Хари Бингам
Наследството на Градли (101)

2

Поредното съвещание. Поредното положително решение. Този път обектът бе лизингова фирма — „Албион Лизинг“. Направила дългове, за да закупи техника, която да отдава на лизинг на разни хора, после с парите закупила още техника, за да я отдава на лизинг на още хора. Всичко вървяло прекрасно, но лизинговите сделки взели да намаляват и един ден счетоводителите на фирмата открили, че планината от дългове е надвиснала опасно и заплашва да ги затрупа.

Накрая се случило неизбежното: планината се превърнала в свлачище. Банките започнали да си искат парите, но „Албион“ не можела да им ги върне. Клиентите бързо усетили, че има проблем, и избягали при конкуренцията. Проблемът станал още по-тежък. Стигнало се дотам самата Банк ъф Ингланд да се чуди как да спасява положението.

Междувременно, верни на себе си, банките кредиторки бяха изпаднали в паника и се чудеха дали да не започнат да разпродават дълговете на „Албион Лизинг“. Също верни на себе си, Ед, Фиона и Матю бяха подушили печалба и се навъртаха като акули около плячката.

В плана им нямаше нищо необикновено. Преговорите с Банк ъф Ингланд се бяха проточили няколко мъчителни седмици и някои от банките кредиторки бяха загубили търпение. В това нямаше нищо странно. За разлика от инвестиционните банки, които живеят от риска, в кредитните банки работят едни от най-предпазливите хора на света. Хора, за които дефиницията за авантюризъм е да си сложат малко по-ярка вратовръзка. При първия полъх на вятъра те затреперват като лист и бягат да се крият от бурята. Страхът ги прави късогледи. Готови са да продадат за четирийсет пенса за лира дълг, когато с малко търпение биха могли да приберат и по шейсет пенса. Ако един заем се е изпортил, това не значи, че нищо не струва.

И така, Фиона, Матю и Ед тръгнаха на лов за мишки. Те дебнеха и се ослушваха, за да чуят откъде идва най-силното цвърчене. Подхвърляха бучки сиренце — намеци, че може би ще се заинтересуват да купят част от дълга на „Албион“ — и чакаха някое мишле да изприпка в краката им. И мишлетата заприиждаха с навирени мустачки. Различните мишоци даваха различна оценка на дълга. Някои искаха по седемдесет пенса за лира. Други нямаха предвид конкретна цена, а бяха готови да грабнат каквото им се подхвърли. Фиона, Матю и Ед наблюдаваха суетенето на гризачите и си правеха своите сметки.

Дойде моментът да вземат решение. Помежду си се бяха разбрали, че реалната стойност на дълговете на фирмата е около петдесет пенса за лира. Ако преговорите с Банк ъф Ингланд преминеха гладко, стойността им щеше да се повиши на шейсет. Междувременно се срещаха мишлета, готови да продадат дълга между трийсет и пет и четирийсет пенса за лира. Аритметиката не бе сложна и тримата се споразумяха без проблеми. Както обикновено щяха да залагат на едро, за да смъкнат голяма печалба.

Най-напред обаче Матю трябваше да проведе обичайния телефонен разговор.

— Някой да иска кафе?

— Добра идея — каза Фиона.

— За мен с ябълка! — обади се Дийн. Той още не бе простил на Матю, че изяде последната му ябълка, и не пропускаше да му напомня за това по два пъти на ден. Матю му се извинява цял месец след инцидента, купи му ново дръвче с шест зреещи ябълки, но оня не спираше да го задява. Накрая Матю реши, че си е изкупил вината и няма да търпи повече.

— Ти направо откачаш — сряза го той. — Гледай го, Фиона, не откача ли?

— Откача.

— Чу ли, бе? Откачаш.

— Но ти не трябваше да му ядеш ябълката.

— Ти също откачаш!

На улицата беше страшна жега. Повечето минувачи бяха по ризи, оставили топлите си вълнени сака — остатък от викторианската епоха — на стола до бюрото. Матю пристъпваше забързано. Когато стигна до страничната уличка, той крадешком се огледа. Не видя познат, макар че в тълпата не можеше да се каже със сигурност. Шмугна се в уличката и излезе при кварталната градинка. Бе почти време за обяд и кръчмата се пълнеше с хора. Навсякъде наоколо служители от банките преживяха сандвичите си или се разтушаваха с по някоя бира.

Матю се поколеба. Предпочиташе да е сам, но бързаше. Набра номера.

— Добър ден, Джеймс Билиъл е на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

— Матю Градли. Искам салдото по сметката ми.

— Ах, Матю, скъпи приятелю! Един от най-големите късметлии сред моите клиенти. Каквото пипне, става на злато. Момент да видим… — В слушалката се чу как чука по клавиатурата. — Ето на! Късметът не те изоставя, приятелю. Твоите скромни шейсет и осем хиляди лири само за няколко месеца са набъбнали на порядъчната сума от двеста и осемдесет хиляди. Това късмет ли е, или имаш някаква тайна формула?

Матю се опитваше да не му се хваща.

— Искам да инвестираш всичко в „Албион Лизинг“. Облигации, не акции. — Матю му даде точни инструкции.

За частни лица не е лесно да изкупуват банкови заеми, но могат да купуват облигации. Има изключения, но в общи линии правилото е, че с нарастването на цената на дълга пропорционално нараства и курсът на корпоративните облигации. Отсреща грозникът повтори дума по дума указанията. Противен или не, Джеймс Билиъл беше професионалист в банковите операции.

— Длъжен съм да те предупредя както винаги, че замислената инвестиция е извънредно рискована.

— Знам. Прави, каквото ти казвам. Ще ти се обадя след две минути да потвърдиш сделката.

Матю затвори, за да не слуша противното кикотене на Билиъл, купи кафетата, обади се отново и получи нужното потвърждение. Швейцарската банка взимаше безобразно високи комисиони, но очевидно разполагаше с отлични дилъри, които купуваха всичко на разумна, понякога изключително изгодна цена. Този път също не се бяха посрамили. Матю благодари през зъби на Билиъл и се върна в офиса.

— Как са мишките? — попита той.

— Засега няма отговор. Сигурно обядват — отвърна Дийн.

— Айде бе! Толкова ли са изгладнели?

— Не се бъзикай с тия неща.

Следобедът мина бавно. Фиона се обаждаше повторно на всички, но никой не отговаряше. Странно. Мишките по принцип не излизат в продължителни обедни почивки, но тук явно ставаше нещо.

Накрая, около пет без четвърт, позвъни една от главните мишки. Фиона обясни, че банка „Мадисън“ е заинтересована да закупи значителна част от дълга на „Албион“ по трийсет и пет пенса за лира. Офертата, обясни тя, се правеше, при условие че „Мадисън“ получи достъп до цялата информация, с която разполага кредиторът.

От минал опит Фиона очакваше мишката буквално да й захапе ръката. Вместо това гласът от другата страна бе ледено учтив:

— Благодарим за офертата. За съжаление малко сте закъснели. Ако знаехте последните новини, нямаше да настоявате толкова. Оказва се, че на всичко отгоре в „Албион Лизинг“ е разкрита документна измама. Рано е да се каже, но понастоящем дългът едва ли струва и по десет пенса за лира. Ние решихме чисто и просто да им го опростим. Каквото и да получим при сегашните обстоятелства, ще ни дойде като подарък.

— Измама, казвате?

— Точно така. В голям мащаб. Трябваше да я забележим по-рано. Наистина съжалявам, че не ви продадохме всичко преди няколко дни.

— Е, благодаря, че поне сте откровен с нас.

— Няма защо. При всички положения щяхте да научите, преди да сме сключили сделката.

Оказа се истина. Още докато Фиона говореше, Ед и Матю се втурнаха към терминала на „Ройтерс“. Заглавието говореше само за себе си: „Банкери съобщават за измама в «Албион Лизинг»“. Отдолу кратко съобщение излагаше подробности около измамата: Акциите на фирмата бяха изтеглени от обръщение. Облигациите й се котираха по пет до десет пенса за лира, но дори на тази цена никой не купуваше.

— По дяволите! — извика Дийн. — Трябва да си търсим други мишки.

— Всъщност новината е добра — отбеляза Фиона. — Ако бяхме сключили сделката преди ден-два, сега щяхме да загубим купища пари.

Матю не каза нищо. Той гледаше безумно в екрана и натискаше копчетата, за да изцеди цялата информация. Засега нямаше много. Подробностите щяха да се появят до ден-два, но това едва ли щеше да му помогне. Този ден Матю бе инвестирал 280 000 лири в облигации, които се бяха обезценили за часове. Бе дал по четирийсет пенса за лира. Дори да се намереше сега купувач, той едва ли щеше да предложи повече от пет или десет пенса. Това означаваше, че ще си възвърне между 35 000 и 70 000 лири от парите си, и то преди тлъстата комисиона на Билиъл.

Само преди няколко часа милионите на баща му изглеждаха толкова близо, че сякаш можеше да ги пипне. Сега бяха далечни като звездите. Върнал се бе в изходната точка, ако не и по-назад.