Джон Кейс
Осмият ден (25)

Епилог

Най-трудното не бе да бъде готов за изложбата. А за Кейли.

Конструкцията „Водещи“ му струва стотина кинта. Направи скелето от закачалки за дрехи и стари чаршафи. Папиемашето, което покриваше скелето, беше направено от вестници, взети от центъра за рециклиране, двадесет и пет килограма брашно и вода, кипната на печката в кухнята на майка му.

Главите вече бяха повече или по-малко готови.

Бяха седем и само трябваше да напласти отгоре им още хартия, за да станат достатъчно здрави, за да издържат пътуването до галерията. Засега бяха в мазето в дома на родителите му, влажни и сюрреалистични, съхнещи сред гора от взети назаем вентилатори.

Колкото повече мислеше за главите, толкова повече му харесваха. Изолирани в обстановката на предградието, те бяха почти също толкова загадъчни, колкото и своите събратя на Великденския остров. Скоро ги покри с колажи от вестникарски заглавия и снимки на телевизионни водещи. Майк Уолъс и Опра Уинфри. Дан Редър и Барбара Уолтърс. В готовия си вид конструкцията щеше да говори нещо за начина, по който Америка издига звездите си до някакво върховно знание.

Поне такава бе идеята.

Когато не работеше върху главите, разговаряше по телефона: уреди един разсадник да дари достатъчно чим, за да покрият пода на галерията, взе назаем телевизори, които да инсталира в боядисаните шперплатови постаменти, сковани от баща му за главите. Беше толкова зает, че още не му бе останало време да си оправи зъба. Не че можеше да си го позволи, но майка му, която потръпваше всеки път, щом Дани се усмихнеше, не преставаше да настоява: „Аз ще платя, Даниъл. Смятай го за закъснял подарък за рождения ден. Приличаш на скитник. Моля те“.

Ала имаше страшно много работа. Беше наел транспортна фирма, която да пренесе картините и скулптурите — включително „Вавилон II“ — в „Ниън“. Баща му щеше да му помогне да разглоби тази композиция — щяха да обозначат с цвят всички части, за да ги сглобят по-лесно. После щяха да ги опаковат със специален материал, който плътно прилепваше към предмета. Баща му вече бе гледал видео инструкции. „Трябва ти само ролка полиетилен и горелка — разпалено казваше той. — Опаковаш, залепваш и се получава яко като скала. Знаеш ли, че така може да опаковаш цял кораб? Може да опаковаш всичко!“

Не беше лесно, но Дани усещаше, че изложбата ще е успешна. Всъщност щеше да е страхотна. И се вдигаше все повече шумотевица. Според Лавиния от „Кълчъркиоск“ искали да направят онлайн интервю с него, а „Поуст“ щял да го включи в неделната си статия за „трима вашингтонски художници по пътя нагоре“.

Ако и любовта на живота му беше толкова обещаваща…

Ала Кейли изобщо не искаше да приказва с него. Всички начини да си я върне, които му идваха наум, бяха или сантиментални, или скъпи, а понякога и двете: билборд или още по-добре самолет, който да изпише с цветен дим: „Дани ♥ Кейли“. Кошници с маргарити (любимите й цветя), доставени в службата й. Оперен певец под прозореца й. Кученце.

Всъщност не го смущаваше това, че идеите са сантиментални. Просто знаеше, че няма да подействат. Постъпката му бе непростима в очите на Кейли и единствено това имаше значение. „Ти тотално се прецака — каза си той. — Толкова е просто.“

Само че не беше. Седеше на дивана в дневната на родителите си и гледаше „Форест Гъмп“, когато се досети. Щом Гъмп можеше да танцува с Елвис и да се ръкува с Кенеди, имаше надежда и за Дани. Не бе съвсем етична тая негова идея, обаче имаше достойнството, че беше единствена. Пък и можеше да успее.

 

 

— Последния път, когато се чухме — каза бащата на Кейли, — тя не искаше да има нищо общо с теб, господинчо.

Думата „господинчо“ го връхлетя като ракета и той онемя. През годините се бяха сприятелили, шегуваха се, когато бяха заедно, и искрено обичаха компанията си. А сега Дани бе станал „господинчо“. Той въздъхна.

— Двамата с мама просто не знаем какво да мислим.

„Двамата с мама.“ Това беше ракета номер две. Родителите на Кейли се наричаха един друг „мама“ и „татко“. Те бяха стълбовете на голямо и сърдечно семейство, което излъчваше щедрост и веселие. Живееха в толкова усамотено ранчо, че нощем наоколо не се виждаше нито една изкуствена светлина — освен от време на време някой самолет, а самолетите летяха толкова високо, че човек не можеше да ги отличи от звездите. Играеха на фризби и на карти, люлееха се на люлката на верандата. Без Кейли щеше да изгуби и всичко това.

— Винаги съм си мислил, че някой ден двамата с Кей ще се ожените — каза Клинт. — И ще ни народите куп внучета. — Той се подсмихна.

— Аз искам да се оженя за нея — закле се Дани. — Но не мога дори да се доближа, за да й направя предложение. Тя не… изобщо не желае да разговаря с мен.

Имаха да си кажат толкова много неща, че двамата дълго мълчаха.

— И как се озова в черния й списък? — накрая попита Клинт. Преди Дани да успее да отговори, той прибави: — Няма значение.

— Беше… адски тъпо — отвърна Дани.

Клинт въздъхна. Дълга прерийна въздишка.

— Нека позная. Заради някоя мадама.

„Мадама.“ Дани за малко не се засмя. Ала отговори:

— Случи се в друга страна и… бях пиян.

— Точно така казах и аз, когато блъснах кучето на Ралф Танър — отбеляза Клинт. — Само че не беше в друга страна, а и… кучето пак си беше мъртво, нали разбираш?

— Да — каза Дани. — Разбирам.

— Проблемът с Кей е, че не прощава лесно.

— Знам.

— Ни най-малко.

— Ни най-малко най-малко. — Това бе фамилен израз на семейство Евънс и Клинт явно се подсмихна.

— Така де.

— Виж, Клинт… имам една идея. Може би ще успея да си я върна.

— О?

— Да. Но ми трябва видеозапис.

— Какъв видеозапис?

— Няма значение, нещо с Кейли. Само една-две минути. Рожден ден или… нямаш ли нещо с нея, например как играе на топка?

— Защо ти е?

Дани се поколеба.

— Сложно е за обяснение.

— Защо?

— Не знам. Просто си помислих… Помислих си, че ако направя филм и тя го хареса, може да поомекне.

Клинт изсумтя — недоволно — и Дани усети, че не знае дали да му вярва.

— Предполагам, че бих могъл да ти помогна — накрая отвърна той.

— Чудесно! — облекчено въздъхна Дани.

— Надявам се да успееш — каза му Клинт. — Не съм предполагал, че мога да го кажа, защото първия път, когато тя те доведе тук, не те харесах. Художник вегетарианец! А стига бе! Обаче мисля, че ти си човекът за нашата Кей.

 

 

Помогна му Джейк. Занесоха записа във фирма на име „Текникалити“, където го дигитализираха. После свалиха бета-версията на програмата Симулакра от сайта на ВСС и я качиха в компютъра на Джейк. Дани се радваше, че уебсайтът все още съществува, макар Джейк да му беше казал, че и на други места можело да се намери подобен софтуер. Още пет-шест компании работели върху тази технология.

По-трудно откриха запис на скално катерене. Въпреки че Google даде сто и девет хиляди резултата, само няколко сайта предлагаха клипове и почти всички бяха на мъже. Затова им отне известно време, но след час Дани намери каквото му трябваше: млада жена, която се катереше по вертикална скала в австралийската Синя планина.

След още два часа разполагаха с петдесет и три секунден запис, който показваше Кейли в близък план. Катереше се нагоре и търсеше с крак къде да стъпи. После камерата се отдръпна назад и я показа от разстояние. Изкачваше се по скален навес, когато се подхлъзна и полетя — не фатално, тъй като след десет-дванадесет метра въжето я спря. Камерата се приближи към фигурката, увиснала над бездната на пъстрото си въже. Веждите й бяха вдигнати и на устните й грееше усмивка, която сякаш казваше „Слава Тебе, Господи!“, но всъщност беше реакция на дете, видяло тортата за рождения си ден.

Това несъмнено бе Кейли и като се изключеше фактът, че катерачката беше едва деветгодишна и не носеше специален екип, а дънки, каубойски ботуши и жълта фланела с панди на гърба, записът бе напълно реалистичен.

— Невероятно! — възкликна Джейк.

— Нали!? — рече Дани.

— Искам да кажа… леле, страшничко си е!

— Смяташ ли?

Пак го изгледаха. И още веднъж.

— На Кейли ще й се завие свят само като го види! — заяви Джейк. — Невероятно е! И определено ще й докажеш правотата си.

Дани кимна с глава. Чувстваше се малко унил и неспокоен. Не се сещаше за друг начин да си я върне, но изпитваше някакво суеверие. Може би не биваше да използва софтуера на Зебек, за да накара любимата си да му прости. Нямаше да е на хубаво. „Но пък ще е «поетична справедливост» — каза си той. — И ако някаква цел оправдава средствата, това е любовта, а човек не се нуждае от друго. Казал го е Джон Ленън. Или беше Пол?“ Закле се пред Бога на втория шанс, че ще е достоен, че някой ден ще й каже истината, честно…

— Земята до Дани! Ало?

— Какво? — Той откъсна поглед от екрана.

— Казах, че ще й докажеш правотата си.

— Правотата си ли?…

— Нали разбираш — че не може да вярва на очите си.

 

 

Изчака деня на откриването, когато всичко беше готово — за да има какво да очаква, в случай че номерът със записа не успееше. Купи огромен букет маргарити от три различни цветарници и за свое облекчение установи, че Кейли не си е направила труда да смени ключалките на апартамента. Поне не се налагаше да влиза с взлом.

Чувстваше се странно — и не само заради пръснатите навсякъде маргарити. Кейли беше опаковала в кашони всичките му вещи и ги бе натрупала в ъгъла. Сякаш бе попаднал на място, където някой е умрял. Особено заради цветята.

След двадесет минути я чу по стълбището и когато тя влезе, вече седеше на дивана с цвете в уста и буца в гърлото. Кейли не се зарадва, че го вижда.

— Хитро — каза тя и закачи чантата си на закачалката до вратата. — Много романтично. А сега изчезвай.

Той остави цветето да падне.

— Преди това…

— Вън.

— Чакай, дай ми само секунда. Спомняш ли си онзи имейл, който ти пратих? В който ти казах да не вярваш на очите си? Помниш ли го?

Кейли се извърна.

— Не. Може би. Не знам. Единственият имейл, който си спомням, е с онзи запис. — Тя замълча за миг. — Искам да се изкъпя. Нещо против?

— Не. Виж, не съм ти го пратил аз. Заклевам се в Господ!

Кейли го погледна.

— Тогава кой го е пратил? — Преди Дани да успее да отговори, тя разпери ръце. — Всъщност няма значение. Няма значение кой го е пратил!

— Има. Повече от всичко — защото не е истински. Позволи ми да ти покажа. — Дани протегна новата касета.

— Не, благодаря — каза Кейли. Имаше едновременно отегчен и гневен вид.

— Кейли. Искам да се омъжиш за мен.

Тя се зачерви.

— Да се омъжа за теб ли?!

— Да!

Погледът й попадна върху касетата.

— А това какво е? Втора серия ли?

— Не. Всъщност… си ти.

— Ясно.

— Сериозно. Записът е само около минута. И после, ако още искаш да си тръгна… ще те оставя на мира.

— Съгласна съм — изсумтя Кейли.

Тя грабна касетата, пъхна я във видеото и зачака да се зареди. Със скръстени ръце и издадена напред долна устна. Накрая натисна PLAY.

Дани не виждаше изражението й. Тя гледаше екрана с гръб към него, но когато я чу да ахва, разбра, че е постигнал желания резултат. Кейли се страхуваше от височини, а и записът не бе истински.

Когато се обърна към него, на лицето й бе изписано озадачение.

— Значи записът, който ми прати…

— Не съм ти го пратил аз! — Дани посочи екрана, на който виртуалната Кейли продължаваше да виси на въжето. — Това е измама. Софтуерен трик.

— Е, сигурна съм в едно — студено отвърна тя. — Това не съм аз.

В очите й имаше нещо, скептичен блясък, който го изпълни с ужас. Призля му, почти му се зави свят, убеден, че е прозряла отчаяния му опит да я спечели.

Кейли дълго се взира в очите му. Дани се надяваше, че тя ще приеме записа като мост към бъдещето, на който да продължат напред. Надяваше се, че е разбрала истината, но въпреки това ще му прости.

Накрая тя пристъпи към него, като въртеше маргаритка между пръстите си. Започна да къса венчелистчетата.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича… — Дани гледаше падащите на пода листчета и те му приличаха на сълзи. Лош признак.

— Много те обичам — каза той. Беше затаил дъх и думите прозвучаха като въздишка, сякаш бе дръпнал от цигара марихуана и изпускаше дима. — Много те обичам — повтори Дани, като се мъчеше да намери нужния тон. Този път се получи напрегнато, като шепот на Дарт Вейдър.

И наистина я обичаше. Много. Толкова много, че едва издържаше. Толкова много, че не можеше да говори. Нуждаеше се от нея, за да оцелее — като от въздух или вода.

— Обади се Дю — сякаш не го беше чула, каза тя. Бяха останали половината листенца на маргаритката. Кейли престана да ги къса и завъртя цветето между палеца и показалеца си. — Много се тревожех за теб — също толкова делово прибави тя.

— Наистина ли?

— Но не съм сигурна… Не съм сигурна, че искам да се оженим, ако предложението беше истинско.

Какво означаваше това? „Означава, че не е съгласна“ — помисли си Дани. Чувстваше се вледенен, вцепенен, парализиран. Приготви се за фаталния удар. „Майната ти!“ Или може би „Сбогом, Дани!“.

— Защо? — накрая успя да попита той. Този път думите прозвучаха прекалено високо.

— Ами например заради твоя нов зъб. — Кейли се намръщи и поклати глава, но плъзналата на устните й усмивка провали опита й да го заблуди. — Придава ти лош вид.

Дани рязко вдигна ръка към устата си. В гърдите му нахлуваше невъобразимо облекчение.

Кейли се наведе напред, усмихна се и пъхна стъблото на цветето зад ухото му.

— Така е по-добре — каза тя.