да оплескаме всичко?

Зак разпери ръце. Искаше да й каже: „Защото те желая, а не по-малко желая и парите ти!“ Вместо това каза:

— Една бира никому няма да навреди. Минаха толкова години, аз се промених. Някога бях труден за съжителство, но това не значи, че и сега ще взема да ти създавам проблеми.

— Не просто труден, Зак — беше невъзможен!

Тя го предизвикваше. Навремето Зак никога не би й позволил това, би й отвърнал и щеше да избухне скандал. Сега той бързо свали гарда.

— Добре де, бях невъзможен. Съжалявам. Аз бях невъзможен, а ти беше голям инат.

Бе негов ред да я предизвика. Дали щеше да поеме част от вината? Тя кимна.

— Прав си. Бях упорита. Все още съм. Не съм се променила никак. Все още харесвам същите неща: лова, баловете, всичко онова, което ненавиждаш.

— Нямам нищо против. Ако искаш, изпозастреляй всичко живо, което се движи. Вече ми е все тая. Робърт ще ти бере грижата. Аз просто те каня на едно питие.

Сара пое дъх и го погледна. Сякаш за пръв път се виждаха след всичкото изминало време. Не се бяха изменили много. Той беше висок, жилест, мургав, мъжествен. Тя — руса, с квадратно лице, атлетична, пряма. Физически винаги си бяха подхождали, но само толкова.

— Добре, някой друг път. С удоволствие.

Кимнаха си и Зак се приготви да си ходи. Но сякаш не можеше да се откъсне от нея. Тялото му трепереше от желание. Сара бе отметнала косата си от лявото ухо и пръстите й си играеха с няколко по-дълги кичура. Зак я наблюдаваше. Познаваше я добре. Тази игра с косата й означаваше, че си мисли за секс.

— Нещо интересно ли работиш? — попита той. Не че искаше да знае, но не му се тръгваше.

Сара се засмя.

— Е, ако смяташ вратичките в данъчното законодателство за интересни… Ама ти може би ще се справиш по-добре от мен с тази материя.

— Вече ми стана интересно.

— Щом е така, ето ти един екземпляр от презентацията ми и си чети на воля. На мен вече ми писна до смърт.

Зак взе свитъка и го прелисти. Усети как през тялото му премина тръпка.

— За какво става въпрос?

— Вътре пише всичко — отвърна Сара, но той сякаш нямаше намерение да си тръгва. Тя отмести стола си назад и заобяснява: — Във всеки данъчен закон има вратичка. Номерът е как през тази вратичка да се прекарат колкото се може повече пари, преди данъчните власти да се усетят и да я затворят.

— Ами ако те хванат?

— Че какво? Нищо незаконно не си направил. Всъщност спазил си буквата на закона, само дето се е получило нещо напълно различно от това, което законодателят е имал предвид. А когато властите открият, че парите им се изплъзват, те на бърза ръка правят промяна в закона, за да запушат вратичката. После нашите данъчни експерти размърдват изчанчените си мозъци и намират нова. Ето защо мисля, че на теб би ти подхождала тази работа. Не познавам човек с по-изчанчен мозък от твоя.

— Може ли да получа екземпляр? — запита Зак.

Сара се засмя.

— Вече ти казах, вземи го. Само го върни.

Зак импулсивно пристъпи напред. Не бе сигурен дали се готви да целуне Сара по устата или само по бузата, но тя се дръпна и той я целуна някъде между носа и горната устна. Почувства се неловко и глупаво. Извини й се и забързано си тръгна, развълнуван като първокласник.

Корпоративните финансисти трябва да са възрастни, мъдри и с посивели коси. Това не се отнася до данъчните измамници. Те просто трябва да са хитри и да не правят грешки.