Джон Кейс
Осмият ден (20)

20.

Дани се върна в библиотеката и продължи да сърфира в киберпространството в търсене на евтини полети за Сан Франциско. Така или иначе трябваше да напусне Вашингтон и Калифорния го привличаше, защото колкото повече научаваше, толкова по-ясно ставаше, че ключът към всичко е „Вери Смол Системс“.

Не че възнамеряваше да поиска да го разведат из фабриката. Идеята му беше първо да почука на вратата на приятеля на Пател — Глен Ънгър.

Една реклама на „Херц“ му навя неприятна мисъл. В Калифорния човек непременно трябваше да е моторизиран и той се готвеше да наеме кола на летището. Но докато жълтата емблема на „Херц“ премигваше на екрана, Дани разбра, че има проблем. Нямаше шофьорска книжка.

Можеше ли да вземе такси до дома на Глен Ънгър? И изобщо на какво разстояние от летището се намираше Къпъртино? Ами от Сан Хосе? Можеше ли да стигне дотам със самолет? Когато откри отговора в един сайт с електронни карти, реши, че ще има нужда от автомобил. Трябваше да си извади нова шофьорска книжка.

Но разполагаше само с един час, за да си резервира място за евтиния полет, който бе намерил в интернет, и първо се зае с тази задача. По средата на регистрацията обаче се отказа. Не искаше да използва кредитната си карта. Зебек може и да нямаше достъп до банковите сметки, но не можеше да се разчита на това. Не биваше да разкрива маршрута си, ако имаше начин да го избегне. Парите от скривалището нямаше да му стигнат за дълго, ала можеше да използва картата, за да изтегли малко пари.

Преди да напусне библиотеката, влезе в уебсайта на службата за моторни превозни средства във Вирджиния. Беше запазил старата си книжка и бе регистрирал олдсмобила на адреса на родителите си. Застраховката беше по-евтина. В уебсайта намери адреса на клон в Рослин, точно на отсрещния бряг на Потомак. Излезе от сградата и извървя в летния пек пътя до банка „Ригс“ на Уисконсин и Ем стрийт. След няколко минути излезе с две хиляди и петстотин долара.

След още двадесет и пет минути път стигна до службата за коли и се нареди на опашка за номер. Докато чакаше реда си, се опита да познае езиците, които чуваше — испански, естествено, но и арабски. Немски и китайски. Виетнамски или тайландски — не можеше да ги различи. И още някакъв. Руски или чешки.

Каква страна!…

Накрая повикаха неговия номер. Той обясни на жената на гишето, че е изгубил портфейла си по време на плаване с платноходка.

— И как стана това? — попита служителката.

— Бях се надвесил през борда, за да може лодката да плава по-бързо.

— Тогава защо просто не й сложите двигател? — усмихна се тя.

— Защото тогава няма да е платноходка — поясни Дани.

Служителката добродушно поклати глава, въведе нещо в компютъра си и го отпрати. Скоро се озова седнал пред разногледа жена с огромен маникюр.

— Кажи „зеле“! — заповяда му тя.

Дани мрачно се усмихна.

Жената зачака, вперила едното си око в него, а другото — в следващия на опашката. След десет секунди той каза „зеле“. Тя се усмихна и светкавицата проблесна.

Накрая го повикаха на последното гише, където го очакваше ламинирана шофьорска книжка. Не му се искаше да погледне, но… Господи! Беше още по-зле от снимката в паспорта. Имаше онзи шантав и замаян вид като на полицейска снимка — полуотворени очи, устни, замръзнали в крива усмивка, достатъчна, за да разкрие проблясъка на стоманения му зъб, което правеше изражението му още по-идиотско. И всичко това на яркосин фон.

Но поне косата му беше сресана назад (горе-долу).

 

 

Полетът бе директен през Солт Лейк Сити. Седеше в дъното на салона между двама възрастни партньори по голф, които се завръщаха от екскурзия в Шотландия. Едва излетяха, когато единият взе две пластмасови чаши от стюардесата и започна да ги пълни с малцово уиски от бутилка със сребърна капачка.

— Играеш ли голф? — попита го някой.

Дани поклати глава.

— Не, аз…

— Е, ще започнеш — каза вторият. — Всеки започва, рано или късно.

Те заразказваха за пътуването си и Дани трябваше да върти глава, като че ли гледаше тенис мач. Накрая двамата се напиха и заспаха, оставяйки го да прочете статиите, които беше разпечатал в Джорджтаун.

Изборът му не беше по конкретни критерии. Просто бе събрал материали, чиито заглавия му се бяха сторили интересни, и резултатът беше пълен миш-маш. Някои статии бяха напълно технически, а други — празни дрънканици за бъдещето. И все пак, когато самолетът прекоси Скалистите планини, Дани бе прочел достатъчно, за да има представа какво е нанотехнология и какво обещава.

Създател на тази област беше човек на име Ерик Дрекслър, който през 80-те години на XX в. написал книгата „Машините на Сътворението“. Някои смятаха Дрекслър за прозорлив мечтател, а други — за фантазьор. Първите твърдяха, че е открил ключа за Обетованата земя, докато вторите заявяваха, че е положил основите на една нефункционална наука.

Доколкото Дани можеше да разбере, основната идея бе да се създават неща чрез организиране на материята с атомна прецизност. Това щяло да се постигне от протеинови инженери (!) и компютърни специалисти, които щели да програмират и създават самовъзпроизвеждащи се роботи, не по-големи от молекули. Подреждайки отделни атоми, тези роботи, или „асемблери“, можели да изпълняват разнообразни задачи и да произвеждат всичко — от микроскопично тънки диамантени покрития до спрейове за мигновено лекуване на рани. Други миниатюрни роботи можели да унищожават раковите клетки в тялото или да почистват плаката от артериалните стени. Асемблерите можело да бъдат програмирани да отстраняват замърсителите, да пречистват въздуха и водата — постоянно и глобално. Накрая щял да бъде създаден свят на абсолютното изобилие. Бедността щяла да остане в миналото, околната среда — да бъде излекувана, а продължителността на живота щяла да се увеличи.

Роботи, помисли си Дани. Само че от ДНК. Което означаваше, че ще са живи. Малки Франкенщайновци.

 

 

Двамата му спътници слязоха в Солт Лейк Сити, а Дани продължаваше да чете. Запозна се с описанието на нещо хипотетично, наречено „практична мъгла“. Това била първична материя, мрежа от асемблери, способни да бъдат — буквално — всичко за всички. Програмирана да приеме формата и особеностите на къща, практичната мъгла можела да променя не само строежа и цвета си, но и самото си състояние — и да го прави по команда. С други думи, можела да е ту твърда като тухла, ту нематериална като въздух. Обитателят на такава къща с едно махване на ръка можел да минава през стени и при нужда да създава мебели с каквато форма и от какъвто материал пожелае.

Накратко, нанотехнологията обещаваше (или заплашваше) да направи света толкова богат на възможности, толкова гъвкав, че дори най-обикновените дейности ще са своего рода вълшебство.

След като отново излетяха, Дани изпи един джин с тоник и продължи да чете. Но не без усилие. Някои статии бяха дълги над петдесет страници, и бяха напълно непонятни за него и той често губеше нишката.

И все пак, когато започнаха да се спускат към Сан Франциско, знаеше достатъчно за нанотехнологията, за да е наясно, че е важна, противоречива — и засега главно теоретична. Тя обаче беше толкова обещаваща, че за нея се харчеха много пари, при това от големи имена. Хюлет Пакард, Ай Би Ем — такива компании. По време на Клинтъновото правителство държавата бе дала голям тласък на тази област и беше удвоила инвестициите до половин милиард долара.

Националният научно-технически съвет аргументираше увеличеното финансиране по следния начин:

Нанотехнологията може да повлияе върху производството на абсолютно всичко — от автомобили, гуми и компютърни вериги до модерни лекарства и тъканни заместители — и да доведе до изобретяването на невъобразими неща… Очаква се през XXI в. въздействието на нанотехнологията върху здравето, благосъстоянието и безопасността на световното население да е почти също толкова голямо, колкото на антибиотиците, интегралните вериги и изкуствените полимери през XX в.

Което означаваше нещо. Изглежда всички бяха единодушни, че за повечето приложения на нанотехнологията ще може да се мисли най-малко след десетина години. Някои изобретения (ваксини и други подобни) може би щяха да се появят по-скоро и имаше напредък в създаването на нанотранзистор. Това обещаваше да доведе до поврат в микроелектрониката и позволяваше производство на невъобразимо миниатюрни интегрални вериги, неща, които можеха да работят при стайна температура, нямаше да са чувствителни към прах и замърсители като силиций и други материали.

До този момент обаче най-големите пробиви изглежда бяха в салонните трикове. Един учен създал нанокитара, друг направил миниатюрни пинсети, с които можело да се хващат отделни молекули. Имаше молекулярен ключ и „квантова ограда“. Тези скромни успехи бяха коствали огромни усилия от страна на екипи от гении. Много учени продължаваха да вярват, че техническите пречки за произвеждане на асемблери с работни „ръце“, способни да манипулират материята на атомно равнище, са непреодолими.

Това бе основният аргумент на антидрекслъровата позиция: устройствата, необходими, за да проработи нанотехнологията, трябваше да бъдат измислени от компютърни специалисти (в по-голямата си част), но самото им създаване оставаше за биохимиците, микробиолозите и молекулярните инженери, повечето от които нямаха представа как да го постигнат.

Например господстваше мнението, че асемблерите ще използват за суровина въздух, вода и пръст. Тези материали щяха да се разградят на молекулярно равнище и да се сглобят според посочените изисквания. Но с каква енергия щяха да работят асемблерите? Слънчева ли? Може би. Само че дори да се използваше слънчева енергия, процесът на разграждане и сглобяване на молекули определено щеше да генерира топлина — при това навярно в огромно количество. Какво щяха да я правят?

Нещо повече, докато мечтателите рисуваха любопитни картини на създания с наноръце, способни да разкъсват и спояват молекулни връзки, скептиците се питаха как могат да се създадат толкова малки инструменти, че да манипулират отделните атоми. Ами „ръцете“ на асемблерите? Как щяха да „държат“ атомите, за да ги сглобяват според плана? На отговора, че могат да се използват химични връзки, с които да „залепват“ фрагментите, скептиците възразяваха, че тези връзки често са много здрави. Как асемблерите щяха да освобождават атомите или фрагментите, които държат?

Някои от тези въпроси щяха да получат отговор. Навярно всичките. Но това щеше да отнеме време — може би доста време. „Тогава защо сега умират хора?“ — запита се Дани.

 

 

Самолетът кацна на летището в Сан Франциско малко след осем часа вечерта. Автобусът го откара до лабораториите Аламо на три километра оттам, където го очакваше бял „Призм“. Искаше да плати в брой — застрахователната компания изискваше в договора за наем да фигурира номерът на кредитната му карта. В края на краищата това е автомобил, каза си Дани, подвижна мишена. А и макар че провериха валидността на картата му, засега нямаше истинско движение на пари по сметката му. Той се подписа под договора.

Изгуби се и потегли в грешна посока. Когато се ориентира, реши, че няма смисъл през нощта да пътува за Къпъртино. Нито пък да се появи на вратата на Глен Ънгър в единадесет и половина. Когато подмина един мотел на „Дабълтрий“ в Бърлингейм, направи обратен завой и отби. След половин час вече спеше дълбоко, прекалено уморен да изключи нощната лампа.

Беше очаквал да се събуди рано заради разликата в часовите пояси, но спа цели четиринадесет часа. Въпреки това спокойно закуси. Докато чакаше да донесат гофретата му, прочете една статия в списанието, което бе взел от самолета.

Беше го намерил в джоба на седалката по време на почивка от дългите си занимания с документите по нанотехнология — брой на „Нешънъл Джиографик Тревълър“. Докато го прелистваше, забеляза материал за Великденския остров. И тъкмо затова го взе. За пръв път възприе монументалните глави не само като останки от тайнствена цивилизация, а като скулптури. И като такива те го заинтригуваха.

Оказа се, че Великденският остров е предупреждение за човечеството. Първите полинезийски пътешественици се натъкнали на истински рай. Островът бил толкова богат на природни ресурси — вода, дървен материал, риба, огромни птичи ята — че населението бързо се увеличило. Както свидетелствали сложната йероглифна писменост и стотици каменни фигури, островитяните създали високоразвита цивилизация. Според специалистите изработването, пренасянето и издигането на грамадните каменни скулптури биха били изключително трудни дори днес. Все още се спорело за методите, използвани от „примитивните“ островитяни, при изпълнението на тази задача.

След хиляда години земята се изтощила и Великденският остров претърпял екологична катастрофа. Горите напълно изчезнали, оставяйки местните без материал за строеж на кораби — и за бягство, и за крайбрежен риболов (не са мислили далновидно, каза си Дани). Ниската растителност също останала в миналото, навярно изядена. Тъй като нямало дървета, които да задържат влага, изворите пресъхнали, огромните птичи ята — които нямало къде да гнездят, нито какво да ядат и пият — отлетели и не се завърнали. Към 1600 г. се появили воюващи групировки. Когато холандският изследовател, дал името на този остров, го „открил“ на Великден 1720 г., островитяните буквално изяждали бебетата си. Канибализмът се превърнал в основен източник за осигуряване на протеини. Жените и децата били смятани за най-вкусни, пръстите на ръцете и краката — за най-голям деликатес. „Върха!“ — помисли си Дани и се зарадва, че е вегетарианец.

Към обяд си взе втора чаша кафе за из път и пое на юг към Къпъртино.

На няколко километра от мотела в главата му започна да се оформя идеята за инсталацията в „Ниън“. Щеше да я кръсти „Водещи“. Щеше да направи няколко големи глави от папиемаше по подобие на тези от Великденския остров, само че с лицата на… телевизионни водещи — Дан Редър, Майк Уолъс, Опра Уинфри. Съвременни звезди. Повечето от главите на Великденския остров бяха издигнати върху платформи, наречени „ану“, в които островитяните поставяли ритуални предмети. За инсталацията можеше да използва открити платформи — дървени скелета — и да качи главите върху тях. В скелетата щеше да постави… телевизори, които щяха да предават… информационни програми, токшоу или Ем Ес Ен Би Си.

В идеята имаше някаква мъглява логика, която му допадаше. Не беше сигурен какво означава, но какво от това. Включи радиото и остави звука да се плиска из главата му, докато шофираше към Къпъртино.

 

 

Жилището на Пател — което сега принадлежеше на Глен Ънгър — представляваше безупречно възстановена къщурка. Ако се съдеше по квартала, сигурно струваше най-малко милион.

Разположената между два ромбовидни прозореца красива врата имаше естествен цвят на дъб, на чийто фон контрастираше черният венец в средата. Дани никога не бе виждал траурен венец и сега го побиха тръпки. Той беше направен от пера, черни пера, толкова лъскави, че бяха почти пъстри. Дани сбърчи лице и се пресегна към месинговото чукало в центъра на венеца.

В момента, в който докосна метала, вратата рязко се отвори, сякаш за да я опазят от пръстите му. Той се сепна, сякаш го бе ударил електрически ток.

— Да?

Мъжът на прага беше около четиридесетгодишен и в страхотна форма, което се виждаше ясно, тъй като бе само по шорти. С това облеклото му се изчерпваше, ако не се смятаха очилата и сандалите.

— С какво мога да ви помогна?

Дани не обичаше да досажда на хората. Всъщност никой не обичаше. Но всеки детектив го правеше от време на време, защото някои хора отказваха да вдигат телефоните си. Или дори да отговаряха, не желаеха да направят следващата стъпка и да поканят детектива на разговор. Първия път, когато го бяха пратили в дома на „недоброволен“ източник, Дани бе възразил. „Какво да кажа? Та аз дори не го познавам?“

„И какво от това? Престори се на журналист — беше отговорил шефът му. — Не ме интересува, просто го направи!“ И той го бе направил. И се беше оказало, че го бива.

— Господин Ънгър?

Мъжът присви очи.

— Даааа?

— Казвам се Дани Крей и… Надявах се, че ще можем да поговорим за вашия приятел господин Пател.

Ядосана въздишка.

— Уф, за бога! — изпъшка Ънгър. — Вие какъв сте? Някакъв… алтернативен репортер ли?

— Не…

— Защото известността не ме интересува.

— Разбирам, но…

— Добре. Тогава ще разберете защо ви затварям вратата. Довиждане! — Последната дума бе произнесена някак напевно, с удължаване на последната гласна: „Довижданеее“.

Дани никога не бе пъхал крак във вратата — не буквално. Този път обаче го направи.

— Идвам отдалече — каза той.

Ънгър погледна крака му, после вдигна очи.

— Бихте ли се отдръпнали?

— От… хиляди километри.

— Не ви ли е срам?

Дани сви рамене, но не премести крака си.

— Струва ми се, че мога да ви кажа защо е бил убит господин Пател.

Ънгър се намръщи, наклони глава и го изгледа от глава до пети.

— Това новина ли трябва да е? Всички знаят защо беше убит Джейсън.

Беше ред на Дани да се изненада.

— Нима?

— Естествено.

Дани запремигва.

— Убил го е някакъв побъркан хомофоб. Все още се случват такива неща. Вижте, ако имате някаква информация…

— Съмнявам се.

Ънгър го погледна скептично.

— Моля?

— Мисля, че не е свързано със сексуални наклонности.

Мъжът пред него се колебаеше. Нерешителността ясно се четеше на лицето му.

— Ако са някакви глупости…

— Не са — заяви Дани.

Ънгър с въздишка се отдръпна назад и широко отвори вратата.

— Добре, влезте тогава — каза той.

 

 

Отвътре къщичката беше като антикварен магазин. Дани сякаш очакваше да види етикети с цените, закачени на мебелите. Ънгър го преведе през „вестибюла“, „салона“ и кухнята до малък двор зад къщата.

Той бе съвършен като самата къща, с фонтанче, което ромонеше в ъгъла. На масата от ковано желязо имаше кана с леден чай и поднос със съвсем тънки джинджифилови бисквити. Домакинът му посочи към един стол и двамата седнаха един срещу друг. Ънгър разбърка чая с бъркалка с форма на жираф и го погледна.

— Леден чай?

Дани кимна.

— Благодаря. — Най-трудната част — влизането в къщата — беше свършила. Сега зависеше от него да предразположи Ънгър да открие душата си пред непознат. Единственият начин, който Дани знаеше, бе като докаже собствената си искреност с изповед. Затова се прокашля. — Струва ми се, че непряко съм виновен за смъртта на господин Пател.

Остро ахване оттатък масата и разтревожено изражение.

— Един човек на име Зереван Зебек ме нае да открия с кого е разговарял друг човек, професор Терио — поясни Дани и отпи глътка чай. — Зебек каза, че бил оклеветен в пресата и че зад това стоял Терио… и още някои хора.

Ънгър скръсти ръце и се отпусна назад с израз на предпазливо нетърпение.

— Искаше да открия с кого е разговарял Терио — повтори Дани. — И аз го направих. Направих списък на телефонните му разговори…

— Това възможно ли е?

Дани кимна.

— Има брокери на информационни услуги, които продават такива сведения.

— И това не ви ли се стори нарушение на правото на Джейсън на личен живот?

Дани измъчено сбърчи лице.

— Да, предполагам, че е така, но… когато работиш като детектив… е, правиш такива неща.

Ънгър не се впечатли.

— Явно вие правите такива неща.

— Така е — призна Дани.

— Продължавайте.

— Така или иначе, открих, че Терио е разговарял с вашия приятел и с още двама души — един учен в Осло и журналист в Истанбул.

Съмнението на Ънгър се изрази в изсумтяване.

— Джейсън никога не е ходил на тези места.

— Това няма значение — отвърна Дани.

— Тогава какво има значение?

— Всички те са мъртви — каза Дани.

— Кои?

— Терио. Ученият в Осло. Турският журналист. Пател.

Ънгър отпи глътка чай. След малко се наведе напред.

— Глупости!

Реакцията му изненада Дани, но той успя да запази спокойствие и сви рамене.

— Не е така.

— Искате да кажете, че Зебек е наредил да убият Джейсън…

— Точно така.

— Но Зебек е собственик на ВСС.

— Точно така — съгласи се Дани.

— И вие твърдите, че е наредил да убият Джейсън, след като го отмъкна от „Протеин Дайнамикс“? След като го примами с премии и възможности за развитие?

— Да.

— Е, в това няма никакъв смисъл — заяви Ънгър. — Джейсън не беше работна пчеличка. Той беше гуру. ВСС никога няма да му намерят заместник. Загубата му е катастрофа. Всички го казват. Той беше гений!

— Убеден съм, че е така — отвърна Дани. — Но нещо се е случило.

— Оная… измислица за оклеветяването на компанията ли имате предвид?

— Не, това беше само претекст…

— Тогава какво? — попита Ънгър.

Дани въздъхна.

— Не знам. Надявах се вие да ми кажете.

 

 

Започнаха отначало. Докато говореше, Дани виждаше, че скептичното отношение на Ънгър постепенно се изпарява. Замести го озадачение и накрая мъка.

— Мога още да продължавам — каза Дани. — Но това са… основните неща.

— Съобщихте ли на полицията?

Дани поклати глава.

— Съмнявам се, че местната полиция може да се справи с този случай. Става дума за пет убийства в четири различни държави. Плюс „паралелните щети“ в Турция. И мога да докажа само, че всички жертви са познавали един и същи човек — Терио.

Ънгър кимна и сбърчи чело.

— Джей наистина се безпокоеше за нещо… нещо в работата. И наистина познаваше тоя Терио. Един-два пъти разговаряха по телефона. Може да са си писали имейли и мисля, че са се срещали на някаква конференция. — Той вдигна поглед, опита се да си спомни, после поклати глава. — Но… — Ънгър скри лицето си в шепи. Дълго остана така, след това прокара ръка по челото си. Накрая отново поклати глава. — Не знам — каза той. — Просто не знам.

В очите му блестяха сълзи.

— Добре ли сте? — попита Дани.

Ънгър кимна.

— Това, което казвате за Зебек, ако е вярно… — Пауза. — Това няма да върне Джейсън — нищо не може да го върне. Но в известен смисъл го връща за мен. Защото полицията… всички си мислят, че имаме безразборни връзки… че постоянно меним партньорите си. Но истината е, че аз работя страшно много, архитект съм. А що се отнася до Джейсън… Да не говорим за него! Трябваше да го довличам вкъщи от работа. Обаче полицията… те като че ли си мислят, че е нормално човек като Джейсън да бъде убит така. За тях това е някаква „педалска история“ и толкова. — Той замълча, дълбоко си пое дъх и въздъхна. — Затова… предполагам, че съм ви длъжник.

— Не, не…

— Само ми кажете какво мога да направя.

Дави се замисли.

— Можете да ми покажете компютъра му.

Ънгър наклони глава, сякаш казваше: „И да, и не“. После се изправи и му даде знак да го последва. Двамата влязоха в бокса до трапезарията, където имаше дъбово бюро с плоскоекранен монитор на „Силикон Графикс“. Домакинът седна на марковия въртящ се стол, бръкна под бюрото и включи компютъра.

— Това ли е? — попита Дани. Приличаше на „Дел“, а той беше очаквал нещо по-шикозно — макар че нямаше представа какво точно.

— Този е моят — отвърна Ънгър. — Джей използваше лаптоп и друг компютър в службата. И палмтоп.

— Къде са те?

— Взе ги полицията. — Ънгър се отпусна назад.

Появи се логото на Майкрософт, придружено от фанфари. Десктопът представляваше снимка на Ънгър с друг човек, надвесени над перилата на кораб. Вторият мъж беше нисък, тъмнокож и красив.

— Това Джей ли е? — попита Дани.

Ънгър кимна.

— Ами имейлът му? Можете ли да го отворите?

— Съмнявам се — отвърна Ънгър. — Аз използвам Yahoo, а Джей имаше имейл в службата.

— Знаете ли паролата?

Ънгър се подсмихна.

— Тя не беше дума, а комбинация от букви, числа и бог знае още какво! Мисля, че бяха десетина, пък и от охраната ги караха всеки месец да си сменят паролите, затова… не.

Дани се замисли за миг.

— Ами ВСС? — попита той. — Смятате ли, че ще можете да ме вкарате?

— Да ви „вкарам“ ли?

— Да. За да поговоря с някой вътрешен. Да разбера какво става. Какво правят…

Ънгър обърна длани нагоре и поклати глава.

— Невъзможно — отвърна той. — Искам да кажа, мога да ви закарам там, но ще стигнете само до рецепцията. Това е истинска крепост.

— Аха.

— Мога обаче да ви кажа какво правят. Лекуват рак.

Беше ред на Дани да се усъмни.

— Нима?

„Странно, Зебек не изглежда такъв човек…“ — помисли си той.

— Да, точно така. Първо се занимават с рака на гърдата и после ще продължат с други видове тумори. — Ънгър разпери ръце. — Мащабно начинание.

— Рак на гърдата — повтори Дани.

— Тъкмо затова Джейсън напусна „Протеин Дайнамикс“. Така имаше възможност да направи нещо значимо. Това не беше просто… измишльотина! Не беше само теория. Майката на Джей почина от рак на гърдата и това отчасти беше причината. И разбира се, това означаваше много пари. Накрая. Но не беше най-важното. Занимаваха се с важна научна работа. Строяха противотуморни бомби, някакви наногранати, които проникват в раковите клетки — единствено в тях — и ги унищожават. И естествено, технологията щеше да бъде приспособена за други видове рак.

Дани се намръщи. Колкото повече научаваше, толкова по-малко знаеше.

— По-рано казахте, че Джейсън се безпокоял за нещо. Нещо в работата.

Ънгър кимна с глава.

— За сивата слуз.

Дани запремигва.

— Какво?

— Джей дълго време смяташе, че цялата история със сивата слуз е измислица. Обаче напоследък… се безпокоеше за това.

— За какво говорите?

Ънгър се изненада.

— За проблема със сивата слуз!

— Какво означава това?

— Не знаете ли?

Дани поклати глава.

Ънгър въздъхна. Замисли се за миг.

— Ами, това е… краят на света. Меко казано.