Метаданни
Данни
- Серия
- Дъщеря на съдбата (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Retrato en sepia, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Маня Костова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Исабел Алиенде
Заглавие: Портрет в сепия
Преводач: Маня Костова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: Испански
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: Роман
Националност: Испанска
ISBN: 954-529-306-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2849
История
- —Добавяне
Дао Циен ставаше рано сутрин и излизаше в градината, където изпълняваше упражненията си по източни бойни изкуства, за да поддържа тялото си във форма, а ума си — бистър. След това медитираше половин час и после стъкваше огъня за чайника. Събуждаше Елайза с целувка и чаша зелен чай, който тя бавно сърбаше в леглото. Това бяха свещени мигове и за двамата: чашата чай, която изпиваха заедно, запечатваше нощта, която споделяха прегърнати. Това, което ставаше между тях зад затворената врата на спалнята, беше възнаграждение за всички усилия през деня. Любовта им бе започнала като нежно приятелство и сръчно бе изтъкана сред плетеница от препятствия, като се започне с необходимостта да се разбират на английски и да превъзмогнат расовите и културните предразсъдъци и се стигне до разликата във възрастта. Бяха живели и работили заедно под един и същи покрив в продължение на повече от три години, преди да се осмелят да прекрачат невидимата граница, която ги разделяше. Бе необходимо Елайза да обикаля в един омагьосан кръг, който се бе стапял пред нея като сянка; бе нужно в края на дългите странствания да скъса с раздраното си минало и със своята невинност, и да се отрече от своята натрапчива идея, застанала очи в очи с отрязаната и накисната в джин глава на легендарния бандит Хоакин Муриета, за да осъзнае, че съдбата й е да бъде с Дао Циен. Той, от своя страна, бе разбрал това много преди нея и я бе чакал с мълчаливата упоритост на една зряла любов.
Нощта, в която Елайза най-сетне се бе престрашила да измине осемметровия коридор, който делеше стаята й от тази на Дао Циен, бе променила изцяло техния живот, като че ли миналото им бе отсечено с брадва до корен. След тази пламенна нощ не съществуваше ни най-малка възможност, нито дори изкушение за връщане назад, бе им останало единствено предизвикателството да си извоюват място в един свят, който не търпеше смесването на раси. Елайза бе дошла боса, по нощница, и опипом в тъмнината бе бутнала вратата на Дао Циен уверена, че тя ще е отворена, защото се бе догаждала, че той я желае толкова, колкото и тя него. Независимо от тази сигурност, тя бе изплашена от непоправимостта на своето решение. Дълго се бе колебала, преди да направи тази крачка, защото джун и бе неин покровител, баща, брат, най-добрият й приятел, единственият близък човек в тази чужда земя. Страхувала се бе, че може да загуби всичко това, ако стане негова любовница, но застанала на прага на стаята му, жаждата да го докосне надделяла над доводите на разума. Влязла в стаята и на светлината на една свещ върху масата го видяла да седи с кръстосани по турски крака на леглото, със свободна риза и панталон от бял памучен плат — чакал нея. Елайза не успяла да се запита колко ли нощи той бе прекарал така, вслушвайки се да долови стъпките й по коридора, тъй като била замаяна от собствената си дързост и треперела от срам и предусещане. Дао Циен не й дал време да отстъпи. Тръгнал към нея, разперил ръце и тя пристъпила слепешката и се блъснала в гърдите му, заровила глава и вдъхвайки така познатия мирис на този мъж — солен мирис на морска вода, — сграбчила с две ръце блузата му, защото краката й се подкосявали, докато порой от обяснения неудържимо напирали в устните й и се смесвали с любовните слова на китайски, които той мълвял. Усетила как ръцете му я повдигат и нежно я поставят на леглото, почувствала влажния му дъх във врата си и ръцете му, които я държали; в този миг я обзета непреодолима тревожност и тя започнала да трепери, разкаяна и уплашена.
Откакто жена му бе починала в Хонконг, Дао Циен се бе утешавал епизодично в припрените прегръдки на платени жени. Повече от шест години не бе любил с любов, но въпреки това не позволил на припряността да го надвие. Толкова пъти бе преброждал тялото на Елайза в мислите си и я познавал така добре, че му се сторило, че върви по меките й падини и леки възвишения като по карта. Тя смятала, че е опознала любовта в ръцете на първия си любовник, но близостта с Дао Циен разкрила размерите на нейното невежество. Страстта, която я бе разтърсила на шестнайсет години и заради която бе прекосила половината свят и неколкократно бе рискувала живота си, бе само един мираж, който сега й се струваше абсурден. Бе се влюбила в любовта, задоволявайки се с трохите, които й бе давал онзи мъж, желаещ по-скоро да си тръгне, отколкото да остане с нея. Бе го търсила цели четири години убедена, че младият идеалист, с когото се бе запознала в Чили, в Калифорния се бе превърнал в приказен бандит на име Хоакин Муриета. През това време Дао Циен я бе чакал с пословичното си спокойствие, сигурен, че рано или късно тя щяла да прекрачи прага, който ги разделяше. Той я бе придружил, когато бяха изложили на показ главата на Хоакин Муриета за развлечение на американците и за назидание на испаноезичните. Бил убеден, че Елайза няма да понесе гледката на онзи противен трофей, но тя застанала пред стъкленицата, в която киснела главата на предполагаемия престъпник, и я загледала невъзмутимо, сякаш това било пиле в сос, докато не се уверила напълно, че това не е мъжът, когото тя бе преследвала толкова години. Всъщност самоличността му нямала вече никакво значение, защото през дългото пътуване в търсене на една невъзможна любов Елайза бе спечелила нещо толкова ценно, колкото самата любов — свободата. „Вече съм свободна“, единствено промълвила тя при вида на главата. Дао Циен разбрал, че най-сетне тя се бе отърсила от предишния любовник, че й бе все едно дали той е жив, или бе загинал в търсене на злато в полите на Сиера Невада; с една дума, нямало повече да се мъчи да го открие и ако някой ден този мъж се появял, тя щяла да е способна да го види в истинското му измерение. Дао Циен я хванал за ръка и излезли от зловещата експозиция. Навън вдъхнали чист въздух и закрачили спокойни, готови да започнат нов етап в живота си.
Нощта, когато Елайза влязла в стаята на Дао Циен, била съвсем различна от тайните и забързани прегръдки с нейния първи любовник в Чили. В тази нощ тя открила някои от многобройните възможности за наслада и се гмурнала в дълбините на една любов, която щяла да остане единствена до края на живота й. С много търпение Дао Циен започнал да маха от нея наслоените страхове и безполезни спомени, галел я с неуморно постоянство, докато тя престанала да трепери и отворила очи, докато се отпуснала под умелите му пръсти, докато той я усетил да се извива, да се отваря, да се изпълва със светлина, чул я да стене, да го вика, да го умолява, видял я победена и влажна, готова да се отдаде и да го приеме с цялото си същество, докато и двамата загубили представа къде са, кои са, къде свършва той и къде започва тя. Дао Циен я отвел отвъд оргазма, в едно тайнствено измерение, където любовта и смъртта си приличат. Усетили, че душите им се изпълват, че желанията и споменът изчезват, че пропадат във всепоглъщаща ярка светлина. Прегърнали се в това необикновено пространство и се познали, защото може би се били срещали в предишни животи и щели да са заедно още много пъти в бъдещите си съществувания, предположил Дао Циен. Били вечните любовници — да се търсят и откриват всеки път било тяхната карма, казал развълнувано, но Елайза отвърнала през смях, че не ставало дума за нищо толкова велико като кармата, а чисто и просто за желание да се любят, че ако трябвало да бъде искрена, от няколко години умирала от желание да го направи с него и се надявала, че отсега нататък на Дао нямало да му липсва ентусиазъм, защото това щяло да се превърне в първостепенно занимание в живота й. Позабавлявали се в онази нощ и през голяма част от следващия ден, докато гладът и жаждата не ги принудили да излязат от стаята, олюлявайки се, опиянени и щастливи, без да пускат ръцете си от страх да не се събудят внезапно и да не открият, че са били в плен на някаква халюцинация.
Страстта, която ги свързвала от онази нощ и която те подхранвали извънредно грижливо, ги подкрепяла и закриляла в неизбежните трудни моменти от техния живот, с времето тази страст се бе настанила в тяхната нежност и смях; те престанали да изпробват двеста двайсет и двата начина за любов, защото три-четири им били достатъчни и вече не било нужно да си готвят взаимни изненади. Колкото повече се опознавали, толкова по-силно се привързвали един към друг. От тази първа любовна нощ спели с преплетени тела, дишайки един и същ въздух и сънувайки едни и същи сънища, но животът им не бил лесен — прекарали трийсет години в един свят, където нямало място за двойки като тяхната. С годините тази дребна белокожа жена и високият китаец станали обичайна гледка в Китайския квартал, ала никога не ги приели напълно. Те свикнали да не се докосват на публични места, да сядат отделно в театъра и да вървят по улицата на няколко крачки разстояние един от друг. В някои ресторанти и хотели не можели да влизат заедно и на път за Англия, тя — за да посети своята осиновителка Роуз Съмърс, а той — за да изнася лекции по иглотерапия в клиниката „Хобс“, не можели да пътуват в първа класа, нито да съжителстват в неговата каюта, въпреки че нощем тя тайно се промъквала при него. Оженили се дискретно според будисткия ритуал, но връзката им не била узаконена. Лъки и Лин бяха записани като незаконородени деца, припознати от бащата. Дао Циен успял да получи гражданство след дълги формалности и много подкупи и бил сред малцината, успели да заобиколят Акта за изключване на китайците — поредна дискриминационна разпоредба в Калифорния. Неговото възхищение и лоялност към втората му родина били безусловни, както самият той доказал по време на Гражданската война, когато прекосил континента, за да замине доброволец на фронта и да работи като фелдшер с американските лекари през всичките четири години на конфликта; при все това дълбоко в себе си се чувствал чужденец и желаел, макар че бил прекарал целия си живот в Америка, да бъде погребан в Хонконг.