Джон Кейс
Осмият ден (7)

7.

На портала след митницата имаше навалица — пет-шест шофьори стояха на нещо като опашка и чакаха пътниците си. Шофьорът на Дани се оказа набит дребосък с рунтави черни вежди и ръкописен надпис, който гласеше:

КРЕЙ

СИСТЕМИ ДИ ПАВОНЕ

Когато видя, че Дани реагира на надписа, той усмихнато се приближи.

— Синьоре Крей?

— Si.

— Benvenuti! — Шофьорът взе сака от ръката му и енергично го поведе към изхода на терминала. — Parle italiano?^[1]

— Не.

Раменете на шофьора се повдигнаха и отпуснаха.

— Отива в хотел „Дингилтера“, si?

— Si.

— Molto bene.^[2]

Навън го посрещна стена от жега, шум и дизелови пари. Колкото и да се вълнуваше, че е в Рим, в самолета не беше успял да спи и от разликата в часовите пояси във вените му сякаш течеше сироп. Шофьорът спря пред него и отвори задната врата на лъскава нова алфа ромео, неправилно паркирана на таксиметровата стоянка. Стоящият на няколко метра оттам полицай в пищна униформа почтително кимна на шофьора, който полушеговито му отдаде чест.

Дани реши, че промишлените предградия на Рим са като във всеки голям град. Буренясали, осеяни с боклуци полета разделяха фабрики, офис сгради и автокъщи, които бяха еднообразно модерни и грозни. Като се изключеше стената от олеандри между двете платна на магистралата, можеше да се намира навсякъде, поне навсякъде, където беше горещо. Слънцето пламтеше в безцветното небе.

После — задрямал ли бе? — се озоваха в самия град и изведнъж отвсякъде го обгърна древното му великолепие, възхитително и натрапчиво. Колата зави покрай Тибър, подмина някакъв огромен замък, прекоси реката и навлезе в гигантски площад. Там разпръсна група монахини, плъзна се под висока каменна арка и навлезе в залесен парк. Изненадан от внезапната тишина и зеленината, Дани се наведе напред и попита:

— Какво е това?

— E la Villa Borghese — смаяно отвърна шофьорът. — Naturalmente!^[3]

Излязоха от парка почти толкова бързо, колкото бяха влезли. Продължиха по оживена градска улица, задръстена от фиати, мотоциклети и пешеходци. От двете страни се редуваха антиквариати и дизайнерски бутици: Мисони, Зеня, Гучи, Булгари. Сякаш беше попаднал в рекламна брошура на фришоп. Навлязоха в задръстване и шофьорът зави направо през тълпите, като се зъбеше и на пешеходците, и на другите шофьори. За изненада на Дани той нито веднъж не натисна клаксона, а се задоволяваше да ругае под нос.

Навалицата започна да оредява, алфата зави по калдъръмена улица и след малко спря до избелял червен килим. Шофьорът изскочи от колата и повика пиколото. Вратата мигновено се отвори и Дани слезе пред входа на старомоден хотел — жълтеникава каменна грамада, на чиято фасада се четеше надписът ALBERGO D’INGHILTERRA.

Дани се регистрира в хотела. Служителят на рецепцията му взе паспорта, а шофьорът изчезна. Възрастен пиколо го придружи до стаята му.

Както му бе обещано, получи апартамент — съседни стаи, сякаш проектирани за театрална постановка. Кадифени завеси приглушаваха светлината и шума отвън. В средата на по-голямата стая имаше кръгла махагонова маса с огромен букет, чийто сладък аромат се смесваше с острия мирис на полир за мебели.

В другата стая — едновременно семпла и луксозна — имаше грамадно легло с невероятно дебел дюшек. До таблата бяха натрупани пухени възглавници върху тънък юрган. Дани опита дюшека и се отпусна по гръб — само за малко, каза си той, колкото да си поотдъхне — и усети, че очите му се затварят.

 

 

Късен следобед.

Дани рязко се събуди с безпричинна тревога, че закъснява. Той скочи от леглото, запъти се към банята и влезе в мраморната кабина. Силната струя вода отми умората от разликата в часовите пояси.

Изведнъж усети глад и вълнение, че е в Рим. Бързо се облече, спусна се във фоайето и излезе на Бока ди Леоне. Без да обръща внимание къде върви, той се заскита сред навалиците, докато се озова на Испанското стълбище. Горе се изгуби в лабиринт от странични улички. Двадесет минути по-късно излезе на Виа Венето, без каквато и да е представа накъде е хотелът му.

Настани се на една от масите пред Кафе дьо Пари и си поръча сандвич с моцарела и домати, бутилка минерална вода и кампари със сода. После се отпусна назад и се зазяпа в шествието на тълпите.

Минувачите бяха елегантни и модерни. Жените бяха еднакво слаби и красиво облечени — както и повечето мъже. Като че ли всички пушеха и никой не носеше банани на кръста. Освен туристите. Половината приличаха на американци и бяха с наднормено тегло. Що се отнасяше до самия Дани, той не беше дебел и носеше хубави обувки — мокасини „Кол-Хаан“. Но иначе се чувстваше почти старомоден сред италианците с памучния си панталон и невзрачното си поло.

Имаше два начина да процедира: или веднага да се захване на работа (като добро момче), или да постъпи по-естествено — а именно да убие час-два по кафенетата в четене на „Хералд трибюн“ и наслаждаване на la dolce vita.

Труден избор, ала добродетелта надделя. Плати сметката с кредитната си карта, прекоси улицата и се запъти към един банкомат пред Банко Амброзиано. Изтегли половин милион лири, после хвана такси до хотела си.

Настани се на фотьойла до прозореца, вдигна слушалката и мислено повтори кратката реч, която беше измислил по време на полета от Вашингтон. Доволен от репетицията, той набра номера от квитанцията от „Федерал Експрес“ и зачака. Телефонът отсреща мигновено даде сигнал. Дани се наведе напред с лакти върху коленете и се съсредоточи. Накрая се разнесе записан глас:

— Ciao! Avete raggiunto Inzaghi. Non posso ora venire al telefono…

Единствените думи, които разбра, бяха „чао“, „Инзаги“ и „телефон“, но схвана смисъла. Монаха го нямаше. Щеше да му се обади на сутринта.

Нямаше какво друго да прави. Отец Инзаги бе единствената причина за пристигането му в Рим. Ако не се намираше в града или откажеше да се срещнат, е… в такъв случай клиентът на Белцер щеше да е изхарчил много пари за нищо. „Което си е негов проблем, помисли си Дани. Нищо не мога да направя.“ Единствено от Белцер зависеше дали ще остане в „Дингилтера“ ден, седмица или месец и през няколко часа ще се обажда на същия номер.

Той взе бутилка минерална вода от минибара, отпусна се на стола пред телевизора и запревключва каналите с дистанционното. Скоро беше погълнат в драмата на мач за купата на УЕФА, без да го интересува, че е игран преди няколко месеца. Някъде през второто полувреме телефонът иззвъня и той разсеяно отговори:

— Да?

— Господин Крей? — Женски глас, но гърлен и със слаб акцент.

Той изключи звука на телевизора.

— Тук е Дани Крей.

— Обажда се Паулина Пасторини — вашата преводачка. Струва ми се, синьоре Белцер ви е предупредил, че ще се свържа с вас.

— Хм, даа!

— Е, първо — добре дошъл в Рим…

— Благодаря…

— … и второ, мога ли да ви помогна с нещо? Имате ли всичко, от което се нуждаете?

— Май че да — отвърна Дани, — но… опитвам се да се свържа с един човек…

— Да?

— Да. Имам малък проблем. Той е монах. И предполагам, че работи във Ватикана.

— Да?

— Е, имам телефонния му номер, но ми отговаря телефонен секретар. И е на италиански, естествено, затова…

Тихо подсмихване — много секси.

— Ако искате… мога да му се обадя от ваше име. Да проверя дали знае английски.

Дани се замисли за миг и се намръщи.

— Малко е сложно — отвърна той.

— Разбирам. Нашият приятел ми обясни. Но това не представлява проблем. Просто ще кажа, че ви помагам да уредите нещата.

— Ами…

— Търси го „инспектор Мълър“, нали?

— Да.

— Тогава ще му се обадя утре сутрин — заяви преводачката.

— Чудесно. — Той се опита да скрие недоволството в гласа си, но знаеше, че не е успял напълно. Смущаваше го фактът, че преводачката знае за „инспектор Мълър“ — макар че, естествено, тя трябваше да го знае.

— Просто ще ви уговоря среща — каза жената. — С мен, ако не знае английски, или без мен, ако знае. Съгласен ли сте?

— Да.

— Тогава се разбрахме. Ами вие? Утре… свободен ли сте?

— Като птица — отвърна Дани.

— Моля?

— Казах, че съм волен като птица.

Пак онзи смях, мелодичен ромон.

— Разбира се. Извинете ме, но на италиански нямаме такъв израз. И слава богу, защото повечето птици в Рим са гълъби и е много трудно да ги наречеш „волни“. Те са просто… как се казва… бездомни.

Беше негов ред да се засмее.

След като приключи разговора, Дани си отвори втора бутилка минерална вода и се обади в Щатите, за да прослуша съобщенията на телефонния си секретар.

Първото бе от Джейк, който го информираше, че е продал своя картина. „Врътни една шайба, пич! За моя сметка!“

Второто беше от Кейли, която се обаждаше от Крайбрежието, за да му съобщи номера си в „Ойстър Пойнт Ин“. „Обичам те, Дани! Чао!“

После от майка му: „Обаждам се просто информативно. Да ти напомня, че във вторник заминаваме за Ирландия. Кевин знае как да се свърже с нас, ако искаш да ни чуеш. — И след това почти заговорнически: — Защо не дойдеш с Кейли, докато ни няма? Ще оставя ключовете на обичайното място, а Кептън — при госпожа Хъчинс“.

И накрая: „Дан? Здрасти, тук е Адел Сливински от «Римакс». Боя се, че трябва да ти съобщя лоша новина. Не знам дали сериозно искаш имота на Терио… освен ако не те интересува само земята… — Тежка въздишка. — Къщата вече я няма. Снощи е имало пожар и… е, сега там няма нищо. Но исках да знаеш, че имам друга оферта в същия район и мисля, че ще ти хареса“. После продиктува водопад от числа и затвори.

„Дотук беше с документите на Терио“ — помисли си Дани и остави телефона. Изправи се, отиде до прозореца, разтвори завесите и се загледа в улицата. „Започва да става страшничко. Първо Терио, после Пател, а сега и къщата. Много насилие. Въпреки че пожарът може да е вандалщина. Всъщност сигурно е така. Стара къща — никой не живее в нея. Странни истории за «гроб в мазето». Сигурно са били хлапетиите от квартала.“

Успокоителна хипотеза, в която му се искаше да повярва. Представи си как се навиват хлапетата, мятат се в колата и отиват в къщата на Терио. „Диваци. Сигурно са някакви диваци — видели са къщата по телевизията, чули са страшните истории и са решили да си направят свой филм на ужасите. Влезли са вътре, купонясали са, може би са запалили свещи и… избухнал пожар. Кой знае какво се е случило?“

Заспа към десет, седнал пред включения на Си Ен Ен телевизор с вдигнати върху масичката крака. В полунощ група крещящи по улицата пияни американци го сепна от кошмарен сън.

Изобщо не си спомняше какво е сънувал — само че е било кошмар. Не помнеше и как се е съблякъл и си е легнал. Към шест сутринта, когато слънцето грейна през прозореца, Дани беше в леглото.

Още бе прекалено рано, затова излезе да потърси „Хералд трибюн“ с мисълта, че може да има нещо за Джейсън Пател. Повечето магазини бяха затворени, но намери вестникарска будка на Виа дел Корсо. Купи си вестник и влезе в едно кафене на Пиаца Колона.

Там дълго стоя до касата, наблюдавайки как стават нещата. Първо плащаш, после касиерката предава поръчката на един от барманите и отиваш да си я вземеш.

Заведението беше бъкано с търговци и продавачки, бизнесмени на път за работа и двама италиански войници с пера на шапките. Трима мъже в мръсни сини гащеризони — трябва да бяха работили нощна смяна — играеха карти в ъгъла и пиеха кафе с бренди. Хората бяха жизнерадостни и усмихнати. Слънцето ярко светеше. Всичко бе съвсем различно от Вашингтон и го изпълни с енергия. Ако успееше да уреди разговора с Инзаги, следобед можеше да отиде в Сикстинската капела, да се разходи във Вила Боргезе, да купи подарък за Кейли…

Когато му приготвиха капучиното, Дани седна на медния бар и потърси нещо за Пател във вестника. Ала нямаше. И защо да има? Просто поредното убийство в Америка? Всеки ден се извършваха десетки такива.

И пожари. Адски много.

Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на кафенето и осветяваха висящата във въздуха завеса от цигарен дим. „Истината е, че искам да приключа с тая история“ — помисли си той. Рим или не, деловите отношения с Белцер го правеха нервен. Прекалено много лоши новини, прекалено много насилие. И колкото и да му беше приятно, самата задача беше прекалено хубава, за да е истина.

Дани изяде втората си кифличка и се смъкна от високото столче. „Просто го направи — каза си той. — И край. Не е трудно. Просто постави въпроса на монаха, който ще ти отговори или с да, или с не. Или получаваш компютъра, или не го получаваш. Така или иначе, след това си отиваш у дома и се захващаш с работа — с истинската си работа.“

Върна се в „Дингилтера“ към седем и половина. Преводачката го чакаше във фоайето и се приближи към него, когато Дани поиска ключа си на рецепцията.

— Господин Крей? Аз съм Паулина.

Не бе сигурен как е очаквал да изглежда преводачката — може би четиридесетгодишна, образована, грациозна, с очила. Но жената пред него беше съвсем различна: тъмнокоса хубавица, най-много тридесетгодишна, с онзи лъскав чар, който струва големи пари. Носеше светлозелен ленен костюм с много къса пола и кафяви обувки от кожа на алигатор с високи токове.

— Здрасти! — само успя да отвърне той.

Паулина с ослепителна усмивка го погледна през гъстите си мигли.

— Мислех, че сте по-стар — кокетно рече тя.

— Аз пък си мислех, че вие сте по-стара.

Онзи мелодичен смях.

— Както и да е, съжалявам, че… изниквам просто така. Ще пием ли кафе?

И без да дочака отговора му, тя се завъртя на токове и се запъти към бара на хотела. Дани защапука след нея като кутре, едновременно предпазлив и развълнуван, приковал поглед към подгъва на полата й. Тя беше толкова къса, че едва се вместваше в рамките на благоприличието, и когато Паулина се настани на високото столче и кръстоса крака, Дани направо онемя.

За щастие изневиделица се появи келнер и го избави от необходимостта да поведе разговор. Преводачката го погледна.

— Капучино?

Дани кимна и отвърна:

— Става.

Когато келнерът се отдалечи, тя каза:

— Извинявам се, че се появих без предупреждение. Но вие не отговаряхте на телефона. Не мога да понасям телефонните секретари, затова… — Паулина сви рамене, дребен жест, който привлече вниманието към дългата й лебедова шия и изящното очертание на ключиците й. — Казах си, просто ще му оставя бележка. И тогава — наистина ослепителна усмивка, — ви видях!

— Хммн! — измънка Дани. Не можеше да повярва, че се държи толкова глупаво. „Стегни се.“ — И… хмм… какво щеше да пише в бележката?

Онзи мелодичен смях.

— За отец Инзаги, естествено. Реших, че е най-добре да му се обадя рано, преди да излезе някъде… — Тя разпери ръце и ги размаха. — Не знам, да се моли или нещо подобно. Нямам представа какво вършат монасите по цял ден. Искам да кажа — къде ходят. Е! Сега вече знам.

— Значи се свързахте с него!

— Да!

— И какво върши по цял ден отец Инзаги?

— Работи в библиотеката на Ватикана.

— Върху какво?

— Той е… как се казва? Дигитализира старопечатните издания.

— Сериозно?! — рече Дани.

Тя кимна с усмивка.

— И какви са тия… старопечатни издания?

— А, добре — отвърна Паулина. — Боях се, че знаете какво представляват, защото аз не знаех и трябваше да попитам. Ако вие знаехте, а аз — не, щеше да е лошо, защото… е, нали работя с думи.

Тя се наведе към Дани, привидно без да забелязва въздействието на деколтето си върху него. Той се опита да не поглежда, ала това бе горе-долу също толкова лесно, колкото да не се подчини на закона за земното притегляне. Очите му се плъзнаха по тъмната линия. Сянката и изпъкналостта на зърната й…

— Старопечатните издания — с блещукащи очи каза преводачката. — Струва ми се малко зловещо, нали? Но не — това просто са книги, отпечатани преди шестнайсети век. Този монах, Инзаги, е специалист. По книгите или по компютрите. Според мен и по двете. Но толкова отдавна работи в архива, че му викат Царя на плъховете. Така наричат монасите, които работят с книги. Книжни плъхове! А той е техният цар. — Тя се смъкна от столчето и се изправи. — Извинете ме за момент. — И усмихнато се отдалечи с полюляващи се хълбоци, привличайки като магнит погледи от всички страни.

Келнерът се появи след миг. С бързина и замах на крупие той поднесе две порцеланови чаши, пълни до половината с кафе, бяла каничка с разпенено мляко и комплект от калай и стъкло, съдържащ четири вида захар.

Дани отпи глътка от прекрасното кафе и се заслуша в прибоя на разговорите наоколо. Още една глътка, последвана от тишина, толкова внезапна, че го накара да вдигне поглед. И я видя да се приближава към него. Чантичката предизвикателно подскачаше на хълбока й. Човек трудно можеше да устои да не я зяпне.

— Докъде бях стигнала? — попита Паулина, когато остави чантичката си на бара и се настани на столчето.

— Говорехте за плъхове.

— Точно така! — Тя отпи глътка кафе, остави чашата и стана сериозна. — Както казах, сутринта разговарях с Инзаги. И му обясних защо искате да се срещнете с него — в общи линии. Споменах, че е полицейски въпрос, свързан с професор Терио.

Дани кимна с глава.

— И той?…

— Имате среща на обяд. Направих резервация в едно страхотно ресторантче на Виа деи Картари. Мисля, че ако му предложите обилна храна и малко вино — или може би много вино — ще ви помогне.

— Ами вие? Ще дойдете ли?

Преводачката поклати глава.

— Той отлично говори английски. Учил е в Шотландия. По-добре ще се справите без мен.

— О, съмнявам се — увери я Дани и мигновено се разкая за думите си. „Защо просто не й намигнеш, докато си на тая вълна?“

Очите й заблещукаха.

Почувства се като свиня. Въпреки че не беше направил нищо (засега), въпреки че и с пръст не бе докоснал жената, изневярата спрямо Кейли беше свършен факт, макар и само във въображението му.

— Благодаря ви — с весели пламъчета в тъмните очи каза Паулина. — Но мисля, че е най-добре да сте само двамата.

Дани разочаровано сви рамене. Пресегна се към каничката с мляко, наля си малко и разбърка кафето. В този момент погледът му попадна върху чантичката й, която лежеше на бара. Копринена, с цвят на пресни броколи, тя се затваряше с шнурче, което не беше стегнато. И вътре зърна бял хартиен цилиндър на тампон, а до него — тъмносин цилиндър на пистолетна цев.

Рязко отмести очи, после пак погледна. Бе чувал да казват, че оръжията не изглеждали истински, когато ги видиш — приличали на играчки. Това беше достатъчно малко, за да е играчка, ала нямаше грешка. Пистолетът в чантичката й бе истински и лесно се скриваше. „Може да е нормално — помисли си той. — Може би в Рим жена като Паулина има нужда от някаква защита. Може би в Рим всички хубави жени са въоръжени.“

— Е, ще ви напиша името на ресторанта. Резервацията е за дванайсет и половина. — С тези думи преводачката извади писалка от чантичката си и написа адреса върху хартиена подложка за чаша.

— За колко време ще стигна дотам? — като взе подложката, попита Дани.

Тя чаровно сбърчи лице и се залюля настрани.

— За двайсет минути, ако отидете пеш. — Наелектризиращата усмивка. — И за повече, ако вземете такси. — После си погледна часовника, махна на келнера и имитира писане във въздуха.

— Аз ще платя — каза Дани.

— Добре, защото наистина трябва да тръгвам — отвърна Паулина, изправи се и приглади полата си. — Ако имате нужда от нещо, ще ми се обадите, нали?

— Да. — Той също стана на крака.

Тя се наведе към него и косата й погали лицето му. Дани усети шеметен аромат на скъп парфюм, когато Паулина го целуна по двете бузи. За разлика от въздушните целувки, с които бе свикнал в галерията, устните й наистина докоснаха кожата му — и втората целувка продължи малко повече. Усети дъха върху бузата си. После италианката се отдръпна назад, но още държеше раменете му с протегнатите си напред ръце.

— О, не! — изкиска се тя. — Измацах ви с червило. — И го избърса със салфетка, която хвърли на бара. — Buona fortune!

И си тръгна, преди Дани да успее да каже нещо.

 

 

„Ресторантчето“ не беше уютното заведение, което си представяше. Нямаше карирани покривки, нито бутилки кианти, увити в лико. Отличаваше се с модерен минимализъм, морскосини стени и маси, покрити с бял тюл. Дани се представи на метрдотела и той го заведе при маса до прозореца, където седеше пълен дребен мъж на петдесетина години. Когато го видя да се приближава, мъжът се изправи.

— Investigatore!^[4] — почтително кимна с глава той. — Приятно ми е. — Двамата се ръкуваха.

Монахът носеше тъмносин костюм, който беше виждал и по-добри времена. Блясъкът по маншетите беше свидетелство за дълга употреба, а дупчиците по единия ръкав — за молците във Ватикана. Единственият признак за връзката на сътрапезника му с религията бе златното кръстче високо на ревера.

Появи се келнер с менюта и попита какво ще пият. Дани обикновено не пиеше на обяд, но предложи бутилка вино и отстъпи на Инзаги да го избере. Монахът се зае с удоволствие — сложи си очила за четене и скептично проучи листата на вината, после я затвори и я подаде обратно на келнера. Последва кратък разговор, след което сервитьорът се завъртя на токове и отиде да донесе избраната бутилка.

Инзаги се отпусна назад на стола и започна да бърше стъклата на очилата си, като наблюдаваше Дани.

— Много сте млад — заключи той.

Дани сви рамене.

— За инспектор, искам да кажа.

Дани кимна.

— Е, сигурно сте много интелигентен.

Дани устоя на импулса отново да свие рамене, но не знаеше точно какво да каже. Затова кимна, като си мислеше: „Не започва много добре“.

Монахът като че ли не забелязваше нищо.

— Смаях се, когато чух за смъртта на Кристиан — поклати глава той. — Все не успявах да се свържа с него. Пращах му имейл след имейл, обаждах се по телефона и… нищо. Затова се свързах с университета. И те ми казаха. Самоубийство!

Инзаги разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си.

— Значи се изненадахте? — попита Дани.

— Дали съм се изненадал? Естествено! Не твърдя, че нямаше проблеми, тревоги. Но трябва да разберете: той беше човек, който обичаше живота! Човек с невероятно чувство за хумор. Макар че… — Монахът се наведе към него и поверително прибави: — Шегите му бяха ужасни.

Дани се усмихна.

— Какво искате да кажете?

Инзаги го погледна раздразнено.

— Сигурно е заради езика. Моят английски е…

— Отличен!

— Не, не. Просто е нормален. А Крис, той винаги правеше… каламбури. Ужасни каламбури според мен, но пък… може аз да не съм ги разбирал заради езиковата бариера.

Дани любезно кимна с глава.

— Пример! — заяви монахът. — Питам ви: какво му е смешното на „Хей-хо, Терио“?

Дани се подсмихна.

— Не е много смешно.

Това май беше от някакво детско стихче, помисли си той.

— И аз така смятам — отбеляза Инзаги. — Просто не е смешно. Но всеки път щом го кажеше, той се заливаше от смях. „Хей-хо, Терио!“ И си умираше да се киска. — Монахът поклати глава.

— Толкова често ли го повтаряше?

Инзаги кимна с усмивка.

— Да. Това беше неговият… как се казва? „Подсещащ въпрос“, в случай че забрави някоя парола — поясни той. — После усмивката му се стопи и монахът стана мрачен. — Аз го подведох.

Дани го погледна озадачено.

— Защо така?

Отец Инзаги сви рамене.

— Защото ми беше приятел! — Той тежко въздъхна. — Трябваше да съм по-отзивчив към чувствата му. Трябваше да усетя! Но… нямах представа.

Монахът с надежда хвърли поглед на Дани в търсене на съчувствие.

— Мисля, че повечето хора се чувстват така, когато някой умре… по такъв начин — отвърна Дани. — Даже да е било злополука, те си казват „Ако бях с него, сега щеше да е жив“. Но обикновено никой не може да направи нищо. Никой не е можел да го предотврати.

Келнерът пристигна с бутилка „Барбареско“, отпуши я със замах и зачака Инзаги да заяви, че виното е добро. След като монахът одобрително кимна, сервитьорът напълни чашите им и взе поръчката. Когато се отдалечи, италианецът се наведе напред и притеснено каза:

— Чудя се, господин инспектор…

— Да?

— Чудя се дали… може да видя документите ви?

Въпросът изненада Дани, а не трябваше. В гърдите му нахлу адреналин и устните му се свиха в нервна усмивка. Телефонното представяне беше едно, но лъжата бе нещо съвсем лошо. Да излъже, че е ченге. Какво си мислеше?

— Няма проблем — отвърна той и извади служебната карта, която бе получил от Белцер.

Монахът я взе с извинителен поглед.

— Просто сте твърде млад — каза Инзаги. — Очаквах някой по-възрастен. — Почти без да погледне документа, той засрамено му го подаде обратно. — Извинявайте.

Дани поклати глава.

— Хубаво е да си предпазлив — човек никога не знае…

— Така е — потвърди монахът.

— Е… казаха ли ви какво се е случило?

— Не. — Инзаги любопитно го погледна и поклати глава. — Има ли значение?

— Ами това е една от причините да съм тук. Било е извънредно необикновено „самоубийство“.

Монахът се намръщи.

— Защо?

Дани описа обстоятелствата, при които бяха открили Терио, наблюдавайки лицето на събеседника си. Първоначалното опечалено изражение на Инзаги се замени с отвращение. Накрая отпи голяма глътка вино и избърса устата си със салфетката.

— Боже мой! Това е ужасно странно. Искам да кажа…

Дани го погледна мрачно.

— Въпреки че! — Инзаги вдигна показалец. — Въпреки че! — повтори той и разклати пръста си като Фидел Кастро. — Има прецеденти.

Дани запремигва учудено.

— Нима?

Монахът тържествено кимна с глава.

— Е, аз пък никога не съм чувал за такова нещо. Повечето хора скачат от мостове или се застрелват — упорстваше Дани. — Или гълтат таблетки.

— Да, разбира се, прав сте. Но в контекста на вярата — в контекста на християнството — тези неща имат дълга история.

— Наистина ли? — озадачено попита Дани. Неговото религиозно възпитание бе минимално, но ако хората масово се зазиждаха в името на Иисус, трябваше да е чувал за това. — Дълга история ли?

Инзаги отпи голяма глътка вино, вдигна чашата си на светлината на прозореца и се наслади на цвета.

— Светът е враг на спасението — заяви той. — И винаги е бил. Той е бойно поле за душата, мястото, където плътта се среща с дявола. Напуснете света, и дяволът не може да се добере до вас. — Нова глътка вино и монахът се наведе напред. — Наричали са се анахорити, от гръцкия глагол „анахорео“ — оттеглям се. Първите анахорити отивали в пустинята и живеели в пещери. Най-странни били стилитите, които прекарвали живота си на върха на колони.

— Колони ли?

— Класически руини — поясни монахът.

— И са прекарвали живота си там?! Седнали на върха?

Инзаги кимна.

— По-голямата част от живота си — потвърди той. — По-късно, през средновековието, били… зазиждани живи. В стените на черквите. Северните стени.

— Зазиждани живи — повтори Дани.

— Струва ми се, че това е точният израз. Per seppellire vivo. Погребан жив. Това са думите, нали?

Дани кимна.

— Да, това са думите.

— И аз така си мислех, но моят английски понякога… сдава багажа. Тези анахорити били затваряни в малки клетки, анахорети, зад олтара. Анахоретите имали прозорчета, нещо като амбразури, през които светите мъже гледали службата и получавали храна. Но щом ги затворели вътре, повече никога не излизали. Нямало врати.

Дани се смая. Замисли се как ли е изглеждало това — не от гледна точка на анахоритите, които очевидно са били луди, а от гледна точка на онези, които бяха ходили на черква да се молят. Очи в стените. Той потрепери.

Инзаги се подсмихна.

— Не са били само мъже — прибави монахът. — Имало и жени. И също като мъжете, щом ги зазидали, щом станели затворнички на вярата, те били мъртви за света. Само се хранели.

— Божичко! — промълви Дани.

— Трябва да прочетете книгата на Крис — каза Инзаги. — Тя е научна, чете се малко трудно, но си струва — особено главата за „насилствените анахорити“, както ги нарича той.

Дани се намръщи.

— И какви са били пък те?

— Това са анахорити, които не са искали да са такива — поясни италианецът. — Мъже и жени, бебета и деца, които са били зазиждани въпреки волята им.

Келнерът се появи със салатите им, по три пъти завъртя мелничната за черен пипер над всяка от чиниите и се оттегли с тихо „Prego“.

— Онези анахорити, които не са искали да стават такива… — започна Дани.

— Наистина трябва да прочетете книгата на Крис. Имате ли я?

Дани кимна с глава.

— „Сияйната гробница“. Да, нося я със себе си.

— Всичко е вътре — каза Инзаги.

— Довечера ще я прегледам.

Монахът сви рамене и се наведе напред.

— Знаете ли, трябва да кажа, че не съм съвсем наясно защо сте тук, господин инспектор. Щом Крис се е самоубил…

— Тъкмо това е проблемът — отвърна Дани. — Не сме абсолютно сигурни, че се е самоубил.

От устните на Инзаги се изтръгна тихо „ахааа“. Той безмълвно остави вилицата си на масата, сключи длани в скута си и погледна събеседника си право в очите.

— Възможно е господин Терио да е бил убит — каза американецът.

Монахът бавно кимна.

— Това е по-логично — реши той.

Беше ред на Дани да се изненада.

— Нима?

Инзаги продължаваше да кима.

— Когато напусна Рим, Крис беше разстроен. И разтревожен. Може би нещо повече от разтревожен. Може би уплашен.

Изведнъж Дани се почувства длъжен наистина да играе ролята на инспектор.

— Защо?

— Беше му се случило нещо.

— В Рим ли?

— Не — отвърна монахът. — В Източна Турция.

„Връзва се“ — помисли си Дани. Терио беше прекарал част от отпуската си там и дори след завръщането си в Щатите се бе обаждал в Истанбул, така че…

— Какво е правил там?

Инзаги безпомощно разпери ръце.

— Проучвания.

— Върху какво?

— За новата си книга. „Аватарите на синкретизма“. — Монахът се усмихна. — Не го биваше много в заглавията.

Дани се намръщи. Почти знаеше какво означават тези думи. Преди пет-шест години бяха влизали през едното му ухо и бяха излизали през другото по време на лекциите по източни цивилизации във втори курс. Да видим: „аватар“. Той свъси вежди.

Инзаги забеляза озадачението му и се смили над него.

— Кристиан изучаваше основателите на някои религии в Близкия Изток, религии, включващи елементи от други религии.

— Например?…

— Мани и Зороастър — отвърна монахът. — Баха Алах и шейх Ади.

Първите три имена му бяха смътно познати, сякаш бяха от въпрос с няколко възможни отговора от онзи тост във втори курс. Те бяха свързани с три неясни религии: манихейство, зороастризъм и бахайство. Шейх Ади не му говореше нищо, но това не беше проблем. Полицейските инспектори не са длъжни да знаят такива неща. Затова каза „аха“, отпи глътка вино и напълни устата си със салата.

Отец Инзаги отново му се притече на помощ.

— Всички те са основатели на религиозни секти в Близкия и Средния изток.

— И аз така си помислих.

— Значи сте чувал за тях?

Беше ред на Дани да свие рамене.

— За повечето.

— Но не и за шейх Ади.

Дани кимна.

— Така си и знаех — каза монахът. — Езидите не са много известни.

— Езидите ли?

— Шейх Ади е такъв.

Дани избели очи. Ролята на не особено интелигентния инспектор се оказваше смущаващо лесна.

— Това е кюрдско племе — поясни Инзаги. — Етническа група.

Дани навъсено кимна. „Кюрди — помисли си той. — Сега пък кюрди.“ Истината бе, че нямаше каквато и да било представа за тези неща. Например за кюрдите. Знаеше само, че живеят в Турция или Ирак (или може би Иран) и че са преследвани. И толкова. Един факт, може би два, и с това изчерпваше цялата тема за кюрдския народ.

— Шейх Ади е техен пророк — прибави Инзаги, взе вилицата си и набучи хапка салата.

— Чий пророк?

— На езидите — отвърна монахът. — Крис беше там, за да изучава Черното писание. — Инзаги се усмихна. — Това е тяхната Библия — поясни той. — Тяхното свето писание.

Дани се облегна назад, за да позволи на келнера да им поднесе основното ястие — превъзходна наглед пържола за Инзаги и лингуини за него, поръсени с черни трюфели. Зачуди се как да насочи разговора към компютъра.

— Тогава защо го наричат „Черно писание“? — небрежно попита той.

Инзаги замислено задъвка пържолата си.

— Кой знае? — след малко отвърна той. — Не съм наясно защо езидите правят нещата така, както ги правят. Става дума за хора, които се молят на ангела паун!

Дани отново се изненада.

— Пауни ли обожествяват?

— Сатаната — поясни Инзаги.

Дани се подсмихна.

— Извинявайте, отче, но… как се прехвърлихте от пауните на сатаната?

Монахът се усмихна малко покровителствено.

— Те са символ на дявола.

— Пауните ли?

— Да.

Дани се замисли.

— Значи казвате, че тия кюрди… се кланят на дявола, така ли?

— Да, но не всички кюрди, в никакъв случай. Повечето са мюсюлмани.

— Само онези… как бяха? Езидите.

— Да. Езидите почитат сатаната.

Дани го зяпна.

— Шегувате се.

Монахът поклати глава и задъвка пържолата си.

— Хм… онзи сатана ли имате предвид?

Инзаги кимна и обясни, че макар някога да били многобройни, днес езидите наброявали едва около милион.

— Много дълго са ги преследвали — каза той. — Представям си. Понесли са ужасни страдания — първо като кюрди и после като езиди. Това е двойно проклятие.

Дани сви рамене.

— Ами да, щом почиташ дявола, няма начин да не те критикуват.

Инзаги се засмя.

— Не е каквото си мислите. Те не принасят в жертва деца, нито летят на метли. Съзнателно са решили да почитат сатаната, защото в Черното писание се казва, че на осмия ден Бог се уморил от света и го предал на дявола. За тях дяволът не е зъл, той е Тауз, нещо като главен ангел.

— Като Луцифер.

— Като Луцифер без падането, да.

— Интересно, но… да се върнем на Терио… казвате, че е бил разстроен след престоя в Турция.

Монахът се разшава на стола си, сякаш изведнъж му стана неудобен.

— Точно така.

— И? Какво се е случило?

Инзаги пое дълбоко дъх.

— Според Крис ли?

— Да.

— Ами Крис каза… знам, че звучи нелепо, но… той каза, че видял дявола.

Дани се чудеше какво да каже. Накрая се сети:

— Моля?

— Казах, че той каза… че е видял дявола. — Нервен смях.

— Стига бе!

Монахът поклати глава.

Дани се чудеше дали да се смее, или да плаче. Може да беше католик, обаче религията никога не бе представлявала сериозна част от живота в семейството му. Дълбоко в себе си приемаше вероятността да съществува Бог, но произхождаше от стар род грешници — всъщност агностици. Освен две негови лели стари моми, които бяха набожни, ролята на църквата в живота на рода Крей се изчерпваше с някои церемонии. Те се женеха в черква и понякога кръщаваха там децата си (собственото му кръщелно свидетелство беше в кафяв плик в най-долното чекмедже в скрина на майка му). Църквата ръководеше техните погребения и им помагаше в самото погребване. Някои дори донякъде редовно ходеха на служба, особено когато остарееха — въпреки че родителите му още не бяха стигнали до този момент. Но никой от семейството му (освен лелите) не беше религиозен — никой не вярваше в дявола.

Злото беше реално, знаеше го, но нямаше въплъщение. Дяволът бе като… Баба Яга.

— И как е изглеждал? — накрая попита Дани. — С рога и опашка, така ли?

Монахът леко смутено поклати глава.

— Само спомена, че се возел в бентли.

— Дяволът?!

— Да.

— И къде е било това?

— Някъде в Източна Турция. — Инзаги с лукава усмивка се наведе напред и прибави: — По-логично е дяволът да има ролс, не смятате ли?

Дани неуверено се подсмихна. Как трябваше да отговори на това? Какво би казал един полицай? Дали монахът го изпитваше, или се шегуваше?

— Странно — каза той.

— Съгласен съм.

Когато келнерът вдигна чиниите, Дани реши, че е време да премине на въпроса. Той извади квитанцията от „Федерал Експрес“, която бе открил в боклука на Терио, и попита Инзаги дали може да види компютъра на професора.

— Надявахме се в него да има нещо, което да помогне на следствието.

Монахът се намръщи и Дани си помисли: „Започва се!“.

— Не е у мен — отвърна Инзаги.

— Защо?

— Защото още е на митницата. — Според италианеца трябвало да се плати вносно мито от над милион лири — около петстотин долара. Дотогава лаптопът щял да остане на товарния терминал на летище „Леонардо да Винчи“. — Знаете как е — каза монахът. — Поисках средства, но това може да отнеме месеци. И истината е, че ще е чудесно да имам лаптоп, но всъщност нямам нужда от него. Мога да използвам други компютри.

— Тогава защо ви го е пратил?

Инзаги се подсмихна.

— Просто като подарък. Винаги съм искал лаптоп, а Крис все се оплакваше, че лаптопът му бил тежък. Шегуваше се, че „портативен“ и „компютър“ били несъвместими думи.

Дани се засмя.

— Значи просто е искал да се избави от него.

— Точно така — потвърди монахът. — Но се оказа, че не е толкова евтин. Ако го беше пратил на служебния ми адрес във Ватикана, вече щеше да е при мен. Но той го прати на домашния ми адрес, на Виа дела Скрофа. Тук е Рим и затова трябва да платим на Цезар.

Дани се замисли за миг, после се наведе напред и опря лакти на масата.

— Ами ако аз го освободя от митницата? — попита той. — За сметка на управлението. И след като го проверя, ще се погрижа да го получите.

Монахът прехапа устни, отпусна се назад и се замисли. След малко кимна в знак на съгласие, бръкна в джоба си, извади красива визитка и му я подаде.

— Горният номер е на апартамента ми в Каза Клера. Обикновено вечер съм там. Но винаги можете да се свържете с мен по мобифона — освен когато съм в църква. Тогава го изключвам.

— Страхотно — отвърна Дани. Той написа номера на мобилния си телефон върху гърба на една от визитките на Франк Мълър и я подаде на монаха.

— Ще ви дам писмо за митницата — обеща Инзаги. — И копие на митническата декларация. Не би трябвало да имате проблеми на летището.

— Много любезно от ваша страна.

— Аз трябва да ви благодаря — каза италианецът.