Джон Кейс
Осмият ден (16)

16.

Нямаше новокаин, но Барзан му донесе също толкова успокояващо средство — карамфилово масло. Дани внимателно намаза с памук дупката от избития зъб. Венецът започна да пари, но за негова изненада болката почти мигновено отслабна.

— Съжалявам за всичко — каза Барзан.

— Няма проблем — измърмори Дани, въпреки че не го мислеше.

Извинението на кюрда едва ли можеше да компенсира онова, което бе преживял. Но за момента си беше научил урока за оспорването на нечия правота от позицията на слабия. Този човек беше негов домакин. А и почти не можеше да ходи. По-добре да почака.

— Не знаех за Крис — продължи Барзан. — Макар да подозирах, че му се е случило нещо.

— Приятели ли бяхте?

— Да. — Кюрдът прокара пръсти през косата си. — Вижте, защо не си починете известно време? Ще се погрижа да получите дрехи и по-късно ще поговорим.

Това не бе предложение, пък и Дани не бе в настроение за приказки — не точно сега. Щом отвореше уста, нещо пронизваше лявото му ухо и усещаше пареща болка в долната челюст. Барзан прати един от хората си да донесе стара инвалидна количка. Дани предпочиташе да ходи, ала ходилата му бяха подути и пулсираха. Подобно на презрели домати, те като че ли всеки момент щяха да се сцепят. Затова с хриплива въздишка седна в количката и се отпусна назад.

— Тогава до вечеря — сбогува се Барзан.

 

 

Заспа на кожено кресло до прозореца в спалня, която гледаше към двора. Краката му бяха потопени във вцепеняваща леденостудена вода. Спа дълбоко и не сънува нищо. След няколко часа внезапно се събуди и рязко се понадигна, осъзнал къде се намира. И уплашен.

От слънцето бе останала само бледа розовина зад стените на двора. Водата, в която бяха краката му, се беше стоплила. От коридора се носеше гласът на Били Холидей.

Дани бавно се изправи и с накуцване прекоси каменния под до банята. Отвори кранчетата и започна да пълни ваната. После отиде при мивката и се надвеси над нея. Чувстваше се замаян, болеше го цялото тяло и му се гадеше. Той предпазливо вдигна очи към огледалото и изпъшка. По предницата на ризата му беше засъхнала кръв, сякаш го бяха пръскали с кална вода. Долната му устна бе разкъсана, бузата му беше натъртена, дясното му око бе подуто и затворено. Той сбърчи лице и се стресна, когато видя дупката на мястото на избития му зъб.

Ваната възстанови силите му, макар че не се почувства добре. Истинското му подобрение започна с перкоцета, който пристигна в стаята му върху сребърен поднос, придружен с бутилка студена минерална вода. Той изпи две таблетки и облече дрехите, които му пращаше Барзан — тъмен ленен панталон, бяла риза, кожени сандали. Големи кожени сандали. Като се чудеше кога ще му подейства лекарството, Дани закуцука след прислужника до дневната, където завари Реми Барзан да седи пред запалена камина.

Друг прислужник им донесе бира. Кюрдът вдигна своята в нещо като тост.

— Наздраве! — каза той. — А сега ми разкажете за себе си и Зебек.

Отначало му беше трудно да говори, но когато перкоцетът подейства и болката отслабна, Дани се разбъбри. Отне му близо час да изложи основните моменти — от срещата в „Адмиралс Клъб“ до търсенето на компютъра на Терио, убийството на Инзаги и собственото му бягство в Истанбул. Барзан напрегнато слушаше, както подобаваше на добър журналист, и почти не задаваше въпроси. По някое време влезе прислужник с вдигащи пара чинии чеснова супа и блюдо с хляб и сирене. Дани лакомо се нахвърли на храната и с изненада установи колко е огладнял. Когато той свърши разказа си, Барзан доизясни пропуснатите подробности — разговорите на Терио с Пател, необяснимата способност на Зебек да го открива навсякъде, загубата на дискетата с копираните файлове.

— Значи си му дал имената на хората, на които се е обаждал Крис — каза Барзан.

Дани кимна с глава.

— Колко имена? — попита кюрдът.

— Само две — отвърна Дани. — Е, три.

— Този Пател…

— Ролвааг…

— Норвежеца — сякаш на себе си рече Барзан. — Значи е било неговото име.

— Оле Гунар Ролвааг.

Барзан кимна.

— В такъв случай в списъка са били три имена. — Той ги преброи на пръсти. — Пател, Ролвааг и…

— Ти — призна Дани.

Барзан се замисли.

— Ето как Зебек е научил, че аз и Крис сме поддържали връзка.

— Предполагам. Искам да кажа — да, точно така.

Кюрдът поклати глава и въздъхна.

— Не знаех, че ще се случи така — каза Дани. — Проверката на извънградските разговори беше съвсем естествена. Всеки частен детектив започва оттам.

— Само че в този случай се е стигнало до смъртта на няколко души, нали?

— Знам.

Барзан измъчено сбърчи чело.

— Пател и после… — Той вдигна ръка към лицето си. — Моята прислужница — тя просто ми поиска колата назаем, това е.

— Разказаха ми за нея в Истанбул, в твоя офис. Съжалявам.

— Полицията каза, че имало един килограм С4 — продължи Барзан. — Свързан със запалването. Почти цялата улица беше вдигната във въздуха. Навсякъде имаше стъкла, парчета човешко месо…

— Затова си дошъл тук — каза Дани.

Барзан кимна и промени темата — донякъде.

— Имаш ли представа какво е търсил Зебек?

— Кога? — попита американецът.

— В Италия.

Дани се замисли.

— В компютъра ли имаш предвид?… Не. Така и не ми каза. Не го попитах. — Пауза. — Производствени тайни? — Нова пауза. — А ти знаеш ли?

За негова изненада домакинът едва забележимо кимна.

— Да, струва ми се…

Дани зачака Барзан да му обясни и след като кюрдът не го направи, почти извика:

— Е?! И после какво?

— Дървесни пръстени.

Дани реши, че не е чул вярно.

— Моля?

— Мисля, че е търсел дървесни пръстени. Файлове JPEG, показващи дървесни пръстени.

„Трябва да е от лекарството…“

— Не — каза Дани. И после: — Какви са тези дървесни пръстени?

Барзан не отговори.

— Поради тази причина Крис се е обаждал на Ролвааг в Норвегия. Между другото, опитвал ли си да се свържеш с него?

— Още не.

— Може би е време. Знаеш ли в кой град е?

— В Осло — в института „Осло“.

— Ако не е късно, можем да го предупредим — безизразно рече Барзан. Нова мисъл накара лицето му да грейне. — И може би да получим доклада!

— Какъв доклад?

Ала лицето на кюрда отново бе помръкнало.

— Струва ми се, че Ролвааг почти няма шанс.

Барзан се изправи и отиде до старинно бюро, върху което имаше супермодерен телефон. Той седна и вдигна слушалката. Опита се да получи номера от норвежките телефонни услуги, но не беше лесно. Дани усещаше ефекта на лекарството и се взираше в огъня. Почти бе задрямал, когато чу силния звън на телефона. Барзан го беше включил на външен говорител.

Включи се телефонен секретар и се разнесе записан женски глас на норвежки.

— Естествено — каза кюрдът. — В Норвегия е нощ — къде ми беше умът? Телефонните услуги не работят. — Той се наведе и понечи да натисне бутона, когато някой отсрещна вдигна.

— Hallo! Vaersa snill.

Кюрдът вдигна слушалката, но без да изключи външния говорител.

— Знаете ли английски? — попита той.

— О, да — отвърна жената.

— Опитвам се да се свържа с Оле, Оле Ролвааг.

— Оле ли? — изненада се норвежката. — Съжалявам, не е възможно.

— Може ли да му оставя съобщение?

— Съжалявам, не е възможно.

— Но…

Тя го прекъсна.

— Искам да кажа, той… умря? — Думите й прозвучаха като въпрос. — Той… на единайсети август… беше убит.

— Разбирам — отвърна Барзан. Разнесе се пращене, после двамата заговориха едновременно.

— Аз…

— Той…

— Моля?

— Беше злополука — продължи жената. — Оле си тръгна от работа с колело и една кола… как се казва… го блъснала. Шофьорът избягал. Оле загинал на място. Така и не откриха колата.

Барзан се прокашля.

— Господин Ролвааг…

— Доктор Ролвааг, да?

— Той работеше с един мой приятел, Кристиан Терио.

— О, да!

— Анализ на артефакт. Възможно ли е да получа копие от доклада?

— Всичко влиза в базата данни — с напевен скандинавски глас отвърна жената. — Всички доклади се предлагат срещу съответната такса.

Барзан започна да диктува данните — името на Терио, приблизителната дата — но норвежката го прекъсна.

— Докладите се въвеждат по името на клиента в азбучен ред. Това е първият критерий. Продиктувайте ми името, моля.

Барзан го направи.

— Добрее. Я да видим.

Чуха тракане на компютърна клавиатура. Изтече около минута.

— Не — отново се обади жената. — Нищо не откривам? Но наскоро имахме проблем с компютърната система. Може би трябва да потърся в архива, който се съхранява при артефактите. Ще изчакате ли? Или пак ще се обадите?

— Не, ще изчакам — отвърна Барзан. — Ще изчакам. — Дани не знаеше защо са толкова важни тези „дървесни пръстени“, но по нетърпението и безпокойството на Барзан съдеше, че проблемът наистина е сериозен.

Накрая норвежката се върна на телефона.

— Съжалявам. Нищо не намерих — тази папка липсва! Няма го дори артефактът, макар да виждам, че е бил тук. Видях плексигласовия му контейнер. И никой не се е разписал за изнасянето му. — Гневът й ясно се долавяше. — В института „Осло“ не се случват такива неща. Има си процедури… — Тя провлече глас.

— Е… — започна Барзан.

— Утре ще разпитам някои хора — предложи тя. — Ще ми се обадите ли?

— Непременно — обезсърчено обеща кюрдът. — Благодаря ви.

— Моля. Вие сте?…

— Реми Барзан.

Жената го помоли да продиктува името си по букви и го записа.

— Добре. Ще оставя съобщение за вас.

— Благодаря ви.

— Дочуване — бодро каза тя.

Барзан затвори.

— Какъв е този доклад? Какъв артефакт? За какво говорехте? — попита Дани, макар да усещаше, че очите му се затварят.

Кюрдът се обърна към него и наклони глава. После си погледна часовника и се изправи.

— Утре ще поговорим за това. Трябва да се обадя на някои хора, а ти имаш нужда от зъболекар. И от сън.

 

 

На сутринта една срамежлива млада жена — която спокойно можеше да е гадже на Барзан — заши устната на Дани. Когато свърши, тя го изведе навън, където чакаше джип. Зад волана седеше едър хлапак с M-16 в ръка, който четеше комикс. Той видя Дани, усмихна се и хвърли комикса на задната седалка. След като пътуваха в мълчание петдесетина километра, стигнаха до малък град и спряха пред голяма сграда с огромна табела над входа. На нея бе изобразен гигантски кътник, от който излизаха лъчи. Табелата напомни на Дани за британска кръчма — „Веселия зъб“ или нещо подобно. Перспективата да отиде на зъболекар на такова място го накара да се замисли, но се оказа, че доктор Джирлик работи безболезнено и ефикасно. След час Дани имаше нов зъб и си тръгна с блистерче антибиотик. Стоматологът му беше дал да се види в джобно огледалце. Лъскавият метален зъб му се стори също толкова грозен, колкото и дупката.

Когато се върна във вилата, завари Барзан да чете вестник до дълга дървена маса на двора. Бежовите мастифи лежаха от двете му страни и хъркаха. Кюрдът посочи към стола срещу себе си и Дани седна.

— Къщата ти е много приятна.

Барзан се усмихна.

— Не е моя. — Забелязал изненадата на Дани, той прибави: — На един приятел от Анкара е. Депутат в парламента. Ако бях отседнал в някоя от къщите на семейството си, Зебек щеше да ме открие за ден-два. Така ще му трябва повече време.

— Хммм — измърмори Дани.

— И в момента го очаква премия. Ако открие мен, ще открие и теб.

— Затова сигурно би трябвало да…

Барзан го прекъсна, преди да довърши изречението.

— Свободен си да си вървиш.

Но естествено, Дани нямаше къде да отиде. Той си напомни, че Дани Крей е в началото на списъка на Зебек с неотложни задачи, също като Реми Барзан. Не можеше да се каже, че кюрдът го е проследил и отвлякъл. Не. Беше го довел в тази вила, защото погрешно бе изтълкувал намеренията му, ала американецът беше дошъл в Юзелюрт, за да се срещне с човека, който седеше насреща му и бе една от последните две възможности да се добере до истината. Другата беше Оле Гунар Ролвааг.

— Може би изобщо няма да ни открие — отвърна Дани.

Барзан поклати глава.

— О, ще ни открие. Той е езид. Въпреки че половината от контролните постове са мои хора… въпрос е само на време.

— Значи искаш да кажеш, че с нас е свършено.

Кюрдът се усмихна.

— Може и да не е. Може да се преместим, преди да ни намери. Може да се справим с него, преди той да се справи с нас. Да се надяваме.

Въпреки че Барзан беше наблюдавал как го изтезават, Дани не можеше да не го харесва. Харесваше острото му чувство за хумор и скромното му поведение. Изгаряше от любопитство да научи повече за своя домакин.

— Какво е семейството ти? — попита Дани.

— Голямо — отвърна Барзан. — Шестима братя, три сестри, четирима чичовци, пет лели, двайсет братовчеди, внуци. Двама от братята ми са военни — единият е в армията, преследва другия, който е от ПКК. Двама въртят бизнес — единият законен, другият не. Останалите — единият е политик, другият не. Това съм аз. Имам лозя край Кападокия и произвеждам качествени вина. Освен това съм си направил ниша във френската преса, завеждам кюрдските въпроси. — Той наля в две чаши малцово уиски без лед. — А ти?

Дани сви рамене.

— Моето семейство не е чак толкова голямо. Имам двама братя. Не са нито генерали, нито сенатори.

— Ти си по-добре — пошегува се домакинът.

Когато им поднесоха кафе и баклава с фъстъци, Дани го попита за дървесните пръстени. Барзан сви устни.

— По-късно ще стигнем и до това. Кажи ми какво ти е известно за нас?

— За кои „вас“?

— За езидите. А и за кюрдите.

Дани си спомни разговора с монаха.

— Инзаги говореше за това, но… тогава мислех главно за компютъра. — Той замълча и се опита да се сети. — Той каза, че почитали дявола — имам предвид езидите.

Барзан се подсмихна.

— Така мислят повечето хора, но далеч не е само това.

Кюрдите, обясни той, били народ без държава — както евреите преди създаването на Израел. Кюрдската родина обхващала региона, известен на историците като Месопотамия, който се състоял от отделни части от Турция, Ирак, Сирия, Иран и Азербайджан.

— Ние сме трийсет милиона в район, голям колкото Тексас. Ако имахме своя страна — ако съществуваше Кюрдистан — той щеше да е с по-голямо население от всяка държава от арабската лига, освен Египет. И тъкмо затова никога няма да се осъществи.

Макар че имали свой език и обичаи, Барзан смяташе, че кюрдите едва ли някога щели да живеят в своя независима държава — колкото и да се борят за това. Племената били разпокъсани и големите сили в региона правели всичко възможно това положение да се запази.

Езидите били една от няколкото кюрдски етнически групи. От религиозна точка кюрдите били християни, мюсюлмани, зороастрийци, езиди или просто не се поддавали на определение. Но всички участвали във въстания срещу властта. Нищо чудно, че това довело до контратерор — цели села били сривани със земята и кюрдският език и култура били подложени на гонение. В Ирак кюрдите били атакувани с химическо и биологическо оръжие. В Турция от десетилетия водели партизанска борба, която напоследък позатихнала.

Дани потръпна.

— Звучи песимистично.

Барзан сви рамене.

— Аз имах късмет. За Зебек е било по-трудно — много по-трудно.

— Защо?

— Когато родителите му били убити, той бил отведен в подземния град…

— И „подземен град“ ли има?

— И то не един — отвърна Барзан. — Цяла Източна Анадола е осеяна с такива. Само в Кападокия трябва да са десетки. Туристите се редят на опашка да ги разглеждат. — Той отново сви рамене. — Тук на изток не са толкова много, но в Сирия има няколко доста известни.

— Но когато ги наричаш „градове“…

— По-скоро са като мравуняци. Скалата е туф, така че лесно се дълбае. И са древни. Археолозите смятат, че датират от деветхилядната година преди Христа — почти колкото Сфинксът.

— Големи ли са? — попита Дани. — Колкото щерната в Истанбул ли?

— О, много по-големи. Градът край Юзелюрт — Невазир — е дълъг около километър и е дълбок около седем етажа. Има собствена вентилационна система, тайни врати и складове за храна и вода. Вътре седмици наред могат да живеят хиляди хора.

— Но защо? И изобщо защо са били създадени?

— Никой не знае. Най-вероятно са били скривалища, нали разбираш, където хората са се криели от различни завоеватели. Така или иначе, след като родителите на Зебек били убити, той бил отведен там — в Невазир, под земята. Това изглеждало най-безопасното за него място и в известен смисъл наистина е било така. Но не се получило както го мислели. Хората, отведени там, били избити на другия ден.

— И?…

— И той останал сам. Бил шестгодишен. Свещта догоряла и той останал в мрака на трийсет метра под земята.

— Господи, колко време е стоял там? — попита Дани.

Барзан сви рамене.

— Няколко дни. Може би четири-пет.

— Божичко!

— Казват, че когато излязъл, бил много объркан.

— Да, естествено — саркастично отбеляза Дани.

— По време на тези периодични… репресии властите просто подлагат кюрдите на кланета. Но ако семейството има пари, може да напусне къщата си и да избяга. Да изчака, докато положението се промени. Моите родители ме заведоха в Париж, когато бях петгодишен. Роднините на Зебек го завели в Рим приблизително по същото време. Аз се върнах едва преди пет-шест години.

— Значи цялото ти семейство е заминало, така ли?

Барзан поклати глава.

— Почти. Дядо ми остана да се грижи за всичко.

— За шейх Мунир ли говориш?

Кюрдът кимна с глава.

— Не си ли изненадан, че го познавам?

— Не, разбира се. Как според теб се озова тук?

— Не знам — промълви Дани. — Смятах, че онзи тип с фланелката на Кукоч или другият, от магазина за килими…

— Да, естествено — каза Барзан. — Те те доведоха, но…

— За Мунир ли работят? — предположи Дани.

Барзан се намръщи.

— „Работят“ не е точната дума. Те по-скоро са негови… довереници. Правят каквото им каже, но също изпълняват ролята на негови представители. Понякога без негово знание.

— Значи Мунир е нещо като… кмет, така ли?

Барзан се засмя.

— Той е един от старейшините.

После му обясни, че езидите се ръководели от имам, който бил избиран от съвет от девет старейшини от различни географски области и оставал такъв до края на живота си.

— Като папата — отбеляза Дани.

— Повече или по-малко.

— Щом дядо ти е езид, значи и ти си такъв.

Барзан кимна с глава.

— Езидите са древен народ. Един от най-древните митове за потопа — който по-късно бил свързван с Ной — е известен от митологията на езидите в Кюрдистан.

Дани се намръщи.

— Значи си езид. В дявола ли вярваш?

Барзан се усмихна.

— Не съм религиозен.

— Това отстъпник ли те прави?

— Точно така.

— Ами шейх Мунир?

— Е, това е друга история. Дядо ми е от старата школа.

— Което значи…

— Че вярва в ангела паун, Мелек Тауз. Или за теб — Луцифер.

Дани запремигва.

— Наричай го култ към дявола, ако щеш, но това не е най-важното — поясни Барзан. — Езидите вярват, че Тауз е най-могъщият, най-прекрасният ангел. Любимецът на Господ.

— Също като Луцифер — посочи Дани.

— Но според езидската традиция не е имало изпадане в немилост, няма борба за човешките души. В Черното писание се разказва, че Бог сътворил Земята за шест дни и на седмия си починал. И после, на осмия ден, изгубил интерес. Вниманието му се насочило към други неща и негов представител станал Таузът. Някой ден Таузът ще слезе сред нас на Земята. И тогава светът ще принадлежи на езидите — защото ние ще сме единствените му поклонници.

Дани не разбираше каква връзка има всичко това със случилото се с него, Терио и Пател. Затова насочи разговора обратно към началната точка. Или поне се опита.

— Снощи ти каза, че Терио ти пратил някакви файлове.

— Така и не пристигнаха.

— И каза, че били свързани с някакви дървесни пръстени…

Барзан утвърдително кимна.

— Запознах се с Крис, когато правеше проучвания в Истанбул. Сприятелихме се и аз го свързах с някои хора в Диарбекир. Той беше там, когато убиха имама.

Забелязал учудването на Дани, кюрдът обясни, че имамът бил езидският духовен водач. Той бил осемдесет и седем годишен и заемал този пост отблизо петдесет години.

— Как се случи?

Барзан махна с ръка.

— Двама мъже с мотор. Единият карал, другият стрелял.

— И са избягали, така ли?

Събеседникът му кимна с глава.

— Но защо? — попита Дани. — Щом е бил осемдесет и седем годишен…

— Въпросът е „кой“. — Барзан се замисли. — Полицията хвърли вината върху Кюрдската работническа партия.

— Ами ти?

— Аз знам кой го е извършил: Зебек.

— Но щом този имам е бил на осемдесет и седем, защо…

Барзан му даде знак да прояви търпение.

— След това Крис дойде в Юзелюрт. Искаше да пише за наследяването при езидите. Каза, че такава възможност се случвала веднъж в живота. И естествено, искаше да види санджака. Трябваше да види санджака.

Тази дума очевидно не говореше нищо на Дани.

— Това е религиозна статуя — поясни Барзан. — Езидските племена са дванайсет и всяко си има собствен санджак — а някои даже два. Ние пазим нашия в Невазир, подземния град, за който ти разправях. — Едно от кучетата вдигна глава, наостри уши и завъртя муцуната си на сто и осемдесет градуса. „Бау!“ Гърлен, колеблив лай, сякаш животното се чудеше на нещо. Барзан го почеса зад ушите и продължи: — Крис беше очарован от подземните градове. Според него те били единственият пример за „колективно погребване“ в света.

— И там долу има статуя, така ли?

— Санджакът.

— Трябва да е трудно да се види. Искам да кажа, с какво си светите? С фенерче ли? Или със свещи?

Барзан се подсмихна.

— Всъщност никой не я е виждал от близо петдесет години. И аз… е, аз наруших правилата, като я показах на Крис. Но… — Той сви рамене. — Както казах, аз не съм религиозен. За мен тя е произведение на изкуството.

— Защо? Защо от петдесет години не я е виждал никой?

— Защото ако не беше скрита, щяха да я унищожат. — Забелязал почудата на Дани, кюрдът поясни: — Дори след Ататюрк обществото в тази страна продължава да е ислямско. И както сигурно знаеш, ислямът забранява да се правят изображения на всичко, което има душа. Ето защо са обезобразени фреските в древните черкви, затова мюсюлманите са замазали мозайките в „Света София“. Когато откриват икони или статуи на светци, сунитите ги унищожават — както постъпиха талибаните със статуите на Буда в Афганистан. — Английският на Барзан за пръв път му изневери. — Как наричате хората, които унищожават иконите?

— Иконоборци.

— Точно така! — възкликна домакинът. — Навсякъде в Турция се унищожават картини и стенописи. Лицата се издраскват, образите се заличават. И на животните. Още преди възтържествуването на исляма имало християнски иконоборци — някъде около осемстотната година. Векове наред били унищожавани всички произведения на изкуството, изобразяващи лице. Затова санджакът бил скрит! Даже в Невазир статуята винаги е покрита, освен когато старейшините избират нов имам. Тогава я изваждат, за да наблюдава избора — и може би да му повлияе.

— Да му повлияе ли?

Барзан сви рамене.

— Като даде някакъв знак. За мен това са само безсмислени ритуали. Санджакът е статуя и нищо повече. За дядо ми обаче тя е свещена.

„Интересно“ — помисли си Дани, ала не разбираше как всичко това може да му спаси живота. Тъкмо се канеше да напомни на Барзан за дървесните пръстени, когато кучетата скочиха, бясно залаяха и се хвърлиха покрай къщата. В този момент мобилният телефон на кюрда зазвъня и той го отвори. След няколко секунди се изправи и каза:

— Веднага идвам.

— Проблем ли има? — попита Дани.

Барзан поклати глава.

— Войници от контролния пост на пътя. Обаждат ми се през няколко дни.

 

 

Домакинът отиде при войниците, а Дани се опита да осмисли наученото. Нищо не се връзваше. Ако Барзан беше прав, Зебек бе убил духовния водач на езидите. Но защо? И какво значение имаше някаква религиозна статуя в подземния град?

Когато след няколко минути Барзан се върна, безшумно следван от кучетата, Дани му напомни за дървесните пръстени.

— Ти каза, че всичко било свързано с тях.

— Така е — потвърди кюрдът. — Но трябва да ти обясня за санджака, иначе нищо няма да разбереш. Крис искаше да го види. Всъщност искаше да го снима и аз се съгласих да му помогна. — Той замълча за миг. — Искаш ли да видиш снимката?

— Естествено.

Барзан се изправи и влезе в къщата. След малко се върна с фотография в ръка и лека усмивка.

— Интересно ми е да знам какво мислиш — каза той и му подаде снимката.

Беше направена със светкавица. Остра бяла светлина изпълваше нещо като пещера във варовикова скала с цвят на мед. В центъра имаше олтар с красиво издялан дървен бюст — на Зереван Зебек.

Дани зяпна. Беше зловещо. Приликата бе абсолютна.

— Майтапиш се.

— Крис реагира по същия начин.

Дани не можеше да повярва. Очите с тежки клепачи и високите скули, раздвоената брадичка и описващата остър ъгъл на челото коса. Това не бе случайно. Санджакът изобразяваше Зебек.

— Откъде Терио е знаел кой е това?

— Не знаеше. Знаеше само, че е видял същото лице в Диарбекир. Мъж, слизащ от бентли.

— И си е спомнил?!

Барзан кимна.

— Толкова далеч от Анкара няма много бентлита. И е естествено да обърнеш внимание на човека, който слиза от такава кола.

Дани си спомни обеда с Инзаги и шегата на монаха: „По-логично е дяволът да има ролс…“. Спомни си и срещата с „Белцер“ в „Адмиралс Клъб“. „Пишеше, че има връзка с мафията… Че бил въплъщение на дявола.“ Този израз направи малко салто в главата му.

— И какво би трябвало да си мислим? — попита Дани. — Че Зебек е Таузът ли?

Преди Барзан да успее да отговори, мобилният му телефон повторно зазвъня и той нетърпеливо въздъхна. След кратък разговор на непонятен за Дани език затвори и се изправи.

— Ще трябва да довършим по-късно. Чака ме кола.

— Кола ли?

— Трябва да се видя с дядо си.

— С Мунир? Но кога ще се върнеш?

— След ден. Може би два. Утре сутрин старецът заминава за Диарбекир и после за Цюрих. Преди това трябва да поговоря с него.

— Ами ако те видят?

— Няма.

— Ами ако дойдат войниците? — попита Дани. — Какво да правя?

— Лайла ще се оправи с тях. Момичето, което ти заши устната. Просто не се мотай навън и всичко ще е наред.

 

 

Дани прекара вечерта в библиотеката, потопил крака в английска сол, а мозъка си — в перкоцет. Намери ножче и макара с медна тел на бюрото и преди вечеря направи маска на Зереван Зебек. Накрая остана доволен от получения образ, смачка го на топка и го хвърли в кошчето за боклук.

Можеше да направи и други интересни неща. Например нещо за Барзан — от благодарност, че не го е убил.

Собственикът на вилата имаше разнородни вкусове и притежаваше огромна колекция дискове с джаз, както и цяла стена с книги за изобразително изкуство, които Дани никога не беше виждал. Прелистваше някакъв каталог и слушаше музика, когато един прислужник му донесе вечерята на пиринчен поднос. Мезета, ориз и зеленчукови шишчета. И бутилка студено бяло вино.

Беше идеално. Липсваше му само Кейли. Ала устоя на изкушението да й се обади — сигурно щеше да затвори, а и не знаеше какво да й каже.

 

 

На сутринта ходилата му почти бяха възвърнали нормалния си размер — четиридесет и три и половина вместо четиридесет и шест. След като закуси на двора той взе ножчето от библиотеката и започна да си играе с него, седнал под една кайсия. Изтече час, после още един. Жената, която му бе зашила устната, се появи, видя малките предмети, които беше направил, весело се изкиска и плесна с ръце.

— За шиш, струва ми се, да?

Дани кимна с глава.

— За шиш — потвърди той. „Какво ли е «шиш», по дяволите?“

— Това? — попита момичето и повдигна най-голямата фигура, която беше направил, към слънцето. — Сар?

Не знаеше какво да й отговори, но после разбра. Беше направил шах — или поне донякъде.

— Точно така! — възкликна Дани. — Това е царят — а това е топът. Ето го и офицерът.

— Хубаво! — похвали го тя. — Може би… да, струва ми се… той е художник!

— Благодаря — отвърна американецът. Това бе един от най-приятните комплименти, които бе получил напоследък. Ръцете му вече се бяха уморили и пръстите го боляха. Той остави ножчето, влезе в библиотеката и седна на бюрото пред компютъра. Докато машината се зареждаше, Дани наблюдаваше мониторите на стената. Единият показваше входа, където като два сфинкса дремеха кучетата. Образът на друг се променяше през няколко секунди — от дневната към кухнята и коридора. На трети се виждаше районът пред портата, а на четвърти — стаята, в която го бяха пребили. „Дали Барзан е гледал изтезанията от начало до край?“ — зачуди се той.

Реши да си провери имейла, но когато започна да въвежда името си, се отказа. Като знаеше с какви възможности разполага Зебек, нямаше да се изненада, ако милиардерът успееше с подкупи да проникне в сървърите на AOL и Yahoo. А Дани знаеше, че съобщенията могат да се проследят до компютъра, от който са пратени — не само до интернет провайдера, но до самия компютър.

Затова отиде да разгледа книгите. Намери английско издание на „Белият замък“ на Орхан Памук, изтегна се на дивана до прозореца и започна да чете.

Събуди го Лайла.

— Сега ядене — каза му тя. — Вечер е, разбира? — Момичето усмихнато включи лампата зад дивана и посочи към подноса до компютъра. — Хубав — обеща Лайла и свенливо му махна с ръка на излизане от стаята.

Дани спусна крака от дивана и погледна таблата: вдигаща пара паница леща, чиния с лозови сърми, питка, бутилка студена бира. Всичко беше великолепно и той се нахвърли на храната, докато гледаше футболен мач по телевизията. Галатасарай срещу Фенербахче. Приятна вечер. Усещаше, че тялото му се възстановява.

 

 

Барзан се върна късно на другата вечер и нямаха време да разговарят. Но на сутринта го събуди в седем и двамата изпиха кафето си в библиотеката. Тъкмо бяха седнали, когато вниманието им привлече силно издумкване по прозорците. Те скочиха на крака и се обърнаха към тучната зеленина в атриума. Кюрдът се приближи до стъклото и погледна надолу.

— Птица — каза той. — Виждат отражението на дърветата в стъклото и се блъскат в него. — Барзан поклати глава. — Всеки месец умирали по няколко, така ми каза икономът. Атриумът не е толкова резерват, както го е замислил архитектът, колкото смъртоносен капан.

Дани също надникна през прозореца и видя птицата на земята до един цъфтящ храст.

— Може би е само замаяна.

Той суеверно почука три пъти по главата си, нещо като магия, която беше научил от леля си Марта. Мъртвите птици носеха нещастие.

Барзан разбърка захарта в кафето си.

— Опитах се да убедя Мунир да отложи срещата, но той отказа. — Кюрдът поклати глава.

— Каква среща?

— На старейшините. И Зебек. Имат среща в Цюрих. След седмица. В „Бор о лак“.

— Със Зебек ли? Но той е побъркан! — възкликна Дани.

Барзан сви рамене.

— Не успях да разубедя дядо си.

— И защо се срещат?

Барзан поклати глава.

— Ами всъщност дядо има… как да се изразя… Швейцарска любовница?

— Какво?

— Там има едно заведение за компаньонки — поясни Барзан. — И той ходи всяка година.

— Проститутки ли имаш предвид?

Барзан кимна.

— Но той трябва да е осемдесетгодишен! — ахна Дани.

— По-точно седемдесет и пет, но не само Хайди го привлича в Цюрих. Това е колкото удоволствие, толкова и работа. Всички улеми са там. Всяка година по едно и също време и на едно и също място се събират на шура. Само че тази година е особено важно.

Дани не разбираше за какво говори Барзан — улеми, шури? — и не можеше да го скрие, затова журналистът му обясни.

— Улеми са старейшините. Събранието им се нарича „шура“. Нещо като междуплеменен съвет, но в този случай е среща на директорския борд на „Тауз Холдингс“.

Дани разтърси глава.

— Нещо ми убягва — каза той.

— Спомняш ли си какво ти разказах за санджака? — попита Барзан.

Американецът кимна.

— Е, не знам кой е издялал бюста на Зебек, обаче…

— Смяташ, че е фалшификат ли? Че Зебек е подменил оригинала?

— Естествено — потвърди Барзан.

— Но защо?

— За да го изберат за следващия имам. Когато старейшините се събират, за да обсъждат избора на нов имам, ритуалът изисква да изнесат санджака. За да надзирава избора, ако щеш. Предишният имам е бил избран на четирийсет години и доживя до дълбока старост. Затова от близо петдесет години никой не е виждал санджака. Щом го покажат…

— Ясно.

— След смъртта на имама старейшините остават в подземния град, докато изберат негов заместник. Обсъжданията се водят в помещението със санджака. Това може да отнеме дни, дори седмици. Също като избора на папа. Залогът е адски голям.

— И за колко време са избрали Зебек?

— Според мен за около минута — отвърна Барзан. — Щом видели статуята, те я взели за поличба.

Дани поклати глава.

— Но как са разбрали кого изобразява? Щом Зебек се е преселил в Италия като малък…

Барзан кимна.

— Има едно турско телевизионно предаване, нещо като „Шейсет минути“. Много популярно. Описания на известни личности, разследвания, нали се сещаш. — Кюрдът разтвори шепа, сякаш пускаше муха, която е хванал. — Повечето хора, за които разказват, са звезди или политици. Но от време на време представят някой турски художник или предприемач, който е постигнал успех в Лондон или Ню Йорк. Идеята е да се напомни на хората, че Турция е западна демокрация, модерна държава, готова за Европейския съюз.

— И са показали Зебек, така ли?

— Два месеца преди да убият имама.

Дани се замисли.

— Искаш да кажеш: първо са го показали по телевизията…

Барзан поклати глава.

— Не. Първо е уредил да подменят статуята. После го показаха по телевизията.

— Някой старейшина го е гледал…

— Всички са го гледали. Това е най-популярната програма в страната — поправи го кюрдът.

— Добре, всички са го гледали и… какво са си помислили?

Барзан сви рамене.

— Не са повярвали на очите си! Не си спомням кога за последен път са показвали материал за кюрд. А изведнъж представят тоя лъскав и чаровен бизнесмен… Знаеш ли, че е завършил Масачузетския технически институт?

— Да. — Дани замълча и се опита да осмисли всичко това. — Значи искаш да кажеш, че телевизионните водещи са вдигнали голям шум за това, че той е кюрд…

— Не — прекъсна го Барзан. — Не искам да кажа това. Много по-сложно е. Нямаше нужда телевизионните водещи да вдигат голям шум. В Турция Зереван Зебек е като Менахем Голдберг. Чуваш това име и няма нужда да питаш за неговата религия или етническа принадлежност — просто го знаеш. Всъщност ако беше живял тук, той сигурно щеше да приеме друго име, турско — макар че това най-после започва да се променя.

— Значи старейшините са гледали предаването…

— И са го запомнили — довърши изречението Барзан. — Нищо повече, но са го запомнили. Самият аз го запомних.

— И имамът…

— … си е добре. Но не за дълго. Изтича месец, после още един — и го убиват в Диарбекир. Два дни след това се провежда шура в Невазир. Показват санджака и… те си спомнят.

— Зебек става имам.

Барзан кимна с глава.

— Дядо ти ли ти разказа това? — попита Дани.

— Разбира се.

— И?

— И нищо. Той не може да направи нищо без доказателства. Дори не може да повдигне обвинение. Трябва да разбереш… — Кюрдът се наведе към него. — Мнозина старейшини вярват, че Зебек е изпълнението на пророчеството. Че е завърналият се Тауз. Че сега те ще наследят Земята. — Той поклати глава. — Не само че не са склонни да оспорват избора му — те го смятат за божество, за жив бог. Затова беше толкова важен докладът на Ролвааг.

Дани въздъхна.

— Дървесните пръстени, нали? За това ли става дума? Не разбирам връзката.

Барзан долепи върховете на пръстите си и за миг опря брадичка върху тях.

— Когато видя снимката на санджака, Крис си спомни човека, когото няколко дни преди това видял да слиза от бентлито.

— И е познал Зебек, така ли?

Барзан поклати глава.

— Не. Знаеше само, че мъжът с бентлито е двойник на санджака. Аз обаче знаех кой е. Бях го гледал по телевизията — също като всички останали.

— И си казал на Терио.

— Разбира се. Въпросът е, че Крис се разгневи повече от мен. Беше бесен, смяташе го за извращение на една древна традиция. И се закле, че на Зебек няма да му се размине.

— И какво? — попита Дани. — Ти какво направи?

— Идеята беше да докажем, че санджакът е фалшив — отвърна Барзан. — Че Зебек е подменил статуята, за да го изберат за имам.

— И как предвиждахте да го докажете?

— С дървесните пръстени. Това беше идея на Крис. Дървени предмети като мачти на кораби и греди от постройки могат да се датират чрез сравняване на дървото с напречни разрези на дървета, чиято възраст е известна — стига да произхождат от същия район. Сравнението е възможно, тъй като валежите в различните части на света през различните години не са еднакви.

— И Терио е знаел как да го направи, така ли?

Барзан поклати глава.

— Крис беше учен. Нали знаеш, специалистите по история на религията често работят рамо до рамо с археолозите. А археолозите постоянно работят с дендрохронолози — експертите, които изучават дървесните пръстени. Така или иначе, методът се използва за датиране на дървени предмети и понякога те са свързани с религиозни хронологии. Крис знаеше как стават тези неща и затова се свърза с Ролвааг в Норвегия.

— Значи Ролвааг е бил дендрохронолог.

— Да. И базата данни за този район е огромна, защото… ами защото се намираме в Месопотамия. Археолозите копаят тук от двеста години. Датирали са всичко. Имат различни методи за датиране, но основните засягат керамиката и дървесните пръстени.

Дани се замисли.

— Значи идеята е била… да датирате главата?

Барзан кимна.

— Трябваше да е на осем-деветстотин години. Смята се, че я е издялал самият шейх Ади.

Дани се обърка.

— Но как…

— Повторно отидохме в Невазир и подкупихме пазача да ни остави сами със санджака. Тогава остъргахме мъничко от основата и го пратихме в Норвегия.

Дани изпъшка.

— На Ролвааг.

— Да. Между другото, пак се обадих на онази жена в Осло, за да видя дали е намерила доклада — каза Барзан. — Или пробата. — Той обърна палци надолу.

— Можем пак да го направим. Да вземем нова проба от статуята…

Кюрдът вече клатеше глава.

— Не.

— Защо? Нали вече си го правил?

— Сигурен съм, че нея отдавна я няма. До следващата шура няма причина някой да я търси. С други думи — до смъртта на Зебек. Освен това човекът, който ни пусна в Невазир, загина в катастрофа и мястото му зае един от хората на Зебек. Сега статуята се охранява и никой не може да влезе без разрешение.

— Тогава да получим разрешение. Дядо ти…

Барзан отново поклати глава.

— Само имамът може да разреши… или старейшините. Всички старейшини.

— А те няма да го направят, така ли?

— Ти как мислиш? Те смятат Зебек за жив бог.

Двамата мъже дълго мълчаха. Дани заговори пръв.

— Ето какво не ми е ясно. Защо? Какво ще спечели Зебек? Защо си прави този труд? Той вече е почти Господ. Милиардер. Той е господар на вселената!

Барзан се подсмихна.

— Не се шегувам — настоя Дани. — Има собствен самолет…

— Заради парите е — отвърна журналистът. — Трябват му парите.

— Какви пари?

— Парите на племето. — Барзан се усмихна. Мрачно. — А те са доста.

— Нима? — не успя да скрие съмнението си Дани.

— Знам какво си мислиш. Знам как изглежда отвън — рече Барзан. — Малкото туристи, които идват в района на Юзелюрт, виждат пастирите, селяните, които садят кайсии, жените, които тъкат килими. Виждат прашни градчета и дюкянчета с евтини флуоресцентни лампи. Поглеждат вътре — и там няма нищо. Затова смятат езидите за бедни, но не е така. Всъщност сме толкова богати, че направо да се побърка човек.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дани.

— Отначало се радвах, че старият имам умря. Някои села даже нямат собствен кладенец. Градовете нямат пътища, за да изнесат продукцията си на пазара. Имамът можеше да направи нещо по този въпрос, но не пожела. В продължение на четирийсет и седем години единствените чекове, които подписваше, бяха за „Кюрдистан“ — с други думи — за пластичен експлозив, оръжие и семтекс. Главно за ПКК. А народът има нужда от мост към двайсет и първи век. И има пари за това.

Дани го погледна озадачено.

— И откъде идват те?

— От гуано.

Американецът не бе чувал тази дума.

— Какво е гуано? — попита той.

— Изпражнения от прилепи — поясни Барзан. — Поне по-рано парите са идвали оттам. Сега се умножават с инвестиции. Но не толкова отдавна от Юзелюрт са тръгвали и пристигали езидски кервани, които стигали по Пътя на коприната чак до Китай. Някои търговци се връщали по море. И по време на такова пътуване един езид на име Дерай разменил килограм шафран за няколко необитаеми острова в морето Сулу^[1].

— Шафран — повтори Дани.

Барзан утвърдително кимна.

— Островите били осеяни с пещери, а пещерите били пълни с прилепи. Гуаното се трупало векове наред и изсъхвало в мрака. По-ценно е от златна мина. Това е най-богатият тор в света. Лек, лесен за добив и транспортиране. А тези острови направо били затрупани с него.

— И човекът, който го открил…

— Дерай…

— … забогатял, така ли? — попита Дани.

— Не — отвърна Барзан. — Разболял се от холера. Умрял по пътя за родината. Затова островите станали собственост на племето и били разработвани близо сто години. Накрая гуаното свършило, пък и се появили изкуствените торове. Но ние вече сме били инвестирали спечеленото.

— Чрез холдинговата компания — предположи Дани. — „Тауз Холдингс“.

— Точно така.

 

 

Лайла донесе кафе със сребърен поднос и Дани се увери, че е гадже на Барзан. Кюрдът я хвана за ръката и я притегли към себе си. Тя се изчерви, после със свенлива усмивка избяга от стаята.

— Мило момиче — отбеляза Дани.

Барзан широко се усмихна.

— Най-красивото. И с голямо сърце.

Дани отпи глътка от разкошното еспресо.

— Отначало и аз си мислех като теб — рече кюрдът.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Зебек вече е господар на вселената! Нали има собствен боинг? За какво са му нашите пари?

Дани сви рамене.

— Така е. Няма логика.

— И все пак… му трябват. — Барзан се изправи, протегна се и се олюля на пети. — Адски му трябват. Онова, което върши във ВСС — а те още не са започнали производство — е ужасно скъпо. Разговарях с един приятел от „Морган-Станли“. Казах, че възнамерявам да вложа малко капитали в компанията. Обади ми се след два дни. Според него ВСС дължали триста милиона, имали двайсет милиона в брой и харчели четири милиона на месец.

— Кога е било това?

— Преди два месеца.

— Значи е затъвал — предположи Дани.

— Затъвал е. И е щял да потъне. Но щом пипне „Тауз Холдингс“, щом старейшините му отстъпят властта, ще се оправи.

— Толкова много ли са парите?

— Да.

Дани кимна и се намръщи. „Значи затова било всичко?“ Кой знае защо изпита разочарование. И всъщност не вярваше. Не му се струваше вярно. Разбираше защо хората убиват за пари, но поведението на Зебек разкриваше невъобразима злина.

— Не можеш да погребеш човека жив само за да получиш някакви средства — замислено рече той.

И докато говореше, осъзна, че подозрението му за случилото се в мазето на Терио е правилно: професорът не беше се самоубил.

— Но какво е накарало Зебек да тръгне по следите на Терио? — попита Дани. — Искам да кажа, как изобщо е открил, че Терио се интересува от него?

— Спомняш ли си как се добра ти до моето име? От сведенията за телефонните разговори.

— Които предадох на Зебек.

— Да. Е, двамата с Крис не се чувахме често. Ни най-малко. Моето име се появи в списъка на Зебек, защото Крис ми се обади да ми съобщи голямата новина. Беше развълнуван, дори въодушевен. Потърсили го от Норвегия. Анализите били готови, каза ми той, и ние сме се оказали прави. Естествено, че бяхме прави! Крис чакаше писмения доклад, но Ролвааг му съобщил по телефона, че пробата, която остъргахме от санджака, е на не повече от сто години, навярно на по-малко, и произхожда от Йемен. Следователно разполагахме с доказателство: санджакът беше фалшив. Крис ми каза, че пратил писмо на старейшините, които управляват „Тауз Холдингс“, в което официално оспорвал автентичността на статуята. Подозирам, че това е причината да го убият.

— Но защо?

— Защото „Тауз“ има само един служител — жена на име Пасторини. Тя е нова и можеш да се басираш, че работи за Зебек.

Дани изпъшка.

Барзан се намръщи.

— Познаваш ли я?

— Запознахме се. — Погледът на Дани заблужда към мониторите на стената. — Приятелите ти пристигнаха — отбеляза той.

Барзан вдигна поглед към синкавите екрани. На повечето не се виждаше движение, но пред портата двама униформени мъже слизаха от джип. Единият намести баретата си и почука на вратата. Кучетата залаяха на двора.

Барзан отмести стола си назад.

— Отлично — каза той. — Искам да поговоря с тях. Да видя дали някой е питал за нас.

Чуха го точно когато се изправяха — единичен изстрел, последван от още два. Обърнаха се към мониторите и видяха, че войниците стоят под камерата с извадени пистолети.

Барзан изруга, измъкна оръжието си от пояса и се втурна към вратата, като в движение го зареждаше.

— Не мърдай оттук! — извика той и изхвърча от стаята.

Зашеметен, Дани не можеше да откъсне очи от мониторите. Кучетата лаеха като бесни, хвърляха се към портата, отскачаха назад и пак се хвърляха напред. На единия монитор Лайла тичешком прекоси двора, докато на друг Барзан изскачаше от входната врата. Хлапакът, който беше закарал Дани на зъболекар, профуча край фонтана с автомат в ръце. В следващия миг портата се отвори. Кучетата се метнаха напред. Настана истински ад.