Джон Кейс
Осмият ден (23)

23.

Докато боингът се носеше към Скалистите планини, Дани седеше до илюминатора с чаша червено вино и зяпаше към тъмната шир над Америка. Минаваше полунощ, но в мастиления мрак блещукаха светлинки и от време на време избухваха в галактики, когато прелитаха над някой град.

Самолетът бе почти празен. Дани разполагаше с цял ред, както и повечето други пътници. Опитваше се да си спомни какво му беше казал Барзан за старейшините и срещата в Цюрих. Това било заседание на директорския борд на „Тауз Холдингс“, но тъй като всички директори били езидски старейшини, имало друго име. Шура. И била след седмица. В „Бор о лак“.

Кой знае откъде знаеше, че „Бор о лак“ е хотел. Само че колко време бе изтекло, откакто Реми му беше казал, че срещата ще е „след седмица“? Шест дни, седем? Пет? Ако срещата вече се бе провела, очевидно нямаше смисъл да ходи в Цюрих.

Затова отпи глътка вино и се опита да си спомни.

Това беше последното нещо, което му бе казал Барзан преди престрелката. На другия ден Салим беше закарал Дани в Догубеязит. След това с камион и автобус бе стигнал до Анкара. Беше прекарал една нощ в хотел „Спар“ и на другия ден бе взел самолета за Вашингтон (на третия от седемте дни). Беше пренощувал в дома на родителите си (все още ден трети) и на другия следобед бе заминал за Калифорния. Колко дни правеше това? Четири, като се броеше нощта в мотела край Сан Франциско. А днес бе разговарял с Ънгър и Манцигър. Общо пет дни (макар че вече беше нов ден, защото минаваше един часа през нощта).

„Значи това е шестият ден — помисли си Дани, началото на шестия ден. — И срещата е… утре.“ В Цюрих също течеше шестият ден, но вече бе време за закуска. Въпреки разликата в часовите пояси, може би щеше да успее. Щеше да кацне на „Дълес“ към девет. Към два-три следобед щеше да лети над Атлантика и да се приземи в Цюрих рано на седмия ден — денят на срещата.

Дани успокоително си кимна с глава, допи виното и остави чашата на масичката през две седалки от своята. Изключи лампата, зави се с одеяло и отпусна глава на илюминатора. „Правилно ли постъпвам?“ — помисли си той.

 

 

Лесно откри информацията на цюрихското летище, тъй като бе обозначена с гигантски удивителен знак. Там научи от една усмихната брюнетка, която говореше английски по-добре от него, че най-добрият начин („засега!“) да стигне до града е с влак.

— Слезте с ескалатора. На всеки дванайсет минути заминават влакове за Хауптбанхоф. Това е Централната гара. — Тя погледна съответното разписание. — Има един в девет и четири минути, пети коловоз. Следващият е в девет и шестнайсет, трети коловоз. Щом стигнете на гарата, можете да вземете такси. Или, ако нямате много багаж, можете да се разходите пеш. Може ли да ви попитам къде ще отседнете?

— В „Бор о лак“.

Тя леко свъси вежди, докато плъзгаше поглед по блузона и дънките му. И към зъба му.

— Добър избор — отбеляза жената. — Имате ли резервация? Защото този хотел осигурява транспорт за гостите си.

— Не — отвърна Дани. — Толкова бързах, че… — Той сви рамене.

Служителката въпросително го погледна.

— Е, хотелът се намира на една пряка на Банхофщрасе, на около километър от гарата. — Тя разгърна туристическа карта, завъртя я на бюрото, така че Дани да може да я вижда, и посочи Централната гара и „Бор о лак“.

Той взе влака в 09:04, седна във втора класа и се загледа в прелитащите покрай тях предградия. Това не бе Швейцария от неговото въображение. Нямаше крави, нито Алпи, нито скиори и жени със сплетени руси коси. Влакът минаваше край солидни измазани къщи със спретнати зеленчукови градинки отзад. С приближаването към града ги изместиха блокове, по чиито стени пъстрееха графити. Стилът се различаваше от онзи, с който беше свикнал в Щатите — имаше много герои и богата палитра.

А и това не беше студеният швейцарски климат от фантазиите му. Когато слезе на голямата гара, цареше влажен зной, като летен следобед в Мексиканския залив. Имаше мараня, небето бе плътно и сиво, сякаш всеки момент щеше да избухне.

Банхофщрасе се оказа оживен булевард, гъмжащ от скъпи магазини, частни банки и бързи трамваи. Дани подмина десетина къси пресечки и стигна до Борсенщрасе. В близката далечина по Цюрихското езеро се носеше ферибот на фона на покрити със смърчове хълмове.

Зави надясно и ненадейно се озова в тих и луксозен рай. „Бор о лак“ беше внушителна бяла сграда със собствен парк на една пряка от езерото. На покрива се вееха три знамена, средното от които — червено с бял кръст в средата — му бе познато от швейцарските ножчета.

На входа стоеше униформен мъж. Размениха усмивки и Дани се запъти към вратата, но в последния момент се отклони и влезе в откритото кафене. Вътре спря за момент, привидно за да се огледа, а всъщност за да си поеме дъх. В главата му отекна гласът на някогашния му гимназиален учител по физкултура Нилтън Алварадо. „Tranquilo, tran-QUIL-o!“^[1] — казваше той и потупваше въздуха пред себе си с разтворени длани.

На масите под бели чадъри седяха неколцина добре облечени и скъпо фризирани клиенти, много от които азиатци. Цялата тераса бе засенчена от огромни дървета, които му бяха непознати. Наблизо седяха трима любители на голфа — саковете със спортните им принадлежности бяха на столовете наоколо — и ругаеха времето.

— Като из ведро — с аристократичен британски акцент заяви единият. — Ще вали като из ведро.

В градината зад терасата ромолеше шадраван с форма на лира, чиито „струни“ бяха образувани от тънки водни струи. Келнер с бяла кърпа, преметната през ръката, застана на пътя на Дани и енергично изпълни театрален поклон.

— Какво обичате, господине? — попита на английски той.

„Толкова ли е очевидно, че съм американец?“

— Нищо, просто минавам — отвърна Дани и усмихнато се обърна към фоайето, като си мислеше: „Започва се“.

На рецепцията жена на средна възраст с дантелена бяла блуза го наблюдаваше над очилата си и отсечено отговаряше на всеки негов въпрос.

Заседанието на „Тауз Холдингс“ било насрочено за четири часа следобед. В зала „Винтертур“ на втория етаж. И да, хер Барзан бил пристигнал, но — тя се свърза със стаята му — в момента господина го нямало.

— Ще оставите ли съобщение?

— Да.

Тя се усмихна и му подаде дебел кремав лист хартия с името и емблемата на хотела, плик и бяла химикалка. После посочи фоайето, където флотилия фотьойли плаваше по море от теракотни плочки. Дани застана до скъпо писалище с кожена тапицерия и започна да пише.

„Какво ли е обръщението към шейх?“ — зачуди се той.

Г-н Барзан…

Дани спря и се замисли за най-подходящия начин да изложи положението.

Разполагам с важна информация за вас, която трябва да получите преди заседанието на „Тауз Холдингс“.

Той вдигна поглед и се опита да определи колко подробности да включи.

Вече са ви съобщили за убийството на внука ви, с когото се сприятелих през няколкото дни на познанството ни. В четири часа следобед ще се срещнете с човека, който е заповядал да го убият.

Преди да умре, Реми сподели с мен за опитите си да докаже, че санджакът е фалшив. Каза ми, че ви трябва доказателство.

Отново спря. Как щеше да се свърже с него Мунир? Нямаше хотел, нито дори мобилен телефон. В такъв случай бе най-добре да предложи час, в който да му се обади. Погледна си часовника, ала той все още беше на вашингтонско време. Което означаваше пет часа по-рано. Или шест? Не беше сигурен. Обърна се към рецепцията в търсене на часовник — и я видя. Хубавата Паулина, чиито кристално ясни кафяви очи бяха вперени в него с цялата нежност на граблива птица.

Двамата дълго останаха като вцепенени. После Паулина забързано се отдалечи, като потракваше с токчета към асансьорите, където се извисяваше Веждата, застанал с гръб към фоайето.

Дани тръгна в обратната посока. Бързо прекоси терасата, профуча покрай сепнати мъже и жени, мина край шадравана, провря се между дървета и саксии и се озова на брега на широк канал. Зави наляво. Излезе на Талщрасе, прекоси улицата и стигна до малък парк, където улични търговци продаваха закуски и аперитиви. Нервно се озърна през рамо и видя, че Веждата е застанал на Банхофщрасе на петдесетина метра и се оглежда.

На Дани му се искаше да се затича, да зареже сака си там и да спринтира към оживения площад на отсрещния бряг на река Лимат. Ако можеше незабелязано да пресече моста, нямаше да е трудно да се изгуби в тълпата. Но това означаваше да не тича.

Той се нареди на опашка за италиански сладолед, съблече си блузона и го напъха в сака. Паулина и нейните приятели щяха да търсят червена блуза в навалицата, а не бяла фланелка. Дани отново се озърна и видя, че до Веждата стои още един мъж. Двамата се бяха изправили на пръсти и оглеждаха улицата. На няколко метра от тях Паулина шепнеше в мобилния си телефон.

Дани пое дълбоко дъх, завъртя се на пети и бавно закрачи към оживения площад. Вдясно бе Цюрихското езеро, вляво — река Лимат. Ако се наложеше, щеше да прескочи парапета и да се хвърли при лебедите.

Краткият път по моста му се стори цяла вечност. Също като в Рим — най-трудното беше да върви с гръб към онези, които го търсеха. Това означаваше да не поглежда назад и да не знае къде са. Беше съвсем сигурен обаче, че ако го забележат, единият от тях ще извика другите — значи щеше да ги чуе. В такъв случай щеше да захвърли сака и да си плюе на петите.

Но ако греши? Ами ако Веждата го види да върви по моста и не кажеше нищо? Ами ако просто… тръгне подире му? В такъв случай смъртта щеше да го изненада. Нож в ребрата. Куршум зад ухото. Ръка около врата, бързо дръпване.

„Много бързам“ — помисли си Дани, стисна зъби и забави крачка. Усещаше погледите им в гърба си, нещо като притегляне, което леко го подръпваше за плешките.

Когато прекоси моста, ускори ход. Тръгна по пътя на най-малката съпротива, лъкатушейки с разтуптяно сърце между коли и пешеходци. Скоро площадът остана назад и той се озова сред лабиринт от стари улици, прекалено тесни за автомобили. От двете им страни имаше скъпи магазини и ресторанти, във всички посоки се отклоняваха странични улички. Качи се по дълго стълбище в малък парк над реката с кръгъл фонтан в центъра. Водата бликаше от раззинатата паст на три лъва. До фонтана стоеше момиче с дълга руса коса и миеше термос. Изведнъж то се намръщи и за миг Дани си помисли, че е заради вида му.

Но не. Заваля. Видя по повърхността на водата. Първите няколко капки бяха едри и бавни и на Дани му се стори, че може да ходи между тях. После дъждът се усили и след секунди валеше проливно. Хората се трупаха под навеси и врати в търсене на убежище от пороя.

Той се вмъкна в един свободен вход и се притисна към стената. Навън беше истински потоп — на десетина сантиметра пред лицето му се стичаше водна завеса.

Имаше нужда от хотел — стая, от която да разговаря по телефона. Писмото, което бе писал на Мунир, беше смачкано в джоба му, недовършено и без адрес. Трябваше да се обади на стареца и да се опита да си уговори среща с него.

Така че… хотел. Но кой? Дани се вторачи в сивия порой. „Не тук — помисли си той. — Трябва ми нещо в друга част на града.“ Лабиринтът от улици, който преди малко му бе помогнал, след няколко минути спокойно можеше да е в негова вреда. В този квартал на Цюрих, в стария град човек лесно можеше да се „натъкне“ на някой познат.

А той не искаше да се натъква на познати.

Когато дъждът спря, по калдъръма се стичаха ручейчета и Дани ги последва надолу. Скоро зави на един ъгъл и се озова на широка оживена улица, където хора с чадъри чакаха трамвай. Към спирката тъкмо се приближаваше лъскава мотриса с номер двадесет и три и той се затича към нея, скачайки на стъпалата на задния вагон. Вътре бе ужасна блъсканица — което беше добре. И изглежда никой не плащаше. Ватманът караше. Нямаше кондуктор.

Всички седалки бяха заети, както и останалото пространство. По пода имаше локви. Прозорците бяха запотени. Скоро стигнаха на натоварено кръстовище, в което се вливаха много пътища. Електронен глас обяви: „Белвюплац“. През отворената врата Дани видя огромен ферибот на брега на езерото. Той импулсивно слезе, прекоси релсите с тълпата и се качи на друг трамвай. Номер четири. Този път се взираше през запотените прозорци за Паулина и приятелите й. Когато трамваят потегляше от площада, му се стори, че видя Веждата, целият мокър и крачещ сам край реката. Ала може би грешеше.

Дани слезе малко по-късно и се озова в жилищен квартал. На ъгъла имаше табела, на която пишеше „Зеефелдщрасе“. Магазините не бяха предназначени за туристи, а обслужваха местните жители. Подмина железария, магазинче за домакински уреди, магазин за здравословни храни, фризьорски салон, туристическо бюро и два-три магазина за марково облекло втора ръка. И магазин за оръжие, на чиято витрина бяха изложени арбалети, пушки и ножове. Манекен в камуфлажни дрехи се целеше в препарирана мечка.

И така продължаваше нататък. Втори фризьорски салон. Магазин за фън шуй. След три преки вече започваше да си мисли дали да не се върне на трамвая, когато стигна до хотел „Зеефелд“.

На рецепцията стоеше великолепна блондинка с бяло червило и дълги сребърни обици. Той я попита дали има стаи и получи енергичен отговор:

— Разбира се. — Докато момичето тракаше по компютърната клавиатура, разговаряха за времето. — Горещ фронт — каза блондинката. — Абсолютно нешвейцарски. — Тя плъзна електронна карта по хромирания плот и мрачно му се усмихна. — Май не сте от ония американци, които очакват климатик във всяка стая, нали?

Дани поклати глава. Естествено, че не беше.

Стаята му бе на третия етаж — ултрамодерна, цялата в дърво и хром, черно, бяло и тъмносиво. И адски гореща. Той разтвори завесите и се накани да отвори вратите, водещи към балкончето, което гледаше към Зеефелдщрасе. Оказа се, че не е толкова лесно. Вратите се отваряха с механизъм, сложен като швейцарски часовник. Дани клекна пред тях като касоразбивач и цели пет минути си игра с механизма. Накрая, когато по слепоочията му се стичаше пот, вратите се отвориха и в стаята нахлу влажен въздух.

Той вдигна телефонната слушалка и помоли телефонистката да го свърже с „Бор о лак“. Скоро телефонът в стаята на Барзан започна да звъни. На шестото иззвъняване се включи телефонен секретар и му предложи да остави съобщение. Дани се замисли. И затвори.

С тежка въздишка той се съблече по боксерки и се изтегна на чистите бели завивки.

Намираше се в Цюрих едва от няколко часа, а вече всичко се бе променило. Паулина го беше видяла и щеше да е почти невъзможно да се промъкне на заседанието на „Тауз Холдингс“. Зебек щеше да остави хора във фоайето, на вратата — навсякъде. Дотук с елемента на изненада!

И все пак Зебек нямаше откъде да знае какво е известно на Дани. Докато беше тичал, не мислеше за новия имам на езидите. Милиардерът нямаше представа какво му е казал Реми Барзан и ако не са намерили паспорта му във вилата, не знаеха, че е открил журналиста. Както и за информацията, която беше получил от Манцигър. Нито за проникването в имейла на Терио и доклада на Ролвааг.

Не че имаше значение. Зебек така или иначе щеше да го убие — просто за да го гледа как умира. Нямаше нужда да знае каквото и да било.

Дигиталният часовник на нощното шкафче до леглото показваше 12:18. Трябваше да се свърже с Мунир преди заседанието. Но как? Той затвори очи и си спомни нещо, което му бе казал Реми. Че дядо му имал „швейцарска любовница“.

Дани се надигна, грабна телефонния указател и видя, че е на немски. Нямаше да го разбере. За миг си помисли дали да не помоли блондинката от рецепцията за помощ. Но после видя, че думи като „голф“, „диско“ и „компаньонки“ нямат нужда от превод.

Те бяха тридесетина и мисълта да се обади на всеки от посочените номера му подейства угнетяващо. Не че имаше друга работа, затова започна по списъка. Оказа се, че тревогата му за езиковия проблем е напразна. Местните нямаха нужда от „компаньонки“. Само чуждите бизнесмени, които трябваше да прекарат една-две нощи в Цюрих. След няколко разговора имаше чувството, че жените, с които се свързва, могат да отговарят на въпроси на японски, испански, руски и всевъзможни други езици. Всички знаеха английски.

Представяше се като личен секретар на Мунир Барзан. Трябвало да го открие, било извънредно спешно. Жените бяха любезни, ала еднакво неуслужливи. На десетото обаждане една „мадам“ с гърлен глас му съобщи, че си губи времето.

Укорът го изненада.

— Моля?

Тя мелодично се засмя.

— Първо, ако беше личен секретар на този човек, щеше да знаеш къде е.

— Ами да, но…

— Второ — весело го прекъсна жената, — смяташ ли, че просто така можеш да се обаждаш и да разпитваш за някого? Да не си мислиш, че някой ще ти отговори: „Чакай, малкия, струва ми се, че тъкмо свършва с Хелена?“. Едва ли.

— Права сте — призна Дани. — Несъмнено, но… наистина трябва да го намеря. Здраво е загазил.

— Искаш да кажеш, че ти си загазил.

Дани понечи да възрази, после въздъхна.

— Толкова ли е очевидно?

— Ще те попитам нещо.

— Да?

— Тоя господин, когото търсиш, арабин ли е, африканец ли е…

— Какво общо има това?

— Ами някои фирми се специализират.

— Аха, не знаех. Той е… кюрд.

— Не знам за кюрдите. Но мисля, че „Тай Сентърфолдс“ е много популярна фирма сред клиентите от Близкия изток. И „Литъл Блек Бук“. Но само остави съобщение. Не го усуквай. Въпросът е спешен и човекът трябва да ти се обади.

Съветът беше добър и Дани й благодари.

— Моля — отвърна тя. — И кой знае, може да извадиш късмет.

 

 

До един и петнадесет се беше обадил във всички бардаци от телефонния указател. И като че ли никой не познаваше името на Мунир. Спеше му се от разликата в часовите пояси, ала не искаше да заспи. Провери на рецепцията, за да види дали имат румсървис. Нямаха. Наплиска лицето си със студена вода, което му помогна за няколко минути, но задухата в стаята и недостигът на сън скоро пак започнаха да затварят клепачите му. Не искаше да заспи. Не можеше да заспи. Трябваше да измисли нещо, някакъв начин да се свърже с Мунир. Имаше само два часа и нещо. Наложи си да се съсредоточи, представи си смазания труп на Инзаги, кланицата във вилата, спомни си разказа на Манцигър за сивата слуз. Ала мозъкът му бе толкова изтощен, че не му идваше наум абсолютно нищо. След десет минути просто не можеше да се удържи да не се прозява. Имаше нужда от кафе, поне от кафе.

Остави телефонната слушалка отворена, като си мислеше, че ако дава заето, Мунир Барзан ще се обади по-късно. Спринтира до кафенето на ъгъла. Нямаха филтърно кафе, само еспресо. Дори само по-хладният въздух на улицата и мирисът на кафе го поободриха. Поръча си тройно капучино и бързо се върна в хотела с парещата в дланта му картонена чаша.

Не можеше да е отсъствал повече от пет минути, ала още щом затвори слушалката, червената лампичка на телефона замига. Дани изруга, натисна бутона на телефонния секретар и чу тежкия глас на шейха: „Тук е Мунир Барзан. Отговарям на съобщението ви, но вас ви няма. Отседнал съм в хотел «Бор о лак». През целия ден съм зает със заседанието. Можете да ме потърсите довечера“. Съобщението завърши с часа на английски: дванадесет и четиридесет и пет. Мунир му се бе обадил, докато той все още беше въртял в публичните домове. Телефонната система на хотела не позволяваше изчакване. Облекчението му, че отбиването до кафенето не е станало причина да изпусне Мунир, продължи само стотна от секундата и отстъпи място на ярост.

„По дяволите!“ Дани затръшна слушалката и диво се заоглежда наоколо. После излезе на балкона и изрева:

— Хайде де!

Побъркваше се.

Строполи се на леглото и се вторачи в безупречно белия таван. Чувстваше се като пребит. „Ами сега?“ Под балкона изтътна трамвай и железните му колела разцепиха еднообразния шум на трафика. По коридора минаха жени, които говореха на непознат език. Едната се засмя с толкова искрена радост, че Дани се почувства още по-зле. Десет, петнадесет, двадесет минути.

Накрая здравият разум го накара отново да се обади в „Бор о лак“. Само че „хер Барзан“ го нямаше в стаята. Седна на ръба на леглото с лице, скрито в шепите си, обмисли възможностите и потъна в още по-дълбоко отчаяние — и откри начин. Спомни си оръжейния магазин, покрай който бе минал на път за хотела, манекена в камуфлажното облекло. „Защо не? Какво имам за губене? С мен и без това е свършено.“

Насърчен от мисълта да прекарва повече време със сладката Холи Сакстън, в продължение на един срок в десети клас бе участвал в Клуба на спорещите, в който тя беше звезда. Циничен, макар и не глупав замисъл, който можеше и да успее, стига Дани да го биваше в споровете. Само че не го биваше и затова не го включваха в групите, които ходеха по състезания.

До този момент Клубът на спорещите бе символ на неговия провал, ала неочаквано изплати дивидентите си. Въпреки че така и не успя да се доближи до Холи Сакстън, Дани знаеше малко повече за швейцарското оръжейно законодателство.

В един спор за контрола върху оръжието му бяха възложили да защитава позицията на Националната оръжейна асоциация, а именно че рестриктивните закони не оказват въздействие върху престъпността. В този спор неговото най-голямо оръжие (ха-ха!) беше Швейцария. Защото в тази страна имаше много оръжие, малко закони и почти никаква сериозна престъпност. Броят на убийствата беше по-нисък, отколкото в страни като Англия, Канада и Япония с най-строги закони за контрол върху оръжието.

Подобно на американците, швейцарците бяха извоювали независимостта си с революция, вдигната от въоръжени граждани. И те продължаваха да се въоръжават, обезкуражавайки потенциалните нашественици с политика на тежковъоръжен неутралитет.

В Швейцария имаше всеобща военна служба. Нещо повече, всеки мъж на възраст между двадесет и петдесет години или бе длъжен, или го насърчаваха да пази служебното оръжие у дома си, докато служи в армията или е запасняк. Доколкото си спомняше Дани, това оръжие беше автоматът „Щурмгевер 90“.

Единствените оръжия, за които трябваше специално разрешение, бяха пистолетите и автоматите — и в тези случаи разрешение се получаваше лесно. От друга страна, да си купиш пушка бе все едно да си купиш тостер. Същото се отнасяше за полуавтоматичните оръжия. И въпреки че европейските съседки притискаха Швейцария по този въпрос, опитите за прокарване на закони, регулиращи продажбата на оръжие на чужденци, многократно бяха отхвърляни от местната оръжейна организация. Ето защо, колкото и странно да изглеждаше, Дани със сигурност знаеше, че може да отиде в онзи оръжеен магазин и да си купи цял топ, ако реши.

Проблемът беше, че не знаеше какво да прави с него. Въпреки че преди по-малко от седмица бе застрелял човек, той беше получил пистолета зареден и готов. Като пистолет с капси. Само трябваше да натисне спусъка. Нямаше представа какво да прави с пушка, още по-малко полуавтоматична.

В семейството му нямаше ловджии. Нито един, дори сред братовчедите му. Естествено, знаеше, че това е необичайно. Във всяка американска фамилия имаше поне един побъркан чичо самотник, който водеше племенниците си на стрелба и всеки Ден на благодарността се отбиваше с пакети еленско месо за семейния фризер. Но не и в рода Крей. Нямаше нито един. И даже да имаше, Дани бе вегетарианец.

Виж, Кейли — Кейли беше друг въпрос. Докато Дани играеше футбол в задния двор, тя бе на стрелбището. Само че това беше Кейли. Не той.

„И все пак аз съм мъж — помисли си Дани. — Едва ли е много трудно. Просто се прицелваш и стреляш. Или не.“ Ами онзи човек, по когото бе стрелял? И когото беше улучил? Може би му идваше отвътре. Като на оня Уди Харелсън във филма на Оливър Стоун.

Кой знае защо обаче се съмняваше.

Не че имаше значение какво мисли. Не му оставаше друг избор.

За последен път се обади в „Бор о лак“. Мунир го нямаше.

С усилие смъкна крака на пода и се изправи, призовавайки енергия, каквато нямаше. След това затвори вратата след себе си и се затича надолу по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. След две минути беше в оръжейния магазин.

Мъжът зад тезгяха бе петдесетинагодишен, с пронизително сини очи и червендалесто лице. На лявото си ухо носеше обица с форма на еделвайс. Той наклони глава.

— Bitte?

— Търся оръжие — каза Дани.

Мъжът повдигна вежди и се усмихна.

— Както виждате… попаднал сте където трябва. Какво оръжие?

„Внушително — помисли си той. — Нещо, което да мога да размахвам.“

— Например това — кимна към черно квадратно нещо Дани. Каквото и да беше, изглеждаше смъртоносно — Шварценегер спокойно можеше да влезе с него в рокерски бар в Сан Берду. Идеята, че някой побъркан може да влезе и да си купи такова нещо от лавицата — както се готвеше да постъпи той — го ужасяваше.

— Узито ли?

— Да.

Мъжът затвори очи и одобрително кимна.

— Отлично оръжие, ако искате лек автомат — и извънредно надежден. Сгъваемият приклад го прави още по-компактен и лесен за пренасяне. — Той вдигна автомата и сгъна приклада към цевта.

— Отлично — отбеляза Дани.

— Четири килограма. — Продавачът го претегли в ръка. Подхвърли го от едната си длан в другата. — Пистолетна ръкохватка. И естествено, пълнителят се вкарва в ръкохватката — което е идеално за през нощта.

— Защо? — попита Дани.

— Защото можете да презареждате, без да гледате. Като цяло това е чудесен компактен автомат. — Той го остави на тезгяха.

— Колко струва?

Швейцарецът си сложи очила, които висяха на шията му.

— В долари ли?

Дани кимна с глава.

Продавачът се обърна към компютъра на малко бюро зад тезгяха и започна да пише на клавиатурата. После зачака. Накрая отново погледна Дани.

— Две хиляди двеста осемдесет и един долара.

— Ами… — Дани се поколеба. Понякога му трябваха дни, за да реши дали да си купи някакъв пуловер. Идеята да се изхвърли за „Узи“… — Ще го взема — каза той и извади портфейла си.

Продавачът видимо се зарадва. После въздъхна.

— Първо обаче трябва да попълним документите — каза той.

Дани се намръщи.

— Какви документи?

— Трябва да имате разрешително.

— Откога?

Мъжът сви рамене.

— От няколко години. — Забелязал разочарованието на клиента си, той се обезпокои от перспективата да изпусне сделката. — Това проблем ли е?

Дани не знаеше какво да му отговори. Замисли се. Бързо.

— Купувам го за подарък. За тъста. Той е колекционер и… утре сутрин се прибирам в Щатите.

— Разбирам…

Двамата постояха известно време, вторачени един в друг.

— Има ли начин да ускорим процедурата? — накрая попита Дани.

Швейцарецът се смути.

— Нося си паспорта, така че ако попълним документите и ви платя автомата, можете да ги пратите където трябва. И когато ги получите, просто… ще ми ги пратите по пощата.

— Да, но ми трябва писмо от съответните органи във вашата страна, потвърждаващо, че не сте луд или престъпник…

— Мога да го уредя. Не е проблем. Ще ви го пратя по факса.

Продавачът се колебаеше.

— Това е абсолютно незаконно — рече той. И замълча. — Може би, ако закръглим сумата…

Дани се намръщи.

— Искате да кажете, да я направим две хиляди и петстотин ли?

Швейцарецът сви рамене.

— Да. И после, ако закръглите и тази сума… колко става?

— Три хиляди долара.

— Точно така!

Дани се замисли.

— Ще го опаковате ли като за подарък? — накрая попита той.