Хари Бингам
Наследството на Градли (18)

4

Джоузи се връщаше от парти. Вълшебна музика, прилични питиета, скапани мъже. Тя се изкиска, когато тихичко се оригна в меката есенна нощ, опитвайки се да върви по права линия.

Но въпреки моминския си кикот и лъскавата рокля Джоузи беше натъжена. Приятелите й крояха ваканционни планове и се готвеха за студентския живот. Джоузи нямаше пари за скиваканция, нито за следване. Бе отишла на партито със свито сърце и си бе тръгнала, преди останалите да почнат шумно да си поръчват таксита по мобилните телефони. Бързаше да хване последния влак на метрото.

Майка й я дразнеше. Даваше си сметка, че както бе казал Зак, майка им сама си беше виновна за всичко. Но какво можеше да направи? Да я изостави? Да не й обръща внимание? Да й каже да яхне велосипеда, да си потърси работа, да си уреди живота? Да се отърси от депресията както човек захвърля старо палто? На седемнайсет, Джоузи искаше да живее, да кара ски, да завърши с отличие, да се запише да следва, да направи кариера — искаше всичко, и то веднага. Искаше живота такъв, какъвто си го бе представяла доскоро, и мразеше всичко, което й пречеше да го постигне.

Отключи входната врата. Лампата в дневната светеше. Хелън Градли седеше в креслото, главата й клюмаше на една страна, а от устата се процеждаше струйка слюнка. Ръцете й бяха посинели.

— Мамо? Мамо! Боже милостиви! — Джоузи се втурна към телефона и набра „Бърза помощ“ — Пратете линейка, моля ви! — Посегна към устата на майка си. Не се усещаше дишане. — По-бързо! Мисля, че майка ми умира.