Исабел Алиенде
Портрет в сепия (18)

В утрото на втория понеделник на месец октомври Лин осъмна с подгизнала нощница и нададе вик на ужас, защото помисли, че се е изпуснала в леглото. „Лоша работа, мехурът се спука твърде рано“, сподели Дао Циен с жена си, но застана усмихнат и спокоен пред дъщеря си. Десет часа по-късно, когато за контракции едва ли можеше да се говори и семейството беше изтощено от игра на ма-джун за развлечение на Лин, Дао Циен реши да прибегне до помощта на своите треви. Бъдещата майка предизвикателно се шегуваше: това ли били прословутите родилни болки, с които толкова я плашели. Та те се понасяли по-леко, отколкото стомашните присвивания, причинени понякога от китайската храна, каза тя. Чувстваше се по-скоро отегчена, отколкото неразположена, и изпитваше глад, ала баща й й позволи да пийне само вода и билков чай, докато й прилагаше акупунктура, за да ускори раждането. Съчетанието от лековити треви и златни игли оказа своето въздействие и привечер, когато Северо дел Валие се появи за обичайното си посещение, завари Лъки онемял на вратата, а къщата — разтърсвана от стоновете на Лин и врявата на една китайска акушерка, която се разпореждаше на висок пас и се суетеше с кърпи и кани с вода. Дао Циен търпеше тази жена, защото в своята си област, тя бе по-опитна от него, но не й позволи да измъчва Лин, като я възсяда или пък налага с юмруци по корема, както тя се гласеше да стори. Северо дел Валие остана в салона, плътно прилепен до стената в усилие да не бъде забелязан. Всяко стенание на Лин дълбаеше душата му като със свредел; искаше му се да избяга далеч оттам, ала не можеше да мръдне от мястото си, нито да обели дума. В това време се появи Дао Циен невъзмутим и облечен с обичайната си безупречна спретнатост.

— Мога ли да изчакам тук? Да не би да преча? С какво да помогна? — изломоти Северо, като изтриваше потта, стекла се по врата му.

— Изобщо не пречите, младежо, ала няма как да помогнете на Лин, трябва сама да свърши работата си. Но затова пък можете да подкрепите Елайза, която е малко объркана.

Елайза Съмърс бе преживяла мъките на раждането и като всяка жена знаеше, че то е праг към смъртта. Познаваше усилното и тайнствено пътуване, в което тялото се разтваря, за да направи път на нов живот. Спомняше си мига, когато започваше шеметно търкаляне по един склон надолу в неудържими напъни и тласъци, спомняше си ужаса, страданието и невероятната изненада, когато детето най-сетне успяваше да се отдели и излизаше на бял свят. Въпреки цялата си мъдрост на джун и на Дао Циен му бе нужно повече време, отколкото на Елайза, за да разбере, че с Лин нещата не вървяха както трябва. Средствата на китайската медицина бяха предизвикали силни контракции, но детето беше неправилно разположено и се намираше заклещено в тялото на майка си. Раждането било сухо и трудно, обясни Дао Циен, ала Лин била силна и само от нея зависело да запази спокойствие и да не се преуморява излишно; ставало дума за изпитание по издръжливост, а не по бързина, добави той. В момент на отдих Елайза Съмърс, която бе толкова изтощена, колкото и самата Лин, излезе от стаята и срещна Северо в коридора. Направи му знак и той объркан я последва към малката стаичка с олтар, в която не бе влизал никога дотогава. На ниска масичка имаше обикновен кръст, малка статуя на Куан Ин — китайска богиня на състраданието, а в средата — една нескопосана рисунка с мастило на жена, пременена в зелена роба и със закичени зад ушите цветя. Видя и няколко запалени свещи и панички с вода, ориз и листенца от цъфнали цветя. Елайза коленичи пред олтара на възглавничка от оранжева коприна и се помоли на Христос, на Буда и на духа на Лин — първата жена на Дао — да помогнат на дъщеря й да роди. Северо застана прав отзад и зашепна, без да мисли, католическите молитви, наизустени в детството му. Останаха така известно време, свързани от страха и от обичта към Лин, докато Дао Циен не извика жена си да му помага, тъй като бе отпратил акушерката и възнамеряваше да извърти детето и да го издърпа с ръце. Северо остана да пуши с Лъки на вратата, а в това време Китайският квартал започна постепенно да се събужда.

Детето се роди във вторник призори. Окъпана в пот и разтреперана, майката се бореше, ала вече не викаше, а само се задъхваше, стараейки се да изпълнява напътствията на баща си. Накрая стисна зъби, вкопчи се в железните прегради на леглото и се напъна със свирепа решителност — тогава се показа кичур черна коса. Дао Циен подхвана главата и задърпа здраво и внимателно, докато не се показаха раменете; след това извъртя телцето и го измъкна ловко, с едно движение, а с другата ръка отстрани лилавата връв усукана около вратлето. Елайза Съмърс пое малкото вързопче, оцапано в кръв — беше едно съвсем дребно момиченце със сплескано личице и посиняла кожа. Докато Дао Циен прерязваше връвта и довършваше работата около раждането, бабата изми внучката с гъба и я потупа по гърба, за да може тя да поеме въздух. След като отекна викът, оповестяваш появата на детето на този свят и след като се увери, че бебето започва да порозовява, Елайза постави рожбата до сърцето на майката. Изтощена, Лин се надигна на лакът да я поеме, а тялото й не спираше да пулсира. Постави я на гърдите си, обсипвайки я с целувки и приветствайки я на смесица от английски, испански, китайски и с думи от някакъв измислен език. Един час по-късно Елайза повика Северо и Лъки да се запознаят с момиченцето. Завариха я спокойно заспала в люлката от изваяно сребро, която бе принадлежала на семейство Родригес де Санта Крус, пременена в жълта коприна и червена шапчица, които й придаваха вид на малко духче. Лин лежеше унесена, пребледняла и спокойна върху чисти чаршафи, а седнал до нея, Дао Циен следеше пулса й.

— Как ще я наречете? — запита с вълнение Северо дел Валие.

— Вие с Лин ще решите — отвърна Елайза.

— Аз?

— Нали вие сте бащата? — намигна му шеговито Дао Циен.

— Ще се зове Аурора, защото дойде със зората — промълви Лин, без да отваря очи.

— На китайски името й е Лай-Минг — разсъмване — каза Дао Циен.

— Добре дошла на този свят, Лай-Минг, Аурора дел Валие… — усмихна се Северо и целуна момиченцето по челото, убеден, че това е най-щастливият ден в живота му и че това набръчкано същество, облечено като китайска кукла, е толкова негова дъщеря, колкото ако действително в телцето й течеше негова кръв. Лъки пое племенничката си в ръце и започна да духа в лицето й с дъх на тютюн и соев сос.

— Какво правиш! — възкликна бабата и понечи да я изтръгне от ръцете му.

— Поднасям й дъха си, за да я орисам с щастлива съдба. Нима има нещо друго по-ценно, което бих могъл да даря на Лай-Минг — засмя се вуйчото.