Джон Кейс
Осмият ден (3)

3.

Изглеждаше… свестен.

До такова заключение стигна Дани, изправен пред огледалото с увита на кръста кърпа и мокър от душа. Правилни черти, сини очи, светла кожа. Малко длъгнест и в доста добра форма за човек, който не се „упражнява“. Макар че всъщност… два пъти седмично играеше футбол и ходеше да тича с Кейли в Рок Крийк Парк в случаите (определено редки), когато ставаше толкова рано. Така че не беше пълна мешка.

Накрая реши, че общо взето изглежда добре, макар че малко биеше на очи за първа среща, особено с адвокат. Косата например — къса, кестенява и остра, с изрусени краища (благодарение на Кейли, която явно не бе имала достатъчно кукли като малка). Ако я намажеше с гел и я срешеше (а ла Пат Райли), може би щеше да стане по-прилична — като изрусяла от слънцето.

Той прокара четката през косата си, наклони глава и погледна резултата в огледалото: не беше зле, само дето приличаше на пират. Млад и приветлив, но въпреки това пират — което може би не бе подходящо за делова среща.

Заради татуировката. И обиците.

Татуировката представляваше черен силует, дивашки и абстрактен, който покриваше дясното му рамо. Три златни обици висяха на лявото му ухо, а четвърта — на дясната му вежда. Приличаше на изгубено домашно кученце.

Всъщност нямаше значение. Щеше да скрие татуировката под ризата си. Само за секунда свали обиците и отново заприлича на сина на майка си — симпатичен младеж без видими залитания.

Дани влезе в спалнята, отвори вратата на гардероба и извади дрехите, които носеше в такива случаи: костюма и вратовръзката, на които Кейли се беше нахвърлила в Глад Рагс (модерен бутик), и супермодерната риза от Джоузеф Абауд. Тъмни, делови дрехи, гангстерски или като за погребение — зависи от гледната точка. И това го накара да се усмихне, защото красивият костюм и лъскавите обувки бяха като дегизировка.

Обаче се отказа от дипломатическото куфарче. Вместо него взе кожена папка, в която имаше жълт бележник и писалка „Марк Крос“, която в момент на самозалъгване и щедрост му беше подарил баща му.

В метрото до летището прочете „Вашингтон Поуст“, или по-точно модните и спортните страници. Накрая се озова сред тълпите пред Терминал В. Попита охраната за чакалнята на Американ Еърлайнс и тръгна към третия етаж в южния край на терминала. На стената до една дървена врата видя месингова табела с надпис „Адмиралс Клъб“.

Натисна бутона на интеркома и влезе в просторно помещение със стъклени стени. На рецепцията го помолиха да се запише като гост и му кимнаха към ъгъла, който гледаше към една от най-оживените писти на летището.

Джуд Белцер седеше на кресло, което спокойно можеше да се възприеме като кожен трон, откъдето наблюдаваше приближаването на Дани покрай флотилия от свободни маси и столове. Наблизо трима мъже в делови костюми дъвчеха фъстъци, печени с мед, и пиеха кока-кола. Въпреки че мълчаха, очевидно бяха заедно — фаланга добре облечени пешки, охраняващи своя цар.

Приличаха на ксерокопия: около тридесетгодишни квадратни мъжаги с гъсти черни коси, подстригани почти до кожа. Трудно се различават, помисли си Дани. Освен мъжа в средата, чиято дясна вежда беше разцепена на две и сякаш имаше три вежди.

Белцер явно споделяше цветовата гама на телохранителите си (или каквито бяха). Всичко по него бе тъмно — от костюма до гарвановочерната коса и заоблените очила. Когато Дани се приближи, той ги свали и разкри бездънни кафяви очи. Когато се изправи, за да се ръкува, Дани забеляза първо бастуна със сребърна дръжка, златния ролекс и висока кожена обувка, криеща някаква деформация.

— Дани Крей.

— Джуд Белцер.

Висок, слаб и атлетичен, адвокатът имаше здраво ръкостискане и беше достатъчно красив, за да смути младата жена, която се появи да попита дали желаят нещо за пиене. Белцер имаше присъствие на кинозвезда и Дани си представи как колелцата зад очите на сервитьорката се въртят, докато се опитваше да го разположи в своя звезден небосвод. Изчервена и заекваща, готова да изпълни всяко желание, тя най-после се оттегли да донесе поръчката им — кафе за Дани, минерална вода за Белцер.

Адвокатът пак си сложи очилата и се извини.

— Очите ми са чувствителни към силна светлина — мрачно каза той.

— Е, да започваме — след като се настани на съседния фотьойл, рече Дани.

— Даааа. — Адвокатът усмихнато се наведе напред и без каквото и да е въведение тихо обясни: — Бих искал да ви ангажирам за овладяване на някои щети.

— Да ме „ангажирате“ ли?

Белцер разтвори длани като книга.

— Нещо като независимо разследване. Занимавате се с такива неща, нали?

Дани кимна с глава.

— Ами тогава… — Проблясък на поддържани зъби. — Имам един клиент — бизнесмен в Италия, Зереван Зебек… — Адвокатът замълча за миг, сякаш очакваше реакция. След като не забеляза, продължи: — От известно време господин Зебек е обект на… как да го нарека… кампания за съсипване на репутацията му.

Сервитьорката донесе напитките. По лицето на Дани се изписа съчувствено изражение.

— Кога е започнало? — попита той.

— Преди няколко месеца — отвърна Белцер. — Един флорентински вестник, „Ла Република“, започнал да публикува някои слухове…

— За?

— За бизнеса на господин Зебек. Първата ни реакция…

— Какво пишеше? — Несвикнал да го прекъсват, Белцер се намръщи и Дани поясни: — Искам да кажа, какви са били слуховете.

Адвокатът поклати глава, затвори очи и нетърпеливо махна с ръка, сякаш се сбогуваше с някого, по когото не си падаше.

— Какво значение има? Това са празни приказки.

Дани се отпусна назад, отпи глътка кафе и остави мълчанието помежду им да натежи — което не беше лесно. Поведението на адвоката изразяваше раздразнение и презрение.

Накрая Белцер отстъпи с въздишка.

— Добре, пишеше, че има връзка с мафията — че е търговец на оръжие… мръсник и измамник. Че бил въплъщение на самия дявол.

Дани се ухили.

— Докато всъщност…

Адвокатът сви рамене.

— Той е предприемач. Дали е потаен? Естествено. Но това си върви с професията, нали? Става въпрос за човек, който инвестира стотици милиони долари във верига малки компании, някои от които вървят изключително добре и могат да постигнат още повече. Става въпрос за свръхмодерна наука — роботика и МЕМС^[1], — а не за квартални пицарии.

Дани нямаше представа какво е МЕМС, но разбираше какво иска да каже Белцер. През последната година и половина бе вършил достатъчно работа във „Фелнър Асошиейтс“, за да знае, че вселената на ултрамодерната техника е безскрупулна игра, в която милиардите идват и си отиват като тропически бури. Адвокатът очевидно смяташе, че клиентът му е оклеветен от конкурент.

— Тогава защо не ги съди? — попита той.

Белцер отпи глътка вода и с вълча усмивка се наведе напред.

— Ами тъкмо това е въпросът, нали? Искам да кажа, тъкмо затова сме тук.

— Аха.

По-възрастният мъж се отпусна назад.

— Известно ни е кой е замесен — таблоидни наемници и някои други. Обаче няма смисъл да се занимаваме с тях. Искаме да открием източника — да разберем кой стои в дъното на всичко това.

Дани се замисли. Навярно можеше да се справи.

— Един от хората, за които сме сигурни, че е замесен, е американец — продължи Белцер.

— Аха…

— Казва се Терио.

— И откъде сме сигурни? — попита Дани.

Адвокатът студено го изгледа.

— Може би не бива да знаете. — След като на лицето на събеседника му се изписа скептично изражение, Белцер сви рамене. — Господин Терио е бил чут да разговаря с репортер.

— Чут ли?

Адвокатът кимна с глава.

— Искате да кажете, че… е седял на съседната маса или… или сте го подслушвали?

Белцер престорено се възмути.

— През живота си не съм подслушвал никого — възрази той. После замълча за миг и прибави: — Имаме си хора за тази работа. — Забележката накара Дани да се усмихне. Но може би изглеждаше притеснен, защото адвокатът побърза да го успокои: — Това беше в друга държава, господин Крей. С други закони.

Дани замислено кимна.

— И какво искате да направя?

— Е, ако получим достъп до документите на господин Терио…

— До „документите“? — повтори Дани. — Какви „документи“?

Белцер сви рамене.

— Каквито и да е. А още по-добре е да узнаем с кого е разговарял или по-точно с кого още е разговарял.

„Изведнъж превключихме на минало време“ — помисли си Дани.

— Къде е сега този човек?

— Господин Терио е починал.

Дани запремигва.

Адвокатът се размърда на креслото си.

— Съобщиха по новините.

Дави извинително го погледна.

— Не бях в града — каза той. — С приятелката ми бяхме в Северна Каролина и…

— Пишеше го във вестниците — отвърна Белцер и завъртя показалец във въздуха. — Даваха го по телевизията. И по радиото.

Дани се замисли.

— Значи този човек е бил известен, така ли? Искам да кажа, щом са писали вестниците…

Белцер поклати глава.

— Не — призна той. — Не е бил „известен“. Бил е професор в колеж. Причината е в начина, по който е умрял.

Дани отново отпи глътка кафе и се наведе напред.

— И как е умрял?

Белцер проследи с поглед кацането на един боинг на пистата.

— Господин Терио се е зазидал — след малко отвърна той.

Дани не беше сигурен, че е чул вярно. Изтекоха две секунди.

— Моля?

Адвокатът се обърна към него.

— Казах, че се е зазидал.

„Проблемът е в езика — помисли си Дани. — Английският на тоя тип е перфектен, обаче не му е роден и сигурно няма предвид това, което казва.“

— Когато казвате, че се е „зазидал“, искате да кажете… като в онази повест на Едгар Алън По?

Белцер кимна с глава.

— Само че при господин Терио е било нещо като „направи си сам“.

По-младият мъж известно време остана неподвижен. После деловият му вид се изпари и той се отпусна назад.

— Съжалявам, приятел, обаче… „направи си сам“ ли каза?

Белцер утвърдително кимна.

— Погребал се е жив.

— Какво?! — чу се да пита Дани.

Адвокатът отново кимна.

— Но… как го е направил?

Белцер озадачено поклати глава. После се намръщи и се опита да обясни.

— Според полицията е купил всичко необходимо от магазин за строителни материали. После си е построил стаичка, в която се е зазидал.

Дани не можеше да повярва.

— Но защо? Защо се е самоубил точно така? За тая работа си има пистолети. Мостове. Хапчета!

Белцер почти тъжно поклати глава.

— Явно е бил луд.

„Няма майтап“ — помисли си Дани.

— Разбира се, че е бил луд, обаче… искам да кажа, какво го е накарало да постъпи така? Даже побърканите си имат причини за нещата, които вършат. Просто са шантави причини.

Белцер махна с ръка в жест, който едновременно изразяваше безпомощност и безразличие.

— Убеден съм, че сте прав.

Дани кимна и прокара пръсти през косата си. Накрая си наложи да се върне към деловата част.

— Добре, значи господин Терио си остава загадка. Но защо аз? Искам да кажа, ясно ми е защо се интересувате от тази кампания срещу вашия клиент, но… защо не отидохте във „Фелнър Асошиейтс“? — Преди адвокатът да успее да отговори, Дани продължи: — Не ме разбирайте грешно, поласкан съм. Просто… Те са цяла организация. Аз съм сам. Не разполагам с техните средства.

Не му се щеше да го каже, ала беше толкова очевидно, че не можеше да го избегне. Той работеше като частен детектив само от време на време, при това нямаше разрешително, докато „Фелнър Асошиейтс“ имаха десетина представителства в пет-шест страни и сто и двадесет души персонал, сред които бивш заместник-директор на ЦРУ. Фирмата бе абонирана за стотина бази данни и в архива й се съхраняваха имената и телефонните номера на специалисти по всичко: от „съмнителни документи“ до криминалистика. Затова въпросът „Защо аз?“ в никакъв случай не беше неоснователен.

— Всъщност вие самият сте работил за господин Зебек — сниши глас Белцер.

Дани се изненада.

— Нима?

Адвокатът кимна с глава.

— Да… Струва ми се, че това се нарича „подизпълнител“. Помогнал сте за изпълнението на една задача, възложена на „Фелнър“ от холдингова компания на господин Зебек.

Дани поклати глава.

— Припомнете ми.

— „Системи ди Павоне“.

Младежът се замисли. Беше вършил доста работа за „Фелнър“, но на такова ниско равнище, че понякога дори не му съобщаваха името на клиента. „Системи ди Павоне“ не му говореше нищо, ала кой знае защо не му се струваше учтиво да го каже.

— Ахааа.

— Господин Зебек има тесни… как да се изразя? „Делови отношения“ с „Фелнър“. Главно сливания и купуване на компании. Но въпросът с Терио е различен. Това е лична атака. — Белцер замълча, за да се увери, че Дани е разбрал, и продължи: — Затова не е необходимо да замесваме „Фелнър“. Искаме да отделим разследването на Терио от другата ни работа — като в същото време всичко си остава… за вътрешна употреба, така да се каже.

Дани кимна с глава. Виждаше логиката. После се размърда на мястото си и се наведе напред. Трябваше да повдигне въпроса за хонорара, което беше малко деликатен момент. „Фелнър“ му плащаха двадесет и пет долара на час, но го облагаха с данък върху два пъти по-голяма сума. Затова може би трябваше да поиска тридесет и пет. Или даже петдесет (стига да не се смутеше).

По аудиосистемата на летището съобщиха нещо и Белцер си погледна часовника.

— Кога излита самолетът ви? — попита Дани.

Адвокатът леко вирна брадичка.

— Когато аз поискам.

След секунда осмисляне Дани се чу да казва:

— Ами сигурно ще мога да помогна, но… ако малко по-подробно обясните какво искате.

— Кристиан Терио — сприхаво повтори Белцер. — Съвсем просто е. Кой е той? Какво се е опитвал да направи?

— Нали казахте, че бил професор.

— Работел е във Факултета по философия и религиознание в университета „Джордж Мейсън“ — поясни адвокатът. — Напълно непонятно е защо човек с такава професия се е опитвал да злепостави господин Зебек. Затова искаме да научим малко повече за приятелите и колегите му — за близките му, за хората, с които е кореспондирал, ако има такива. Може някой да го е използвал за посредник или да са му плащали за това, което е вършил.

— А именно?

— Да оклевети клиента ми.

— Може ли да прочета материалите? — попита Дани. — Навярно няма да е излишно.

Белцер се замисли.

— Знаете ли италиански?

Дани поклати глава и адвокатът сви рамене.

— Е, навярно можем да ви ги преведем, въпреки че всъщност… не съм сигурен дали ще ви помогнат. — Той замълча за миг и превключи на скорост. — Особено ни интересуват документи — на хартия, компютър, няма значение. Възможно е да установим интересни неща — връзки с господин Зебек — които да останат незабележими за вас.

— Неща, които са важни за вашия клиент.

Белцер отново разтвори длани като страници на книга.

— Точно така. Колкото повече документи открием, толкова по-добре. Освен това искаме да направите цялостно разследване на господин Терио. Колкото може по-подробно.

— Проверка на финансовото състояние?

Адвокатът кимна с глава.

— Да, като имате предвид, че той е бил университетски преподавател, а не нигерийски диктатор. Проверката на финансовото състояние може да ни покаже кой му е плащал.

Дани се прокашля.

— Не виждам някакви проблеми, въпреки че трябва да съм наясно с какъв бюджет разполагате.

Белцер махна с ръка.

— Бюджетът е… отворен. Ще изплатим всичките ви разходи — включително хонорара ви, който е… колко? Сто долара на час?

Дани се опита да запази хладнокръвие. Той беше събирал кураж да поиска тридесет и пет, четиридесет кинта, докато Белцер сам му предлагаше стотак! Младежът дълбоко си пое дъх.

— Става — успя да отвърне той.

Адвокатът се ухили.

— Знам, че сте художник, господин Крей…

— Дан.

— … и че още сте в началото. Нямам нищо против да ви помогна, стига да са защитени интересите на клиента ми.

— Разбира се.

— И чувам страхотни неща за вас.

— Нима? — Това се стори на Дани толкова невероятно, че не успя да сподави нервния си смях.

— Да — настоя Белцер. — Видях ваша творба — алуминиева скулптура, много добра. И разбрах, че имате нещо във фабриката „Торпидо“. Не съм го видял, но четох, че сте спечелил конкурс.

Дани беше поласкан и мъничко смутен. Очевидно самият Белцер разбираше от разследване.

— Когато всичко това свърши — продължи адвокатът, — може да разгледам творбите ви.

— Всъщност ми предстои изложба — отвърна Дани. — През октомври — в „Ниън Гелъри“.

— Фантастично. Не разбирам много от изкуство, но имам някои произведения, така че кой знае… — С тези думи Белцер му подаде плик с емблемата на „Адмиралс Клъб“. — Авансът ви — поясни, той. — Вътре има пет хиляди за начало — за работата и разходите. Ако водите счетоводство, ще ви изплатим всичко.

Това бе първият аванс на Дани. Обикновено трябваше да чака два месеца, докато „Фелнър“ обработеха работното време и разходите му. Толкова много пари накуп…

— Ами…

— Просто направете каквото е нужно — каза Белцер.

После се изправи с помощта на бастуна си и извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си, на която имаше само телефонен номер.

— Това е мобифонът ми — поясни адвокатът. — Обадете ми се, когато откриете нещо. — После се обърна, леко махна през рамо, заби бастуна си в дебелия килим и се отдалечи.

Дани остана сам с визитката в ръка. „Сто долара на час, осем часа на ден, пет дни седмично… Какво стана с момчетата с фъстъците, печени с мед?“ — помисли си той.

Огледа се наоколо. Нямаше ги.

„Четири бона седмично, шестнайсет на месец…“ Едва когато се качи в метрото, допусна до съзнанието си глождещия го въпрос: „Що за адвокат с телохранители?“.