Джон Кейс
Осмият ден (10)

10.

Все още със затворени очи, Дани ту се унасяше, ту се събуждаше и все повече усещаше проникващите в стаята слънчеви лъчи. Полезрението му беше бяла страница — празна и ярка. Което го устройваше. Тъкмо така му харесваше. Не искаше да става. Искаше да си остане там, в онази ничия земя от отсамната страна на съня. Но не. Трябваше да стане. Имаше да върши някои неща. Той смело — беше сигурен, че има махмурлук — отвори клепачи, бързо хвърли поглед наоколо и бързо ги затвори, за да се спаси от проблясъка на утрото.

И продължи да лежи, като си мислеше: „Уф, божичко…“. После плахо плъзна ръка по чаршафа и облекчено въздъхна, когато не откри нищо друго, освен плат и въздух. С тихо изпъшкване насили очите си повторно да се отворят, седна и спусна крака от леглото. „Ти си отрепка“ — каза си той.

Дълго седя така, вторачен в босите си ходила. Слънцето огряваше гърба му и Дани се замисли за предишната вечер. За фреските на Лоренцети, релефите на Донатело, Паулина… за всичко.

— О, господи! — измърмори той, спомняйки си нещо, което му беше казала късно през нощта.

Не че се налагаше. Пред очите му се редяха картини от Сиена: масите на Кампо, забавната, красива Паулина, безбройните блюда, сипещият се от небето синьо-златен искрящ дъжд. Какво му беше казала? „Какво чакаш, Пикасо?…“.

Божичко, чувстваше се отвратително. Седнал на ръба на леглото, той проучи параметрите на махмурлука си. Основата на черепа му болезнено пулсираше, очите напираха да изскочат от орбитите си. И натиск в цялата глава, сякаш мозъкът му беше по-голям от черепа. Общо взето обаче не бе чак толкова зле. Не беше пил много — нямаше сериозно оправдание. Все пак не се чувстваше добре. Бавно се изправи, повлече се към банята, завъртя кранчето, събра шепи и плисна вода в лицето си. Едновременно ахна от студа и въздъхна от облекчение. Когато отвори очи, видя пурпурен отпечатък на огледалото. Целувка.

А на хромираната чаша за четки за зъби — писмо върху лист с герба на хотела, адресирано до „Danielissimo“:

На работа съм в „Системи“ (досада). Връщам се към два, за да те заведа в града. Б. те иска в двореца в два и половина. Мммммм… каква notte di amore! Никога няма да я забравя — нито теб. Любов и целувки (а ти знаеш за къде са предназначени целувките!)

П.

„Господи!“ — помисли си Дани и смачка писмото. Notte di amore.

Опита се да не мисли за това, но не можеше. Докато проверяваше топлината на водата, пред очите му се редяха образи от предишната нощ. Паулина в една или друга поза, вкусът на устните й, меката заобленост на корема й, овалът на гърдите й. И когато влезе под душа, му хрумна, че не е достатъчно да се каже, че е спал с нея. Всъщност се бе въргалял върху нея като куче по морава.

Вдигна лице към душа, остави струите да я отмият от него и махмурлукът му постепенно отслабна. Когато банята се напълни с пара и отново се почувства човек, той излезе от стъклената душкабина и се избърса с хавлия, дебела колкото китката му.

После взе една кърпа и се опита да изтрие отпечатъка от огледалото, ала успя само да го сведе до розово петно. Отказа се, прокара четка през косата си и се облече. Очите му бяха кървясали. Имаше нужда от тъмни очила.

Накрая слезе на терасата, където се опита да даде начална скорост на деня с двойно еспресо, последвано от висока чаша прясно изцеден портокалов сок.

Получи се. Горе-долу.

Наближаваше пладне. Слънцето прежуряше и пронизваше очите му. Служителят на рецепцията му обясни откъде да си купи слънчеви очила и каза на пиколото да му повика такси. Когато Дани понечи да се отдалечи, той му подаде паспорта.

— Grazie.

Таксито го закара в покрайнините на града, където си купи маркови очила. После се върна в хотела. Качи се в стаята да си събере багажа и се поколеба какво да прави с дискетата с файловете на Терио. Вече не му трябваше. Беше приключил работата си при Белцер и файловете бяха възстановени в лаптопа на Инзаги. И все пак изпитваше любопитство. Защо да не им хвърли един поглед, когато се върне в Щатите? Прибра дискетата в сака си и затвори ципа.

Когато слезе във фоайето, той попита портиера за влаковете до Рим. Уви, оказа се, че били нарядко. Сиена била само разклонение на главната линия. По-добре било да вземе автобус.

— Въпросът е, че имам полет в девет и петнайсет.

— Но нали ще останете за палиото? — попита портиерът.

— Разбира се.

— Тогава трудно ще направите връзка. Надбягването започва в четири, така че единствената възможност е в пет и четирийсет и осем до Киузи. Оттам можете да хванете рейс за Рим в седем без петнайсет. Ще стигнете към… — портиерът завъртя ръка в едната посока, после в другата — … към осем или малко по-късно. После такси до летището — още половин час. Не знам… — Изглеждаше едновременно скептичен и разочарован.

Дани кимна.

— Ще е трудно, но имам билет за първа класа, така че…

— По принцип е възможно — отвърна портиерът. — Но няма да е лесно. Може би е най-добре да вземете такси. — Той сбърчи лице. — Макар че в такъв натоварен уикенд едва ли ще успеете.

— И колко ще струва това? — зачуди се Дани и си помисли, че във Вашингтон сумата ще е в хиляди.

— До Рим ли? — Портиерът сви рамене. — Може би двеста долара.

Дани му каза да го уреди, защото ако не успееше за самолета, щеше да се наложи да пренощува в хотел. Портиерът обеща да опита, макар че не можел да гарантира. Господинът трябвало да разбере, че палиото се провежда само два пъти годишно.

— Хората са три пъти повече, но такситата пак са си толкова, нали разбирате?

Дани потвърди и портиерът каза, че щял да направи всичко възможно. Дани се върна на рецепцията и остави сака си там, за да може да го вземе и веднага да замине, когато се върне от града.

Седна във фоайето и зачака Паулина, въпреки че предпочиташе да не я вижда и просто да вземе такси. В два и двадесет се зачуди колко време ще трябва да чака. Белцер беше ангажиран човек и Дани определено не искаше да закъснява. Ако тя не се появеше до пет минути…

Преди да реши какво ще прави тогава, мобилният му телефон иззвъня с настойчив и треперлив звук. Той го отвори и го вдигна към ухото си, като си мислеше, че може да е Паулина.

— Даниъл?! — извика името му някой. Мъжки глас.

— Да… кой е?

— Инзаги! Чувате ли ме?

— Супер.

— Какво?!

— Казах, че ви чувам. Няма нужда да викате.

— Къде сте? — без да се опита да сниши глас, попита монахът.

— В Сиена. На път за палиото. Нали ви казах.

— Не ходете там. Не е безопасно.

— Какво?

— Върнете се в Рим. Трябва да поговорим.

— Да поговорим ли? За какво?

— Слушайте, цяла нощ четох файловете и…

— Какви файлове?

— Файловете на Терио, вие какви мислите? Онези в компютъра. Ужасно е! Нямате представа какво е намислил този Зебек!

— Какво искате да кажете? — попита Дани. Преди Инзаги да успее да отговори, във фоайето се втурна Паулина в оскъден черен костюм, голяма бяла шапка и огромни слънчеви очила. Дани си погледна часовника. Два и половина. — Чакайте малко — каза той и се изправи.

— Извинявай, че закъснях — рече тя, като държеше шапката си с една ръка. — Готов ли си? Промених срещата за три, но трябва да побързаме.

Дани кимна, после пак заговори по телефона.

— Трябва да тръгвам. Ще ви се обадя след два часа, съгласен ли сте?

— Не, Дани, струва ми се, че трябва…

Паулина настойчиво посочи часовника си.

— Вижте, наистина съжалявам, но… трябва да вървя — повтори Дани. — Ще ви се обадя веднага щом мога. — И въпреки възраженията на монаха прекъсна връзката и последва Паулина към колата.

Телефонът отново иззвъня, но когато чу гласа на Инзаги, той се престори, че връзката е лоша.

— Не ви чувам, съжалявам, отче.

— Упорит е — докато влизаше в ланчата, отбеляза Паулина.

Щом се настани на предната дясна седалка, Дани за всеки случай изключи мобифона. Беше любопитен какво има да му каже монахът, ала в момента единственото му желание бе да се срещне с Белцер, да си получи парите и навреме да стигне на „Леонардо да Винчи“, за да хване самолета си. Така или иначе, определено не можеше да разговаря с Инзаги за файловете на Терио пред Паулина. Щеше да се обади на монаха по пътя за Рим.

— Имаш ли главоболие? — когато потеглиха към града, попита тя.

— Уууф — ти как мислиш? Умирам. — Паулина се засмя, но смехът й прозвуча малко глухо.

Скоро стигнаха до градската стена. Червено-бяла бариера, до която стоеше униформен полицай, преграждаше голямата арка. Преводачката отби надясно и слезе, но остави двигателя да работи.

— Днес в центъра не пускат автомобили. Ще те оставя тук. Просто продължи надолу по склона. Всички пътища водят до Кампо и щом стигнеш там, знаеш къде да отидеш. Входът на двореца е под дългия балкон, под който седяхме снощи. Името ти е в списъка. — Тя си погледна часовника. — Не е нужно да тичаш, но не можеш и да… се влачиш, нали?

— Ами ти?

— А, не! — Паулина сви рамене. — Заминавам по работа за Торино. Ще превеждам. Излезе нещо извънредно. Пък и много пъти съм гледала палиото.

— Е, благодаря за всичко.

Тя си свали шапката, хвърли я на задната седалка, отметна коса, наведе се напред и преди той да успее да й попречи, го целуна по устните.

— Чао, Дани. Може би пак ще се видим. Беше забавно, нали?

 

 

Когато стигна на Кампо, Дани се запромъква през прииждащите тълпи към двореца на Зебек. Той обходи с поглед стените на древния площад и забеляза синьо-златните знамена, спуснати от дълъг заоблен балкон. Запъти се натам и видя, че масите от предишната вечер са изчезнали. Между стените на някои от сградите около площада имаше ограничителни ленти. Когато се добра до отворената метална порта — с пауни, изобразени с ковано желязо — наближаваше три часът.

До шадравана в сенчестия двор, осеян със знамена на палиото, стоеше мускулест пазач. Той носеше „униформата“ на целия помощен персонал: черен памучен панталон, тъмни очила и скъпа черна фланелка с pavone на гърдите. Буквата О представляваше тюркоазно златно око от пауново перо. Пазачът го попита за името и провери в списъка. После прошепна няколко думи по мобилния си телефон и каза на американеца да почака. Скоро се появи закръглена млада жена със златист минижуп и синя блузка, която свършваше точно над пъпа й.

— Здрасти! — със силен немски акцент го поздрави тя. — Аз съм Верушка.

— Дани — успя да изфъфли той.

— Знам. — Момичето се облегна на него, обви ръката му със своята и каза: — Трябва да се грижа за теб.

Какво можеше да отговори?

— Страхотно. — Двамата се качиха по каменно стълбище и се запътиха по посока на смеха. „Познавам я, но… откъде? — мислеше си Дани. — Би трябвало да я запомня. Забравя ли се такава жена?“ Беше царствено красива. Когато стигнаха горе, той се обърна към нея. — Откъде те познавам?

Вероника се изкиска.

— Не знам.

И тогава се сети: тя беше едно от момичетата от каталога на „Виктория Сикрет“. Кейли всеки месец го получаваше и Верушка се явяваше на всяка втора страница.

След секунди бяха сред най-космополитното парти в Европа. Скандинавска певица седеше пред масивен черен „Стайнуей“ и пееше „Кога напусна рая?“ със сладостно жалостив глас, докато генерали от НАТО и шейхове в бели одежди разговаряха с русокоси мъж и жена, които според Верушка били наследници на немско промишлено богатство. Дани позна неколцина звезди от списанията и телевизията, Верушка му посочи други. Имаше банкери и бизнесмени, писатели и политици. Тя стисна ръката му и кимна към млад мъж, който седеше сам и четеше комикс.

— Ривалдо — прошепна момичето.

Верушка грабна чаша шампанско от подноса на минаващия покрай тях келнер, хвана Дани за ръка и го поведе към балкона, откъдето се откриваше изглед към пулсиращия Кампо. Под тях маршируваха деца барабанчици в средновековни костюми, а други развяваха знамена.

— Къде са конете? — попита той.

Спътничката му се изкиска.

— На черква — отвърна тя. — Благославят ги. — Забелязала съмнението му, тя се притисна към него и се засмя. — Наистина!

— Водят ги на черква, така ли?

— На капела — всяка контрада си има капела. После ги довеждат тук и ги нареждат пред старта. — Момичето посочи надясно. — Ей там е. Водят ги само няколко минути преди надбягването и после затварят Кампо, докато свърши. — Верушка отпи глътка шампанско. — Ако залагаш, трябва да избереш коня на Павоне.

— Има ли много залагания?

Тя изхълца, изкиска се и тържествено кимна.

— Оооо, да.

Дани се усмихна и продължи да води небрежен разговор, но всъщност не му харесваше. Всички на партито изглежда бяха богати и известни — освен него. И все пак беше там, подръка с тази царица на бельото, и се наслаждаваше на палиото. „Какво не е наред в тази картина? — зачуди се той. И веднага си отговори: — Не си в своя отбор, малкия. Отдавна не си в своя отбор.“

Не че не беше привлекателен. Жените го харесваха — беше млад, чист и някак симетричен. Освен това бе добър слушател и танцьор. Справяше се добре. Но съвсем доскоро хубавиците не му се лепяха като мухи на мед. Това може би се случваше на Брад Пит и Джордж Клуни, но не и на Дани Крей. Освен… напоследък. Което предполагаше две възможности: или изведнъж бе станал най-желаният ерген в света, или Белцер наистина адски много искаше да го привлече.

— Е, къде е нашият приятел? — попита той.

Верушка озадачено го погледна.

— Белцер — подсказа й Дани.

Изражението й не се промени.

— Адвокатът на Зебек? — припомни й американецът.

Тя поклати глава.

— Струва ми се, че нашият домакин има много адвокати. Но едва ли идват на купоните.

Тъкмо се канеше да я попита какво иска да каже, когато един от охраната — културист, ако се съдеше по вида му — го докосна по рамото.

— Scusi, синьоре Зебек иска да ви види.

С безпомощно свиване на рамене по посока на спътничката си Дани последва културиста нагоре по мраморно стълбище. По дълъг коридор стигнаха до сумрачна библиотека, където го чакаше Белцер, седнал на кожен фотьойл зад богато орнаментирано бюро. На стената зад него висеше ескиз за „Одирането на Марсий“, осветена с един-единствен лъч. Дани реши, че скицата е оригинална — една от последните творби на Тициан. Белцер му посочи стол и той седна.

— Значи сме само двамата, така ли?

Адвокатът кимна с глава.

На лицето на Дани се изписа разочарование.

— Никога не съм се запознавал с милиардер. Надявах се да се срещна с господин Зебек.

Белцер сви устни в иронична усмивка.

— Напротив, познавате.

Трябваше му малко време, за да се досети. Дани плахо — защото още не беше сигурен — погледна през рамо. Видя мускулестия охранител да стои до вратата. Никой друг. Само Белцер и културиста. И тогава загря.

— Шегувате се — каза той и се засмя.

Белцер вдигна вежди и сви устни.

— Детективът у вас най-после се обади! — отбеляза той.

Дани не реагира на сарказма, но не успя да скрие озадачението си.

— Не разбирам. Искам да кажа, какъв беше смисълът? Защо го направихте?

Белцер-Зебек сви рамене.

— Обичам да стоя зад кулисите, особено когато съм пред очите на някого. — Той бръкна в горното чекмедже на бюрото, извади дебел плик и му го подхвърли. — Хонорар, премия и разходите. Пребройте ги.

Дани поклати глава, възбуден от тежестта на плика.

— Няма нужда. Убеден съм…

— Пребройте ги.

Дани засрамено отвори плика и извади пачка стодоларови банкноти. Преброи ги една по една, докато стигна до сто шестдесет и четири.

— Точно ли са? — попита Зебек.

Дани кимна с глава.

— Да…

— Сега ми ги върнете.

Американецът го погледна смаяно.

— Защо?

Зебек протегна ръка и размърда пръсти. Дани му върна парите.

— Мразя да ме ебават — осведоми го Зебек.

Думите увиснаха във въздуха, толкова неочаквани, че Дани се усъмни дали е чул вярно. Поне се надяваше да не е. Но не. Зебек прибра плика в чекмеджето и го затвори.

— Какво правите? — попита Дани.

Зебек не обърна внимание на въпроса. Той се наведе напред.

— Вие сте като Bruco, знаете ли?

— Какво е „Bruco“?

— Доматена гъсеница. В момента тя е главният ми противник.

Дани запремигва. Започна да подозира, че няма да му платят, и от недоволство почти му се зави свят.

— Не ви разбирам.

— Палиото — поясни Зебек. — Има фаворити, нали знаете, също като на дербито в Кентъки. Този път основните залози са за два коня — на Пауна и Гъсеницата. Pavone o Bruco. — Той завъртя дясната си длан. — Bruco o Pavone. Направих на Бруко предложение, обаче… кой знае? Жокеят е местен. Повечето жокеи са от Марема, така че са истински професионалисти. С тях е лесно да сключиш сделка. Тоя хлапак… Струва ми се, че иска да стане герой пред момичетата. — Зебек поклати глава. — Не е много умно.

Дани се намръщи. Милиардерът започваше да го дразни.

— Това притча ли трябваше да е?

Зебек се подсмихна.

— Да. Но няма значение. Така е по-забавно. Другите жокеи ще се погрижат за Бруко. Затова им се плаща.

Дани кимна. Мислите му препускаха. „Смята, че е прецакан, и е така. Но няма откъде да знае. Поне не със сигурност. Така че това е просто проверка. Блъф. Не се хващай.“

— Е, предполагам, че не идвате, за да постъпите на работа при мен — прехвърли се на друга (или може би не) тема Зебек.

Сякаш гръмна електрическа крушка. „Значи това било — помисли си Дани. — Свикнал е да получава каквото иска и всеки, който му откаже, веднага му става противник.“

— Вижте — започна той. — Предложението е изключително, обаче…

Зебек с презрително изсумтяване го накара да млъкне. Милиардерът си свали тъмните очила, погледите им се срещнаха и мълчанието се проточи.

На Дани му хрумна нещо.

— Как разбрахте, че съм решил да не приема работата?

Зебек натисна някакъв бутон на пулта в края на бюрото си.

В стаята се разнесе гласът на Инзаги:

„Върнете се в Рим. Трябва да поговорим.“

Сърцето на Дани се сви, когато чу отговора си:

„Да поговорим ли? За какво?“

„Слушайте, цяла нощ четох файловете и…“

„Какви файлове?“

„Файловете на Терио, вие какви мислите? Онези в компютъра. Ужасно е! Нямате си представа какво е намислил този Зебек!“

Докато разговорът продължаваше, Дани все повече потъваше във фотьойла и си мислеше: „Лошо, лошо…“. Накрая записът свърши. Зебек изключи уредбата.

— Как го направихте? — попита Дани. — Мислех, че мобифоните тук са кодирани. Стандартът GSM или там както го наричат.

Зебек се подсмихна.

— Прав сте. Кодирани са. Но ако копирате смарткартата, получавате втори телефон, който играе ролята на дуплекс. — Той замълча за миг, за да му даде възможност да смели тази информация. — А сега нека аз ви попитам нещо. Какво точно направихте? Копирахте файловете и ги качихте обратно в лаптопа, така ли?

Дани се извърна.

На лицето на Зебек се изписа печално изражение.

— И сега този побъркан монах — той ви нарича „Даниъл“?

Американецът сви рамене.

Зебек смаяно поклати глава.

— Изобщо ли не си направихте труда да използвате служебната карта, която ви дадох?

Дани пое дълбоко дъх и го погледна в очите.

— Да, използвах я. — Той замълча и промени темата. — Всички ли, които работят за вас, подслушвате?

Зебек реагира сякаш бе получил удар под пояса. Той сбърчи лице.

— Само новите. — После присви очи. — Знаете ли, Даниъл, преди да се ебавате с някого, трябва да се замисляте кого може да ядосате. — Той наклони глава и прибави: — Имате ли представа с какво се занимавам?

Американецът поклати глава и се опита да не обръща внимание на сарказма в гласа на милиардера. Обзе го паника и трябваше да си напомни, че това е просто някакво си конско. Не за пръв път го хокаха. Само трябваше да запази хладнокръвие — и да се погрижи да си получи парите.

— Попитах ви дали знаете с какво се занимавам — повтори Зебек.

— С инвестиции — отвърна Дани.

Зебек сви устни.

— И по-конкретно, инвестираме в работа върху протеинови вериги и МЕМС — ултрамодерни неща. Имат смайващо приложение. Като това. — Той почука с показалец черна метална кутия, свързана с кабел за пулта на бюрото му.

Дани неволно се заинтригува.

— Какво е то?

— Това е прототип… за създаване на личностни двигатели.

Дани се намръщи.

— Какво? — след малко попита той.

— Ами, да видим… знаете ли какво е дух двойник?

— Да. Който види своя, умира.

Зебек се усмихна.

— Така казват, но… това е просто суеверие. Двойниците, за които говоря — двойниците, които ние създаваме, са виртуални. Поне засега.

Поучителният му тон бе досаден — покровителствена лекция на търпелив възрастен, предназначена за тъпо дете. Това опъваше нервите на Дани, а все още не беше наясно за какво говори милиардерът.

— Става по следния начин — с още по-поверителен глас продължи Зебек. — Ако ни дадете едноминутен аудио- и видеозапис — върши работа и обикновена камера — ние можем да ви направим матрица.

— Какво да направите? — попита Дани.

— Матрицата много прилича на кредитна карта — без да обръща внимание на въпроса му, продължи милиардерът. — Но в нея е кодиран алгоритъм, извлечен от движенията и израженията на човек. В резултат получаваме личностен двигател, както го наричаме. Ако заредя такава карта в тази кутия, аз съм в състояние да вдъхна живот на всеки образ или глас, който мога да излъча или прожектирам. Трябва ми само снимка. Или запис. — Зебек самодоволно замълча за миг. — Подали сме заявление за патент в Щатите. В момента правим бета-тестове. Започнахме едва преди около година, но можете да си представите въздействието на това откритие върху киноиндустрията. Ще можем да произвеждаме нови филми с починали актьори, като използваме старите им роли, за да създаваме матрици. И това е само в шоубизнеса. Още по-интересно ще стане, когато навлезем в политиката.

— Обаче това са само филми — отвърна Дани.

— Нима? Ами ако приложим принципа в биологията? — Зебек замълча, за да му позволи да осмисли думите му, после продължи: — Клонирането например. Можем да копираме биологичната идентичност на даден индивид, но не и личността му. Засега това е оставено на случайността. Но ако комбинираме генетичната наследственост на хората с личностните двигатели, които създаваме в лабораториите, можем да получим двойници, идеални във всяко отношение.

Дани не вярваше на нито една негова дума. И още по-точно — това изобщо не го интересуваше. Имаше само едно желание: да си получи парите.

— Желая ви успех — каза той.

— Съмнявате се — саркастично отбеляза Зебек.

Дани сви рамене.

— Ще ви покажа какво имам предвид — заяви милиардерът. Той извади пластмасова карта от най-горното чекмедже на бюрото си, вкара я в черната кутия и натисна ключето й. Светна зелен диод. — Направих го по запис — поясни Зебек. — Само глас е, обаче… ще разберете за какво става дума. — Той свърза мобилния си телефон с пулта и връчи на Дани чифт слушалки. После даде знак на телохранителя да застане зад госта му. — Gaetano, se dice niente, l’uccide. — Обръщайки се отново към Дани, Зебек го предупреди: — Ако си отворите устата, моят приятел ще ви строши врата. — Видял изненадата на американеца, той прибави: — Не се шегувам. Вършил го е и преди и изобщо няма да се замисли.

След това с широка усмивка набра някакъв номер на мобилния си телефон и се отпусна назад.

Дани си сложи слушалките и чу телефона да звъни. Накрая отсреща отговориха.

— Prego?

Познал гласа на Инзаги, Дани понечи да се изправи, ала веднага седна обратно, натиснат от дланта на Гаетано. Макар и широка, тя бе съвсем лека.

Зебек заговори по микрофона.

— Тук е Дани, отче…

Дани ахна. Гласът беше неговият — акцентът, височината и тембърът, всичко. И това го уплаши. Космите на тила му настръхнаха.

В слушалките чу, че Инзаги облекчено въздъхва.

— Страхувах се за вас! Къде сте?

— В Сиена — отвърна Зебек.

— Бягайте оттам! Сериозно, Дани — нямате представа за какво става дума. И за бога, не се срещайте с тези хора. Опасно е.

— Не се безпокойте — каза милиардерът. — Довечера се прибирам в Рим и ще можем да поговорим. Тези мобилни телефони… крият рискове.

Дани можеше само безпомощно да слуша разговора. Гласът на Зебек до такава степен имитираше неговия, че сякаш му бяха откраднали душата.

— Напълно сте прав за телефона — съгласи се монахът. — Не се сетих. Кога ще пристигнете?

— В девет-десет — продължи Зебек с гласа на Дани. — Може ли да се срещнем у вас? Още не съм си направил резервация.

— Естествено, но не е толкова просто да стигнете дотук — отвърна Инзаги. — Имате ли химикалка?

Дани вече не можеше да издържа. Трябваше да го предупреди. Но телохранителят явно бе усетил намерението му, защото пръстите му се стегнаха на рамото на Дани. Той се наведе, вдигна едната дунапренова слушалка и прошепна:

— Не.

Дани се отпусна на стола, докато Зебек повтаряше упътванията на Инзаги към апартамента му в Каза Клера. Двамата се сбогуваха и връзката прекъсна. Зебек насочи мътните си очи към американеца и се усмихна.

— И сега? — попита Дани. Никога не се беше чувствал толкова далеч от дома.

Милиардерът поклати глава по начин, който предполагаше колкото несигурност, толкова и съжаление. После опря бастуна си в пода и се изправи на крака.

— Какво ще правя с теб ли, Дани? Проблемът с твоето премахване е много сериозен, знаеш ли?

Американецът се намръщи. Само за един ден се бе превърнал от златно момче в радиоактивен отпадък. „Колко бързо забравят…“

Зебек се престори, че обмисля проблема, като се разхождаше напред-назад край етажерките.

— От една страна, предполагам, че бихме могли да ти строшим врата и да кажем, че си паднал…

Дани не вярваше на ушите си.

— Това не е ли малко прекалено сурово — искам да кажа, само защото съм копирал файловете?

Зебек се подсмихна.

— Не се шегувам — продължи Дани. — Сам го казахте: аз нямам представа какво става. А вие се чудите дали да ме убиете! Само си искам парите. Какво става?

Зебек махна с ръка.

— Нямам време да се задълбочавам. Затова ще ти отговоря така: ти се прецака — и точка.

Дани дълбоко си пое дъх и се наведе напред.

— Навън има много хора — промълви той и с ужас установи, че гласът му звучи невероятно пискливо. Хрумна му, че може би трябва да се нахвърли срещу Зебек, да го събори, да вдигне врява, да се развика.

— От друга страна, това няма да е много забавно. — Зебек вдигна пръст, сякаш за да подчертае думите си. Внезапно на устните му се появи широка усмивка и той престана да се разхожда. — Знаеш ли какво?

Дани поклати глава с напрегнати мускули. Ако Зебек вдигнеше очи — ако насочеше погледа си към телохранителя — Дани щеше да се стрелне напред като куршум.

— Свободен си — реши Зебек. — Така ще е по-забавно. Като надбягването с Бруко, истинско състезание.

Американецът запремигва.

— Какво?

— Давам ти пет минути. После можем да те преследваме.

Дани погледна мутрата зад гърба си, после пак се обърна към Зебек.

— Вие сте луд. Сериозно: за връзване сте. Прав ли съм?

Зебек кимна.

— Възможно е. — Погледна си часовника. — Четири и половина минути. — Вдигна очи и наклони глава. — Още ли си тук? — изненадано се подсмихна той.

Дани скочи от стола с тиха ругатня и се запъти към вратата. Почти очакваше да го спрат и беше готов да замахне срещу онзи, който се опиташе.

— Ще гледам от балкона! — извика Зебек.

Дани изхвърча в коридора, провря се покрай група натовски генерали, затича се към стълбището и запрескача по две стъпала наведнъж. Веселието беше в разгара си, във въздуха кънтяха смях и музика, разговори и глъч на стотици забавляващи се хора. Но не и той. Стигна до двора и спря за миг пред вратата, където един от охраната тихо разговаряше по мобилния си телефон. Накрая италианецът отвори вратата и почтително кимна с глава.

— Чао.

Дани се втурна по алеята на десетина метра от импровизираната ограда от червено-бели бариери. Зад тях имаше петдесетина хиляди италианци и туристи, които се блъскаха рамо до рамо. Шумотевицата бе оглушителна, слънцето прежуряше. Един полицай се хвърли към него, хвана го за ръка и с драматично жестикулиране го поведе към тълпата. Дани се провря между барикадите и се сля със зяпачите с надеждата, че ще стане невидим.

Инстинктът му подсказваше да бяга колкото може по-далеч от Зебек. Ала навалицата беше толкова гъста, че дори придвижването представляваше проблем. Можеше просто да си проправя път с усилие, все едно се опитва да се измъкне от плаващи пясъци.

— Scusi, scusi…

Изведнъж тълпата се раздвижи и той бе понесен от човешкото течение, без да е в състояние да контролира посоката си, също като листо в река. Превърна се в част от навалицата и можеше само да се държи на крака.

Никога не беше попадал сред такава тълпа — даже на Таймс скуеър в новогодишна нощ. Площадът бе по-претъпкан, отколкото на рок концерт или метрото в пиков час. Нещо като огромна кошара — жега, шум, остра миризма на пот, чесън и конски лайна. В съчетание с кипящия във вените му адреналин обстановката го накара да се задъха. Нечий лакът го сръга в ребрата, тока на колан се заби в гърба му. Постоянно имаше някакви движения, невидими сили носеха човешките вълни. Агитките на контрадите се хващаха за ръце в безпомощен опит да останат заедно, докато се тътреха насам-натам, смееха се и се кикотеха. Във въздуха се вееха знамена. Отекваха песни. Някъде някой биеше барабан, а вдясно се провеждаше някаква церемония. Прозвучаха фанфари и тълпата одобрително изрева. Дани се повдигна на пръсти и видя, че през аркадата довеждат дванадесет коня.

„Дотук добре“ — помисли си той. Беше игла в копа сено и щеше да е цяло чудо, ако мутрите на Зебек го открият. Остави се тълпата да го носи, докато стигна до сърцето на Кампо. Това бе окото на бурята, сравнително спокойно място, където хората седяха по турски на плочника, изтощени от жегата, шумотевицата и дългото чакане на надбягването.

Естествено, това беше най-лошото място за гледане. Макар и висок един и осемдесет и пет, Дани трябваше да проточи шия, за да огледа навалицата. По-ниските виждаха само чуждите тилове, освен някои деца и момичета, седнали на раменете на бащите и гаджетата си.

Дани не се интересуваше от състезанието. Той вдигна очи към сградите около площада и откри Зебек. Милиардерът стоеше до един паун, гледаше право към него с театрален бинокъл и спокойно разговаряше по мобилен телефон.

Погледите им се срещнаха (Зебек беше свалил бинокъла) и Дани смаяно осъзна, че площадът е клопка, смъртоносен капан, всичките изходи на който бяха затворени и нямаше нищо по-лесно от това да умре вътре. Зебек го следеше от момента на излизането му от двореца и убийството му беше неизбежно. Сред барабаните и песните, крясъците и смеха малцина щяха да забележат свличащия се на земята американец с нож в гърба.

Когато видя милиардера, Дани изведнъж разбра за какво му е мобилният телефон. Следеше го от разстояние и насочваше мутрите, които бе пратил да го убият.

Петте минути преднина отдавна бяха изтекли (ако Зебек изобщо беше говорил сериозно) и Дани се чувстваше напълно безпомощен. Той отчаяно се огледа и напразно затърси човека, който го преследваше, после наведе глава и се запромъква навътре в навалицата. Отекна топовен изстрел. Дванадесетте коня препуснаха от аркадата като пъстра вълна, тълпата изрева и площадът се превърна в трамплин, на който хиляди хора подскачаха на място. Яхнала гаджето си, наблизо една блондинка размахваше юмрук и крещеше „Oca! Oca! Oca!“^[1], забила пети в ребрата му.

Като се движеше приклекнал, Дани тръгна наляво към най-отдалечения от Палацо ди Павоне портал. С малко късмет все още можеше да се скрие. Мисълта, че някой може би го следи в това многолюдно гъмжило беше смешна — поне така му се струваше, докато не видя нещо, от което се вцепени.

На няколко метра от него му намигна паунско перо, изпъкващо на фона на черна фланелка. Той вдигна очи и срещна погледа на Гаетано. Още една крачка и щеше да се озове право в ръцете му. Двамата дълго останаха неподвижни сред обезумялата тълпа. Мутрата на Зебек държеше мобифон в лявата ръка и лост в дясната.

Футболният инстинкт спаси Дани. Без да се замисля, той наведе дясното си рамо, направи лъжливо движение и се метна наляво. Гаетано се придвижи в същата посока, но по друг път, замахвайки нагоре с такава сила, че ако беше улучил, червата на Дани щяха да лежат на земята.

Дани намери пролука и се втурна сред тълпата, навел глава под равнището на раменете си, невидим от балконите около площада. Зяпачите вече съвсем се бяха побъркали и ревът ехтеше още по-пронизително, докато конете галопираха към финала под ударите на камшиците. После всичко свърши също толкова бързо, колкото бе започнало. Множеството затаи дъх и се отпусна. Ревът стихна в разочарован шепот, който отстъпи мястото си на женски писъци и хор от гневни викове.

„Улучил е някого — помисли си Дани. — Когато замахна към мен, трябва да е улучил някого.“

— E Pavone — съобщи един мъж. — Pavone vince.^[2]

Женските крясъци станаха още по-истерични.

Дани се насочи към портата. Надяваше се Зебек да го е изгубил от поглед, но нямаше как да е сигурен. И повече не можеше да се движи приклекнал. Зяпачите бяха в хватката на собствените си центробежни сили и се изсипваха през шестте изхода на площада. Подобно на всички останали, Дани напредваше едва-едва със съвсем малки крачки.

На двадесетина метра пред него се извиси древна арка. Беше сигурен, че щом стигне до нея, ще е в безопасност. Ако не друго, поне щеше да може да тича. После по-скоро усети, отколкото видя смут от лявата си страна, обърна се и зърна Гаетано да се провира през тълпата в отчаян опит да настигне жертвата си.

По дирите на убиеца се вдигаше хор от протести, превърнали се в смаяни викове, когато Гаетано сграбчи една жена за лицето и я блъсна настрани от пътя си. Някакъв мъж, който можеше да й е съпруг, гневно реагира и след миг се свлече на колене с разбит нос. Пищяха деца, тълпата панически се олюляваше. Една тъмнокоса жена с грижливо изписани вежди захленчи от страх.

Дани знаеше как се чувства жената. Само на три метра от изхода тълпата можеше да се хвърли в паническо бягство и щеше да се превърне в смъртоносна лавина. Неволно затаил дъх, Дани се приготвяше за това, когато земята сякаш се наклони. В следващия момент множеството се придвижи напред и той изхвърча през арката като тапа на шампанско.

Това беше италиански вариант на Големия взрив — хората експлодираха от Кампо във всички посоки и разстоянието помежду им растеше като разстоянието между звезди. Тътренето на Дани се превърна в подтичване, подтичването — в бяг. Пое по пътя на най-малкото съпротивление и спринтира по древна улица, украсена със знамена. Наляво, надясно, наляво, по друга галерия, през аркада — тича, докато остана без сили. Накрая въздухът и адреналинът му се изчерпаха и той се облегна на една витрина. Нямаше представа къде се намира, освен че се е спускал надолу от Кампо.

Иззад ъгъла се появи тъмнокоса жена с лилава пола, която водеше за ръка момиченце в гащеризон. Видяла задъхания Дани, тя го помисли за пиян и прекоси на отсрещния тротоар, а детето се притисна към полата на майка си и се загърна в лилавите й гънки.

Десетина мъже седяха в кафене оттатък улицата и гледаха надбягването по телевизията. Когато се поуспокои, Дани продължи надолу по склона и се опита да определи къде се е озовал, накъде трябва да тръгне и какво да направи. „Първо… да се обадя на Инзаги.“ Пазеше телефонния му номер на лист хартия в портфейла си и мобифонът на Зебек все още беше у него.

Знаеше, че милиардерът може да подслушва разговорите му, ала сега това нямаше значение. Зебек и без това се опитваше да ги убие, така че спокойно можеше да се обади на Инзаги.

Телефонът иззвъня четири пъти, след което се включи телефонен секретар. Дани изчака сигнала и остави съобщение: „Забравете за срещата. Трябва да бягате. Той знае за файловете. Проверявайте телефонния си секретар. Ще ви се обаждам през два часа“. Или нещо подобно, но изречено повелително.

После: трябваше да вземе сака си от хотела. Там бяха билетите и всичко останало, освен паспорта му. Той беше у него. После щеше да вземе такси до друг град, където Зебек нямаше да го търси. След това влака за Рим, хотел и самолет на другата сутрин. Щом се прибереше в Щатите, щеше да се оправи. Да прегледа файловете на Терио. Да се свърже с ФБР. „Каквото се налага.“

Но първо сака. Не можеше да се върне в хотела. Зебек почти със сигурност го бе поставил под наблюдение. Можеше обаче да се обади и да помоли портиера да му прати такси с багажа.

Той се отби в едно кафене на странична уличка в контрадата на Дракона, поръча си двойно еспресо и потърси картичката на хотела в портфейла си. Откри я и попита бармана дали може да използва телефона. После набра номера на „Скачапенсиери“ и поиска да разговаря с портиера.

— Надявах се, че ще можете да ми пратите такси — каза Дани.

— Както желаете, синьоре…

— Ще ми трябва сакът ми. На рецепцията е.

Портиерът се засмя.

— Струва ми се, че е станало объркване! Хората на синьоре Зебек взеха багажа ви преди няколко минути. Но няма нищо, те още са тук. Чакат ви отвън. Мисля, че няма да ви трябва такси. Искате ли да поговорите с някого от тях?