Хари Бингам
Наследството на Градли (134)

3

— Съжалявам, че е трябвало да се разкарваш толкова — каза лорд Хадърли на зет си. В днешно време е невъзможно да се намери свястно място за паркиране!

Служебният асансьор ги изкачи до последния етаж, откъдето продължиха по стълбите до терасата на покрива. Под тях блестеше градът — на юг се простираха гъсто застроените централни райони, а на запад Хампстед Хийт се открояваше като голямо тъмно петно сред морето от неонови светлини.

— Много го обичам това чудо. Пести толкова време! Жалко, че Елизабет никак не си пада по него.

Зак също не си падаше особено по „това чудо“, но не искаше да се изложи като страхопъзльо пред тъст си, затова с решителна крачка се приближи до хеликоптера и седна в него. Докато лорд Хадърли проверяваше бордните уреди и викаше по радиото управлението на въздушното движение за Централен Лондон, по предното стъкло паднаха първите дъждовни капки. Зак си помисли колко хубаво би било, ако заедно със Сара и Елизабет бе взел влака за Овъндън Хаус преди два часа. На работа рядко се сещаше за Сара. Беше прекалено зает с други неща. Но през останалото време му бе жал за всеки час, прекаран далеч от нея. Не че беше влюбен, повтаряше си той. Просто компанията на Сара предлагаше всички онези неща, от които бе лишен по време на осемдесетчасовата си работна седмица в „Уайнстейн Люкс“ — отмора, забавление, секс, топлина, смях. Очакваше с нетърпение да я види тази вечер и се опитваше да не мисли за триста и двайсетте километра мрак, които ги деляха.

Хадърли бе готов за полет.

— Дръж се! — извика той и включи двигателя.

Над главите им тежките перки бавно се завъртяха. Докато скоростта на въртене се увеличаваше, хеликоптерът сякаш оживя. Допреди минута той си стоеше неподвижно върху бетонната площадка — мъртва купчина метал, студена и безучастна. Изведнъж корпусът му някак си се стегна като тялото на танцьор, застанал на пръсти. Преди Зак да усети, машината вече висеше на два метра над покрива, вятърът я брулеше отстрани, дъждът шибаше стъклата, а мракът наоколо се сгъстяваше.

Двамата мъже мълчаха, докато Хадърли издигне хеликоптера на подходящата за малки летателни апарати височина и го поведе над величествения град, по-далеч от гърмящите въздушни коридори на Хийтроу. Над тях с грохот премина позакъснял джъмбо на някаква американска авиокомпания; за момент Зак се почувства като велосипедист на шосе между тежкотоварни камиони. Вече бе успял да научи някои от основните правила на летене с хеликоптер за страхливци: никога не поглеждай надолу. Забрави къде си. Избягвай да се сещаш, че висиш в една стъклена топка, че си една прашинка, която се носи във въздуха.

Зак наруши първото правило още след разминаването им с гигантския лайнер, а когато му се зави свят от препускащите под тях предградия на Лондон, наруши и второто. Опита се да насочи мислете си към Сара, към предстоящите почивни дни, към парите на баща й; опита се дори да си представи, че са негови. Но дори и тези приятни мисли не успяха да го откъснат от действителността, а от време на време малкият хеликоптер попадаше във въздушни ями и по най-груб начин му напомняше, че под тях има само празно пространство.

— Добре ли си? — извика лорд Хадърли, след като избягаха достатъчно далеч от оживените въздушни коридори и можеха да си отдъхнат.

Зак кимна. Не обичаше да разговаря в хеликоптер, да се надвиква с рева на двигателя и свистенето на перките, но на Хадърли му се говореше, а и Зак имаше нужда да се разсее.

— Много добре! — изрева той в отговор. — Как вървят нещата със „Саут Чайна“?

Бяха минали два месеца, откакто „Хадърли Пасифик“ изкупи акциите на „Саут Чайна“; през цялото време лорд Хадърли и Скоти се бяха занимавали с новата си придобивка и набелязвали промени във функционирането й.

— Отлично. Корабоплавателната компания е направо страхотна. Това е истинска златна мина, момчето ми, а ония мързеливци не са си дали труда да я разработят. Скоти ги уволни до един и докара на тяхно място някои от най-добрите мениджъри от „Хадърли Коустъл Шилинг“. До две години ще изкарваме повече пари от корабите на „Саут Чайна“, отколкото от нашите собствени.

— Много добре! — Зак не се сети какво друго да каже. Бе твърде уплашен.

Маршрутът, избран от Хадърли, бе твърде прост. Отначало летяха по протежение на магистрала МЗ, а при Бейзингстоук щяха да хванат шосе А303, което да ги отведе чак до Девън. Осветената автомагистрала под тях служеше на Зак за ориентир в мрака. Дъждът, който бе започнал да вали още в Лондон, плющеше по стъклата с удвоена сила, придружен на моменти от внезапни пориви на вятъра. През цялото време Хадърли коригираше ръчно курса. Минаха Бейзингстоук и продължиха над Андовър към Солсбъри и тъмните каменни стълбове на Стоунхендж.

— А какво ще кажеш за земята и за самата банка? — провикна се Зак.

— Земята е екстра. Тъкмо където ни трябва! Нашите строителни предприемачи са във възторг. Банката е друга история. Ще ни трябва време да сложим ред и там, но засега не се оплакваме. Като цяло сме много доволни.

Хеликоптерът се носеше напред в сгъстяващия се мрак. Бурята се засилваше и Хадърли се спусна по-ниско, за да различава земните ориентири. За несвикналите очи на Зак движението по А303 изглеждаше доста рядко или може би дъждът пречеше на видимостта. От време на време Хадърли се свързваше с управлението на въздушното движение, искаше и получаваше разрешения, приемаше и предаваше информация. За него това бе най-обикновена петъчна вечер, в която се прибираше от работа вкъщи.

— Напред има студен фронт — съобщи той. — Може здравата да ни раздруса.

Зак не разбра дали това е предупреждение, или тъст му просто си приказва от скука, но пулсът му рязко се ускори. Насили се да мисли отново за Сара, как ще се изтегнат заедно в горещата вана. Навън дъждът не спираше. Хеликоптерът се отклони от шосе А303 и пое над долината Съмърсет към Тонтън. Вятърът се засили още повече, хеликоптерът се люшкаше като лодка в развълнувано море. Отминаха Тонтън и пресякоха магистрала М5, след която се простираше верига тъмни хълмове, а зад тях — мочурищата на Ексмур. Под хеликоптера вече нямаше блещукащи светлинки на шосета, къщи и ферми, а само гори, мочурища и гъст, непрогледен мрак.

Овъндън Хаус е право на юг от Ексмур, но лорд Хадърли, верен на навика си, направи широк кръг над мочурищата, преди да насочи машината за кацане. Маневрата не бе лека, особено при спусналите се ниско облаци. Ако летяха прекалено високо, нямаше да видят имението и площадката за кацане; ако ли пък се спуснеха твърде ниско, можеха да се блъснат в някой тъмен хълм.

— Разбра ли откъде са дошли всички допълнителни печалби на „Саут Чайна“? — извика Зак. Целта му бе да мисли за всичко друго, но не и за сляпото приземяване, което ги очакваше.

— Разбира се. Нали ти казах, те са истинско казино.

— Спекулативни сделки?

— Да. Доколкото ми е известно, търгували са с валута като луди. Използвали са и някакъв данъчен трик, наречен „Рози“. Купили го от твоите хора. Ти имаш ли пръст в тая история?

— Да, имам известна заслуга. — Зак не искаше да си признае изцяло авторството върху нещо, което тъст му с положителност не одобряваше по принцип.

— Във всеки случаи „Саут Чайна“ са поемали рискове, каквито не е трябвало да поемат.

— Добре поне, че са имали късмет.

Хадърли изгледа зет си. Съзнаваше, че мисли може би твърде старомодно, но никак не му харесваше този стремеж на сегашните младежи към светкавично забогатяване. Освен това предполагаше, че зет му има много по-голямо участие в проекта „Рози“, отколкото бе склонен да си признае. Когато го погледна, Зак седеше изпънат като струна на седалката; ъгловатото му лице, осветено от бордните уреди, изглеждаше сковано от страх. Хадърли отново съсредоточи вниманието си върху полета. Ръцете му, стиснали лоста, усещаха всяко полюшване и подръпване на машината; очите му се опитваха да пронижат непрогледния мрак.

— А, ето я реката! Тя ще ни изведе точно до Овъндън Хаус. — После се сети за нещо и добави: — Да, казиното вече не съществува, но не можем да преустановим изведнъж всички валутни спекулации. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа.

Във въздуха проблесна светкавица. Зак подскочи и само коланите му го задържаха да не падне от седалката. В страха си веднага си въобрази, че хеликоптерът е претърпял фатална авария; едва когато светкавицата се повтори, си даде сметка, че идва от буреносните облаци над тях. Това го уплаши още повече, отколкото ако хеликоптерът внезапно се бе запалил под него. Двамата с тъст му бяха играчка в ръцете на природните стихии, мишена за огнените стрели на невидими гиганти. Напълно парализиран от ужас, той се закле, че никога повече няма да седне в хеликоптер. Ще виси в безкрайни задръствания по пътищата. Ще взима влака, ако трябва. Ще хода пеша, само не и това!

Зак имаше нужда да говори, за да прогони страха.

— Вие проверихте ли внимателно счетоводните им книжа? Забелязах, че сте изненадани от алчността им.

Очите на лорд Хадърли отново се отклониха от пътя на хеликоптера и се спряха за миг върху лицето на спътника му.

— Да. Проверихме ги.

Зак кимна. Повръщаше му се. Хадърли отново го погледна. Дали този момък не се боеше от нещо? Или просто се бе уплашил от светкавицата…

— Защо не помолиш твоите хора да ни пратят подробен списък на всички сделки? — каза Хадърли. — Искам да сверим какво сте ни продали срещу това, което е записано в покупките на „Саут Чайна“. Просто като предпазна мярка. Не е лошо като идея, не мислиш ли?

Зак кимна без особен възторг. Представяше си каква врява ще вдигнат дилърите на „Уайнстейн Люкс“, като ги помоли да направят всички искани справки, но какво можеше да стори? Клиентът си е клиент.

Точно в този момент непосредствено пред тях удари гръм. Едновременно с това някакъв вихър грабна хеликоптера и го запокити в бездната. Сърцето на Зак слезе в петите. Въздушната яма продължи да ги всмуква, докато ноктите му пробиха дупки в кожената тапицерия. Нова мълния освети короните на няколко дървета буквално на метри пред тях. В ужаса си Зак едва ли не усети как клоните го перват през задника. Хеликоптерът продължаваше да се спуска стремглаво надолу.

— Внимавай! — изпищя той.

Без да отделя очи от нещо, което виждаше през предното стъкло, Хадърли пусна лоста с дясната си ръка и потупа зет си по рамото. Посочи с пръст напред. В центъра на познатата морава пред Овъндън Хаус се виждане голяма бяла буква „Х“. Хеликоптерът се приземи толкова меко, че Зак отначало не усети допира с твърдата земя.

— Пристигнахме — усмихна се виконтът. Под прикритието на шлифера на Зак двамата мъже притичаха през ливадата до очакващата ги каменна сграда.