Хари Бингам
Наследството на Градли (137)

6

Сребристосивият форд пума с чисто нови регистрационни номера плавно спря във фабричния двор. От колата излязоха мъж и жена. И двамата бяха високи и атлетични, с бронзов загар. Мъжът имаше приятни черти, а жената беше истинска красавица, с бухнала кестенява коса, която се спускаше като водопад до раменете. Той носеше в ръка неголям куфар, а тя — портативен компютър. И двамата бяха облечени с чисто нови работни комбинезони и носеха под мишница неизползвани оранжеви каски. Заключиха колата и закрачиха към рецепцията.

Служителката зад бюрото се облещи, като ги видя. Под работните им комбинезони се подаваха скъпи габардинени костюми и италиански обувки.

— Какво обичате? — заекна момичето.

— Моля ви, кажете на мистър Градли, че мистър Търстън и мис О’Шей са дошли да се срещнат с него.

— Разбира се. Бихте ли се разписали в книгата?

В графата „име на фирма“ Търстън вписа „Землемерни услуги, Орегон“. От изгладения чист ръкав на работния му комбинезон надничаше златен ролекс. Служителката позвъни в кабинета на Джордж, а очите й жадно оглеждаха двамата новодошли. Беше си намерила хубава тема за разговор през обедната почивка.

Джордж се спусна тичешком по стълбите. Колкото по-бързо приключеха с тия двамата, толкова по-добре. Вал я нямаше този ден, предвидливо я бе изпратил да държи Андрю Уолтърс под око на някакви преговори за доставка на дървен материал. Уолтърс много се гордееше с търговските си способности, но Джордж бе забелязал, че когато и Вал присъства на срещите му, получаваха още по пет процента отбивка от цената.

Щом видя Търстън и О’Шей, пременени като за ревю на нови модели работно облекло, Джордж за малко не припадна. Двамата се набиваха на очи като кралски особи в приют за бедни.

— Добро утро.

— Добро утро! — отвърна бодро Търстън, после понижи глас и добави съзаклятнически: — Представихме се за землемери. Така никой няма да се усъмни.

— Не е лошо като идея. Можехте за по-голяма убедителност да свалите етикета от куфара си.

— Да, разбира се! Колко сте наблюдателен — смотолеви гостът и припряно задърпа етикета, който го идентифицираше като член на Клуба на притежателите на златна карта за пропътувани въздушни мили.

Докато О’Шей сваляше същия издайнически етикет от ръчната си чанта, тя дари Джордж с една от лъчезарните си усмивки. Само преди месец от такава усмивка коленете му бяха омекнали в кръчмата, но сега тайното й оръжие явно бе загубило поразяващата си сила. Дали защото тя му бе звъняла по два пъти на ден с подробни въпроси за всяка отделна цифра от фирмената му документация, или защото сега се безпокоеше, че присъствието им ще разтревожи работниците му, Джордж не се поддаде на чара й и коленете му си останаха стабилни.

— Ами да тръгваме…

Кели О’Шей нави косата си на кок и я прихвана с шнола. Каската й подхождаше като слънчеви очила на прилеп. Джордж ги поведе към цеха. Ако бе очаквал, че гостите му ще се оглеждат безпомощно наоколо и няма да знаят какво да правят, очакванията му се оказаха излъгани. Тия двамата явно бяха инспектирали достатъчно мебелни фабрики и знаеха точно какво търсят и къде да гледат.

Въпросите им също бяха целенасочени и извънредно подробни. Питаха за технологичния процес и работния график, за квалификацията на работниците и условията за безопасност, за конфигурацията на поточните линии и планираните инвестиции и разширения. От очите им не убегнаха дори и някои от по-находчивите поправки на Дарън, но вместо да се шокират, както бе очаквал Джордж, двамата закимаха доволни.

— Добра икономия, а? Какво ще кажеш, Кели? — бе коментарът на Търстън.

Обиколката из главния цех продължи точно два часа, плюс още четирийсет минути в бояджийския. Още час и половина прекараха във фирмения магазин и дори намериха какво да правят цели трийсет минути в склада за готова продукция. Когато най-после свършиха, гостите свалиха каските, О’Шей извади шнолата, разпусна разкошната си коса и тримата се отправиха към кабинета на Джордж.

— Благодарим за обиколката и обясненията, Джордж. Много сме впечатлени. Фабриката е страхотна.

— За пръв път някой я нарича така. Викали са й разнебитена, музеен експонат и какво ли не. Но страхотна — никога!

— Говорим сериозно, Джордж. Харесва ни как с минимални инвестиции успяваш да правиш от нищо нещо. Защо да се влагат пари, които могат да бъдат икономисани?

Джордж вдигна рамене. Не виждаше причина да спори.

Търстън продължи:

— Констатирахме наличие на много добри възможности. Цялата проектантска дейност ще се съсредоточи в Орегон. Нашите компютризирани информационни системи ще следят за маркетинга, заявките за материали и суровини, финансовото обезпечаване. Така ще се спестят много средства. Ще икономисаме и от разходите за финансиране. Предполагам, че вашите английски банки ви смъкват по няколко кожи, не съм ли прав? Възможностите наистина са големи.

Търстън внезапно млъкна. Той не бе предвиждал такава дълга хвалебствена реч и като потенциален купувач нямаше интерес да вдига акциите на „Гисингс“.

— Разбира се, има и недостатъци — бързо добави той. — Но засега предпочитам да се съсредоточим върху предимствата.

— Очертават ли се големи съкращения? — попита Джордж.

— Засега нищо не може да се каже със сигурност, Джордж. Най-напред нашите финансови експерти трябва да направят съответната оценка и да предложат бизнес план. Не забравяй, че нашата цел е да излезем на европейските пазари. „Гисингс“ е само първа стъпка към желаната от нас консолидация. Разбира се, правата на всеки служител ще бъдат защитени в максимална степен…

— Ние в „Орегон Фърничър“ се гордеем с нашите програми за защита правата на служителите — заприглася му О’Шей. — Това е изрично залегнало в нашата фирмена политика.

Последното си беше самата истина — поне така пишеше в предоставените на Джордж фирмени рекламни материали. Вярно беше и нещо друго — „Орегон Фърничър“ изкупуваше малки фирми, преустройваше ги в съответствие с корпоративната структура и после съкращаваше целия излишен персонал. Колкото и да му се искаше да вярва, че с неговата фирма няма да постъпят така, Джордж съзнаваше, че едва ли си има работа с алтруисти и филантропи. Разбира се, като начало фирмата нямаше да се казва вече „Гисингс“. С това и последното му обещание към стария Том Гисинг щеше да бъде нарушено.

— Е добре, смятате ли да ми направите оферта? — запита той.

— Виж какво, Джордж, все още е рано да се обвързваме с конкретна цена. Каквато и оферта да имаме предвид, трябва най-напред да бъде одобрена от Комисията за стратегическо планиране, която се събира веднъж в месеца. Обикновено всяка оферта се връща с цял куп въпроси за доизясняване. Нали така, Кели?

— Точно така. Ние им представяме перфектно съставен бизнес план, който те се опитват с всички сили да разпердушинят. Процедурата е доста сложна и извънредно задълбочена.

— Но все пак смятате ли да направите оферта, или не?

Търстън бе изненадан от подобна прямота.

— Джордж, ние все още не сме обсъждали конкретна цена. Нито пък условия за евентуална покупко-продажба. Предполагам, че ако Комисията за стратегическо планиране одобри сделката по принцип, ще дойдем още веднъж с нашия екип от юридически съветници и ще успеем да стигнем до споразумение. При това положение, ако успеем да се споразумеем — сега е моментът да те предупредя, Джордж, ние преговаряме твърдо, но справедливо — та ако значи се споразумеем с теб за цена, ще направим официално предложение до Комисията. И ако тя го потвърди, ще сключим сделката.

— Колко време може да отнеме това?

— Зависи и от теб. Ако приемеш всичките ни условия, можем да приключим доста бързо. Нали така, Кели? — Търстън се засмя от сърце на собствената си шега. О’Шей произведе поредната си 24-каратова усмивка, с която би могла да продаде паста за зъби дори на беззъбите, но колената на Джордж бяха имунизирани срещу чара й. Може би междувременно се бе отказал от хубавите жени. Търстън продължи: — Ако преговорите вървят нормално, бих казал около четири месеца.

— Това е прекалено много — каза Джордж. От чекмеджето на бюрото си той извади проектодоговор за покупко-продажба в два екземпляра, съставен от един местен адвокат — същия, който му бе написал навремето договора за купуване на „Гисингс“. Този път договорът бе съставен така, че даваше едностранни предимства на продавача. — Ето ви договора. В него има две празни места. Едното е за датата, другото за сумата, която сте готови да платите. Прочетете го внимателно, покажете го на колкото си искате комисии, после го подпишете и ми го пратете по пощата. Може да внасяте промени, но ако не ги одобря, няма да подпиша. Може да впишете каквато цена си искате, но ако не ми хареса, също няма да подпиша. Няма да има никакви преговори. Просто посочвате цена, която ви се струва справедлива, и чакате да я одобря. Ако пък не я одобря, сделка няма да има — втора възможност няма да ви се даде.

Двамата слушаха внимателно. Джордж продължи:

— Това — първо. Второ, покупко-продажбата трябва да се извърши най-късно до тринайсети юли. Ако решението ви се забави след тази дата, дори само с ден или час, сделка няма да има. Имате цели три месеца на разположение, така че гледайте да се вместите. Ясен ли съм?

С несигурна ръка Търстън вдигна договора от бюрото. В бизнес колежа не ги бяха учили да преговарят така.

— Пределно ясен си, Джордж, само че аз не съм убеден, че предложеният от теб път на действие ще доведе до взаимноизгодно решение на проблема. В сделка като тази има редица фактори, които трябва да се вземат предвид.

— Нямам нищо против. Правете каквото намерите за добре. Но ако до въпросната дата не получа оферта, която да ми изнася, сделка няма да има.

— Сигурно много ти трябват тия пари, а, Джордж? Какво става, да не си заложил на някой кон?

— Може би.

Търстън не знаеше какво да каже. Погледна О’Шей, но тя също не разбираше какво става.

— Джордж, помагай, за бога! Сигурно имаш все пак някаква идея каква цена очакваш да получиш.

— Много добре знам колко искам да получа. — Ръката му потупа един запечатан бял плик, който през цялото време бе лежал на бюрото му. — Цената е написана вътре. Така че, ако вашата е с едно пени по-ниска или ако вашите адвокати започнат да шикалкавят с договора, сделка няма да има. Ясен ли съм?

Търстън бавно кимна с глава.

— Като кристал.

Разговорът приключи. Гостите станаха и си засъбираха нещата. Търстън натъпка документите в куфара си, а О’Шей затвори компютъра и прибра мобилния си телефон в идиотския си работен комбинезон. На една от презрамките още висеше етикетът на магазина, откъдето бе купен.

— Е, приятно ни беше да се видим Джордж.

— Да. За нас бе истинско удоволствие да се запознаем с твоята фабрика. Много сме впечатлени.

Последва желязното ръкостискане на Търстън и пеперуденото докосване на О’Шей.

— Благодаря, че дойдохте. Надявам се да се чуем пак.

Очите на Търстън погледнаха с нега белия плик върху бюрото.

— Ще ми позволиш ли да взема писмото ти и да го пусна, а, Джордж? Ха-ха-ха!

Притесненият смях на Търстън отекна по коридора, следван от лъчезарната усмивка на О’Шей. Джордж ги изпрати с поглед от прозореца на кабинета си; докато прекосиха фабричния двор, огледаха се за последен път и се качиха в наетата спортна кола. Гумите й хвърлиха дребни камъчета, когато профуча през портала. Джордж се запита дали нестандартният му стил на водене на преговори няма да ги отблъсне като купувачи. Не че му пукаше кой знае колко — той обичаше „Гисингс“ и нямаше особено желание да се раздели с фирмата.

Тропот на обувки по стълбището и задъханият глас на Дарън го върнаха към действителността.

— Кви бяха тия баровци, бе? С момчетата искахме да им претарашим колата, ама беше с аларма, пък и през прозореца не се виждаше нищо за крадене.

— Землемери.

— Ако тия двамата са землемери, аз съм кралят на Мароко. Ама ти не бери грижа, само да се върне Вал, ще я притисна и тя всичко ще ми каже. Не можеш да се будалкаш с мене, Джордж!

— Виж, това не се знае, ваша светлост.