Ромен Ролан
Жан-Кристоф (8) (Том II)

1

Въпреки очерталия се извън Франция успех материалното положение на двамата приятели много бавно се подобряваше. Трудните моменти се повтаряха периодично и те пяха принудени да стягат коланите. За компенсация ядяха двойно повече, когато се опаричеха. Но в крайна сметка подобен режим беше изтощителен.

В дадения момент изживяваха гладни дни. Кристоф бе работил половината нощ, за да довърши една банална музикална пиеса за Хехт; легна си едва призори и заспа дълбоко, за да навакса загубеното време. Оливие излезе рано: имаше лекция на другия край на Париж. Към осем часа портиерът, който им носеше писмата, позвъни. Обикновено той не изчакваше и пъхаше пощата под вратата. Но тази сутрин затропа силно. Не съвсем разсънен, Кристоф стана да му отвори, като мърмореше недоволно; той не изслуша какво му разправяше словоохотливо усмихнатият портиер за някаква статия във вестника, пое писмата, без да ги погледне, бутна вратата, без да я затвори, легна си отново и тутакси заспа.

Един час по-късно пак се събуди, стреснат от стъпки в стаята; със смайване видя до леглото си непознат човек, който му се поклони сериозно. Един журналист се беше вмъкнал безцеремонно, тъй като бе намерил вратата отворена. Кристоф побесня и скочи от леглото.

— Какво търсите тук?

Той сграбчи възглавницата, готов да я запрати срещу поканения гостенин, който понечи да се отдръпне. Обясниха се. Дописникът на „Национал“ искаше да интервюира господин Крафт по повод появилата се статия в „Гран Журнал“.

— Каква статия?

Нима не я е чел? Журналистът се нае да го запознае със съдържанието й.

Кристоф отново си легна. Ако не беше още замаян от съня, би изгонил журналиста, но реши, че е по-неуморително, ако го остави да бъбри. Потъна в леглото, затвори очи и се престори, че спи. Щеше да изиграе наистина ролята си, но журналистът не се отчайваше и зачете със силен глас началото на статията. Още при първите редове Кристоф наостри уши. Говореше се за господин Крафт като за първия музикален гений на епохата. Забравяйки, че се преструва на заспал, Кристоф изруга от изненада, седна в леглото и каза:

— Те са полудели. Какво ги е прихванало?

Репортьорът се възползува, за да прекъсне четенето и да му зададе редица въпроси, на които Кристоф отговори, без да се замисли. Поел бе вестника и разглеждаше изумен собствения си портрет, който се ширеше на първата страница; само че нямаше време да чете: втори журналист нахълта в стаята. Този път Кристоф се разсърди наистина и ги подкани грубо да напуснат и двамата дома му. Те се подчиниха, но не преди да отбележат разположението на мебелите в стаята, фотографиите по стените и физиономията на чудака, който ги изтикваше разгневен, но развеселен навън; той ги придружи до вратата и я залости зад тях.

Но явно нямаше да го оставят на мира тази сутрин. Още недовършил обличането, на вратата пак се зачука, този път обаче по уговорения сигнал, както постъпваха само някои близки приятели. Кристоф отвори и се сблъска с трети непознат, когото се накани да изпъди грубо, но гостът се възпротиви, заявявайки, че е авторът на въпросната статия. Можете ли да изгоните човек, който ви обявява за гений! Той бе принуден да изслуша начумерен хвалебствията на своя почитател. Удивляваше се на внезапната слава, паднала сякаш от облаците, и се питаше дали пак, без да подозира, предната вечер не бе изсвирил някой шедьовър. Нямаше време да се осведоми. Журналистът беше дошъл, за да го отвлече доброволно или насила и да го отведе незабавно в редакцията на вестника, защото главният редактор на вестника, всесилният Арсен Гамаш, искал да го види лично: колата ги чакала долу. Кристоф се опита да се възпротиви; но наивен и неволно чувствителен към всяка изява на приятелство, той лесно се остави да го придумат.

След десет минути бе представен на властелина, пред когото всичко живо трепереше. Славен здравеняк, около петдесетгодишен, дребен и трътлест, с голяма кръгла глава и късо подстригани сиви коси, с червендалесто лице и властен глас, с тежък и предвзет тембър и пристъпи на словоохотливост, макар и да пелтечеше. Беше се наложил в Париж с неимоверната си самонадеяност. Опитен в сделките и в боравенето с хора, егоистичен, простодушен и покварен, възторжен, влюбен в себе си, той отъждествяваше собствените си интереси с интересите на Франция и даже на човечеството. Изгодата, преуспяването на вестника му и salus publica^[1] му се струваха от един и същ порядък и строго свързани помежду си. Не се съмняваше ни най-малко, че ако нещо вредеше на него, вредеше и на Франция и за да смаже някой личен противник, с чиста съвест би разстроил държавата. Между другото не беше неспособен на великодушие. Идеалист като всеки сит човек, той обичаше също като бог-отец от време на време да извади от калта някой нещастник, за да докаже колко е голяма властта му, че създава слава от нищо, че назначава министри и би могъл, стига само да пожелае, да коронясва и да сваля крале. С една дума, човек с неограничени възможности. Създаваше и гении, ако му е угодно.

Този ден бе „създал“ Кристоф.

* * *

Оливие без да съзнава ролята си, бе завъртял колелото. Макар и да не можеше да направи нищо за самия себе си, да се ужасяваше от рекламата и да бягаше от журналистите като от чума, той имаше друга представа за задълженията си, когато ставаше дума за приятеля му. Приличаше на нежните дребнобуржоазни почтени майки и безупречни съпруги, готови да се продадат, за да заплатят някое заобикаляне на закона в полза на обесника им син.

Тъй като пишеше за списанията и установяваше контакт с много критици и любители, Оливие не пропускаше случай да говори за Кристоф. И от известно време с изненада виждаше, че се вслушват в думите му. Долавяше около себе си известно любопитство и тайнствени слухове, разпространявани в литературните и светските кръгове. Какъв бе произходът им? Дали се дължаха на няколкото бележки във вестниците, появили се след неотдавнашното изпълнение на творбите на Кристоф в Англия и Германия? Като че ли нямаше точна причина. Можеше по-скоро да се наблюдава добре известното явление на прозорливите умове, които душат атмосферата в Париж и по-добре от метеорологичната обсерватория на кулата Сен-Жак знаят един ден по-рано какъв вятър ще задуха и какво ще донесе на следния ден. В този голям, наситен с нервно напрежение град, разтърсван от електрически искри, протичат невидимите токове на славата, на латентната слава, която предшествува явната, неясната мълва из салоните — един вид nescio quid majus nascitur Iliade^[2], — която в даден момент избухва в рекламна статия, бруталният тръбен зов, който проглушава и най-непокорните тъпанчета с името на новия идол. Понякога се случва победната фанфара да прогони първите и най-добри приятели на човека, когото тя слави. Независимо от това обаче те стоят зад нея.

Така и Оливие имаше своя дял в статията на „Гран Журнал“. Възползувал се бе от проявения към Кристоф интерес и се бе постарал да го засили с тактични сведения за творчеството му. Въздържал се бе да свърже пряко Кристоф с журналистите; страхуваше се от някой гаф. Но по искане на „Гран Журнал“ бе се изхитрил да срещне уж случайно насаме в едно кафене Кристоф с един репортьор, без приятелят му да се усъмни. Всички тези предпазни мерки още повече възбуждаха любопитството и правеха още по-интересен Кристоф. Оливие никога още не бе се сблъсквал с рекламата; не беше си дал сметка, че пуска в ход страшна машина, която, веднъж тръгнала, не можеше нито да се насочва, нито да се възпира.

Бе смазан, когато прочете, на път за лекцията си, статията в „Гран Журнал“. Не беше предвидил недодяланата възхвала. Разчиташе, че вестникът ще изчака, преди да пише за Кристоф, да събере необходимите данни и да се осведоми по-добре по въпроса. Проявил бе непростима наивност. Ако някой вестник си дава труд да открие ново дарование, той го прави за себе си и за да отнеме от колегите си честта на откритието. Така че той трябва да бърза, макар и нищо да не разбира от това, което хвали. Рядко обаче съответният автор се оплаква: щом му се възхищават, значи, правилно са разбрали творбата му!

След като изнасяше невероятни измислици за бедственото положение на Кристоф, представяйки го като жертва на немския деспотизъм, апостол на свободата, принуден да избяга от императорска Германия и да намери убежище във Франция, приютяваща свободните души — прекрасен повод за шовинистични тиради! — „Гран Журнал“ просташки възхваляваше гениалното дарование на Кристоф, макар и да не познаваше нищо от творчеството му освен няколко посредствени пиеси от началните му опити в Германия: композиции, от които Кристоф се срамуваше и с удоволствие би унищожил. Но ако авторът на статията не познаваше никак творчеството на Кристоф, затова пък бе съвсем наясно с намеренията му, тоест с намеренията, които му приписваше. Две-три думи, чути тук-там от устата на Кристоф или Оливие, а даже и от някой като Гужар, който заявяваше, че е добре осведомен, му бяха достатъчни, за да обрисува образа на своя Жан-Кристоф, „републикански гений, забележителен композитор на демокрацията“. Журналистът се възползуваше от случая, за да злослови по адрес на съвременните френски музиканти, особено по адрес на най-оригиналните и най-независимите, които никак нехаеха за демокрацията. Изключваше само двама-трима композитори, чиито мнения като избиратели му се струваха достойни за похвала. За съжаление музиката им съвсем не беше такава. Но това бе малка подробност. Впрочем за автора бе по-важно не толкова да възхвали тях и дори Кристоф, колкото да разкритикува другите. В Париж, когато четете хвалебствена статия за някого, винаги е благоразумно да се попитате: „Против кого е насочена?“

Оливие се изчервяваше от срам, докато четеше вестника и си казваше: „Хубава каша забърках!“

Едва изкара лекцията си. Щом се освободи, изтича в къщи. Беше направо съкрушен, когато узна, че Кристоф е излязъл вече с журналистите! Почака го за обед. Кристоф не се върна. С всеки изминат час Оливие ставаше все по-неспокоен и си мислеше: „Какви ли глупости ще го накарат да издрънка!“

Към три часа Кристоф се прибра съвсем развеселен. Беше обядвал с Арсен Гамаш и главата му се въртеше леко от изпитото шампанско. Не можа да разбере защо се безпокои Оливие, който тревожно го разпитваше какво е говорил и правил.

— Какво съм правил ли? Славно обядвах. Отдавна не бях ял толкова хубаво.

И той му описа менюто.

— А пък вината… Опитах какви ли не.

Оливие го прекъсна и го попита кои са били сътрапезниците му.

— Сътрапезниците ли?… Знам ли? Там беше Гамаш, съвсем откровен човек, чисто злато; Клодомир, авторът на статията, прекрасен младеж; трима-четирима журналисти, които не познавам, много весели, добродушни и страшно мили с мене, с една дума, славни момчета.

Оливие не изглеждаше много убеден. Кристоф се изненада от сдържаността му.

— Но нима не си чел статията?

— Именно, четох я. Ами ти добре ли я прочете?

— Да… Искам да кажа, хвърлих й поглед. Нямах време.

— Е, добре, прочети я по-хубавичко!

Кристоф я зачете. Още при първите редове прихна.

— Ах, какъв глупак!

Превиваше се от смях.

— Чудо голямо! — заяви той. — Всички критици са една стока: не разбират нищо.

Но четейки по-нататък, почна да се ядосва. Та това беше тъпо: правеха го смешен. Да го изкарат „републикански композитор“, беше истинска безсмислица… Но да оставим настрана тия неврели-некипели!… Ала да противопоставят неговото „републиканско“ изкуство на „църковното“ творчество на композиторите преди него — когато самият той бе захранен от душата на тези велики творци, — това вече беше прекалено…

— Ама че кретени! Ще ме изкарат идиот!…

И после имаше ли нужда заради него да се хулят талантливи френски композитори, които той обичаше може би не особено много и ценеше различно, но които безспорно владееха занаята си и с чест се справяха с него? И най-лошото: приписваха му враждебни чувства спрямо неговата родина!… А, не, това беше непоносимо!

— Веднага ще им пиша! — заяви той.

Оливие се противопостави:

— Не, не сега! Много си възбуден. Утре, с трезва глава…

Кристоф не искаше да отстъпи. Когато имаше желание да каже нещо, не можеше да чака. Обеща само на Оливие, че ще му покаже писмото си. Не беше излишно. След като го поправиха малко — Кристоф главно опровергаваше приписваните му изказвания за Германия, — Кристоф изтича да го пусне в пощата.

— Така злото ще бъде наполовина поправено — заяви той, като се върна. — Моето писмо ще излезе утре.

Оливие поклати неуверено глава. После, все още загрижен, той попита Кристоф, като го гледаше право в очите:

— Нали не каза нищо неблагоразумно на обеда?

— Не, бъди спокоен — отвърна Кристоф смеешком.

— Сигурен ли си?

— Да, страхопъзльо!

Оливие се поуспокои. Кристоф обаче не, защото си припомни, че беше говорил каквото му хрумне. Тутакси се беше почувствувал между свои хора. Нито за миг не му бе минало през ум да се съмнява в компанията: бяха му се сторили така сърдечни, така добре разположени към него! Пък и те наистина бяха добре настроени спрямо Кристоф. Човек изпитва винаги добри чувства към хората, на които е направил добро. А Кристоф им засвидетелствуваше такава искрена радост, че тя се предаваше и на тях. Неговата топла непринуденост, жизнерадостните му шеги, огромният му апетит и бързината, с която изчезваха течностите в гърлото му, без да го опият, не можеха да не се харесат на Арсен Гамаш, любител и той на солидното похапване, здрав и пълнокръвен селяк, изпълнен с презрение към болнавите хора, към всички, които не смеят нито да ядат, нито да пият, към жалките парижки кекльовци. Той съдеше за хората на масата. И оцени Кристоф. Още докато обядваха, му предложи да направи необходимото, за да поставят неговия „Гаргантюа“ в Операта. (За тогавашните парижки буржоа беше връх на изкуството да поставят на сцената „Проклятието на Фауст“ или „Деветте симфонии“). Кристоф избухна в смях при тази чудата идея и с голяма мъка успя да му попречи да даде по телефона нарежданията си на директора на Операта или в Министерството на изящните изкуства: ако вярваше на Гамаш, всички хора там бяха на негово разположение. Тъй като това предложение му припомни колко странно беше преобразена симфоничната му поема „Давид“ неотдавна, Кристоф се отпусна и разказа как бе минало представлението, организирано от депутата Русен за дебюта на приятелката му. Гамаш никак не обичаше Русен и беше очарован, а Кристоф, разпален от щедро предложените вина и от симпатията на аудиторията, се впусна и в други недискретни анекдоти, от които слушателите му не пропуснаха нито дума. Единствен Кристоф ги бе забравил още със ставането от масата. А ето че при въпроса на Оливие той си ги спомни. Тръпка пробягна по гърба му. Защото не си правеше никакви илюзии; имаше достатъчно опитност, за да предположи какво ще стане. Сега, когато беше изтрезнял, си го представяше така ясно, все едно, че вече бе станало; преиначените му недискретни приказки щяха да бъдат публикувани като злободневна вестникарска хроника; а остротите му на музикална плоскост щяха да бъдат превърнати в оръжия. Колкото до писмото, с което опровергаваше някои пасажи от статията, знаеше, както и Оливие, на какво може да разчита: да отговориш на журналист, все едно да си хабиш мастилото — журналистът има винаги последната дума. Така и може да се очаква.

Всичко мина точно както Кристоф бе предвидил. Недискретните му разкрития се появиха в печата, а опровержението му — не. Гамаш се задоволи да каже да му предадат, че то било доказателство за неговото великодушие и че подобни задръжки му правели чест, но ревниво ги запази в тайна. А неверните изказвания, приписвани на Кристоф, продължаваха да се разнасят, предизвиквайки остри критики в парижките вестници, а оттам и в Германия, където се възмущаваха, че немски композитор може да прави такива недостойни изказвания против своята родина.

Кристоф сметна за много уместно да се възползува от интервюто, което му наложи дописникът на друг вестник, за да изяви високо любовта си към Deutsches Reich, където човек е поне толкова свободен, колкото и във Френската република. Дописникът се оказа представител на консервативен вестник, който тутакси му приписа антирепубликански изказвания.

— От трън, та на глог! — каза Кристоф. — И таз добра! Какво общо има моята музика с политиката?

— У нас са свикнали така — отвърна му Оливие. — Погледни какви битки се водят на гърба на Бетховен. Едните го превръщат в якобинец, другите в чернокапец, трети в отец Дюшен, а четвърти в царедворец.

— Ах! С какво удоволствие бих ги изритал всичките!

— Защо не? Направи го!

Кристоф наистина беше изкушен. Само че той беше безпомощен с хора, които бяха мили с него. Оливие никога не беше много спокоен, когато го оставяше сам. Защото сега час по час идваха да го интервюират; а колкото и да обещаваше да се контролира, той не можеше да не се разбъбри. Казваше всичко, което му хрумне. Идваха и журналистки, които му се представяха за негови приятелки, и го разпитваха за любовните му приключения. Други го използуваха, за да злословят по адрес на един или друг. Когато Оливие се прибереше, заварваше Кристоф много гузен.

— Пак ли каза някоя глупост?

— Както винаги — отвръщаше Кристоф съкрушен.

— Ти си непоправим!

— Трябва да ме държат под ключ!… Но този път, заклевам ти се, ще бъде вече последният!

— Е, да, до следващия път…

— Не, този път вече край!

На другия ден Кристоф заявяваше победоносно на Оливие.

— Дойде още един, но аз го изхвърлих.

— Не трябва и да прекаляваш — посъветва го Оливие. — Бъди предпазлив с тях. Това са зли животни… Нападат те, речеш ли да се браниш… Толкова им е лесно да си отмъстят! Те правят капитал от най-незначителните думи!

Кристоф прокара ръка по челото си.

— Ах, божичко!

— Какво има пак?

— Като затварях вратата, му казах…

— Какво точно?

— Думите на императора.

— На императора ли?

— Да де, или пък ако не неговите, на някои от близките му…

— Нещастнико! Ще ги видиш на първата страница на вестника!

Кристоф изтръпна. Но на другия ден прочете описание на жилището си, в което журналистът не бе стъпвал, и разговор, който не бе водил.

Клюките се разкрасяват, когато се предават от уста на уста. Дописките на журналистите се обогатяваха с извращения на смисъла в чуждите вестници. Във френските статии пишеха, че Кристоф транспонирал музика за китара, когато живеел в мизерия. Той узна от един английски вестник, че свирел на китара по дворовете.

Не му се случваше да чете само похвали. Напротив! Достатъчно беше да бъде закрилян от „Гран Журнал“, за да стане тутакси прицел на нападките на другите вестници. Беше под достойнството им да допуснат техен колега да открие гений, когото те не бяха забелязали. Обсипаха го с подигравки. Засегнат, че му взеха кокала от устата, Гужар написа статия, за да уточни, както заявяваше той, истината. Говореше свойски за стария си приятел Кристоф, който направил първите си стъпки в Париж под негово ръководство; безспорно бил надарен композитор; но — той можел да каже това, понеже били приятели — недостатъчно образован, лишен от самобитност и екстравагантно надменен; правели му много лоша услуга, като ласкаели смешно гордостта му, докато той всъщност се нуждаел от благоразумен, сведущ, разсъдлив, добронамерен и строг ментор: точният портрет на Гужар. Композиторите се смееха ехидно. Те манифестираха убийствено презрение към творец, който се радваше на подкрепата на вестниците; и като се преструваха, че се гнусят от servum pecus^[3], те отказваха даровете на Артаксеркс, преди да са им били предложени. Едните заклеймяваха Кристоф, другите го смазваха със съжалението си. Трети се залавяха с Оливие. (Това бяха негови събратя.) Яд ги беше за неговата принципност и задето странеше от тях — всъщност повече от любов към самотата, а не защото ги презираше. Но хората най-малко прощават, когато някой може да мине без тях. Някои даваха да се подразбере, че той има лична изгода от статиите на „Гран Журнал“. Други се нагърбваха със защитата на Кристоф. Те се показваха много натъжени от безсъвестността на Оливие, който излага нежен, мечтателен, недостатъчно въоръжен за живота творец — Кристоф! — на крясъците на Панаира на мисълта, сред които той неизбежно ще пропадне. Те твърдяха, че се унищожава бъдещето на този човек, който, макар и да му липсва гений, заслужава по-добра участ с упорития си труд, а бива опияняван с лошокачествен тамян. Колко жалко! Не можеха ли да го оставят да работи търпеливо в неизвестност!

Оливие би могъл с право да им отвърне: „За да работиш, трябва да ядеш. Кой ще му даде хляб!“

Но те не биха се смутили. Биха отговорили с удивителната им невъзмутимост:

— Това е само подробност. Страданието е необходимо.

Естествено стоическите теории бяха проповядвани от светски хора. Също както онзи милионер, който отговорил на един наивник, когато го молел да подкрепи един изпаднал в нищета музикант:

— Но, господине, Моцарт е умрял от нищета!

Би им се сторило безвкусица, ако Оливие им кажеше, че Моцарт би предпочел да живее и че Кристоф бе решил да си извоюва това право.

* * *

На Кристоф му бе дошло до гуша от тези махленски клюки. Питаше се дали няма да траят вечно. Но след две седмици всичко премина. Вестниците не говореха вече за него. Само че беше станал известен. Споменяха ли името му, всеки казваше не: „Авторът на «Давид» и на «Гаргантюа» ли?“, а „Ах, да! Оня от «Гран Журнал»!…“

Това беше славата.

Оливие си даде сметка за нея от многото писма, които получаваше Кристоф, а и самият той косвено: предложения на либретисти, на организатори на концерти, засвидетелствувания на приятелски чувства в часа на успеха от страна на хора, които често се бяха държали като врагове при началните му стъпки, покани от жени. Искаха му мнението за провежданите от вестниците анкети: за обезлюдяването на Франция, за идеалистичното изкуство, за корсета на жените, за голото тяло в театъра, смята ли, че Германия е в упадък, че с музиката е свършено и прочее. Двамата приятели се смееха. Но макар и да се подиграваше с писмата, все пак нашият Кристоф, по природа дивак, приемаше поканите за вечеря! Оливие не вярваше на очите си.

— Ти! — чудеше се той.

— Да. Точно аз — отвръщаше подигравателно Кристоф. — Въобразяваш си, че само ти можеш да ходиш на гости на дамите? Сега е мой ред, приятелче! И аз искам да се забавлявам!

— Да се забавляваш! Бедни приятелю!

Истината беше, че Кристоф от дълго време живеете много затворено и внезапно бе обзет от непобедима потребност да излезе от дома си. Освен това с наивна радост вкусваше прясната слава. Между другото ужасно се наскуча на тия вечери и обществото му се стори невъобразимо глупаво. Но когато се връщаше, нарочно казваше обратното на Оливие; отиваше у разни хора; но никога не стъпваше у тях втори път; изнамираше чудати извинения със страхотна безцеремонност, за да отклони повторните им покани. Оливие бе скандализиран. Кристоф се смееше гръмко. Той не посещаваше салоните, за да подхранва известността си, а за да поднови запаса си с жизненост, музея си с погледи, жестове, отсенки на гласове, целия суров материал от форми, звуци и багри, от които се нуждае художникът, за да обогатява периодично палитрата си. Композиторът не се храни само с музика. Интонацията на човешкия говор, ритъмът на даден жест, хармонията на нечия усмивка му внушават повече музика, отколкото симфонията на някой колега. Трябва обаче да добавим, че музиката на лицата и душите е така безвкусна и еднообразна в салоните, както и музиката на музикантите. Всеки си е изработил свой маниер и е застинал в него. Усмивката на някоя хубава жена е също така стереотипна в своята заучена миловидност, както и някоя парижка мелодия. Мъжете са по-тъпи и от жените. Под изтощителното въздействие на обществото енергията се притъпява, оригиналните характери избледняват и се заличават със страшна бързина. Кристоф бе поразен от мъртвите и агонизиращите сред музикалния свят: например някой млад композитор, пълен с жизненост и дарование, биваше унищожен от успеха; мислеше само за едно: да се опива от хвалебствията, с които го задушаваха, да се наслаждава и да спи. Виждаше се в какво ще се превърне двадесет години по късно в лицето на стария напомаден маестро в другия край на салона, богат, прочут, член на всички академии, стигнал до върха, който уж нямаше от какво да се страхува и какво да щади, а лежеше по корем пред всички, трепереше пред общественото мнение и между другото вече не мислеше, не съществуваше, а само се излагаше на показ като магаре, натоварено със собствените си реликви.

Зад всеки от тези хора на изкуството или умни мъже, били някога или могли да бъдат велики, човек можеше да бъде сигурен, че стои по някоя жена, която ги убиваше бавно. Всички тези жени бяха опасни — и глупавите, и умните, и обичащите, и безразличните; най-добрите измежду тях бяха най-опасни: защото задушаваха още по-сигурно твореца под гасилото на неблагоразумната си обич, която най-добронамерено се стараеше да опитоми гения, да го изравни, окастри, подреже, парфюмира, докато стане по мярка за тяхната чувствителност, за тяхното дребно тщеславие, за тяхната посредственост и за посредствеността на тяхното общество.

Макар че Кристоф само мимолетно прекоси този свят, той видя достатъчно, за да почувствува опасността. Не една дама се мъчеше да си го присвои за своя салон, да го използува; не може да се каже, че Кристоф не лапна наполовина въдицата на примамливите усмивки. Без здравия си разум и обезпокоителния пример на преобразованията, извършени сред околните от тези съвременни Цирцеи, той не би се изплъзнал. Но не държеше да уголемява стадото на хубавите пазачки на пуяци. Опасността за него щеше да бъде по-голяма, ако броят на преследвачките му не беше така голям. Сега, когато всички бяха убедени, че между тях живее един гений, верни на навика си, те се надпреварваха да го задушат. Когато видят някое цвете, такива хора имат само една мисъл: да го засадят в саксия; видят ли птичка — да я сложат в клетка; видят ли свободен човек — да го превърнат в слуга.

Смутен за миг, Кристоф се опомни тутакси и прати всички по дяволите.

* * *

Съдбата има чувство за хумор: тя пропуска безгрижните през брънките на мрежата си, но внимава да улови недоверчивите, благоразумните, прозорливите. Не Кристоф се улови на парижката въдица, а Оливие.

И той се ползуваше от успеха на приятеля си: известността на Кристоф облъхна и него. Беше станал по-известен, защото той именно бе открил Кристоф, отколкото заради всичко, което бе писал от десет години насам. Така че и той имаше своя дял в поканите, отправяни към Кристоф. Той отиваше с него, за да го надзирава незабележимо. Явно беше много погълнат от тази задача, че да бди над самия себе си. Любовта мина край него и го улови.

Девойката беше руса, слаба и с много чар; меки вълнисти коси, нападали над тясното чисто чело, тънки вежди над възтежки клепачи, синьозелени очи, нежен нос е тръпнещи ноздри, леко вдлъбнати слепоочия, капризна брадичка, одухотворена, сладострастна уста, повдигната в двата ъгъла „пармска“ усмивка на невинен фавн. Шията й бе дълга и крехка, тялото изящно слабо, младежкото й лице, с щастливо и угрижено изражение, забулено в тревожната загадка на пробуждащата се пролет: Frühlingserwachen. Казваше се Жаклин Ланже.

Нямаше още двадесет години. Беше от богато и изтънчено, свободомислещо католическо семейство. Баща й, умен, изобретателен и практичен инженер, възприемчив за новите идеи, бе забогатял благодарение на труда, политическите връзки и женитбата си. Брак по любов и по сметка — единствената женитба по любов за подобни хора — с хубава жена, истинска парижанка, от финансовите кръгове. Парите бяха останали; любовта си беше отишла. Няколко искри обаче се бяха запазили, защото любовта бе силна и у единия, и у другия: чисто и просто не се отличаваха с прекалена вярност. Всеки си имаше своята работа и своите удоволствия. Когато бяха заедно, се разбираха като добри егоистични приятели без задръжки, но благоразумни.

Дъщеря им беше връзката помежду им, но в същото време и обект на тайно съперничество: и двамата я обичаха ревниво. Всеки откриваше себе си в нея с любимите си недостатъци, идеализирани от детското очарование, и коварно се опитваше да я отнеме от другия. Скоро детето почувствува това с вроденото лукавство на малките същества, които и без това са склонни да смятат, че цялата вселена се върти около тях, и се възползува от този факт. Караше ги да се надпреварват да й доказват любовта си. Нямаше каприз, който тя да не бе сигурна, че ще бъде удовлетворен от единия, ако другият откаже; а другият тъй се боеше да не бъде изместен в обичта на детето, че тутакси предлагаше нещо още по-ценно. Девойката беше безобразно разглезена. За щастие в природата й нямаше нищо порочно освен егоизма, присъщ на всички деца, но който приема болезнена форма у прекалено галените и богатите поради липсата на спирачки.

Господин и госпожа Лаиже обожаваха дъщеря си и все пак не бяха готови да жертвуват за нея нито едно от удобствата си. По-голямата част от деня детето оставаше само. Имаше премного време да мисли. Преждевременно развита и рано просветена от неблагоразумните приказки в нейно присъствие — родителите й никак не се стесняваха, — на шест години Жаклин разправяше на куклите си любовни истории, чиито герои бяха мъжът, жената и любовникът. Естествено тя не виждаше в това нищо лошо. В деня, когато съзря сянката на чувство под думите, с куклите се свърши: тя запази приказките за себе си. Беше надарена с богата, невинна чувствителност, която отекваше в далечината като невидимите камбани ей там, отвъд хоризонта. От време на време вятърът я довяваше на пристъпи. Идваше кой знае откъде, девойката бе цяла обгърната от нея, чувствуваше, че червенее, че дъхът й спира от страх и наслада. Нищо не проумяваше. После това състояние отминаваше, както беше дошло, сподирено от леко бръмчене, неуловим ехтеж, който се стопяваше в синевата. Тя знаеше само, че това състояние се крие далеч, отвъд планината, и трябваше час по-скоро да отиде там: там беше щастието. Ах! Само да можеше да стигне дотам!…

Докато стигне обаче, тя си създаваше странни представи за онова, което щеше да намери. Защото за ума на девойката най-важното беше сама да отгатне. Разговаряше по тези сериозни въпроси с една приятелка на същата възраст, Симон Адам. Всяка споделяше своите познания, опита си на дванадесетгодишно момиче, дочутите разговори, тайно прочетените книги. Застанали на пръсти, вкопчили се с камъните, момиченцата се мъчеха да надзърнат през стария зид, който скриваше бъдещето. Но каквото и да правеха и макар и да твърдяха, че виждат през пролуките, не виждаха абсолютно нищо. Представляваха смесица от чистосърдечие, поетично безочие и парижко остроумие. Говореха страшно неприлични неща, без да си дават сметка; а невинни случки превръщаха в големи трагедии. Понеже й беше позволено да тършува навсякъде, Жаклин си пъхаше носа във всички бащини книги. За щастие самата й невинност и инстинктът й на много чисто момиче я предпазваха; достатъчно беше да се натъкне на някоя по-цинична сцена или дума, за да се отврати. Тя веднага оставяше книгата и минаваше сред тия безсрамни другарки като подплашена котка сред мръсни локви — без да се опръска.

Романите малко я привличаха: бяха много точни и сухи. Сърцето й се разтуптяваше от вълнение и надежда от творбите на поетите, които естествено говореха за любов. Те се доближаваха малко до нейния манталитет на малко момиче. Не виждаха нещата, а си ги представяха през призмата на своето желание или съжаление. И те сякаш гледаха като нея през цепнатините на някакъв стар зид. Само че знаеха много повече неща. Знаеха всичко, което бе важно да се знае, и го забулваха с много нежни и загадъчни думи, които трябваше да се разнищят много предпазливо, за да се намери… за да се намери… Ах, не се намираше нищо, но тя винаги имаше чувството, че ей сега ще намери…

Двете любопитни момичета не се насищаха. Повтаряха си полугласно с лек трепет стихове от Мюсе или Сюли Прюдом, в които съзираха цели бездни порочност; преписваха ги; питаха се взаимно за скрития смисъл на съвсем недвусмислени често пасажи. Тези тринадесетгодишни женички, невинни и безсрамни, разискваха, макар и да нямаха понятие за любовта, полу на смях, полусериозно за любовта и сладострастието; и драскаха по попивателните си в клас под бащинското око на учителя, много благ и възпитан старец, подобни стихове, които един ден той улови и загуби дъх от изненада:

О, ела в обятията ми, ела!

Да пия от устата ти нектар,

капка по капка, безкрай!…

Те се учеха в скъпо платено учебно заведение, чиито учители бяха професори от университета. Там можеха да намерят приложение за сантименталните си въжделения. Почти всички девойчета бяха влюбени в учителите си. Достатъчно беше да са млади и не много зле сложени, за да извършат опустошения в техните сърца. Трудеха се като истински ангелчета, за да бъдат добре гледани от своя султан. Избухваха в сърцераздирателни плачове, когато той оценяваше зле съчиненията им. А ако ги похвалеше, пламваха, бледнееха, хвърляха му признателни и кокетни погледи. Ако пък ги навикаше отделно, за да им даде съвет или да ги похвали, те се чувствуваха като в рая. Не беше нужно учителят да е орел, за да им се хареса. В час по гимнастика, когато учителят дигнеше Жаклин на ръце, за да я качи на трапеца, тя цяла се разтреперваше. А какво бясно съревнование! Какви пристъпи на ревност! Какви смирени и ласкави погледи към учителя, за да се помъчат да го отнемат от някоя нагла съперничка! В час, когато той отвореше уста да каже нещо, перата и моливите се изхабяваха да записват всяка негова дума. Не се и опитваха да разберат, важното беше да не пропуснат нито сричка. И докато пишеха, пишеха, разглеждайки бегло и любопитно и най-малките подробности в лицето и жестовете на своя идол, Жаклин и Симон се питаха съвсем тихичко:

— Мислиш ли, че ще изглежда добре с връзка на сини точици?

После дойде ред на увлечението по хромолитографиите, по сантименталните и светски стихосбирки, влюбванията в актьори, виртуози, живи и умрели творци, Муне-Сюли, Самен, Дебюси, разменените погледи с непознати младежи на концерт, в някой салон или на улицата и започнатите тутакси мислено любовни връзки, постоянната нужда да бъдат влюбени, да се занимават с любовта, да имат повод на любов. Жаклин и Симон си доверяваха всичко: очевидно доказателство, че не изпитваха кой знае колко силни чувства; това между другото беше и най-доброто средство да не се влюбват никога дълбоко. В замяна на това тяхното състояние приличаше на хронично заболяване; първо се подиграваха с него, но с любов го поддържаха. Те се възбуждаха една друга. Симон, романтична, но благоразумна, измисляше всевъзможни екстравагантни приключения. Само че Жаклин, искрена и пламенна, беше по-склонна от нея да ги осъществи. Двадесет пъти беше на прага да извърши най-големи глупости… Все пак не ги допусна; така се случва обикновено в юношеската възраст: има часове и тия обезумели зверчета — каквито сме били всички — са готови да посегнат на живота си или да се хвърлят в ръцете на първия срещнат. Само че за щастие почти всички се спират навреме. Жаклин написа черновки на поне десет страстни писма до хора, които само беше виждала; не ги изпрати обаче; прати само едно възторжено писмо на един грозен, прост, безсърдечен, егоистичен и ограничен критик. Влюбила се бе в него заради няколко реда, в които бе открила истински богата чувствителност. Запали се и по един голям актьор: той живееше близо до тях. Всеки път, когато минаваше край вратата му, тя си казваше: „Дали да не вляза?“

Веднъж наистина се осмели да се качи чак до неговия етаж. Но щом се озова там, хукна назад. За какво щеше да говори с него. Изобщо не го обичаше. Много ясно съзнаваше. В нейните лудории половината беше доброволно самозалъгване, а другата половина — вечната, пленителна и глупава потребност да обича. Понеже Жаклин беше много умна, всичко й беше пределно ясно. Но това не й пречеше да лудее. Луд, който съзнава лудостта си, е луд за двама.

Тя се движеше много в обществото. Беше обкръжена от младежи, които се поддаваха на очарованието й и не един от тях бе влюбен в нея. Тя не обичаше нито един и флиртуваше с всички. Нехаеше, че ще им причини мъка. Хубавото момиче превръща любовта в жестока игра. Струва му се съвсем естествено да го обичат, а самото то си въобразява, че с нищо не е задължено спрямо младежа, който го обича; с удоволствие е склонно да смята, че на влюбения и това само му стига, за да бъде щастлив. Трябва да се каже за негово извинение, че момичето няма още представа какво представлява любовта, макар и да мисли по цял ден за нея. Въобразяваме си, че светската девойка, отгледана в топлата оранжерия, се развива по-преждевременно от селското момиче; а всъщност е точно обратното. Четивата, разговорите създават у нея обсебващата представа за любовта, която в безделния й живот често може да избие в мания; понякога се случва девойката да е прочела предварително пиесата и да знае наизуст всички думи. Затова не може да я почувствува. В любовта, както и в изкуството, човек не трябва да чете това, което са казали другите, а трябва да казва това, което чувствува; и който бърза да говори, без да има какво да каже, се излага на опасността никога да не каже нищо.

Като повечето девойки и Жаклин живееше в прашна атмосфера на изживени от други хора чувства, която, макар и да я държеше в постоянна възбуда, с пламтящи ръце, пресъхнало гърло и възпалени очи, й пречеше да види действителността. Тя си въобразяваше, че я познава. И не може да се каже, че й липсваше желание да я опознае. Тя четеше и слушаше. Беше научила много оттук-оттам, откъслечно, от разговорите или книгите. Мъчеше се дори да чете и в себе си. Струваше повече от средата, в която живееше. Беше по-правдива.

Една жена — за много кратко време — й оказа благотворно въздействие. Тя беше сестра на баща й и не се беше омъжвала. Четиридесет-петдесетгодишна, с правилни, но тъжни и некрасиви черти, Март Ланже ходеше винаги облечена в черно; в движенията й се долавяше скована изтънченост; говореше много рядко, почти винаги тихо. Би минала незабелязана, ако не беше светлият поглед на сивите й очи и добросърдечната усмивка на тъжната й уста.

Тя се мяркаше у Ланже само в дните, когато биваха сами. Брат й изпитваше към нея уважение, примесено с досада. А госпожа Ланже не скриваше от мъжа си, че тези посещения й доставят много малко удоволствие. От приличие те си налагаха обаче да я канят редовно на вечеря, веднъж седмично, без да й показват много явно, че го правят от задължение. Ланже говореше за себе си, тема, която винаги го интересуваше. Госпожа Ланже си мислеше за друго, усмихваше се по навик и отговаряше наслуки. Вечерята протичаше приятно в много учтива атмосфера. Не липсваха дори сърдечни излияния, когато лелята, която бе деликатна, си тръгнеше по-рано, отколкото очакваха; освен това очарователната усмивка на госпожа Ланже ставаше по-лъчезарна в дните, когато си припомняше някои особено приятни изживявания. Леля Март виждаше всичко: малко неща се изплъзваха от погледа й; а тя забелязваше в братовия дом много работи, които я шокираха и натъжаваха. Но с нищо не се издаваше: каква полза имаше? Обичаше брат си и на времето се гордееше с ума му и с успехите му, както и цялото семейство, което не смяташе, че е платило прекалено скъпо, живеейки в оскъдица, издигането на първородния син. Тя поне беше запазила вярната си преценка. Не по-малко умна от него и по-добре калена духом, по-мъжествена, подобно на толкова много френски жени, които превъзхождат много мъжете, тя виждаше ясно в него; когато той й поискваше мнението, тя му го казваше открито. Но отдавна вече Ланже не й искаше мнение! По-благоразумно му се струваше да не знае или — защото и той знаеше не по-зле от нея — да си затваря очите. Тя пък от гордост се отдръпваше настрана. Никой не се интересуваше от интимния й живот. Беше по-удобно да не знаят нищо. Тя живееше сама, излизаше малко и имаше само неколцина приятели, при това не много близки. Лесно можеше да й се удаде да използува връзките на брат си и собствените си дарования: но не правеше нищо в това отношение. Написала бе две-три статии в големите парижки списания — исторически и литературни портрети, чийто сбит, точен, ярък стил бе направил впечатление. Задоволи се с това. Можеше да завърже интересни приятелства с изтънчени мъже, които й бяха показали, че се интересуват от нея и може би щеше да й бъде приятно да ги познава. Не отговори на любезностите им. Случваше й се, след като си бе запазила място за театър, където се даваше някое любимо произведение, да не отиде и макар да можеше да замине за някъде, където щеше да й бъде приятно, да си остане в къщи. Представляваше любопитна смесица от стоицизъм и неврастения. Неврастенията обаче никак не накърняваше пълноценността на мисълта й. Животът й бе прекършен, но не и духът й. Една стара рана, позната само ней, бе белязала сърцето й. А още по-дълбока и по-непозната, непозната дори и на нея самата, бе белязалата я съдба, болестта в нея, която вече я разяждаше. Ланже обаче виждаха в нея само ясния й поглед, който понякога ги смущаваше.

Докато беше безгрижна и щастлива — а обичайното й състояние беше такова отначало, — Жаклин почти не обръщаше внимание на леля си. Но когато навлезе във възрастта на обезпокоителните промени в тялото и душата, които будят тревога, отвращение, уплаха, безумна тъга, в тези мигове на жестоко и безсмислено объркване, които за щастие не траят дълго, но когато човек има чувството, че умира, давещото се дете, което не смееше да извика: „На помощ!“, видя до себе си само леля Март, която й протягаше ръка. Ах, колко далеч бяха другите! Същински чужденци — и баща й, и майка й, с нежния им егоизъм, така доволни от себе си, че не бяха в състояние да мислят за дребните огорчения на тяхната четиринадесетгодишна кукличка! Лелята обаче ги отгатваше и й съчувствуваше. Тя не казваше нищо. Просто се усмихваше. Разменяше над масата сърдечен поглед с Жаклин. Жаклин чувствуваше, че леля й я разбира и отиваше да търси закрила край нея. Март слагаше ръка върху главата й и я милваше, без да говори.

Девойката стана доверчива. Отиваше на гости у голямата си приятелка, когато сърцето й набъбнеше от мъка. Когато и да отидеше при нея, беше сигурна, че ще срещне все същите съчувствени очи, които ще влеят в нея малко от техния покой. Жаклин не говореше на леля си за въображаемите си любовни увлечения: срамуваше се; чувствуваше, че те не са истински. Но споделяше с нея смътното си дълбоко безпокойство, което беше по-реално, единственото й реално усещане.

— Лельо — въздишаше девойката понякога, — толкова бих искала да съм щастлива.

— Бедното ми дете! — казваше усмихната Март.

Жаклин опираше глава на коленете на лелята и целуваше ръката, която е галеше:

— Дали ще бъда щастлива? Лельо, кажи ми, ще бъда ли щастлива?

— Не зная, миличка. Това зависи малко и от тебе… Човек винаги може да бъде щастлив, ако желае…

Жаклин я гледаше недоверчиво.

— А ти щастлива ли си?

Март се усмихваше тъжно.

— Да.

— Вярно ли? Щастлива ли си?

— Нима не вярваш?

— Вярвам, но…

Жаклин млъкваше.

— Какво но?

— Аз бих искала да бъда щастлива, но не като теб.

— Бедното ми дете! И аз се надявам, че ще бъдеш щастлива другояче.

— Не — продължаваше Жаклин, тръсвайки решително глава. — Първо, защото аз не бих могла.

— И аз не бих могла да си представя, че ще бъда щастлива така. Но животът ни учи на много неща.

— О! Не искам да науча това! — възразяваше Жаклин неспокойна. — Искам да бъда щастлива така, както на мен ми се ще.

— Мъчно би могла да определиш как точно.

— Зная отлично какво желая.

Тя желаеше много неща. Но когато трябваше да ги изреди, на ум й идваше само едно и тя го повтаряше като припев:

— Преди всичко бих искала да бъда обичана.

Март шиеше безмълвно. След малко тя отвърна:

— За какво ще ти бъде, ако ти самата не обичаш?

Жаклин озадачена извика:

— Но, лельо! Естествено имам пред вид някого, когото обичам! Другите нямат значение!

— Ами ако не обичаш никого?

— Що за идея! Човек винаги обича! Винаги!

Март поклащаше със съмнение глава.

— Невинаги — каза тя. — Човек иска да обича. Да обичаш, е божие откровение, и то най-голямото. Моли бог да те осени с тази благодат.

— А ако не ме обичат?

— Даже ако не те обичат. Тогава ще бъдеш още по-щастлива.

Лицето на Жаклин се удължи. Тя се нацупи.

— Не искам. Никак няма да ми бъде приятно.

Март се засмя мило, погледна Жаклин, въздъхна и пак се залови с ръкоделието си.

— Горкото ми момиченце! — повтори тя.

— Но защо винаги казваш „горкото ми момиченце“? — попита Жаклин, не напълно успокоена. — Не искам да бъда горкото момиченце. Толкова, толкова искам да бъда щастлива!

— Та аз именно затова казвам „горкото ми момиченце“!

Жаклин продължаваше да се цупи. Но това не траеше дълго. Добродушният смях на Март я обезоръжаваше. Тя я прегръщаше, преструвайки се на сърдита. Всъщност на тази възраст девойката е поласкана дълбоко в себе си от печалните предсказания за далечното, много далечното бъдеще. Отдалеч нещастието има поетичен ореол; и човек най-много се плаши да не би да прекара посредствено живота си.

Жаклин не забелязваше, че лицето на лелята ставаше все по-бледо. Даваше си сметка, че Март излизаше все по-рядко, но отдаваше това на домоседството й, с което се подиграваше. Един-два пъти, когато й отиваше на гости, се размина с лекаря, който излизаше от дома й. Тя бе попитала леля си:

— Да не би да си болна, лельо?

Март отвръщаше:

— Нищо ми няма.

Но ето че тя престана вече да идва и на ежеседмичната вечеря у Ланже. Възмутена, Жаклин й отправи горчиви упреци.

— Миличка — каза й кротко Март. — Чувствувам се малко уморена.

Но Жаклин не искаше и да чуе. Неудачен претекст!

— Голяма умора, да дойдеш у нас за два часа седмично! Ти не ме обичаш! Обичаш само да си седиш край огъня.

Но когато разказа у тях съвсем горда как се скарала на леля си, баща й я смъмри остро.

— Остави леля си на мира! Нима не знаеш, че горката жена е сериозно болна?

Жаклин побледня. Тя попита с разтреперан глас какво й е. Не пожелаха да й кажат. Накрая тя успя да научи, че леля й умира от рак в червата. Оставало й да живее само няколко месеца.

Жаклин изживя ужасни дни. Тя се успокояваше малко, когато видеше леля си. Март за щастие нямаше много силни болки. Тя запазваше своята спокойна усмивка, която изглеждаше като отражение на вътрешна светлина върху прозрачното й лице. Жаклин си казваше: „Не, това е невъзможно. Излъгали са се. Тя нямаше да бъде толкова спокойна…“

И пак й разказваше за дребните си грижи, към които Март проявяваше още по-жив интерес. Само че понякога посред разговора им лелята излизаше от стаята, без да се издаде, че има болки. И се връщаше чак когато кризата преминеше и чертите на лицето й се успокояваха. Не искаше да намеква за състоянието си, опитваше се да го скрие. Може би й бе необходимо да не мисли прекалено много за него. Ужасяваше се от болестта, която я разяждаше, и нарочно отклоняваше мисълта си от нея. Съсредоточаваше всичките си усилия, за да изживее спокойно последните си месеци. Краят настъпи по-бързо, отколкото очакваха. Скоро тя престана да вижда когото и да било извън Жаклин. После Жаклин трябваше да съкрати посещенията си. Най-сетне дойде денят на раздялата. Просната в леглото си, което не беше напускала вече цели седмици, тя се сбогува нежно с малката си приятелка, шепнейки й много гальовни и утешителни думи. После се затвори, за да умре.

Жаклин изживя месеци на отчаяние. Смъртта на Март съвпадна с най-тежките моменти на духовна покруса, срещу която само Март можеше да я защити. Тя се почувствува безкрайно изоставена. Нуждаеше се от вяра, за да намери опора. На пръв поглед не би трябвало да й липсва вяра: карали я бяха да изпълнява религиозните си задължения; майка й също ги изпълняваше добросъвестно. Но ето, тъкмо… майка й ходеше на черква, а леля Март не. Можеше ли да не ги сравни? Детските очи улавят много лъжи, които възрастните вече не забелязват. Те отбелязват много слабости и противоречия. Жаклин си даваше сметка, че майка й и хората, които твърдяха, че са вярващи, се страхуваха от смъртта, както ако не вярваха. Не, вярата не беше достатъчна опора… Пък и освен това се прибавяше личният опит, бунт, отвращение, един несръчен изповедник, който я бе засегнал… Жаклин продължаваше да ходи на черква, но без да вярва, както се ходи на гости, защото си добре възпитан. Религията, както и обществото не бяха нищо за нея. Единствената й опора бе споменът за мъртвата и тя потъваше в него. Много се упрекваше, че неотдавна в младежкия си егоизъм не бе обръщала достатъчно внимание на жената, която сега призоваваше напразно. Тя я идеализираше. И благородният пример, който Март й бе оставила със своето задълбочено и затворено съществуване, я караше да се отвращава от светския несериозен и фалшив живот. Тя виждаше вече само неговото лицемерие. А приятните компромиси, които при други обстоятелства биха я забавлявали, сега я караха да се възмущава. Беше станала свръхчувствителна в нравствено отношение: измъчваше се от всичко. Съвестта й бе нащрек. Очите й се отвориха за някои факти, които досега не бе забелязала в безгрижието си. Един от тях я нарани до кръв. Един следобед тя беше в салона на майка си. Госпожа Ланже имаше гостенин един моден художник, превзет хубавец, който често идваше в дома им, без да бъде много близък. Жаклин имаше чувството, че присъствието й притеснява майка й и него: толкова по-зле; тя остана. Госпожа Ланже, леко раздразнена, със замаяна глава от мигрената или от хапчетата против мигрена, които днешните дами хрускат като бонбони, макар че те окончателно изпразват и без това празните им глави, не внимаваше особено в думите си. Както разговаряха, тя се обърна разсеяно към гостенина си с думите: „Мили мой…“

Тутакси осъзна какво бе казала, но не трепна, той също. Продължиха да разговарят церемониално. Жаклин поднасяше чая и бе така поразена, че едва не изпусна една чаша. Имаше впечатлението, че те си разменят съучастническа усмивка зад гърба й. Обърна се и улови заговорническите им погледи, които тутакси смениха изражението си. Откритието й я разстрои. Тази свободно възпитана девойка, която често бе чувала да се разправят, а и сама разправяше смеешком подобни интриги, изпита непоносима болка, когато видя, че майка й… Нейната майка, не, това не беше вече същото нещо! С обичайната си склонност да преувеличава Жаклин мина от едната крайност към другата. Досега не бе подозирала нищо. От този миг започна да се съмнява във всичко. Настървено се зае да тълкува различни дребни подробности в миналото поведение на майка си. Без съмнение лекомисленото държане на госпожа Ланже се поддаваше на подобни тълкувания. Но Жаклин прибавяше и от себе си. Тя би желала да се приближи до баща си, който винаги се бе чувствувал по-близък с нея и чийто начин на мислене и беше много привлекателен. Щеше й се да го обича повече, да го жали. Но Ланже явно съвсем не се нуждаеше от нейното съжаление. И свръхвъзбуденият ум на девойката бе прорязан от ново подозрение, още по-ужасно от първото, че баща й знае всичко, но му е по-удобно да се преструва, че не знае, и стига само да може да прави каквото си ще, всичко останало му е безразлично.

Тогава Жаклин се почувствува загубена. Не смееше да ги презира. Обичаше ги. Но не можеше вече да живее с тях. Приятелството й със Симон Адам не беше никаква опора за нея в този случай. Тя съдеше строго слабостите на бившата си другарка. Не щадеше и себе си, страдаше от всичко грозно и посредствено, което съзираше в себе си. Вкопчваше се отчаяно в спомена за Март. Но и този спомен избледняваше. Тя чувствуваше, че вълните на дните го заливат и ще измият отпечатъка му. Тогава всичко щеше да бъде свършено. Тя щеше да стане подобна на другите, щеше да потъне в тинята… О, да излезе на всяка цена от този свят! Спасете ме! Спасете ме!

* * *

В тия дни на трескава безпомощност, на страстно отвращение и мистично очакване, когато Жаклин протягаше ръце към някой неизвестен спасител, тя срещна Оливие.

Госпожа Ланже не бе пропуснала да покани Кристоф, който тази зима бе композиторът на мода. Кристоф се отзова на поканата й и верен на навика си, не се държа много любезно. Въпреки това обаче госпожа Ланже го намери очарователен: той можеше да си позволи всичко, докато беше на мода; винаги щеше да се струва очарователен на парижаните. Това щеше да трае няколко месеца… Жаклин не беше толкова очарована. Самият факт, че някои хора го хвалеха, беше достатъчен, за да събуди недоверието й. Освен това рязкото държане на Кристоф, високото му говорене, шумната му веселост я нараняваха. В нейното душевно състояние всяка жизнерадост й изглеждаше просташка. Тя се стремеше към печалната полусянка и си въобразяваше, че тя й се нрави. У Кристоф всичко бе прекалено светло. Но както разговаряше с него, той започна да й разказва за Оливие: чувствуваше нужда да приобщи приятеля си към всичко приятно, което му се случваше. Той й го представи в такава хубава светлина, че Жаклин, смутена от видението на душа, която съответствуваше на собственото й състояние, веднага го покани. Оливие не прие веднага поканата: това даде възможност на Кристоф и Жаклин на воля да довършат въображаемия портрет, на който той трябваше да прилича, когато най-сетне се реши да дойде.

Оливие дойде у Ланже, но почти не отвори уста. Нямаше нужда да говори. Умните му очи, усмивката му, изтънчените му маниери, спокойствието, което го обгръщаше и което се излъчваше от него, не можеха да не привлекат Жаклин. Оливие беше напълно различен от Кристоф. Жаклин не се издаде с нищо, боеше се от зараждащото се чувство. Продължаваше да разговаря само с Кристоф. Но за Оливие. Кристоф, щастлив, че може да говори за приятеля си, не забелязваше, че този сюжет доставя удоволствие на Жаклин. Той говореше и за себе си и тя го слушаше любезно, макар и никак да не се интересуваше: после неусетно връщаше разговора към случки от живота им, в които бе замесен Оливие.

Милото държане на Жаклин бе опасно за мъж, които никак не беше нащрек. Кристоф неволно се увличаше по нея; с удоволствие отиваше у тях; полагаше грижи за облеклото си; и едно чувство, добре познато от по-рано, започваше да вплита лъчезарна нега във всичките му мисли. И Оливие бе влюбен още от първите дни. Въобразяваше си, че е пренебрегнат и страдаше безмълвно. Кристоф развреждаше раната му, разказвайки му радостно за разговорите си с Жаклин. На Оливие и през ум не му минаваше, че може да се харесва на Жаклин. Макар че благодарение на съжителството си с Кристоф бе станал по-оптимистичен, нямаше вяра в себе си; виждаше се с много критични очи и не можеше да повярва, че някога ще бъде обикнат: кой между другото би бил достоен да бъде обичан само заради собствените си заслуги без чародейното и благосклонно застъпничество на любовта?

Една вечер, когато беше поканен у Ланже, той почувствува, че ще бъде много нещастен, ако срещне пак безразличието на Жаклин и под предлог, че е уморен, каза на Кристоф да отиде без него. Кристоф не подозираше нищо и отиде в най-добро настроение. В наивния си егоизъм мислеше единствено за удоволствието, че Жаклин ще бъде само с него. Няма щастието да й се радва дълго. Щом узна, че Оливие е решил да не идва, Жаклин тутакси придоби начумерено, раздразнено, отегчено и озадачено изражение. Загуби всякакво желание да се хареса; не слушаше Кристоф и му отговаряше наслуки. Той видя, унижен, че тя потисна една прозявка. Плачеше й се. Внезапно си отиде посред приема и не се мярна повече.

Кристоф се върна сломен. По целия път се мъчеше да си обясни внезапната й промяна. Няколко светлинки от истината пробляснаха в съзнанието му. В къщи Оливие го очакваше. Той го попита, мъчейки се да си придаде равнодушен изглед, как е прекарал вечерта. Кристоф му разказа неуспеха си. Докато говореше, лицето на Оливие се разведряваше.

— Нали беше уморен — попита го той, — защо не си си легнал?

— О! Сега се чувствувам много по-добре — отвърна Оливие, — никак не съм уморен.

— Да, струва ми се, че ти е подействувало благотворно оставането в къщи — закачи го шеговито Кристоф.

Той го изгледа съчувствено и лукаво и отиде в стаята си. Когато остана сам, се разсмя тихичко до сълзи.

„Ах, проклетницата! — мислеше си той. — Та тя се е подигравала с мене! А и той също ме лъжеше! Колко сполучливо криеха играта си!“

От този миг Кристоф изтръгна от сърцето си всяка егоистична мисъл за Жаклин. И като квачка, която мъти грижливо яйцето си, бдеше над романа на младите влюбени. Без да дава вид, че му е известна тяхната тайна, и без да споделя нито с единия, нито с другия, той ги подпомогна, без те изобщо да подозират каквото и да било.

Сметна за свой дълг да изучи сериозно характера на Жаклин, за да се убеди дали Оливие може да бъде щастлив с нея. И понеже не беше ловък, дразнеше Жаклин със смешни въпроси за вкусовете й, за нравствените й принципи…

„Ама че глупак! Какво му влиза в работата?“ — мислеше си вбесена Жаклин, обръщайки му гръб.

А Оливие разцъфваше, като виждаше, че Жаклин не обръща вече внимание на Кристоф. Кристоф пък разцъфваше, като виждаше, че Оливие е щастлив. Неговата радост беше дори по-шумна от задоволството на Оливие. И понеже не можеше да си обясни, тъй като не подозираше, че Кристоф е много по-наясно с тяхната любов, отколкото самите те, Жаклин го намираше непоносим; не можеше да разбере как Оливие се е привързал към толкова прост и нетактичен приятел. Добрият Кристоф отгатваше чувствата й; той изпитваше коварна наслада да я довежда до изстъпление; после се оттегляше, отклоняваше поканата на Ланже, изтъквайки като предлог заниманията си, и оставяше сами Жаклин и Оливие.

Не може да се каже, че не го тревожеше бъдещето. Поемаше върху себе си голямата отговорност за женитбата, която се подготвяше; и се тормозеше; защото виждаше доста правилно характера на Жаклин и много неща го плашеха: първо, нейното богатство, възпитанието й, средата й и главно малодушието й. Спомняше си някогашната си приятелка Колет. Жаклин без съмнение беше по-правдива, по-искрена, по-страстна; това младо същество пламенно се стремеше към труден живот, беше въодушевено от едва ли не героично желание…

„Само че не е достатъчно да желаеш — мислеше си Кристоф, като си спомняше една непристойна мисъл на нашия приятел Дидро. — Трябва да имаш здрава гърбина!“

Искаше да предупреди Оливие за опасността. Но когато виждаше Оливие на връщане от Жаклин с окъпани от радост очи, нямаше сърце да заговори. Мислеше си: „Горките деца са щастливи. Защо да смущавам щастието им?“

Постепенно, в любовта си към Оливие, той се зарази от неговото доверие. Успокои се. Повярва, че Жаклин е такава, каквато я виждаше Оливие и каквато тя сама искаше да се вижда. Беше толкова добронамерена! Тя обичаше Оливие заради всичко, което беше така различно от нея и нейното общество: защото беше беден, защото беше безкомпромисен в нравствените си принципи, защото беше непрактичен в живота. Обичаше го така чисто и цялостно, че би желала да бъде бедна като него и едва ли не… понякога да, едва ли не да погрознее, за да бъде сигурна, че я обича заради самата нея, заради любовта, която преизпълва сърцето й и за която той жадува… Ах, понякога близо до него, тя усещаше, че побледнява, и ръцете й се разтреперваха. Даваше вид, че се надсмива над вълнението си, преструваше се, че е заета с нещо друго, едва-едва го поглеждаше, говореше подигравателно. Но внезапно млъкваше; избягваше в стаята си и там, затворила вратата и спуснала завесите, седеше свита надве, притискайки с ръце коленете си към гърдите, като сдържаше ударите на сърцето си; стоеше така, затаила дъх, сгушена, не смееше да мръдне да не би при най-малкото движение щастието да отлети. Сякаш безмълвно прегръщаше любовта в себе си.

Сега Кристоф мислеше единствено за успеха на приятеля си. Занимаваше се бащински с него, бдеше за външния му вид, въобразяваше си, че може да го съветва за облеклото, връзваше — и то как! — връзката му. Оливие търпеливо понасяше грижите му и вън на стълбите оправяше връзката си. Усмихваше се, но беше трогнат от голямата му обич. Плах, като всеки влюбен, той не се чувствуваше сигурен в себе си и охотно се съветваше с Кристоф, разказваше му как е минала срещата му с Жаклин. Кристоф, не по-малко развълнуван, мислеше понякога с цели часове през нощта как да премахне всички пречки по пътя на приятеля си към любовта.

* * *

В парка на вилата на семейство Ланже в околностите на Париж, в малко селце на границата на гората в Ил-Адам се състоя решителния разговор между Оливие и Жаклин за по-нататъшния им живот.

Кристоф беше отишъл заедно с приятеля си там, но тъй като намери хармониум във вилата, седна да свири, като остави влюбените да се разхождат на воля. Всъщност те никак не искаха това. Страхуваха се да останат сами. Жаклин беше безмълвна и леко враждебна. При последното си посещение още Оливие бе доловил известна промяна в държанието й, внезапна студенина, странни, едва ли не сурови, почти враждебни погледи. Той бе вледенен. Не смееше да й поиска обяснение: страхуваше се да не би любимата да му каже жестоки думи. Уплаши се, когато Кристоф се отдалечи: струваше му се, че неговото присъствие го предпазва от надвисналия над него удар.

Жаклин не бе разлюбила Оливие. Напротив, беше още по-влюбена. И именно това я правеше враждебна. Любовта, с която неотдавна си бе играла, която толкова бе призовавала, беше сега пред нея. Тя се раззинваше като бездна пред краката й и тя се дръпваше уплашена назад, престанала да разбира. Питаше се: „Но защо? Защо? Какво означава това?“

И тогава поглеждаше Оливие с очи, които го караха да страда, и си мислеше: „Кой е този мъж?“

Не проумяваше.

„Защо го обичам?“

Не можеше да си отговори… Не знаеше, но беше убедена все пак, че е влюбена; любовта я държеше в плен; тя щеше да се загуби в нея, да се загуби цяла-целеничка с волята, с независимостта, с егоизма, с мечтите си за бъдеще — това чудовище щеше да погълне всичко. И тя се противеше гневно. Изпитваше едва ли не ненавист към Оливие в някои мигове.

Отидоха до края на парка, в зеленчуковата градина, разделена от моравата със стена от високи дървета. Крачеха бавно из алеите, оградени с храстчета френско грозде с червени и бели гроздчета и лехи с ягоди, чието ухание изпълваше въздуха. Беше юни; но времето се беше застудило от бурите. Небето беше сиво, светлината сумрачна; ниски облаци се влачеха тежко като плътна маса, носени от вятъра. Далечен, силен вятър, който никак не се чувствуваше на земята: долу не трепваше нито лист. Необятна печал обгръщаше природата и сърцата им. А в дъното на градината от невидимата вила с открехнати прозорци долитаха звуците на хармониума, който мълвеше фугата в ми бемол-минор от Йохан-Себастиян Бах. Седнаха един до друг на ръба на кладенеца, бледи и съвсем безмълвни. Оливие забеляза сълзи по страните на Жаклин.

— Плачете ли? — промълви той с разтреперани устни.

И от неговите очи бликнаха сълзи.

Той хвана ръката й. Тя наведе русата си глава към рамото му. Не се опитваше вече да се бори: беше победена; и чувствуваше такова облекчение! Плакаха тихичко, заслушани в музиката под подвижния балдахин на тежките облаци, които в безмълвния си полет като че ли докосваха върховете на дърветата. Мислеха за всичко, което бяха изстрадали — а кой знае? Може би и за това, което тепърва щяха да изстрадат. В някои минути музиката събужда цялата меланхолия, изтъкана от съдбата около някое човешко същество…

След малко Жаклин изтри очите си и погледна Оливие, После внезапно се целунаха. О, неизразимо щастие! Неземно щастие! Така сладко и дълбоко, едва ли не болезнено!…

— На вас ли приличаше сестра ви? — попита Жаклин.

Оливие трепна.

— Защо ме питате за нея — каза той. — Нима сте я познавали?

— Кристоф ми разказа за нея — отвърна Жаклин. — Навярно много сте тъгували…

Оливие кимна с глава много развълнуван, за да може да говори.

— Аз също много тъгувах.

И тя заговори за мъртвата си приятелка, за милата Март. Разказа му колко много бе плакала, плакала до умоломрачение.

— Ще ми помогнете ли — промълви тя с умолителен глас, — ще ми помогнете ли да живея, да бъда добра, да й приличам поне мъничко? Бедната Март, ще я обикнете ли също?

— Ще ги обичаме и двете, както и те се обичат.

— Бих желала да бяха сега до нас!

— Те са до нас.

Младите хора стояха притиснати един до друг; усещаха туптенето на сърцата си. Ръмеше ситен дъжд. Жаклин потрепера.

— Да се прибираме.

Под дърветата беше почти черна нощ. Оливие целуна мокрите коси на Жаклин. Тя вдигна глава към него и той за пръв път почувствува влюбените й устни, пламтящи и леко напукани устни на младо момиче. Едва не им прималя от щастие.

Когато наближиха къщата, пак се спряха:

— Колко сами бяхме преди това! — възкликна Оливие.

Той бе забравил вече Кристоф.

Спомниха си за него. Музиката бе замлъкнала. Прибраха се в къщи. Облакътен на хармониума, обхванал глава с ръце, Кристоф също мечтаеше унесен в спомени за миналото. Когато вратата скръцна, той се сепна от унеса си и вдигна добродушното си лице, озарено от сериозна и нежна усмивка. Прочете в очите им какво бе станало, стисна ръцете им и им каза.

— Седнете. Ще ви изсвиря нещо.

Те седнаха, а той изсвири на пианото всичко, което преливаше в сърцето му, цялата си любов към тях. Когато свърши, те останаха известно време умълчани. После той стана и ги погледна. Изглеждаше така добър и толкова по-възрастен и по-силен от тях! За пръв път Жаклин осъзна какво представлява той. Той ги прегърна и й каза:

— Ще го обичате, нали? Нали ще се обичате?

Младите хора изпитаха дълбока признателност. Но Кристоф тутакси отклони разговора, засмя се, пристъпи към прозореца и скочи в градината.

* * *

През следващите дни Кристоф настоя Оливие да направи предложение на родителите на Жаклин. Оливие не смееше: страхуваше се от отказа, който предвиждаше. Кристоф го накара също да започне да си търси работа. Дори да предположеха, че родителите на Жаклин го одобряват, той не можеше да приеме богатството на Жаклин, ако сам не беше в състояние да си изкарва хляба. И Оливие мислеше като него, без да споделя оскърбителното му, едва ли не комично недоверие към богатите бракове. Кристоф си бе внушил, че богатството убива душата. Той охотно би повторил остроумната забележка на един беден мъдрец по повод загрижеността на някоя богата птица за задгробния живот: „Е, какво, госпожо, имате милиони и искате отгоре на това и безсмъртна душа?“

— Нямай вяра на жената! — повтаряше той на Оливие полушеговито, полусериозно. — Нямай вяра на жената и особено на богатата жена! Жената обича може би изкуството, но задушава твореца. А богатата жена отравя и изкуството, и човека на изкуството. Богатството е болест и жената я понася много по-тежко, отколкото мъжа. Всеки богат човек е непълноценно същество… Ти се смееш? Подиграваш се с мене? Защо? Нима богатият човек знае нещо за живота? Нима общува със суровата действителност? Нима усеща в лицето си суровото дихание на мизерията, мириса на хляба, който трябва да припечели, на земята, която трябва да разоре? Нима разбира, нима може дори да види живота и мъртвата природа?… Като дете един-два пъти ми се случи да се разходя с каретата на великия херцог. Тя минаваше сред ливади, където познавах всяко стръкче трева, през любимите ми гори, където препусках сам. Е добре, не виждах вече нищо! Милите гледки бяха загубили за мен очарованието си, бяха неестествени като глупците, които ме разхождаха из тях. Между ливадите и сърцето ми се изпречваше не само завесата, спусната от тези преситени души. Достатъчни бяха четирите дъски под краката ми — подвижна естрада над природата! За да усетя, че земята е моя майка, необходимо ми е да забия крака в утробата й, подобно на новороденото, което излиза на бял свят. Богатството прерязва връвта, която свързва човека със земята и която свързва всички синове на земята. Как тогава би искал да продължиш да бъдеш човек на изкуството? Творецът е гласът на земята. Богаташът не може да бъде голям художник или музикант. За да бъде, необходимо му е хиляда пъти по-голямо дарование при толкова неблагоприятни условия. И дори ако успее, той ще си остане парниково цвете. Каквото и да прави великият Гьоте, душата му е осакатена, липсват му важни органи, унищожени от богатството. Ти не си така жизнеустойчив като Гьоте и ще бъдеш направо разяден от богатството, особено от богатата жена, нея поне Гьоте е съумял да избегне. Сам, мъжът все пак може да реагира срещу тази напаст. Той носи в себе си вродена суровост, хумус от груби, здравословни инстинкти, които го свързват със земята. Но жената е изцяло в плен на отровата и я предава и на другите. Тя се чувствува добре сред зловонното ухание на богатството. Истинско чудо е да срещнеш жена със здрава душа в света на богатите, също както да срещнеш гениален милионер!… Освен това не обичам чудовищата. А който притежава повече от полагаемия му се дял, за да живее, е чудовище — човешки рак, който разяжда другите хора.

Оливие се смееше.

— Не мога все пак да престана да обичам Жаклин само защото не е бедна, нито да я принудя да стане бедна от любов към мен!

— Добре, щом не можеш да спасиш нея, спаси поне себе си. При това няма по-добър начин за спасение. Остани чист. Работи.

Не беше нужно Кристоф да втълпява на Оливие своите задръжки. Той бе по-мнителен и от него. Не че гледаше сериозно на остротите на Кристоф против богатите: той бе богат на времето и съвсем не мразеше богатството; намираше дори, че то подхожда много на хубавото личице на Жаклин. Непоносимо му беше обаче, че хората биха могли да изтълкуват любовта му като заинтересована. Направи постъпки да се върне в системата на образованието. Засега можеше да се надява само на някое скромно място в провинциална гимназия. Тъжен сватбен подарък за Жаклин. Заговори й плахо за тази възможност. Отначало Жаклин мъчно разбра основанията му; отдаваше ги на прекалено честолюбие, смяташе, че Кристоф му е втълпил тези смешни скрупули: нима не беше естествено, когато човек обича, да приеме със същата готовност и богатството, и бедността на любимия, и не е ли грозно да откажеш да му дължиш благосъстоянието си, което би му доставило такава радост?… Независимо от това обаче тя се съгласи с плановете на Оливие: точно суровият и неприятен аспект я привлече: тя намираше случай да задоволи жаждата си за нравствен подвиг. В състоянието й на горд бунт срещу нейната среда, предизвикано от загубата на Март и засилено от любовта й, тя бе стигнала до отрицание на всичко в себе си, което противоречеше на това мистично въодушевление; опънала беше като лък съществото си, устремено към идеала на много чист, труден и изпълнен с лъчезарно щастие живот… Пречките, бъдещото й посредствено материално положение, всичко бе радост за нея. Колко хубаво щеше да бъде!…

Госпожа Ланже беше прекалено заета със себе си, за да обърне внимание какво става около нея. От известно време беше заета само със здравето си; през цялото време се лекуваше от въображаеми болести и изпробваше ту един, ту друг лекар: всеки на свой ред беше месия. Това продължаваше две седмици; после идваше ред на следващия. По цели месеци прекарваше в много скъпи санаториуми, където изпълняваше богоговейно глупави предписания. Забравила беше и мъжа си, и дъщеря си.

Не толкова равнодушен, господин Ланже, беше заподозрял любовната история. Бащинската му ревност го предупреждаваше. Той изпитваше към Жаклин загадъчна обич, присъща на много бащи към дъщерите им, никога непризната, тайнствено, едва ли не свещено любопитство, че са оживели повторно в същества от своята кръв, при това от друг пол. В дебрите на сърцето има светлини и сенки, които е по-здравословно да останат непризнати. Дотогава той със забавление наблюдаваше как дъщеря му кара да се влюбват в нея младите момчета: обичаше я такава — кокетна, сантиментална и същевременно разсъдлива, какъвто беше самият той. Но когато забеляза, че приключението застрашаваше да стане сериозно, той се обезпокои. Почна да се подиграва на Оливие пред Жаклин, после да го критикува доста остро. Отначало Жаклин се смееше.

— Не говори толкова зле за него, татко, ще се чувствуваш неудобно по-късно, ако реша да се омъжа за него.

Ланже избухна в гняв. Нарече я луда. Отлично средство, за да я накара да обезумее напълно. Той заяви, че тя никога няма да се омъжи за Оливие. Тя възрази, че ще се омъжи за него. Бащата прогледна. Разбра, че не значи вече нищо за нея. Бащинският му егоизъм се възмути. Зарече се, че Кристоф и Оливие няма повече да стъпят в дома му. Жаклин се ожесточи. И една прекрасна сутрин, когато Оливие отвори вратата, тя връхлетя като вихър в стаята му, бледа и решителна, и му каза:

— Отвлечете ме! Родителите ми не са съгласни. Но аз искам. Компрометирайте ме!

Уплашен, но трогнат, Оливие не се опитваше да спори с нея. За щастие Кристоф също беше там. Обикновено той беше най-неразумен. Но този път ги вразуми. Той им изтъкна какъв скандал ще се вдигне и колко биха се измъчили. Жаклин хапеше гневно устни.

— Отлично, тогава ще се самоубием!

Вместо да се изплаши от този довод, Оливие веднага се съгласи. Кристоф успя да внуши на младите хора да потърпят, преди да вземат отчаяно решение, трябваше да потърсят друг изход; нека Жаклин се прибере у дома си, а той ще отиде при господин Ланже и ще защити каузата им.

Странен адвокат! Още при първите му думи господин Ланже едва не го изгони; после това положение му се стори много смешно и забавно. Постепенно сериозният тон на събеседника му, неговата честност и убеденост оказаха въздействието си; все пак той не искаше да се съгласи и продължаваше да го обстрелва с иронични забележки. Кристоф се преструваше, че не чува: при някои особено жлъчни стрели се наежваше и млъкваше. После пак заговорваше. По едно време удари с юмрук по масата и каза:

— Моля ви да ми повярвате, че това посещение съвсем не ми е приятно: насилвам се, за да не отвърна на някои ваши думи; смятам обаче, че е мой дълг да говоря с вас и затова ви говоря. Забравете ме, както аз забравям себе си, и преценете само думите ми.

Господин Ланже го заслуша внимателно и когато чу за намерението на дъщеря му да се самоубие, той повдигна рамене и се престори, че му е смешно, но всъщност се развълнува. Беше достатъчно умен, за да сметне подобна заплаха за шега; знаеше, че трябва да се съобразява с неуравновесеността на влюбените девойки. Някога една негова любовница, засмяно, кротко момиче, което той сметна неспособно да изпълни дръзката си закана, се бе застреляла пред очите му с револвер; не бе умряла веднага. Още си спомняше тази сцена… Но човек не може да разчита на нищо с тези лудетини. Сърцето му се сви… „Тя иска това? Така да бъде, толкова по-зле за нея, глупачка такава!…“ Естествено той би могъл да постъпи дипломатично, да се престори, че е съгласен, да спечели време, да откъсне безболезнено Жаклин от Оливие. Но това означаваше да се потруди повече, отколкото можеше или отколкото искаше. Освен това той беше слаб човек. И самият факт, че беше казал грубо на Жаклин: „Не!“, го тласкаше сега да каже: „Да.“ Пък и какво знаем за живота? Момиченцето може би бе право. Важното е двамата да се обичат. Ланже знаеше, че Оливие е сериозен младеж, може би надарен… Той даде съгласието си.

Вечерта преди бракосъчетанието двамата приятели останаха будни до късно през нощта. Не искаха да загубят нито миг от тия последни часове на тяхното скъпо минало. Но то беше вече минало. Тъжно сбогуване на перона на гарата в очакване на заминаването на влака; изпращачите се насилват да останат докрая, да гледат заминаващия, да разговарят. Но сърцето вече не е там; приятелят вече е заминал… Кристоф се опитваше да поддържа разговора. Млъкна посред изречението, защото забеляза, че Оливие го гледа разсеяно, и му каза усмихнат:

— Ти си вече далеч!

Оливие му се извини смутен. Беше му мъчно, че си бе позволил да се разсее в тези последни минути на близост. Но Кристоф стисна ръката му.

— Хайде, не се насилвай. Аз съм щастлив. Помечтай си, моето момче!

Облегнаха се на прозореца един до друг, загледани в тъмната градина под тях. След известно време Кристоф каза на Оливие:

— Ти бягаш от мен? Въобразяваш си, че ще ми се изплъзнеш? Мислиш за твоята Жаклин. Но аз ще те догоня, защото и аз мисля за нея.

— Бедни приятелю, а пък аз мислех за теб и дори…

Той млъкна.

Кристоф довърши смеешком изречението му.

— И дори толкова се мъчех да мисля за теб!…

* * *

Кристоф се беше докарал много и беше почти елегантен за церемонията. Не направиха религиозен брак: нито безразличният към религията Оливие, нито разбунтуваната Жаклин имаха такова желание. Кристоф бе композирал за кметството една симфонична поема, но в последния момент се отказа, когато разбра какво представлява гражданският брак. Тази церемония му се стори смешна. За да повярва човек в нея, трябва напълно да е лишен и от вяра, и от свобода. Когато истинският католик си дава труда да стане свободомислещ, това не значи, че трябва да превърне в свещенослужител чиновника от гражданското отделение. Между бог и свободната съвест няма място за държавна религия. Държавата зарегистрирва, на нея не й принадлежи правото да свързва.

Сватбата на Жаклин и Оливие съвсем не пробуди у Кристоф съжаление за решението му. Далечен и ироничен, Оливие слушаше кмета, който тромаво ласкаеше младата двойка, богатото семейство и окичените с ордени свидетели. Жаклин изобщо не слушаше; тя се плезеше тайно на Симон Адам, която дебнеше всяко нейно движение. Беше се хванала на бас с нея, че „нищо няма да изпита“ по време на церемонията и сега печелеше баса: дори следеше всичко като наблюдател. И това й беше забавно. Останалите позираха за зрителите. А зрителите гледаха с любопитство. Господин Ланже важничеше. Колкото и искрено да обичаше дъщеря си, първата му грижа сега беше да види кой присъствува и да не би да не е изпратил някому покана. Единствено Кристоф беше развълнуван. Вълнуваше се вместо родителите, младоженците и кмета. Не сваляше очи от Оливие, който въобще не го поглеждаше.

Същата вечер младата двойка замина за Италия. Кристоф и господин Ланже ги изправиха на гарата. Младите бяха весели, без сянка от съжаление и не скриваха нетърпението си да са вече на път. Оливие приличаше на юноша, а Жаклин на съвсем малко момиче… Колко са тъжни подобни раздели! Бащата тъгува, че дъщеря му отпътува с чужденец и за какво?… За да се отдалечава все повече от него. Но младите хора изпитват само опияняващото чувство на свобода. Животът не поставя препятствия пред тях: вече нищо не ги спира; въобразяват си, че са се изкачили на висок връх, и да умрат, притежават всичко, не се плашат от нищо… По-късно човек осъзнава, че това е било само нов преход. Пътят продължава и лъкатуши около планината; и малцина стигат до втория преход…

Влакът ги отнесе в нощта. Кристоф и господин Ланже се връщаха заедно. Кристоф лукаво подхвърли:

— Ето че овдовяхме!

Господин Ланже се засмя. Сбогуваха се и всеки пое по своя път. Тежко им беше. Но изпитваха по-скоро някаква смесица от тъга и нежност. Сам в стаята си, Кристоф си мислеше: „Най-добрата част от мен е щастлива.“

В стаята на Оливие всичко беше както по-рано. Двамата приятели се бяха уговорили, че докато Оливие се завърне и устрои новия си дом, мебелите му и предметите, свързани със скъпи спомени, ще останат у Кристоф. Присъствието му още се чувствуваше. Погледът на Кристоф се спря върху снимката на Антоанет, той я взе и я сложи на бюрото си: „Доволна ли си, моето момиче?“

* * *

Той пишеше често, може би прекалено често на Оливие. Получаваше малко писма от него, разсеяни и донякъде далечни. Разочарован беше, но се мъчеше да се убеди, че така трябва да бъде: не се тревожеше за бъдещето на приятелството им.

Самотата никак не му тежеше. Напротив, не беше толкова самотен, колкото му се искаше. Покровителството на „Гран Журнал“ вече му беше бреме. Арсен Гамаш беше склонен да смята, че откритите от него таланти му принадлежат: струваше му се естествено да споделя славата им, както Луи XIV е събирал около себе си Молиер, Льо Брьон и Люли. Кристоф беше на мнение, че авторът на „Химн на Егир“ не е бил по-властен и досаден за изкуството от неговия покровител от „Гран Журнал“. Защото журналистът, който не разбираше от изкуство повече от монарха, също като него имаше собствено мнение за творчеството. Не харесваше ли нещо, изобщо не можеше да го търпи: провъзгласяваше го за вредно и лошо и го унищожаваше в името на обществения интерес. Смешна и страшна гледка представляваха недодяланите и малокултурните спекуланти, които се домогваха посредством парите и печата до власт не само в политиката, но и над духа: предлагаха му колибка, наморник и храна, а ако откажеше, можеха да насъскат срещу него хайката си от хиляди тъпаци! Кристоф не беше човек, който се оставя да го корят. Стори му се нетърпимо грозно някакъв си глупак да му казва какво трябва да прави в собствената си област и той му даде да разбере, че изкуството изисква по-голяма подготовка от политиката. Отклони също, без да си пести думите, предложението да напише музиката към едно нелепо либрето, чийто автор беше измежду първите редактори на вестника, горещо препоръчан от главния редактор. Това сложи начало на охладняването на отношенията му с Гамаш.

Кристоф никак не беше огорчен. Едва излязъл от неизвестността, той копнееше да се върне към нея. Виждаше се „изложен на ярката светлина, когато човек се губи сред другите“. Премного хора се занимаваха с него. Той размишляваше върху думите на Гьоте:

„Когато някой писател се е прочул с голямо свое произведение, обществото се стреми да му попречи да създаде второ… Талантът, търсещ съсредоточение, въпреки волята си бива въвлечен в светската врява, защото всеки си въобразява, че ще може да си присвои частица от него.“

Той затвори вратата си и се сближи с няколко стари приятели от къщата. Поднови връзката си със семейство Арно, които бе изоставил напоследък. Госпожа Арно беше сама част от деня и имаше време да мисли за огорченията на другите. Тя си представяше каква празнота чувствува Кристоф след заминаването на Оливие; превъзмогна стеснителността си, за да го покани на вечеря. Ако бе посмяла, щеше да му предложи да отива от време на време да хвърля поглед на домакинството му. Но не й достигна дързост; и може би по-добре: Кристоф никак не обичаше да се занимават с него. Все пак той прие поканата им за вечеря и свикна да се отбива всеки ден у тях.

Установи, че двамата съпрузи бяха все така тясно свързани и живееха в същата атмосфера на скръбна нежност, по-сива отпреди. Арно преживяваше период на душевно униние, предизвикано от похабяващата учителска професия: съществуване, наситено с изнурителен труд, един и същ всеки ден, подобно на колело, което се върти все на място, никога не спира и никога не се придвижва и педя напред. Въпреки голямото си търпение този честен човек се чувствуваше обезсърчен. Някои неправди го дразнеха и преданата му служба му се струваше безсмислена. Госпожа Арно го ободряваше ласкаво; тя изглеждаше все така спокойна духом, но бавно се обезличаваше. В нейно присъствие Кристоф поздравяваше Арно, че има толкова разумна жена.

— О, да — отвръщаше Арно, — славна жена е тя, нищо не може да я смути. Родена с късмет. А и аз покрай нея. Ако животът ни я измъчваше, щях да бъда загубен.

Госпожа Арро се изчервяваше и мълчеше. След това с равния си глас променяше темата. Посещенията на Кристоф имаха обичайното благотворно въздействие. Носеха светлина. А той от своя страна с удоволствие се топлеше край тия прекрасни сърца.

При него дойде и друга приятелка. Или по-право той отиде при нея: макар и да желаеше да се запознае с него, тя не би се помъчила да го намери. Двадесет и пет годишна музикантка, получила първа награда в Консерваторията, Сесил Фльори имаше ниска талия, доста набита фигура, гъсти вежди, хубави големи очи и влажен поглед, малък грубоват нос с леко зачервен връх като човка на патица; устните й бяха плътни и нежни, брадичката — енергична, тежка и пълна, челото — голямо. Косите й бяха прибрани в пищен кок. Ръцете й бяха здрави ръце на пианистка — големи, с раздалечен палец и пръсти със заоблени върхове. От цялата й личност се излъчваше пълнокръвен живот, здраве на селянка. Живееше с майка си, за която много се грижеше: обикновена женица, която никак не се интересуваше от музика, но понеже много бе слушала да се говори, и тя говореше само за музика и беше осведомена за всичко, което ставаше в музикалния свят. Сесил водеше скромен живот, даваше по цял ден уроци, понякога и концерти, за които никъде не се споменаваше. Прибираше се късно, пеш или с омнибус, изтощена, но бодра; изсвирваше гамите си и си шиеше шапки. Обичаше да разговаря, да се смее и да пее с повод и без повод.

Не беше галеница на съдбата. Знаеше цената на малкото благополучие, придобито със собствени усилия, радостта от дребните удоволствия, от незабележимия напредък в обществото и артистичната кариера. Стига да спечелеше двадесет франка повече от предишния месец, стига да й се удадеше най-сетне пасажа от Шопен, над който се трудеше вече седмици, и тя беше доволна. Работата й не беше прекомерна и съответствуваше на възможностите й, затова й действуваше като здравословна хигиена. Да свири, да пее, да дава уроци, й доставяше приятното усещане за нормална и полезна дейност, като в същото време й осигуряваше известно охолство и умерен успех. Сесил имаше чудесен апетит, спеше дълбоко и никога не боледуваше.

Честна, разсъдлива и скромна, абсолютно уравновесена, тя не се измъчваше от нищо: живееше с настоящия миг, без да се грижи какво е било преди и какво ще бъде в бъдеще. И тъй като беше здрава и, както си мислеше, защитена от изненадите на съдбата, тя се чувствуваше почти винаги щастлива. С удоволствие свиреше, домакинствуваше, разговаряше или просто бездействуваше. Умееше да живее не ден за ден — беше пестелива и предвидлива — а минута за минута. Не се терзаеше от идеали. Или ако имаше някакъв идеал, той беше съвсем еснафски и всичките й мисли и постъпки се ръководеха от него. Идеалът й се състоеше в това да обича разумно работата си, каквато и да е в момента. Ходеше на църква в неделя. Но религията нямаше почти никакво място в живота й. Възхищаваше се от възторжените натури като Кристоф, които притежават вяра или гений, но не им завиждаше: за какво й бяха тяхната гениалност и безпокойство?

Но тогава как чувствуваше музиката им? Самата тя мъчно би могла да обясни. Знаеше обаче, че я чувствува. Превъзходството й над другите виртуози беше в здравото й физическо и духовно равновесие; в пълнокръвния й живот, лишен от лични изживявания, чуждите вълнения намираха богата почва за разцъфване. Това никак не я смущаваше. Тя предаваше с целия им устрем страхотните страсти, раздиращи твореца, но без да погълне отровата им. Чувствуваше само силата им, а след това — благотворна умора. Когато свършеше, беше цяла в пот, изтощена, но се усмихваше спокойно — беше доволна.

Една вечер Кристоф я чу да свири и беше поразен. След концерта отиде да я поздрави. Тя му беше признателна: в залата имаше толкова малко хора, пък и тя не беше преситена от комплименти. Тъй като не бе била достатъчно ловка да се включи в някоя музикална група, нито покварена, за да се обгради с почитатели, тъй като не се стремеше към прекалена техника, нито към своеобразно тълкуване на прочути творби, нито пък си присвояваше правото да изпълнява произведенията само на един или друг велик композитор като Йохан-Себастиян Бах или Бетховен и не си беше изградила теория за изпълнителското си изкуство, а свиреше така, както чувствуваше, никой не й обръщаше внимание, а критиците я пренебрегваха: защото никой не им беше казал, че тя свири хубаво, а сами не бяха я открили.

Кристоф започна да се вижда често със Сесил. Спокойната девойка с крепко здраве го привличаше като загадка. Беше силна, а апатична. Възмутен, че е неизвестна на публиката, той й предложи един негов приятел от „Гран Журнал“ да пише за нея. Но макар и да й беше приятно да я хвалят, тя го помоли да не предприема нищо. Не искаше да се бори, да полага усилия, да възбужда завист; искаше само да си живее спокойно. Не говореха за нея: толкова по-добре! Не изпитваше никаква завист и първа се възторгваше от техниката на другите виртуози. Лишена бе от амбиция, както и от желания. Беше неимоверно ленива духом! Когато нямаше някакво непосредствено, точно занимание, не правеше нищо, абсолютно нищо: дори не мечтаеше. Нощем или спеше в леглото си, или не мислеше за нищо. Не я преследваше болезнено мисълта за брака, която трови живота на момичетата, треперещи да не останат стари моми. Когато я запитваха не би ли желала да си намери добър съпруг, тя отвръщаше:

— Така ли? А защо не и петдесет хиляди франка рента? Вземаш каквото имаш. Ако ти предложат добър съпруг отлично! Ако не, ще минеш й без него. Ако нямаш баница, това не е основание да не ти харесва хлябът. Особено ако дълго си ял корав хляб!

— Особено като си помислите, че има хора, които и хляб не ядат всеки ден! — обаждаше се майката.

Сесил имаше основания да не вярва на мъжете. Баща й умрял няколко години преди това, беше слабохарактерен и мързелив; много бе навредил на жена си и на близките си. Тя имаше и брат, който бе тръгнал по лош път; не беше много ясно с какво се занимава. Мяркаше се сегиз-тогиз, за да им иска пари; бояха се и се срамуваха от него, като всеки ден се страхуваха, че може да му се случи нещо неприятно. Независимо от това го обичаха. Кристоф го срещна веднъж. Той беше при Сесил. На вратата се позвъни. Майката отиде да отвори. В съседната стая се поведе разговор, прекъсван от гневни изблици. Сесил явно се смути и на свой ред излезе от стаята, като остави Кристоф сам. Спорът продължаваше и непознатият глас ставаше заплашителен. Кристоф счете за свой дълг да се намеси: той отвори вратата. Зърна бегло млад, леко приведен мъж, обърнат гърбом към него: Сесил се спусна към Кристоф и го замоли да отиде в нейната стая. И тя го последва. Седнаха, без да говорят. В съседната стая посетителят покрещя още няколко минути, после си тръгна, като затръшна вратата. Тогава Сесил въздъхна и промълви:

— Да, това е брат ми…

Кристоф разбра.

— Ах!… И аз имах един такъв…

Сесил улови ръката му и прошепна с топло съчувствие:

— И вие ли?

— Да — отвърна той. — Това са семейните радости.

Сесил се засмя и те заговориха за друго. Не, семейните радости никак не я изкушаваха и мисълта за брак не я примамваше: мъжете не струваха кой знае колко. Тя виждаше предимството в независимия си живот: майка й достатъчно дълго бе копняла за тази свобода; тя нямаше желание да я загуби. Единствената трезва мечта, която я забавляваше, беше някой ден, по-късно, бог знае кога, да живее на село. Но тя не се мъчеше да си представи конкретно този живот; уморително й бе да мисли за нещо толкова несигурно; по-добре беше да спи или да върши работата си…

В очакване да се сдобие с бленуваната къща, тя наемаше лете в предградието на Париж една къщичка, в която живееше сама с майка си. На двадесет минути от града с влака. Домът беше далеч от усамотената гара, сред ненаселени площи, но тя не се страхуваше. Не вярваше, че е изложена на опасност. Имаше и револвер, но винаги го забравяше в къщи. Впрочем почти не можеше да си служи с него.

Когато й отиваше на гости, Кристоф я караше да му свири. Интересно му беше колко добре вниква в музикалните творби, особено ако я насочеше с няколко думи за вложеното чувство. Беше забелязал, че има чуден глас: тя изобщо и не подозираше това. Накара я да се упражнява: даде й да пее стари немски Lieder или негови собствени. Това й доставяше удоволствие и тя показа напредък, който я изненада не по-малко от него. Беше удивително надарена. Музикалната искра бе попаднала като по чудо у тази издънка на парижки дребни буржоа, лишени от всякакво артистично чувство. Филомел^[4] — той я наричаше така — разговаряше понякога за музика, но винаги чисто практично, никога сантиментално: тя като че ли се интересуваше само от техниката на пеенето и пианото. Най-често, когато беше с Кристоф и не свиреха, те разговаряха на най-обикновени теми: домакинство, готвене, домашен живот. И Кристоф, който не би понесъл нито за миг подобен разговор с някоя буржоазна дама, го водеше съвсем естествено със Сесил.

Те прекарваха така по цели вечери насаме и се обичаха искрено. Това бе спокойна, почти студена привързаност. Една вечер той бе дошъл на вечеря и се бе забавил повече отколкото обикновено. Избухна страшна буря. Когато се накани да си върви, за да хване последния влак, вятърът и дъждът бушуваха; Сесил му предложи:

— Не си отивайте! Ще заминете утре сутринта.

Той се настани в малкия салон на импровизирано легло. Тънка преграда го делеше от спалнята на Сесил. Вратите не се затваряха. Той чуваше скърцането на нейното легло и спокойното дишане на младата жена. След пет минути тя вече спеше. И той скоро последва примера й, без да го докосне смутна мисъл.

В същото време той си спечели нови непознати приятели сред хората, запознали се с творбите му. Повечето живееха далеч от Париж или усамотено и никога нямаше да се срещнат с него. Успехът, дори когато е просташки, има една добра страна: хиляди честни хора опознават твореца, който не би могъл да стигне до тях без глупавите вестникарски статии. Кристоф завърза кореспонденция с някои от тях. Самотни младежи, водещи трудно съществуване, копнеещи с цялото си същество към идеал, в който не бяха твърдо уверени: те жадно пиеха братската душа на Кристоф. Неизвестни провинциалисти, запознали се с неговите Lieder, му пишеха, както старият Шулц и се чувствуваха свързани с него. Или пък бедни музиканти — между тях и един композитор — много слаби, за да стигнат не само до успех, но и до собствена изява: бяха щастливи, че идеите им са осъществени чрез Кристоф. А най-мили от всички бяха може би хората, които му пишеха, без да казват името си: по-свободни по този начин да кажат всичко, те се доверяваха чистосърдечно на по-големия брат, в когото виждаха опора. Кристоф съжаляваше, че никога няма да опознае тези запленяващи души, които с такава радост би обикнал. Целуваше някое от тия анонимни писма, както авторът му целуваше неговите Lieder; и всеки от своя страна си мислеше: „Скъпи страници, колко благотворно ми въздействувате!“

Така около Кристоф се образуваше, съгласно обичайния ритъм на вселената, малкото семейство на гения, което се храни от него и го подхранва на свой ред, което постепенно се разраства и накрая се превръща в голяма колективна душа, чието средище е той, подобна на слънчева система, духовен свят, който обикаля по своята орбита в простора, присъединявайки братския си хор към хармонията на небесните светила.

Докато тия тайнствени нишки се тъчаха между Кристоф и неговите невидими приятели, в творческата му мисъл се извършваше преобразование. Тя ставаше по-широка и по-човечна. Той не се домогваше вече до музика-монолог, музика-самоизява, а още по-малко към умело построение, ценно само за посветените в тази област хора. Искаше музиката му да бъде общение с хората. Само онова изкуство е жизнено, което се свързва с другите човешки същества. В най-мъчителните си часове на усамотение Йохан-Себастиаян Бах бе свързан с останалото човечество чрез вярата, намерила израз в изкуството му. Хендел и Моцарт по силата на обстоятелствата са творели за публиката, а не за самите себе си. Дори Бетховен е трябвало да се съобразява с тълпата. Това е здравословно. Добре е човечеството да припомни на гения:

„Има ли нещо за мене в твоето изкуство? Ако няма, прав ти път!“

Геният пръв печели от тази принуда. Естествено има велики творци, които изразяват само себе си. Но най-велики са тия, чието сърце бие за всички. Който иска да се срещне лице с лице с живия бог, трябва да го търси не в пустото небе на своята мисъл, а в любовта на хората.

Тогавашните творци бяха далеч от тази любов. Те творяха само за тщеславен, анархистичен елит, откъснат от обществения живот, който се гордееше, че не споделя чувствата на останалите хора, или се подиграваше с тях. Голяма чест наистина, сам да се поставиш извън живота, само за да не приличаш на другите! Нека тогава ги погълне смъртта! Колкото до нас, нека отидем при живите, нека се захраним от гръдта на земята, от най-свещените източници на нашите нации, любовта им към семейството и към родната пръст. През най-свободния век младият принц на италианското възраждане, Рафаело, прослави майчинството в своите транстеверински мадони. Кой ще създаде днес в музиката „Мадона в кресло“? Кой ще ни напише музика за всички часове на живота? Вие нямате нищо във Франция, абсолютно нищо. Когато искате да предложите песни на вашия народ, вие сте принудени да преработвате творбите на старите немски композитори. Всичко трябва да се създаде или пресъздаде тепърва във вашето изкуство, от корена до върха…

Кристоф си пишеше с Оливие, установен сега в един провинциален град. Той се опитваше да поддържа с писмата неотдавнашното плодовито сътрудничество. Би искал той да напише красиви поетични текстове, свързани с най-делнични изживявания, подобно на съдържанието на старите немски Lieder. Кратки откъси от светото писание или от индийските поеми, религиозни или нравствени оди, малки природни картини, любовни или семейни чувства, поезията на утрините, вечерите и нощите за обикновените, здрави сърца. Четири или шест стиха за една песен е напълно достатъчно: с най-простички изрази, без изкусно развитие, без изтънчени съзвучия. За какво ми са нужни вашите естетически виртуозности? Обичайте живота, помогнете ми да го обикна. Напишете ми „Часовете на Франция“, „Моите големи и малки часове“. И нека потърсим най-ясната мелодична фраза. Да избягваме като чумата артистичния език, който се явява вече само като жаргон на дадена класа, в каквото се е превърнала музиката на толкова композитори днес. Да имаме смелостта да говорим като хора, а не като „хора на изкуството“. Вижте какво са правили бащите ни: изкуството на класиците от края на осемнадесети век се е оформило чрез връщане към музикалния език на масите. Мелодичните фрази на Глук, на създателите на симфонии, на първите майстори на Lied са понякога най-обикновени и общодостъпни в сравнение с изкусните фрази на Йохан-Себастиян Бах или Рамо. В този народен елемент се корени очарованието и огромната популярност на големите класици. Те са тръгнали от най-простите форми, от Lied, от Singspiel^[5], скромните цветенца на делничния живот са наситили с уханието си детството на Моцарт или Вебер. Направете същото! Напишете песни за всички хора! Върху тази база после ще изградите симфонии. Има ли смисъл да се бърза? Строежът на пирамидата не може да се започне от върха. Днешните ви симфонии са глави без тела. О, красиви духове, облечете се с плът! Необходими са поколения композитори, които да се чувствуват братя със своя народ. Музикалното изкуство не се гради за един ден.

Кристоф не ограничаваше своите принципи само до музиката. Той подканваше Оливие да ги приложи в литературата.

— Днешните писатели се мъчат — заявяваше той — да описват човешки чудатости или пък типове, които съществуват само в нездрави човешки групировки, извън многочисленото общество от дейни, нормални хора. Щом сами са излезли извън вратата на живота, зарежи ги и иди при хората. При хората от делничния живот, покажи този живот: той е по-дълбок и по-необятен от морето. Най-нищожният от нас носи безкрая в себе си. Безконечното е във всеки човек, който е просто човек във влюбения, в приятеля, в жената, която заплаща с болките си лъчезарната слава на раждането, в човека, който се жертвува негласно и който ще остане неизвестен; безкраят е потокът на живота, който тече от единия към другия и обратно… Опиши скромния живот на някой от тези скромни хора, възпей безметежната епопея на редуващите се дни, еднакви и различни, синове на една и съща майка още от сътворението на света. Напиши простичко всичко това. Не се стреми към тънки изследвания, които похабяват силата на днешните творци. Обръщаш се към всички: служи си с езика на всички. Няма нито благородни, нито просташки думи: има само думи, които казват или не казват точно това, което си поставят за цел да кажат. Отдай се цял на това, което правиш; мисли това, което мислиш, и чувствувай това, което чувствуваш. Нека ритъмът на сърцето ти оживи перото ти! Стилът е душата на твореца.

Оливие одобряваше мислите на Кристоф, но му отговаряше леко насмешливо:

— Подобно произведение би могло да бъде хубаво; само че то никога няма да стигне до хората, които биха могли да го четат: критиката ще го задуши още по пътя.

— Ето го моя дребен френски буржоа! — отвръщаше Кристоф. — Тревожи се какво щяла да помисли критиката за книгата му!… Критиците, моето момче, имат само едно предназначение: да отбелязват победата или поражението. Старай се да бъдеш винаги победител!… Аз минах и без тях. Научи и ти да нямаш нужда от тях!…

* * *

Оливие обаче се бе научил да минава без много други неща! Без изкуството и без Кристоф. В този миг той мислеше вече само за Жаклин.

* * *

Любовният им егоизъм бе направил пуст света около тях; той изгаряше непредвидливо всичките си бъдещи опори.

Първоначално опиянение, когато съществата, погълнати едно от друго, мислят само как по-пълно да се слеят… Докосват се, вкусват се, мъчат се да се проникнат взаимно с всички частици на тялото и душата си. Сами двамата са вселена без закони, любовен хаос, в който размесените елементи не съзнават още какво ги различава и се насилват един друг да се погълнат жадно. Всичко у другия ги очарова; та нали другият си пак ти? За какво им е светът? Подобно на античния Андрогин, унесен в сладостна хармония, очите им са затворени за света — целият свят е в тях.

О, дни, о, нощи, изтъкани от едни и същи блянове, о, дни, отлитащи като красиви бели облаци и оставящи в очите само светла диря, топъл дъх, който ни залива с пролетна нега, златиста топлина на телата, слънчева любовна плетеница, целомъдрена липса на свян, безумни прегръдки, въздишки и смях, блажени сълзи, какво остава от вас, прашинки щастие? Сърцето едва може да си ги спомни: защото, докато вас ви е имало, времето не е съществувало.

Дни, съвсем подобни един на друг… Сладка зора… Две преплетени тела изплуват едновременно от бездната на съня; усмихнати лица примесват диханието си, отварят едновременно очи, виждат се отново и се целуват… Младежка свежест на утринните часове, девствен въздух, в който се уталожва треската на пламтящите тела… Сладка отмалялост на безкрайните дни, зад които се таи шепотът на сладострастните нощи… Летни следобеди, бленуване из полята върху кадифените морави под шумоленето на листнатите високи тополи… Бленувания през дивните вечери, когато се връщат заедно, вплели ръце под светлото небе към любовното ложе. Клоните на храстите тръпнат, милвани от вятъра. В бистрото езеро на небето плува пухестата сребристо бяла луна. Една звезда пада и умира — сърцето трепва… цял един свят угасва безшумно. По пътя край тях минава сегиз-тогиз някоя забързана, безмълвна сянка. Камбаните в градчето оповестяват със звъна си утрешния празник. Младите спират за миг, тя се притиска до него, застиват, без да промълвят ни дума… Ах, защо животът не спре, неподвижен като този миг?… Тя въздиша и прошепва:

— Защо те обичам толкова?…

След няколкоседмично пътуване в Италия те се бяха установили в един град в Западна Франция, където Оливие бе назначен учител. Не се срещаха почти с никого. Не се интересуваха от нищо. Когато бяха принудени да отидат на гости, скандалното им безразличие личеше така безцеремонно, че оскърбяваше едни и извикваше усмивка у други. Всички разговори се плъзгаха по тях, без да стигнат до съзнанието им. Бяха безочливо сериозни като всички младоженци, които сякаш ви казват: „Какво ли знаете, всички вие!…“

По хубавичкото съсредоточено и леко недоволно личице на Жаклин и в щастливите разсеяни очи на Оливие можеше да се прочете: „Ако знаехте само колко сте ни досадни!… Кога най-сетне ще си останем пак сами!…“

Но дори и когато бяха между други хора, те без стеснение оставаха сами. Можеха да се уловят погледите им, които си говореха помежду си над общия разговор. Нямаха нужда да се гледат, за да се виждат; те се усмихваха: защото знаеха, че мислят за едно и също в същото време. Когато се озовяха сами след някое светско задължение, те се развикваха от радост и вършеха какви ли не детински лудории. Бяха осемгодишни. Вдетиняваха се, говорейки помежду си. Наричаха се със смешни умалителни имена. Тя го наричаше Олив, Оливе, Олифан, Фани, Мами, Мим, Мино, Кино, Кауниц, Козима, Кобур, Пано, Нако, Понет, Наке и Кано. Играеше си на малко момиченце. Но се стремеше да бъде всичко за него, да обедини в себе си всички видове любов: да бъде майка, сестра, съпруга, влюбена девойка и любовница.

Не се задоволяваше да споделя развлеченията му; както се бе зарекла, тя споделяше и заниманията му: и това бе игра за нея. Отначало влагаше в тях забавното увлечение на жена, за която работата беше нещо ново: човек би казал, че най-неблагодарната работа й доставяше удоволствие: да преписва пасажи от разни книги в библиотеката, да прави преводи на глупави книги — това съставляваше част от плана за живота й, чист и сериозен, посветен изцяло на благородни мисли и общ труд. Всичко вървеше много добре, докато бе озарено от любов: защото Жаклин мислеше само за Оливие, а не за работата, която вършеше. Любопитното беше, че макар и да я вършеше поради тези подбуди, тя я вършеше добре. Умът й без усилие се справяше с абстрактни текстове, които мъчно би чела в друг период от живота си. Цялото й същество беше издигнато над земята от любовта; тя не си даваше сметка: подобно на сомнамбул, разхождащ се по покривите, тя преследваше спокойно, без да вижда нищо, своя сериозен и засмян блян…

После почна да вижда покривите, но това никак не я разтревожи; попита се само какво търси горе и слезе в дома си. Работата й стана досадна. Внуши си, че тя пречи на любовта й. Навярно защото любовта й не беше вече така силна. Но външно не личеше никак. Те все още не можеха да минат нито миг един без друг. Зазиждаха се от света, затвориха вратата си за всички, не приемаха вече никаква покана. Ревниви бяха от чувствата на другите, дори от заниманията си, от всичко, което ги разсейваше в любовта им. Писмата до Кристоф се разредиха. Жаклин не го обичаше. Той бе скъперник, въплътяваше цяла една част от миналото на Оливие, в което нея я нямаше; освен това, колкото по-голямо място бе заемал той в живота на Оливие, толкова по-упорито тя се стремеше макар и инстинктивно да му го отнеме. Без съзнателна пресметливост тя откъсваше подмолно Кристоф от приятеля му; подиграваше се на държанието на Кристоф, на лицето му, на писмата му, на творческите му планове. Не влагаше никаква злост или коварство: самата природа бе зла и коварна вместо нея. Оливие се забавляваше със забележките й; не виждаше зъл умисъл в тях; въобразяваше си, че все още обича Кристоф както по-рано; но той обичаше вече само неговата личност, а това е малко в приятелството; той не забелязваше, че малко по малко преставаше да го разбира, преставаше да се интересува от мислите му, от героичния му идеализъм, който ги обединяваше… Любовта е премного сладка за младежкото сърце; коя друга вяра може да оцелее край нея? Тялото на любимата, душата й, която докосваш в тази свещена плът, изместват цялата наука и цялата вяра. С каква усмивка на съжаление човек поглежда това, което обожават другите, което самият той е обожавал неотдавна! От целия мощен живот и неговите сурови усилия той забелязва само мимолетното цвете, въобразявайки си, че е безсмъртно… Любовта поглъщаше Оливие. В началото щастието му все още намираше сили да се изрази в пленителни стихове. После и това му се стори излишно; не беше ли време, откраднато от любовта? И Жаклин като него настървено рушеше всяко друго основание за живот, убиваше дървото на живота, без чиято опора бръшлянът на любовта умира. Така те се унищожаваха и двамата в щастието.

Уви! Човек така бързо привиква с него! Когато егоистичното щастие е единствената цел в живота, животът скоро става безцелен! То се превръща в навик, в отрова, без която човек вече не може… А тъй като е принуден да мине без нея!… Щастието е само мигновение от всемирния ритъм, един от полюсите, между които се люшка махалото на живота: за да се спре това махало, трябва да се счупи…

Те продължаваха да живеят в „отегчението на щастието, което довежда до изстъпление чувствителността.“ Сладките часове започнаха да текат по-бавно, по-унило, те залиняха като цветя без вода. Небето беше все така синьо; но не се чувствуваше вече лекият утринен въздух. Всичко бе неподвижно; природата мълчеше; те бяха сами, както искаха. И сърцето им болезнено се сви.

Неопределимо чувство на пустота, неясно отегчение, нелишено от очарование, ги обзе. Не съзнаваха ясно състоянието си. Бяха смътно тревожни. Станаха болезнено впечатлителни. Нервите им, напрегнато вслушани в мълчанието, тръпнеха като листи при най-малкото непредвидено сблъскване с живота. Очите на Жаклин се пълнеха със сълзи, макар и да нямаше никакво основание да плаче. И колкото и да й се искаше да вярва, те не бяха вече предизвикани само от любовта. След пламенните, тревожни години преди женитбата им внезапното преустановяване на всяко напрежение пред постигнатата цел, не само постигната, но и надмината, внезапната безполезност на всяко ново действие, а може би и на всяко минало действие, я довеждаха до пълно объркване, което тя не можеше да си обясни и което я сломяваше. Не желаеше да го признае. Отдаваше го на нервна преумора, надсмиваше се привидно на състоянието си; но и смехът й бе не по-малко обезпокоителен от сълзите й. Тя смело се опита да се залови отново за работа. При първия си опит й се стори непонятно вече как е могла да се интересува от толкова глупави занимания и ги отхвърли с отвращение. Направи известно усилие да поднови връзките си с обществото; и това не й се удаде; тя се бе променила, отвикнала бе от хората и от посредствените разговори, към които принуждава животът в обществото: сториха й се смешни; и пак се затвори в тяхното усамотение, опитвайки се да си внуши след жалките си опити, че решително единственото добро нещо е любовта. И известно време тя наистина изглеждаше по-влюбена, отколкото когато и да било. Защото съзнателно желаеше това.

Оливие, не толкова страстен и по-способен за трайна нежност, беше на завет от тези терзания; лично той чувствуваше само неясен трепет от време на време. Любовта му бе защитена освен това от всекидневните му занимания, от професията му, която той никак не обичаше. Но тъй като се отличаваше с тънка чувствителност и всички пориви на любимото сърце се предаваха и на неговото, скритата тревога на Жаклин обхващаше и него.

Един хубав следобед те се разхождаха в полето. Предварително се бяха радвали на тази разходка. Всичко около тях бе лъчезарно. Но още при първите стъпки мантия на унила и морна печал падна над тях; почувствуваха се вледенени. Невъзможно им бе да разговарят. Насилваха се, но всяка изречена дума отекваше сякаш в празно пространство. Завършиха разходката си като автомати, без да видят или почувствуват нещо. Прибраха се със свити сърца. Припадаше здрач. Жилището им беше пусто, черно и студено. Не запалиха веднага, за да не се видят. Жаклин влезе в стаята си и вместо да свали шапката и мантото си, седна безмълвна до прозореца. Оливие в съседната стая се облегна на масата. Вратата между двете стаи бе отворена; бяха така близо един до друг, че можеха да чуят диханието си. И в полумрака двамата плакаха горчиво и безмълвно. Притискаха устни с ръка, за да не издадат нито звук. Накрая Оливие промълви обезпокоен.

— Жаклин…

Жаклин преглътна сълзите си и отвърна:

— Какво?

— Защо не дойдеш при мен?

— Ей сега ще дойда.

Тя се съблече, изми очите си. Той запали лампата. След няколко минути тя влезе в стаята му. Не се погледнаха. Знаеха, че са плакали. И не можеха да се утешат, защото им беше ясна причината.

Дойде време, когато не можеха вече да скриват един от друг душевния си смут. И понеже не искаха да си признаят причината, потърсиха друга и не им бе трудно да я открият. Хвърлиха вината върху скучния провинциален живот. Това им донесе облекчение. Господин Ланже, уведомен от дъщеря си, не беше особено изненадан, че се е уморила вече от героизма. Той използува приятелските си връзки и издействува зет му да бъде назначен в Париж.

Когато добрата вест пристигна, Жаклин подскочи от радост и си възвърна цялото предишно щастие. Сега, когато щяха да напуснат този край, скучното градче им стана много мило: то бе осеяно с толкова любовни спомени. Прекараха последните дни във възкресяването им. Това поклонение излъчваше нежна печал. Спокойният хоризонт ги бе виждал щастливи. Някакъв таен глас им нашепваше:

„Знаеш какво оставяш. Знаеш ли какво ще намериш?“

Жаклин плака в навечерието на заминаването им. Оливие я запита за причината. Тя не искаше да му я каже.

Взеха лист хартия и си писаха, както бяха свикнали да правят, когато се плашеха да изговорят гласно нещо.

„Скъпи ми Оливие…“

„Скъпа ми Жаклин…“

„Тъжно ми е, че си отиваме.“

„Откъде?“

„От мястото, където се обичахме.“

„За да отидем къде?“

„Където ще бъдем по-стари.“

„Където ще бъдем пак двамата.“

„Но никога вече така влюбени.“

„Все по-влюбени.“

„Кой знае?“

„Аз зная.“

„А аз искам.“

После те нарисуваха в долната част на листа две кръгчета, които обозначаваха, че се целуват. Тя изтри сълзите си, засмя се, облече го като Анри III, като му сложи шапчето си и бялата си пелерина с вдигната якичка вместо рюшче.

* * *

В Париж се срещнаха отново с приятелите, които бяха оставили. При вестта за пристигането им Кристоф дойде веднага сияещ. И Оливие се радваше не по-малко от него да го види. Но още от пръв поглед изпитаха неочаквано стеснение. Опитаха се да го разпръснат. Напразно. Оливие се държеше много сърдечно. Но нещо в него бе променено. И Кристоф го чувствуваше. Каквото и да стори ожененият ни приятел, той не е вече някогашният ни приятел. Към мъжката душа сега е примесена винаги женската душа. Кристоф я подушваше във всичко у Оливие: в блясъка на погледа му, в леките гънки на устните, които му бяха непознати, в новите отсенки на гласа и на мисълта му. Оливие не съзнаваше тия промени; но самият той се учудваше, че заварва Кристоф така различен от приятеля, когото бе оставил. Не стигаше чак до там, да мисли, че Кристоф се е променил. Признаваше, че промяната изхожда от него самия: струваше му се, че е претърпял нормална еволюция, дължима на възрастта, и се изненадваше, че не намира същия напредък и у Кристоф; упрекваше го, че е застинал в начина си на мислене, който до неотдавна бе скъп и на него самия, а днес му се струваше наивен и остарял. Защото той не подхождаше на начина на мислене на чуждата душа, която, без той да подозира, се бе вмъкнала в него. Това чувство беше по-ясно, когато Жаклин присъствуваше на разговора им: тогава Оливие гледаше Кристоф като че през насмешлива завеса. При все това те се мъчеха да скрият взаимните си впечатления. Кристоф продължаваше да ходи у тях. Жаклин му мяташе невинно няколко злобни и бодливи стрели. Той не се засягаше. Но когато се връщаше у дома си, беше натъжен.

Първите месеци, прекарани в Париж, бяха доста щастлив период за Жаклин и следователно за Оливие. Отначало тя бе заета с обзавеждането им; намерили бяха в една стара улица в квартал Паси кокетен малък апартамент, който гледаше към квадратна градина. Изборът на мебелите и на тапетите я забавляваше няколко седмици. Жаклин вложи в това занимание прекалена енергия и дори увлечение: като че ли вечното й щастие зависеше от цвета на пердетата или от профила на някой стар шкаф. После тя отново опозна баща си, майка си, приятелите си. Понеже ги бе забравила напълно през изтеклата любовна година, те представляваха за нея истинско откритие: главно защото нейната душа се бе смесила с душата на Оливие, част от неговата се бе вляла в нейната и сега тя виждаше старите си познати с нови очи. Стори й се, че през това време те много са спечелили. А и Оливие не загуби много, отначало. Той и те взаимно подчертаваха стойността си. Нравствената съсредоточеност, поетичната приглушеност на нейния другар правеха по-приятни за Жаклин светските хора, които мислят само как да се забавляват, да блестят и да се харесват; а съблазнителните, но опасни недостатъци на тоя свят, който тя познаваше много добре, защото принадлежеше на него, я караха да цени вярното сърце на своя спътник в живота. Тези сравнения много я забавляваха и тя охотно се задълбочаваше в тях, за да се увери, че е направила правилен избор. Толкова много се задълбочаваше в тях, че понякога сама вече не знаеше защо се бе спряла именно на Оливие. За щастие тези мигове бяха съвсем кратки. И дори, понеже изпитваше угризения тогава, тя бе най-нежна с Оливие именно след подобни мисли. Това обаче й позволяваше да поднови сравненията си. Когато свикна с тях, те престанаха да й се струват забавни и станаха по-малко безобидни: вместо да се допълват, двата противоположни свята си обявиха война. Тя се запита защо Оливие не притежава качествата или даже недостатъците, които сега й бяха приятни у нейните парижки приятели. Не му го казваше открито, но Оливие долавяше погледа на своята другарка, която го наблюдаваше неблагосклонно: той бе разтревожен и оскърбен.

Все пак не беше още загубил пред Жаклин обаянието на любовта; и младото семейство би продължило доста дълго нежното си трудолюбиво съжителство, ако някои обстоятелства не бяха променили материалните им условия и не бяха нарушили по този начин неустойчивото равновесие.

Quivi trovammo Pluto il gran nemico…^[6]

Точно тогава умря една сестра на госпожа Ланже. Тя бе вдовица на богат индустриалец и нямаше деца. Цялото й имущество бе наследено от Ланже. Богатството на Жаклин стана двойно, ако не и тройно по-голямо. Когато получиха наследството, Оливие си спомни думите на Кристоф за парите и каза:

— Добре си бяхме без него, може би то ще ни навреди.

Жаклин му се надсмя:

— Ех, глупчо! — каза тя. — Като че ли богатството може някога да навреди! Най-напред ние с нищо няма да променим начина си на живот.

И наистина животът им остана привидно непроменен. До такава степен, че след известно време Жаклин почна да се оплаква, че не е достатъчно богата: явно доказателство, че нещо се бе променило. И действително, макар че доходите им се бяха утроили, те харчеха всичко, без сами да знаят за какво. Чудеха се как са смогвали да живеят по-рано. Парите просто се стопяваха, погълнати от хиляди нови разходи, които им се струваха обичайни или необходими. Жаклин се бе запознала с модните шивачи; тя бе отпратила семейната шивачка, която идваше да шие у тях в определен ден през месеца още от детските й години. Къде отиде времето на шалчетата за четири су, направени от какво да е, които бяха толкова хубавички, на роклите, може би не безупречно изящни, но озарени от отблясъка на очарованието й, в които имаше нещо от нея самата? Пленителната интимност, която се излъчваше от всичко около нея, постепенно изчезваше. Поезията бе отлетяла. Всичко бе станало банално.

Смениха апартамента си. Жилището, което с такава мъка и удоволствие бе обзавела, й се стори тясно и грозно. Вместо скромните стаички, оградени от душите им, пред които приятелското дърво люшкаше крехкия си силует, наеха обширен, удобен апартамент с добро разпределение, който не можеха да обикнат и където умираха от скука. Вместо старите близки предмети сложиха нови мебели и завеси, които им бяха чужди. Никъде вече нямаше място за спомените им. Първите години от съвместния им живот бяха пометени от паметта им… Голямо нещастие е за две свързани същества, когато бъдат прекъснати връзките с тяхното любовно минало! Образът на това минало е страж срещу обезсърчението и враждебността, които неминуемо изместват първите нежности… Възможността да харчи лесно големи суми, бе сближила Жаклин в Париж и по време на пътуванията им — защото откакто бяха богати, те пътуваха често — с класата на богатите и ненужни същества и тяхната близост й вдъхваше едва ли не презрение към останалите хора, към хората, принудени да работят.

С удивителната си способност да се приспособява към условията, тя тутакси се уеднаквяваше с тези безплодни, загниващи души. Веднага настръхваше раздразнена и смяташе за „еснафска пошлост“ идеята, че човек може и трябва да бъде щастлив, изпълнявайки семейния дълг и живеейки в aurea mediocritac^[7]. Загубила бе дори способността да разбира миналите дни, когато щедро се бе отдала на любовта.

Оливие не беше достатъчно силен, за да се бори. И той се бе променил. Изоставил бе учителствуването и нямаше постоянна работа. Само пишеше; и равновесието на живота му се бе нарушило. Дотогава страдаше, че не може да се отдаде изцяло на изкуството. Сега му принадлежеше изцяло, но се чувствуваше загубен в света на облаците. Изкуство, неуравновесено с някой занаят, изкуство, лишено от опората на усилена практическа дейност, изкуство, което не е пришпорвано от остена на ежедневната задача, изкуство, което няма нужда да печели хляба си, загубва най-ценното от своята сила и правдивост. То се превръща в луксозно цвете. То не е вече свещеният плод на човешката мъка, както у най-големите творци… Оливие опозна безделието: „Какъв смисъл има?“ Нищо не го караше да бърза: перото му мечтаеше, той се скиташе безцелно съвсем объркан. Бе загубил допир с хората от своята класа, които търпеливо и мъчително дълбаеха браздата си. Беше попаднал в различен свят, където не се чувствуваше като у дома си, но който все пак не го отблъскваше. Слабоволен, мил и любознателен, той с удоволствие наблюдаваше този свят, нелишен от очарование, но лишен от съдържание; не забелязваше, че се поддава на влиянието му: вярата му не беше вече така твърда.

Преобразованието у него не беше така бързо, както у Жаклин. Жената притежава опасна способност да се променя коренно наведнъж. Тези мигновени умирания и превъплъщения плашат хората, които я обичат. Естествено е обаче за всяко пълнокръвно същество, незадържано от юздата на волята, да не бъде утре това, което е днес. Също като водата, която тече. Ако мъжът я обича, трябва да върви с нея или да стане река, за да я повлече с течението си. И в двата случая мъжът трябва да се промени. Опасно изпитание: човек познава истински любовта едва след като я подложи на това изпитание. И нейната хармония е така крехка в първите години на съвместния живот, че достатъчно е често най-малкото изменение на единия от двамата влюбени, за да рухне всичко. А какво да кажем за внезапната промяна на материалното състояние или средата? Трябва да си много силен — или много безразличен, — за да устоиш?

Жаклин и Оливие не бяха нито безразлични, нито силни. Те се виждаха взаимно в нова светлина: и приятелското лице им ставаше чуждо. В часовете, когато правеха това тъжно откритие, те се криеха един от друг от състрадание, защото все още се обичаха. Оливие търсеше убежище в работата си: тя беше нещо постоянно и му действуваше успокоително. Жаклин нямаше за какво да се залови. Не правеше нищо. Излежаваше се безкрайно в леглото или седеше с часове пред тоалетката си полуоблечена, неподвижна, унесена; и някаква глуха тъга се сцеждаше капка по капка в душата й като ледена мъгла. Беше неспособна да освободи съзнанието си от натрапчивата мисъл за любовта… Любовта, най-божественото човешко изживяване, когато се свежда до себеотдаване. Най-глупавото и най-разочароващото, когато се превръща в гонитба на щастието… На Жаклин й бе невъзможно да си представи друга цел на човешкия живот. В моменти на добронамереност тя се опита да прояви интерес към другите, към техните неволи: не й се удаде. Страданията на другите хора предизвикваха у нея само непобедимо отвращение. Нервите й не можеха да понесат нито гледката им, нито мисълта за тях. За да успокои съвестта си, направи два-три пъти нещо, което приличаше на благотворителност: резултатът се оказа посредствен.

— Вижте — казваше тя на Кристоф. — Когато човек иска да направи нещо добро, всъщност прави зло. По-добре е да се въздържа. Не съм призвана за такава дейност.

Кристоф я наблюдаваше и си мислеше за една своя случайна позната — егоистична, безнравствена и неспособна за истинско чувство гризетка, която обаче видеше ли някой да страда, изпитваше майчинско състрадание към човека, който предния ден й е бил безразличен, или дори към непознатия. И най-отвратителните грижи не я отблъскваха: напротив, доставяха й като че ли странно удоволствие именно тия, които изискваха най-много себеотрицание. Самата тя не съзнаваше това, сякаш в подобни случаи намираше приложение на целия си неясен и неизразен копнеж по идеал; душата й, безчувствена в ежедневното съществуване, дишаше само през тия редки мигове. Чувствуваше се блажена, че може да облекчи нечие страдание; и радостта й тогава изглеждаше едва ли не неуместна. Добросърдечието на тази жена, която иначе бе егоистка, егоизмът на Жаклин, която би могла да бъде добра, не бяха нито порок, нито добродетел, а просто хигиена и за едната, и за другата. Само че гризетката се чувствуваше по-добре.

Жаклин се ужасяваше пред мисълта за страданието. Би предпочела смъртта пред физическата болка. Би предпочела смъртта пред загубата на някой свой източник на радост: красотата или младостта си. Да не се радва на цялото щастие, на което тя си въобразяваше, че има право — защото тя вярваше в щастието, това бе у нея извор на вяра, пълна и безсмислена, едва ли не религиозна, — други да бъдат по-щастливи от нея и се струваше най-чудовищната несправедливост. Щастието за нея не беше само вяра, то бе и най-ценното качество. Да бъдеш нещастен, й се струваше недъг. Целият й живот бе ръководен, кажи-речи, от този принцип. Истинският й характер се бе оформил, след като бе смъкнала от себе си идеалистичните воали, с които се забулваше като девойка с плах свян. Като реакция против този някогашен идеализъм тя гледаше сега с ясен и трезв поглед на нещата. Ценеше ги дотолкова, доколкото се съгласуваха с общественото мнение и с удобното съществуване. Беше стигнала до душевното състояние на майка си: ходеше на църква и изпълняваше религиозните си обязаности с безразлична точност. Не се тормозеше вече дали върши това искрено, или не: имаше си други, по-реални терзания; и с насмешливо съжаление си спомняше нравствените си бунтове като дете. Днешният й положителен дух беше също така неискрен, както и вчерашният й идеализъм. Тя се насилваше. Не беше нито ангел, нито звяр. Просто скучаеща нещастница. Ах, как само скучаеше!… Беше й още по-скучно, защото не можеше да си каже за свое оправдание, че не е обичана или че не може да понася Оливие. Животът й изглеждаше замръзнал, зазидан, без бъдеще, тя копнееше за ново щастие, безспир подновявано щастие, наивна мечта, която не съответствуваше на посредствената й възможност да бъде щастлива. Тя беше като толкова много други жени, като толкова други безделни семейства, които имат всички основания да бъдат щастливи, а постоянно се терзаят. Срещат се толкова много богати хора с прекрасни деца, цветущо здраве, умни, способни да чувствуват красивото, разполагащи с всички средства да разгърнат широка дейност, да вършат добро, да обогатят собствения си и чуждия живот. А прекарват времето си в оплаквания, че не се обичат помежду си, че обичат други или че не обичат други, вечно заети със себе си, със сантименталните си или сексуални връзки, с въображаемите си права на щастие, с противоречивия си егоизъм и обсъждат, обсъждат, обсъждат, разиграват комедията на голямата любов, на голямото страдание, като накрая почват сами да си вярват… Кой ще им каже: „Никак не сте интересни. Неприлично е да се оплаквате, когато разполагате с толкова възможности да бъдете щастливи!“

Кой ще им отнеме богатството, здравето, всички тия чудни дарове, за които са недостойни? Кой ще наложи игото на нищетата и мъката на тези роби, неспособни да бъдат свободни, доведени до безумие от свободата си? Ако трябваше да изкарват с мъка хляба си, с радост щяха да го ядат. И ако виждаха срещу себе си страшния лик на страданието, нямаше да посмеят да разиграват комедията на бунт срещу съдбата си…

Но в крайна сметка те се измъчват. Те боледуват. Можем ли да не ги жалим? Горката Жаклин нямаше никаква вина, че се откъсва от Оливие, както и Оливие не бе виновен, че не може да я задържи до себе си. Тя беше такава, каквато я беше създала природата. Тя не знаеше, че бракът е предизвикателство към природата и когато човек й хвърли ръкавицата, трябва да очаква природата да я вдигне и затова той трябва да се готви дръзновено за двубоя, който сам е предизвикал. Даваше си сметка, че се е излъгала. Ядосваше се на самата себе си. И разочарованието й се насочваше срещу всичко, което бе обичала, срещу вярата на Оливие, която бе на времето и нейна вяра. Умната жена, в кратки проблясъци, притежава повече от мъжа интуиция за вечните стойности; но е по-трудно да остане на необходимата висота. Мъжът, замислил подобни идеи, ги подхранва с живота си, докато жената подхранва живота си с тях. Тя ги поглъща, но не ги създава. Трябва постоянно да се поднася на ума и на сърцето й нова храна; те не са достатъчни сами на себе си. Безсилна да вярва и да обича, жената разрушава — освен ако е получила тази милост от небето — умиротворението, върховното благо.

Жаклин бе вярвала страстно до неотдавна в брачния съюз, основан на взаимна вяра, в щастието да се бориш, да страдаш и да градиш заедно с другия. Но тя бе притежавала тази вяра само докато я озаряваше слънцето на любовта. Колкото повече то приближаваше към заника, толкова вярата й се струваше като безводна, мрачна планина, възвисила се в пустото небе; и Жаклин не намираше в себе си сили да продължи пътя си: има ли смисъл да стигне върха? Имаше ли нещо от другата страна? Каква невероятна лъжа!… Вече не може да разбере защо Оливие все още се залъгва с тези химери, в които протича целият живот; и си казваше, че той не е нито достатъчно умен, нито достатъчно жизнен. Тя се задушаваше в неговата атмосфера, защото не беше създадена за нея, и инстинктът за самосъхранение я подтикваше да се отбранява, да става нападателна. Стремеше се да премахне враждебните на нея идеи на човека, когото все още обичаше. Използуваше всички оръжия на иронията и сладострастието; увиваше го с лианите на желанието си и на дребните си грижи, искаше да го превърне в свое отражение… макар и самата тя вече да не знаеше нито какво иска, нито какво представлява! Чувствуваше се унижена, че Оливие не преуспява, и за нея вече не беше важно на каква цена: защото беше стигнала до убеждението, че единственото, което различава бездарника от талантливия човек, е успехът. Съмненията й в него тежаха на Оливие и той губеше най-ценните си сили. Все пак продължаваше да се бори, доколкото може, както толкова други са се борили и ще се борят, повечето напразно, в неравния двубой между вродения егоизъм на жената и интелектуалния егоизъм на мъжа, в който жената се опира на слабостта на мъжа, на разочарованията му и здравия разум — прикритие на малодушието му и на разрушителното действие на живота. Жаклин и Оливие превъзхождаха по-голямата част от тези борещи се двойки. Защото Оливие никога не би изменил на своя идеал, както хиляди други мъже, които се поддават на своята леност, тщеславие и любов и се отказват от духовното си безсмъртие. Ако бе постъпил така, Жаклин би го презряла. Но в заслеплението си тя упорито рушеше именно тези устои на Оливие, които бяха и нейни, защитна броня на двамата, и ръководена от инстинктивна женска стратегия, подкопаваше приятелските връзки, които ги крепяха.

Откакто бяха получили наследството, Кристоф се чувствуваше неловко с младите си приятели. Подчертаният снобизъм и плоски шеги на Жаклин в разговорите с него умело постигаха целта си. Понякога той се възмущаваше и реагираше грубо, а това засягаше Жаклин. Забележките му никога не биха довели до скарване на двамата приятели: те бяха премного привързани един към друг. Оливие за нищо на света не би жертвувал Кристоф. Но в същото време не можеше да го наложи на Жаклин; в плен на любовта си, той не бе способен да й причини мъка. Кристоф виждаше какво става в душата му и го улесни в избора, като сам се оттегли. Беше разбрал, че не е в състояние да помогне на Оливие, като бъде край него: по-скоро му пречеше. Намери благовиден предлог, за да се отдалечи от него и Оливие беше толкова безпомощен, че прие необоснованите му обяснения. Отгатваше обаче, че Кристоф прави жертва и се терзаеше от угризения.

Кристоф не му се сърдеше. Мислеше си, че не направо наричат жената другата половина на мъжа. Защото жененият мъж е само наполовина мъж.

Опита се да преустрои живота си без Оливие. Но колкото и да си повтаряше, че раздялата им ще бъде краткотрайна, колкото и да беше оптимист, той изживя тежки часове. Загубил бе навикът да живее сам. Вярно и по-рано бе му се случвало, докато Оливие живееше в провинцията, но тогава можеше все още да се самозалъгва: казваше си, че приятелят му е далеч, но ще се върне. Сега се бе върнал, но беше по-далеч от него от когато и да било. Чувството, което няколко години бе запълвало живота му, внезапно го беше напуснало: струваше му се, че е загубил най-важния смисъл да съществува и да се бори. Откакто се беше сприятелил с Оливие, той беше свикнал да го свързва с всяка своя постъпка. Работата не можеше да запълни отсъствието му, защото Кристоф работеше, като мислеше за приятеля си. А сега, когато той беше престанал да се интересува от него, Кристоф беше като човек, изгубил равновесие: търсеше друго чувство, за да си го възвърне.

Все още можеше да разчита на приятелството на госпожа Арно и Филомел. В този период обаче тези спокойни жени не го задоволяваха.

И двете сякаш разбираха мъката на Кристоф и тайно му съчувствуваха. Една вечер госпожа Арно му дойде на гости и много го изненада. Никога преди не се беше осмелявала да го посети. Изглеждаше развълнувана. Кристоф не обърна внимание на това: отдаде смущението й на присъщата й стеснителност. Тя седна, но остана безмълвна. За да я накара да се чувствува по-свободна, Кристоф я разведе из жилището си; заговориха за Оливие, защото всичко напомняше за него. Кристоф весело разказваше, без да издаде с нищо какво бе станало помежду им. Но госпожа Арно неволно го изгледа състрадателно и попита:

— Не се ли виждате вече?

Той помисли, че е дошла да го утешава, и цял настръхна, защото не обичаше да се месят в живота му. Затова отвърна:

— Когато ни се иска!

Тя се изчерви и промълви:

— О! Нямах намерение да задавам нескромни въпроси!

Той съжали за грубостта си и улови ръцете й в своите.

— Извинете. Винаги се страхувам да не би някой да го порицае. Горкото момче! То се измъчва не по-малко от мене… Не, не се виждаме вече.

— Не ви ли пише поне?

— Не — отвърна Кристоф леко смутен.

— Колко тъжен е животът! — възкликна госпожа Арно след кратко мълчание.

Кристоф повдигна глава.

— Не — отвърна той. — Животът не е тъжен. В него само понякога има тъжни часове.

Госпожа Арно поде с прикрито огорчение:

— Двама души са се обичали, не се обичат вече. Каква полза от всичко това?

— Нали са се обичали.

Тя добави:

— Вие се пожертвувахте за него. Ако поне жертвата ви бе полезна за човека, когото обичахте! Но тя не го прави по-щастлив!

— Аз не съм се пожертвувал — отвърна гневно Кристоф. — А дори да се жертвувам, правя го, защото това ми доставя удоволствие. Няма място за обсъждане. Човек прави каквото е длъжен да направи. Ако не го направи, ще се чувствува нещастен! Нищо по-глупаво от думата саможертва! Не знам кои църковни мишки с техните бедни сърца са вложили някаква протестантска представа за мрачна и вяла тъга в тази дума! Като че ли, за да бъде една саможертва ценна, тя трябва непременно да бъде неприятна… По дяволите! Ако някоя саможертва ви носи тъга, а не радост, не я правете, не сте достойни за нея. Човек не се жертвува за тоя, дето духа, а за самия себе си. Ако не изпитвате щастие, когато се раздавате, вървете по дяволите! Не заслужавате да живеете!

Госпожа Арно слушаше Кристоф, без да се осмели да го погледне.

Тя внезапно стана и каза:

— Довиждане.

Тогава му мина през ум, че тя бе дошла да му довери нещо, и й каза:

— О, извинете, аз съм такъв егоист, говоря само за себе си. Останете още малко, искате ли?

— Не, не, не мога — отвърна тя… — Благодаря ви…

И си отиде.

Известно време не се срещаха. Тя не му се обаждаше; а и той не отиваше у нея, както и при Филомел. Обичаше и двете, но се плашеше да говори за неща, които го натъжаваха. Освен това тяхното равно, спокойно и посредствено съществуване и разреденият въздух около тях не му подхождаха за момента. Той се нуждаеше от нови лица; трябваше да се вкопчи в нещо ново, в някоя нова любов.

За да се освободи от мислите си, почна да ходи на театър, макар и отдавна да го бе изоставил. Театърът впрочем му се струваше интересна школа за музиканта, който иска да наблюдава и да вижда проявите на различните чувства.

Не че френските пиеси му бяха станали по-приятни, отколкото в началото на пребиваването му в Париж. Като се остави настрана, че никак не му харесваха вечните им блудкави и груби сюжети от любовен психо-физиологичен характер, но и театралния език на французите му се струваше страшно фалшив в поетичната драма. Нито прозата, нито стиховете им съответствуваха на живия език на народа, на неговия дух. Прозата беше някакъв изкуствен език на светски хроникьор при най-добрите или на просташки фейлетонист при най-посредствените автори. Поезията оправдаваше остроумната мисъл на Гьоте:

„Поезията е подходяща за хора, които нямат какво да кажат.“

Тя се свеждаше до многословна и завъртяна проза; изкуствено търсените образи, присадени неуместно, без никаква сърдечна потребност, се приемаха като лъжа от всяко искрено същество. Кристоф ценеше тези поетични драми точно толкова, колкото и сладникавите и кресливи италиански опери с пищни фиоритури. Той се интересуваше много повече от актьорите, отколкото от пиесите. Затова авторите се стараеха да им подражават. „Не можеха да се надяват, че пиесата им ще бъде изиграна с успех, ако внимателно не се постараеха да изваят характерите съобразно с пороците на актьорите.“ Положението съвсем не се бе променило от времето, когато Дидро бе написал тези редове. Актьорите се бяха превърнали в образци на изкуство. Щом някой от тях извоюваше известен успех, той веднага откриваше свой театър и си намираше услужливи шивачи, които му ушиваха пиеси по мярка.

Между тези прочути манекени на литературната мода Кристоф бе привлечен от Франсоаз Удон. От една-две години в Париж се бяха страшно увлекли по нея. И тя си имаше свои доставчици на роли. Обаче не играеше само пиеси, фабрикувани за нея. Доста нееднородният й репертоар включваше Ибсен и Сарду, Габриеле д’Анунцио и Дюма-син, Бърнард Шоу и Анри Батай. Понякога тя се зарейваше дори по царствените авенюта на класическия хекзаметър или в буйния поток от художествени образи на Шекспир. Само че не се чувствуваше много удобно там. Каквото и да играеше, играеше себе си, и то винаги и само себе си. В това беше и слабостта, и силата й. Докато общественото мнение не се занимаваше с личността й, играта и не се радваше на никакъв успех. В деня, когато тя събуди неговото любопитство, каквото и да играеше, започна да изглежда прекрасно. Всъщност, когато човек я видеше, забравяше жалките произведения, които тя разкрасяваше със своята жизненост. Загадката на това женско тяло, изваяно от непозната душа, беше по-вълнуваща за Кристоф от пиесите, в които играеше Франсоаз Удон.

Тя имаше красив, чист и трагичен профил. Не така ясно подчертан както римските. Нежната, парижка линия, напомняща лицата на Жан Гужон, беше по-скоро момчешка, а не женска. Къс, добре оформен нос; красива уста с тънки, горчиво присвити устни, одухотворени, леко хлътнали, младежки страни, в които имаше нещо затрогващо, отражение на душевно страдание. Волева брадичка. Бледо лице. Лице, приучено да изглежда безстрастно, но неволно прозрачно, под чиято кожа прозираше душата. Много тънки коси и вежди, очи с променлив цвят, сиви, кехлибарени, със зеленикави или златисти отсенки, очи на котка. Тя приличаше на котка и с привидната си сънливост, някакво полусънно състояние с отворени очи, нащрек, винаги мнителна, склонна към внезапни нервни изблици и затаена жестокост. Не толкова висока, колкото изглеждаше, привидно слаба, с красиви рамене и хармонично изваяни ръце, с дълги, гъвкави пръсти. Изискана в облеклото и прическата, със строг вкус, без нищо от бохемската разпуснатост или прекаленото изящество на някои актриси: и в това отношение у нея имаше нещо котешко, някакъв вроден аристократизъм, макар и да имаше низко потекло. А дълбоко в себе си тя бе непреодолимо саможива.

Трябва да беше малко под тридесет години. Кристоф бе чувал да говорят за нея у Гамаш с просташко възхищение като за много свободно момиче, умно и дръзко, с желязна воля, изгаряно от амбиции, но хапливо, чудато, озадачаващо, буйно, което било паднало много низко, преди да се издигне до сегашната си слава, и затова все си отмъщавало.

Качвайки се веднъж във влака, за да отиде при Филомел в Мьодон, Кристоф завари актрисата в своето купе. Тя изглеждаше силно развълнувана и измъчена. Появяването на Кристоф явно й бе неприятно. Тя му обърна гръб, загледана упорито в насрещното прозорче. Кристоф обаче, поразен от измененото й лице, я гледаше втренчено с наивно и досадно съчувствие. Загубила търпение, тя го изгледа ядосано, но той не разбра. На следващата спирка актрисата слезе от купето и се качи в друг вагон. Едва тогава той се сети, малко късно, че я бе прогонил и му стана много неприятно.

Няколко дни след това, като се връщаше в Париж и чакаше влака на една гара по същата линия, той беше седнал на единствената пейка на перона. Тя се появи и седна до него. Той понечи да стане.

— Останете — каза му тя.

Бяха сами. Той се извини, че я бе накарал да смени купето няколко дни преди това. Каза й, че ако е предполагал, че й дотяга, би слязъл самият той. Тя му отговори с насмешлива усмивка:

— Вярно е, че бяхте непоносим с упорито втренчения си в мене поглед.

— Извинете, не можах да се въздържа да не ви гледам… Изглеждахте така измъчена.

— Какво от това?

— Но това е по-силно от мен. Ако видите, че някой се дави, няма ли да му протегнете ръка?

— Аз ли? В никакъв случай! Бих бутнала главата му под водата, за да свърши по-бързо.

Тя произнесе тези думи с огорчение и хумор и тъй като той я гледаше озадачен, Франсоаз се разсмя.

Влакът пристигна. Всичко бе пълно освен последният вагон. Тя се качи. Железничарят ги подкани да побързат. Кристоф не искаше да се изложи пак на подобна сцена, затова се опита да потърси друго купе. Тя обаче му каза:

— Качете се!

Той влезе в купето.

— Днес ми е все едно — заяви му тя.

Заговориха. Кристоф се опита да й докаже съвсем сериозно, че човек няма право да не се интересува от другите и че хората биха могли да си окажат взаимно толкова много услуги, ако си помагат и се утешават…

— Утешенията нямат никакво въздействие при мене.

И тъй като Кристоф настояваше на своето, тя добави със своята леко безочлива усмивка:

— Да, ролята на утешителя е изгодна за този, който я играе.

Той не разбра веднага какво иска да каже. Но когато разбра намека й, когато си помисли, че тя го подозира в преследване на собствена изгода, докато той само й съчувствуваше, Кристоф стана възмутен, отвори вратичката на купето и макар че влакът бе вече тръгнал, понечи да скочи. Тя го задържа с голяма мъка. Той седна вбесен на мястото си и затвори вратичката точно когато влакът влезе в един тунел.

— Виждате ли, щяхте да се убиете.

— Пет пари не давам!

Той не искаше повече да разговаря с нея.

— Хората са страшно глупави — заяви той. — Причиняват си болка, страдат, а когато се опиташ да помогнеш някому, подозират те. Отвратително. Такива хора не са човечни.

Тя се опита смеешком да го успокои. Сложи ръката си върху неговата, заговори мило, като го назова по име.

— Как? Нима ме познавате? — удиви се той.

— Че кой в Париж не се познава? Нали и вие сте от същата порода. Но аз наистина сгреших, като ви говорих с такъв тон. Вие сте добро момче, виждам. Хайде, успокойте се. Край! Да се помирим!

Стиснаха си ръце и заговориха приятелски. Тя каза.

— Знаете ли, не е моя вината. Толкова съм се лъгала в хората, че съм станала мнителна.

— Те и мен често са разочаровали, но винаги им вярвам — отвърна Кристоф.

— Ясно, родили сте се лапнимуха!

Той се изсмя.

— Да, не една съм глътнал през живота си, но не ми вреди. Стомахът ми е здрав. Гълтам и по-големи животни, мизерията, тази стара вещица, а при случай и мизерниците, които ме нападат. Чувствувам се само още по-добре.

— Имате късмет — забеляза тя. — Все пак сте мъж.

— А пък вие — жена.

— Не е кой знае какво щастие.

— Жената е много красиво същество — отвърна той, — а може да бъде и много добра.

Тя се разсмя.

— Добра ли? И какво прави обществото с добротата й?

— Човек трябва да се брани.

— Значи, добротата не трае кой знае колко.

— Защото не се среща много често.

— Може би. Пък и не трябва прекалено да се страда. Прекаленото страдание изсушава душата.

Той пак едва ли не изпита състрадание към нея. Обаче си спомни как бе посрещнала неотдавна съчувствието му…

— Пак ще заговорите за изгодната роля на утешителя…

— А не, няма да кажа вече това. Чувствувам, че сте добросърдечен, искрен. Благодаря ви. Само че не ми казвайте нищо. Вие не можете да знаете… Благодаря.

Пристигнаха в Париж. Разделиха се, без да разменят адресите си, нито да се поканят взаимно.

След един-два месеца тя позвъни веднъж на вратата му.

— Идвам при вас. Необходимо ми е да поговорим малко. Мислех си понякога за вас след срещата ни.

Тя седна.

— Само за миг. Няма да ви безпокоя дълго.

Той се канеше да я заговори. Тя го помоли:

— Почакайте една минутка, моля ви се.

Млъкнаха. След малко тя се усмихна и каза:

— Не можех вече да издържам. Сега се чувствувам по-добре.

Той искаше да я запита за причината.

— Не — спря го тя. — Само не това!

Огледа се наоколо, видя и прецени обстановката. Забеляза снимката на Луиза.

— Това е майка ви, нали?

— Да.

Тя взе снимката и я разгледа с хубаво чувство.

— Добрата старица! Вие имате щастие!

— Уви! Тя умря!

— Няма значение. Имали сте я все пак.

— Вярно е, а вие?

Но тя отклони тази тема, като смръщи вежди. Не желаеше да я разпитва за нея самата.

— Не, не. Поговорете ми за вас. Разкажете ми… нещо за вашия живот…

— Но нима това може да ви интересува?

— Разкажете все пак…

Той не искаше да й разказва каквото и да било, но не можа да не отговори на въпросите й: защото тя умееше да разпитва много добре. И той й разказа точно това, което го огорчаваше, историята с неговото приятелство, откъсването на Оливие. Тя го слушаше със съчувствена и насмешлива усмивка… Внезапно го попита:

— Колко е часът? Ах, господи! Вече два часа стоя тук!… Извинете… Ах, колко отпочинала се чувствувам!…

Тя добави:

— Бих искала да дойда пак… Не често… От време на време… Би било толкова добре за мене. Само че не бих искала да ви досаждам, нито да губя времето ви… Само за минутка сегиз-тогиз…

— Аз ще дойда у вас — каза Кристоф.

— Не, не у мен. У вас. Предпочитам…

Но тя доста дълго не се мярна вече.

* * *

Една вечер той узна случайно, че била тежко болна и от седмици не играела вече. Въпреки забраната отиде при нея. Поканиха го, макар да не приемаха никого. Тя се чувствуваше по-добре, но беше изкарала пневмония и беше доста променена; но беше запазила ироничното си изражение и острия си поглед. Явно много се зарадва на посещението на Кристоф. Накара го да седне до леглото й. Заговори, без той да я подканя, и с насмешливо безразличие му довери, че едва не умряла. Той се разтревожи. Тя се надсмя над вълнението му Кристоф я упрекна, че не му се обадила.

— Да ви се обадя ли? За да дойдете да ме видите? За_ _нищо на света!

— Бас държа, че не сте и помисляли за мен!

— И спечелихте — призна тя с подигравателна, макар и тъжна усмивка. — Не съм се сетила нито за минутка, докато бях болна. Едва днес обаче… Хайде, не тъжете! Когато съм болна, не мисля за никого. Искам само едно нещо от хората: да ме оставят на мира. Обръщам се с лице към стената и чакам. Искам да бъда сама, да умра сама, като плъх.

— Тежко е обаче да страдаш сам.

— Свикнала съм. Години наред съм била нещастна. Никой никога не ми се е притичал на помощ. Сега вече съм приучена… Пък и така е по-добре. Никой не може да направи нищо за мене… Шум в стаята, досадни грижи, лицемерни вайкания… Не, не, предпочитам да умра сама.

— Много сте примирена.

— Примирена ли? Не знам дори какво означава тази дума. Не, стискам просто зъби и ненавиждам болестта, която ме измъчва.

Той я попита дали никой не идва да я види, дали никой не се грижи за нея. Тя му каза, че приятелите й от театъра са доста добри хора — глупаци, но услужливи и състрадателни, макар и повърхностно.

— Но самата аз, нали ви казах, не искам да ги виждам. Лоша съм в леглото.

— Дори и при тези условия не бих се отказал — каза той.

Тя го изгледа със съжаление.

— И вие ли? И вие ли ще говорите като всички други?

— Прощавайте, прощавайте!… Боже мой! Ето че ставам вече парижанин! Срамувам се от себе си… Кълна ви се, че произнесох тези думи, без ни най-малко да размисля…

Той зарови лице в завивките й. Тя се засмя откровено и го удари лекичко по главата:

— Ах, последните ви думи, виж, не са парижки! Слава богу! Сега вече сте вие. Хайде, покажете ми лицето си! Да не седнете да плачете в завивките ми?

— Прощавате ли ми?

— Прощавам!

Тя поговори още малко с него, разпита го за заниманията му, после се почувствува уморена и отегчена и го отпрати.

Уговориха се да дойде още веднъж при нея следващата седмица. Но точно когато се канеше да тръгне към дома й, той получи телеграма от нея, с която го молеше да не отива: била в много лошо настроение този ден. После, два дни по-късно, го извика. Кристоф отиде при нея. Завари я почти оздравяла, седнала или по-скоро полулегнала край прозореца. Беше ранна пролет със слънчево небе и наболи пъпки по дърветата. Тя беше по-мила и нежна от всеки друг път. Каза му, че два дни преди това не можела да види никого: щяла да го възненавиди като другите хора.

— А днес?

— Днес се чувствувам съвсем млада, обновена и обичам всичко младо и ново около себе си, като вас например.

— Не съм обаче нито съвсем млад, нито съвсем нов за вас.

— Ще бъдете такъв до смъртта си.

Поговориха за това, което той бе правил, откакто не се бяха виждали, за театъра, където тя скоро щеше да поднови представленията си. По този повод тя му каза какво мисли за театъра, който й е противен, но въпреки това я държи в плен.

Каза му да не идва повече и му обеща да поднови посещенията си при него. Безпокоеше се само да не би да му пречи. Той й каза в кои часове най-малко би смутила работата му. Уговориха си парола. Тя ще почука на вратата му по особен начин, а той ще отвори или не в зависимост от желанието си…

Тя съвсем не злоупотреби с разрешението. Веднъж само, когато бе канена на някаква светска вечер, където трябваше да рецитира стихове, в последния момент това й се стори много досадно: телефонира пътем, че няма да може да отиде, и поръча на кочияша да я откара у Кристоф. Възнамеряваше просто да му каже добър вечер мимоходом. Но оказа се, че именно тази вечер тя му се довери и му разказа живота си още от детските си години.

Безрадостно детство! Случаен баща, когото не познаваше. Майка, съдържателка на кръчма, ползуваща се с лошо име в предградието на град в Северна Франция; колари се отбивали да пият, спели със съдържателката и се държали грубиянски с нея. Един от тях се оженил за нея, защото имала малко пари; биел я, напивал се. Франсоаз имала по-възрастна сестра, прислужничка в кръчмата; капвала от работа. Мъжът я направил своя любовница пред очите на майката; тя била охтичава и умряла. Франсоаз израснала сред побоища и безчестие. Била бледо, озлобено, затворено дете с пламенна и свенлива душа. Виждала как майка й и сестра й плачели, страдали, примирявали се, унижавали се и се погубвали. Била изпълнена с нечовешка воля да не се примири, да се отскубне от долната си среда; имала бунтовен дух; изпадала в нервни кризи при някои неправди; дращела и хапела, когато я биели. Веднъж се опитала да се обеси. Не успяла. Още докато се подготвяла, се убедила, че не иска да умре и се уплашила да не би опитът й да излезе сполучлив. И докато, задушаваща се, се опитвала със сгърчените си пръсти да развърже въжето, в нея се надигнало бясно желание да живее. А щом не можела да избяга от това съществуване чрез смъртта — Кристоф се усмихна тъжно, припомняйки си подобни изпитания в собствения си живот, — тя се зарекла, че ще победи, ще стане свободна, богата, ще стъпче в краката си всички, които са я потискали. Положила тази клетва в жалкия си бордей една вечер, когато чувала в съседната стая ругатните на мъжа, писъците на майка си, на която той нанасял побой, и стоновете на изнасилената си сестра. Колко нещастна се чувствувала! И все пак тази клетва я облекчила. Тя стискала зъби и си мислела: „Ще ви смажа всичките!“

През цялото това мрачно детство проблеснала една-единствена светла точка.

Един ден едно момченце, с което се шляела по улиците, син на портиера на театъра, я въвел, макар че било забранено, на една репетиция. Промъкнали се в дъното на залата в тъмнината. Тя била поразена от тайнството на сцената, блестяща в мрака, от възхитителните невнятни неща, които се казвали за нея, и от царствения вид на актрисата, която наистина играела ролята на царица в някаква романтична мелодрама. Застинала от вълнение; сърцето й биело силно… „Ето, ето каква трябва да стана!… Ах, ако можех да стана такава!…“

Когато репетицията свършила, тя пожелала на всяка цена да види и представлението вечерта. Оставила другарчето си да излезе, като се престорила, че тръгва след него. После се върнала и се скрила в театъра. Сгушила се под едно кресло и останала там три часа, дишайки прашния въздух. Тъкмо когато представлението щяло вече да започне и публиката заприиждала, а тя се наканила да излезе от скривалището си, преживяла унижението да я уловят, да я изгонят позорно от театъра сред присмехулните забележки на зрителите и да я върнат в къщи, където здравата я напердашили. През онази нощ щяла да умре, ако вече не била решила какво ще прави в бъдеще, за да се пребори с тези негодници и да им отмъсти.

Планът й бил готов. Постъпила на работа като прислужница в хотел „Кафе дьо театр“, където отсядали актьори. Едва можела да чете и пише. Решила да се научи. Вложила дяволска енергия. Крадяла книги от стаите на гостите, четяла ги нощем на лунна светлина или призори, за да не хаби свещта. Поради нехайството на актьорите дребните й кражби оставали незабелязани или собствениците на книгите се задоволявали само да ругаят. Впрочем, след като прочетяла романите, тя им ги връщала — но не непокътнати: откъсвала страниците, които й харесвали. Когато връщала книгите, стараела се да ги пъхне под леглото или под някоя мебел, за да не предположат, че са изнасяни от стаята. Подслушвала, когато актьорите репетирали ролите си. И докато метяла сама коридора, подражавала полугласно на интонацията им и повтаряла жестовете им. Ако някой я изненадвал, че играе разни роли, обсипвали я с подигравки и ругатни. Мълчала ожесточено. Самообразованието й можело да продължи дълго, ако не откраднала неразумно ролята на един актьор. Той изпаднал в ярост. Никой освен прислужницата не бил влизал в стаята му, обвинил я в кражба. Тя дръзко отрекла: той заплашил, че ще я претърсят. Тя се хвърлила в краката му и признала всичко: дребните си кражби и откъснатите листове, цялата си тайна. Ругал я страшно, но всъщност не бил толкова зъл, колкото изглеждал. Попитал я защо го прави. Когато отвърнала, че иска да стане актриса, избухнал в смях. Накарал я да декламира нещо. Тя му рецитирала цели страници наизуст. Смаян, той й казал:

— Слушай, искаш ли да ти давам уроци?

Тя изпаднала във възторг и му целунала ръцете.

— Ах! — каза Фраксоаз на Кристоф. — Колко щях да го обичам!

Той обаче мигом добавил:

— Но да знаеш, момиченцето ми, нищо не се дава току-тъй!…

Тя била девствена. Винаги защищавала ожесточено чистотата си срещу мъжките домогвания. Някаква сурова непорочност, отвращение към кратките връзки, плод на долна чувственост без любов, й били присъщи още от най-ранно детство поради погнусата от жалките гледки, които й се предлагали в дома й. И сега била такава… Ах, клетницата! Колко жестоко била наказана! Каква гавра на съдбата!

— И вие се съгласихте? — попита Кристоф.

— Ах! — отвърна Франсоаз. — Бях готова да се хвърля в огъня, но да избягна подобен ужас. Той заплашваше, че ще накара да ме арестуват като крадла. Нямах друг избор… Така бях посветена в изкуството… и в живота.

— Окаян тип! — възмути се Кристоф.

— Да. Намразих го. Но след това видях такива неща, че той не ми се струва най-порочният. Поне удържа думата си. Научи ме каквото знаеше — не беше много нещо! — в актьорския занаят. Въведе ме в трупата. Отначало слугувах на всички. Играех съвсем второстепенни роли. После една вечер субретката се разболя и ми повериха нейната роля. Оттогава почнах да играя. Казваха, че съм непоносима, смешна, странна. Тогава бях грозна. Останах си грозна до деня, когато решиха, че съм истинската, превъзходната жена… „Жената“… Идиоти!… Колкото до играта ми, окачествяваха я като неправилна, екстравагантна. Публиката не ме харесваше. Колегите ми се подиграваха с мене. Държаха ме, защото въпреки всичко им бях полезна, а и не им струвах скъпо. Не само че не им струвах скъпо, но и плащах отгоре на всичко. Всяко напредване, всяко издигане, стъпка по стъпка съм заплатила с тялото си. Колеги, директор на трупата, импресарио, приятели на импресариото…

Тя млъкна бледа, със стиснати устни и сух поглед, но се чувствуваше, че душата й плаче с кървави сълзи. За един миг изживя отново целия си предишен позор и пламенната воля за победа, която я бе поддържала, още по-пламенна при всяка нова мръсотия, която се налагало да изтърпи. Неведнъж пожелавала да умре. Но ужасно й се виждало да падне сред униженията. Ако се била самоубила преди това, защо не! Или след победата. Но не и когато се била унижила, без да е получила възмездие за унижението си…

Франсоаз млъкна. Кристоф се разхождаше гневно из стаята; с удоволствие би пребил мъжете, които бяха омърсили тази жена; после я погледна със състрадание и застанал прав до нея, улови главата й с двете си ръце, притисна нежно слепоочията й и промълви:

— Бедно момиченце!

Тя понечи да го отстрани от себе си. Той й каза:

— Не се страхувайте от мене. Много ви обичам.

Тогава по бледите страни на Франсоаз закапаха сълзи.

Кристоф коленичи до нея и целуна „La lunga man d’ogni bellezza piena…“ — хубавите й дълги ръце, по които бяха плъзнали две сълзи.

После той пак седна. Тя се успокои и поде разказа си.

Най-сетне я лансирал един писател. Открил в това странно създание демона, гения или още по-добре за него „драматичния тип, новата жена, представителката на съвременната епоха“. Естествено и той я притежавал след толкова други. И тя се оставила да я вземе, както и при другите, без любов и дори с противоположното на любовта чувство. Само че той й извоювал слава, както тя на него.

— А сега — каза Кристоф — другите хора не могат да ви направят нищо; вие можете да правите с тях каквото си искате.

— Така ви се струва — отвърна горчиво тя.

Тогава му разказа за новата подигравка на съдбата, за увлечението си по един негодник, когото презирала: някакъв писател, използувал я, изтръгнал й най-скръбните тайни, превърнал ги в литературни произведения, а после я изоставил.

— Презирам го, както презирам калта по обувките си, и треперя от яд, че го обичам, че е достатъчно да ми даде най-малък знак, за да изтичам при него, за да се унижа пред този жалък тип. Но какво да правя? Сърцето ми никога не се влюбва в този, който се харесва на ума ми. И аз съм принудена да жертвувам и да унижавам едно след друго ту сърцето, ту ума си. Имам сърце, имам и тяло. И те протестират, те протестират и искат своя дял щастие. И нямам юзда, с която да ги овладея, не вярвам в нищо, свободна духом съм… Свободна ли? Робиня на сърцето и тялото си, които проявяват желанията си често и дори винаги против волята ми. Те ме повличат и ми е срамно, но какво да сторя?…

Тя млъкна и разбърка машинално пепелта в огнището в машата.

— Четох някъде, че актьорите не чувствували нищо. И наистина хората, които виждам, са големи тщеславни деца и се измъчват само от дребни честолюбиви проблеми. Не знам кой е истински актьор — те или аз. Струва ми се, че аз. Във всеки случай плащам и за другите.

Тя прекъсна изповедта си. Беше три часът през нощта. Стана да си ходи. Кристоф й предложи да почака да съмне и я покани да си легне на неговото легло. Тя предпочете да остане седнала в креслото край угасналия огън, като продължи да говори в умълчаната къща.

— Утре ще се чувствувате уморена.

— Свикнала съм. Но вие… Какво ще правите утре?

— Свободен съм… Имам един урок в единадесет часа… Освен това аз съм издръжлив.

— Това е още едно основание за здрав сън.

— Вярно е, спя като пън. Колкото и да съм разстроен, сънят ме побеждава. Понякога се вбесявам, че спя толкова добре. Толкова загубени часове!… Много ми е приятно, че поне веднъж ще си отмъстя на съня, като му открадна една нощ!

Те продължиха да разговарят полугласно, с дълги паузи. Кристоф задряма. Франсоаз се усмихна и подпря главата му, за да не падне. Тя мечтаеше, седнала до прозореца, загледана в тъмната градина, която скоро просветна. Към седем часа събуди кротичко Кристоф и се сбогува с него.

През същия месец тя идваше при него в часовете, когато него го нямаше: завари вратата му затворена. Кристоф й даде ключ от жилището си, за да може да влиза, когато й се прииска. И тя наистина дойде неведнъж, когато Кристоф го нямаше. Оставяше букетче теменуги или няколко думи на някой лист хартия, драскулка, скица, карикатура — знак, че се е отбила.

А една вечер на излизане от театъра тя дойде при Кристоф, за да поднови сърдечния им разговор. Завари го да работи. Още при първите думи и единият, и другият почувствуваха, че не са в настроение за разговор, както последния път. Тя реши да си отиде, но беше много късно. Не че Кристоф я задържа. Тя остана по собствено желание. Стояха безмълвни и чувствуваха прилива на желанието.

И паднаха в прегръдките си.

* * *

След тази нощ тя изчезна за няколко седмици. Кристоф, у когото тази нощ бе разпалила задрямалата от месеци чувственост, не можеше да мине без нея. Тя му бе забранила да отива в дома й. Той отиде в театъра. Седна, криейки се, на последните места. Изгаряше от любов и вълнение. Тръпнеше цял. Трагичната треска, която тя влагаше при изпълнение на ролята си, обгаряше и него. Най-сетне й писа:

„Мила приятелко, сърдите ли ми се? Простете ми, ако не ви е било приятно с мене.“

Щом получи това смирено писмо, Франсоаз изтича у Кристоф и се хвърли в обятията му.

— Щеше да бъде по-добре да си останем просто добри приятели, но щом бе невъзможно, излишно е да се противопоставяме на неизбежното. Да става каквото ще!

И те сляха съществованията си. Всеки от тях запази обаче отделното си жилище и личната си свобода? Франсоаз би била неспособна да търпи присъствието на Кристоф. Пък и заради работата й не беше особено удобно. Тя идваше при него, прекарваше част от деня и нощта, но всеки ден се прибираше у дома си, като понякога и преспиваше там.

През летните месеци, когато театърът бе затворен, те наеха заедно една къща в околностите на Париж, близо до Жиф. Прекараха щастливи дни там, макар и забулени с лека печал. Дни на доверие и работа. Имаха хубава светла стая, високо до покрива, с обширен открит хоризонт над полята. Нощем виждаха от леглото си през прозореца странните сенки на облаците, които плуваха по небето, залени с матова, тъмна светлина. Прегърнати, полуунесени в сън, те чуваха песента на опиянените от радост щурци или проливните дъждовни струи; есенният дъх на земята — орлови нокти, повет, глицинии, окосена трева — пропиваше къщата и самите тях. Нощна тишина. Сън един до друг. Безмълвие. В далечината лай на кучета. Пропяват петли. Зората се разпуква. Долита приглушеният звън на далечната камбанария. В сивата студена ранна утрин телата в топлото гнездо изтръпват и още по-влюбено се притискат едно до друго. Птичите трели във виещата се по стената зеленина го събуждат. Кристоф отваря очи и с разнежено сърце наблюдава умореното лице до него на спящата приятелка, бледа след любовната нощ…

Любовта им съвсем не беше егоистична страст, а дълбоко приятелство, в което тялото изискваше също своя дял. Те не си пречеха. Всеки работеше поотделно. Талантът на Кристоф, неговото добросърдечие, устойчивата му нравственост бяха особено скъпи на Франсоаз. Тя се чувствуваше по-възрастна от него в известно отношение и изпитваше майчинско удоволствие. Съжаляваше, че не разбира нищо от творбите му. Беше затворена за музиката, освен в редки мигове, когато биваше обзета от първично вълнение, предизвикано не толкова от музиката, колкото от чувствата, от които бе пропита не само тя, но и всичко около нея — пейзажът, хората, багрите и звуците. Но все пак тя долавяше дарбата на Кристоф в този тайнствен език, който й бе непонятен. Като че ли пред нея играеше на чужд език голям актьор. Собственият й талант бе съживен от него.

А Кристоф, когато създаваше някоя творба, пречупваше мислите си, въплъщаваше чувствата си в тази жена, която обожаваше. И ги виждаше по-красиви, отколкото в него самия. Неоценимо богатство бе близостта с подобна душа, така женствена, слаба, добра, а в дадени моменти жестока и гениална. Той узна от нея много за живота и за хората, за жените, които познаваше малко, докато тя ги преценяваше със зорката си проницателност. Той опозна главно по-добре благодарение на нея театъра; тя го въведе в духа на това прекрасно изкуство, най-съвършено от всички изкуства, най-сбито, най-пълноценно. Разкри му това вълшебно средство на човешката мечта; той узна от нея, че не трябва да пише само за себе си, както бе склонен да прави — склонност на много хора на изкуството, които по примера на Бетховен отказват да пишат за „една проклета цигулка, когато Духът говори с тях“. Големият драматургичен писател не се срамува да пише за дадена сцена и да нагажда мисълта си към актьорите, с които разполага. Той не смята, че я смалява по този начин: защото съзнава, че ако мечтата е красиво нещо, осъществяването на дело пък е велико нещо. Театърът, подобно на фреската, представлява изкуство, намерило точното си място: живо изкуство.

Тези мисли на Франсоаз съответствуваха на убежденията на Кристоф, който в този момент на творческата си кариера се стремеше към колективно изкуство, общуващо с другите хора. Опитът на Франсоаз го караше да долови тайнственото сътрудничество, което се създава между публика и актьор. Колкото и да бе реалистка и лишена от илюзии, Франсоаз чувствуваше силата на това взаимно внушение, вълните на симпатия, които свързват изпълнителя със зрителите, властното мълчание на хиляди души, сред което избликва гласът на един-единствен интерпретатор. Естествено тя долавяше това само в отделни проблясъци, много редки, но те се повтаряха за дадена пиеса на едни и същи пасажи. Останалото време бездушен занаят, хладен умствен механизъм. Но важното е изключението, светкавицата, която макар и за секунда осветява бездната, общата за милиони същества душа, чиято сила е изразена само от едно същество.

Великият творец трябваше да въплъти точно тази обща душа. Неговият идеал бе живият обективизъм на древния поет, който се отърсва от собственото си „аз“, за да се нагърби с колективните чувства, които се носят над света. Франсоаз изпитваше още по-силно тази потребност, защото й бе невъзможно да се откаже от себе си: тя винаги играеше самата себе си. Стихийното разцъфване на индивидуалния лиризъм има нещо болезнено от век и половина насам.

Нравственото величие се състои в това да чувствуваш много и да овладяваш много, да бъдеш лаконичен в речта си и целомъдрен в мисълта си, да не я излагаш на показ, да говориш с един поглед, с една дълбока дума, без детински преувеличения, без женски излияния, за хората, които могат да те разберат от половин дума, за истинските мъже. Съвременната музика, която говори много за себе си и се доверява несдържано на всеки срещнат, издава липса на свян и липса на усет. Тя прилича на болните, които безспир говорят за болестите си на другите хора, с противни и смешни подробности. Франсоаз не беше композиторка и виждаше признак за упадък в развитието на музиката за сметка на поезията, все едно, че тя бе разяждащ я полип. Кристоф протестираше, но когато размислеше, и той се питаше дали в думите й няма нещо вярно. Първите Lieder писани по стихове на Гьоте, бяха сдържали и точни; скоро Шуберт примеси в тях своята сантименталност, Шуман — томлението на млада госпожичка и чак до Хуго Волф тази тенденция се засилва и стига до подчертана декламация, неприлични анализи, желание да не се остави нито едно кътче от душата неосветено. Тайните на сърцето са грубо разбулени. Това, което бе казано сдържано от Софокъл, се крещи днес от безсрамните Менади, които показват голите си тела.

Кристоф се срамуваше малко от това изкуство, от което се чувствуваше също заразен. Без да иска да се връща към миналото — безсмислен и противоестествен стремеж, — той черпеше наново вдъхновение от композиторите, отличаващи се с горда сдържаност на мисълта и с чувство за голямо всеобщо изкуство: предпочиташе творбите на Хендел, който, изпълнен с презрение към сълзливия пиетизъм на сънародниците си, съчинявал мощните си „Хорове“ и епични оратории, песни на народите за народите. Трудното беше да намери сюжети, които, както Библията по времето на Хендел, да пробудят общи чувства у днешните нации. Днешна Европа нямаше вече книга, поема, молитва или вероучение, които да бъдат всеобщо достояние. О позор, потискащ всички съвременни писатели, хора на изкуството, мислители! Нито един не е писал, не е мислил за всички! Единствен Бетховен остави няколко страници от новото си утешително Евангелие. Но само музикантите го четат, а повечето хора никога няма да го разберат. Вагнер се опита да издигне на байройтския хълм религиозно изкуство, обединяващо всички хора. Но благородната му душа беше премного белязана от всички пороци на упадъчната музика и мисъл на неговото време. На свещения му хълм се събраха не рибарите от Галилея, а фарисеите.

Кристоф ясно съзнаваше какво трябва да прави; липсваше му само поет, трябваше да твори сам, да се ограничи само в музиката. А тя, каквото и да говорят, не е общодостъпен език. Необходим е лъкът на думите, за да стигне до съзнанието на всички хора стрелата на звуците.

Кристоф възнамеряваше да композира поредица симфонии, вдъхновени от обикновеното ежедневие. Замисляше една „Simphonia domestica“ по свой маниер, различна от симфонията на Рихард Щраус. Той нямаше да отразява в нея с фотографска точност семейния живот посредством условна азбука, в която различните музикални теми да изразяват по волята на автора различни лица. Ерудирана игра на прочутия майстор на контрапункта!… Той не се опитваше да описва лица или действия, а да изрази чувства, познати на всички, в които всеки да намери отглас от собствената си душа. Първата част изразяваше сериозното и наивно щастие на една влюбена млада двойка, нежната й чувственост, доверието в бъдещето. Втората беше елегия за смъртта на едно дете. Кристоф с отвращение бе избягнал всякакъв реализъм в изявата на скръбта. Индивидуалните образи изчезваха; само една неизмерима мъка, вашата, моята, мъката на всяко човешко същество пред нещастие, което може да се случи всекиму. Смазаната от загубата душа се въздигаше постепенно с мъчително усилие, за да превърне болката си в жертва. Тя смело подемаше своя път в следващата част, свързана с втората — енергична фуга, чийто дръзновен рисунък и упорит ритъм завладяваха накрая човешкото същество и го водеха през борби и сълзи към мощен марш, изпълнен с неукротима вяра. Последната част обрисуваше заника на живота. Началните теми се появяваха отново с трогателното доверие и нежност, които не можеха да остареят, но по-зрели, леко наранени, изплували над сенките на скръбта, увенчани от светлина, те издигаха към небето като пищни цветове химн на богоговейна любов към безконечния живот.

Освен това Кристоф търсеше и в древните книги големи и прости човешки сюжети, говорещи на всички сърца. Избрал бе два: „Йосиф“ и „Ниобея“. Но и тук той се сблъскваше с опасния проблем за свързването на поезията и музиката. Разговорите му с Франсоаз го връщаха към набелязаните някога с Корин проекти за музикална драма — изкуство на свободното слово, свързано със свободна музика, изкуство, за което няма представа нито един днешен музикант, отречено от шаблонната критика, пропита от Вагнеровата традиция. Ново произведение: защото няма смисъл да върви по стъпките на Бетховен, Вебер, Шуман, Бизе, макар и те да са създавали успешно мелодрами. Няма защо да лепва каква да е декламация на каква да е музика и на всяка цена да предизвика с тремоло просташки груби ефекти върху просташка публика. Проблемът беше да създаде нов жанр, в който гласовете да се съчетаят с инструменти, сродни тям, и тихо да прибавят към мелодичните строфи отгласа на музикални мечти и жалби. Такава форма би била приложима само към ограничен брой сюжети за интимни и съкровени мигновения на душата, за да извлече поетичния им аромат. Никое изкуство не би могло да бъде по-дискретно и по-аристократично. Естествено то има малко изгледи за развитие в епоха, която въпреки стремежите на творците е белязана с дълбока простащина и парвенющина.

Може би Кристоф не беше по-призван от другите за подобно изкуство. Самите му качества и на първо място плебейската му сила му пречеха. Той можеше само да го замисли и с помощта на Франсоаз да осъществи няколко скици.

Така написа музиката към няколко страници от Библията, почти без да ги измени — безсмъртната сцена, в която Йосиф издава пред братята си самоличността си и след толкова изпитания, изнемогващ от вълнение и обич, прошепва думите, извикали сълзи в очите на стария Толстой:

„Не мога повече… Чуйте, аз съм Йосиф. Жив ли е още баща ми? Аз съм брат ви, изгубеният ви брат… Аз съм Йосиф…“

Хубавата свободна връзка между Кристоф и Франсоаз не можеше да трае дълго. Те изживяха заедно мигове на истинска пълнота, но бяха прекалено различни един от друг. И двамата избухливи, често се спречкваха. Сблъсъците им никога не стигаха до грубост, защото Кристоф уважаваше Франсоаз. А Франсоаз, макар и понякога жестока, беше добра към хората, които бяха добри с нея. За нищо на света не би им причинила мъка. Впрочем и единият, и другият бяха дълбоко жизнерадостни натури. Тя се надсмиваше над себе си, но се и терзаеше, защото старата й страст все още я държеше в плен. Не можеше да понася това унизително положение и особено мисълта, че Кристоф може да я подозира.

Когато, мълчалива и тревожна, потъваше по цели дни в своята печал, Кристоф се чудеше, че не е щастлива. Беше постигнала целта си: беше голяма артистка, тачена, уважавана.

— Да — отвръщаше му тя, — ако бях от ония прословути актриси с души на бакалки, които се занимават с театър, както биха се занимавали с търговия, сигурно щях да бъда щастлива. Те, виж, са доволни, когато „си извоюват“ добро положение, богата буржоазна женитба и — nec plus ultra^[8] — кръста за храброст. На мен това не ми стига. Ако не си глупак, успехът ти изглежда по-празен и от провала. Ти поне трябва да го знаеш!

— Зная — каза Кристоф. — Ах, господи! Съвсем не си представях така славата, когато бях дете. Колко пламенно копнеех за нея! Колко лъчезарна ми се струваше! Обожавах я като кумир… Няма значение! Все пак успехът има едно божествено качество: дава ни възможност да направим нещо добро.

— Какво добро? Победил си. Но защо? Нищо не се е променило. Театри, концерти, всичко си е останало същото. Само нова мода замества старата. Не те разбират или те разбират само донякъде и вече мислят за друго… Нима ти самият разбираш другите творци? Във всеки случай ти самият не си разбран от тях. Колко далеч от тебе са тия, които обичаш най-много! Спомни си за своя Толстой!…

Кристоф му бе писал. Беше се запалил по книгите му. Искаше да напише музиката към някои от неговите народни приказки; поискал му беше разрешение и му беше изпратил своите Lieder. Толстой не му бе отговорил, както Гьоте не бе отговорил на Шуберт и Берлиоз, когато му бяха изпратили шедьоврите си. Толстой бе накарал да му изсвирят творбите на Кристоф и се беше ядосал, защото не бе разбрал нищо. За него Бетховен бе декадент, а Шекспир мошеник. В замяна на това беше влюбен в предвзети дребни композитори, в творби за клавесин, които очароваха краля-перука^[9]; нещо повече, той считаше „Изповедта на една камериерка“ за истински християнска книга…

— Великите хора нямат нужда от нас — каза Кристоф. — Трябва да мислим за другите.

— За кои други? За еснафската публика, тези сенки, които ни скриват живота? Да играеш, да пишеш за тия хора! Да похабяваш живота си за тях! Колко е жалко!

— Ами! — възрази Кристоф. — И аз ги виждам така, но това не ме натъжава. Те не са толкова лоши.

— Славен немски оптимизъм! Втори Панглос^[10]!

— И те са хора като мене. Защо да не ме разберат!… А дори и да не ме разберат, нима ще се вайкам? От тия хиляди хора все ще се намерят един-двама, които ще бъдат с мене, това ми стига. Достатъчно е и таванско прозорче, за да вдъхнеш въздух… Помисли си за простодушните зрители, за младежите, за безобидните стари души, които твоята трагична красота издига над посредственото им всекидневие. Спомни си за теб самата, когато си била дете! Не е ли добре да дадеш на другите — па макар и само на един човек — щастието и доброто, което някой друг някога е дал на теб?

— Ти си мислиш, че има поне един? Аз вече се съмнявам… Как ни обичат най-добрите от хората, които ни обичат? Как ни виждат? Умеят ли поне да виждат? Те ни се възхищават, като ни унижават. Изпитват същото удоволствие от играта на коя да е посредствена актриса; нареждат ни сред глупците, които презират. Всички, които се ползуват с успех, са равни за тях.

— И все пак най-големите измежду всички си остават най-големи за идните поколения.

— Обикновен ефект, предизвикан от отдалечението! Планините се издигат все по-нагоре, колкото повече се отдалечаваме от тях! Виждаме по-добре височината им; но затова пък сме и по-далеч… Пък и кой казва впрочем, че са най-великите? Нима познаваш другите, изчезналите?

— Дявол да го вземе! — възкликна Кристоф. — Дори никой да не почувствува какво представлявам, нали все пак съществувам? Имам музиката си, обичам я, вярвам в нея; тя е по-истинска от всичко останало.

— Ти си свободен в твоето изкуство, можеш да правиш каквото си щеш. Но какво мога аз? Принудена съм да играя това, което ми налагат, и да го предъвквам до повдигане; във Франция още не са ни довели до състоянието на товарни животни като американските актьори, които десет хиляди пъти играят „Рип“ или „Робер Макер“, които двадесет и пет години от живота си въртят воденичния камък на една-единствена жалка роля. Но на път сме да се превърнем в това. Жалки театри! Публиката не понася гения освен в минимални дози, обръснат, подрязан, обезкосмен, намазан с модни помади… „Гений на мода“! Не е ли отчайващо? Какво похабяване на сили! Виж в какво превърнаха Муне. Какво му се падна да играе през целия му живот? Две-три роли само си заслужават да се живее: Едип, Полийокт. Останалото, каква безсмислица! И като си помислиш за всичко велико, което би могъл да създаде!… Не е по-добре и извън Франция. Какво направиха с Дузе? В какво премина животът й? В безполезни роли!

— Истинската ви роля е да наложите на обществото големите литературни творби.

— Човек напразно се изтощава. Не си заслужава трудът. Щом някое такова произведение докосне сцената, то загубва възвишената си поезия и става лъжливо. Диханието на публиката го замърсява. Публика на душни градове, с вонещи бърлоги, която не знае вече какво значи чист въздух, природа и здрава поезия; трябва й гримирана поезия, подобна на нашите мутри… Ах, пък и освен това… освен това… дори и да успеем… Не, това не запълва живота, това не запълва моя живот…

— Ти още мислиш за него.

— За кого?

— Много добре знаеш. За онзи нехранимайко.

— Да.

— А ако имаше този мъж, ако той те обичаше, признай си, пак нямаше да бъдеш щастлива, пак щеше да намериш начин да се измъчваш.

— Вярно е… Ах, какво ми е най-сетне? Много се борих в живота си, много се трових и не мога вече да намеря спокойствие, нося в себе си една тревога, трескавост…

— Тя навярно е била в тебе и преди всичките ти изпитания.

— Възможно е… Да, още когато бях малка… Тази тъга ме разкъсваше.

— Но какво би желала?

— Нима зная? Повече от това, което съм.

— Това състояние ми е познато. И аз бях такъв като много млад.

— Да, но ти си възмъжал, докато аз ще си остана вечно недорасла. Аз съм незавършено същество.

— Всички сме такива. Щастието се състои в това да знаеш ясно докъде стигат границите ти и да се чувствуваш щастлив в тях.

— Не мога вече. Излязла съм извън тях. Животът ме изнасили, смаза, осакати. Струва ми се, че бих могла да бъда все пак нормална, здрава хубава жена, без да бъда като стадото.

— Все още можеш да бъдеш такава. Аз те виждам така ясно!

— Кажи ми как ме виждаш.

Той я описа при условия, при които тя би се развивала естествено и хармонично, при които би била щастлива и обичана. Тя го слушаше с умиление, но след малко заяви:

— Не, невъзможно е вече.

— Добре — заключи той. — В такъв случай трябва да си кажеш подобно на стария Хендел, когато ослепява:

(Всяко зло за добро!)

И той й изпя този пасаж на пианото. Тя прегърна своя мил безумец, своя оптимист. Той й въздействуваше благотворно. Но тя не му въздействуваше по същия начин или най-малкото се боеше, че му вреди. Изпадаше в кризи на отчаяние, които не съумяваше да скрие от него. Любовта я правеше малодушна. Нощем, когато си легнеха и тя се терзаеше мълчаливо, той отгатваше състоянието й и умоляваше близката и същевременно далечна приятелка да сподели с него тежките си мисли. Тогава тя не можеше да устои, доверяваше му се и плачеше в обятията му, а той я утешаваше с часове добродушно, без да се сърди. Но това нейно вечно неспокойствие все пак с течение на времето започна да го уморява. Франсоаз изтръпваше при мисълта, че може да му предаде своята трескавост. Обичаше го премного, за да понесе той да страда заради нея. Предложиха й ангажимент за Америка: тя прие, за да си наложи да замине. Раздели се с него с чувство на унижение. И той изпитваше нещо подобно. Да не могат да бъдат щастливи един с друг!

— Бедни приятелю — каза му тя, усмихвайки се тъжно. — Никак не ни бива. Нима друг път ще ни падне толкова подходящ случай, такова приятелство. Но няма начин, няма начин… Много сме глупави…!

Загледаха се смутени и печални. Засмяха се, за да не заплачат, прегърнаха се и се разделиха със сълзи на очи. Никога не се бяха обичали повече, отколкото в момента на раздялата.

А след като тя замина, той се върна към своето изкуство, стария си другар… О, умиротворение на звездното небе!

* * *

Малко след това Кристоф получи писмо от Жаклин. Тя му пишеше за трети път. Писмото й беше съвсем различно от обичайния й тон с него. Тя му изказваше съжалението си, че вече не го вижда и го канеше мило да им отиде пак на гости, за да не натъжава двамата си приятели, които го обичат. Кристоф беше очарован, без да се изненада прекалено много. Той наистина си мислеше, че несправедливото отношение на Жаклин спрямо него нямаше да трае вечно. Обичаше да си повтаря подигравателната забележка на стария си дядо: „Рано или късно жените изпадат в добро настроение. Трябва само да имаш търпение да го изчакаш.“

И така, той отиде пак при Оливие и бе приет с радост. Жаклин го отрупа с внимание; тя избягваше присъщия си ироничен тон, внимаваше да не каже нещо, което би могло да оскърби Кристоф, проявяваше интерес към заниманията му и говореше умно на сериозни теми. Кристоф си въобрази, че тя се е променила коренно. А тя се държеше така само за да му се хареса. Жаклин бе чула за любовната връзка на Кристоф с модната актриса, която бе станала храна на парижките клюки. И бе видяла Кристоф в нова светлина; той събуди любопитството й. Когато го видя повторно, той й се стори много по-симпатичен. Дори и недостатъците му й се сториха нелишени от очарование. Даде си сметка, че Кристоф е богато надарен и че си заслужава човек да го обича.

Атмосферата в младото семейство не се бе подобрила; тя се бе даже влошила. Жаклин умираше от скука… Колко самотна е жената! Извън детето нищо друго не я задържа, а и детето невинаги е достатъчно, за да я задържи: защото, когато тя е истинска жена, а не само същество от женски пол, когато има богата и взискателна душа, тя е създадена за толкова неща, които не може да осъществи сама, ако мъжът не й се притече на помощ!… Мъжът не е толкова сам, дори когато е по-самотен от нея! Неговият монолог е достатъчен, за да насели пустинята му. А когато е сам в семейния живот, той се приспособява по-добре към самотата си, защото я забелязва по-малко, тъй като продължава своя монолог. И той и не подозира, че звукът на гласа му, продължаващ невъзмутимо да говори в пустошта, прави мълчанието още по-страшно и самотата още по-ужасна за жената до него, за която всяка дума, несъживена от любовта, е мъртва. Той не съзнава — не е заложил като жената целия си живот върху любовта: животът му е зает другаде… Кой ще запълни живота на жената и ще задоволи безграничния й копнеж, мириадите пламенни сили, които вече четиридесет века, откакто съществува човечеството, изгарят ненужно, принесени в жертва на два единствени идола: мимолетната любов и майчинството, върховната измама, отказана на хиляди жени, която запълва само няколко години от живота на останалите?

Жаклин беше дълбоко отчаяна. Тя изживяваше мигове на истински ужас, сякаш я пронизваха кинжали. Мислеше си тревожно: „За какво живея? Защо съм се родила?“

И сърцето й се свиваше.

— Господи, ще умра! Господи, ще умра!

Тази мисъл я преследваше натрапчиво особено нощем. Сънуваше, че казва: „Сега сме 1889.“ — „Не — отвръщаше й нечий глас, — сега сме 1909.“ И тя бе отчаяна, че е двадесет години по-стара, отколкото се е смятала.

„Животът ми ще свърши, без да съм живяла! Какво направих с тези двадесет години? Какво направих с живота си?“

Сънуваше, че е едновременно четири малки момиченца. И четирите спяха в една и съща спалня на отделни креватчета. Бяха еднакви на ръст, но едното бе осем, другото петнадесет, третото двадесет, а четвъртото тридесетгодишно. Имаше някаква епидемия. Трите бяха вече умрели. Четвъртото се поглеждаше в огледалото и се ужасяваше: виждаше носа си удължен, чертите повехнали… значи, и то щеше да умре и тогава всичко ще свърши…

„Какво направих с живота си?“…

Събуждаше се, потънала в сълзи, и кошмарът не избледняваше с настъпването на деня, защото именно денят беше кошмарен. Какво бе направила с живота си? Кой й го бе откраднал?… Тя почваше да ненавижда Оливие, невинен съучастник — имаше ли значение, че бе невинен, след като злото не е по-малко? — на сляпата съдба, която я смазваше. Упрекваше се после, защото беше добросърдечна, но се измъчваше прекалено много; и тя неволно караше това свързано с нея същество, задушаващо съществуването й, да страда още повече, макар също да страдаше, за да си отмъсти. После се чувствуваше само по-нещастна и се ненавиждаше; съзнаваше, че ако не намери средство да се спаси, ще стане още по-зла. Търсеше пипнешком това средство около себе си; приближаваше се до всичко подобно на удавник; опитваше се да се заинтересува от нещо, от произведение или живо същество, което да стане нейно, нейно дело, нейно същество. Стараеше се да се занимава с интелектуална работа, учеше чужди езици, започваше да пише статии, повести, рисуваше, композираше… Напразно: още първия ден губеше вяра в себе си. Беше много трудно. Пък и освен това: „Книги, художествени творби! Какво представляват те? Не знам дали ги обичам, дали те наистина съществуват…“ Понякога разговаряше оживено с Оливие, смееше се, увличаше се като че ли от разговора им, опитваше се да се разсее… Напразно: оживлението й внезапно замираше, сърцето й се вледеняваше, тя се скриваше в стаята си смазана, без да плаче, без да може да си поеме дъх. Беше успяла до известна степен да преобрази Оливие: той беше станал скептичен, светски. Не му бе ни най-малко признателна. Намираше го слаб като самата себе си. Излизаха почти всяка вечер. Тя разхождаше из парижките салони тревожното си отегчение, което никой не отгатваше под винаги готовата и иронична усмивка. Търсеше някой, който да я обикне и да я задържи на ръба на бездната… Напразно, напразно. Никой не отговаряше на отчаяния й зов. Безмълвие.

Тя никак не обичаше Кристоф. Не можеше да понася грубите му маниери, оскърбителната му откровеност и главно безразличието му. Никак не го обичаше, имаше чувството, че той поне е силен, подобен на скала над смъртта и й се искаше да се вкопчи в тази скала, в този плувец, чиято глава стърчеше над водата, или да го удави ведно със себе си…

Освен това не й стигаше вече, че е разделила мъжа си от приятелите му: необходимо й бе да му ги отнеме. И най-честните жени понякога изпитват инстинктивно изкушението да видят докъде стига властта им и да минат отвъд нея. В тази злоупотреба с властта им тяхната слабост доказва сама на себе си силата си. А когато жената е егоистична и тщеславна, тя намира злорадо удоволствие да открадне от мъжа си приятелството на неговите приятели. Задачата й е много лесна, достатъчни са няколко погледи. Почти няма мъж, честен или не, който да не прояви слабостта да се улови на въдицата. Колкото и истински приятел да е, той навярно няма да отиде докрай, но непременно ще измами мислено приятеля си. И ако съпругът забележи, с приятелството им е свършено: те не могат вече да се гледат със същите очи. Жената, която играе тази опасна игра, най-често стига дотам — тя и не иска нищо повече; държи ги и двамата в своя власт, разделени един от друг.

Кристоф забелязваше любезностите на Жаклин, но те не го изненадваха. Когато той обичаше някого, беше наивно склонен да намира естествено да бъде обичан и той от него, без задна мисъл. Отговаряше радостно на авансите на младата жена; намираше я пленителна; забавляваше се от все сърце с нея; преценяваше я толкова благосклонно, че едва ли не бе готов да сметне, че Оливие е много неопитен, щом не успява да бъде щастлив с нея.

Придружи ги в една обиколка с кола за няколко дни; и им гостува във вилата на Ланже в Бургундия — старо семейно имение, което бяха запазили заради свързаните с него спомени, но където почти не ходеха. Къщата беше усамотена сред лозя и горички; вътре бе разнебитена, с разсъхнати прозорци; миришеше на мухъл, на зрели плодове, прохладна сянка и на иглолистни дървета, нагрени от слънцето. Живеейки рамо до рамо с Жаклин в продължение на няколко дни, Кристоф се чувствуваше проникнат от неуловимо, сладостно усещане, което никак не го безпокоеше; той изпитваше невинна, но съвсем не безплътна наслада, когато чуеше гласа й, докоснеше младото й тяло или го облъхнеше дъхът й. Оливие, леко угрижен, мълчеше. Той не подозираше, но бе потиснат от неясна тревога, която би се срамувал да си признае. За да се накаже, той ги оставяше често сами. Жаклин четеше в душата му и бе трогната. Искаше й се да му каже: „Хайде, не се опечалявай, приятелю. Пак тебе си те обичам най-много.“

Но не му казваше нищо; и тримата се оставяха на волята на случая — Кристоф не подозираше нищо, Жаклин сама не знаеше какво точно иска и разчиташе на случая да й го покаже. Оливие единствен предвиждаше, предчувствуваше, но от свян, породен от честолюбието и любовта му, не искаше и да мисли по този въпрос. Когато волята мълчи, заговорва инстинктът; в отсъствие на душата, тялото поема своя път.

Веднъж след вечеря нощта им се стори толкова красива — безлунна звездна нощ — че пожелаха да се разходят в градината. Оливие и Кристоф излязоха от къщи. Жаклин се качи в стаята си, за да си вземе шала. Тя не слезе. Проклинайки вечната бавност на жените, Кристоф се върна да я извика. От известно време, без да обърне внимание, той играеше ролята на съпруг. Чу стъпките й. Стаята, в която бе влязъл, бе със затворени капаци. Не се виждаше нищо вътре.

— Хайде, идвайте, безкрайно бавна госпожо! — извика весело Кристоф. — Ще изхабите огледалата от много оглеждане!

Тя не отговори. Беше се спряла. Кристоф имаше впечатлението, че е в същата стая, но тя не помръдваше.

— Къде сте? — запита той.

Тя не отговори. Кристоф също млъкна: той вървеше пипнешком в мрака. Обзе го вълнение. Спря се с разтуптяно сърце. Чу съвсем близо до себе си лекото дишане на Жаклин. Пристъпи още една крачка и пак се спря. Тя беше близо до него, той знаеше, но не можеше да се приближи повече. Няколко секунди тишина. Внезапно две ръце сграбчиха неговите и го привлякоха, а една уста се долепи до устата му. Той притисна Жаклин в прегръдките си. Безмълвни, неподвижни. Устните им бавно се откъснаха. Жаклин излезе от стаята. Кристоф я последва цял изтръпнал. Краката му се огъваха. Той се спря за миг и се облегна на стената, за да уталожи кипналата си кръв. После отиде при тях. Жаклин невъзмутимо разговаряше с Оливие. Вървяха малко пред него. Кристоф се влачеше смазан зад тях. Оливие се спря да го дочака. Кристоф също се спря. Оливие го повика приятелски. Кристоф не отговори. Познавайки нрава на приятеля си и внезапните му мълчания, в които той се зазиждаше здраво, Оливие не настоя повече и продължи да се разхожда с Жаклин. А Кристоф продължаваше да върви несъзнателно на десет крачки зад тях, като куче. Когато те спираха, спираше и той. Когато тръгнеха, тръгваше и той. Така обиколиха градината и се прибраха. Кристоф се качи в стаята си и се заключи. Не запали лампата. Не си легна. Не мислеше за нищо. Посред нощ сънят го обори, както бе седнал, опрял глава на масата. Събуди се след един час. Запали свещта, прибра трескаво листовете си, вещите си, стегна куфара си, хвърли се върху леглото и спа до разсъмване. Тогава слезе с багажа си и си отиде. Чакаха го цяла сутрин. Търсиха го целия ден. Жаклин, скривайки зад безразличие гнева си, нарочно преброи с оскърбителна ирония сребърните си прибори. Едва на следващата вечер Оливие получи писмо от Кристоф.

„Мили приятелю, не ми се сърди, че си тръгнах като обезумял. Аз съм си безумен, нали знаеш. Какво да се прави? Не мога да стана друг. Благодаря ти за топлото гостоприемство. Беше ми много приятно. Но как да ти кажа, не съм създаден за съвместен живот с другите хора. Не знам дали съм създаден за живота въобще. Моята участ е да си седя в моето кътче и да обичам хората — отдалеч: така е по-благоразумно. Когато ги виждам от прекалено близко, ставам мизантроп. А не искам да бъда такъв. Искам да обичам хората, да обичам всички. О! Колко бих искал да сторя нещо хубаво за всички вас! Ако можех да направя да бъдете, да бъдеш щастлив! С каква радост бих дал в замяна цялото щастие, което мога да имам! Но това не ми е позволено. Човек може само да покаже пътя на другите. Не може да го измине вместо тях. Всеки трябва да търси спасението си сам. Спасете се! Спаси се! Много те обичам.

Кристоф

Моите почитания на госпожа Жанен.“

„Госпожа Жанен“ прочете писмото със стиснати устни и презрителна усмивка. Тя каза само:

— Няма що! Последвай съвета му! Спасявай се!

Но в момента, когато Оливие протегна ръка, за да си вземе обратно писмото, Жаклин смачка листа и го хвърли на земята. Две големи сълзи се търкулнаха от очите й. Оливие я хвана за ръка.

— Какво ти е? — попита я той развълнуван.

— Остави ме! — извика тя гневно.

Излезе, като извика от прага:

— Егоисти!

* * *

Накрая Кристоф бе успял да превърне във врагове покровителите си от „Гран Журнал“. Лесно можеше да се предвиди: Кристоф бе получил от небето прославената от Гьоте добродетел „непризнателността“. „Отвращението да проявиш признателност се среща рядко — пишеше иронично Гьоте, — и то само при забележителни хора; излезли от по-бедни класи, те са били принудени на всяка крачка да приемат помощ, почти винаги отровена от простащината на благодетеля…“

Кристоф смяташе, че не е длъжен да се унижава заради оказаната услуга, нито пък — това бе едно и също за него, — че трябва да се откаже от свободата си. Направеше ли добро някому, той не му го заемаше срещу еди-колко си процента лихва, а му го подаряваше безвъзмездно. Неговите благодетели мислеха иначе по този въпрос. Те имаха прекалено високи нравствени изисквания спрямо хората, които би трябвало да им бъдат задължени, и се оскърбиха, когато Кристоф отказа да напише музиката за един глупав химн по случай празника-реклама, организиран от вестника им. Накараха го да почувствува, че се е държал некоректно. Кристоф не им обърна внимание. Окончателно ги вбеси, като грубо опроверга малко след това някои изказвания, които му бе приписал техният вестник.

Тогава те започнаха кампания против него. Използуваха всички оръжия. За лишен път извадиха арсенала за интриги на старата военна машина, която неведнъж е служила на всички некадърници в борбата им срещу всички творчески личности и която никога не е убивала никого, макар и въздействието й върху глупците да е неизменно същото: обвиниха го в плагиатство. Изнамериха в неговите творби, както и в творбите на неизвестни негови колеги изкусно избрани и подправени пасажи и доказаха, че е откраднал вдъхновението си от други композитори. Обвиниха го, че се е опитвал да задуши млади творци. Ако поне трябваше да се справя само с хората, които лаят по занаят, критиците-джуджета, които се покатерват по раменете на големия човек и крещят: „Аз съм по-голям от теб!“

Но не, и талантливите хора се нападат помежду си: всеки се старае да стане непоносим на събратята си, макар че, както казват, светът е достатъчно обширен и всеки може да работи спокойно. А освен това всеки има върл враг в собственото си дарование.

Намериха се в Германия завистливи композитори, готови да доставят оръжие на враговете му, а дори и да измислят при нужда. Намериха се и във Франция. Националистите от музикалния печат — повечето чужденци — му хвърляха в лицето произхода му като оскърбление. Успехът на Кристоф беше станал много голям; като се прибави приносът на модата, обяснимо беше, че той дразнеше със своите крайности дори безпристрастните хора, а камо ли другите. Сред публиката на концертите си Кристоф имаше сега възторжени привърженици из средите на светските хора и писателите от второстепенните списания; те изпадаха във възторг каквото и да направеше той и заявяваха с готовност, че преди него музиката изобщо не е съществувала. Някои се заемаха с обясняване на произведенията му и откриваха в тях философски намерения, от които самият той оставаше смаян. Други пък виждаха в тях музикална революция, щурм против традициите, които Кристоф всъщност тачеше. Не би имало никаква полза да ги обори. Те биха му доказали, че сам не съзнава какво е написал. Възхищаваха се от себе си, възхищавайки се от него. Затова кампанията срещу Кристоф срещна големи симпатии сред неговите събратя, ожесточени от пропагандата в негова полза, за която той нямаше никаква вина. Те не се нуждаеха от основания, за да не обичат музиката му: повечето от тях изпитваха спрямо него естественото раздразнение на хора, лишени от идеи, но владеещи отлично заучените изразни средства, към творец с богат душевен мир, който борави едва ли не несръчно с тях поради привидната стихийност на творческото си въображение. Колко пъти всевъзможни драскачи, за които стилът се състои от школски рецепти, готварски шаблони, в които се облича мисълта, го упрекваха, че не умее да пише! Най-добрите приятели на Кристоф, които не се мъчеха да го разберат и единствени го разбираха, защото го обичаха, съвсем простичко, заради благотворното му въздействие над тях, бяха неизвестни слушатели, които нямаха думата по този въпрос. Единственият, който би могъл да отговори компетентно от името на Кристоф — Оливие, — беше далеч от него и като че ли го бе забравил. Така че Кристоф бе в плен на противници и поклонници, които се надпреварваха кой повече да му навреди. Отвратен, той не отговаряше нищо. Когато четеше присъдите, които произнасяше над него от трибуната на големия вестник един от самонадеяните критици, разпореждащи се в областта на изкуството с присъщото на невежеството и безнаказаността безочие, той повдигаше рамене и казваше: „Съди ме! И аз те съдя! Ще се срещнем след сто години!“

Междувременно злословията валяха безспир, а публиката, вярна на привичките си, беше готова да приеме и най-наивните, и най-гнусните обвинения.

И сякаш за да усложни още повече трудното си положение, Кристоф избра точно този момент, за да се скара с издателя си. А между това не можеше да се оплаче от Хехт, който редовно публикуваше новите му произведения и беше честен в сделките. Вярно е, че честността не му пречеше да сключва неизгодни за Кристоф договори; само че ги спазваше. Дори ги спазваше прекалено добре. Веднъж Кристоф видя с изненада един свой секстет, превърнат в квартет, а поредица от пиески за пиано за две ръце неумело преработена за четири ръце, без да са го предупредили. Той изтича при Хехт и като му тикна под носа веществените доказателства, го попита:

— Познато ли ви е това?

— Естествено — отвърна Хехт.

— И вие сте се осмелили… вие сте се осмелили да бърникате творбите ми, без да поискате позволение от мен?…

— Какво позволение? — възрази спокойно Хехт. — Вашите произведения са мои.

— Те са и мои, предполагам.

— Не — отвърна Хехт кротко.

Кристоф скочи.

— Моите творби не били мои!…

— Не са вече ваши. Продадохте ми ги.

— Вие се подигравате с мен. Продадох ви хартията. Превърнете я в пари, ако искате. Но това, което е написано върху нея, е моята кръв, то е мое.

— Вие ми продадохте всичко. В замяна на тази творба тук аз ви отпуснах общо триста франка по договор, плюс тридесет сантима за всеки продаден екземпляр от оригиналното издание. Срещу това вие ми отстъпихте без никакви ограничения или задръжки всички ваши права над произведението си.

— Дори и правото да го унищожите?

Хехт повдигна рамене, позвъни и каза на един служащ:

— Донесете ми досието на господин Крафт.

Той прочете спокойно текста на договора, който Кристоф беше подписал, без да го погледне: от него следваше, съгласно обичайното правило на договорите, подписвани тогава от издателите на музикални произведения, „че господин Хехт единствен получава всички права и възможни действия на автора — правото да издава, публикува, гравира, печата, превежда, заема, продава в своя полза, под каквато форма му харесва, да изпълнява по концерти, кафе-концерти, балове, театри и пр. казаното произведение, да публикува същото в каквато иска аранжировка за каквито и да било инструменти, дори придружено от текст, както и да променя заглавието му и пр., и пр.“

— Виждате, че ползувам доста умерено правата си.

— Очевидно — промълви Кристоф. — Трябва да ви благодаря. Можете да превърнете моя секстет в шлагер за кафе-концерт.

Той млъкна съкрушен, скрил лице в ръцете си.

— Продадох душата си! — повтаряше нещастникът.

— Бъдете сигурен — каза Хехт подигравателно, — че няма да злоупотребя.

— И вашата република — възкликна Кристоф — разрешава подобни сделки! Вие казвате, че човек е свободен, а продавате човешката мисъл на наддаване.

— Получихте дължимата цена.

— Тридесет сребърника, да — каза Кристоф. — Вземете си ги обратно!

Той претършува джобовете си, за да върне на Хехт неговите триста франка. Но ги нямаше. Хехт се усмихна леко с отсянка на презрение. Тази усмивка вбеси Кристоф.

— Искам си произведенията! — извика той. — Откупвам ги от вас!

— Нямате никакво право — отвърна Хехт. — Но тъй като никак не искам да задържам хората насила, съгласен съм да ви ги продам, ако сте в състояние да ми заплатите дължимото обезщетение.

— Ще бъда в състояние, дори ако трябва да продам самия себе си!

Той прие, без да оспорва, условията, които Хехт му представи след две седмици. Обзет от безспорно безумие, той изкупваше изданията на творбите си на петорно по-високи цени от получените за тях пари, макар че тези цени бяха най-добросъвестно изчислени от Хехт. Кристоф не можеше да плати и Хехт разчиташе именно на това. Той не държеше да го разори, защото го ценеше като композитор и като човек повече от всички други млади музиканти, но искаше да му даде един урок: защото не допускаше да се бунтуват срещу правата му. Не той бе изработил договорните норми, те бяха обусловени от епохата; така че Хехт ги намираше справедливи. Между другото той беше искрено убеден, че те бяха благоприятни и за_ автора, и за издателя, който има по-добри възможности да разпространи творбата му и не се спира като него пред задръжки от сантиментално естество, заслужаващи може би уважение, но увреждащи интересите му. Беше решил да наложи Кристоф, но по своему, като разполага напълно с него. Искаше да го накара да почувствува, че не може така лесно да мине без неговите услуги. Сключиха условна сделка: ако в срок от шест месеца Кристоф не успее да се _издължи, творбите му оставаха пълна собственост на Хехт. Можеше да се предвиди, че Кристоф няма да намери и четвъртинката от тази сума.

Все пак Кристоф се заинати, освободи апартамента си, изпълнен с толкова спомени, за да наеме друг, по-евтин, продаде различни вещи, никоя от които за негова изненада не се оказа ценна, потъна в дългове, прибягна до услужливия Мох, за съжаление доста изпаднал и болен по това време, прикован от ревматизъм в дома си, започна да търси друг издател, като навред се сблъскваше със също такива лъвски условия, както и при Хехт, а дори и с отказ.

Точно по това време нападките срещу него в музикалния печат бяха най-остри. Един от най-разпространените парижки вестници се беше особено настървил срещу него. Някакъв анонимен редактор го беше взел за свой прицел: не минаваше седмица, без в хрониката да се появи подмолна бележка, целяща да го осмее. Музикалният критик довършваше делото на своя анонимен колега: и най-малкият повод му беше достатъчен, за да даде воля на враждебността си. Това бяха първите стрели: той обещаваше да се залови пак с него и в близко бъдеще окончателно да го разнищи. Не бързаха, защото знаеха, че никое конкретно обвинение не въздействува толкова върху публиката, както поредица от упорито повтаряни намеци. Те си играеха с Кристоф, както котката си играе с мишката. Кристоф, комуто изпращаха тези статии, се отнасяше презрително към тях, но все пак се тормозеше. Но мълчеше. Вместо да отговори — пък и би ли могъл, дори да желаеше? — той упорствуваше в излишната и несъразмерна честолюбива борба със своя издател. Губеше време, сили, пари и единственото си оръжие, понеже лекомислено се решаваше да се откаже от рекламирането на творбите му от Хехт.

Внезапно всичко се промени. Обещаната съкрушителна статия във вестника не се появи. Намеците секнаха. Кампанията рязко бе преустановена. Нещо повече: две-три седмици по-късно музикалният критик на същия вестник публикува ни в клин, ни в ръкав няколко хвалебствени редове, които като че ли свидетелствуваха, че бе сключен мир. Крупен лайпцигски издател писа на Кристоф и му предложи да издаде творбите му. Сключиха договор при изгодни условия. Кристоф получи изпълнено е ласкателства писмо, носещо печата на Австрийското посолство, с което му се искаше разрешение за вмъкването на негови творби в програмите на официални вечери, устройвани от посолството. На една от тия вечери бе поканена да пее Филомел, която Кристоф бе взел под покровителството си. Веднага след това тя беше отрупана с покани от всички аристократични салони на немската и италианската колония в Париж. Самият Кристоф не можеше да не отиде на един от концертите и беше приет най-радушно от посланика. От няколкото разменени думи обаче разбра, че домакинът не е музикален и никак не познава творбите му. На какво се дължеше тогава този внезапен интерес към творчеството му? Сякаш невидима ръка бдеше над него, отстраняваше пречките, изравняваше пътя му. Кристоф се осведоми. Посланикът намекна за двама приятели на Кристоф, граф и графиня Берени, които изпитвали голяма симпатия към него. Кристоф не беше чувал дори имената им и вечерта, когато дойде в посолството, не им беше представен. Той не държеше особено да ги познава. Изживяваше период на отвращение към хората и беше равнодушен и към приятелите, и към неприятелите; не можеше да се разчита нито на едните, нито на другите. Намеренията им се изменяха при най-малкия полъх. Трябваше да свикне да живее без тях и да може да каже като стария писател от XVII век: „Бог ми даде приятели; пак той ми ги отне. Те ме изоставиха. И аз ги изоставих и вече няма да спомена нито дума.“

Откакто бе напуснал дома на Оливие, той изобщо не му се бе обадил. Всичко помежду им като че ли бе свършено. Кристоф не държеше да свързва нови приятелства. Представяше си граф и графиня Берени, подобни на толкова други сноби, които заявяваха, че са негови приятели. Не положи никакви усилия, за да се срещне с тях. Беше готов по-скоро да ги избягва.

Би желал изобщо да избяга от Париж. Чувствуваше нужда да се усамоти за няколко седмици в приятелско обкръжение. Ако можеше за няколко дни, само за няколко дни да се озове отново в родния край! Постепенно тази мисъл се превърна в болезнен копнеж. Искаше да види отново реката, небето, земята, в която спяха неговите мъртъвци! Трябваше да ги види отново. А не можеше, без да рискува свободата си: все още беше в сила заповедта за арестуване, издадена срещу него, когато избяга от Германия. А той чувствуваше, че е готов да извърши какво ли не безумство, за да се върне в родината макар и само за_ _един ден.

За щастие спомена за желанието си пред един от новите си покровители. Когато младият аташе при германското посолство, с когото се срещна на една вечер, на която изпълняваха негови творби, му каза, че страната му се гордее с музикант като него, Кристоф му отвърна горчиво:

— Толкова се гордее с мене, че ще ме остави да умра пред вратите й, без да ми отвори.

Младият дипломат се осведоми за положението на Кристоф и когато след няколко дни отиде при него, той му каза:

— Високопоставени лица се интересуват от вас. Една много важна личност, която единствена може да отстрани последиците от присъдата, която тегне над вас, бе поставена в течение на положението ви; лицето благоволи да се трогне. Не зная как е било възможно творбите ви да му харесат, защото, между нас казано, не се отличава с кой знае колко добър вкус, но е умен човек с великодушно сърце. Макар че засега не може да отмени издадената срещу вас присъда, властта ще си затвори очите, ако искате да прекарате две денонощия във вашия град, за да се видите с близките си. Ето ви паспорт, ще го заверите при влизане и излизане от Германия. Бъдете благоразумен и не привличайте вниманието на хората.

* * *

Кристоф видя повторно родната земя. Той прекара двата позволени дни в разговор само с нея и с онези, които почиваха в нея. Видя гроба на майка си. Той бе обрасъл в трева, но неотдавна някой бе сложил цветя върху него. Редом с нея почиваха бащата и дядото. Седна при краката им. Гробът беше до огромната стена. Един кестен, поникнал от другата страна, край пътеката, хвърляше сянката си над него. През ниския зид се виждаха златните жита, леко разлюлени от топлия вятър; слънцето властно се разхождаше над задрямалата земя. Чуваше се писукането на пъдпъдъците в житата, а над гробовете леко се клатушкаха кипарисите. Кристоф стоеше замечтан. Сърцето му беше умиротворено. Седнал със скръстени на коленете ръце, облегнат на зида, той гледаше небето. Затвори за миг очи. Колко просто беше всичко! Той беше у дома си, между близките си. Стоеше до тях, ръка за ръка. Часовете течаха. Привечер по пясъка на алеите изскърцаха нечии стъпки. Мина пазачът и изгледа седналия Кристоф. Кристоф го попита кой е оставил цветята. Пазачът му каза, че един-два пъти годишно чифликчийката от Бюир идвала при гроба.

— Лорхен ли?

Заговориха.

— Вие сте синът, нали? — попита го пазачът.

— Майка ми имаше трима сина — отвърна Кристоф.

— Говоря за онзи, който живее в Хамбург. Другите не излязоха стока.

Извърнал леко глава назад, Кристоф мълчеше. Слънцето се спускаше към хоризонта.

— Ще затварям — каза човекът.

Кристоф стана и бавно обходи с него гробището. Пазачът му показваше забележителностите на своето владение. Кристоф се спираше, за да чете написаните имена. Колко свои познати намираше събрани тук! Старият Олер, зет му, по-нататък другари от детинство, момиченца, с които бе играл, а малко по-далеч едно име, при което сърцето му трепна: Ада… Мир на всички…

Пламъците на залеза обагряха спокойния хоризонт. Кристоф излезе. Дълго се разхожда в полето. Изгряха звездите.

На другия ден пак дойде и прекара следобеда на същото място. Но приятното безмълвно умиротворение от предната вечер сега бе населено. Сърцето му пееше безгрижен и ликуващ химн. Седнал на плочата на гроба, той написа с молив в бележника си песента, която чуваше. Така изтече денят. Струваше му се, че работи в малката си някогашна стаичка, а майка му е до него, от другата страна на стената. Когато свърши и се накани да си ходи — беше се отдалечил вече на няколко крачки от гроба, — той се сети за нещо и се върна. Зарови бележника в тревата под бръшляна. Капнаха няколко капки дъжд. Кристоф си помисли. „Нотите бързо ще бъдат заличени. Толкова по-добре!… Тази песен е само за теб. За никого другиго.“

Видя отново и реката, познатите улици, по които имаше толкова промени. При вратите на града, където някога се разхождаха часовоите от кулите, горичката от акации, посадена в детството му, бе изпълнила цялото място, задушавайки старите дървета. Като мина край зида, който ограждаше градината на Керих, разпозна камъка, върху който се покатерваше като малко момче, за да поглежда в парка, и се учуди колко се бяха смалили улицата, зидът и градината. Спря се за миг пред входната решетка. После продължи, но точно тогава край него мина кола. Вдигна неволно очи и погледът му срещна погледа на млада, сочна, пълна и жизнерадостна жена, която го гледаше с любопитство. Тя възкликна изненадана. Махна на кочияша и колата спря.

— Господин Крафт?

Кристоф се спря.

Тя го подсети смеешком:

— Мина…

Кристоф изтича към нея, смутен едва ли не както при първата им среща. Тя беше с някакъв едър, дебел, плешив господин с победоносно вирнати мустаци, когото му представи: господин Reichsgerichtsrat^[11] фон Бромбах, мъжа й. Покани Кристоф в дома си. Той се опита да откаже, но Мина не искаше и да чуе — непременно трябвало да вечеря с тях.

Тя говореше много високо и много бързо; без да изчака въпросите му, му разказваше вече живота си. Смаян от словоохотливостта и шумния й говор, той чуваше наполовина думите й и само я гледаше. Значи, това беше неговата малка Мина! Тя беше цветуща, здрава, пищна, с хубава кожа и розов тен, но цялото й лице беше сякаш разширено, особено месестият нос. Движенията, маниерите, милото държане си бяха останали същите, само обемът бе променен.

Мина обаче не преставаше да бъбре: тя разказваше на Кристоф миналото си с интимни подробности: как се влюбила в мъжа си и той в нея. Кристоф беше смутен. Въодушевена от безкритичен оптимизъм, тя намираше прекрасни и по-хубави от другите (особено в присъствие на чужди хора) своя град, къща, семейство, мъж и самата себе си. Казваше за мъжа си — и то пред самия него, — „че бил най-забележителният мъж, когото някога била срещала“ и че у него имало „свръхчовешка сила“. „Най-забележителният мъж“ пощипваше бузите на Мина и заявяваше на свой ред, че тя била наистина „знаменита жена“. Изглежда, че господин Reichgerichtsrat знаеше, че Кристоф е дошъл със специално разрешение и се чудеше как да се държи с него — дали да му засвидетелствува уважение, или не, като имаше пред вид, от една страна, присъдата над него, а, от друга, закрилата на височайшия му покровител; избра неутрално поведение. Колкото до Мина, тя не преставаше да говори. След като разказа най-подробно за себе си, заговори за Кристоф. Отрупа го с най-интимни въпроси, каквито бяха собствените й отговори на предполагаемите, незададени от него въпроси. Очарована бе, че са се срещнали отново; не познаваше никоя от творбите му, но знаеше, че е известен; поласкана беше, че е бил влюбен в нея и тя го е отблъснала. Припомни му го смеешком, без особена деликатност. Поиска му автограф за албума си. Разпита го най-настойчиво за Париж. Прояви не само любопитство, но и презрение към френската столица. Понеже беше видяла „Фоли-Бержер“, Операта, Монмартр и предградието Сен-Клу, тя си въобразяваше, че познава Париж. Според нея парижанките били кокотки, лоши майки, които гледали да имат колкото може по-малко деца и никак не се занимавали с тях; оставяли ги сами в къщи, за да ходят по театри или увеселителни заведения. Не допускаше да й се противоречи. След вечеря помоли Кристоф да й изсвири нещо. Изказа му възхищението си. Но всъщност тя се възхищаваше не по-малко и от свиренето на мъжа си.

Кристоф видя с удоволствие госпожа фон Керих, майката на Мина. Бе запазил дълбоко в сърцето си хубаво чувство към нея, защото и тя се бе показала добра към него. Не беше загубила сърдечността си и се държеше по-естествено от Мина; но все още се обръщаше към Кристоф е присъщата си мила ирония, която някога го дразнеше. Беше си останала такава, каквато я помнеше, не беше мръднала; обичаше все същите неща; и не можеше да приеме, че някой може да направи нещо по-хубаво или различно. Съпоставяше днешния Кристоф на някогашния и предпочиташе някогашния.

Освен Кристоф никой около нея не се бе променил духовно. Застоят на градеца и тесният му хоризонт правеха мъчително впечатление на Кристоф. По-голямата част от вечерта домакините го занимаваха с клюки по адрес на хора, които той не познаваше. Те дебнеха недостатъците на съседите си и обявяваха за смешно всичко, което бе различно от тях. Зложелателното им любопитство, насочено все към дреболии, накрая стана непоносимо за Кристоф. Той се опита да им разкаже живота си в чужбина. Но тутакси се натъкна на невъзможността им да почувствуват френската цивилизация; сам той бе страдал от нея, но започваше да я цени точно сега, когато я описваше в собствената си страна — свободния латински дух, чийто пръв закон е разбирането, стремежа да разбереш колкото можеш повече неща, без да се съобразяваш дали е „морално“. Натъкваше се отново у домакините си и най-вече у Мина на горделивостта, която го нараняваше някога и която бе забравил: горделивост, дължаща се на малодушие, а не само на добродетелност, порядъчност, лишена от истинско милосърдие, горда със своята добродетелност и презираща слабостите, които й са чужди, култа към благопристойното, гневното пренебрежение спрямо превъзхождащите ги, водещи „нередовен живот“ хора. Мина беше невъзмутимо и дълбокомъдрено уверена, че винаги има право. Никакви колебания в преценките й за другите хора. Заета само със себе си, тя изобщо не се стремеше да ги разбере. Егоизмът й се прикриваше под неясна метафизична окраска. Говореше постоянно за своето „аз“, за развитието на своето „аз“. Може би бе добросърдечна и способна да обича, но прекалено много обичаше самата себе си. Главно много високо се ценеше. Като че ли постоянно кадеше тамян пред собственото си „аз“. Създаваше впечатлението, че би престанала напълно и завинаги да обича и най-любимия си човек, ако той би накърнил макар и само за миг — дори да съжалеше хиляди пъти впоследствие — дължимото уважение на нейното „аз“… По дяволите твоето „аз“! Помисли малко и за „ти“!…

Кристоф обаче не я гледаше със строги очи. Така раздразнителен обикновено, той слушаше бъбренето й с ангелско търпение. Не си позволяваше да съди. Благоговейният спомен от детските му години я обграждаше като с ореол и той упорито търсеше в нея образа на малката Мина. Не беше невъзможно да го открие в някои нейни жестове; а и тембърът на гласа й сегиз-тогиз събуждаше вълнуващи отгласи. Той потъваше безмълвен в тях, без да слуша думите й, макар и да си даваше вид, че слуша, и без да престава да й засвидетелствува нежно уважение. Но мъчно успяваше да се вглъби в спомена: тя говореше много високо и му пречеше да чуе истинската Мина. Накрая стана, почти уморен.

„Горката ми мъничка Мина! Искат да ме накарат да повярвам, че си тук в тази красива пълна жена, която крещи и ми досажда. Отлично зная, че не е вярно. Да си вървим, Мина. Какво търсим между тия хора?“

Той си отиде, като обеща да дойде пак на следния ден. Ако бе им казал, че си заминава още същата вечер, нямаше да го пуснат до тръгването на влака. Още щом потъна в нощта, отново си възвърна ведрото настроение, в което беше преди да срещне колата им. Споменът за досадната вечер се заличи като с гъба: не остана никаква следа; гласът на Рейн потопи всичко. Той вървеше по брега към къщата, където беше роден. Лесно я разпозна. Капаците бяха затворени: обитателите спяха. Кристоф се спря сред улицата. Стори му се, че ако потропа на вратата, познатите призраци ще му отворят. Мина в ливадката край къщата, до реката, там, където някога обичаше да разговаря с Готфрид вечер. Седна. Миналите дни изплуваха. И миналото момиченце, вкусило ведно с него сладкия блян на първата любов, възкръсна. Те изживяха отново юношеската си обич с нейните сладки сълзи и безкрайни надежди. Кристоф си каза с добродушна усмивка: „Животът не ме е научил на нищо… Колкото и да зная, винаги ще се залъгвам със същите мечти… Колко е хубаво да обичаш и да вярваш неуморно! Всичко, свързано с любовта, е защитено от смъртта! Мина, ти, която си с мене, а не с другия… Мина, ти, която няма никога да остарееш!…“

Прибулената луна изплува иззад облаците и по гърба на реката заблестяха сребристи люспи. На Кристоф му се стори, че някога реката не течеше толкова близо до височинката, на която бе седнал. Той се приближи. Да, неотдавна отвъд крушата имаше ивица земя, малък тревист склон, по който той неведнъж бе играл. Реката го бе разяла. Тя щурмуваше, оголила бе вече корените на крушато. Сърцето на Кристоф се сви. Той тръгна към гарата. Тук — нов квартал — бедняшки къщи строежи, високи заводски комини стърчаха отскоро. Кристоф се сети за акациевата горичка, която бе зърнал следобеда, и си помисли: „Реката разяжда земята и там…“

Старото градче, задрямало в мрака, с всичко в него — живи и мъртви — му стана още по-скъпо; защото го почувствува застрашено…

Hostis habet muras^[12]

Бързо, да спасим нашите! Смъртта дебне всичко, което обичаме. Да побързаме да издълбаем върху вечния бронз лика, който отминава. Да изтръгнем от пламъците съкровището на родината, преди пожарът да погълне двореца на Приам…

Кристоф се качи в потеглящия вече влак, подобно на човек, който бяга от наводнение. Също обаче като ония, които са спасявали от прииждащите води боговете на селището си, и Кристоф отнасяше със себе си любовната искра, избликнала от родната земя, и свещената душа на миналото.

Жаклин и Оливие се бяха сближили за известно време. Жаклин бе изгубила баща си. Тази смърт я бе разтърсила дълбоко. Когато изживя истинско нещастие, тя почувствува колко дребни и глупави са били другите й терзания, а обичта, която й засвидетелствува Оливие, съживи обичта й към него. Сякаш се бе върнала няколко години назад към благодатните дни на любовта им. Казваше си, че е била неблагодарна спрямо живота и че би трябвало да е признателна, че не й е взел малкото, което й е дал. Узнала цената на малкото, което притежаваше, тя се мъчеше грижливо да го задържи. Временното отдалечаване от Париж, което й бе предписал лекарят, за да разсее скръбта й, пътуването с Оливие, нещо като поклонение в местата, където се бяха обичали през първата година след женитбата им, окончателно я разнежи. Те тъжно зърваха отново при всеки завой милия лик на любовта, която смятаха за изчезнала, съзнавайки, че тя ги докосва с крилото си и пак ще изчезне — за колко време този път? Може би завинаги? И се вкопчваха с отчаяна страст в нея…

Остани, остани с нас!…

Но знаеха много добре, че ще я загубят.

Когато Жаклин се върна в Париж, тя усети, че в утробата й трепти малък нов живот, запален от любовта. Любовта обаче си беше вече отишла. Бремето, което натежаваше в нея, не я свързваше наново с Оливие. Жаклин не изпитваше очакваната радост. Тя се анализираше неспокойно. По-рано, когато се терзаеше, тя често си бе мислила, че появяването на едно дете би било спасение за нея. Детенцето беше налице, а спасението го нямаше. Човешкото растенийце забиваше коренчетата си в плътта й, тя с ужас усещаше, че то расте, пие кръвта й. По цели дни стоеше погълната, заслушана с блуждаещ поглед в непознатото същество, което я държеше в плен. Нещо ромолеше в нея неясно, сладко, приспивно и тревожно. Тя се сепваше внезапно в унеса си, плувнала в пот, тръпнеща, едва ли не разбунтувана. Бъхтеше се в мрежата, в която я бе уловила природата. Искаше да живее, да бъде свободна, струваше й се, че природата я бе измамила. После се срамуваше от мислите си, виждаше се чудовищна, запитваше се дали не е по-лоша или по-иначе устроена от другите жени. Постепенно пак се успокояваше, изтръпнала като дърво, цяла жизнени сокове и блянове за живия плод, който зрееше в утробата й. Какъв щеше да бъде той?

Когато чу първия му вик при допир със светлината, когато видя жалкото трогателно телце, сърцето й се стопи. Тя изживя в тази шеметна минута гордата радост на майчинството, най-силната радост на света: да създадеш от страданието си същество от своята плът, човек. И мощната вълна на любовта, която залива цялата вселена, я окъпа от глава до пети, понесе я на гребена си, издигна я чак до небето… О, боже, жената, която създава живот, е равна на тебе, но нейната радост не ти е позната, защото ти не си страдал…

След малко вълната стихна и душата пак падна на дъното.

Треперещ от вълнение, Оливие се надвеси над детето; усмихвайки се на Жаклин, той се опитваше да разбере какъв тайнствен живот свързваше тях двамата с това жалко същество, което още едва можеше да се нарече човешко. Нежно, с примес от отвращение, той докосна с устни жълтата, набръчкана главица. Жаклин го гледаше: тя го отстрани ревниво; сграбчи детето, притисна го до гърдите си и го обсипа с целувки. Детето се разплака, тя го върна и като обърна глава към стената, се обля в сълзи. Оливие се приближи до нея, целуна я, изпи с устни сълзите й; тя също го целуна и се помъчи, да се усмихне; после помоли да я оставят да си почине с детето до нея… Уви! Какво може да се направи, когато любовта е мъртва? Мъжът, който отдава на умствените си занимания по-голямата част от себе си, никога не загубва силното чувство, без да запази в съзнанието си ясна следа, спомен. Той може да не обича вече, но не може да забрави, че е обичал. А какво да стори жената, обичала без основание, отдавайки се цяла на любовта, и престанала да обича пак без основание, откъсвайки се напълно от любимия? Да прояви добра воля? Да се самозалъгва? Ами ако е премного слаба, за да желае, и премного правдива, за да се залъгва?…

Облакътена на леглото, Жаклин наблюдаваше детето с нежно състрадание. Какво представляваше то? Все едно какво, то не беше изцяло нейно. Беше и на другия. А тя вече не обичаше другия. Бедно детенце! Мило детенце! Яд я беше на това създание, което искаше да я свърже с мъртвото минало; но тя се навеждаше над него и го целуваше, целуваше…

Голямото нещастие на днешните жени е, че са твърде много свободни и все пак не достатъчно. Ако бяха по-свободни, щяха да търсят разни връзки и биха намерили в тях известна опора и очарование. Ако не бяха така свободни, щяха да се помирят с положението си, знаейки, че не могат да разкъсат брачните връзки, и биха страдали по-малко. Най-лошото от всичко са връзките, които не те свързват истински, и задълженията, от които можеш да се освободиш.

Ако Жаклин смяташе, че нейният малък дом й е отреден завинаги, той не би й се струвал толкова тесен и неуютен и тя би се стремила да го направи по-приветлив. И би го обикнала накрая, както го бе обичала в началото. Тя знаеше, че може да излезе от него, затова се задушаваше вътре. Беше свободна да се бунтува: накрая си въобрази, че е длъжна да се бунтува.

Днешните моралисти са странни същества: в тях всичко е парализирано за сметка на наблюдателната им способност. Не се опитват да правят нищо друго, освен да гледат живота; почти не се опитват да го разберат, а още по-малко да го променят. Когато проучат щателно човешката природа и запишат данните от наблюденията си, те смятат задачата си за завършена и заявяват: „Така е.“

Не се опитват да променят това, което са установили. Като че ли в техните очи самият факт, че съществуваме, е вече нравствена добродетел. Всички слабости придобиват тутакси едва ли не божествени права. Светът се демократизира. По-рано само кралят беше безотговорен. Днес всички хора са такива, особено безделниците! Какви прекрасни съветници! Най-добросъвестно и грижливо се стараят да докажат на слабите до каква степен са слаби и че самата природа е решила така за вечни времена. Какво остава на слабите, освен да скръстят ръце? Цяло щастие е, ако не почнат да се възхищават от себе си! Понеже постоянно й се повтаря, че е болно дете, жената почва да се гордее, че е такава. Човек съзнателно развива недостатъците си и те разцъфват. Ако някой се забавлява да разказва мило на децата, че през юношеската възраст настъпва период, когато ненамерилата още равновесието си душа е способна на престъпления, на самоубийство, на най-грозни физически и нравствени извращения, и е готов да ги извини, тутакси би предизвикал престъпления. Достатъчно е да кажете дори на зрелия мъж, че не е свободна личност и той наистина няма да се чувствува вече свободен човек и ще изпадне под властта на звяра в себе си. Кажете на жената, че тя е отговорна за постъпките си, че е господарка на тялото и на волята си, и тя ще бъде такава. Но понеже сте подли, вие няма да й кажете това, защото е във ваш интерес да не го знае!…

Посредствената среда, в която живееше Жаклин, окончателно допринесе за заблуждението й. След като се бе откъснала от Оливие, тя се бе върнала в обществото, което презираше като младо момиче. Около нея и омъжените й приятелки се бе образувала малка компания от младежи и богати млади жени, елегантни, безделни, умни и безволни. Цареше пълна свобода на словото и мисълта, ограничени от една-единствена подправка: остроумието. Те охотно биха взели за свой девиз девиза на абатството на Рабле:

„Прави каквото искаш!“

Само че това бе чисто самохвалство; всъщност не искаха кой знае какво; приличаха на безволните братя от Телемското абатство. Проповядваха с удоволствие свобода на инстинктите, но у тях инстинктите бяха силно притъпени; и цинизмът им бе предимно интелектуален. За тях бе наслада да се потапят в блудкавия сладострастен басейн на цивилизацията, хладка кална баня, в която човешката енергия, грубите жизнени сили, животинските инстинкти и техните издънки — вяра, воля, страсти и задължения — се втечняват. Хубавото тяло на Жаклин се къпеше в тази размекната мисъл. Оливие не можеше да й попречи. Самият той бе заразен от болестта на времето; не смяташе, че има право да ограничава свободата на жената, която обичаше, и не искаше да получи нищо без любов. А Жаклин ни най-малко не му бе благодарна, защото бе убедена, че свободата е нейно право.

Най-лошото беше, че тя се бе върнала в това съмнително общество с непокътнато сърце, което се отвращаваше от всичко двусмислено и неясно: когато вярваше в нещо, тя се даваше цяла; дори в себичието си нейната пламенна и щедра душа изгаряше всички мостове зад себе си. Освен това от съвместния си живот с Оливие тя беше свикнала с нравствена безкомпромисност, която бе готова да прояви дори при безнравствени обстоятелства.

Новите й приятели бяха прекалено благоразумни, за да покажат на другите истинската си същност. Ако проповядваха на теория пълно освобождаване от моралните и светски предразсъдъци, те се пазеха на практика да не пристъпят нито един, който би им бил изгоден. Използуваха предателски морала и обществото, подобно на неверните слуги, които обират господарите си. По навик и от безделие те се мамеха едни други. Не един от тези съпрузи знаеше, че жена му има любовници. А и жените знаеха, че мъжете им си имат приятелки. Търпяха това положение. Скандалът започва едва когато се вдигне шум. А тези щастливи бракове почиваха върху негласно споразумение между съдружници или по-скоро между съучастници. Жаклин обаче, по-откровена, играеше честно. Искреност преди всичко и при всички обстоятелства. И искреността беше измежду добродетелите, проповядвани по онова време. Но именно тук проличава, че всичко е чисто за чистите сърца и всичко е порочно за порочните. Колко грозно е понякога да бъдеш искрен! Погрешно е за посредствените хора да се опитват да четат в сърцето си! Те ще прозрат своята посредственост; а честолюбието няма интерес от това.

Жаклин по цял ден се изучаваше пред духовното си огледало: тя виждаше неща, които би било по-добре да не види, защото след това вече нямаше сили да откъсне поглед от тях. И вместо да се бори, наблюдаваше как те нарастват, стават огромни и постепенно завладяват не само погледа, но и мисълта й.

Детето не беше достатъчно, за да запълни живота й. Тя нямаше мляко. Детето отслабна. Трябваше да вземат кърмачка. Голямо огорчение отначало… Но скоро истинско облекчение. Детето сега вървеше чудесно. То растеше бързо като добро момченце, което не създава грижи, спеше по цял ден и почти не плачеше нощем. Кърмачката — здрава селянка от Ниверие, която кърмеше не за първи път и винаги се привързваше ревниво и досадно към кърмачетата, се държеше като истинска майка. Когато Жаклин дадеше някое мнение, кърмачката никога не се вслушваше; а ако Жаклин се опиташе да спори, в края на краищата си даваше сметка, че не разбира нищо от гледане на деца. След раждането на сина си не се бе възстановила напълно: установиха начало на флебит; принудена цели седмици да лежи неподвижно, тя се измъчваше; трескавата й мисъл предъвкваше една и съща натрапчива жалба: „Не съм живяла, не съм живяла, а ето че животът ми е свършен…“ Болното й въображение й внушаваше, че ще остане недъгава завинаги. В нея се надигаше глухо, ядно и непризнато озлобление срещу невинната причина на болестта й — срещу детето. Това чувство не е толкова рядко, колкото ни се струва; само че обикновено се забулва. Жените, които го изпитват, се срамуват да го признаят дори дълбоко в сърцето си; Жаклин се упрекваше; егоизмът й се бореше срещу майчинското чувство. Когато погледнеше детето, което си спеше блажено, тя се разнежваше, но тутакси след това в главата й се мяркаше горчивата мисъл: „То ме уби.“

И тя не можеше да потисне гневното си бунтуваме против равнодушния сън на това същество, чието щастие бе изкупила с цената на страданията си. Дори когато оздравя и детето порасна, това глухо чувство на враждебност не изчезна. Понеже Жаклин се срамуваше от него, прехвърляше го върху Оливие. Продължаваше да си въобразява, че е болна и вечната грижа за здравето й, безпокойствата й, подклаждани от лекарите, които й предписваха безделие — а то бе в основата на всичките й оплаквания, — отделяне от детето, принудителна почивка, пълно усамотение, унищожителни седмици на лежане и тъпчене в леглото като животно, което се угоява, всичко това окончателно съсредоточи мислите й върху самата нея. Странни са съвременните лечения, на неврастенията, които заместват една психическа болест с друга — хипертрофия на личността! Защо не пускате кръв на болезнено егоистичните натури или чрез някаква изкуствена реакция не насочите кръвта от главата към сърцето?

Жаклин излезе от това боледуване по-здрава физически, подмладена, напълняла, но душевно по-болна от когато и да било. Няколкомесечното й усамотение бе прекъснало последните духовни връзки с Оливие. Докато живееше близо до него, тя все пак неволно се поддаваше на очарованието на неговия идеализъм. Въпреки недостатъците си Оливие оставаше непоклатим във вярата си. Жаклин напразно се бореше срещу неговия по-силен дух, срещу погледа му, който проникваше в нея и я принуждаваше понякога да се упреква, колкото и да я беше яд. Но щом по силата на обстоятелствата бе разделена от него, щом престана да чувствува над себе си бремето на прозорливата му любов, щом остана свободна, приятелското доверие помежду им тутакси беше изместено от озлоблението, че се е поддала на обаянието му, от лошото чувство, че толкова дълго е търпяла бремето на несподеляната вече от нея обич… Кой може да опише безжалостната ненавист, която дреме в сърцето на човека, когото обичаме, въобразявайки си, че и той ни обича? Само за един ден настъпва коренен прелом. До вчера Жаклин обичаше, изглеждаше, че обича, въобразяваше си, че обича Оливие. А ето че вече не го обича. Любимият мъж е зачеркнат от мисълта й. Той внезапно забеляза, че вече не представлява нищо за нея. И не разбира: изобщо не е усетил продължителната работа, която се е извършвала в нея; не е и подозирал глухата враждебност, която се е набирала против него; той не иска да види причините за отмъщението и ненавистта. Често многочислени, далечни и неясни, някои от тях погребани под завесите на брачното ложе, други породени от нараненото честолюбие, от доловени и порицани сърдечни тайни, трети, нима знае самата тя? Затаила е дълбоко в себе си обида, нанесена й неволно, която никога няма да прости. Мъжът никога няма да я узнае, а и тя самата не я осъзнава вече ясно; но обидата се е вдълбала в плътта й и плътта й никога няма да я забрави.

За да се бори срещу този страшен поток на разлюбване, би бил нужен друг човек, а не Оливие; човек, по-близо до природата, по-простоват и по-гъвкав, необременен от сантиментални задръжки, подчиняващ се на инстинктите си и способен — ако се наложи — на постъпки, от които разумът му би се отрекъл. Оливие беше победен и обезсърчен предварително: прекалено прозорлив, той отдавна виждаше у Жаклин наследствени черти, по-силни от волята й, душата на майка й; виждаше как потъва като камък на дъното ведно с подобните ней жени. Понеже беше слаб и несръчен, всяко негово усилие да я спаси ускоряваше падението й. И той си налагаше спокойствие. Тя пък водена от несъзнателната пресметливост, се мъчеше да го накара да избухне, да й каже груби, просташки, оскърбителни думи, за да има основание да го презре. А когато той избухваше, тя наистина го презираше. Ако след това той изпиташе срам и лицето му придобиеше смирено изражение, тя го презираше още повече. Ако пък не се поддадеше на гнева, ако съзнателно се овладееше, тя го намразваше. Но най-лошото от всичко бе мълчанието, в което се зазиждаха с дни, когато бяха сами. Задушаващо, подлудяващо мълчание, което вбесява и най-кротките същества и те в дадени моменти изпитват желание да причинят болка, да крещят, да накарат другия да крещи. Мълчание, черно мълчание, в което любовта окончателно се разпада, а хората, подобни на планети, движещи се всяка по своята орбита, потъват в нощта… Бяха стигнали до такава критична фаза в отношенията си, че всичко, което правеха дори за да се сближат, ставаше повод за отдалечение. Животът им бе непоносим. Една случайност ускори развръзката.

От една година насам Сесил Фльори често идваше у Жанен. Оливие я бе срещнал у Кристоф; после Жаклин я покани; и Сесил продължи да ходи у тях дори след като Кристоф не ги виждаше вече. Жаклин беше добра към нея. Макар и да не беше музикална и Сесил да й изглеждаше малко проста, тя се поддаваше на очарованието на пеенето й и на умиротворяващото й въздействие. Оливие с удоволствие й акомпанираше. Постепенно тя бе станала приятелка на младото семейство. Вдъхваше доверие: когато влизаше в салона на Жаненови с откровения си поглед, пращяща от здраве, с малко шумния си смях, който въздействуваше благотворно, тя беше като слънчев лъч, проникващ в мъглата. Оливие и Жаклин изпитваха облекчение дълбоко в сърцето си. Когато отиваше, идеше им да й кажат: „Постойте още, студено ни е!“

Докато Жаклин я нямаше, Оливие се срещаше по-често със Сесил. Той не можеше да скрие от нея част от неприятностите си. Довери й се с несъзнателния порив на слабата, нежна душа, която се задушава и чувствува нужда да сподели, да излее мъката си. Сесил бе трогната и майчинските й думи му подействуваха като балсам. Тя жалеше двамата съпрузи. Но било защото почувствува, че не бе редно той да й се довери, било поради други съображения, тя изнамери предлози да разреди посещенията си у тях. Навярно й се струваше, че не постъпва лоялно спрямо Жаклин, нямаше право да бъде посветена в тайните й. И Оливие изтълкува така отдръпването й и го одобри, защото се упрекваше, че бе говорил с нея. Но отдалечаването й го накара да разбере какво бе станала Сесил за него. Той беше свикнал да споделя мислите си с нея. Само тя можеше да облекчи мъката, която го потискаше. Беше достатъчно прозорлив в собствените си чувства и му бе съвсем ясно как трябва да назове чувството си към нея. Разбира се, не би й казал нищо. Но не можа да устои на потребността да го напише за самия себе си. Отскоро бе подновил опасния навик да разговаря мислено с хартията. Беше се излекувал от нея през годините когато бе влюбен. Но сега, когато отново бе сам, наследствената мания пак го бе завладяла: тя му донасяше облекчение, когато се измъчваше, а същевременно бе творческа потребност от самоанализ. И така, той описваше състоянието си, разкриваше страданията си, както би ги казал на Сесил, само че по-свободно, защото тя никога нямаше да прочете тези редове.

Случайността пожела именно те да попаднат под очите на Жаклин. Това стана точно тогава, когато тя се чувствуваше по-близо до Оливие, отколкото от години насам. Нареждайки гардероба си, бе препрочела старите му любовни писма. Развълнува се до сълзи. Седнала пред изваденото чекмедже, тя изживя отново краткото си минало и изпита мъчително угризение, че сама го е разрушила. Помисли си колко ли се измъчва Оливие. Никога не бе могла да си представи хладнокръвно това: можеше да го забрави, но и бе непоносима мисълта, че той може да страда заради нея. Сърцето й се разкъсваше от болка. Готова бе да се хвърли в обятията му и да му каже: „Ах, Оливие, Оливие, какво направихме ние? Та ние сме луди, луди! Нека не се измъчваме вече!“

Ако Оливие се бе върнал в този миг!…

Точно в този миг обаче тя попадна на дневника му… Всичко бе свършено. Дали Жаклин си въобрази, че Оливие наистина й е изневерил? Може би. Но какво значение имаше? За нея измяната бе не толкова в самия факт, колкото в желанието. Тя по-лесно би простила на любимия си да има любовница, отколкото тайно да е подарил сърцето си на друга жена. И беше права.

„Чудо голямо!“ — ще кажат някои… (Горките хорица, те страдат от любовната измяна само когато е извършена… Всъщност, когато сърцето си остава вярно, грозните пориви на плътта имат малка стойност. Когато сърцето е изменило, всичко останало няма значение…)

Жаклин нито за миг не помисли да си възвърне Оливие. Твърде късно! Тя вече не го обичаше достатъчно. Или може би го обичаше прекалено много?… Не, това, което изпитваше, не беше ревност! Цялото й доверие рухваше, цялата й вяра и упование в него, което все още бе запазила тайно. Тя не си казваше, че сама ги бе пренебрегнала, че го бе отчаяла и тласнала към тази любов, навярно съвсем невинна, че най-сетне човек не може да си наложи да обича или да не обича. През ум не й минаваше да сравни с това сантиментално увлечение своя флирт с Кристоф: та тя не обичаше Кристоф! Това нямаше никакво значение. Преувеличавайки нещата в огорчението си, тя си помисли, че Оливие я мами, че не е вече нищо за него. И последната опора й се изплъзваше, и то точно, когато протягаше ръка да се улови за нея… Всичко бе свършено.

Оливие никога не узна какво бе изстрадала тя този ден. Само почувствува, когато я видя, че всичко е изпепелено помежду им.

От този миг те престанаха да си говорят, освен пред чужди хора. Наблюдаваха се като преследвани зверове, наплашени, все нащрек. Йеремия Готхелф безжалостно описва злокобното състояние на мъж и жена, които вече не се обичат и взаимно се дебнат, като всеки следи здравето на другия в очакване да се прояви някаква болест и през ум не му минава да ускори смъртта му, не я и желае, но смътно се надява на непредвидена развръзка и се залъгва, че той ще бъде по-устойчив от двамата. Понякога Жаклин и Оливие си въобразяваха, че на другия му минава подобна мисъл. Всъщност не беше така, но достатъчни беше, че можеха да си я припишат. Нощем, в мигове на тревожно, безсъние, Жаклин си казваше, че Оливие е по-силен, че постепенно й отнема силите и скоро ще възтържествува… Чудовищни бълнувания на загубило равновесието въображение и сърце! А помислете си, че в най-съкровените дълбини на душите си те се обичаха!

Изнемогващ под бремето, Оливие вече не се и опитваше да се бори. Отказа да бъде кормчия на душата на Жаклин. Оставена сама на себе си, без пилот, Жаклин се зашемети от свободата си. Нужен й беше господар, срещу когото да се бунтува: щом нямаше господар, трябваше да си го създаде. И изпадна в плен на натрапчива идея. Дотогава, колкото и да страдаше, никога не й бе хрумвало да напусне Оливие. Сега обаче се почувствува освободена от всякакви връзки. Искаше да обича, преди да е станало твърде късно: защото макар и много млада, тя си мислеше, че е остаряла. Влюби се, изпита въображаемата, разяждаща страст, която се поражда към първия срещнат, едва зърнат, само защото е прочут, само заради името му. Страст, която не дава покой на душата и й внушава, че животът без избрания обект е немислим, страст, която опустошава цялото същество и лишава от смисъл всичко, съществувало преди нея: всички други чувства, нравствени принципи, спомени, гордост и уважение към околните. А когато тази идея-фикс, останала без подхранващи сокове, умира на свой ред, след като е унищожила всичко, от развалините се надига нов човек, лишен от доброта, състрадание, младост и илюзии, който само руши живота, както тревата постепенно руши древните паметници.

И както обикновено се случва, натрапчивата идея тласна Жаклин към най-жалкото същество. Клетата жена се влюби в преуспял парижки писател, нито хубав, нито млад, тромав, червендалест, сбръчкан, с развалени зъби и несантиментален, чиято главна заслуга беше, че е на мода и е разбил не едно женско сърце. Жаклин нямаше дори извинението, че не е знаела колко е себичен: защото той парадираше с това в изкуството си. Правеше го, защото знаеше, че егоизмът, поставен в художествена рамка, привлича, както огледалото привлича чучулигите, както факелът — малодушните. Доста жени от кръга на Жаклин бяха изпаднали под обаянието му. Съвсем наскоро нейна приятелка, току-що омъжена, се беше увлякла по него и след това бързо бе захвърлена. Жертвите му не умираха, когато ги изоставяше, макар и да не умееха допре да прикрият разочарованието си — за радост на зрителите. И най-уязвената достатъчно държеше на собствения си интерес и светските си задължения, за да не напусне в увлечението си общоприетите граници. Жените се пазеха от скандал. Независимо дали мамеха мъжете и приятелките си, или самите те бяха лъгани и страдаха, всичко ставаше негласно. Изтърпяваха героично мъките си в името на общественото мнение.

Но Жаклин беше безумна: не само беше в състояние да извърши това, което казваше, но и да даде гласност на това, което вършеше. Тя не влагаше никаква пресметливост в безумията си, беше напълно безкористна. Притежаваше опасното качество винаги да бъде искрена пред себе си и да не бяга от последиците от постъпките си. Струваше повече от другите жени от своята среда: затова грешеше повече. Когато се влюби, когато допусна мисълта за изневяра, тя се впусна устремно, с отчаяна откровеност в това приключение.

Госпожа Арно беше сама и плетеше бързо и невъзмутимо, както навярно Пенелопа е работела над прословутата си тъкан. Подобно на Пенелопа и тя очакваше мъжа си. Господин Арно по цели дни отсъствуваше от къщи. Имаше лекции и сутрин, и вечер. Обикновено се връщаше да обядва, макар че много се уморяваше и гимназията беше на другия край на Париж: той си налагаше това не толкова от привързаност към жена си или от пестеливост, колкото по навик. Понякога обаче оставаше да преговаря уроците със слабите ученици или пък се възползуваше от обедната почивка, за да поработи в една библиотека в същия квартал. Люсил Арно беше сама в празния апартамент. С изключение на чистачката, която идваше от осем до десет часа да свърши грубата работа, и доставчиците, които сутрин вземаха поръчките и после донасяха продуктите, никой не я посещаваше. Тя не познаваше вече никого в големия жилищен дом. Кристоф се беше преместил, а в къщата с люляците се бяха настанили други обитатели. Селин Шабран се беше омъжила за Андре Елсбергер; Ели Елсбергер бе заминал със семейството си. Беше отишъл да разработва някаква мина в Испания. Старият Вайл беше загубил жена си и почти през цялото време живееше в провинцията. Само Кристоф и приятелката му Сесил все още дружаха с Люсил Арно, но живееха далеч и заети с изморителната си работа, по цели седмици не се отбиваха при нея. Тя трябваше да разчита само на себе си.

Госпожа Арно не скучаеше. Нужно й беше съвсем малко, за да се занимава: най-дребната грижа от всекидневието; мъничкото растение, чиито крехки листи почистваше грижливо всяка сутрин; кротката сива котка, която постепенно бе усвоила нейния начин на живот, както правят всички любими домашни животни. Тя лежеше по цял ден като нея край камината или на масата до лампата, не сваляйки поглед от нейните работливи пръсти, и понякога вдигаше към нея странните си зеници, наблюдаваше я известно време и после те пак угасваха безразлични. Самите мебели й бяха сякаш другари. Всеки от тях имаше родно лице. Тя изпитваше детинско удоволствие да ги разкрасява, като избърсва леко нападалия по тях прах или като ги подрежда безкрайно грижливо в обичайния им ъгъл. Разговаряше безмълвно с тях. Усмихваше се на красивата маса, единствената й старинна мебел, изящно писалище с ролетка в стил Луи XVI. Всеки ден погледът й падаше със същата радост на него. Пак така грижливо преглеждаше бельото: по цели часове, стъпила на стол, заровила глава и ръце в големия селски стенен долап, тя го подреждаше, а котката я гледаше любопитно през цялото време.

Но истинското щастие настъпваше, когато, свършила работата си и хапнала нещо на обед сама — бог я знае какво ядеше, защото нямаше голям апетит, след като завършеше необходимите покупки, тя се връщаше към четири часа и се настаняваше край прозореца или край камината с ръкоделието и котката си. Понякога намираше предлог изобщо да не излиза през целия ден. Беше щастлива, когато можеше да си остане в къщи, особено зиме, когато валеше сняг. Ужасяваше се от студа, вятъра, калта и дъжда, тъй като самата тя беше много чисто, нежно и изнежено котенце. Би предпочела да не яде, отколкото да излезе да си вземе нещо за обед, ако случайно доставчиците забравеха да се отбият при нея. В такъв случай изяждаше парче шоколад или някой плод. Но се въздържаше да го признае на Арно. В това се състояха лудориите й. И през тези сумрачни дни, а понякога даже и през хубави слънчеви дни — навън синьото небе блестеше и уличният шум тътнеше около потъналия в тишина и мрак апартамент, някакъв мираж обгръщаше душата — настанена в любимото си ъгълче, с табуретка под краката и плетиво в ръце, Люсил потъваше в мислите си, застинала неподвижно, като само пръстите й работеха. Поставяше до себе си някоя любима книга. Скромно издание с червени корици, превод на английски роман. Четеше много малко, най-много по една глава на ден. И книгата оставаше дълго отворена на същата страница върху коленете й или даже затворена. Тя я познаваше. Бленуваше за нея. Така дългите романи на Дикенз или Текери се влачеха по цели седмици, които тя превръщаше в години в мечтите си. Те я лелееха нежно. Днешните хора, които четат бързо и лошо, не познават вече дивната сила, която струи от бавно поглъщаните книги. Госпожа Арно беше съвсем сигурна, че животът на героите от романите е също така действителен, както нейният живот. Имаше някои, които бе готова предано да обича; нежната ревнива лейди Касълууд, мълчаливата влюбена с майчинско, девствено сърце, й беше като сестра. Малкият Домби беше нейното мило момченце; тя бе Дора — жената-дете, която скоро щеше да умре; протягаше ръце към детските души, които прекосяват света със смели и чисти очи; около нея се изнизваше цяло шествие приятни дрипльовци и безобидни чудаци, гонещи своите смешни и трогателни химери; а над тях се косеше духът на добрия Дикенз, който се смееше и плачеше над мечтите й. Ако през подобни моменти погледнеше през прозореца, тя разпознаваше сред минувачите някой мил или страшен силует от въображаемия си свят. Зад стените на къщите отгатваше същите съществования. Не обичаше да излиза, защото се боеше от света, изпълнен с тайни. Забелязваше около себе си скрити драми, явни комедии. Невинаги те бяха плод на илюзия. В своето усамотение тя бе стигнала до мистична интуиция, благодарение на която четеше в погледите на минувачите много тайни от миналия и бъдещия им живот, често непознати из самите тях. Тя примесваше към истинските възприятия спомени от прочетените романи, които ги видоизменяха. Чувствуваше се удавена в необятната вселена и й бе необходимо да се прибере в къщи, за да стъпи на здрава почва.

Но нима имаше нужда да чете или наблюдава другите? Достатъчно й бе да надникне в самата себе си. Това бледо, угаснало съществуване, гледано отвън, лумваше толкова силно, когато човек се вгледаше в него! Какъв пълнокръвен живот! Колко спомени, колко неподозирани съкровища!… Съществували ли бяха някога наистина? Те бяха реални, разбира се, защото тя ги чувствуваше такива… О, посредствени съществования, които вълшебната пръчка на бляна преобразява коренно!

Госпожа Арно се връщаше назад към миналите години, чак до ранното си детство. Всяко хилаво цветенце на угасналите й надежди цъфваше отново безмълвно… Първата й детска обич към една девойка, която я бе очаровала от пръв поглед; тя бе влюбена в нея, както човек се влюбва, когато е безкрайно чист. Умираше от вълнение, когато девойката я докоснеше. Готова бе да целува краката й, да стане нейна дъщеря, да се ожени за нея: идолът й се омъжи, не бе щастлива, имаше дете, то умря, тя също… За втори път се влюби на около дванадесет години в едно момиченце, своя връстница, което я тиранизираше; русо дяволче, весела, властна, то се забавляваше, като я разплакваше, а после я обсипваше с целувки. Двете заедно крояха хиляди романтични планове за бъдещето: но ето че дяволчето внезапно постъпи в манастир, без никой да узнае защо; смятаха я щастлива… После една силна любов към много по-възрастен мъж. Никой нищо не узна за това нейно увлечение, дори и самият обект. А тя бе вложила пламенна преданост и безкрайно много обич… После още едно увлечение: този път я обичаха. Но поради странна стеснителност, недоверие в себе си, тя не бе посмяла да повярва, че е обичана, нито да покаже, че обича. И щастието я отмина, без тя да го улови… После… Но има ли смисъл да се разказват на другите неща, които имат смисъл само за теб самия? Толкова дребни случки бяха придобили дълбоко значение за нея. Приятелско внимание, мила дума от страна на Оливие, казана несъзнателно. Посещенията на Кристоф и вълшебният свят, който оживяваше при изпълнението на творбите му. Поглед на непознат: да, дори на тази прекрасна, почтена и непорочна жена се случваха неволни въображаеми изневери, които я тревожеха; тя се срамуваше и ги пъдеше от мислите си и все пак — именно защото бяха толкова невинни — бяха като слънчеви лъчи за сърцето й… Много обичаше мъжа си, макар и той да не отговаряше напълно на мечтания образ, но затова пък беше добросърдечен и веднъж й беше казал:

— Скъпа, не можеш да си представиш какво си за мен. Ти си целият ми живот…

Сърцето й се беше стопило от умиление и в този ден тя се беше почувствувала завинаги свързана с него. Всяка година засилваше взаимната им привързаност. Бяха мечтали заедно за толкова красиви неща. Мечти за работа, пътувания, деца. Какво бе станало с всичко това?… Уви!… Госпожа Арно все още копнееше по тях. Толкова често и толкова съкровено беше мислила за едно дете, че го познаваше, като че ли бе до нея. С години беше работила над образа му, като го даряваше с най-хубави и най-любими черти… Тихо!…

Това бе всичко. Цели светове. Колко неизвестни и дълбоки трагедии под привидно най-безбурни и най-посредствени съществования! И най-печалното е, че в тези съществования, изпълнени с надежди, не се случва нищо, а те отчаяно призовават обещаното от природата и отказано благо, терзаят се от непосилна тревога, но не я издават с нищо в държането си!

За свое щастие госпожа Арно не се занимаваше само със себе си. Собственият й живот изпълваше само част от мечтите й. Тя живееше и с живота на хората, които познаваше или бе познавала, поставяше се на тяхно място, мислеше за Кристоф, за приятелката му Сесил. И този ден се беше сетила за нея. Двете жени се бяха обикнали. Интересно, от двете именно силната Сесил имаше нужда да се облегне на крехката госпожа Арно. Всъщност жизнерадостната, едра и здрава девойка не беше толкова стабилна душевно, колкото изглеждаше. Тя изживяваше криза. И най-трезвите сърца не са предпазени от изненади. Едно много нежно чувство се бе вмъкнало в душата й; отначало не искаше да го признае, но то беше нараснало и тя беше принудена да го приеме: обичаше Оливие. Сърдечното държане на младежа, едва ли не женственото му очарование, уязвимостта и емоционалността му мигом я бяха привлекли. (Жената със силно майчинско чувство обича съществото, което се нуждае от нея.) Когато по-късно узна някои подробности за семейните му неприятности, изпита опасно състрадание към Оливие. Разбира се, само тези основания не биха били достатъчни. Но знае ли някой защо даден човек се влюбва в друг? Често нито единият, нито другият имат заслуга за това, а просто такъв е моментът: той предава от засада сърцето, което не е нащрек, на първото срещнато чувство. Щом осъзна любовта си, Сесил смело се опита да изтръгне жилото й, защото й се струваше престъпна и безсмислена: много страда, без да се излекува. Никой не би могъл да предположи. Тя влагаше цялата си бодрост, за да изглежда щастлива. Само госпожа Арно знаеше колко много й коствува. Сесил облягаше силната си глава на слабата гръд на госпожа Арно, безмълвно плачеше, прегръщаше я, а после си тръгваше със смях на устата. Обожаваше нежната си приятелка, която я превъзхождаше по духовна енергия и вяра. Не й се доверяваше. Но госпожа Арно имаше способността да отгатва от половин дума. Светът за нея беше тъжно недоразумение. Нямаше изход. Човек можеше само да обича, да съчувствува, да мечтае.

А когато кошерът от мечти бръмваше прекалено силно в нея, когато й се завиваше свят, тя сядаше на пианото и разсеяно прокарваше пръсти по клавишите, съвсем тихичко, за да обвие в умиротворяващата светлина на звуците миража на живота…

Храбрата женица не забравяше обаче ежедневните си задължения и когато Арно се връщаше, той заварваше лампата запалена, вечерята готова, а бледичкото усмихнато лице на жена му го очакваше. И той изобщо не подозираше пътешествията, които бе направила в негово отсъствие.

Трудното беше да води едновременно, без сблъсъци, двете съществования: ежедневното и другото, вълнуващото духовно съществуване с необятни хоризонти. Невинаги й бе лесно. За щастие и Арно живееше отчасти въображаем живот в книгите и художествените произведения, чийто вечен огън поддържаше треперливия пламък на собствената му душа. Само че през последните години той все повече бе погълнат от дребните грижи на професията си; неправдите, своеволията, неприятностите с колегите или учениците; беше се озлобил. Говореше за политика, обсипваше с хули правителството на евреите. Изкарваше Драйфус отговорен за университетските неудачи. Мрачното му настроение постепенно се предаде и на госпожа Арно. Тя наближаваше четиридесетте. Навлизаше във възраст, когато жизнените сили са нарушени, мъчеше се да намери равновесие. Психиката й претърпя големи кризи. Известно време и за двамата животът изгуби всякакъв смисъл: нямаха вече за какво да закачат паяжините си. Колкото и несъществена да е реалната опора, тя е необходима за мечтата. А на тях им липсваше всяка опора. Не можеха да се опрат вече един на друг. Вместо да я подпомогне, Арно се вкопчваше в нея, а тя си даваше сметка, че няма достатъчно сили, за да го поддържа, а в такъв случай не можеше да поддържа и себе си… Само чудо можеше да я спаси. И тя го зовеше…

Това чудо дойде от дълбините на душата й. Госпожа Арно усети, че в самотното й сърце избликва възвишената и безсмислена потребност да се труди въпреки всичко, да тъче въпреки всичко паяжината си в простора, заради радостта да тъче, като предостави на вятъра да я носи, където бе нужно. И вярата й я привърза отново към живота, изнамери невидими опори. И мъжът, и жената подновиха търпеливо работата си над великолепната, безсмислена паяжина на бляновете, изтъкана с най-чистата им кръв.

Госпожа Арно беше сама в къщи… Свечеряваше се.

Звънецът на вратата отекна. Събудена от мечтите си преди обичайния час, тя трепна. Сви грижливо ръкоделието си и отиде да отвори. Влезе Кристоф. Беше много развълнуван. Тя улови сърдечно ръцете му в своите.

— Какво ви е, драги приятелю?

— Ах, Оливие се върна!

— Върнал се е?

— Да, тази сутрин той дойде и ми каза: „Кристоф, помогни ми!“ Аз го прегърнах. Той плачеше. Каза ми: „Нямам вече никого освен теб. Тя си отиде.“

Поразена, госпожа Арно сключи ръце и промълви:

— Горкичките!

— Отишла си — повтори Кристоф. — Отишла си с любовника си.

— Ами детето? — попита госпожа Арно.

— Мъж, дете, зарязала всичко.

— Клетницата! — промълви пак госпожа Арно.

— Той я обичаше. Обичаше я, както рядко се обича. Няма да се съвземе от този удар. Само ми повтаря: „Кристоф, тя ми измени… Моята най-добра приятелка ми измени!… Аз мога да му казвам колкото си ща: «Щом ти е изменила, значи, не ти е приятелка, а враг. Забрави я! Или я убий!»“

— О! Кристоф! Какво казвате? Това е ужасно!

— Да, зная, това ви се струва първобитно варварство: да убиеш! Приятно е да се чуе наистина вашето хубаво парижко общество, когато протестира против животинските инстинкти, подтикващи мъжа да убие жената, която го мами, и проповядват разумно снизхождение! Чудесни апостоли! Прекрасна гледка представлява възмущението срещу животинското на хайката от псета-мелези. Гаврят се с живота, лишават го от всякаква стойност, а после богоговейно го въздигат в култ!… Как? Нима безчестният и безсърдечен живот, нима материята, пулсиращата кръв в жалката плът им се струват достойни за уважение? Прекланят се пред материята, смятат, че е престъпление да се посегне на нея. Убийте душата, ако щете, но тялото е неприкосновено!…

— Убийците на душата са най-жестоките убийци, но едно престъпление не оправдава друго, отлично знаете това.

— Зная, мила приятелко. Права сте. Говоря, без да мисля… Кой знае! Може би бих го направил.

— Не, не, представяте се за по-лош, отколкото сте. Вие сте добросърдечен.

— Ако съм в плен на страстта, ставам жесток като другите. Видяхте ли как избухнах?… Но при вида на сълзите на любим приятел, можеш ли да не възненавидиш човека, който го кара да плаче? И има ли достатъчно строги думи, с които да осъдим една нещастница, която изоставя детето си, за да хукне подир любовника си?

— Не говорете така, Кристоф. Не знаете.

— Как? Защищавате ли я?

— Жаля я.

— Аз жаля хората, които страдат. Но не и онези, които причиняват страдания.

— Е, нима си въобразявате, че тя не е страдала също? Мислите ли, че с лека ръка е изоставила детето си и е разбила живота си? Защото нейният живот е също унищожен. Познавам я много малко, Кристоф. Виждала съм я само два пъти, и то бегло. Не ми е казала нито една добра дума и не й бях симпатична. И все пак я познавам по-добре, отколкото вие. Сигурна съм, че не е порочна. Горкото момиче! Отгатвам какво е чувствувала!

— Вие ли, моя приятелко, с вашия толкова достоен, толкова разумен живот!…

— Точно аз, Кристоф. Да, вие не знаете; вие сте добросърдечен, но сте мъж, суров като всички мъже, въпреки добротата си, сурово неразбиращ всичко, което е извън вас. Вие нямате представа за жените, които живеят близо до вас. Обичате ги по вашему, но не се мъчете да ги разберете. Толкова лесно се задоволявате със самите себе си! Убедени сте, че ни познавате… Уви! Ако знаехте какво страдание е понякога за нас да видим не че не ни обичате, но как ни обичате и какво представляваме за мъжете, които най-много ни обичат! Има моменти, Кристоф, когато забиваме нокти в дланите си, за да не изкрещим: „О, не ни обичайте! Не ни обичайте! По-добре всичко друго, отколкото такава любов!…“ Познавате ли думите на онзи поет: „Дори в дома си, сред децата си, обградена с привидни почести, жената е жертва на хиляди пъти по-тежко презрение от най-големите нещастия.“ Помислете си за това, Кристоф.

— Вашите думи ме разстройват. Не ви разбирам много добре. Но ми се струва, че отгатвам… Нима самата вие…

— И аз съм изживяла тези мъчения.

— Възможно ли е?… Но дори така да е! Никога няма да ме накарате да повярвам, че бихте постъпили като тази жена.

— Аз нямам деца, Кристоф. Не зная какво бих сторила на нейно място.

— Не, това е невъзможно. Аз вярвам във вас, много ви уважавам и се заклевам, че такова нещо е невъзможно.

— Не се заклевайте! И аз съм била почти готова да извърша същото… Мъчно ми е, че ще унищожа добрата ви представа за мене. Но трябва да се научите малко да ни познавате, ако не искате да бъдете несправедлив. Да, и аз бях съвсем близо до подобна лудост. И ако не я извърших, може би вие имате известна заслуга. Оттогава има две години. Изживях период на разяждаща тъга. Казвах си, че не съм годна за нищо, че никой не държи на мене, никой няма нужда от мене, че мъжът ми би могъл да мине и без мене, че напразно съм живяла… Бях готова да избягам, да направя знам ли какво! Качих се при вас… Спомняте ли си?… Вие не разбрахте причината на идването ми. А аз бях дошла да се сбогувам с вас… А после, не зная какво стана, не си спомням какво ми казахте… Но зная, че някои ваши думи — вие даже не подозирате това — бяха за мене като светлина… Достатъчно беше най-малкото нещо в онзи момент, за да ме спаси или погуби… Когато излязох от вас, аз се прибрах в къщи, заключих се и плаках целия ден… А после се почувствувах добре: кризата беше отминала.

— А нима днес съжалявате? — попита я Кристоф.

— Днес ли? — възкликна тя. — Ако бях извършила тогава тази лудост, сега щях да бъда на дъното на Сена. Не бих могла да понеса срама от постъпката си и злото, което бих нанесла на клетия си мъж.

— Значи, сте щастлива?

— Да, доколкото човек може да бъде щастлив на този свят. Толкова рядко е да срещнеш две същества, които се разбират и ценят, които знаят, че са сигурни един в друг не само поради обикновената доверчивост на влюбените, която често е илюзия, но понеже са живели заедно много години, сиви, посредствени години, дори и главно със спомена за преодолените опасности. Колкото повече остаряваме, става все по-хубаво.

Тя млъкна и внезапно се изчерви.

— Господи, как можах да ви разкажа всичко това… Какво направих… Забравете, Кристоф, моля ви се! Никой не трябва да знае!…

— Не се страхувайте — увери я Кристоф, — вашето признание е свещено за мене.

Но госпожа Арно се чувствуваше нещастна, че е проговорила, и се извърна за миг. После промълви:

— Не трябваше да ви разказвам… Но нали разбирате, направих го, за да ви покажа, че дори и в най-тясно свързаните семейства, дори и жените, които вие уважавате, Кристоф… изживяват часове не само на заблуждение, както казвате вие, но и на действително, непоносимо страдание, които могат да доведат до подобни безумства и да разрушат цял един живот, дори два живота. Не бива да бъдем прекалено строги. Хората си причиняват много страдания, дори когато се обичат истински.

— Нима тогава трябва да живеем сами, всеки на своя страна?

— Това е още по-лошо за нас. Животът на жената, обречена да живее сама, да се бори като мъжа — и често против мъжа, — е нещо ужасно в общество, което не е свикнало с тази мисъл и което в голямата си част е дори враждебно към нея.

Тя замълча, леко наведена напред, вперила очи в пламъка на камината. После поде кротко, с леко забуления си глас, който се колебаеше за миг, спираше и пак тръгваше по пътя си:

— А при това жената остава сама не по своя вина: тя живее така не поради прищявка, а защото е принудена. Трябва да печели хляба си и да се научи да минава без мъжа, щом той не я желае, защото е бедна. Тя е обречена на самота, без да има нито една от изгодите на свободата. Защото в нашата страна не може като мъжа да се ползува най-невинно от свободата си, без да предизвика скандал: всичко й е забранено. Имам приятелка, гимназиална учителка в провинцията. Ако беше затворена в тъмница без въздух, нямаше да се чувствува по-самотна и по-задушена. Буржоазията затваря вратите си за тези жени, които се мъчат да се препитават, работейки. Тя проявява подозрително презрение спрямо тях; зложелателството дебне най-невинните им постъпки. Колегите им от мъжката гимназия странят от тях било защото се страхуват от клюките на градчето, било поради тайната враждебност или стеснителност, или може би защото са свикнали да ходят в кафенетата, да водят непристойни разговори, или са уморени след работа през деня и изпитват отвращение и пресищане от жените интелектуалки. Самите те не могат вече да се понасят, особено ако са принудени да живеят заедно в колежа. Директорката често е най-неспособна да разбере младите чувствителни души, обезсърчени от първите години на тази изтощителна професия и от нечовешката самота. Тя ги оставя да агонизират тайно, без да се помъчи да им помогне; счита ги за горделивки. Никой не се интересува от тях. Липсата на богатство и връзки им пречи да се омъжат. Многото работни часове им пречат да си създадат интелектуален живот, който да ги увлече и утеши. Когато подобно съществуване не е подкрепено от изключително силно религиозно или нравствено чувство — бих казала дори ненормално, болезнено, защото не е естествено човек да се жертвува изцяло, — това е жива смърт. Ако умът не е зает, нима милосърдието предлага повече възможности на жената? Колко разочарования отрежда тя на жените, които са прекалено искрени, за да се задоволят с официалната или светска благотворителност, с филантропичните приказки, с омразната смесица от лекомислие, благотворителност и бюрокрация, с тази игра с нищетата, изразена в бъбрения между два флирта! Когато някоя от тях, отвратена, прояви невероятната смелост да отиде сама сред нищетата, която познава само защото е слушала да се говори за нея, каква почти непоносима гледка! Истински ад. Какво може да направи, за да помогне? Тя се чувствува удавена в този океан от неволи. Бори се обаче, мъчи се да спаси някои нещастници, изчерпва силите си за тях, потъва ведно с тях. Ще бъде наистина щастлива, ако успее да спаси един-двама. Но кой ще спаси нея самата? Кой се интересува от спасението й? Защото и тя страда поради страданието на другите и поради собствената си тревога. Колкото повече раздава вярата си, толкова по-малка става тя. Нещастниците се вкопчват в нея, а тя няма за какво да се залови. Никой не й подава ръка. Понякога дори я замерят с камък… Вие познавахте, Кристоф, онази прекрасна жена, която се беше отдала на най-скромно и заслужаващо уважение милосърдно дело: тя прибираше в дома си уличните момичета, които наскоро бяха родили, нещастните същества, които Общественото подпомагане отблъсква или които се страхуват от него. Стараеше се да ги излекува физически и морално, да ги задържи при себе си ведно с децата им, да събуди в тях майчинско чувство, да им изгради отново семейно огнище и препитание с честен труд. Всичките й сили се оказаха недостатъчни за тази мрачна, изпълнена с разочарования и огорчения задача — толкова малко проститутки се спасяват, толкова малко измежду тях искат да бъдат спасени! Ами дечицата, които измират! Тези невинни създания, обречени още при раждането си!… Тази жена, която се бе нагърбила с мъката на другите, тази невинна жена, която доброволно изкупваше престъплението на човешкия егоизъм, как, мислите си, я преценяваха, Кристоф? Зложелателното обществено мнение я обвиняваше, че печели пари от благотворителното си дело и даже от питомките си. Тя се принуди да напусне квартала и да замине обезсърчена. Никога не можете да си представите колко жестока борба трябва да водят независимите жени срещу днешното назадничаво и безсърдечно общество, което се гърчи в предсмъртна агония, но изразходва малкото енергия, която му остава, за да попречи на другите да живеят.

— Клета моя приятелко, това не е само жребият на жените. И на нас ни са познати тия борби. Аз зная и убежището.

— Кое е то?

— Изкуството.

— То е добре за вас, но не и за нас. Пък и измежду мъжете колцина могат да го използуват?

— Вижте нашата приятелка Сесил. Тя е щастлива.

— Какво знаете вие? Ах, колко бързо преценявате! Защото е бодра, защото не се спира много на тъжните мисли, защото ги крие от другите, вие казвате, че е щастлива! Да, тя е щастлива, че е здрава и че може да се бори. Но вие не познавате нейната борба. Мислите ли, че е била създадена за изпълнения с превратности живот на гората на изкуството? Изкуството! Като си помислите, че толкова много нещастници копнеят да се прочуят като писателки, изпълнителки, певици, сякаш това е връх на щастието! Нима са лишени от всичко друго и няма за какво да се заловят? Творчеството! За какво ни е то, ако ведно с него нямаме всичко останало? Само едно нещо на света може да ни направи истински щастливи: едно сладко детенце.

— Нали виждате, дори когато детето е налице, то не е достатъчно.

— Да, не винаги… Трудно е да бъдеш жена. Много повече, отколкото да бъдеш мъж. Вие и не подозирате това. Вие, мъжете, можете да бъдете погълнати от някое умствено занимание, от някоя дейност. Осакатявате се, но сте щастливи. Нормалната жена не може да направи това, без да страда. Не е човешко да потъпчеш част от себе си. Ако нещо ни носи радост, съжаляваме за друго. В нас живеят няколко души. Вие, мъжете, имате само една. По-силна, често пъти груба, дори отблъскваща. Възхищавам ви се. Но не бъдете прекалено големи егоисти! Много сте егоистични, без да го съзнавате, причинявате ни толкова мъка, също без да подозирате…

— Какво да се прави? Вината не е наша.

— Не, не сте виновни, Кристоф, нито вие, нито ние. В крайна сметка, нали виждате, животът не е толкова прост. Казват, че е достатъчно да се живее естествено. Но какво означава това?

— Вярно. Нищо в живота ни не е естествено. Да живееш сам, не е нормално, но и брачният живот е противоестествен. А свободният брак предоставя слабите на произвола на силните. Самото общество не е естествено: ние сме го създали. Казват, че човекът е обществено животно. Що за глупост! Принуден е бил да стане обществено животно, за да живее! Станал е общителен за своя изгода, за своя защита, удоволствие и величие. Подписал е няколко пакта. Но природата се бунтува и си отмъщава за наложената принуда. Природата не е била създадена за нас. Ние се стремим да я сведем до нашите пропорции. Водим борба: не е чудно, че често сме бити. Как можем да излезем от това положение? Като бъдем силни.

— Като бъдем добри.

— Ах, боже мой! Да бъдеш добър, да смъкнеш егоистичния си корсет, да дишаш, да обичаш живота, светлината, скромната си задача, малкото парче земя, където си пуснал корени. Ако не можеш да постигнеш широки хоризонти, да се помъчиш да се задълбочиш и да се възвисиш. Като дърво, лишено от простор, което расте високо към слънцето.

— Да. И преди всичко да се обичаме взаимно. Ако мъжът пожелаеше да се почувствува брат на жената, а не само нейна плячка, както и тя не е негова! Ако и двамата пожелаеха да се отърсят от гордостта си и всеки от тях да помисли малко повече за другия и по-малко за себе си!… Ние сме слаби: нека си помогнем. Нека не казваме на падналия: „Не те познавам вече.“ Нека му кажем: „Смелост, приятелю! Ще излезем от трудното положение!“

* * *

Те млъкнаха, седнали пред огъня, с котето между тях, и тримата неподвижни, потънали в мислите си, загледани в главните. Гаснещият пламък галеше с треперливото си крило тънкото лице на госпожа Арно, порозовяло от тайно възбуждение, необичайно за нея. Чудеше се, че бе изляла душата си. Никога не бе говорила толкова много за себе си. И никога вече нямаше да повтори подобен разговор. Тя сложи ръка върху ръката на Кристоф и попита:

— Какво ще правите с детето?

Всъщност тя мислеше за това още от началото. Говореше, говореше, беше станала друга жена, беше като опиянена. Но мислеше само за това. Още при първите думи на Кристоф съчини роман в сърцето си. Мислеше си за изоставеното от майката дете, за щастието да го възпита, да обгърне тази крехка душа с мечтите и любовта си. И си казваше: „Не, грехота е, не бива да се радвам на хорското нещастие!“

Но това чувство беше по-силно от нея. Тя говореше, говореше, притихналото й сърце се къпеше в надежда.

— Да — отвърна Кристоф, — разбира се, че помислихме за него. Горкото детенце! Нито Оливие, нито аз сме способни да се грижим за него. Нужни му са грижите на жена. Помислих си, че някоя наша приятелка би се съгласила да ни помогне…

Госпожа Арно почти не дишаше.

Кристоф добави:

— Исках да говоря с вас. Но после, точно преди да тръгна, дойде Сесил. Когато узна случилото се и видя детето, така се развълнува, толкова се зарадва! „Кристоф…“ — каза ми тя…

Кръвта на госпожа Арно застина във вените й. Тя не чу продължението; всичко потъмня пред очите й. Идеше и да изкрещи: „Не, дайте го на мен!…“

Кристоф продължаваше да говори. Тя не чуваше. Но се насили. Помисли си за това, което й бе доверила Сесил. „Тя има повече нужда от мен. Аз имам милия ми Арно… и всичките си занимавки… Освен това аз съм по-стара…“

Тя се усмихна и промълви:

— Така е добре.

Но пламъкът в огнището бе угаснал; ведно с розовината на страните й. И по милото уморено лице се четеше вече само обичайното изражение на примирена доброта.

* * *

„Моята приятелка ми измени.“

Оливие изнемогваше под бремето на тази мисъл. Кристоф напразно се опитваше грубо да го опомни, защото го обичаше.

— Какво искаш! Приятелската измяна е всекидневно явление, както болестта, беднотата, борбата с глупците. Човек трябва да бъде въоръжен срещу нея. Ако не може да устои, значи, е жалък.

— Ах, аз съм точно такъв. Не съм горд със себе си… Да, аз съм жалко същество, което се нуждае от обич и умира, ако я загуби.

— Животът ти не е свършил: можеш да обичаш и други.

— Не вярвам вече в никого. Няма вече приятели.

— Оливие!

— Прости ми. Не се съмнявам в теб. Макар че има мигове, когато се съмнявам във всичко… в самия себе си… Но ти си силен, ти не се нуждаеш от никого, можеш да минеш без мен.

— А тя по-добре и от мен минава без тебе.

— Жесток си, Кристоф.

— Мили мой, аз съм груб с теб, но за да те накарам да се разбунтуваш. Как, дявол взел го! Срамно е да жертвуваш хората, които те обичат, и живота си заради едно същество, което се подиграва с теб!

— Какво ме интересуват хората, които ме обичат. Аз обичам нея!

— Работи! Някога ти се интересуваше…

— Сега не се интересувам вече. Уморен съм. Струва ми се, че съм излязъл от живота. Всичко ми се струва така далечно… Виждам, но вече не разбирам… Като си помислиш, че има хора, които неуморно почват отначало, всеки ден, като часовници, глупавата си работа, вестникарските си спорове, жалката си гонитба на развлечения, хора, които се пристрастяват за или против някое министерство, книга, пътуваща комедиантка!… Ах, колко стар се чувствувам! Не изпитвам нито омраза, нито яд към когото и да било: всичко ме отегчава. Чувствувам, че няма нищо… Да пиша? За какво да пиша? Кой ще ме разбере? Пишех само за едно същество. Всичко, което бях, бях само за него… А сега нямам нищо. Уморен съм, Кристоф, уморен. Бих искал да заспя.

— Добре, моето момче, спи. Аз ще бдя над теб.

Но именно това най-трудно се удаваше на Оливие. Ах, ако страдащият човек можеше да спи с месеци, докато мъката изчезне от обновената му душа, докато стане друг! Но никой не е в състояние да му помогне, пък и той не би го желал. Би му се сторило най-жестоко мъчение да го лишат от болката му. Оливие приличаше на болник, когото треската поддържа. Истинска треска с пристъпи все в едни и същи часове, особено вечер, когато дневната светлина угаснеше. През останалото време беше отпаднал, отровен от любов, разяждан от спомени, терзан от една и съща мисъл, подобно на идиот, който преживя безспир залъка и не може да го преглътне; умствените му способности бяха погълнати от една-единствена натрапчива идея.

Оливие не можеше като Кристоф да проклина нещастието си, да хули жената, която бе му го причинила. По-прозорлив и по-справедлив, съзнаваше, че също има вина и че не само той страда: и Жаклин беше жертва, негова жертва. Отдала му беше живота си. Той какво бе сторил? Ако не беше достатъчно силен да я направи щастлива, защо се беше свързал с нея? Тя беше права, като скъса връзките, които й тегнеха.

„Не тя е виновна — мислеше си той, — а аз. Не съумях да я обичам както трябва. А много я обичах. Но не съм знаел как, щом не й дадох радост.“

И се самообвиняваше: може би с право. Не е кой знае колко полезно да анализираш миналото и това не би ти попречило да повториш грешките си, ако трябва да го изживееш повторно, а в същото време ти пречи да живееш в настоящето. Силната личност забравя злото, което са й сторили, а — уви! — и злото, което сама е сторила, щом разбере, че не може да го поправи. Но човек не е силен по своя воля, а по темперамент. Любовта и страстният темперамент са далечни роднини. Те рядко съвпадат. Оливие обичаше: и имаше сили само да се обвинява. В състоянието на пасивност, в което бе изпаднал, организмът му бе податлив на всякакви болести. Грип, бронхит, пневмония — го връхлетяха едно след друго. Почти цялото лято беше болен. Кристоф заедно с госпожа Арно се грижеше предано за приятеля си. Успяха да победят болестта, но бяха безпомощни пред душевните му страдания и постепенно почнаха да се уморяват; неизменната му печал ги потискаше, изкушени бяха да престанат да го виждат.

Нещастието винаги води до странно усамотение. Хората инстинктивно се ужасяват от него. Сякаш е зараза; в най-добрия случай то досажда и човек бяга по-надалеч. Колко малко същества ви прощават, когато страдате! Вечно се повтаря историята на Йов. Елифаз Теманец го обвинява, че не е търпелив, Вилдад Савхеец твърди, че злочестините на Йов са наказание за греховете му. Софар Наамец го смята самохвалец. „И най-сетне Елиуй, син Варахиилов, вузитец от Рамовия род, много се разгневил и се разсърдил на Йов, загдето страдалецът уверявал, че е праведен пред бога.“

Малцина се по природа тъжни. Мнозина са призвани, малцина са избрани. Оливие беше между избраниците. Както бе заявил един мизантроп, „на него сякаш му бе приятно да бъде измъчван“; човек не печели нищо от ролята на нещастник: става само неприятен.

Оливие не можеше да разкрие пред никого чувствата си, дори и пред най-близките си приятели. Съзнаваше, че им досажда. Дори Кристоф, толкова мил с него, губеше търпение пред упоритата му горест, защото си даваше сметка, че е много несръчен утешител. Истината е, че този великодушен човек, който сам бе изпитал страданието, не можеше да разбере болката на Оливие. Толкова несъвършена е човешката природа! Колкото и да сте жалостив, добросърдечен, умен, дори и да сте минали през най-различни страдания, вие не сте в състояние да почувствувате болката на приятеля си, когато го боли зъб. Ако страданието му продължи, ще бъдете склонен да мислите, че преувеличава оплакванията си. А камо ли когато болката е невидима, затаена дълбоко в душата! Този, който не е засегнат от нея, се дразни, че другият се измъчва толкова много заради чувство, което няма никакво значение за него самия. И в края на краищата, за да успокои съвестта си, той си казва: „Какво мога да сторя? Всичките ми доводи не струват пукната пара!“

Всички доводи, вярно. Човек може да облекчи страдащия само като го обича простичко, без да се опитва да го убеждава, без да се старае да го излекува, като го обича и го жали. Единственият балсам за любовните рани е любовта. Само че любовта не е неизчерпаема дори и у хората, които обичат най-силно. Те разполагат с ограничени запаси. Когато приятелите кажат или напишат веднъж най-топлите думи, които са могли да намерят, когато в собствените си очи са изпълнили дълга си, те се отдръпват благоразумно и около страдащия се образува празно пространство, както около престъпниците. И понеже все пак се срамуват, че не са му помогнали достатъчно, те му помагат още по-малко: стараят се да ги забрави или самите те да забравят. А ако досадното нещастие упорствува, ако някой несдържан негов отглас проникне чак в скривалището им, те преценяват строго, че страдалецът е малодушен и не може да понесе изпитанието. Бъдете уверени, че ако той падне сломен от удара, в дъното на искреното им съжаление ще намерите презрителната сентенция:

„Горкичкият! Имах по-добро мнение за него!“

Какво неизказано благотворно въздействие може да има сред този всеобщ егоизъм една обикновена нежна дума, едно дискретно внимание, един изпълнен със съчувствие и любов поглед! Тогава човек чувствува цената на добросърдечието. И колко бедно е всичко останало в сравнение с добротата!… Добротата сближи Оливие с госпожа Арно повече, отколкото с неговия Кристоф. Макар че Кристоф си налагаше похвално търпение; от обич той не му показваше какво мисли за него. Но с острия си поглед, изострен още повече от страданието, Оливие долавяше борбата, която се водеше у приятеля му и колко му тежеше неговата скръб. Това бе достатъчно, за да го отдалечи от Кристоф и да му внуши желанието да му извика: „Махни се!“

Така нещастието често разделя сърцата, които се обичат. Както веялката пресява зърното и то отделя на една страна това, което иска да живее, а на друга — това, което иска да умре. Неумолим закон на живота, по-силен от любовта! Майката, пред чиито очи умира синът й, приятелят, пред чиито очи се дави приятел, ако не могат да ги спасят, продължават все пак да се борят за собственото си спасение, не умират заедно с тях. И все пак ги обичат хиляди пъти повече от собственото си съществуване!…

Въпреки голямата си обич Кристоф бе принуден да отбягва Оливие. Беше много силен, чувствуваше се отлично и се задушаваше в неговата мъка, в която не проникваше никакъв въздух. Колко се срамуваше от себе си! Вбесяваше се, че не може да направи нищо за приятеля си; и понеже изпитваше потребност да си отмъсти на някого, изливаше яда си на Жаклин. Въпреки прозорливите думи на госпожа Арно той продължаваше да я осъжда сурово, както подхожда на млад, буен и безкомпромисен човек, който не е изучил още достатъчно живота, за да не бъде така безжалостен към неговите слабости.

Отиваше да види Сесил и детето, което й бяха поверили. Това подарено майчинство я бе преобразило: тя изглеждаше съвсем млада, щастлива, по-женствена, умилена. Бягството на Жаклин не бе породило в нея тайна надежда за щастие. Тя съзнаваше, че споменът за Жаклин отдалечаваше много повече Оливие от нея, отколкото нейното присъствие. Впрочем чувството, което я бе смутило, бе отминало. Това беше криза и неразумната постъпка на Жаклин бе спомогнала по-бързо да я изживее. Сесил си бе възвърнала обичайното спокойствие и дори не проумяваше какво я бе подтикнало да го наруши. Най-голямата й потребност да обича бе задоволена от любовта към детето. С чудната си склонност към илюзии — или с женската си интуиция — тя откриваше любимия мъж в малкото същество. Така той беше изцяло неин, слаб и беззащитен: принадлежеше й, тя можеше да го обича страстно, с любов, чиста като сърчицето на невинното дете и ясните му сини очи, две капки светлина… Не можеше да се отрече, че обичта й бе примесена с тъжно съжаление. Ах! Не е същото, разбира се, както ако детето е твое — плът от твоята плът!… И все пак беше толкова хубаво!

Кристоф гледаше сега Сесил с други очи. Спомняше си ироничната забележка на Франсоаз Удон: „Как така ти и Филомел, които сякаш сте създадени да бъдете мъж и жена, не сте влюбени един в друг?“

Но Франсоаз знаеше причината по-добре от Кристоф: човек като Кристоф рядко се влюбва в същество, което може да му донесе щастие; той се влюбва по-скоро в онази, която може да го направи нещастен. Противоположностите се привличат. Природата се стреми към самоизтребление, предпочита пълнокръвния, пламенен живот пред разумното съществуване, което щади силите си. И има право, ако е като Кристоф, чийто закон е да живее възможно най-интензивно, а не възможно най-дълго.

Не толкова проницателен като Франсоаз обаче, Кристоф си казваше, че любовта е безмилостна сила. Тя събира хора, които не могат да се понасят. Разделя същества, направени от едно и също тесто. Носи съвсем нищожно вдъхновение в сравнение с всичко, което разрушава. Щастливата любов разхлабва волята, нещастната — разбива сърцето. Нима ни дава някакво благо?

Но докато злословеше против любовта, тя му се усмихна нежно и насмешливо и му прошепна: „Неблагодарник!“

* * *

Макар и неохотно, Кристоф се почувствува принуден да отиде на още един прием в австрийското посолство. Филомел изпълняваше Lieder от Шуберт, Хуго Волф и Кристоф. Тя се чувствуваше щастлива не само от собствения си успех, но и от успеха на приятеля си, от когото сега се възхищаваше елитът на обществото. Името на Кристоф се налагаше и сред широката публика. Хора от рода на Леви-Кьор не можеха вече да си позволят да го пренебрегват. Творбите му се изпълняваха на концертите. Една негова опера бе приета в Опера-комик. Невидими покровители се интересуваха от него. Тайнственият приятел, който неведнъж се бе застъпил за него, продължаваше да оказва подкрепа на начинанията му. Неведнъж Кристоф бе почувствувал помощта на тази любеща ръка. Някой бдеше над него, като се криеше ревностно. Кристоф се бе опитал да открие този приятел, но изглеждаше, че го бе обидил, като не го бе потърсил по-рано, и сега той бе неуловим. Между другото Кристоф бе отвлечен от други грижи: мислеше за Оливие, за Франсоаз; същата сутрин беше прочел във вестника, че тя се е разболяла тежко в Сан-Франциско: представяше си я сама в чуждия град в някоя хотелска стая, нежелаеща да види никого, нито пък да пише на приятелите си, стискаща зъби и очакваща смъртта в усамотението си.

Под гнета на тези мисли той избягваше хората и се беше уединил в малък страничен салон. Облегнат на стената в полутъмния ъгъл зад завеса от зелени растения и цветя, той слушаше красивия, елегичен и топъл глас на Филомел, която пееше „Липата“ от Шуберт; тази чиста музика будеше тъжни спомени. На стената срещу него едно голямо огледало отразяваше светлините и оживлението в съседния салон. Той не го виждаше. Загледан бе в себе си и очите му бяха замрежени от сълзи… Внезапно подобно на старата Шубертова липа, която трепти, той цял се разтрепера, без сам да знае защо. Застина неподвижно няколко минути с пребледняло лице. После мъглата пред взора му се разсея и той видя в огледалото пред себе си „приятелката“, която го гледаше… Приятелката ли? Коя бе тя? Той знаеше само едно, че това беше приятелката и че той я познаваше; и впил очи в нейните, облегнат на стената, той продължаваше цял да трепери. Тя се усмихваше. Той не забелязваше нито очертанията на лицето и тялото й, нито цвета на очите й, нито дали беше висока или ниска, нито как бе облечена. Виждаше само едно: неземната доброта на съчувствената й усмивка.

И тази усмивка внезапно събуди у Кристоф забравено възпоминание от ранното му детство… Той беше шест-седемгодишен, ходеше на училище, чувствуваше се нещастен, защото малко преди това по-големи и по-силни съученици го бяха били и унижили, всички се подиграваха с него, а учителят го бе наказал несправедливо. Сгушен в един ъгъл, изоставен, докато другите деца играеха, той плачеше тихичко. Едно тъжно момиченце, което не играеше с другите — виждаше го съвсем ясно в този момент, макар през цялото време нито веднъж да не бе си спомнял за него: нисичко, с голяма глава, много светли коси и мигли, бледосини големи очи, бледи страни, пълнички устни, леко подпухнало лице и червени ръце — се беше приближило до него, спряло се бе, смучейки палеца си, и го бе загледало. После бе сложило ръчичката си върху главата на Кристоф и му бе казало бързо и плахо със съчувствена усмивка:

— Не плачи!…

Тогава Кристоф не бе издържал и бе избухнал в ридания, притиснал лице до престилката на момиченцето, което му повтаряше с разтреперан и нежен глас:

— Не плачи!…

Детето бе умряло няколко седмици по-късно. По време на тази случка то е било навярно вече докоснато от ръката на смъртта… Защо се сети за него в този миг? Нямаше никаква връзка между забравеното скромно дете от народа от далечното немско градче и аристократичната млада дама, която го гледаше сега. Но всички хора имат само една душа. И макар милионите същества да изглеждат различни едно от друго, както световете, които обикалят във всемира, една и съща искра на обич проблясва едновременно в сърца, разделени от векове. Кристоф зърна за миг същото сияние, което някога бе озарило безкръвните устни на малката му утешителка…

Само за миг. Човешката вълна задръсти вратата и скри от Кристоф съседния салон. Той пак потъна в сянката, далеч от огледалото: боеше се да не би то да издаде вълнението му. Когато се поуспокои, пожела да я види още веднъж. Уплаши се да не би да си е отишла. Влезе в салона и тутакси я откри сред тълпата, макар че тя изглеждаше съвсем различна от образа, зърнат в огледалото. Беше седнала сред изящно облечени дами и той я виждаше в профил. Облакътена на ръчката на креслото, тя слушаше разговорите с умна и разсеяна усмивка. Чертите на лицето й наподобяваха младия свети Йоан, полузатворил очи, усмихващ се на собствените си мисли от „Спорът“ на Рафаело…

Точно тогава тя вдигна очи и го видя, без да се учуди. Той разбра, че усмивката й се отнасяше за него. Поклони се развълнуван и се приближи до нея.

— Не ме ли познахте? — попита го тя.

И той веднага я позна.

— Грация…

В същия миг мина посланичката, зарадвана, че отдавна търсената среща най-сетне се е осъществила. Тя представи Кристоф на „графиня Берени“. Кристоф бе толкова развълнуван, че дори не чу името й. Не обърна внимание на чуждото име. За него тя си беше все неговата малка Грация.

* * *

Грация беше на двадесет и две години. От една година бе омъжена за млад унгарец, аташе при посолството, благородник от стар род, свързан с министър-председателя. Мъжът й беше сноб, бонвиван, елегантен, преждевременно изхабен, но тя се беше искрено влюбила в него и още го обичаше, макар и да го преценяваше прозорливо. Старият й баща бе умрял. Мъжът й бе назначен в посолството в Париж. Благодарение на връзките на граф Берени и на собственото си очарование и интелигентност младото стеснително момиче, което се плашеше от всичко, бе станало една от първите млади дами на парижкото общество, без да положи никакво усилие и без да изпитва ни най-малко смущение. Толкова голяма сила е да си млад и красив, да се харесваш и да съзнаваш, че се харесваш. А още по-голяма сила е да притежаваш здраво и спокойно сърце, което намира щастието в хармоничното съчетаване на желанията си със съдбата си. Красивото цвете на живота се бе разтворило, без обаче да загуби хармоничното спокойствие на латинската душа, захранена със светлината и всесилния покой на италианската земя. Съвсем естествено тя бе подчинила на обаянието си парижкото общество: никак не се учудваше и умееше да използува властта си, за да подпомогне художествените или благотворителни начинания, за които се обръщаха към нея. Тя предоставяше на други тяхното официално покровителствуване, защото, макар и да се държеше според общественото си положение, бе запазила дълбоко в себе си известна независимост от дните на самотното си детство в усамотената сред полята вила и обществото я уморяваше, макар и да я забавляваше, тя умееше да прикрие скуката си под любезната усмивка, продиктувана от доброто й, отзивчиво сърце.

Не бе забравила по-възрастния си приятел Кристоф. Детето, обгаряно от невинна любов, сигурно не съществуваше вече. Сегашната Грация беше много разумна и никак не беше склонна към романтика. С нежна насмешка си спомняше пресилените си детски увлечения. Но все пак тези спомени я вълнуваха. Мисълта за Кристоф бе свързана с най-чистите часове на живота й. Всеки път, когато чуеше името му, й ставаше приятно и всеки негов успех я радваше, като че ли самата тя участвуваше в него: защото предугаждаше, че той ще се прочуе. Още щом дойде в Париж, се постара да се срещне с него. Покани го, като вписа в поканата и някогашното си моминско име. Кристоф не бе обърнал внимание и бе хвърлил поканата й в кошчето, без да отговори. Тя не се оскърби. Продължи да се интересува, без той да узнае, за работата и дори малко и за живота му. Нейната благотворна ръка го бе подпомогнала в поведената неотдавна вестникарска кампания срещу него. Непорочната Грация нямаше нищо общо със света на печата, но когато трябваше да окаже услуга на приятел, тя бе способна да прелъсти с хитро коварство и най-неприятните хора. Покани в дома си главния редактор на вестника, който оглавяваше хайката клеветници, и мигом му завъртя главата; съумя да поласкае честолюбието му и така умело го подведе, без да загуби достойното си държане, че й бяха достатъчни само няколко небрежно подхвърлени думи — колко се учудва от жалките нападки срещу Кристоф, — за да спре тутакси кампанията. Главният редактор свали оскърбителната статия, която, щеше да се появи на следващия ден, и когато дописникът поиска обяснения, здравата го скастри. Той отиде дори още по-далеч: поръча на един от своите „пишещи на всяка тема“ сътрудници да измайстори в двуседмичен срок хвалебствие за Кристоф; статията беше възможно най-възторжената и глупава. Пак Грация даде идеята да се организират концерти с творби на Кристоф в посолството и понеже знаеше, че е взел под покровителството си Сесил, помогна и на младата певица да си създаде име. Най-сетне чрез връзките си с немските дипломатически среди тя започна спокойно и уверено да привлича тихомълком вниманието на властта към изгонения от Германия Кристоф. Постепенно подбуди общественото мнение да иска от императора декрет, за да се отворят отново вратите на родината за един голям музикант, който й прави чест. Ако все още беше рано да се очаква помилване, тя успя поне да издействува, да си затворят очите за няколкодневното му пътуване до родния град.

Кристоф отдавна чувствуваше, че над него витае невидима приятелка, без да открие коя е, но сега я позна в лицето на младия свети Йоан, който му се усмихваше в огледалото.

* * *

Заговориха за миналото. Кристоф почти не си даваше сметка за какво говорят. Човек нито вижда, нито чува любимото същество. И колкото по-силно обичаш, толкова по-малко съзнаваш любовта си. Кристоф изобщо не мислеше за това. Тя беше пред него: това бе достатъчно. Останалото не съществуваше.

Грация не доизказа изречението си. Млад, много висок и доста хубав мъж, облечен изящно, с обръснато лице и плешива глава, с отегчено и презрително изражение наблюдаваше Кристоф през монокъла си и се поклони с надменна любезност.

— Мъжът ми — каза Грация.

Шумът на салона отново отекна в ушите на Кристоф. Вътрешната светлина угасна. Той млъкна вледенен и като се поклони, побърза да се отдалечи.

Колко смешни и ненаситни са в изискванията си душите на хората на изкуството и колко наивни закони управляват чувствата им! Някога той бе пренебрегнал любовта на тази своя приятелка, от години не се бе сетил за нея, а едва срещнал я отново, му се струваше, че е негова, че му принадлежи и ако някой друг я е завладял, той направо му я е откраднал! Самата тя нямаше право да се отдаде другиму. Кристоф не разбираше какво става с него. Но творческият му демон съзнаваше по-ясно от него и създаде през следващите дни едни от най-хубавите му скръбни любовни песни.

Мина много време, без да я види. Беше зает с мъката и здравето на Оливие. Най-сетне един ден намери адреса, който тя му бе дала, и се реши да я посети.

Като се качваше по стълбата, чу, че работници заковават с чукове нещо. Антрето беше задръстено от сандъци и денкове. Прислужникът му каза, че графинята не може да го приеме. Но когато Кристоф си тръгна разочарован, предавайки картичката си, слугата изтича след него и го върна, като му се извини. Въведоха го в салона; килимите бяха вдигнати и навити на руло. Грация го посрещна със сияйната си усмивка, протегнала в радостен порив ръка към него. Целият му глупав яд в миг се изпари. Той улови ръката й и почувствувал се щастлив, я целуна.

— Ах! — възкликна тя. — Колко съм щастлива, че дойдохте! Толкова се страхувах, че ще замина, без да ви видя.

— Да заминете! Нима заминавате?

Всичко отново помръкна.

— Нали виждате — отвърна тя, като му посочи царящия в стаята безпорядък. — В края на седмицата вече няма да бъдем в Париж.

— За дълго ли?

Тя махна неопределено с ръка.

— Знам ли!

Той се насили да каже нещо. Гърлото му бе свито.

— Къде отивате?

— В Съединените щати. Мъжът ми е назначен първи секретар в посолството.

— Значи… значи… — промълви той и устните му се разтрепераха — край на всичко…

— Мили приятелю — каза тя, трогната от тона му, — не, това не означава край на всичко.

— Нима ви срещнах отново само за да ви загубя пак?

Очите му бяха пълни със сълзи.

— Мили приятелю — повтори Грация.

Той притисна очи с ръка и се обърна, за да скрие вълнението си.

— Не тъжете — промълви тя и сложи ръка върху неговата.

В този миг той пак си спомни за малката немкиня. И двамата замълчаха.

— Защо дойдохте толкова късно? — попита го тя най-сетне. — Аз се опитах да ви видя. Никога не ми отговорихте.

— Нямах представа, нямах представа… Кажете ми, вие ли толкова пъти ме подпомагахте, без да се досетя?… На вас ли дължа, че можах да се върна в Германия? Вие ли бяхте моят добър ангел? Вие ли бдяхте над мен?

— Щастлива бях да направя нещо за вас. Толкова много ви дължа!

— Какво ми дължите? Не съм направил нищо за вас!

— Вие не знаете какво сте направили за мен.

Тя му припомни времето, когато като малко момиче го бе срещнала у чичо си Стивънс и когато той и неговата музика й бяха открили красотата в живота. Постепенно, въодушевявайки се леко, тя му разказа с прозрачни, привидно забулени намеци за детските си вълнения, за участието си в неприятностите на Кристоф, за концерта, на който го бяха освиркали, а тя бе плакала, и за писмото, което му бе писала и на което той никога не бе отговорил: защото не го бе получил. А Кристоф, слушайки я, най-искрено пренасяше в миналото сегашното си вълнение и нежност към милото, наведено над него лице.

Те разговаряха невинно, с радостна сърдечност. Докато говореше, Кристоф я улови за ръка. Внезапно и двамата млъкнаха, защото Грация си даде сметка, че Кристоф е влюбен в нея. Кристоф също осъзна чувствата си…

На времето Грация бе обичала Кристоф, без той да се интересува от чувствата й. Сега Кристоф бе влюбен в Грация, ала тя изпитваше към него само спокойно приятелство. Както често се случва, достатъчно бе известна разлика в часовниците на техните две съществования, за да се измени коренно животът и на двамата…

Грация изтегли ръката си; Кристоф не я задържа. Известно време мълчаха смутени.

После Грация каза:

— Сбогом.

Кристоф повтори тъжния си вопъл:

— Значи, край на всичко!

— Може би така е по-добре!

— Няма ли да се видим още веднъж преди заминаването ви?

— Не — отвърна тя.

— Кога ще се срещнем пак?

Грация махна тъжно и неопределено с ръка.

— Какъв смисъл имаше тогава, какъв смисъл имаше да се срещнем отново?

Но прочете упрек в очите й и тутакси се поправи:

— О, простете, аз съм несправедлив!

— Винаги ще мисля за вас — каза Грация.

— Уви! Аз не мога дори да мисля за вас! Не зная нищо за живота ви.

Тя спокойно му описа с няколко думи начина си на живот, как прекарва дните си. Говореше за себе си и за мъжа си с хубавата си топла усмивка.

— Ах! — възкликна той ревниво. — Вие го обичате!

— Да.

Той стана.

— Сбогом.

Тя също стана. Едва тогава Кристоф забеляза, че Грация е бременна. Той изпита неизразима смесица от отвращение, нежност, ревност и пламенно съжаление. Тя го изпрати до вратата на малкия салон. Той се обърна, наведе глава към ръцете на приятелката си, целуна ги продължително. Тя не помръдна полузатворила очи. Най-сетне той се изправи и без да я погледне, излезе бързо.