Хари Бингам
Наследството на Градли (112)

4

Купуването на фирма се отличава от покупка на автомобил на старо по още една важна особеност. При покупка на употребяван автомобил не можеш просто да се приближиш до някоя кола, която ти е харесала, да измъкнеш шофьора й за яката, да му натъпчеш пачка банкноти в джоба и да подкараш колата. Всъщност не че не можеш, но много скоро ще се озовеш в раиран костюм на едно място, където компанията може и да не ти хареса.

Но това се отнася до купуването на употребявани автомобили. В света на бизнеса подобно държание не е просто позволено; нещо повече — тези, които го практикуват, се ползват с всеобщо уважение. Там, вместо да преговаряш с шофьора, преговаряш направо, с банката, която финансира лизинговата сделка. Ако убедиш банката, че твоята оферта е по-добра, автомобилът става твой, а смаяният шофьор остава на улицата да ти диша пушека.

В бизнеса ролята на банката, която, образно казано, финансира покупката на употребяван автомобил, се изпълнява от фондовата борса и за да купиш автомобила през главата на собственика му, трябва да направиш това, което във финансовите среди е прието да се нарича враждебна оферта. Подтекстът е: „Тия гламави скапаняци, които управляват вашата фирма, пилеят парите й. Ето вижте, акциите й са паднали и бедните акционери търпят загуби. Ние обаче предлагаме за вашите акции с трийсет (или четирийсет, или петдесет) процента по-висока цена, отколкото те се котират в момента. Ако кажете «да», ще ви напишем един хубав тлъст чек, ще изритаме ония тъпанари от сегашното ръководство и фирмата става наша. Ако ли пък кажете «не», следващите десет години ще има да се каете за решението си.“

Едва ли е толкова странно, че голяма част от враждебните оферти се оказват успешни. Едва ли е странно и това, че ръководството на всяка фирма, станала обект на враждебна оферта, никак не се радва на ситуацията.

След една мъчителна година, през която Зак с нарастващо отчаяние наблюдаваше как акциите на „Хадърли Пасифик“ ту се вдигат, ту падат и веднага пак се вдигат, предвижданията на лорд Хадърли и Скоти най-после се сбъднаха. Корабите на „Саут Чайна“ заседнаха в плитчините на икономическата конюнктура и бедите на компанията се отразиха на цената на акциите й. Безпристрастните везни на пазара не се интересуват от престижа и миналата слава на една натруфена стара дама като Саут Чайна Тръст Банк. За броени дни акциите й спаднаха от четирийсет и четири на трийсет и девет долара.

Хадърли през цялото време бе повтарял, че четирийсет долара са прагът, под който може да се купува. Още следобед на същия ден, когато курсът на „Саут Чайна“ падна под четирийсет долара, той свика извънредно заседание на Борда на директорите. Темата на обсъждане щеше да се запази в тайна до часа на откриване на заседанието.

В девет сутринта лорд Хадърли и Скоти представиха плана си за действие. Аргументите им бяха прости. За да продължи „Хадърли Пасифик“ да се развива и расте, на нея й бе нужно по-широко поле за действие. Такова поле за действие можеше да се придобие с една проста операция — завладяването на Саут Чайна Тръст Банк. Компанията е подготвила оферта в размер на един милиард, триста и петдесет милиона долара, като цялата сума ще бъде взета на кредит. Нещо повече, за да улеснят събирането на средствата и реализират икономии, Хадърли и Скоти предлагат данъчна измама в мащаб, безпрецедентен за Хонконг. Данъчна измама, невиждана по размах, главозамайваща по дързост.

Зак и хонконгската му колежка Филис Уанг седяха в една странична стая на около осем метра от заседателната зала и се чудеха какво ли става вътре. Зак бе изпил вече четири кафета, а Филис две. И двамата бяха звънели в централата и бяха отговорили на съобщенията на телефонните си секретари. Бяха си бъбрили за времето, за банката, за Хонконг, после разговорът им секна от само себе си. Наближаваше един часът.

Лорд Хадърли и Скоти, които пламенно защитаваха плана си, бяха очаквали, че той ще се приеме без възражения. Хадърли контролираше трийсет процента от акциите на компанията, а и самият Скоти беше собственик на един или два процента. В повечето компании от този тип функцията на Борда е да одобрява автоматично решенията на едрите акционери, като следи по-дребните притежатели на акции да бъдат спокойни, че парите им са в добри ръце. Само че в „Хадърли Пасифик“ не беше точно така.

Лорд Хадърли бе поканил за участие в Борда на директорите някои от най-компетентните и независими бизнесмени на Хонконг, като се бе погрижил всички те да притежават значителни дялове от акциите на компанията, за да имат личен интерес в управлението на финансовите дела. Така всеки път, когато ги канеше да обсъдят някой аспект на фирмената политика, се получаваха разгорещени дебати. Тъкмо преди да влезе на заседанието сутринта, Хадърли се сблъска със Зак в коридора.

— Пожелай ми късмет, млади момко. Един господ знае как ще гласуват тия глупаци.

— Успех, Джак! Кажи им, че ако отхвърлят предложението ти за „Саут Чайна“, следващия път ще подготвим оферта за „Хонконг и Шанхай“!

Хадърли се ухили.

— Що не се сети по-рано! Стига сме играли на дребно…

Общият капитал на Хонконг и Шанхай Банк се изчисляваше на около осемдесет и пет милиарда долара. При целия му безспорен талант дори на Зак нямаше да му е леко да измисли начин да се съберат толкова пари.

От този разговор бяха минали четири часа, а заседанието продължаваше. По едно време излезе една секретарка, за да поиска някакъв документ, който Зак носеше в дипломатическото си куфарче, а после някой допълни каната с кафе на масата. Извън това — тишина. Може би Бордът просто уточняваше окончателната офертна цена или пък тъкмо в този момент забиваше последния пирон в ковчега на една гениална идея. Нямаше как да се узнае.

От заседателната зала се разкриваше величествен изглед към залива на Хонконг, но малката стаичка, където седяха Зак и Филис, беше без прозорци. Вместо това по стените висяха сладникави репродукции на изгледи от същия залив, но от 20-те години на века. Зак посегна да си налее още кафе, но се възпря. Вдигна от етажерката азиатското издание на „Уолстрийт Джърнъл“, но веднага го остави. Пет пари не даваше за цените на стоманата на Токийската стокова борса.

В един и половина на вратата се почука и една секретарка попита Зак и Филис дали не биха могли да проверят котировката на акциите на „Саут Чайна“ в момента. Двамата скочиха, доволни, че най-после имат какво да правят. Цената на акциите се оказа трийсет и осем долара и половина, с петдесет цента по-ниска от предишната вечер. Секретарката си излезе с исканата информация. Зак се поддаде на изкушението и си наля още кафе.

След още четвърт час някой внесе поднос със сандвичи. Зак и Филис отново си намериха занимавка. После Филис позвъни в офиса си. Щастливка — поне нейният офис работеше в момента. Зак трябваше да чака още няколко часа, докато неговият отвори. Почти несъзнателно той се приближи до каната и си наля още едно кафе. В два и половина позвъни на Сара — в Лондон беше шест и трийсет сутринта.

— Ало? — Гласът на Сара звучеше сънливо.

— Здравей, скъпа. Аз съм, твоят жив будилник.

— Зак, здравей, мили мой! Как върви сделката на века?

Сара знаеше, че Зак е в Хонконг по някаква важна работа, но нямаше представа с какво точно се занимава. Сделки от този род изискват абсолютна секретност, така че нито Зак, нито баща й се бяха издали с нещо.

— Не знам. Аз дори не участвам на този етап. А ти как си, съкровище?

— Много ми липсваш, любов моя. Толкова ми е скучно в това голямо празно легло — самичка, само по една тънка нощничка…

Зак я чу как се размърда в леглото. Представи си, че се протяга към него, усети аромата на тялото й, сънените й целувки. Те обичаха да се любят рано сутрин. Зак знаеше, че в негово отсъствие тя предпочиташе плътни памучни нощници от „Маркс & Спенсър“, а не сатенените камизолки, които си слагаше, за да му се хареса, но не искаше да разваля илюзията. Сгушен в един ъгъл на таената стая, максимално далеч от ушите на Филис, той продължи да бъбри с жена си.

Скоро разговорът привърши и Зак отново остана сам с мислите си. Времето минаваше бавно. Той позвъни в офиса си още с отварянето му и прекара половин час на телефона. Пакетът „Рози“ се продавал като топъл хляб. Имало толкова много поръчки и запитвания, че можели само с това да си уплътняват времето. Зак им даде някои указания по телефона, но съзнаваше, че от него има нужда там, на място. А сега към всичките му ангажименти се прибавяше и сделката на Хадърли. Само че той трябваше да се справи и с двете, ако искаше наистина да успее. За да стане съдружник в „Уайнстейн Люкс“, му бяха нужни седемдесет милиона долара годишна печалба; от „Хадърли Пасифик“ щеше да получи четирийсет, значи пакетът „Рози“ трябваше да допълни разликата. Зак затвори телефона и забарабани с пръста по бюрото.

Минаваше три. Зак взе азиатския „Уолстрийт Джърнъл“ и този път прочете всичко за цените на стоманата в Япония. Опита се да реши кръстословицата, но не му се удаде, а той мразеше неща, които не му се удават.

Обади се на Джоузефин.

— Парични преводи и междубанкови разплащания — чу гласа й.

— Здравейте, преводи и разплащания! Големият ви брат се обажда.

— Здрасти, Зак! Чудех се дали си жив.

— Недей да се радваш прекалено. Може да си помисля нещо.

— Защо да не се радвам? Освен това исках да ти благодаря за поканата. Много съм трогната. Ще дойдем.

— Моля? Къде ще дойдете?

— В Овъндън Хаус. За Коледа. Тази сутрин получих писмо от лейди Хадърли. Предположих, че идеята е твоя или най-малкото си я одобрил…

— Е, сега я одобрявам. Страхотна идея!

— Значи нищо не си знаел, така ли?

— Не, но се радвам. А кой ще гледа мама?

— Как така кой? Ами че аз ще я гледам. Ти също!

— Да не би да искаш да кажеш… — Зак не довърши, но вече бе късно.

— Божичко, Зак! Ти може би очакваш, че ще оставя мама самичка вкъщи за Коледа?! Добре, че лейди Хадърли не е питала теб, иначе нямаше да получим покана! Веднага ще й отговоря и ще се самопоканим и двете за цяла седмица. При това ще забравя да взема на мама найлоновите й гащи и през цялото време ще хленча на роднините на жена ти, че не ни даваш нито пени!

Тя му тресна телефона. Зак усети, че му се гади. Как може тази пикла да очаква да й се обажда по-често, след като се държи с него по такъв начин?! Ще го принудят да си намери някаква спешна работа и да не се връща вкъщи през празниците.

Зак мина от кафе на чай и си побъбри още малко с Филис. Заседанието продължаваше, но от залата не се чуваше нито звук.

Стана пет. От заседателната зала сигурно се виждаше отражението на ниското есенно слънце във водата на залива и в блесналите небостъргачи отсреща. Хонконг беше вече част от комунистически Китай, но не изглеждаше никак зле за еднопартийна полицейска държава. Какво ли ставаше на това проклето заседание?

В шест без десет вратата на залата се отвори. Влезе лорд Хадърли, следван по петите от Скоти, а на крачка зад тях пристъпваше Жао. И тримата се усмихваха широко.

— Сделката се приема с единодушно одобрение — каза Хадърли. — На работа!