Джон Кейс
Осмият ден (8)

8.

От ресторанта отидоха пеш във Ватикана по лабиринт от древни улици, толкова тесни, че дори в летен следобед като този царуваше постоянен здрач. От време на време завиваха на поредния ъгъл и се озоваваха на площад, окъпан в ярки слънчеви лъчи. След миг светлината отново помръкваше от златна в сребърна.

Прекосиха Тибър по пешеходен мост на запад от замъка Сант’Анджело. Мостът представляваше нещо като пазар на открито, където смугли араби и апатични африканци продаваха всичко — от хашиш, чадъри и карикатури до оловни войничета с батерии, които пълзяха по корем с пушка в ръце.

Продължиха по горещата Виа дела Концилиационе — широк булевард, отвеждащ туристите и туристическите автобуси направо на площада „Свети Петър“, където имаше цяло море от сгъваеми столове в очакване на появата на папата. Инзаги преведе Дани през швейцарските гвардейци на портала и го придружи по древна уличка до огромен двор — Кортиле дела Пинйе. Заобиколен от аркада кафяви сгради, дворът бе разделен с калдъръмени алеи и зелени участъци. В средата бликаше грамаден фонтан. В отсрещния край за радост на Дани се издигаше гигантска мраморна шишарка, висока около два метра и поставена върху великолепно изваян капител.

— Откъде е?

Монахът сви рамене.

— Подарък — отвърна той. — Или е открадната отнякъде.

Минаха през аркадата и влязоха в сграда, толкова модерна отвътре, колкото древна отвън. Инзаги се разписа за двамата на малка регистратура и го заведе при ескалатор, с който се спуснаха два етажа надолу и се озоваха на нещо като мецанин — ярко осветена остъклена чакалня. Зад стъклото се виждаше подземно хранилище на книги и ръкописи, изправени, облегнати и натрупани върху километрични стелажи. Наблизо имаше малка табела с надпис: ARCHIVIO SEGRETO^[1].

— Преди десетина години направихме основен ремонт — поясни монахът. — Всъщност пълно преустройство. Нямаше достатъчно място за ръкописите. И сега имаме това! Четирийсет и три километра евтини метални стелажи. Можем да провеждаме маратони върху тях. — Той се усмихна. — Ако ме почакате малко, ще приготвя документите.

Дани остана в компанията на възрастна монахиня, която седеше на невероятно старо бюро, без да му обръща внимание. Тя тихо говореше по микрофон, вперила поглед в модерен компютърен монитор и отпуснала дясната си длан върху мишката.

 

 

Накрая Инзаги се върна с дебел плик в ръка.

— Извинявайте, че се забавих, но ви давам копие от митническата декларация и писмо, с което ви упълномощавам да вземете компютъра от мое име. Не знам дали наистина е нужно такова пълномощно, но… — Той се засмя. — В Италия винаги е хубаво да имаш повече документи.

— Благодаря.

— Нали ще ми съобщите каквото научите?

— Непременно — обеща Дани.

Всичко върви чудесно, помисли си той. Най-трудната част от работата, онази част, от която се беше страхувал — да излъже монаха, че е ченге — бе приключила. И изобщо не беше толкова сложно. Напротив, бе минало толкова добре, че този великодушен човек дори му беше написал пълномощно.

— Според вас колко време ще ви трябва? — попита Инзаги.

Американецът се поколеба. Белцер едва ли щеше да задържи компютъра много дълго. Но пък какво знаеше той? Ако файловете бяха шифровани, можеше да отнеме доста време. От друга страна, след като копират файловете, самият лаптоп ще е излишен.

— Не много, освен ако не извадим късмет — отвърна Дани. — Ако открием нещо, ако има улики… — Той остави изречението недовършено и разпери ръце. — Тогава може да отнеме известно време.

Монахът кимна.

— Разбирам. Е, имате номера ми и аз имам вашия.

— Точно така.

— Но ми се струва, че няма смисъл да опитвате днес.

— Какво да опитвам? — попита Дани.

— На летището — отвърна Инзаги и посочи часовника на китката си. — Вече е три и при тези задръствания… няма да успеете.

— Митницата работи до пет — каза Дани. — Проверих.

Монахът кимна с глава.

— Разбира се. Но това означава, че ще затворят в четири. — Той се подсмихна и го поведе към ескалатора, където му махна за сбогом с толкова искрена усмивка, че бавно издигащият се от дълбините на библиотеката Дани бе преследван от спомена за нея по целия път до хотел „Дингилтера“. Любезността на италианеца му подейства потискащо.

Ала не и следобедът. Слънцето ярко светеше и Рим беше реалност. Той се качи с асансьора до стаята си и извади от сака „Сияйната гробница“. Книгата бе пристигнала преди два дни и още не я беше разтварял. Сега видя, че е доста тънка, със снимка на Терио върху прашната обложка — същата снимка, която бяха публикували над некролога във „Вашингтон Поуст“. Дани я пъхна под мишница, спусна се отново с асансьора, излезе навън и взе такси.

— Вила Боргезе — каза той и прибави: — Per favore.

Пътуването бе кратко и както подозираше, паркът се оказа идеалното място за четене в летен следобед. Огромни чинари хвърляха сянка върху морави и пейки. Разхождаха се влюбени. Играеха деца. Продавачи на сладолед бутаха колички по алеите. Дани си купи чашка фъстъчен сладолед, седна и започна да чете.

Първата половина от „Сияйната гробница“ беше посветена на ранните анахбрити. Терио разказваше историите им и твърдеше, че свети Антоний Египетски и други след него станали причина за появата на западното монашество. Защото, смяташе професорът, религиозните отшелници неизбежно привличали последователи. По ирония на съдбата колкото по-пълно се откъсвали от света и се оттегляли по-навътре в пустинята, толкова по-голяма била вероятността да излязат от отсрещната страна начело на цяла свита. Това си имало и хубавата страна: именно монашеските ордени съхранили писаното слово през Тъмните векове и така спасили западната цивилизация от невежество и мрак.

Всичко това беше интересно, но вниманието на Дани привлече една глава в края на книгата. Когато разглеждаше проблема за „насилствените анахорити“, Терио пишеше за една балада или народна песен, датираща отпреди повече от хиляда години, наречена „Вградена невеста“. Тя била разпространена от Бомбай до Букурещ. На различни езици и диалекти имало над седемстотин варианта на песента.

В сръбския вариант жената била зазидана в стените на една крепост, в Турция — на кервансарай, а в Персия — в мост. И винаги за „късмет“ или в случая с мостовете — за да бъдат умилостивени речните богове, разгневени от нахлуването в техните владения.

Според Дани най-трогателен беше трансилванският вариант. В тази песен група зидари строят манастир далеч от дома, ала нощем някой разрушава зида им. Твърди се, че го правят „духове“ и мъжете са уплашени: никога ли няма да се завърнат у дома? Главният зидар чува глас, който му казва, че могат да умилостивят речните духове единствено с принасяне в жертва на жена. И по-конкретно — първата жена, която дойде на строежа, трябва да бъде вградена в основите на мост. Облекчен, че е намерен изход, зидарят разказва това на другарите си и те заедно взимат решение: първата жена, която дойде, ще бъде погребана жива. На другата сутрин всички тревожно наблюдават пътя и скоро в далечината се задава жена. Когато се приближава, вълнението на главния зидар се превръща в ужас, защото вижда, че това е неговата млада невеста, дошла отдалеч, за да му донесе цветя, храна и вино. Зидарят моли Бога да я накара да се върне там, откъдето е дошла, ала не би. И така, тя е зазидана в стената, а зидарят умира от мъка.

Терио признаваше, че има също толкова интерпретации на смисъла на тази песен, колкото са вариантите на текста. За някои постмодерни учени тя била „убийствена метафора на семейния живот“ (при който жената „образно била вграждана в брака, за да се запази нейната добродетелност“). Друг коментар предполагаше, че песента представлява „символично зазиждане на сърби“ от мюсюлмански нашественици.

Според Терио обаче, песента трябвало да се разбира буквално. „Вградена невеста“ била ни повече, ни по-малко устно предание — народно описание на исторически обичай, при който се жертвали живи жени и деца за осигуряване на успеха на важни строителни начинания. Като доказателство за тази практика той привеждаше примера с вграждането на жена, за която се твърдяло, че е девствена, в стена на замъка Нийдер Мандершайд в Германия. Друг пример бил мостът на бременската крепост: когато през XIX век го разрушили, установили, че в основите му има детски скелет. Още свидетелства били открити при реставрирането на английски черкви и френски катедрали. Терио мимоходом споменаваше, че според някои учени детската песничка „Лондонският мост“ се отнасяла точно за тази практика. Песента неканена прозвуча в главата на Дани:

Лондонският мост пада,

пада, да, пада.

Лондонският мост пада,

мила ми госпожо.

Ключовете ти вземи и я заключи,

заключи я, да, заключи.

Ключовете ти вземи и я заключи,

мила ми госпожо.

Стихчетата изглеждаха безсмислени. Какви ключове? Кого да заключат? Това ли беше смисълът: да заключат някаква госпожа, за да не падне мостът? Божичко! Побиха го тръпки.

Това бяха вледеняващи истории, разказани сухо, но занимателно, и когато най-после затвори книгата, Дани с изненада установи, че е вечер. Лампите в парка незабелязано се бяха включили и дългите следобедни сенки се бяха разтворили в мрак.

Той стана и се запъти към далечната светлина с надеждата, че това е Пиаца дел Пополо. Не че имаше значение. Дотолкова бе потънал в мисли, че спокойно можеше да се изгуби. По някое време щеше да намери такси да го закара в хотела, където щеше да вечеря и да си легне. Засега просто се разхождаше в парка край статуи на поети и революционери от Третия свят, стиснал „Сияйната гробница“ зад гърба си. За пръв път се чудеше дали Крис Терио не е бил принуден да се самоубие. „Ами ако е бил «насилствен анахорит»? Кой може да е извършил такова нещо? Да погребе някого жив?“

Дани се отърси от тази мисъл, но и следващата не беше много приятна. Ако Терио наистина се бе самоубил и се беше зазидал в мазето, за какво е мислил, зачуди се той. „За какво е мислил, когато е поставял последната тухла?“

 

 

Утрото бе горещо и кожата му лепнеше от пот, докато стоеше на митническото гише на летище „Леонардо да Винчи“. Зад гишето елегантен млад мъж тракаше на древна пишеща машина и в ъгълчето на устата му димеше цигара. Митническият служител бе удивително съсредоточен, сякаш клавишите бяха загадка от огромен мащаб. От време на време бавно връщаше валяка, примижаваше през дима и продължаваше да пише. Накрая спря и също толкова бавно прочете написаното.

— Va bene — заяви той, завъртя валяка и извади листа. После се изправи и плъзна документа по плота. — Подписва.

Дани се подчини и митничарят подпечата и също подписа листа. После посочи някаква цифра (1,483,000) и каза:

— Сега плаща.

Дани отброи банкнотите от пачката, която същата сутрин беше получил в банката. Италианецът ги подреди и ги прибра в чекмеджето под гишето. Заключи го, измърмори нещо, което Дани не разбра, и изчезна в задната стая. След минута се върна с колет в ръце и го поднесе така, сякаш е корона върху възглавничка.

— Grazie!

— Prego!

На връщане Дани седеше на задната седалка на таксито с пакета. Имаше намерение да прати компютъра с „Федерал Експрес“ на Белцер, но му хрумна, че би трябвало да копира съдържанието на диска. Куриерската служба обикновено не губеше пратки, но всичко се случва. Ако този път се случеше нещо, Дани щеше да изгуби адски много пари. По-добре да копира файловете на дискети, за всеки случай.

По негово указание шофьорът спря на тротоара пред малък магазин за канцеларски стоки на Виа дел Корсо и отвори футболен вестник. Дани влезе вътре и купи кутия дискети и опаковка етикети. После се върна в хотелската си стая, седна на леглото и с нож за писма внимателно отвори пакета.

Както се надяваше, лаптопът беше в черно куфарче с всичките си аксесоари, включително външно флопи и адаптери за италиански контакти. Трябваше му само минута да го включи и веднага влезе в главната директория.

Откри десетина поддиректории с текстови файлове. Останалите бяха системни и програми, които изобщо не му трябваха. Затова копира директориите и текстовите файлове на дискета. Накрая пъхна дискетата в един от пликовете на хотела, написа отгоре „Терио“ и го прибра в сака си. После върна лаптопа в куфарчето и го постави обратно в картонената кутия.

Беше време да се обади на Белцер. И да си получи хонорара.

Телефонният номер на адвоката бе отпечатан върху визитката му и Дани го набра по мобилния телефон. Връзката бе чиста, абсолютна тишина, нарушавана от далечно електронно цвъртене. После:

— Prego.

— Хмм… търся господин Белцер?

Гласът мигновено се стопли.

— Даниъл! Приятелю! Харесва ли ви Вечният град?

— Направо съм шашнат.

— Чудесно! Имате ли новини за мен?

— Имам добра новина.

— Отлично! Значи сте се срещнали с монаха.

— Още по-добре — компютърът е у мен.

— Какво!? Страхотно!

— Да. Как да ви го пратя? — попита Дани с химикалка в ръка. — Мислех да използвам „Федерал Експрес“…

Белцер се подсмихна.

— Ами да, предполагам, че бихте могли. Но защо да не спестим малко пари?

— Добре… как да…

— Защо не се качите с асансьора?

— Какво? — Дани реши, че нещо не е разбрал.

— Казах, че можете да ми го донесете с асансьора. Аз съм на третия етаж.

Дани запремигва с клепачи. Това шега ли беше? Реши, че не е и се запита какво прави той тук и откога е в Рим. Мисълта, че Белцер е в същия хотел по същото време — без Дани да знае — неясно защо го смущаваше. Караше го да изпитва клаустрофобия. „Но пък защо да не е тук? Може би винаги отсяда в този хотел, затова ме е пратил в него. Може да има работа в Рим.“ Не че имаше значение. Това даже улесняваше работата му.

— В коя стая? — попита той.

Белцер явно се подсмихна.

— Всичките.

— Целия етаж ли?

— Просто мярка за сигурност — поясни Белцер. — Така или иначе, това ми осигурява спокойствие, пък и са само няколко стаи.

„Само няколко стаи ли? За петстотин кинта на вечер?“

— Веднага идвам — обеща Дани.

Качи се с асансьора на третия етаж, където веднага усети, че наистина се е озовал във владенията на Белцер. Още щом вратата се отвори, квадратен мъж в черен делови костюм се изправи от стола си и се приближи към асансьора. Измери Дани с поглед, после почтително кимна с глава и посочи към коридора, където стояха други двама мъже.

Дани тръгна натам и завари адвоката да го чака в старомодна библиотека с орехова ламперия.

— Дан! — възкликна Белцер и излезе иззад разкошното дървено бюро, за да стисне ръката му. Както и преди, носеше добре скроен тъмен костюм и очила със сиви стъкла — не точно слънчеви, но достатъчно тъмни, за да скриват очите му. — Нямам думи да ти кажа колко съм доволен! Наистина! — Той го хвана подръка и го заведе при овална маса до прозорец с изглед към улицата. — Това ли е? — попита той и пое пакета от ръцете му.

— Да — потвърди Дани и се настани на кожен фотьойл. Белцер завъртя пакета в ръце, забеляза, че е отварян, и въпросително го погледна. — Исках да се уверя, че всичко е вътре — каза Дани.

Адвокатът кимна и също седна до масата. В стаята се появи келнер с поднос и им наля по чаша ледена вода.

— Нещо за пиене? — попита Белцер и леко махна с добре поддържаната си ръка.

— Не, благодаря, аз…

— Пура? Кафе?

Дани поклати глава.

— Не, наистина не искам нищо.

Белцер освободи келнера, сякаш беше муха във въздуха, и извади лаптопа от опаковката. Постави го на масата, вдигна монитора и плъзна бутона за включване напред. След малко се разнесе фанфарният звук и пръстите на адвоката заиграха по клавиатурата.

Дани нямаше представа какво прави Белцер, но предполагаше, че се рови в директориите на Терио и търси нещо конкретно. Или може би просто хвърляше мрежа наслуки.

Изтекоха пет минути, после десет. Белцер от време на време спираше да прочете или препрочете нещо интересно. Дани не го наблюдаваше много внимателно — просто седеше там, пресмяташе часовете наум и се опитваше да си спомни точно какво му беше казал адвокатът, когато се бяха уговаряли за компютъра. „Ще ви дам десет хиляди долара… освен заплащането ви на час… Може би монахът ще ви продаде компютъра. Ако го направи… можете да задържите остатъка.“

Нещо подобно.

Той отпи глътка вода. Един и половина милиона лири правеха някъде към шестстотин седемдесет и пет долара. Толкова беше платил на митницата за компютъра. Въпросът бе следният: това „разход“ ли беше, или се вписваше в графата „изпросен, взет назаем или откраднат“? „Не бъди алчен — каза си Дани. — Ще имаш късмет, ако този човек изобщо ти плати часовете, които ти дължи. Прекалено лесно е. За десет бона някой може да ме гръмне.“ Тогава нямаше да е разход. Цена за свършена работа. Което му оставяше… около девет хиляди долара. Освен ако Белцер не задържеше компютъра и в такъв случай трябваше да купи лаптоп на монаха. (Нека е лаптоп втора ръка.) А той струваше… колко? Един бон? Намираше се в Италия. Може би два бона.

Както и да е… най-неблагоприятната възможност: ако Белцер задържеше лаптопа, Дани щеше да получи седем хиляди и петстотин кинта плюс часовете, които бяха петдесет и осем и продължаваха да текат. Общо сигурно щеше да вземе петнадесетина бона. Достатъчно за видеоапаратурата, ако заеме от приятели парите, които не достигаха.

Адвокатът си поигра с компютъра още пет минути. Веднъж-дваж Дани понечи да каже нещо — дали да остане, или да си тръгне — но Белцер безмълвно го спираше с жест с дясната си ръка, без да откъсва очи от екрана.

Накрая отвори куфарчето, което бе оставено на пода до масата, и извади компактдиск. Постави го в драйва в основата на лаптопа и започна да пише. Скоро драйвът забръмча — ритмичен, пулсиращ звук, абсолютно нелеп в обзаведената с мебели от XIX век стая. Може би копираше нещо. След близо минута машината утихна. Белцер я изключи и затвори екрана.

— Извънредно много съм доволен от вас — каза той и широко се усмихна.

Дани почти се изчерви.

— Благодаря.

Адвокатът поклати глава. Свали си очилата, но ги държеше в ръка. Често правеше този жест и Дани вече знаеше, че с него подчертава нещо важно.

— Не. Аз ви благодаря. Ако не бяхте открил разписката от „Федерал Експрес“, още повече в боклука…

Дани прие комплимента със скромно свиване на рамене.

— Мислех си… — каза Белцер. — Вие сте интересен младеж: действате интелигентно, бързо, проявявате творчество и доколкото мога да преценя, нямате никакви задръжки. Това рядко се среща.

Похвалата смути Дани. За малко да потръпне, но успя да издържи на погледа на адвоката. За пръв път забеляза, че очите на Белцер имат цвят на кал.

— Благодаря — повтори той.

— Мислех си… че може би не е зле да поставим отношенията си на друга основа.

Дани го погледна озадачено.

— Какво искате да кажете?

— Искам да работите за мен — постоянно.

Дани изобщо не се замисли.

— Благодаря, но… не. Това е… нещо като странично занимание. — Той замълча за миг и се приготви да произнесе реч колко е важно за него изкуството, ала адвокатът го прекъсна.

— Изслушайте ме — каза той. — Мислех да направим хонорара ви постоянна заплата. Ще пътувате често, но в първа класа, така че едва ли ще страдате много.

Дани се замисли. Истината бе, че обичаше да пътува — особено в първа класа (което му се беше случило само веднъж).

— И къде ще пътувам? — попита той.

Белцер сви рамене.

— Клиентът има много интереси. Лондон, Москва, Токио… Лос Анджелис. Трудно е да се каже. Виждам ви като своего рода пожарникар. Изниква нещо — вие отлитате, проверявате и докладвате. На мен. Мисля, че ще ви е интересно, дори да е само за година-две.

Адвокатът отново си сложи очилата и се отпусна назад, сякаш за да даде на Дани възможност да обмисли предложението.

И той го обмисли. Не можеше да не направи простата сметка: сто долара на час при четиридесетчасова работна седмица за петдесет и две седмици правеше… колко? Двеста бона годишно? Не беше зле за един двадесет и шест годишен художник. И щеше да задмине Кейли. Обаче, от друга страна, нямаше да е художник, щеше да работи за този човек и…

Белцер го наблюдаваше.

— Моля? — попита Дани.

— Казах, че не е нужно да решите веднага. Помислете си няколко дни и ми дайте отговор през уикенда.

— През уикенда ли?

— Можем да го обсъдим в Сиена. Искам да дойдете с мен за палиото.

„Палиото“ — помисли си Дани.

— Какво е „палио“?

Адвокатът се намръщи.

— Шегувате се.

Дани поклати глава.

Белцер се усмихна и се наведе напред. После опря лакти върху масата, допря върховете на пръстите си и започна да обяснява.

— Това е най-старото и зрелищно надбягване с коне в света. Провежда се два пъти годишно на Кампо — един от най-красивите площади в Италия, адски голям площад с форма на мида. Всяка контрада участва с кон и…

— Какво е „контрада“? — прекъсна го Дани.

— Някогашен квартал в Сиена. — Белцер се засмя. — Това е като „Уестсайдска история“, като „Ромео и Жулиета“. Монтеки и Капулети — и аз. — Италианецът пак се засмя. — Както и да е… започва с топовен изстрел. Петдесет хиляди души, наблъскани на Кампо, рамо до рамо. Жокеите яздят без седла.

— Звучи удивително.

Белцер отново си свали очилата и се наведе към него.

— Великолепно е. Италия замръзва. По време на надбягването настъпва нещо като национален инфаркт. За художник като вас… това е животът. Тълпи, кръв, бързина.

Мътните очи на адвоката се вторачиха в него. На месестите му устни се изписа лека усмивка.

Дани се замисли. „Това ли е животът?“ Едва ли. А и единственото му желание беше да си получи парите, да хване следващия самолет за Щатите и да се метне в леглото с Кейли. Но пък…

— Докато сте там, можете да се запознаете със Зебек — той иска да се запознае с вас — и веднага ще ви даде чек. Чекът ще ви чака, когато пристигнете.

Дани не знаеше какво да отговори.

Адвокатът се подсмихна.

— Само за ден-два — обеща той. — И ще продължим да ви плащаме хонорара и разходите.

— Не е това проблемът — отвърна Дани. — Предстои ми изложба…

На лицето на Белцер се изписа разочаровано изражение и Дани разбра, че сигурно изглежда неблагодарен. Адвокатът проявяваше изключителна щедрост и… изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ако не отидеше да си вземе чека, кога щяха да му го пратят? И когато го пратеха — ако го пратеха — дали щеше да е за цялата сума? Дали Белцер нямаше да размисли? Ами Зебек? Щеше да е интересно да се запознае с толкова богат, толкова влиятелен човек. Може би колекционираше произведения на изкуството. Може би…

— Добре — реши Дани. — Защо не? Не всеки ден съм в Италия.

— Чудесно — отвърна адвокатът. — Ще ви очаквам утре вечер в осем. За вечеря на открито, направо на Кампо. Това е специална вечер, вечерта преди надбягването.

— А как да ви открия?

Белцер сви рамене.

— Идете на Кампо и потърсете Палацо ди Павоне на Лоджедела мерканция. Масите ще са подредени долу. Ще видите знамената.

Дани затършува в джобовете си за химикалка.

— Няма нужда да го записвате — каза Белцер. — Всеки знае къде е. Търсете дълъг балкон с пауни, които серат навсякъде. На Кампо няма друг такъв. — Той се засмя и не забеляза сепнатото изражение на Дани.

Пауни ли? Какво беше казал Инзаги? Нещо за „ангела паун“?

— Искате да кажете, че той има пауни в самия град?

Белцер отново се засмя.

— Защо не? Те са по-полезни от всяко куче пазач и Зебек не можа да устои.

— На какво?

— На двореца. Той е от шестнайсети век и когато го обявиха за продан… е, можете да си представите, беше съвсем естествено.

Дани неразбиращо се намръщи.

Белцер се усмихна.

— Забравих, че не знаете италиански. — Той се замисли за миг, после обясни: — Всяка контрада си има символ. Обикновено е животно, но невинаги. — Адвокатът помълча малко. — Така или иначе, едно от тях е il pavone — паунът. Затова ако имате фирма на име „Системи ди Павоне“ и централата й е в Сиена… е, очевидното решение е да купите Палацо ди Павоне. Нещо като запазена марка. — Белцер сви рамене, опря бастуна си на пода и се изправи.

— Ами компютъра? — попита Дани и също стана на крака.

Адвокатът безразлично погледна лаптопа.

— Какво по-точно?

— Казах на монаха, че ще му го върна.

— Тогава му го върнете. — Италианецът си погледна ролекса. — За малко да забравя. — Той извади от джоба си кафяв плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Билетът ви за експреса до Сиена. Тръгва в десет и трийсет и две. Сутринта. И резервация за Вила Скачапенсиери. — На лицето му се изписа съчувствие. — Хотелът е хубав, но не е съвсем в центъра. И все пак сега е палиото… извадихме късмет, че няма да спите на палатка. Градът е претъпкан.

Дани измърмори, че всичко е наред, и двамата се ръкуваха.

— Тогава до утре.

— В осем — напомни Белцер. — И на другия ден ще можете да гледате надбягването заедно с нас от балкона. Всички са единодушни, че си струва да умреш за тази гледка.

 

 

На другата сутрин Дани спокойно закуси в сънливата трапезария на „Дингилтера“. Имаше да мисли за много неща и в главата му се въртяха стихове от една стара рок песен:

Дали да остана,

или да си ида?

От една страна, той си имаше начин на живот. И очевидно бе най-правилно да се върне към него и да си седне на задника. Можеше да купи видеосистемата, която му трябваше, и да… Кой знае? Можеше да продаде някоя и друга творба. Какво друго може да иска един художник — да печели достатъчно, за да продължава да твори. Ако някой ден удареше нещо голямо, щеше да е страхотно. Но най-важна бе самата работа. А не парите.

— Още кафе, синьоре Крей?

Дани вдигна глава. Кимна.

— Моля.

Келнерът напълни чашата му, поклони се и се оттегли.

От друг ъгъл погледнато… можеше да зареже изкуството и да премине на тъмната страна — не завинаги, разбира се, само колкото да се наслади на света на частните самолети и модерни хотели с белгийски шоколади на възглавницата. Това му предлагаше Белцер — възможност да „живее нашироко“.

И го изкушаваше. Но изкушението — защото бе толкова „възможност“, колкото и изкушение — повдигаше някои въпроси. Например за „тъмната страна“. Доколкото можеше да съди по личния си опит (макар и оскъден), богатите рядко водеха битки на страната на доброто. Това си беше житейски факт.

А в тая история с Белцер нямаше как да знае кой е прав и кой е крив и какъв е всъщност проблемът. Въпросът бе наистина ли го интересува на коя страна е? Смяташе, че го интересува, но след предложението на Белцер започваше да се опасява, че досегашната му добродетелност не се дължи толкова на честност, колкото на липса на възможности. Може би не беше добър, както винаги бе смятал, а лош и просто очакваше своя шанс.

Дани отпи глътка кафе. Възхити се на кремавата порцеланова чаша. Цялата тази история с Терио и Белцер — в нея имаше нещо злокобно. Усещаше го. Пауните, насилието, всичко беше невероятно странно. Искаше му се да се прекръсти, а това бе…

„Божичко, започвам да се побърквам!“ — каза си той.

Ядосан на собствената си съвест, Дани разписа сметката и се качи в стаята си. Извади лаптопа на Терио изпод леглото, седна на дивана и го включи. „Може би в него ще намеря нещо, което ще ми помогне да реша. Нещо за Терио или Зебек…“

Ала нямаше.

Всъщност нямаше нищо.

Абсолютно нищичко.

Дани зяпна. Мониторът беше като стена от нажежени до бяло точици. За миг си помисли, че се е повредил — но Белцер бе работил с него. Изключи го и пак го включи. Същият резултат.

Дълго седя на ръба на дивана с компютъра в скута си. Спомни си, че в библиотеката Белцер бе седял срещу него. След известно време адвокатът бе заредил диск — за да копира файловете. Или поне така беше решил Дани. Драйвът бе започнал да бръмчи. И сега…

Изведнъж разбра. Белцер не беше копирал файловете. Бе преформатирал харддиска.

Почувства се отстранен. И когато се замисли, значението на стореното от адвоката започна да му се струва все по-сериозно. За пръв път със сигурност разбра, че е на страната на лошите. Унищожаването на файловете представяше Белцер и „разследването“ на Дани в съвсем друга светлина. Това не беше разследване, а прикриване на следи. Терио не бе разпространявал клеветническа информация, защото тогава Белцер щеше да копира файловете, преди да върне лаптопа. Те бяха доказателство за извършеното от професора, а адвокатът ги беше изтрил.

Е, вече знаеше. Дани не бе нито добър, нито лош. Просто беше поредният будала, подставено лице. Белцер не му плащаше за уменията — „Фелнър Асошиейтс“ имаха същите. Плащаше му за наивността. Защото „Фелнър“ щяха да разгадаят замисъла на Белцер. При всичките си ресурси фирмата първо щеше да провери клеветите срещу Зебек, после щеше да поръча превод на резултатите. Ако се окажеше, че няма никакви клевети, щеше да стане ясно, че клиентът лъже, и „Фелнър Асошиейтс“ щяха да се оттеглят.

Обзе го гняв. Обикновено беше спокоен човек, но имаше ирландски темперамент — когато избухнеше, никой не биваше да му се изпречва на пътя. Майка му се безпокоеше за това. „Ти си като счупен чук, Дани! Изхвърчаш от дръжката и май не те интересува кого ще удариш.“

Всъщност го интересуваше. При това много. В момента искаше да удари Белцер — и никой друг. Но за това не можеше да става и дума. Категорично. Той остави компютъра настрани, легна на дивана и се зазяпа в тавана. А сега?

Отговорът дойде мигновено: да си получи парите.

Нищо нямаше да постигне, ако се изправеше срещу Белцер. Просто трябваше да продължи да играе играта, да си вземе дължимите пари и да се оттегли без сблъсъци: „Благодаря за предложението, господин Белцер — ааадски е интересно, но трябва да подготвя изложбата си. Чао!“.

А междувременно щеше да го прецака. Щеше да възстанови файловете в компютъра с помощта на копието, което бе направил. Белцер не знаеше за него и никога нямаше да узнае. Монахът щеше да получи всичко, което Терио е искал да му прати — ако професорът изобщо бе имал такива намерения. Може пък лаптопът да не беше своего рода писмо в бутилка. Може би — както смяташе Инзаги — Терио просто му го бе пратил като приятелски подарък. В такъв случай монахът можеше да постъпи също като Белцер и да изтрие файловете на Терио.

Но в компютъра явно е имало нещо важно, иначе адвокатът нямаше да преформатира диска. Това беше поредният въпрос: защо адвокатът е искал да изтрие файловете? Не знаеше. Не желаеше да узнае. Дани Крей щеше да предаде лаптопа с възстановените файлове на монаха. И щеше да се почувства много по-добре. Пък после да става каквото ще.

 

 

Не беше толкова лесно. Белцер бе унищожил не само текстовите файлове на Терио, но и оперативната система. Затова първата задача бе да възстанови уиндоуса — нещо, което Дани никога не беше правил. Очевидно имаше нужда от компютърен специалист. Но къде да намери такъв?

Оказа се, че едно от преимуществата на високата класа на хотела е високата класа на портиера. Работата на Джорджо бе да се грижи за гостите, да им осигурява каквото поискат. Билети, резервации, информация, срещи — всичко, винаги, по всякакъв начин. След като му обясни проблема, Дани се върна в апартамента си и остави възрастния Джорджо на телефона. След час на прага стоеше младеж с очукана кутия за компактдискове. Вътре имаше пиратска версия на оперативната система Уиндоус 98.

Хлапето я инсталира за не повече от половин час. Когато свърши, Дани му даде сто долара в лири и го изпрати до вратата. После седна пред лаптопа и един по един възстанови изтритите от Белцер текстови файлове. След две минути се обади на Инзаги.

— Бързо свършихте — не се опита да скрие изненадата си монахът. — Мислех, че искате да го задържите няколко дни.

— Не открихме нищо важно — поясни Дани. — Е! Как да ви го предам? Утре заминавам. Предполагам, че бих могъл да ви го пратя по „Федерал Експрес“.

Инзаги се поколеба.

— Става, но… за къде заминавате? В Щатите ли се връщате?

— Всъщност отивам в Сиена.

— За палиото ли? Естествено! Красив град, завиждам ви. Непременно посетете катедралата. Невероятна е, дори след като сте видели „Свети Петър“!

— Ще имам предвид.

Монахът замълча за миг, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.

— И с какво ще пътувате?

— С влак.

— И аз утре сутрин заминавам за Фраскати — възкликна Инзаги. — Можем да се срещнем на „Термини“.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. В голямата зала има информационно табло. Огромно е — няма как да не го забележите. Кога е влакът ви?

— В десет и трийсет и две.

— Тогава да се срещнем, да речем, в десет без петнайсет. Само…

— Да?

— Пазете се от дечурлигата — посъветва го монахът.

— Какви дечурлига?

— Циганчетата. Прелестни са, но ще ви оберат до шушка.