Джон Кейс
Осмият ден (1)

1.

Пощальонът се обади в участъка половин час преди края на смяната на Дилейни.

Пикапът бил паркиран на отбивката и в къщата светело, та пощальонът си мислел, че трябва да има някого. Обаче вече няколко дни никой не отварял вратата. Пощенската кутия започвала да прелива. Затова решил, че господин Терио може да е получил инфаркт.

Дилейни поклати глава и изруга. Брент имаше плейоф в шест, а вече минаваше пет. Хелън щеше да го убие. („Трябва да дойдеш, Джак, заради него! Поне веднъж го подкрепи! Кое е по-важно, родният ти син или момчетата в участъка?“) Ами всъщност… истината беше, че той обичаше да ходи на мачовете на сина си. Брент бе добър бейзболист — по-добър от самия Дилейни — и му беше приятно да се грее на отразената слава на момчето. Когато нещата вървяха добре, Брент нямаше нужда от него. Но когато се провалеше… Е, синът му бе амбициозен хлапак. Прекалено сериозно приемаше неуспехите. А Хелън си нямаше и представа как да му помогне да ги преодолее. („Ще престанеш ли да цивриш? Та това е просто игра.“) Затова Дилейни гледаше да е там — особено на важни мачове. Само че вероятността да успее беше нищожна. С Поляков бяха далеч извън града, където цивилизацията отстъпваше място на дивата природа.

Поляков го стрелна с поглед иззад волана и се подсмихна.

— Не се ядосвай. Искаш ли да включим сирената?

Дилейни поклати глава.

— Човекът сигурно е заминал на почивка — не млъкваше партньорът му. — Ще поогледаме наоколо, после аз ще напиша доклада. Няма проблем.

Дилейни се обърна към прозореца. Въздухът бе тежък и неподвижен, спускаше се сумрак като пред буря.

— Сигурно ще вали — измърмори той.

Поляков кимна с глава.

— Това се иска. Мисли оптимистично.

Завиха по Баракс Роуд и макар че се бяха отдалечили само на километър и половина от последния квартал с пъстри къщи, наоколо не се виждаше нищо друго, освен гори, ниви и тук-там по някой порутен плевник.

— Някога идвал ли си насам? — попита Поляков.

Дилейни сви рамене.

— Ей там е — кимна той към метална табела, осеяна с дупки от куршуми: ПРИЧЪРМАН ЛЕЙН. — Трябва да завиеш.

Озоваха се на тесен черен път, обрасъл от двете страни с бурени. Наблизо започваше гъста гора.

— Господи! — измърмори Поляков, докато изкачваха едно възвишение. — Откога в окръг Феърфакс има черни пътища?

— Поостанали са тук-там — отвърна Дилейни и си помисли, че това няма да продължи много.

През последните двадесет години вашингтонските предградия се разрастваха във всички посоки. След година-две жълтата селска къща, която ненадейно се беше появила отляво, щеше да изчезне, пометена от приливната вълна на градските квартали, универсални магазини и заведения.

Пощенската кутия бе в края на отбивката — очукан алуминиев цилиндър с избеляло червено флагче. Отстрани беше написано името: К. ТЕРИО.

В бяла пластмасова кутия с надпис „ВАШИНГТОН ПОУСТ“ до алуминиевия цилиндър бяха натикани три-четири вестника. Десетина други издания, някои от които вече леко пожълтели, лежаха на купчинка на земята.

„Трябва да влезете и да поогледате в къщата“ — бе казал пощальонът.

Естествено, нямаше да стане точно така. При тези обстоятелства можеха най-много да почукат на вратата, да обиколят къщата, да поговорят със съседите — не че имаше съседи, доколкото виждаше Дилейни.

Полицаите слязоха от колата, като се оглеждаха и ослушваха. На юг изтътна гръмотевица, чуваше се далечното бръмчене на околовръстното. Полянов се ухили и запя с гъгнивия си баритон:

— На помощ се притичваме отново…

— Хайде да си свършим работата — изсумтя Дилейни и се запъти към къщата.

Минаха покрай стара тойота „Такома“ в дъното на отбивката, паркирана с каросерията към вратата, като че ли собственикът беше товарил или разтоварвал нещо. Двамата полицаи прекосиха буренясалата морава и се приближиха до входа.

Чукалото бе от ковано желязо и имаше форма на водно конче. Полянов почука силно.

— Има ли някой?

Тишина.

— Има ли някой? — Той наклони глава и внимателно се заслуша. След като не получи отговор, натисна бравата, установи, че е заключена, и сви рамене. — Да минем отзад.

Заобиколиха къщата, като спираха, за да надничат през прозорците.

— Оставил е доста лампи включени — отбеляза Дилейни.

Зад къщата минаха покрай зеленчукова градинка — домати и чушки, тиквички и фасул — може би доскоро грижливо поддържана, но сега беше буренясала. Поляков почука четири-пет пъти по дървената рамка на мрежата на кухненската врата.

— Има ли някой? Господин Терио? Тук ли сте?

Нищо.

Или почти нищо. Жужаха жътварки, в далечината се носеше бръмченето по шосето. Имаше още нещо, нещо… Дилейни наклони глава и наостри уши. Чу… смях. Или по-точно не смях, а… запис на смях.

— Телевизорът работи — след малко каза той.

Поляков кимна с глава.

Дилейни въздъхна. Нямаше да успее за мача. Предчувстваше го.

Нищо не можеха да направят. Вратите бяха заключени и нямаха заповед за обиск. Никакви сериозни данни за медицински проблем, още по-малко за насилие. Но наистина беше подозрително и тъй като вече бяха дошли, спокойно можеха да поразгледат наоколо по-внимателно.

Поляков се запъти към вестниците, приклекна и ги прегледа. Най-старият носеше дата 19 юли — преди повече от две седмици.

На няколко крачки от него Дилейни проверяваше пикапа. На предната седалка намери избеляла и сгърчена от слънцето касова бележка за покупка в брой от магазин за строителни материали. И тя носеше дата 19 юли: десет чувала цимент, сто и тридесет бетонни тухли, мистрия и пластмасова кофа.

— Любител на движението „направи си сам“ — отбеляза той и показа касовата бележка на Поляков, после влезе в полицейския автомобил да си вземе бележника.

— Ще проверя от другата страна на къщата — каза Поляков.

Дилейни кимна и се облегна на колата, за да запише наблюденията. Не че имаше много за писане.

3 август

К. Терио

Причърман Лейн 2602

Най-стар вестник — 19 юли

Касова бележка от магазин за строителни материали със същата дата.

Той си погледна часовника и записа часа — 17:29. Всичко това бе загуба на време, както и да го погледнеше човек. През десетгодишната си служба в управлението се беше отзовавал на поне двеста такива сигнала и в девет десети от случаите изчезналият се оказваше оглупял старец или пиянде. От време на време попадаха на някой мъртвец, проснат на пода в банята или седнал на фотьойла си. Тия случаи не бяха истинска полицейска работа, а по-скоро нещо като задължение на разсилния.

— Ей!

Дилейни вдигна глава — Поляков го викаше. Той хвърли бележника на предната седалка, погледна към небето — на юг тъмнееше завеса от дъжд, което го изпълни с надежда, че ще отложат мача на Брент — и се запъти към партньора си.

Оказа се, че има външен вход за мазето — ръждива метална врата, която се отваряше неправо към няколко бетонни стъпала. Поляков стоеше на стъпалата между двете отворени крила на вратата.

— Искаш ли да хвърлим едно око вътре?

Дилейни се намръщи и наведе глава към едното крило.

— Така ли ги завари?

Поляков кимна.

— Да. Широко разтворени.

Дилейни сви рамене.

— Може да е обир. Само нека побързаме.

„Мили боже, дано да не намерим някой мъртвец, че отиде цялата нощ!“ — помисли си той.

Поляков проточи шия напред, извика името на Терио и слезе по стъпалата. Дилейни го последва.

Мазето представляваше продълговато помещение с двуметров таван, стени от бетонни тухли и циментов под. Над прашен тезгях в ъгъла жужеше и премигваше самотна флуоресцентна лампа. В нея се блъскаше нощна пеперуда.

Дилейни огледа наоколо. Нервно. Не обичаше мазета. От малък се страхуваше от тях, въпреки че нямаше конкретни лоши спомени. Просто го побиваха тръпки. С евтините си лавици, отрупани с кутии боя, гвоздеи и инструменти, това място беше като всяко друго мазе: едновременно обикновено и зловещо.

Поляков сбърчи нос.

— Усещаш ли нещо? — попита Дилейни и обходи с поглед помещението.

— Да, струва ми се — потвърди партньорът му.

На лавицата под тезгяха Дилейни забеляза червен пластмасов контейнер с надпис ГОРИВО ЗА КОСАЧКИ.

— Сигурно е бензин — каза той.

Поляков поклати глава.

— Ъхъ.

— Така или иначе, тук няма никой.

Дилейни се обърна да си тръгне и се запъти към стъпалата, ала спря, когато усети, че Поляков не го следва.

— Какво откри? — попита Дилейни и се озърна назад към партньора си, който държеше фенерче на височината на рамото си и бе насочил мощния му лъч към най-далечния ъгъл на мазето.

— Не съм сигурен — измърмори Поляков и се приближи към отсрещната стена. — Нещо странно.

Дилейни погледна натам и видя, че партньорът му е прав: наистина беше странно. Северният ъгъл на мазето бе отделен с набързо издигнати стени от бетонни тухли. Сключващите прав ъгъл стенички бяха широки по около метър и двадесет и стигаха до тавана, образувайки нещо като бетонен килер, но без врата.

— Какво е това? — попита Дилейни.

Поляков поклати глава и пристъпи напред.

Килерът — или каквото беше това — беше построен аматьорски. Хоросанът излизаше между тухлите, които не бяха подредени много грижливо. Полицаите се вторачиха в стените.

— Прилича… прилича на импровизирана стая! — накрая каза Поляков.

Дилейни кимна с глава и прокара пръсти през гъстата си кестенява коса.

— Сигурно затова е ходил в магазина за строителни материали. Трябва да е…

— Сега усещаш ли миризмата? — прекъсна го партньорът му.

Дилейни се скова. Въпреки че пушеше отдавна, той също долови вонята. Две години бе служил в отделение за регистрация на гробове във военновъздушната база в Дувър и ако не друго, поне научи как мирише смъртта.

— Може да е плъх — каза Поляков. — Те се вмъкват в стените…

Дилейни поклати глава. Сърцето му биеше ускорено, адреналинът напираше в гърдите му. Той дълбоко си пое дъх и по-внимателно проучи стените.

Най-немарливо беше направен най-горният ред. Тухлите бяха поставени накриво, измежду тях се бе стекъл хоросан. Дилейни откърти едно парче и го натроши между палеца и показалеца си.

— Да не смяташ, че тоя тип… — Поляков остави изречението недовършено, тъй като Дилейни отиде при тезгяха и се върна с чук и отвертка. — Може би ще е по-добре да съобщим в участъка.

— Знам — отвърна Дилейни и започна да дълбае хоросана, използвайки отвертката като длето. Поляков замърмори, че не бивало да докосват нищо на местопрестъплението, ала партньорът му сякаш беше обзет от някакъв бяс. — Нали сме следователи! — каза той. — Просто разследвам.

Само минута по-късно тухлата бе освободена от хоросана. Дилейни удари още веднъж с чука, остави инструментите на пода, и започна да я размърдва насам-натам с ръце.

Когато я измъкна, отвътре блъвна толкова остра воня, че Дилейни почти я усети в устата си — сякаш с върха на езика си бе докоснал мястото, откъдето току-що са му извадили изгнил зъб.

— Помогни ми — нареди той.

Двамата с Поляков смъкнаха тухлата на пода. Вече не се съмняваха какво ги очаква зад стената, но все още не го виждаха — отворът беше прекалено високо. Дилейни вдигна чука и отвертката и се зае с втора тухла, атакувайки я почти с настървение, като се опитваше да не диша. Скоро и тя бе извадена и точно над главата му се образува прозорче.

Поляков правеше всичко възможно да контролира стомаха си. Дилейни потърси нещо, върху което да стъпи, видя стол с права облегалка до вратата на мазето, домъкна го и се качи върху него. После свали фенерчето от колана си, насочи лъча към прозорчето… и се вцепени. Някъде отгоре пак се разнесе записът на смеха.

— Какво виждаш? — попита Поляков. — Какво…

Дилейни се олюля.

— Ще повърна — каза той.

 

 

Патоанатомът пристигна след четиридесет минути, придружен от детектив от отдел „Убийства“, трима полицаи, криминалист и катафалка. Възрастният патолог Икабод Крейн беше висок към метър и деветдесет и тежеше най-много шестдесет и пет килограма. Ако се съдеше по жълтеникавия цвят на пръстите му, трябва да бе палил цигара от цигара, откакто се беше родил.

Няколко минути по-късно бурята връхлетя със светкавици и гръмотевици. Плисна проливен дъжд. Един от полицаите постави портативни прожектори пред „гробницата“, както вече я наричаха всички. Наблизо друг полицай търсеше отпечатъци от пръсти, докато трети снимаше с фотоапарат, чиято светкавица се конкурираше с мълниите навън. Накрая патологът предложи частично да разрушат гробницата, за да направи оглед на трупа.

В края на краищата там бе извършено убийство — или поне така се предполагаше. Докато патолозите не установят друга причина, полицията третираше самоубийствата и злополуките като убийства.

— Кофти работа — измърмори патологът.

Дилейни мрачно кимна и подаде на детектива списък на повърхностите, които бяха докосвали двамата с Поляков: вратите на къщата, входната и задната, вестниците и пощенската кутия, вратата на пикала и един от страничните прозорци на сградата. Чука и отвертката, тухлите и електрическия ключ. Касовата бележка от магазина за строителни материали.

— Що за извратен кретен може да направи такова нещо? — зачуди се Дилейни.

Патологът запали цигара и го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

Дилейни се намръщи.

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа… ти какво мислиш, че искам да кажа? Погребали са го жив, за бога!

— Кой?

Дилейни още повече свъси вежди. Този патолог да не беше идиот?

— Откъде да знам? Онзи, дето го е извършил. Просто казвам, че…

— Сигурно го е извършил сам.

Дилейни зяпна.

— Виж хоросана. — Детективът кимна към стената. — Лицевите страни на тухлите са отвътре. Вътре е и кофата. И мистрията. И няколко чувала с хоросан.

— Искаш да кажеш, че сам го е построил, така ли? — попита Дилейни.

— Така изглежда.

Дилейни погледна гробницата, която вече беше почти отворена. Мъртвецът седеше на пода облегнат на стената, разкрачен, с отворени очи.

— Не. Защо някой би направил това — каза Дилейни.

Не вярваше. Даже мистрията, която лежеше в краката на мъртвия, не доказваше нищо. Кой можеше да е сигурен, че не е имало втора мистрия, втора кофа, друг чувал с хоросан?

Патологът не му отговори, а даде знак на полицая да се отдръпне встрани, после се вмъкна в малкото помещение. Приклекна, сложи си латексови ръкавици и започна да претърсва джобовете на мъртвеца.

— Хората се самоубиват поради най-различни причини — замислено рече той. — Понякога от омраза към самите себе си. — Намери портфейл, разтвори го и погледна шофьорската книжка. — Терио. „Т“ като Том, е-р-и-о. Някой записва ли?

Един от полицаите отговори утвърдително.

— Малко име: Кристиан. Второ име: Антъни. — Той прибра шофьорската книжка в найлонова торбичка, въздъхна и насочи фенерчето си към очите на мъртвеца. — Преди две години имах такъв случай. Човекът се беше обезглавил — сам си беше отрязал главата!

— Глупости! — възкликна Поляков, който тъкмо слизаше по стъпалата. — Не е възможно!

— Той обаче го беше направил — отвърна патологът. — Завързал въже за едно дърво, а другия край завързал на шията си. После седнал в колата си и настъпил газта. Имаше камаро, така че главата му беше откъсната доста чисто.

— Но… защо? — зачуди се Дилейни.

Патологът поклати глава и продължи да оглежда трупа.

— Депресия.

Поляков се изкиска и отвратеният Дилейни излезе навън на дъжда. Само след секунди бе в колата, но за това време подгизна до кости. Дъждът трополеше по покрива. Полицаят се загледа в стичащите се по предното стъкло струи и се опита да не мисли за мазето.

Но не можеше. Беше потресен от видяното. Самият той страдаше от лека клаустрофобия — а може би не съвсем лека — и му се струваше кошмарно някой да седи в мрака и да чака смъртта в онази крипта.

И ако наистина бе самоубийство, както смяташе патологът — тази мисъл запъпли в главата му като изпълзяло от канал насекомо — цялата тази история ставаше още по-страшна.

Защото този човек, Терио, очевидно беше променил намерението си. Дилейни бе убеден в това. Първото нещо, което беше осветил лъчът на фенерчето му, бяха ръцете на мъртвеца — или останките от тях. Пръстите представляваха чуканчета, ноктите бяха изтръгнати, разкъсаната плът бе покрита със засъхнала кръв.

Опитвал се е да излезе, реши Дилейни. Да пробие дупка в стената.