Джон Кейс
Осмият ден (2)

2.

Сатурнът на Кейли е стабилна кола, помисли си Дани. Намираха се на осем километра от Нагс Хед и пътуваха обратно към Вашингтон със сто километра в час, а дори не се чуваше пътят под гумите. Всъщност не се чуваше абсолютно нищо. И тъкмо това бе проблемът, естествено. Седнал на предната дясна седалка и отправил поглед към равнинния пейзаж на Каролина, Дани беше обект на типично Многозначително Мълчание.

Което изобщо не бе честно. Страхотно си прекараха във вилата. Само двамата, на един хвърлей от плажа. Караха неговия сърф, плискаха се във вълните и се пекоха на слънце. В две от петте нощи танцуваха до два сутринта. Вечеряха на свещи, играха миниголф и дълго се разхождаха на плажа по залез. Сега беше време да се прибират и мълчанието на гаджето му бе като студен фронт откъм Канада.

Не й беше направил предложение.

След всички залези и бурния секс той пак не й бе направил предложение. Започваше да й писва, Дани разбираше. Бяха заедно от три години, все още лудо влюбени, но той просто не можеше да го направи. „Проблемът е, че аз съм прекалено вятърничав, а тя е прекалено целенасочена“ — каза си Дани. С други думи, Кейли беше завършила бизнес колеж преди година и печелеше осемдесет бона годишно, докато той бе завършил художествена академия преди четири години и печелеше осемдесет кинта на ден.

Младши мениджър в „Джон Голт Фънд“, Кейли беше родена работохоличка и бачкаше по шестдесет часа седмично, без да се оплаква. Даже на почивка всеки ден ставаше в седем, за да отмъкне един от четирите броя на „Уолстрийт Джърнъл“ от единствената будка за вестници в града. По два пъти на ден си проверяваше имейла в местната библиотека и многократно я бе хващал да гледа Ем Ес Ен Би Си с изключен звук.

За нея правенето на пари беше изкуство и игра, също толкова увлекателно и нюансирано като балета за професионалната балерина. Не и за Дани, който обичаше да се шегува, че е надраснал парите — истински artiste^[1].

Което донякъде бе вярно — поне това за парите. Повечето от малкото му пари не бяха от изкуство. Работеше почасово в една галерия, което му даваше „връзки“, но не му осигуряваше много повече от минималната заплата. Истинските пари идваха от двадесет и петте долара на час, които печелеше във „Фелнър Асошиейтс“ — голяма детективска фирма във Вашингтон. Детективската работа беше лесна, макар и досадна: обикновено събираше сведения в Борсовата комисия, ровеше се в съдебни архиви и разпитваше третостепенни източници във връзка с различни сливания на компании и съдебни спорове. Доколкото можеше да прецени, „Фелнър Асошиейтс“ почти винаги бяха на страната на „лошите“ — обстоятелство, с което фирмата се гордееше. Защото парите бяха точно при „лошите“, естествено, където обичаха да пускат корени „Фелнър Асошиейтс“.

И все пак с работата си там се издържаше, въпреки че не можеше да си позволи много неща, за които копнееше — например нелинейна апаратура за видео редактиране. Тя щеше да му позволи да прави онова изкуство, за което в момента можеше само да си мечтае.

Системата струваше двадесет хиляди долара — горе-долу двадесет пъти повече, отколкото имаше на влог. Което я правеше абсолютно недостъпна. Никога нямаше да спести толкова много във „Фелнър“, а що се отнасяше до изкуството му, там нещата изобщо не вървяха. „Ама хич“ — както казваше Кейли. От месеци не беше продал нито една своя творба — всъщност откакто една латиноамериканска банка в Маунт Плезънт бе купила негов бронз: „Гора и дървета“.

Той се отпусна назад, затвори очи и опря глава до прозореца. Кейли беше настроила радиото на сутрешния блок на Ен Пи Ар — едно от ония предавания, които тя обичаше, за разлика от него. Дани престана да слуша и си помисли: „Ако в гората падне дърво, някой ще го чуе ли?“.

Кейли изглежда бе забелязала усмивката му, защото наруши Многозначителното Мълчание и попита:

— Е… за какво си мислиш?

Той бавно поклати глава и се престори на задрямал. „За какво си мисля ли? Мисля си, че не продавам нищо, нямам пари и няма да се оженя. Мисля си за всички възли в своя живот.“

— Дани?

Клепачите му запърхаха. Понякога беше безмилостна.

— Какво?

— За какво си мислиш?

Честно казано, мислеше върху загадката — двамата с Кейли нямаха почти нищо общо, но все пак бяха създадени един за друг. Когато се бяха срещнали, нещо у тях се възпламени и Дани вярваше, че пламъкът никога няма да угасне. Когато се разделяха, дори само за няколко дни, той започваше да линее, беше съкрушен. Същото се отнасяше и за Кейли, поне така твърдеше тя. Когато бяха заедно, имаше някакво вълшебство. Всеки грейваше в присъствието на другия. Въпреки съвсем различните им професии и минало, бяха толкова близки, че можеха да си четат мислите.

Естествено, че щяха да се оженят някой ден, когато се почувства малко по-стабилен, когато постигне нещо, когато поне започне да прави някакви пари. „Може би трябва да си потърся истинска работа, ако скоро не се отвори възможност“ — помисли си той.

— Дани? — повтори Кейли. — Полицията иска доклад за мозъка ти.

Той отвори очи. Запремигва.

— Изгорял съм.

— Бедничкият!

— И целият съм в пясък.

— Аууу…

— И си мислех… че май съм прекалено стар да бъда Дани. Може би е време да стана Даниъл.

Тя се замисли. Намръщи се.

— Не.

— Утре навършвам двайсет и шест.

— Е, и? Имаш рожден ден. Това не означава, че трябва да си смениш името.

Дани се размърда.

— Да не говорим за мен — каза той, хвана ръката й и я повдигна към устните си. Целуна пръстите й, които бяха солени. — Да поговорим за теб.

Кейли се подсмихна.

— Какво по-точно?

— Басирам се, че нямаш търпение да се прибереш вкъщи. Да купиш един тон консерви с шкембе чорба. Да звъннеш тук-там…

— Не се казва „да звъннеш“ — поправи го тя.

— Добре де…

Кейли въздъхна и изключи радиото.

— Знам, мислиш си, че е скучно…

— Не е вярно. Мисля, че е възможно бизнесът да е по-интересен от изкуството — искам да кажа, като обстановка.

Тя отново се подсмихна.

— Казваш го само защото трябва да ходиш на откриването на Джейк и да се мазниш на всички собственици на галерията.

Дани потръпна, но с облекчение установи, че студеният фронт е отминал.

— Искаш ли да дойдеш?

Тя поклати глава и му се усмихна.

— Ами…

— Значи предпочиташ да си измиеш косата, да гледаш „Изтеклата седмица на Уолстрийт“…

— Не съм казала такова нещо.

— Не си, обаче…

Кейли се засмя.

— Прочете ми мислите.

Дани се ухили.

— Може би аз ще си остана вкъщи и ще си измия косата — пълна е с пясък.

Тя поклати глава.

— Не можеш!

— Какво не мога?

— Да вържеш тенекия на Джейк. И аз не мога. Той разчита на нас. Пък и няма да е чак толкова кофти.

— Да бе, няма — отвърна той и блъсна глава в прозореца.

 

 

Откриването беше в „Питръс Гелъри“ на Кей стрийт в Джорджтаун.

Огромно помещение с висок таван, множество лампи и розови тухлени стени, галерията се намираше в квартал, който Дани винаги бе намирал за интересен и дори загадъчен. Осемстотин метра по-надолу улицата се вливаше в каньон между стъклени небостъргачи, приютили юридически кантори и фондации като Панамериканската здравна организация. Но там, в някогашното гето за освободени роби, тя минаваше пет-шест преки успоредно на река Потомак — и пресичаше под магистралата Уайтхърст.

От гледна точка на „градското планиране“ тази отсечка от Кей стрийт беше същинска катастрофа. Според Дани същото можеше да се каже за откриването.

Ако още веднъж чуеше думите „най-студеният юли в историята“, щеше да се чупи — даже това да означаваше скромната публика съвсем да оредее. Имаше само около двадесет и пет души и изглежда никой от тях не се интересуваше от чудовищните платна, които висяха по стените. Ако се съдеше по броя на пластмасовите чаши в кошчетата за боклук, клиентелата на галерията бе дошла заради безплатната пиячка, а не заради картините.

Някакъв глас от лявата му страна твърдеше, че „до хиляда деветстотин и осемнайсета изобщо не са водили отчет, така че всъщност е най-студено оттогава“.

„Това е — каза си Дани. — Тръгваме си.“ Впримчена в разговор с майката на Джейк, Кейли от петнадесет минути му хвърляше умолителни погледи. Вече беше положил всички усилия да направи впечатление на присъстващите известни личности — критик от „Поуст“ и журналист от „Флаш Арт“. Нямаше причини да се мотае повече и тъкмо се насочваше към Кейли, когато в ухото му се разнесе дрезгав глас:

— Това ти ли си, Дани Крей?

Лавиния. Никой не знаеше точно на каква възраст е тя, ала съществуваха нейни снимки с президента Кенеди и Анди Уорхол, Пеги Гугенхайм и Лу Рийд. Доайен на вашингтонския артистичен елит, тя ръководеше „Ниън Гелъри“ във Фоги Ботъм и „Кунстблиц“ в Берлин.

— Самият той — потвърди Дани, когато двамата се притиснаха един към друг в ритуална прегръдка. — Поне така ми се струва.

Той потърка с длан острата си къса коса. Лавиния се изкиска, сякаш беше казал нещо духовито, и с почти фриволен поглед се втренчи в него през обилно покритите със спирала мигли. Кейли ги забеляза, повдигна вежди и му прати окуражителна усмивка.

— Надявам се, че си ти, защото си единственият мъж, когото търся — отвърна Лавиния и протегна празната си чаша. — Вино, моля, бяло… после искам да поговорим за нещо.

Излязоха в градинката зад галерията, където Лавиния можеше да запали цигара. Беше толкова задушно и потискащо влажно, че димът сякаш не се издигаше, а се стелеше като мъгла. Дани направи всичко възможно да изкопчи от нея реакция към изложбата на Джейк (защото Джейк щеше да го попита, естествено), но тя отхвърли темата само с отмятане на прочутата си руса грива.

— Не е в моя стил.

— Защо? Той е много добър!

Лавиния презрително поклати глава.

— Не е вярно. Палитрата му е мътна и не е оригинален. Обаче слушай сега — промени темата тя. — Искам да поговорим за… — Жената заби червения нокът на показалеца си в гърдите му. — За теб!

След около минута вече му се виеше свят. Лавиния видяла негова скулптура в „Банко Салвадор“ в Адамс-Морган и останала извънредно впечатлена. До такава степен, че издирила другите му творби. Видяла някои литографии, които висяха в един ресторант в Джорджтаун, негово платно, купено от „Кафриц“, което бе изложено в музикалния им салон, и скулптурната група, която бе направил за фабриката „Торпидо“ в Александрия.

— Харесва ми.

— Кое? — попита той.

— Всичко!

— Страхотно. Наистина!

Последва най-важното: в графика за изложби на „Ниън“ се отворил „прозорец“.

— Всъщност прозорче — две седмици през октомври — призна Лавиния. — Ще откриеш изложбата на пети октомври, петък. Е, какво ще кажеш?

— Ами…

— Ще подредиш експонатите в сряда и четвъртък, трети и четвърти октомври. — Хрумна й нещо: — Нали имаш достатъчно творби?…

Той кимна, без да се замисля.

— Естествено, обаче какво се е случило? Искам да кажа…

Лавиния изцъка с уста и извърта очи нагоре.

— Един от „проектите“ ми — сподели тя. — Млад, талантлив… и абсолютно непредсказуем. Не го виждам да се надигне от леглото до Коледа, а не мога да чакам дотогава — все пак ръководя фирма, а не болница. — Лавиния замислено замълча. — Е?

Той се поколеба за стотна от секундата, неубедително сви рамене и отвърна:

— Да, естествено!

— Чудесно!

Сега вече трябваше да остане, тъй като някак не му се струваше редно да си тръгне преди нея.

Минута по-късно до него се появи Кейли, следвана от Джейк и майка му.

— Това не беше ли Лавиния Тревър? — възбудено попита тя. — Какво иска?

Дани нямаше намерение да каже нищо пред Джейк. „Ниън“ означаваше нещо много повече от „Питръс“. Той сви рамене.

— Искаше някой да й донесе вино и да й прави компания, докато изпуши една цигара.

— Каза ли нещо? — попита Джейк. — За изложбата? Какво мисли?

Дани повторно сви рамене.

— Съжалявам. Говореше само за някакъв неин приятел, който бил непредсказуем.

Кейли си погледна часовника. В понеделник ставаше в пет и половина, за да прочете ранните вестници и да напише своя онлайн коментар преди отварянето на борсата. Дани стисна ръката й.

— Мисля, че трябва да си вървиш. Ще намеря кой да ме закара.

Кейли се усмихна. Знаеше, че нещо се мъти с Лавиния.

Половин час след нейното заминаване Лавиния най-после си тръгна и на излизане заговорнически махна с ръка на Дани. В този момент той реши, че е по-добре да остане до края. Джейк беше направил главата и не бе в състояние да шофира.

По пътя трябваше да го утешава.

— Кофти мина — каза Джейк и отпи от полупразна бутилка мерло.

— Добре беше — отвърна Дани.

— Наистина ли?

— Абсолютно! Като за световно.

Приятелят му изсумтя и погледна през прозореца.

— Не продадох нищо.

— Не е това проблемът — каза Дани, макар че беше точно това. — Първо правиш изложба — после продаваш. Не става толкова бързо.

— Смяташ ли?

— Да.

Джейк наклони глава и подозрително го изгледа.

— Ами ти защо си толкова весел?

— Аз ли? — презрително рече Дани. — Не съм весел. Потиснат съм!

Приятелят му се замисли за миг, после кимна и затвори очи.

— Добре — каза той и почти веднага захърка.

След като остави Джейк, настроението на Дани наистина започна да се разваля. Имаше няколко творби, които ставаха за изложба, но не бяха достатъчно. Щеше да се наложи да събере всичко, което беше продал, наред с нещата, поверени на приятели. А композицията във фабриката „Торпидо“, която толкова много бе харесала Лавиния, като че ли щеше да си остане единствена. Тя беше мултимедийна, а Дани не разполагаше със средства да комбинира сложните видео ефекти, които изискваше такова произведение. Апаратурата, която бе използвал, вече не беше на разположение — собственикът й си я бе прибрал, за да произвежда „видео паметници“ на мъртви домашни любимци (определено доходен бизнес).

Имаше още един проблем. Най-интересната му скулптура и кандидат за главен експонат беше „Вавилон II“ — умопомрачителна конструкция от над осем хиляди прозрачни кубчета Лего, сглобени по такъв начин, че образуваха почти невидим град, в центъра на който имаше петнадесетсантиметрова триизмерна холограма на Уолтър Мондейл, молещ се над гроба на Кърт Кобейн^[2]. Холограмното изображение бе чудесно и натрапчиво, изящно и ефимерно като избледняващата слава. Проблемът беше как да пренесе композицията в „Ниън Гелъри“, без да я унищожи.

„Голяма работа! — помисли си той. — Имам два месеца да измисля начин.“

Тъй като караше фолксвагена на Джейк, нямаше затруднения с паркирането. От друга страна, намирането на място за паркинг на собствения му огромен и ръждясал олдсмобил модел седемдесет и шеста в Адамс-Морган винаги представляваше сериозно предизвикателство.

Когато тичешком изкачи стълбището до втория етаж и разказа на Кейли за предложението на Лавиния, тя се развълнува повече от самия него.

— Знаех си! — засия Кейли и го прегърна. После извади бутилка шампанско от хладилника. — Трябваше да е за рождения ти ден, но винаги можем да купим друго.

Когато малко след полунощ телефонът иззвъня, Дани вече се беше натряскал. Кейли с въпросително изражение му подаде слушалката.

— Джуд Белцер — каза тя.

Дани поклати глава. Не познаваше такъв. Не познаваше и гласа със странен акцент: отчасти английски, отчасти някакъв друг, който не можеше да определи.

— Господин Крей?

— Дани.

— Както обичате. Извинете, че ви безпокоя толкова късно, но…

— Няма проблем.

— Аз съм адвокат.

— Ясно.

— Един общ приятел ме посъветва да ви потърся.

— И кой по-точно? — попита Дани.

— Един от вашите многобройни почитатели във „Фелнър Асошиейтс“ — поясни адвокатът. — Вижте, току-що пристигам от Милано и утре заминавам за Сан Франциско. Може ли… има ли някакъв начин да се срещнем утре сутрин? Знам, че е малко неочаквано, но…

— Не знам…

— Имам предложение, което, струва ми се, ще ви заинтересува. Може да се срещнем в „Адмиралс Клъб“ на националното летище „Рейгън“.

Дани потръпна. Бе прекарал почти целия си живот във Вашингтон. Винаги казваше просто летището.

— Дани?

— Да, тук съм.

— Мислех си… около десет?

Дани не знаеше какво да отговори. Изложбата в „Ниън“ беше много важна, но нямаше да е лесна. Предстоеше му много работа. И хилядарката, която имаше в банката, нямаше да му стигне. А не можеше — не искаше да живее на гърба на Кейли.

Мълчанието май се беше проточило, защото Белцер повторно попита:

— Дани?

— Да, добре, в десет става.

— В „Адмиралс Клъб“, нали?

— Ясно. На летището.

Едва когато затвори, осъзна, че не са се уговорили как да се познаят, но предчувстваше, че това няма да е проблем. Нещо в гласа на Белцер, по-скоро в интонацията, отколкото акцентът, го караше да си мисли, че адвокатът вече знае как изглежда той. И далеч не само това.