Хари Бингам
Наследството на Градли (100)

1

— Ооо, Зак! Как я караш бе, педал смотан?

Дик Бандерман беше в добро настроение. Бе му станало навик да псува и ругае Зак всеки път, като го види — спомен от първата им среща на пешеходната пътека пред „Кобург“. Разбира се, Зак не му остана длъжен:

— Добре, благодаря. Ами ти бе, противно изкопаемо?

— И аз така. Ти тази година ще искаш ли премия, или я отстъпваш на Фонда за подпомагане на изпаднали съдружници?

Зак помисли малко.

— Виж какво, Диксън. Като трябва да се помага на бедните, аз съм най-отпред, ама тия специално са гадни мошеници, пък са и грозни. Така че си ми дай премията.

Диксън се ухили. Това момче си го биваше.

— Правилно. Тя и без това е толкоз малка, че не си струва. — Лицето му стана сериозно. — Получи ли от Ейми-Лу служебна характеристика с плюсове и минуси и разните там подробности?

— Да. Плюсовете ми са, че съм усърден работник, работата ми е винаги на ниво, изкарвам много пари на фирмата. Минусите — че съм малко арогантен, малко безчувствен и малко трудно се сработвам с колегите.

— Малко арогантен?!

— Признавам, че Ейми-Лу може да е използвала и по-силна дума. Действително се смятам за по-умен от повечето хора, с които работя, но какво пък — това си е самата истина. Наистина съм по-умен, значи имам право и да смятам така.

— В тази игра не трябва само мозък, Зак. В нашата система далеч няма да стигнеш, ако не се харесваш на хората. При това под хората разбирам също и клиентите ни.

— Прав си. Занапред ще бъда мек като котенце.

Бандерман го изгледа втренчено за мис, после вдигна един плик и му го подаде. Зак го разкъса. Вътре пишеше, че премията му за годината е 250 000 долара. Получаваше и увеличение на заплатата — не обърна внимание с колко.

Зак бе доволен, но не чак толкова. За разлика от Матю в неговите планове за бъдещето премиите не играеха голяма роля. Той трябва да стане съдружник или да докопа парите на Сара, или и двете. Така или иначе, четвърт милион долара не е сума, която ще му помогне много. Това са джобни пари. Все пак добре е да ги има. Ще купи някакъв подарък на Сара, може би и на родителите й. А и на Джоузи — и тя трябва да получи нещичко. Ще намине покрай „Асприс“ за някоя огърлица или нещо друго. Джоузи обича бижута.

— Благодаря — каза кратко той.

Бандерман се усмихна вътрешно. Тоя младеж сигурно искрено обещаваше да се поправи, но едва ли щеше да успее. Той въобще не си даваше сметка кога се държи грубо.

— Добре. Сигурно се чудиш защо те викам на разговор.

— Нещо във връзка с търсенето на заместник за Хал Гилингам, предполагам.

— Точно така. Както знаеш, от доста време търсим подходящ човек. Същевременно сме ти благодарни, че временно се нагърби и с неговата работа, макар че и Ейми-Лу не спира да те товари.

— Удоволствието беше мое. — Това донякъде си бе самата истина. Зак работеше усърдно, защото имаше нужда от това. От друга страна, Сара се чудеше за какъв човек се е сгодила — за бъдещ съпруг и баща или за някакъв работохолик, машина за печелене на пари. Не че се бяха карали заради това. Сара проявяваше необикновена зрелост по тия въпроси, а Зак успяваше да овладее естествените си пориви да я иронизира, когато се спречкваха. Но постоянната му заетост се бе превърнала в проблем между тях, който нямаше да се реши от само себе си.

Бандерман кимна. Той прекрасно разбираше ситуацията. Повечето съдружници в „Уайнстейн Люкс“ или бяха разведени, или половинките им отдавна се бяха примирили, че са женени за парите им, и си търсеха приключения другаде. В най-добрия случай и двамата съпрузи работеха на ненормиран работен ден за някоя банка, а децата растяха под майчинските грижи на английски гувернантки. От това децата получаваха сериозни душевни травми, но поне един ден щяха да могат да си платят психотерапията.

— Та така, Зак. Исках да те попитам, ти чувстваш ли се в състояние да поемеш работата на Хал Гилингам за постоянно? Ще намерим някой да довърши проектите, върху които работехте с Ейми-Лу, а ти ще се съсредоточиш само върху данъчните аспекти. Ще отговаряш за всичко.

— Работата на Гилингам? И аз да отговарям за всичко? — Зак бе извън себе си от щастие. Ако трябваше да избира между длъжността на Гилингам и премията от четвърт милион, той щеше да предпочете първото, без да се замисли. Четвърт милион долара — колкото с тях, толкова и без тях. Докато длъжността на Гилингам бе неговият билет към ранга на съдружник, ключът към милионите на баща му. — Това е направо фантастично, Диксън.

— Ще се справиш ли?

— Дали ще се справя? Че аз последните четири месеца какво правя, не се ли справям? Дори когато Хал още беше с нас, аз движех нещата. Той просто се явяваше на работа, но аз сключвах сделките. Разбира се, че ще се справя!

— Добре. Още сега започни да прехвърляш на колеги всичко, което няма връзка с данъчната област. Искам да се занимаващ само с данъци.

— С изключение на „Хадърли Пасифик“, нали така? Тяхната сделка я водя аз.

— Че тя още ли е жива? Те не те ли наеха през ноември?

— Разбира се, че е жива — сопна се Зак. — Компанията иска да изчака цената на „Саут Чайна“ да падне, преди да я налапат. Очакват неблагоприятни развития в корабоплаването в региона да снижат курса на акциите.

— А цената паднала ли е оттогава?

— Още не. Стои на четирийсет и пет долара, но те я чакат да падне на четирийсет.

Бандерман вдигна вежда. Самият той не вярваше, че сделката ще стане. Зак издиша шумно през носа си и направи нетърпелив жест.

— Ако те казват, че ще спадне на четирийсет, значи ще спадне. Тия типове са много хитри и познават тамошните пазари по-добре от всеки друг. Ще направят сделката и ние ще им помогнем.

Бандерман вдигна рамене. Сделката вече не го интересуваше. Тя бе коствала на банката многоседмична работа, а накрая едва ли щеше да донесе и едно пени печалба. Но ако Зак толкова държеше да я води, това си бе негова работа. Тъкмо щеше да му е за урок.

— Тоя Хадърли, това не е ли бъдещият ти тъст?

— Той е.

— Добре, задръж сделката. Не искам да ти объркам семейните взаимоотношения.

— Благодаря. Само още един въпрос.

— Какво има?

Зак отдавна чакаше този момент. Най-после длъжността на Гилингам бе негова — окончателно и завинаги. Но последната му велика идея — идеята, която Гилингам бе споделил с него онази тъжна сутрин, когато алкохолът най-после го победи, идеята, която Зак му открадна с усмивка, преди да го удави — нейното време бе дошло. Сега Зак не се съмняваше, че само той и никой друг ще обере лаврите.

— Бих желал да обсъдим една моя идея. Данъчните формули на Гилингам бяха винаги такива, че посрещаха конкретни нужди на конкретен клиент. Това беше изгодно за клиента, но за нас означаваше много работа. Отнемаше ни по цял ден да измислим формулата, после цял месец да изпипаме детайлите, после три месеца или повече, докато подпишем договора. Аз искам да се приключи с всичко това. Искам да предложа една данъчна формула, която да е еднакво приложима за всички наши клиенти. От висша мода да преминем, така да се каже, към конфекция. Ще разработя един трик за избягване на данъци, който ще е общоприложим, така че договорите направо да ги снимаме на ксерокс. Формулата ще е толкова проста, че всеки брокер да може да я продаде на всеки клиент.

— Аха! Нещо като Свещения Граал, така ли? Хал Гилингам също ми бе споменал нещо такова. Казваше, че тук има златна мина, стига да можеш да я откриеш. Не си губи времето, Зак. И Хал не можа да я открие, а здравата се беше заинатил.

— Диксън, аз я открих!

— Какво?

— Открих я, Диксън! Остава още много за доизпипване от юридическа гледна точка, но съм сигурен, че ще проработи. Идеята ми дойде в Хонконг…

Зак започна да обяснява. Разбира се, идеята не бе негова, а на Гилингам. Като замисъл бе гениална, неслучайно й викаха Свещения Граал. Само че автора й го нямаше да си поиска правата. След като го уволниха, Гилингам се отдаде на четиримесечен непрекъснат запой, който за малко не разруши черния му дроб и не му коства живота. Накрая, изплашен, се върна в някогашната си клиника, където му казаха, че този път здравата я е загазил и ще му е нужно повече време да се оправи. Никой нямаше да се усъмни, че идеята на Зак е открадната. Всъщност тя бе извънредно проста. Съществува един вид финансов инструмент, който на професионален език се нарича дериват, и е донякъде подобен на конните залагания. Ако спечелиш, удвояваш заложените пари или дори нещо отгоре. Ако загубиш, губиш, и толкова. Хал Гилингам бе намерил формула — същата, която Зак му открадна — да обърне шансовете за печалба в полза на играча. Основаваше се на една вратичка в данъчните закони, така че при печалба всичко да остава в полза на спечелилия, а евентуална загуба да се компенсира чрез данъците. Чрез тази вратичка на практика данъчните власти субсидират операцията, като субсидията нараства пропорционално на големината му.

Ставаше дума за напълно законна формула за неплащане на данъци, която можеше да се продава в готов вид от всеки търговски посредник буквално на хиляди клиенти в Далечния изток.

— Измислил ли си му име на това чудо? — запита Бандерман.

— Да. „Рози“. Идва от…

— Не ми казвай от какво идва. Името ми харесва.

— Диксън, искам да се погрижиш банката да подкрепи проекта „Рози“ с всички сили.

— Ти съветвал ли си се с адвокати, дали тая идея е юридически издържана?

— Правните експертизи показват, че действа безотказно в Хонконг, Сингапур и Малайзия. В момента проверявам за други страни в Югоизточна Азия. Засега не съм чул правните експерти да са открили нещо. Имам основания да вярвам, че идеята ми е приложима във всички държави от региона.

— Безотказно, а? Като получиш всички експертизи, изпрати ги на адвокатите на фирмата в Ню Йорк. Ако те ти повярват, и аз ще ти повярвам. Тая шашма трябва да е идеално изпипана от гледна точка на закона, така че ако адвокатите ни дадат благословията си, аз ще ти дам моята. Твоите „Рози“ ще никнат на Луната.

Зак се ухили доволен. Бандерман беше директор на отдел „Корпоративни финанси“ за Европа. Ако той кажеше, че розите на Зак ще растат на Луната, значи щяха да поникнат и на Марс.

— Благодаря ти, Дик! — каза той, този път искрено. — Много ти благодаря, лайнар скапан.