Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jean-Christophe, 1904 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Ромен Ролан. Жан-Кристоф Том II
Том втори. Второ издание
Преводач: Лилия Сталева
Редактор: Пенка Пройкова
Ред. на издателството: Кристина Япова
Художник: Божидар Икономов
Худ. редактор: Григорий Зинченко
Техн. редактор: Лорет Прижибиловска
Коректор: София Овчарова
Дадена за набор на 20.II.1981 г.
Подписана за печат на 30.V.1981 г.
Излязла от печат на 10.VI.1981 г.
Печатни коли 56,50. Издателски коли 47,46.
Усл. издателски коли 51.19. Формат 84/108/32.
Издателски №850. Литературна група III 8.
Цена 6,34 лв.
ДИ „Музика“, Г. Трайков 2А
ДПК „Димитър Благоев“, пор. №4180
История
- —Добавяне
2
… E chi allora m’avesse domandato di
Cosa alcuna, la mia risponsione sarebbe
stata solamente
AMORE
con viso vestito d’umilta…[1]
Голяма задушница. Навън сиво небе и студен вятър. Кристоф беше у Сесил. Тя седеше до люлката на детето, над което се бе навела госпожа Арно, отбила се пътем да го види. Кристоф бленуваше. Чувствуваше, че се е разминал с щастието; но не мислеше да съжалява: знаеше, че то съществува… Слънце, не ми е нужно да те виждам, за да те обичам! През дългите зимни дни, когато зъзна в мрака, сърцето ми е изпълнено с теб; любовта ме топли: зная, че съществуваш…
И Сесил мечтаеше. Тя гледаше детето и накрая започваше да вярва, че е нейно. О, благословена сила на въображението, създател на живота! Животът… Какво представлява животът? Той съвсем не е това, което виждат очите и хладният разум. Той отговаря на нашите мечти. А мерилото за живота е любовта.
Кристоф гледаше Сесил. Грубоватото й лице и големите й очи сияеха, озарени от майчинска обич: тя беше повече майка от истинската. Гледаше и нежното и уморено лице на госпожа Арно. Четеше по чертите й, както във вълнуваща книга, затаените чувства и страдания на живота й на съпруга, който, без човек да подозира, е понякога също толкова богат на радости и горести, както любовта на Жулиета или Изолда. Само че с повече благочестиво величие…
Socia rei humanae atque divinae…[2]
И той си мислеше, че както вярата или липсата на вяра не обуславят единствени щастието, така децата или липсата на деца не съставляват щастието или нещастието на омъжените или неомъжените жени. Щастието е уханието на душата, музиката на сърцето. А най-дивната музика на душата е добротата.
В стаята влезе Оливие. Движенията му бяха спокойни: необичайна ведрина искреше в очите му. Той се усмихна на детето, стисна ръка на Сесил и на госпожа Арно и заговори спокойно. Те го гледаха с нежно удивление. Затворен в скръбта и усамотението си, подобно на гъсеница в изпредения от нея пашкул, той бе успял с големи усилия да се освободи от болката си, да я отхвърли от себе си като празна обвивка. По-късно ще разкажем при какви обстоятелства бе намерил една благородна кауза, на която да отдаде живота си: защото той имаше за него значение само доколкото можеше да го принесе в жертва. И съгласно природния закон, в деня, когато дълбоко в себе си се бе отказал от живота, той наново се бе разгорял в него. Приятелите му го гледаха. Те не знаеха какво се бе случило и не смееха да го питат. Чувствуваха обаче, че се е освободил и в душата му няма вече нито съжаление, нита горчивина за каквото и да било, за когото и да било.
Кристоф стана, приближи се до пианото и каза на Оливие:
— Искаш ли да ти изпея една мелодия от Брамс?
— От Брамс ли? — изненада се Оливие. — Нима свириш творбите на стария си неприятел?
— Днес е Задушница. Ден на всеобщо опрощение — отвърна Кристоф.
И той изпя полугласно, за да не събуди детето, няколко думи от стара народна немска песен:
… Für die Zeit, wo du g’liebt mi hast
Da dank’f dir schön,
Und i wünsch’dass dir’s anderswo
Besser mag geh’n…
(Благодаря за кратката любов, с която ме дари, и ти желая другаде да бъдеш по-щастлива ти…)
— Кристоф! — промълви Оливие.
Кристоф го притисна до гърдите си.
— Смелост, моето момче! Не можем все пак да се оплачем от съдбата!
И четиримата седнаха около спящото дете. Мълчаха. И ако някой ги попиташе за какво мислят, те биха отговорили със смирено изражение само едно:
„Любов.“