Джон Кейс
Осмият ден (6)

6.

Само че не беше край.

Все още му оставаше да напише доклада си и да доразнищи някои заплетени нишки. Седнал на бюрото си в студиото, Дани влезе в мрежата, намери уебсайта на „Федерал Експрес“ и въведе кода от квитанцията, за да провери дали компютърът на Терио е пристигнал в Рим. Потвърждение.

После трябваше да се увери, че убитият Джейсън Пател е същият, на когото се бе обаждал професорът.

Има няколко начина да се направи, помисли си Дани. Например можеше да набере номера, който бе получил от брокера в Дейтона, и да види кой ще отговори. Но не! Ако наистина беше същият Джейсън Пател, или нямаше да вдигне никой, или щеше да вдигне полицията и тогава нещата можеха да се усложнят.

По-безопасният начин, който избра, бе да провери кредитните карти на онзи Джейсън Пател, чийто телефонен номер имаше. Естествено, това не беше съвсем законно. Банкови сведения се предоставяха само на наемодатели и работодатели, застрахователни компании и кредитни фирми. Поне на теория.

Всъщност му трябваше само сметка в една от кредитните агенции. „Фелнър Асошиейтс“ имаха много такива и Дани неведнъж бе правил кредитни проверки в рамките на едно или друго разследване, така че му отне само минута-две, докато открие нужната парола в един от старите си бележници.

Влезе в уебсайта на „Експериан“ и въведе малкото информация, с която разполагаше — двете имена и телефонния номер. После кликна на един от прозорците на екрана, посочващ, че му трябва само „горният ред“ от доклада. Това щеше да му даде последния адрес и настоящия работодател на Пател, без каквато и да е финансова информация — което напълно го устройваше. Не го интересуваше колко печели Пател и дали навреме си плаща сметките. Интересуваше го само дали това е човекът, когото бяха изтезавали до смърт.

След като въведе данните, Дани натисна клавиша RETURN, отпусна се назад и зачака. След малко екранът леко потрепери и информацията се появи: името, адресът и телефонният номер на Пател. Следвани от думите:

Вери Смол Системс, Инк.

Главен технолог

„Господи! — помисли си. — Той е.“

Първата му реакция беше да се обади на Белцер. Само че в Сан Франциско още бе прекалено рано, затова реши да почака. Всъщност се опита да изхвърли всичко това от главата си.

Извади малък бележник от горното чекмедже на бюрото и запрелиства страниците, докато намери каквото търсеше — списък на скулптури, картини, литографии и други произведения, изложени в галерии и дадени на приятели. Общо бяха петнадесет, от които все още му харесваха девет-десет. Заедно с това, което имаше в студиото и апартамента, може би щеше да събере двадесет творби, които си струваше да покаже.

Той отиде до прозорците и се загледа над върхарите на дърветата, без да ги вижда. Представи си, че обикаля изложбата в „Ниън Гелъри“. Галерията се състоеше от две големи помещения с много високи тавани и една по-малка стая на втория етаж. Повечето от произведенията му идеално щяха да се съберат в едната по-голяма зала, може би и на втория етаж. Но нямаше как да напълни цялата галерия — не и с това, с което разполагаше.

„Затова сигурно е добре да приключа с Белцер. И да си плюя на ръцете.“

За миг си спомни студения преценяващ поглед на Лавиния, кървавочервените й устни и деловия й глас: „Нали имаш достатъчно творби?…“.

Беше десети август. Изложбата се откриваше на пети октомври. Разполагаше с почти два месеца. Естествено, трябваше да вземе предвид двадесетте часа седмично при Иън. Освен ако не напуснеше. Набързо обмисли тази възможност. Може би имаше логика. Изложбата беше много по-важна от работата му в галерията. От друга страна, в банката имаше точно един бон. Плюс спечеленото от Белцер. „Не стига.“ А имаше други разходи, подготовката на изложбата. Което означаваше, че ако напусне, ще се наложи да живее на гърба на… Кейли. А не искаше.

Имаше нужда от видеотехника. С нея можеше да направи страшно много неща. Само че нямаше шанс да се сдобие с такава. Беше работил около двадесет и пет часа за Белцер — това дори не покриваше получения аванс. Оставаше му да напише доклад и имаше малка вероятност адвокатът да го прати на аукциона за кантонерките. Така че общо може би щеше да събере тридесет часа. Около половината от първата вноска за качествена система.

Ядосано вдигна една резачка за тел и започна да работи по скулптурата, която бе зарязал предишната седмица. Тя беше изящна творба от дебела медна тел, огъната и увита в стилизирано изображение на Алберт Айнщайн. Закачена за тавана с найлонова корда, скулптурата бавно се завъртя около оста си. Изглеждаше като скицирана във въздуха. Дани се гордееше с този интересен експеримент, но ако искаше да го завърши, трябваше да поработи върху него от всички страни. Накъдето и да се завъртеше скулптурата, където и да застанеше човек, трябваше да е очевидно — веднага трябваше да стане ясно, че изобразява Айнщайн.

А още не беше така. Отзад приличаше на Джери Гарсия. С помощта на резачката и чифт клещи той започна да огъва телта на една или друга страна, да прибавя или отнема парчета метал. Скоро се увлече и забрави всичко друго, освен ръцете си и телта в тях — образа, формата, изненадата.

Работи близо час, докато внезапно вдигна глава и осъзна къде се намира. Преходът бе цялостен и мигновен, като при плувец, изскочил на повърхността, преминал от една атмосфера в друга. Дани отстъпи назад, наклони глава и разгледа скулптурата. После я обиколи. „Не е зле — реши той. — По-малко Джери. Повече Алберт.“

Но ако не побързаше, щеше да закъснее. В един трябваше да е в галерията, а дотогава оставаха петнадесет минути. Въпреки това се забави, за да погледне тъжно „Вавилон II“. Това беше най-хубавото му произведение. Трябваше да го покаже на изложбата. Ала все още не бе измислил как да го пренесе, без да го разглобява.

 

 

През остатъка от следобеда работи в галерията. Обади се Кейли. („Теб търсят“ — навъсено измърмори Иън.) Тя му каза, че се налага да остане до късно на работа. Освен това трябвало да променят плановете за почивните дни. На другия ден заминавала за Сиатъл — някакъв проблем във фирмената централа.

След като Джейк се отби да му поиска назаем двадесет кинта, Иън се впусна в строга тирада за „личните телефонни разговори и посетители на работното място“. Дани търпеливо го изслуша, като разсеяно си играеше с обиците си и го съжаляваше — британецът дори не можеше да го погледне в очите. Срамуваше се заради него. Човекът почти се задъхваше.

— Добре — каза Дани, когато Иън изглежда свърши. — Успокой се.

Това още повече влоши нещата.

— Да се успокоя ли? — изхриптя Иън. — Бих могъл да се успокоя, ако… — И така нататък.

Дани престана да го слуша, но когато Иън се наприказва, не успя да си задържи устата затворена.

— Не забравяй, че ми плащаш само девет кинта на час.

Ако вече не е изчерпал цялата си енергия, помисли си Дани, Иън може да се взриви.

 

 

След работа се отби в „Микстек“ за порция ориз с фасул, която прокара с две бутилки „Негра Модело“. После се прибра в апартамента, написа доклада си и с помощта на счетоводната си компютърна програма обработи разходите и отработените часове. Когато свърши, той се обади на Белцер, за да му съобщи за квитанцията от „Федерал Експрес“ в боклука на Терио.

— Браво! — похвали го адвокатът. — Много умно!

— Благодаря.

— И е пратил компютъра в Рим, така ли?

— Да — потвърди Дани. — На монах на име Инзаги.

— Инзаги… А откъде знаете, че е монах?

— Защото след името имаше „ОИ“. — След като адвокатът не реагира, Дани прибави: — Общество на Иисус. Това означава, че е йезуит.

— Знам какво означава — отвърна Белцер. — Просто си мислех… Roma.

— Хубаво градче — пошегува се Дани. — Ако ви трябва някой да потърси отчето… на разположение съм.

За негова изненада предложението му бе посрещнато с дълго мълчание.

— Нали не знаете италиански? — накрая попита Белцер.

Дани се засмя.

— Не знам. Искам да кажа, мога да си поръчам спагети.

Белцер май също се подсмихна.

— Ще си помисля — отвърна той. — Утре сутрин ще ви се обадя.

„Да бе! — каза си Дани. — Ще чакам до телефона.“

 

 

Мажеше мармалад върху препечена филийка, когато телефонът иззвъня. За негово удивление се обаждаше Белцер.

— Мислех си — започна адвокатът, — че това може да е преимущество.

— Кое? — попита Дани.

— Че сте американец. Че сте чист американец. И че не знаете езика.

Дани се намръщи. Сериозно ли говореше?

— Не разбирам. Защо тъкмо това ще е преимущество? Даже няма да мога да го разпитам за компютъра. Нали за това приказвахме? За монаха и компютъра.

— Да. Но ако имате съответния документ и телефонна поддръжка? Можете да кажете на монаха, че сте инспектор — полицейски инспектор — и че разследвате смъртта на господин Терио.

Предложението беше толкова неочаквано, че Дани се опули. Майтапи се — помисли той, докато мълчанието започваше да натежава.

— Дан? — повика го Белцер.

— Да…

— Казвах, че…

— Просто… не върша такива неща — каза Дани.

— О, напротив — възрази адвокатът. — Точно такива неща вършите. Нали се престорихте, че искате да купите къща, когато се обадихте на онази агентка на недвижими имоти?

— Да, естествено, но чак да се представя за полицай? Едното е безобидна лъжа, а другото — престъпление.

— Не и в Италия — отвърна Белцер. — Един заместник-шериф от окръг Феърфакс няма абсолютно никакви правомощия в Рим и ако се представите за такъв, това ще е по-скоро ексцентричност, отколкото престъпление. Не е същото като пред властите, защото няма да се наложи. — Адвокатът замълча за миг. — И да не забравяме главното: Зереван Зебек е подложен на клеветническа кампания от единия край на Европа до другия и това му струва милиони. Той може да си го позволи, признавам. Господин Зебек е много богат човек. Но не страда само той. Когато компания като „Системи ди Павоне“ е подложена на атака, страдат много хора. Доставчиците губят пари, служителите си губят работата. Получава се верижна реакция.

— Разбирам, но…

— Малко хитруване не е краят на света. Не ви карам да вършите нещо незаконно.

— Знам, но…

— Можете да опитате — предложи Белцер.

— Искате да кажете…

— Идете там. Вижте как стоят нещата.

Дани се умълча. Помисли си: „Рим!“. Помисли си: „Край на Иън!“. После се чу да казва:

— И ако се съглася?

— Ще ви се плати много щедро.

— И какво искате да направя?

— Да поговорите с монаха. Да видите дали можете да вземете компютъра.

На лицето на Дани се изписа скептично изражение. „И как ще го направя?“

— Ще ви дам десет хиляди долара — продължи Белцер. — Освен разходите и заплащането на час. Може би монахът ще ви продаде компютъра. Ако го направи, добре — можете да задържите остатъка. Всъщност не ме интересува как ще го постигнете. Надявам се да използвате въображението си, за да измислите претекст. А ако не успеете, е, ще получите хонорара си за изгубеното време.

Дани не знаеше какво да отговори. Мисълта да се представи за ченге го смущаваше. Дори да не беше незаконно, му се струваше мръсно. Като ровенето в кофите за боклук. И това бе законно, но никой не би искал да го пише в биографията му. А това не беше всичко… Предишната вечер беше гледал нов материал за „разпятието в пустинята“. Една жена в червен костюм стоеше пред чудовищно юково дърво, свила очи заради пустинното слънце. В трупа на Пател били забити десетки кактусови бодли. „Казаха ми, че бодлите били толкова остри и твърди, Джон, че ако ритнеш кактус даже с най-дебел кожен ботуш, ще го пробият. Въпреки това човекът не е умрял от загуба на кръв. Предварителното заключение е, че господин Пател е починал от обезводняване.“

„Точно като Терио“ — помисли си Дани. Поредното съвпадение, което — също като предишното — го смущаваше. Смущаваше го и самият Белцер. Беше твърде хитър дори за адвокат. И малко нечестен. Иначе нямаше да му предложи да се представи за ченге.

„От друга страна…“ Там го очакваха десет хиляди долара. Може би просто щеше да купи компютъра от монаха. Този Инзаги може би дори нямаше нужда от лаптопа. Във Ватикана вече и без това сигурно имаше купища компютри. Може би са затрупани с компютри.

Щеше да предложи, да речем… два-три бона и щяха да му останат… седем-осем. И даже светият отец да не пожелаеше да му продаде проклетата бракма, Дани щеше да гушне по осемстотин долара дневно само за да се срещне с него.

— Както казах, ние ще се погрижим за разходите — напомни му Белцер.

— Аха.

Дани бе ходил в Италия веднага след колежа заедно с Джейк. Въпреки че ядоха хляб и сирене и спяха в общежития, там беше непоносимо скъпо — толкова скъпо, че изобщо не стигнаха до Рим. Три-четири дни обикаляха Флоренция и за това време изхарчиха всички пари, предвидени за две седмици. Взеха автобус до ферибота и се качиха на кораб до Корфу. Не видяха Ватикана и още много други неща. Може би бе дошло време да види Рим…

Пък и колко продължаваше полетът? Седем-осем часа? Нека са десет, от врата до врата — от Адамс-Морган до Испанското стълбище. Като се замислеше за това, само по време на пътуването щеше да направи един бон.

„Как може да разсъждаваш така?! Убит е човек. А ти мислиш само за пари. Превръщаш се в аморален тип“ — каза си той. Някакъв глас в главата му отвърна: „Честно казано…“.

Накрая поклати глава. Това беше безумно — да се поставя в центъра на вселената и да поема славата и вината за всичко, без да знае почти нищо за Джейсън Пател, чиято смърт навярно не беше свързана с клиента на Белцер.

— Още ли сте там? — попита адвокатът.

— А? Да! Естествено. И… хмм… с удоволствие ще го направя.

„Аморален тип.“

— Отлично! Радвам се.

— Е, нищо не ви обещавам.

— Разбира се. Просто опитайте — не се иска нищо повече. — Кратка пауза. — Кога можете да тръгнете?

„Колкото по-скоро, толкова по-добре“ — помисли си Дани. Предстоеше му страшно много работа за изложбата в „Ниън“…

— Всъщност най-добре е… веднага.

— Утре вечер?

— Идеално.

— Ще пратя кола да ви вземе — в осем часа има полет от „Дълес“. Ще се погрижа шофьорът да носи всичко, каквото ви трябва — билети, документи…

— Какви документи?

— Билетите ще са на ваше име, разбира се, затова ще трябва паспорт. Имам предвид обаче другите документи. Предполагам, че ще са… от окръг Феърфакс. Полицай или шериф — каквито са съответните органи. — След като Дани не реагира, Белцер прибави: — Както решихме…

— Хм, това може да не е необходимо.

— Ако измислите друг претекст, който да е достатъчно сигурен, нямам нищо против. Но за всеки случай…

Дани въздъхна.

— Добре.

— Уговорихме се. Buon viaggio, Danielo!^[1]

Кейли се развълнува и многословно изрази желанието си да замине с него. Но това не бе възможно и двамата го знаеха. Накрая вдигнаха наздравица за успеха му с бутилка хубаво вино.

— Кажи ми какво искаш — настоя Дани. — Трябва да ти донеса нещо. Каквото пожелаеш!

— Стига ми една фланелка — с невинно изражение отвърна тя. — Ако намериш нещо с Колизеума, ще е страхотно. Писна ми от бижута.

На другата вечер Дани стоеше до прозореца и чакаше обещаната кола, когато пред блока се появи мастиленочерен мерцедес и паркира, задръствайки изхода на спрелите до тротоара автомобили. „Богато копеле“ — помисли си той и се зачуди кога ще се появи неговата кола. Изтече минута, после още една. Накрая видя шофьора на мерцедеса да слиза и бавно да се приближава до входа на блока. Ала чак звънецът на вратата го накара да разбере, че лимузината всъщност е за него.

Набит около четиридесетгодишен мъж, шофьорът носеше тъмен костюм, тъмни очила и черна мека шапка. Той издърпа сака от ръката на Дани, изтича обратно при колата и отвори задната врата.

— Моля — каза шофьорът и кимна към коженото дипломатическо куфарче на задната седалка.

Дани не съвсем успешно се опита да си придаде небрежен вид и сподави импулсивната си широка усмивка.

— Благодаря! — отвърна той и се вмъкна вътре.

Колата бе почти напълно звукоизолирана. Шофьорът на спрелия зад тях боклукчийски камион нетърпеливо надуваше клаксона. Дани едва го чуваше, въпреки че сигурно кънтеше над цялата улица. А шофьорът на лимузината изобщо не му обръщаше внимание. Той спокойно прибра сака в багажника, заобиколи отпред, седна зад волана и си сложи предпазния колан. После нагласи шапката си, внимателно провери резултата в огледалото и се усмихна.

— Тръгваме — каза мъжът с акцент, който Дани не успя да определи.

„Може би е от Централна Европа.“

Когато потеглиха, Дани разгледа обстановката — малък телевизор, пет-шест списания и малко шише шампанско в сребърна кофичка със счукан лед. В кристална ваза имаше кървавочервена уханна роза. Той се пресегна и включи лампата на тавана, която прогони сумрака от тъмните прозорци на лимузината.

Всичко това беше извънредно впечатляващо, малко смущаващо и забавно. Но онова, което го накара да се опули, бяха списанията — „Изкуството в Америка“, „Дарума“, „Азиатско изкуство“. Очевидно бяха избрани заради него — единствено заради него.

Колкото и ласкателно да бе това, докато отваряше куфарчето на седалката, Дани изпитваше известни опасения. Вътре намери мобифон, инструкции за употреба и кратко писмо. „Това ще ни помогне да поддържаме връзка — гласеше то. — Американските мобифони не работят в Европа, а хотелските телефони не са сигурни. Съветвам ви да го използвате, когато се налага. Б.“ Дани прегледа инструкциите, в които се обясняваше (на шест езика), че телефонът е дигитално устройство с вградено кодиране на базата на масово разпространения в Европа стандарт GSM.

В куфарчето имаше и кожена папка с билетите и маршрута, както и резервация за апартамент — апартамент! — в хотел „Дингилтера“. За маршрута с кламер бяха прикрепени визитна картичка на „Паулина Пасторини, преводачка“ и плик с обещаните от Белцер документи — скъпи наглед визитки и ламинирана карта за самоличност. И визитките, и картата бяха с малка златна звезда. Дани с изненада видя снимката си на картата („Откъде са я взели?“ — зачуди се той) и прочете името Франк Мълър (Дет.).

Имаше дори полицейска значка — метална звезда с номер 665. Обзе го силна нервност. Ами ако го спрат на детектора за метал на летището? Как щеше да обясни факта, че носи фалшиви документи — при това полицейски? „Спокойно!“ — каза си той. Никой нямаше да обърне внимание на значката и картата му. И даже да ги видеха, притежаването им не бе незаконно. Просто щеше да ги прибере в сака си и да го даде на багаж.

Пътят до „Дълес“ им отне четиридесетина минути. Дани извади билетите, за да провери самолетната компания и часа на излитане — и се смая, че ще лети с първа класа. Вместо да го зарадва, това още повече изостри тревогата му. Лимузина, апартамент в хотела, билети за първа класа. „В какво се забърквам?“ — зачуди се той.

Служителката на гишето го дари със сияйна усмивка, обработи билета и залепи етикет ПЪРВА КЛАСА на войнишкия му сак. Скоро седеше на мека кожена седалка, пиеше шампанско и зяпаше през прозореца смаляващия се под крилата Вашингтон. Беше на седмото небе — или щеше да е, ако не бе оная значка в сака му.

Значката го смущаваше. Имаше нещо в това да се преструва на ченге, което… е, добрите хора не постъпваха така. И това повдигаше един въпрос, един извънредно интересен въпрос, толкова принципен, че дори не му се щеше да мисли за него.

„Ами ако съм на страната на лошите?“