Ромен Ролан
Жан-Кристоф (5) (Том II)

1

Жанен бяха едно от старите френски семейства, които живеят от векове все в едно и също провинциално кътче, чисти от всякакви чужди примеси. Въпреки обществените промени във Франция се срещат много повече такива, отколкото човек си мисли; нужно е твърде силно сътресение, за да ги изтръгне от почвата, с която те са свързани с неподозирани от тях дълбоки корени. Разумът няма нищо общо с тяхната привързаност, а изгодите — още по-малко; колкото до книжната сантименталност към историческите спомени, те имат стойност само за някои литератори. Непобедимата връзка с невнятното и мощно усещане, общо и за най-простите, както и за най-умните, че от векове те са част от тази земя, че живеят с нейния живот, дишат нейния въздух, чуват ударите на сърцето й до своето сърце, като двама души, легнали в едно и също легло един до друг, че усещат недоловимите трепети, хилядите отсенки на часовете, сезоните, ясните или забулени дни, гласа или безмълвието на неодушевените неща. И може би не най-красивите места, нито тези, където се живее най-леко, запленяват най-силно сърцето, а най-простият, най-скромният пейзаж, който е най-близък на човека, защото му говори задушевно и свойски.

Такова бе например онова кътче в сърцето на Франция, където живееха Жанен. Равна, влажна местност, старо, задрямало градче, което оглежда отегченото си лице в мътната неподвижна вода на канала. Наоколо поля и само поля, разорани ниви, ливади, малки поточета, големи гори и пак поля… Никаква живописна местност, никакъв архитектурен паметник, никакъв исторически спомен. Нищо тук не привлича. Но всичко привързва. В тази застоялост и неподвижност се таи тайнствена сила. Когато тухът я вкуси за първи път, тя му действува тягостно и той се бунтува срещу нея. Но ако от поколения е белязан от отпечатъка й, не може вече да се освободи от нея; тя прониква до мозъка на костите му. И тази закостенялост, това нелишено от хармония отегчение, това еднообразие има за него очарование и сладост, които той не съзнава, отрича ги, обича ги и не би могъл да ги забрави.

* * *

Семейство Жанен винаги бяха живели там. Родословието им можеше да се проследи чак до XVI век в града и околността: естествено един чичо беше посветил живота си на благородната задача да издири всички клонове на родословното дърво на поколенията скромни и трудолюбиви хорица — селяни, чифликчии, селски занаятчии, а по-късно писари, нотариуси, настанили се най-сетне в околийския център, където Огюстен Жанен, баща на сегашния Жанен, водеше ловко сделките си като банкер: практичен, хитър и упорит като селянин, честен, но без прекалени задръжки, много работлив и гуляйджия, той бе съумял да вдъхне уважение и страх на десет левги околовръст с лукавото си добродушие, откровения си език и богатството си. Трътлест, набит, силен, с малки живи очи на широко червендалесто лице, белязано от дребна шарка, някога се бе прочул като женкар и все още се заглеждаше в нежния пол. Обичаше волните шеги и хубавата трапеза. Заслужаваше си човек да го види на масата, седнал срещу сина си Антоан, с неколцина стари приятели, подобни на него: мировия съдия, нотариуса, първосвещеника на катедралата (старият Жанен охотно критикуваше свещениците, но и ядеше с тях, когато те се случеха гастрономи) — здравеняци, създадени по един и същ калъп от родината на Рабле. Грубовати шеги, удари с юмрук по масата, гръмки смехове. Пристъпите на тази веселост заразяваха и слугите в кухнята, и минувачите по улицата.

По-късно старият Огюстен се разболя от белодробно възпаление: един летен ден, когато беше много горещо, му хрумна да слезе в мазето по риза, за да налее виното си в бутилки. За двадесет и четири часа си отиде на онзи свят, макар и да не вярваше в него, снабден с всички поръчителства на църквата като добър провинциален волтерианец, който отстъпва в последния момент, за да го оставят на мира жените и защото му е все едно… Пък и за всеки случай…

Синът му Антоан наследи сделките му. Дребен затлъстял мъж, с бръснато зачервено и засмяно лице, с къдрави бакембарди, той говореше много бързо и завалено, вдигаше голяма врява и ръкомахаше отсечено и живо. Нямаше финансовия ум на баща си, но не беше лош администратор. Достатъчно беше да продължи спокойно започнатото: то се увеличаваше постепенно от само себе си. Ползуваше се с добро име в сделките, макар и да бе допринесъл малко за успеха им. Отличаваше се само с ред и усърдие. Но беше много честен и вдъхваше всеобщо и заслужено уважение. Любезното му съвсем свободно държане, малко прекалено фамилиарно според някои, доста шумно и свойско, му беше спечелило в градчето и околните села благоприятна популярност. Не пилееше парите си, но щедро раздаваше чувствата си; лесно се просълзяваше и ако бе свидетел на нечия неволя, искрено се разстройваше, така че пострадалият не можеше да не се трогне.

Като повечето жители на градчето той се увличаше от политика, защищавайки пламенно умерено републиканските си възгледи, беше непримирим либерал, патриот и подобно на баща си краен противник на църквата. Участвуваше в градския съвет и както за колегите му, и за него бе голямо удоволствие да изиграе някой хубав номер на кюрето от енорията или на проповедника по време на постите и да предизвика възхищение сред дамите. Не трябва да забравяме наистина, че антиклерикализмът в малките френски градчета е винаги до известна степен епизод от семейната война, подмолна форма на глухата и ожесточена борба между съпрузи и съпруги, която се води почти във всеки дом.

Антоан Жанен имаше и литературни претенции. Като всички провинциалисти от неговото поколение и той бе захранен с латинските класици — знаеше наизуст няколко страници и сума пословици на латински, с Лафонтен и Боало — Боало и неговото „Поетическо изкуство“ и главно неговия „Лютрен“, — с автора на „Орлеанската дева“ и второстепенните френски поети на XVIII век, в чийто дух се мъчеше да стихоплетствува. Не беше единствен сред познатите си с тази мания; и тя допринасяше за репутацията му. Повтаряха си негови непристойни шеги в стихове, четиристишия, стихове по предварително зададени рими, стихове, чиито първи букви образуват някоя дума, епиграми и песни, понякога доста нецензурни, нелишени от известна плоска духовитост. Тайнствата на храносмилането не бяха забравени: музата на областта на Лоара често взема тръбата си като прословутия дявол на Данте:

„… Ed egli avea del cul fatto trompetta.“^[1]

Този дребничък, здрав, жизнерадостен и деен човек си беше избрал жена, съвсем различна от него, дъщерята на местния съдия, Люси дьо Вилие. Семейство дьо Вилие или по-скоро Дьовилие — защото името им се беше разпаднало на две части с течение на времето, както се разцепва на две камък, търкаляйки се по някоя урва — бяха наследствени съдии и спадаха към старите френски парламентаристи, които имаха високо съзнание за законност, дълг, обществени условности, лично и главно професионално достойнство, подсилено от съвършена честност, с леко самодоволна отсянка. В миналия век се бяха замесили в бунтовния янсенизъм и бяха запазили ведно с презрението към йезуитщината известен песимизъм и недоволство. Не виждаха живота в розово. И вместо да изглаждат трудностите му, бяха склонни по-скоро да ги преувеличават, за да имат основание да се оплакват. Люси дьо Вилие беше наследила някои от тези черги, които противоречаха на доста грубоватия оптимизъм на мъжа й. Стройна, с цяла глава по-висока от него, слаба, добре сложена, облечена с вкус, но с прекалено изящество, сякаш нарочно искаше да изглежда по-стара, отколкото беше, тя се отличаваше с висока нравственост, като беше много строга и към другите. Не допускаше никакво прегрешение, почти никакъв недостатък. Минаваше за студена и презрителна. Беше извънредно благочестива и това даваше повод за нескончаеми спорове между нея и мъжа й. Впрочем те двамата много се обичаха; и макар и често да се препираха, не биха могли да минат един без друг. И двамата не бяха кой знае колко практични: той, защото не беше психолог — винаги беше изложен на опасността да бъде заблуден от нечие добродушно лице или хубави думи, а тя, защото беше съвсем неопитна в сферата на сделките: не разбираше нищо от тях и понеже винаги беше държана настрана от тези проблеми, никак не се интересуваше от тях.

Имаха две деца — дъщеря Антоанет и син Оливие, пет години по-малък от сестра си.

Антоанет беше хубава брюнетка с мило и честно чисто френско личице, кръгло, с живи очи; изпъкнало чело, остра брадичка, малко право носле: „Възможно най-хубавото тънко и благородно носле — както казва мило един стар френски портретист, — в което се долавяше незабележим трепет, който оживявате физиономията и издаваше тънките реакции дълбоко в нея, докато говореше или слушаше.“ Беше наследила от баща си неговото веселие и безгрижие.

Оливие беше нежно русо момче, нисичък като баща си, но съвсем различен по природа. Здравето му беше сериозно накърнено от постоянните боледувания в детството му; и макар и да бе много гален от всичките си близки поради тази причина, крехката му физика отрано го бе направила тъжен, мечтателен, плашещ се от смъртта и беззащитен в живота. Свенлив и склонен към усамотение, той отбягваше компанията на другите деца: не се чувствуваше добре сред тях. Техните игри и боеве го отблъскваха; грубостта им го ужасяваше. Оставяше се да го бият: не че му липсваше смелост, но се боеше да се защищава, да не би да причини някому болка; ако не беше закрилян от положението на баща си, щеше да бъде постоянна жертва. Беше нежен, болезнено чувствителен, една само дума, проява на симпатия или упрек, и той се обливаше в сълзи. Сестра му, много по-здрава, се подиграваше с него и го наричаше чешмичка.

Двете деца се обичаха от все сърце; бяха много различни, за да живеят заедно. Всеки клонеше на своя страна и гонеше своите химери. С годините Антоанет се разхубавяваше, околните й го казваха, а и тя съзнаваше привлекателността си: чувствуваше се щастлива и ковеше вече романи за бъдещето. Оливие, болнав и тъжен, се чувствуваше постоянно уязвен при всеки свой допир с външния свят и търсеше убежище в нереалните си мисли: разказваше си приказки. Изпитваше пламенна женствена потребност да обича и да бъде обичан и тъй като живееше сам, далеч от момчетата на своя възраст, той си беше измислил двама-трима въображаеми приятели: единият се наричаше Жан, другият — Етиен, а третият — Франсоа; беше винаги с тях. Затова не беше никога с околните. Не спеше много и постоянно бленуваше. Сутрин, когато го измъкнеха от леглото му, той се унасяше, провесил боси крачка извън кревата, или много често нахлузил двата чорапа на един и същ крак. Забравяше се, потопил ръце в легена с вода. Забравяше се на работната си маса, докато пишеше или учеше урока си. Мечтаеше с часове; а после внезапно забелязваше с ужас, че нищо не е научил. На вечеря се сепваше слисан, когато го заговореха; отговаряше след две минути на въпроса; посред изречението си забравяше какво е искал да каже. Унасяше се в шепота на мисълта си и в обичайните възприятия на еднообразните провинциални дни, които протичаха бавно в големия полупразен дом, зает само отчасти от семейство Жанен. Огромните страшни мазета и тавани, тайнствено затворените стаи, капаците на прозорците, мебелите в калъфи, покритите с платна огледала, загърнатите свещници, старите семейни портрети с натрапчиви усмивки, гравюрите от времето на Империята, отличаващи се е добродетелен и същевременно гаменски героизъм: „Алкивиад и Сократ при куртизанката“, „Антиох и Стратоника“, „Историята на Епаминонда“, „Просещият Велизарий“… Навън ударите на чука в отсрещната ковачница, неравната им песен върху наковалнята, задъхването на духалото, миризмата на обгорени копита, бухалките на перачките, клекнали край реката, глухият екот на сатъра в съседната месарница, чаткането на конски копита по паважа, скърцането на помпата и на подвижния мост над канала, тежките кораби, натоварени с купчини дърва, движещи се бавно вързани с въже, малкият плочест двор пред къщата с квадратна леха, където сред мушкато и петунии растяха два люляка, а на терасата над канала — сандъчета с лаврови храсти и цъфнали нарове; понякога врявата от панаира на съседния площад, селяни в лъскави сини блузи, квичащи прасета… А в неделя, в църквата, псалтът, който пееше фалшиво, старото кюре, което задрямваше, докато траеше службата: семейната разходка по авенюто към гарата, където церемониално разменяха поздрави с други нещастници, които също се чувствуваха задължени да се разхождат заедно, докато най-сетне стигнеха до слънчевите нивя, над които летяха невидими чучулиги, или край блещукащия мъртъв канал, от двете страни на който тръпнеха тополи… А после дългите провинциални вечери, безкрайни угощения, по време на които се говореше за_ _ядене с вещина и наслада: защото на тях се събираха само познавачи; а чревоугодничеството в провинцията е главното занимание. Изкуството, в същинския смисъл на думата. Разговаряха също за сделки и за любовни похождения, а сегиз-тогиз и за болести с нескончаеми подробности… А малкото момченце, седнало в своя ъгъл, стоеше безшумно като мишле, отгризваше по мъничко, без да яде, превърнато цялото в слух. Нищо не му се изплъзваше, а ако пропуснеше нещо, въображението му го допълваше. Притежаваше странната дарба, която често се наблюдава у децата на старите семейства и старите родове, у които силно се чувствува отпечатъкът на вековете, да отгатва мислите, които още никога не бяха минавали през главата му и които почти не разбираше. Освен това кухнята, където се приготвяха кървавите апетитни тайнства; и старата слугиня, която разказваше смешни и страшни приказки… И най-сетне късно вечер безшумното летене на прилепите, ужасът от чудовищния живот, който гъмжеше в утробата на старата къща: големите плъхове, огромните космати паяци, молитвата на колене пред креватчето, без да съзнаваш какво казваш: пресекливото звънче на съседния приют, което подканваше монахините да си легнат; леглото, островът на бляновете…

Най-приятните моменти през годината бяха дните, прекарани в едно семейно имение на няколко левги от града пролет и есен. Там Оливие можеше да мечтае колкото си иска: не виждаха никого. Както у повечето дребни буржоа, двете деца бяха държани настрана от хората от народа, слугите и стопаните, които в крайна сметка им вдъхваха лека боязън и отвращение. Бяха наследили от майка си аристократично или по-скоро чисто буржоазно презрение към физическите работници. Оливие прекарваше дните, кацнал на клоните на един ясен, зачетен във вълшебни приказки: пленителната митология, „Приказките“ на Музеус, на госпожа д’Оноа, „Хиляда и една нощ“ или пък романи за пътешествия. Защото изпитваше необяснима носталгия по далечни земи, „океански мечти“, които терзаят понякога момчетата от малките провинциални френски градове. Гъст листак скриваше къщата и той можеше да си въобразява, че е много далеч, знаейки същевременно, че е съвсем близо: защото не обичаше да се отдалечава много съвсем сам; чувствуваше се загубен сред природата. Дърветата шушнеха около него. През гъстите листа виждаше в далечината жълтеещите се лозя и ливадите, по които пасяха пъстри крави; провлечените им жални мучения изпълваха тихото задрямало поле. Петли се обаждаха пронизително от чифлик на чифлик; чуваше се неравният ритъм на ръчните вършачки в хамбарите. В този полски покой трескавият живот на безбройните живи същества продължаваше да тече пълноводно. Оливие наблюдаваше неспокойно вечно забързаните колони от мравки и натежалите от плячка пчели, които бръмчат като тръби на орган, великолепните и глупави оси, които не знаят какво искат, целия този свят от суетящи се животинки, разкъсвани сякаш от желанието да отидат някъде… Къде? Сами те не знаят. Няма значение къде! Някъде!… Оливие потръпваше сред тази сляпа и враждебна вселена. Потреперваше като зайче от шума на паднала шишарка, от счупил се сух клон… Успокояваше се, щом дочуеше звънтенето на халките на люлката в другия край на градината, където Антоанет се люлееше настървено.

И тя мечтаеше, но по свой начин. По цял ден тършуваше из градината лакома, любопитна и засмяна, клъвваше по някое зърно от лозниците като дрозд, откъсваше крадешком някоя праскова, покатерваше се на някоя слива или я друсваше подмолно мимоходом, за да предизвика дъжд от златножълти сливки, които се топят в устата като уханен мед. Или пък береше цветя, макар че бе забранено. Бързо-бързо откъсваше някоя роза, на която бе хвърлила око още от сутринта и побягваше в беседката в дъното на градината. Там заравяше с наслада носле в упойващото цвете и го целуваше, хапеше, смучеше; после прикриваше следите от кражбата си, като го пъхваше в пазвата между двете гърдички, които за нейно удивление се издуваха под разкопчаната блузка… Друго пленително забранено удоволствие беше да сваля обувките и чорапите си и да върви боса по хладния ситен пясък на алеите, палещи на слънце, или в малкото поточе край гората, да целува с ходилата, глезените и коленете си водата, земята и светлината. Легнала под сянката на боровете, тя гледаше изящно закръглените си ръце, прозрачни под светлината на слънцето и несъзнателно целуваше копринената им кожа. Плетеше си венци, огърлици, цели рокли от дъбови и бръшлянови листа. Затъкваше в тях сини магарешки тръни, червена киселица и борови клонки със зелени шишарки: изглеждаше като малка варварска принцеса. И танцуваше съвсем сама около водоскока. Въртеше се с широко разтворени ръце, въртеше се, докато й се завие свят и падне върху моравата, заровила лице в тревата, смеейки се звънко в продължение на няколко минути, без да може да се спре, без да знае защо.

Така течаха дните на двете деца, привидно едно до друго, но забавляващи се самостоятелно, освен когато на Антоанет й хрумнеше да изиграе мимоходом някой номер на брат си, да го замери с шепа борови иглички, да разклати дървото, заплашвайки, че ще го събори, или да го стресне, като се втурне към него и извика внезапно:

— У! У!…

Понякога я обземаше истински бяс да го закача. Караше го да слезе от дървото под предлог, че майка им го вика. После, когато той слезеше, тя се покатерваше горе, заемаше мястото му и не искаше вече да мръдне оттам. Тогава Оливие хленчеше и заплашваше, че ще се оплаче. Но нямаше опасност Антоанет да се задържи на дървото: тя не можеше да стои две минути спокойно. Когато се подиграеше хубавичко с Оливие, кацнала на дървото, когато го подразнеше на воля, тя се смъкваше долу, хвърляше се върху него, разтърсваше го смеешком, наричаше го „малък глупчо“, търкаляше го по земята, търкайки коса му с шепи трева. Той се опитваше да се бори, но не можеше да се равнява с нея. Тогава преставаше да мърда, легнал по гръб, неподвижен като бръмбар, и я гледаше жално и примирено, докато Антоанет притискаше с ръце слабите му рамена. Тя не можеше да устои, виждайки го победен и покорен. Прихваше да се смее, прегръщаше го буйно и го оставяше, но не преди да напъха вместо сбогуване още една шепа трева в устата му. Той мразеше най-много това, защото беше извънредно гнуслив, и плюеше, изтриваше устата си, протестираше възмутен, докато тя побягваше с все сила, заливайки се в смях.

Тя се смееше винаги. Дори нощем в съня си пак се смееше. Легнал в съседната стая, Оливие, който почти не спеше, се стряскаше сред приказките, които си разказваше, чувайки буйния й смях и откъслечните думи, които ти произнасяше в тишината на нощта. Навън дърветата скърцаха под напора на вятъра, кукумявка проплакваше, кучета виеха в околните селца далече и в чифлиците в гората. В неопределената виделина на нощта Оливие виждаше тежките и тъмни клонове на боровете, които се мятаха като призраци пред прозореца му и смехът на Антоанет го ободряваше.

Двете деца бяха много набожни, особено Оливие. Баща им ги смущаваше с антиклерикалните си изявления, но всъщност той не им се бъркаше; подобно на много невярващи буржоа нямаше нищо против близките му да вярват и заради него: винаги е добре да имаш съюзници в противния лагер и никога не е сигурно накъде ще натежат везните. Изобщо той беше деист и си запазваше правото, когато настъпи върховният час, да извика кюрето, както бе сторил баща му. Ако няма полза, то няма и вреда: не е нужно да вярваш, че ще изгориш, за да се застраховаш срещу пожар.

Болнавият Оливие беше склонен към мистицизъм. Понякога му се струваше, че вече не съществува. Нежен и доверчив, той се нуждаеше от опора. Изповядването му носеше мъчително удовлетворение — рядката благодат да се довери на невидим приятел, чиито обятия винаги са разтворени, комуто всичко може да каже, защото всичко разбира и опрощава. Той се потапяше в този извор на смирение и любов и душата му излизаше чиста, окъпана и умиротворена. За него беше толкова естествено да вярва, че не разбираше как някой може да се съмнява. Мислеше, че хората го правят от лошотия или че това е божие наказание. Тайно се молеше просветление да осени баща му и изпита голяма радост един ден, когато влезе с него в една селска черква и баща му несъзнателно се прекръсти. Разказите от свещеното писание се бяха смесили в съзнанието му с чудните приказки за Рюбецал, Грациоз и Персиве, както и за халифа Харун-ал-Рашид. В ранното му детство и едните, и другите му се струваха еднакво реални. И също както не беше сигурен дали не познава Шакабак с разцепената устна или бъбривия бръснар и малкия гръбльо от Кашгар, или търсеше с очи в полето черната скала с вълшебния корен на иманяря, така и Ханаан и Обетованата земя ставаха, по силата на детското му въображение, бургундски или беришойски местности. Един съвсем кръгъл хълм в неговия край с малко дърво на върха, напомнящо овехтяло перо на шапка, му приличаше на планината, където Авраам бе издигнал кладата си. А големият изсъхнал храст на края на колибите беше Пламтящият храст, угасен от вековете. Дори когато вече не беше съвсем малък и критичното му чувство беше почнало да се събужда, той още обичаше да се залъгва с народните легенди, които разкрасяват религията; те му доставяха такова удоволствие, че макар и да не вярваше напълно, му беше забавно да мисли, че уж вярва. Така дълго време дебнеше в събота преди Великден завръщането на камбаните, тръгнали предния четвъртък за Рим; те се завръщаха по въздуха, окичени с ленти. В крайна сметка беше разбрал, че това не е истина и все пак продължаваше да вдига глава към небето, щом чуеше звъна им. Веднъж видя — макар и да знаеше отлично, че това е невъзможно, — как една камбана със сини панделки изчезва зад къщата.

Изпитваше властна потребност да се къпе в света на легендата и вярата. Бягаше от живота. Бягаше от самия себе си. Слаб, блед, хилав, той страдаше, че е такъв и не можеше да понася, когато му го казваха. Носеше в себе си вроден песимизъм, предаден му от майка му навярно и намерил благодатна почва у болнавото дете. Не съзнаваше това. Въобразяваше си, че всички са като него. И десетгодишното човече, вместо да си играе по време на междучасията в градината, се затваряше в стаята си и докато отхапваше от закуската си, пишеше завещанието си.

Оливие пишеше много. Всяка вечер скришом пишеше настървено дневника си, сам не знаеше защо, защото нямаше какво да каже и записваше само глупости. Да пише, беше наследствената мания у него: вековната потребност на буржоата от френската провинция — старата вярна на себе си буржоазия — да пише всеки ден за себе си, до деня на смъртта си с глупаво и едва ли не героично търпение и с най-големи подробности какво е видял, казал, направил, чул, ял и пил. За самия себе си. За никого другиго. Никой никога няма да прочете бележките му; добре му е известно; а и самият той никога няма да ги препрочете.

* * *

Музиката, подобно на вярата, беше за него заслон срещу прекалено ярката светлина на деня. И двамата — и братът и сестрата — бяха музикални по рождение, особено Оливие, който беше наследил тази дарба от майка си. Впрочем вкусът им далеч не беше съвършен. Никой не би могъл да го оформи в тази провинция, където ако става дума за музика, чуваха само местната фанфара, която свиреше двойни стъпки или потпури от Адолф Адам, когато й хрумнеше, органа на църквата, който изпълняваше романси, и упражненията по пиано на дъщерите на буржоазията, които удряха по клавишите на разкордираните си пиана валсове и полки, увертюрите на „Багдадският халиф“ или на „Ловът на младия Анри“, както и две-три сонати на Моцарт, все едни и същи със същите грешно изсвирени тонове. Това беше част от неизменната програма, когато канеха гости. След вечеря всеки, който имаше някакъв талант, биваше помолен да го покаже: отначало отказваше изчервен, после отстъпваше пред настояванията на гостите. И изпълняваше наизуст най-хубавата си пиеса. Всички тогава се възхищаваха от добрата му памет и от „бисерното“ му свирене.

Тази церемония се повтаряше почти всеки път, когато имаха гости на вечеря, и отравяше цялото удоволствие на децата. Когато трябваше да свирят на четири ръце „Пътуване в Китай“ от Базен или малките пиески от Вебер, поне се чувствуваха сигурни и единият, и другият, но когато трябваше да свирят сами, беше истинско наказание. Както винаги Антоанет беше по-смела. Макар и да й бе смъртно досадно, понеже знаеше, че няма как да се измъкне, тя се примиряваше, сядаше решително на пианото и изсвирваше в галоп своето „Рондо“, както й падне, замазваше някои пасажи, запъваше се на други, спираше и заявяваше с усмивка на публиката:

— Ах, не си спомням как беше тука!…

А после подемаше смело няколко такта по-нататък и стигаше до края. След това не криеше удоволствието си, че е свършила и докато се връщаше на мястото си, отрупвана с комплименти, признаваше смеешком:

— Сума погрешни тонове изсвирих!…

Оливие не беше толкова лек по характер. Той не можеше да понася да се излага публично на показ, да бъде център на погледите на цяла компания. За него беше мъчение дори да говори, когато имаха гости. А да свири, и то за хора, които не обичаха музиката — той виждаше отлично това, — които се отегчаваха от нея и го караха да свири само по навик, му се струваше тирания, срещу която напразно се опитваше да се бунтува. Отказваше упорито. Понякога побягваше. Скриваше се в някоя тъмна стая, в коридора, дори на тавана въпреки ужасния си страх от паяците. Съпротивата му караше хората да бъдат още по-настойчиви и подигравателни. Примесваха се и упреците на родителите, подсилени от някой плесник, когато бунтът му приемеше много безочлив тон. И в крайна сметка винаги трябваше да свири противно на здравия разум. После през нощта се измъчваше, че е свирил лошо, защото беше честолюбив и искрено обичаше музиката.

Вкусът на градчето открай време не беше посредствен. Имаше дори известна епоха, когато се изпълняваше доста добре камерна музика в домовете на двама-трима буржоа. Госпожа Жанен често си спомняше за дядо си, който страстно стържел на виолончело и пеел арии от Глук, Далейрак и Бергон. В къщи бе останала още една дебела нотна тетрадка и куп италиански арии. Защото приятният старец беше като Андрийо, за когото Берлиоз казваше: „Обичаше Глук“, но добавяше горчиво: „Обичаше обаче и Пичини.“ Може би дори предпочиташе Пичини. Във всеки случай италианските арии бяха много повече на брой в колекцията на дядото. Те представляваха музикалната храна за малкия Оливие. Не особено здрава храна, подобна малко на захарните изделия в провинцията, с които тъпчат децата: те развалят вкуса, разстройват стомаха и застрашават да убият завинаги охотата им към по-сериозна храна. Но лакомията на Оливие не беше опасна, понеже не му предлагаха нищо по-сериозно. Тъй като нямаше хляб, ядеше сладкиши. Така по силата на обстоятелствата Чимароза, Панзиело и Росини се превърнаха в дойки на малкото тъжно момче, на което се завиваше леко свят, докато пиеше Asti spumante^[2], което му предлагаха вместо мляко двамата бащи Силени, ухилени и безочливи, и двете малки подскачащи вакханки с чистосърдечна сластна усмивка от Неапол и Катания: Перголези и Белини.

Той свиреше много за лично удоволствие. Беше цял проникнат от музика. Не се опитваше да разбере това, което свиреше, а само се наслаждаваше пасивно. Никой не мислеше да му преподава хармония, а и самият той не се интересуваше. Всичко, което беше наука и научен дух, беше чуждо на семейството му, особено по майчина линия. Всички тези правници, начетени хуманисти, се чувствуваха загубени пред най-обикновена математическа задача. Цитираха като феномен един член от семейството — далечен братовчед, постъпил в службата за географските дължини. Мълвеше се при това, че полудял. Старата провинциална буржоазия със здрав и положителен ум, притъпен обаче от дългите угощения и еднообразните дни, е горда с благоразумието си. Тя има такава вяра в него, че си въобразява, че то е в състояние да разреши всяка трудност, и е склонна да счита хората на науката за един вид хора на изкуството, по-полезни може би, но не така възвишени, защото хората на изкуството поне не служат за нищо. И това безделие не е лишено от изтънченост. Впрочем всеки буржоа се ласкае от мисълта, че би могъл да стане човек на изкуството, ако е имал желание. Докато учените са едва ли не физически работници — което е опозоряващо, — по-начетени и малко смахнати надзиратели. Те са много силни на книга, но излязат ли от завода си за цифри, никакви ги няма! Не биха отишли далече, ако не ги ръководеха благоразумните хора, опитни в живота и сделките.

Нещастието е, че не е доказано дали опитът им в живота и бизнеса е наистина толкова сигурен, колкото биха желали да смятат тези благоразумни хора. Това е по-скоро рутина, ограничена до много малък брой лесни случаи. Когато трябва да се вземе бързо и смело решение, ето че се чувствуват безсилни.

Банкерът Жанен спадаше към тази порода. Всичко беше така добре предвидено предварително, всичко се повтаряше така точно в ритъма на провинциалния живот, че той никога не беше срещал сериозни трудности в сделките си. Беше наследил баща си без специална подготовка за тази професия и тъй като всичко се бе развивало благополучно след смъртта на баща му, той отдаваше успеха на природния си ум. Обичаше да повтаря, че е достатъчно да си честен, усърден и благоразумен, и смяташе да предаде работата си на своя син, без да се интересува за вкусовете му, както и неговият баща не го бе питал какъв иска да стане. Никак не го подготвяше за бъдещата му работа. Оставяше децата да растат на воля стига само да са добри и главно щастливи: защото той ги обожаваше. Затова двете деца бяха съвсем неподготвени за борбата за живот. Оранжерийни цветя. Но нали така щяха да живеят винаги? В спокойната провинция, в богатото им уважавано семейство, с приятен, весел, сърдечен баща, обкръжен от приятели, ползуващ се със завидно положение в този край, животът беше така лесен и приятен!

* * *

Антоанет беше шестнадесетгодишна. Оливие скоро щеше да се причести за първи път. Той се унасяше в шепота на своите мистични мечти. Антоанет слушаше сладостното чуруликане на опиянената надежда, която подобно на славея през април изпълва младежките сърца. Тя с наслада следеше разцъфването на душата и тялото си, радваше се, че е красива и че околните й го казват. Хвалбите на баща й, неблагоразумните му приказки биха били достатъчни да завъртят главата й.

Той се прехласваше пред нея; забавляваше се с кокетството й, с изпълнените й с нега погледи пред огледалото, с невинните й лукави хитрини. Вземаше я на коленете си, закачаше я за сърчицето й, за завоеванията й, за предложенията за женитба, които уж му направили за нея. И й ги изброяваше: уважавани буржоа, един от друг по-стари и по-грозни. Тя викаше ужасена и се заливаше от смях, прегърнала баща си през шията, допряла лице до бузата му. А той я питаше кой е щастливият избраник: дали не е прокурорът на републиката, за когото старата им слугиня казваше, че бил грозен като седемте смъртни гряха, или дебелият нотариус. Тя го пляскаше лекичко по лицето, за да го накара да млъкне или му затваряше устата с ръце. А той ги целуваше и пееше, подхвърляйки я на коленете си, познатата песен:

Хубавице моя, какво ви се ще?

Не искате грозно мъжле?

Тя отвръщаше със смях, завързвайки дългите му бакембарди под брадичката, със следния припев:

Моля ви, госпожо, от сърце,

не грозно, хубаво мъжле!

Възнамеряваше сама да направи избора си. Знаеше, че е или ще бъде много богата — баща й повтаряше това на всички гласове, — тя беше „добра партия“. Изтънчените семейства в градчето, които имаха синове, я ухажваха вече и плетяха около нея мрежата от дребни ласкателства и вещи хитрини, съшити с бял конец, за да уловят хубавата сребърна рибка. Само че имаше опасност да останат на сухо, защото прозорливата Антоанет разбираше ясно ходовете им и се забавляваше: тя нямаше нищо против някой да я улови, но не кой да е. Беше решила вече в малката си главица за кого ще се омъжи.

Благородното семейство в този край — обикновено има само по едно във всяка област, и то претендира, че изхожда от някогашните провинциални феодали, а всъщност родословното му дърво води началото си от някой изкупвач на държавни имущества, интендант от XVIII век или доставчик на войските на Наполеон — Бониве, които притежаваха на две левги от града замък със заострени кули, покрити с лъскави плочи, обграден от високи гори, осеяни с езера, пълни с риба, сами правеха първите стъпки пред Жаненови. Младият Бониве усърдно ухажваше Антоанет. Той беше хубав младеж, доста едър и развит за възрастта си, който по цял ден ходеше на лов, ядеше, пиеше и спеше; яздеше и умееше да танцува, имаше кажи-речи, изтънчени маниери и не беше много по-глупав от другите. Идваше от време на време от замъка в града с ботуши, на кон или с двуколката си. Посещаваше банкера уж за някоя сделка и понякога донасяше кошница с дивеч или огромен букет цветя за двете дами. Използуваше случая, за да поухажва госпожицата. Двамата млади се разхождаха в градината. Той й правеше просташки комплименти, бъбреше приятно, сучейки мустаците си и звънтейки с шпори по плочите на терасата. Антоанет го намираше пленителен. Той ласкаеше сладко гордостта и сърцето й. Тя се отдаваше на приятните първи мигове на детска любов. Оливие ненавиждаше благородника, защото беше як, тежък, груб, смееше се шумно, стискаше ръката му в лапите си като в менгеме и го наричаше винаги: „Момченце…“, като го щипеше по бузата. Той го ненавиждаше главно, без да си дава сметка, защото този чужд човек обичаше сестра му… сестра му, неговото имущество, неговото, само негово и ничие друго!…

* * *

Междувременно катастрофата не беше далеч. Рано или късно в живота на тия стари буржоазни семейства, заседнали от векове върху същото парче земя и изчерпали всичките му жизнени сокове, винаги се стига до катастрофа. Те дремят спокойно и си въобразяват, че са също така вечни, както и земята, върху която живеят. Но почвата под тях умира, корените пресъхват: един удар с кирка е достатъчен, за да ги изтръгне. Тогава говорят за липса на късмет, за непредвидено нещастие. Не би било липса на късмет, ако дървото беше по-устойчиво. Бурята би минала като вихрушка, която скършва някой клон, но не го поваля.

Банкерът Жанен беше слаб човек, доверчив, малко тщеславен. Обичаше да хвърля прах в очите и охотно смесваше истинската стойност с привидната. Харчеше много, за щяло и не щяло, без прахосничеството му да накърни сериозно богатството му, защото вродената у него вековна спестовност го уравновесяваше: от време на време имаше угризения (изгаряше цял кубик дърва, а се скъпеше за кибритена клечка!) Освен това той не беше много благоразумен в сделките си. Никога не отказваше да даде пари назаем на приятелите си, а не беше трудно да си негов приятел. Не си даваше даже труд да взема винаги разписка; водеше небрежно сметка за заетите суми и не ги искаше, ако длъжниците му сами не ги върнеха. Разчиташе на честността на другите, както смяташе, че могат да разчитат на неговата честност. Впрочем той беше по-стеснителен, отколкото можеше да се очаква при свободното му и безцеремонно държане. Никога не би посмял да отпрати някои нахални просители, нито да прояви опасения относно платежоспособността им. Влагаше в сделките си добросърдечие и малодушие. Не искаше да оскърби никого и се страхуваше от оскърбление. Затова винаги отстъпваше. И за да спаси гордостта си, отстъпваше със замах, като че ли му правеха услуга, като вземаха парите му. Пък и, кажи-речи, така смяташе самият той: честолюбието и оптимизмът му лесно го убеждаваха, че всяка сделка, която сключваше, беше непременно удачна.

Подобно поведение печелеше симпатиите на кредиторите; селяните, които знаеха, че винаги могат да прибегнат до услужливостта му и които не пропускаха да се възползуват от нея, го обожаваха. Но благодарността на хората, искам да кажа, на добрите хора, е плод, който трябва да се бере навреме. Оставиш ли го да презрее на дървото, той скоро загнива. Минеха ли няколко месеца, длъжниците на Жанен свикваха с мисълта, че той е бил длъжен да им направи услуга, и даже бяха склонни да смятат, че щом толкова охотно ги е подпомогнал, сигурно е имал някакъв интерес. Най-деликатните смятаха, че са квит — ако не по отношение на дълга, поне по отношение на благодарността — с някой убит от тях заек или кошница яйца от кокошарника им, които му предлагаха в деня на селския панаир.

Понеже досега в крайна сметка ставаше дума за малки суми и Жанен имаше работа с доста почтени хора, тази негова система не беше много опасна; паричните щети, за които банкерът изобщо не споменаваше пред когото и да било бяха минимални. Но съвсем другояче беше, когато Жанен се натъкна на някакъв мошеник, който беше предприел крупна индустриална сделка и беше подочул за услужливостта на банкера и за финансовите му възможности. Тази личност с важно държане, с ордена на „Почетния легион“, уж личен приятел с двама-трима министри, един архиепископ, цяла група сенатори, видни дейци из средите на писателите и финансистите и с редактора на един всесилен вестник, съумя прекрасно да заговори с властния и свойски тон, подходящ за нашия човек. Вместо препоръка той размаха пред него — простащина, която би могла да събуди известни подозрения у някой по-прозорлив човек, писма с най-банални комплименти, които бе получил от видните си познати, за да му благодарят, загдето ги е поканил на вечеря или за да го поканят на свой ред: общоизвестно е, че французите никак не се скъпят по отношение на писмените любезности, нито биха отказали да подадат ръка или да се отзоват на поканата за вечеря на индивид, когото познават само от един час стига само да им е забавно с него и да не им иска пари. Пък и мнозина от тях не биха отказали и това на новия си приятел, ако видят, че и друг прави същото. И наистина би трябвало да е голям неудачник някой умен човек, който се опитва да облекчи ближния си от парите, които го затрудняват, защото се чуди какво да прави с тях, ако не намери в края на краищата първия овен, който ще скочи във водата, за да повлече другите. Дори да не е имало други овни преди него, Жанен щеше да бъде първият. Той наистина беше от вълненосната порода, създадена да я стрижат. Остави се да го подведат хубавите връзки, сладките приказки и ласкателствата на новия познат, както и първите добри резултати от неговите съвети. Тогава рискува на едро. И после рискува всичко. Не само своите пари, но и парите на клиентите си. Въздържаше се да ги уведоми: беше сигурен, че ще спечели; искаше да ги смае с оказаната услуга.

Предприятието се провали. Той узна непряко за това от един свой кореспондент от Париж, който му спомена мимоходом за новия крах, без да подозира, че Жанен е една от жертвите: защото банкерът не беше споделил с никого; с невъобразимо лекомислие беше пренебрегнал и дори като че ли избягнал да се посъветва с хората, които бяха в състояние да го осведомят; действувал бе тайно, главозамаян от безпогрешния си здрав разум, задоволявайки се с най-общи и неточни сведения. Случват се понякога такива груби грешки в живота: като че ли в някои моменти непременно трябва да се погубиш, като че ли се страхуваш да не би някой да ти се притече на помощ; избягваш всеки мъдър съвет, който би могъл да те спаси, криеш се, бързаш трескаво, за да можеш да се хвърлиш във водата, без някой да ти попречи.

Господин Жанен изтича на гарата и със смазано от тревога сърце се качи на влака за Париж. Отиваше да търси приятеля си. Все още се надяваше, че новината е невярна или най-малкото преувеличена. Естествено не намери мошеника и му потвърдиха бедственото положение. Върна се обезумял от безпокойство, криейки всичко. Още никой не подозираше нищо. Опита се да спечели няколко седмици, няколко дни. С неизлечимия си оптимизъм вярваше, че ще намери начин да възстанови ако не своите загуби, то поне щетите, нанесени на клиентите му. Опита различни средства с несръчна припряност, която му отне всякакъв изглед за успех, ако изобщо имаше такъв. Помъчи се да сключи заеми, но отвсякъде му отказаха. Случайните сделки, в които хвърли отчаян малкото, което му оставаше, окончателно го погубиха. От този миг характерът му коренно се промени. Изпадна в състояние на невероятна уплаха: не казваше нищо, но беше раздразнителен, груб, сприхав и невероятно тъжен. Когато беше с чужди хора, все още продължаваше да се преструва на весел, но всички забелязваха, че се е променил: отдаваха го на здравословното му състояние. С близките си се въздържаше по-малко; и те веднага разбраха, че той крие от тях нещо важно. Беше неузнаваем. Ту се вмъкваше бързо в някоя стая и започваше да тършува из чекмеджетата, изхвърляйки всички книжа едни върху други по паркета и изпадайки в дива ярост, че не може да намери нищо или защото искаха да му помогнат. После стоеше объркан сред хаоса от книжа. А попитаха ли го какво търси, вече сам не знаеше. Като че ли беше престанал да се интересува от домашните си; или пък ги прегръщаше със сълзи на очи. Не спеше и не ядеше вече.

Госпожа Жанен виждаше ясно, че са пред фалит, но никога не беше участвувала в сделките на мъжа си и нищо не разбираше. Зададе му ред въпроси: той грубо я отблъсна и засегната в гордостта си, тя не настоя повече, но трепереше от страх, без сама да знае защо.

Децата не подозираха опасността. Антоанет, разбира се, беше достатъчно прозорлива и също като майка си предусещаше нещастието; но беше всецяло погълната от първата си любов и не искаше да мисли за нищо тревожно; внушаваше си, че облаците ще се разпръснат от само себе си или че винаги ще има някакъв спасителен изход.

Може би Оливие най-добре усещаше какво става в душата на злочестия банкер. Чувствуваше, че баща му страда и тайно страдаше заедно с него. Но не смееше да каже нищо: естествено той и не можеше да стори нищо. Освен това и той отпъждаше тъжните неразбираеми неща: като майка си и сестра си беше склонен да вярва суеверно, че щом не виждаш надвисналата беда, може би тя няма да те сполети. Когато усещат угроза, хората постъпват на драго сърце като щрауса: заравят главата си в пясъка и си въобразяват, че нещастието не ги вижда.

* * *

В града започнаха да се разпространяват обезпокоителни слухове. Говореше се, че банката не се ползува с кредит. Банкерът напразно показваше привидно голяма самоувереност с клиентите си, някои по-мнителни поискала влоговете си под един или друг предлог. Жанен разбра, че пропада. Започна да се защищава отчаяно, престори се на възмутен, заоплаква се надменно и горчиво, че му нямат доверие; стигна дотам, че направи бурни сцени на стари свои клиенти и това негово поведение окончателно го погуби пред общественото мнение. Исканията за изтегляне на влоговете зачестиха. Притиснат до стената, подгонен, той съвсем се обърка. Замина за кратко време, отиде в един съседен балнеокурорт да си опита късмета на игралната маса с последните няколко банкноти. Проигра всичко за четвърт час и се върна.

Неочакваното му отпътуване разстрои градчето, заговориха вече, че е избягал; госпожа Жанен с голяма мъка устоя на яростната загриженост на хората: тя ги умоляваше да потърпят малко, заклеваше се, че мъжът й ще се върне. Те почти не вярваха, макар от все сърце да им се щеше да вярват. Затова, когато узнаха, че се е върнал, настъпи всеобщо облекчение: мнозина бяха готови да сметнат, че са се безпокоили напразно и Жанен са премного хитри, за да не успеят винаги да се измъкнат от някое затруднение, дори и да изживеят криза. Поведението на банкера потвърждаваше впечатлението им. Сега, когато вече знаеше ясно какво му остава да направи, той изглеждаше уморен, но много спокоен. На авенюто на гарата, след като слезе от влака, той заговори спокойно с неколцина приятели за полето, където от седмици не бе валяло, за лозята, прекрасни тази година, и за падането на правителството, оповестено от вечерните вестници.

Когато се прибра в къщи, се престори, че изобщо не забелязва вълнението на жена си, която тутакси изтича, щом чу, че влиза и му заразказва смутено и словоохотливо какво се бе случило, докато го нямаше. Тя се мъчеше да прочете по израза на лицето му дали бе успял да отклони неизвестната опасност: не го попита обаче нищо, от гордост — чакаше той да й заговори пръв. Но той не каза нито дума по въпроса, който гнетеше и двамата. Безмълвно отклони желанието й да му се довери и да предизвика признание и от негова страна. Заговори за жегата, за умората си, оплака се, че го боли невъобразимо глава, и седнаха на масата както всеки друг път.

Той говореше малко, вглъбен в себе си, с надиплено чело; барабанеше леко по покривката; насилваше се да яде, понеже знаеше, че го наблюдават, и гледаше разсеяно и отдалеч децата, изплашени от мълчанието, и жена си, уязвена в самолюбието си, която дебнеше всеки негов жест, без да го погледне. Към края на вечерята той като че ли се събуди; опита се да разговаря с Антоанет и Оливие, попита ги какво са правили по време на отсъствието му; но не чуваше отговорите им, слушаше само звука на гласовете им и макар да бе втренчил очи в тях, не ги виждаше. Оливие си даваше сметка: той млъкваше посред думите си и нямаше желание да продължи. Но у Антоанет след първия миг на притеснение вродената, жизнерадост беше взела връх: тя бъбреше като весела сврака, поставяше ръка върху ръката на баща си, побутваше го по рамото, за да чуе какво му разказва. Господин Жанен мълчеше; местеше очи от Антоанет към Оливие и бръчката на челото му ставаше все по-дълбока. Точно когато момичето му разказваше нещо, той не издържа повече, стана от масата и се приближи до прозореца, за да прикрие вълнението си. Децата сгънаха салфетките си и също станаха от масата. Госпожа Жанен ги прати да поиграят в градината; скоро чуха острите им викове; те се гонеха по алеите. Госпожа Жанен гледаше мъжа си, той стоеше гърбом към нея, а тя сновеше край масата уж че подрежда нещо. Внезапно госпожа Жанен се приближи до него и му каза със задавен глас не само защото се боеше да не я чуят слугите, но защото сама бе в плен на тревога.

— Но кажи ми най-сетне, Антоан, какво има? Има нещо!… Да! Ти криеш нещо… Да не би да се е случило нещастие? Да не би да си болен?

Но господин Жанен още веднъж я отстрани от себе си, вдигна нетърпеливо рамене и отвърна троснато:

— Не! Не! Казвам ти, няма нищо! Остави ме!

Тя се отдалечи възмутена; казваше си в слепия си гняв, че каквото и да се случи с мъжа й, няма вече да се тревожи.

Господин Жанен слезе в градината. Антоанет продължаваше да беснее и закачаше брат си, за да го накара да я подгони. Но детето внезапно заяви, че не му се играе повече и се облегна на зида на терасата, на няколко крачки от баща си. Антоанет се опита да го подразни още, но той я отблъсна нацупен: тя му подхвърли нещо обидно и понеже нямаше нищо забавно вече в градината, тя се прибра в къщи и седна на пианото.

Господин Жанен и Оливие останаха сами.

— Какво ти е, моето момче? Защо не ти се играе вече? — попита кротко бащата.

— Уморен съм, татко.

— Добре. Да поседнем тогава за малко на пейката двамата.

Седнаха. Чудна септемврийска нощ. Ясно, тъмно небе. Сладникавият аромат на петуниите се смесваше с блудкавото, леко загнило дихание на тъмния канал, който спеше под зида на терасата. Вечерни пеперуди, големи светли сфинксове, размахваха крила около цветята и бръмчаха като чекръчета. Спокойните гласове на съседите, седнали пред входните си врати от другата страна на канала, отекваха в тишината. Вътре Антоанет свиреше италиански каватини с фиоритури. Господин Жанен бе уловил Оливие за ръка. Той пушеше. Детето гледаше в мрака, който постепенно забулваше чертите на баща му, малката светлинка на лулата, която ту се разгаряше, ту загасваше с всяко вдъхване, пак припламваше, докато най-сетне угасна напълно. Не разговаряха. Оливие запита как се казват някои звезди. Господин Жанен, доста невежа в областта на природата, подобно на почти всички провинциални буржоа, не познаваше нито една, освен големите съзвездия, известни на всички; съзнателно се престори, че детето се интересува именно от тях и му ги назова. Оливие не възрази: винаги му бе приятно да му ги назовават и да си повтаря полугласно техните хубави тайнствени имена. Впрочем той се опитваше не толкова да задоволи любознателността си, колкото да се приближи инстинктивно до баща си. Пак замълчаха. Вдигнал глава, Оливие гледаше с отворена уста звездите и лекичко се унасяше в дрямка: топлината на бащината ръка проникваше в него. Внезапно ръката на баща му затрепера. Това се стори странно на Оливие и той попита със смях, не съвсем разсънен:

— О! Защо така трепери ръката ти, татко?

Господин Жанен измъкна пръстите си.

След малко Оливие, чиято главица продължаваше да работи самостоятелно, каза:

— И ти ли си уморен, татко?

— Да, моето момче.

Сърдечният глас на детето поде:

— Не трябва да се уморяваш толкова, татко.

Господин Жанен привлече към себе си главата на Оливие, притисна я до гърдите си и прошепна:

— Клетото ми дете!…

Но мислите на Оливие бяха взели вече друго направление.

Часовникът на кулата изби осем удара. Той се освободи от прегръдката на баща си и каза:

— Ще отида да си почета.

В четвъртък му разрешаваха да чете един час след вечеря, преди да си легне: това беше най-голямото му щастие и нищо в света не би било в състояние да го накара да пожертвува макар и една минута от този час.

Господин Жанен го остави да си отиде. Той се поразходи още малко надлъж и нашир по тъмната тераса. После и той се прибра.

В стаята децата и майката бяха седнали около лампата. Антоанет пришиваше панделка на една своя блузка, без да престане да бъбри и тананика нито за миг за голямо неудоволствие на Оливие, който, седнал пред книгата си, със смръщени вежди и опрени на масата лакти, запушваше ушите си с юмруци, за да не чува нищо. Госпожа Жанен кърпеше чорапи и разговаряше със старата прислужница: права до нея, тя отчиташе дневните разходи и използуваше случая да побъбри малко с господарката си; тя разполагаше винаги с голям запас забавни историйки и ги разказваше на невъобразим жаргон, който разсмиваше всички, а Антоанет се мъчеше да й подражава. Господин Жанен ги загледа безмълвно. Никой не му обърна внимание. Той постоя нерешително за миг, седна, взе някаква книга, отвори я наслуки, затвори я, стана: наистина не можеше да си намери място. Запали свещ и им каза лека нощ. Приближи се до децата и ги целуна развълнуван: те отвърнаха разсеяно на целувката му, без да вдигнат поглед към него — Антоанет заета с панделката, а Оливие — с книгата си. Оливие даже не си махна ръцете от ушите и измърмори отегчено „лека нощ“, без да се откъсне от четенето: когато четеше, не би се мръднат дори ако някой от домашните му паднеше в огъня! Господин Жанен излезе от стаята. Позабави се в съседната стая. След малко там влезе и жена му, след като слугинята си отиде, за да нареди чаршафите в скрина. Тя се престори, че не го вижда. Той се поколеба, приближи се до нея и й каза:

— Прости ми. Толкова грубо ти отговорих преди малко.

Тя бе изкушена да му каже: „Бедничкият ми, не ти се сърдя, но какво ти е най-сетне? Кажи ми какво те измъчва.“

Но вместо това, щастлива, че може да си върне, му каза:

— Остави ме на мира! Ти си отвратително груб с мен! Държиш се, както не би се държал със слугиня!

И продължи в същия тон, изреждайки огорченията си от него със злопаметна словоохотливост.

Той махна уморено с ръка, усмихна се горчиво и излезе от стаята.

* * *

Никой не чу изстрела. Едва на другия ден, когато узнаха какво се бе случило, няколко съседи си спомниха, че бяха доловили в тихата улица някакъв сух звук посред нощ, подобен на изпляскване на камшик. Не бяха обърнали внимание. Нощният покой веднага след това се бе спуснал пак над града, загръщайки в тежките си дипли живите и умрелите.

Госпожа Жанен спеше, тя се събуди един-два часа по-късно и като не видя мъжа си до себе си, стана неспокойна, обходи всичките стаи, слезе на долния етаж, отиде в помещенията на банката, които се намираха в едно съседно на къщата здание; и там, в кабинета, тя намери мъжа си: седнал в креслото, рухнал над писалищната маса и потънал в кръв, която още се стичаше капка по капка по пода. Тя изпищя пронизително, изпусна свещта, която държеше, и загуби съзнание. Чуха я от къщата. Слугите се притекоха, погрижиха се за нея и отнесоха тялото на господин Жанен на едно легло. Стаята на децата беше затворена. Антоанет спеше като праведница. Оливие чу шум от гласове и стъпки: искаше му се да узнае какво става, но се побоя да не би да събуди сестра си и заспа отново. На другата сутрин новината бе обходила града, преди те да научат каквото и да било. Узнаха от старата слугиня, която им съобщи, хълцайки. Майка им не беше в състояние да мисли за каквото и да било. Състоянието й вдъхваше опасения. Двете деца се озоваха сами лице с лице със смъртта. В първите мигове ужасът беше по-силен от болката. Впрочем не им оставиха време да си поплачат спокойно. Още от сутринта започнаха жестоките съдебни формалности. Антоанет, намерила убежище в стаята си, извикваше на помощ целия си младежки егоизъм и съсредоточаваше съзнанието си само върху една мисъл, единствената, която можеше да й помогне да прогони ужаса от задушаващата я действителност — мисълта за своя приятел. Тя очакваше с всеки изминат час неговото посещение. Последния път, когато го бе видяла, той бе по-мил с нея от всякога: тя не се съмняваше, че щом научи за сполетялото ги бедствие, веднага ще се притече, за да сподели мъката й. Но никой не дойде. Нито дума от никого. Никаква проява на симпатия. Напротив, още при първата вест за самоубийството, хората, поверили парите си на банкера, се втурнаха у Жаненови, насилиха вратата и с безпощадна жестокост вдигнаха страшни скандали на жената и децата. За няколко дни се струпаха всички нещастия: загуба на любимо същество, загуба на цялото благосъстояние, на всякакво обществено положение, на хорското уважение, изоставяне от страна на приятелите. Пълна разруха. Не остана непокътнато нищо от това, което ги крепеше в живота. И тримата бяха въодушевени от безкомпромисно чувство за нравствена чистота, което ги караше още по-силно да се терзаят от позора, макар и да бяха невинни. От тримата най-сломена от удара беше Антоанет, защото по природа тя беше най-далеч от страданието. Госпожа Жанен и Оливие, колкото и смазани да се чувствуваха, не бяха чужди на света на терзанието. Песимисти по рождение, те не бяха толкова изненадани, колкото разбити. Мисълта за смъртта винаги бе била убежище за тях: сега, повече от когато и да било. Те я зовяха. Плачевно примирение, не ще и дума, но все пак не така страшно, както бунтът на едно младо, доверчиво, щастливо, влюбено в живота същество, което внезапно се вижда обречено на непобедима, бездънна горест или на вдъхваща ужас смърт…

Антоанет внезапно откри грозотата на света. Очите й се отвориха: тя видя живота, хората; прецени обективно баща си, майка си, брат си. Докато госпожа Жанен и Оливие плачеха заедно, тя се усамотяваше в скръбта си. Младежкият й мозък отчаяно разсъждаваше върху миналото, настоящето, бъдещето и тя разбра, че за нея не остава вече нищо, никаква надежда, никаква опора: не можеше да разчита на никого.

Погребението беше зловещо, позорно. Църквата отказа да приеме тялото на самоубиеца. Вдовицата и сирачетата бяха оставени съвсем сами от подлите им бивши приятели. Само двама-трима се мярнаха за миг и притесненото им държане беше още по-мъчително от отсъствието на другите. Те като че ли им правеха милост с идването си и мълчанието им бе наситено с порицания и презрително съжаление. От страна на роднините беше още по-лошо: не само не чуха нито една утешителна дума, но бяха отрупани с тежки упреци. Самоубийството на банкера, вместо да потуши старата враждебност, изглеждаше едва ли не също така престъпно, както и фалирането му. Буржоазията не прощава на тези, които се самоубиват. Струва й се чудовищно да се предпочете смъртта пред най-позорния живот; и тя охотно би призовала всички строгости на закона спрямо човека, който сякаш казва: „Няма нещастие, по-голямо от нещастието да живея с вас.“

Най-малодушните първи таксуват постъпките му като малодушие. А когато самоубиецът накърнява свръх това, заличавайки се от живота, техните интереси и ги лишава от отмъщение, те направо обезумяват. Нито за миг не помисляха какво ли е изстрадал клетият Жанен, за да стигне до това решение. Те биха желали да го изтерзаят хиляди пъти повече. И тъй като той им се изплъзваше, пренасяха порицанието си върху домашните му. Не си го признаваха, защото съзнаваха, че е несправедливо, но независимо от това постъпваха така — трябваше им жертва.

Госпожа Жанен, която вече като че ли не я биваше за нищо друго, освен да стене, си възвръщаше цялата енергия, когато нападаха мъжа й. Сега откриваше колко много го е обичала. И тези три същества, които нямаха никаква представа какво ще стане на следващия ден с тях, бяха напълно единодушни да се откажат от зестрата на майката, от цялото си лично богатство, за да изплатят, доколкото им бе възможно, дълговете на бащата. И тъй като не можеха повече да останат в този край, решиха да заминат за Париж.

* * *

Заминаването им приличаше на бягство.

Предната вечер — тъжна вечер в края на септември: нивята чезнеха под пелената на гъстата бяла мъгла, от която изплуваха постепенно от двете страни на пътя скелетите на зъзнещите храсти, целите мокри като растенията в аквариумите — те отидоха тримата заедно да се сбогуват с гроба на бащата. Коленичиха на тесния каменен бордюр около прясно изкопаната пръст. Сълзите им се стичаха безмълвно: Оливие хълцаше; госпожа Жанен се секнеше отчаяно. Тя сама усилваше болката си и се изтезаваше, като си повтаряше неуморно думите, които бе казала на мъжа си последния път, докато беше още жив. Оливие си спомняше разговора на пейката на терасата. Антоанет мислеше какво ще стане с тях. Нито сянка от укор в сърцето на нито един от тях към нещастника, който ги бе погубил ведно със себе си. Но Антоанет си мислеше: „О, татко! Колко много страдания ни очакват!“

Мъглата се насищаше с мрак, влагата ги пронизваше. Но госпожа Жанен не можеше да се реши да си тръгне. Антоанет видя, че Оливие трепери и каза на майка си:

— Мамо, студено ми е.

Станаха. Преди да си тръгнат, госпожа Жанен се обърна за последен път към гроба.

— Бедни приятелю мой! — промълви тя.

Излязоха от гробището в припадащата нощ. Антоанет стискаше премръзналата ръчичка на Оливие.

Прибраха се в старата къща. Последна нощ в гнездото, където бяха спали винаги, където бе протекъл животът им и животът на родителите им — стените, огнището, парчето земя, с които бяха така неразривно свързани всичките семейни радости и скърби, сякаш и те бяха част от семейството, част от живота и човек не можеше да се раздели с тях освен ведно със смъртта.

Багажът им беше стегнат. Трябваше да вземат първия сутрешен влак, преди да отворят съседните магазинчета искаха да избягнат любопитството на съседите и зложелателните им коментари. Изпитваха нужда да се притиснат един до друг, ала всеки се оттегли инстинктивно в стаята си и постоя известно време там: прави, неподвижни, без да се сетят да свалят шапката и палтото си, те докосвала с ръка стените, мебелите, всичко, с което щяха да се разделят, допираха чело до стъклата, опитвайки се да уловят и да съхранят в себе си допира с любимите неща. Най-сетне се отскубнаха с усилие от скръбните егоистични мисли и се събраха в стаята на госпожа Жанен — семейната стая с голямата ниша в дъното. Там някога се събираха вечер, когато нямаха гости! Някога!… Тази епоха им изглеждаше вече толкова отдалечена! Стояха безмълвни край оскъдния огън в камината; после се помолиха заедно, коленичили пред майчиното легло, и си легнаха много рано, защото трябваше да станат, преди да се зазори. Но дълго не можаха да заспят.

Към четири часа сутринта госпожа Жанен, която час по час бе гледала часовника, страхувайки се да не се успи, запали свещта и стана. Антоанет, която почти не бе спала, я чу и също стана. Оливие беше потънал в дълбок сън. Госпожа Жанен го погледна развълнувано и не можа да се реши да го събуди. Отдалечи се на пръсти и каза на Антоанет:

— Да не вдигаме шум! Нека горкото дете се наслади на последните минути тук!

Двете жени се облякоха напълно и опаковаха пакетите. Около къщата цареше тържественото мълчание на студените нощи, когато всичко живо — хора и животни — се сгушва с наслада в топлия сън. Зъбите на Антоанет тракаха: и сърцето, и тялото й бяха ледени.

Входната врата отекна в студения въздух. Старата прислужница, която имаше ключ от къщата, идваше да окаже за последен път услуга на господарите си. Дребна, пълна, задъхана, притеснена от затлъстяването си, но необикновено чевръста за възрастта си, тя се появи със завито в шала добродушно лице, зачервен нос и насълзени очи. Беше отчаяна, че госпожа Жанен бе станала, без да я дочака, и сама бе запалила готварската печка. Оливие се събуди, когато тя влезе. Първият му порив бе да затвори отново очи и да се намести по-удобно в завивките си, за да заспи повторно. Антоанет нежно сложи ръка на рамото на брат си и го повика тихичко:

— Оливие, миличък, време е!

Той въздъхна, отвори очи, видя лицето на сестра си, наведено над неговото: тя му се усмихна тъжно и го помилва по челото. Пак му повтори:

— Хайде!

Той стана.

Излязоха безшумно от къщата, като крадци. Всеки от тях носеше по нещо. Старата прислужница тикаше пред тях големия куфар върху една ръчна количка. Оставяха почти цялото си имущество: вземаха със себе си само това, което беше върху тях, така да се каже, и малко дрехи. Жалки спомени от дома им щяха да бъдат изпратени по-късно, с малка бързина: няколко книги, портрети, старият часовник, с когото сякаш туптеше целият им живот. Въздухът режеше. Никой още не бе станал в града; капаците бяха затворени, улиците пусти. Те крачеха мълчаливо. Само прислужницата говореше. Госпожа Жанен се мъчеше да запечата в себе си за последен път декора на своето минало.

На гарата госпожа Жанен от честолюбие взе билети втора класа, макар че се бе зарекла да вземе третокласни билети; нямаше смелостта да понесе това унижение в присъствие на двамата или трима служащи на гарата, които я познаваха. Мушна се бързо в едно празно купе и се затвори вътре с децата си. Скрити зад перденцата, те трепереха да не би да зърнат нечие познато лице. Но не се появи никой: в часа, когато те тръгваха, градът едва се събуждаше; влакът беше безлюден; само трима-четирима селяни и няколко вола, подали глава над преградата на вагона, те мучаха жално. След дълго чакане локомотивът изсвири продължително и влакът се заклати в мъглата. Тримата бегълци, дръпнаха перденцата и долепиха лица до стъклото, загледаха за последен път градчето с готическата кула, почти забулена от мъглата, хълма, осеян с бедни къщурки, димящите, побелели от слана ливади — призрачен, далечен, кажи-речи, недействителен пейзаж. Когато и той изчезна зад един завой на пътя, който навлезе в дълбок изкоп, сигурни, че никой вече не ги наблюдава, клетите пътници престанаха да се сдържат. Притиснала кърпичка до устата си, госпожа Жанен ридаеше. Оливие се бе хвърлил върху нея и заровил глава в скута й, покриваше ръцете й с целувки и сълзи. Антоанет, седнала на другия ъгъл на купето, плачеше безмълвно. Тримата плачеха по различни причини. Госпожа Жанен и Оливие мислеха само за това, което оставяха зад себе си. Антоанет мислеше повече за предстоящите трудности: упрекваше се; искаше да потъне в спомените си… Но с право мислеше за бъдещето: тя имаше по-ясен поглед за нещата от майка си и брат си. Те си правеха илюзии за Париж. Самата Антоанет далеч не подозираше какво ги чака там. Никога още не бяха ходили в Париж. Госпожа Жанен си въобразяваше, че колкото и трагично да беше положението им, то не беше тревожно. Тя имаше сестра в Париж, омъжена богато за висш чиновник, и разчиташе на помощта й. Беше убедена освен това, че децата й, с полученото образование и природните им дарования, за които се заблуждаваше като всяка майка, лесно биха си изкарвали почтено хляба.

* * *

Първото впечатление беше злокобно. Още от гарата те се отчаяха от блъсканицата в залата за багажа и шума на задръстените пред изхода коли. Валеше. Не можеха да намерят файтон. Трябваше да тичат надалече с отмалели от тежките вързопи ръце, принудени да спират посред улицата с риск да бъдат смазани или опръскани от колите. Никой кочияш не се отзоваваше на молбите им. Най-сетне успяха да спрат един, той караше стара невъобразимо мръсна таратайка. Докато качваха багажа, изтърваха в калта вързопа с одеялата. Носачът от гарата и кочияшът злоупотребиха с невежеството им, за да ги оскубят колкото могат. Госпожа Жанен даде адреса на един от посредствените, но скъпи хотели, посещавани от провинциалистите само защото преди тридесет години някой техен дядо бе отсядал там и въпреки всички неудобства и те продължаваха да отиват в него. Направо ги обраха. Казаха им, че хотелът бил пълен и ги струпаха всичките заедно в една тясна стая, като ги накараха да платят за три самостоятелни стаи. За вечеря се опитаха да направят икономия, като не ядоха на общата маса, поръчаха си скромно ядене, но то им струваше също толкова скъпо, като при това останаха гладни. Още в първите мигове след пристигането им илюзиите им бяха разбити. И през тази първа нощ в хотела, набутани в помещение без въздух, те не можеха да заспят; ту им беше студено, ту топло, задушаваха се, подскачаха при шума на стъпки в коридора, от затварянето на вратите, от електрическите звънци; мозъците им бяха изтерзани от непрестанното трополене на коли и тежки камиони и те се ужасяваха от този чудовищен град, в който се бяха хвърлили слепешката и където се чувствуваха загубени.

На другия ден госпожа Жанен изтича при сестра си, която живееше в луксозен апартамент на булевард Осман. Без да казва на децата, тя се надяваше, че ще им предложат да се настанят у тях, докато стъпят на краката си. Посрещнаха я така, че загуби всяка илюзия. Семейство Поайе-Дьолорм беше вбесено от фалита на роднината си. Особено жената страшно се боеше да не би той да се отрази върху собственото им обществено положение и да навреди на кариерата на мъжа й. Струваше й се крайно неприлично, че разореното семейство идва да се вкопчи в тях и още повече да ги копрометира. И висшият чиновник мислеше същото, но той беше доста добросърдечен човек и би се показал по-отзивчив, ако жена му не го надзираваше, нещо, от което той беше много доволен. Така че госпожа Поайе-Дьолорм прие сестра си леденостудено. Госпожа Жанен се стъписа; тя се помъчи да забрави гордостта си: намекна деликатно за трудното си положение, за помощта, която бе очаквала от Поайе. Престориха се, че не са чули. Дори не ги задържаха за вечеря. Поканиха ги официално в края на седмицата. При това поканата не беше отправена от госпожа Поайе, а от мъжа й; смутен от суровото държане на жена си, той се опита да го смекчи; беше престорено благодушен, но неискреността и егоизмът му лесно прозираха. Злочестите Жанен се прибраха в хотела, без да посмеят да споделят впечатленията си от това първо посещение.

Прекараха следващите дни в скитане из Париж, за да потърсят апартамент; изкачваха смазани от умора, стълбите, погнусени от казармите със струпани човешки тела, мръсните входове, лишените от светлина стаи, толкова безрадостни след голямата провинциална къща. Чувствуваха се все по-потиснати. И все така безпомощно объркани по улиците, в магазините, в ресторантите, заради което всички ги мамеха. Посегнеха ли към нещо, винаги им искаха невероятна цена. Като че ли бяха придобили способността да превръщат в злато всичко, до което се докоснеха: само че трябваше да плащат от джоба си това злато. Бяха невероятно непрактични и беззащитни.

Колкото и малка надежда да й оставаше по отношение на сестра й, госпожа Жанен все още си правеше известни илюзии за вечерята, на която бяха поканени. Подготвиха се за нея с разтуптяно сърце. Приеха ги като гости, а не като роднини — като между другото официалният им тон далеч не съответствуваше на скромната вечеря, която им предложиха. Децата се запознаха с братовчедите си, почти на тяхна възраст, също така недружелюбни като баща си и майка си. Момичето, много елегантно и кокетно, им говореше превзето, с учтиво превъзходство и се държеше така неестествено и сладникаво, че те се чувствуваха неудобно. Момчето пък се ядосваше, че му налагат тази вечеря с бедни роднини и седеше начумерено. Госпожа Поайе-Дьолорм, вдървена на стола си, имаше такъв вид през цялото време, дори когато предлагаше някое ядене, сякаш наставлява сестра си. Господин Поайе-Дьолорм говореше за глупости, за да не заговорят по работа. Разговорът се въртеше единствено около яденето, за да не би да се заговори по някой по-интимен и опасен въпрос. Госпожа Жанен се помъчи да намекне това, което й беше на сърцето, но госпожа Поайе-Дьолорм я прекъсна рязко с някакъв незначителен въпрос. Горката жена няма смелостта да поднови опита си.

След вечерята тя накара дъщеря си да изсвири нещо на пиано, за да покаже дарбата си. Момичето, смутено и недоволно, свири ужасно. Двамата Поайе чакаха отегчено да свърши. Госпожа Поайе поглеждаше дъщеря се и свиваше иронично устни. Понеже пиеската продължи прекалено дълго, тя започна да разговаря за безразлични неща с госпожа Жанен. Антоанет, загубила напълно почва, си даде сметка по едно време, че вместо да продължи, беше започнала пак отначало и изобщо нямаше да може да се оправи. Тя прекъсна рязко, завърши с два акорда, които не бяха верни, и удари още един съвсем погрешен. Господин Поайе каза:

— Браво!

Той поръча да поднесат кафето.

Госпожа Поайе заяви, че дъщеря й вземала уроци с Пюньо. Госпожицата, „която вземаше уроци с Пюньо“, каза:

— Хубавичко свириш, моето момиче…

И попита Антоанет къде е учила.

Разговорът се влачеше мудно. Изчерпали бяха всички дреболии в салона и тоалетите на двете дами Поайе. Госпожа Жанен си повтаряше: „Сега е моментът да заговоря, трябва да им говоря…“

И умираше от притеснение. Тъкмо когато направи голямо усилие над себе си и най-сетне като че ли се реши, госпожа Поайе подхвърли неочаквано, без да влага нотка на извинение в гласа си, че им било много неприятно, но били принудени да излязат към девет и половина: имали покана и не можели да я отложат за друг ден. Тримата Жанен, засегнати, станаха веднага. Опитаха се уж да ги задържат. Но само след четвърт час някой позвъни на вратата; слугата съобщи, че са дошли приятели на Поайе, съседите им, които живеят в по-долния етаж. Поайе и жена му си размениха погледи и зашушукаха припряно със слугите. Смотолявайки някакъв предлог, Поайе въведе бедните роднини в една странична стая. (Искаше да скрие съществуването и главно присъствието в дома му на компрометираното семейство.) Оставиха майката и децата сами в неотоплената стая. Децата бяха извън себе си от всички тия унижения. Очите на Антоанет бяха пълни със сълзи; тя настояваше да се отидат. Майка й се възпротиви отначало, но тъй като продължаваха да чакат, без никой да дойде, и тя се реши. Излязоха. В антрето Поайе, предупреден от един слуга, ги догони и се извини с няколко банални изрази. Престори се, че иска да ги задържи, но личеше, че бърза да ги отпрати. Помогна им да облекат горните си дрехи и ги избута към вратата с усмивки, ръкостискания и полугласни любезности. Когато се прибраха в хотела, децата се разплакаха от яд. Антоанет беше вбесена, тя се зарече никога повече да не стъпи у тях.

Госпожа Жанен нае апартамент на четвъртия етаж, близо до Ботаническата градина. Стаите гледаха към олющените стени на тъмен двор, а трапезарията и гостната (госпожа Жанет държеше да има гостна) — към една многолюдна улица. Целия ден минаваха трамваи, карани с пара и погребални коли, които една след друга потъваха в гробището „Иври“. Въшливи италианци с орляк дечурлига седяха без работа по пейките или се караха кресливо. Не можеха да държат прозорците отворени заради шума; а вечер, когато се връщаха у дома си, трябваше да се провират през забързаното, вонящо простолюдие, да пресичат задръстените улици с кална настилка, да минават пред една пивница на партера на съседната къща; огромни, подпухнали момичета с жълти коси, с бледи, силно гримирани лица стояха пред вратата и мятаха безочливи погледи на минувачите.

Малкото пари на Жаненови се стопяваха бързо. Всяка вечер със свито сърце установяваха, че запасите им се изчерпват. Опитваха се да пестят, но не умееха: това е наука и са нужни много години изпитания, за да я усвоиш, след като не си я практикувал още от детските години. Хората, които не са пестеливи по природа, напразно губят времето си в подобни опити: изникне ли нов случай за разход, те тутакси отстъпват и отлагат пестенето за следващия път; а ако случайно спечелят или си въобразят, че са спечелили, макар и съвсем малко, бързат да вложат печалбата в нов разход, който понякога е десеторно по-голям от нея.

Само след няколко седмици средствата им се изчерпаха. Госпожа Жанен се принуди да заглуши всяко честолюбие и без да каже на децата, отиде да поиска пари от Поайе. Тя направи така, че го видя насаме, в кабинета му, и го замоли горещо да й заеме малко пари, докато си намери работа, която да й даде възможност да изхрани семейството си. Поайе, малодушен и доста човечен, отначало се опита да отложи въпроса, но после отстъпи. Разчувствува се неволно за миг и й даде назаем двеста франка. Тутакси след това се разкая, особено когато трябваше да уведоми госпожа Поайе, която беше вбесена от слабостта на мъжа си и от интригантската постъпка на сестра си.

* * *

Жаненови по цял ден обикаляха Париж, за да търсят работа. С предразсъдъците си на богата провинциална буржоазка госпожа Жанен не приемаше за себе си и за децата си друга професия освен тези, които се наричат „свободни“ навярно защото човек е свободен да умре от глад. Тя не би позволила дори на дъщеря си да постъпи като учителка в някое семейство. Само чиновническите, държавните служби не й се струваха позорни. Въпросът беше да се намери начин Оливие да довърши образованието си, за да стане учител. Що се отнася до Антоанет, госпожа Жанен би желала тя да постъпи като учителка в някое учебно заведение или в Консерваторията, за да си бори за награда по пиано. Но учебните заведения, към които се обърна, имаха достатъчно учители, много по-квалифицирани от дъщеря й с дипломата й за основно образование, а колкото до музиката, трябваше да признае, че Антоанет беше съвсем посредствено надарена в сравнение с много други, които въпреки това не успяваха да си пробият път. Жаненови се сблъскаха с ужасната борба за живот и с неимоверното производство на малки и големи таланти в Париж, където те не могат да се пласират.

Децата се обезсърчиха и загубиха доверие в способностите си. Започнаха да се смятат съвсем посредствени; с настървение си го внушаваха сами на себе си и се мъчеха да го внушат и на майка си. В провинциалния колеж Оливие минаваше за орел, а сега, смазан от изпитанията, като че ли бе загубил всичките си дарования. Записаха го в една гимназия, където успяха да издействуват стипендия, но успехът му на първо време беше така плачевен, че му отнеха стипендията. Тогава той се сметна за съвсем тъп. Същевременно момчето се ужасяваше от Париж, от човешкия гмеж, от противната безнравственост на другарите си, от нелепите им разговори, от животинските нагони на някои от тях, които му правеха гнусни предложения. Той нямаше сила дори да каже, че ги презира. Чувствуваше се пропаднал нравствено при самата мисъл за тяхното падение. Намираше убежище ведно с майка си и сестра си в страстните молитви, които отправяха всяка вечер след всеки нов ден на разочарования и унижения, от които тези невинни сърца се чувствуваха омърсени и не смееха дори да ги споделят помежду си. Но при контакт с латентния атеистичен дух в Париж вярата на Оливие бе почнала да се накърнява, без той да съзнава, както прясната мазилка се рони от стената, плисне ли дъжд. Продължаваше да вярва, но бог умираше около него.

Майка му и сестра му продължаваха да тичат напразно по разни учреждения. Госпожа Жанен отиде още веднъж при Поайе. В желанието си да се отърват от тях, те им предложиха работа. Госпожа Жанен трябваше да постъпи при една стара дама, която прекарваше зимата на Юг, за да й чете, а за Антоанет бяха намерили място като учителка у едно семейство в Западна Франция, което живееше цялата година на село; условията не бяха лоши, но госпожа Жанен отказа. Тя приемаше унижението да служи някому, но не искаше дъщеря й да бъде сведена до гувернантка и главно да живее далеч от нея. Колкото и да бяха нещастни или може би именно защото бяха нещастни, те предпочитаха да си останат заедно. Госпожа Поайе посрещна много зле отказа им. Тя заяви, че когато човек няма с какво да живее, не може да си позволи да бъде горделив. Госпожа Жанен не можа да се сдържи и я упрекна за коравосърдечието й. Госпожа Поайе й каза оскърбителни думи за фалита на мъжа й и за парите, които сестра й им дължи. Разделиха се скарани до гроб. Всякакви отношения бяха прекъснати. Госпожа Жанен имаше само едно желание: да може да върне парите, които бе взела назаем. Но не й беше възможно.

Напразните тичания продължаваха. Госпожа Жанен отиде при депутата и при сенатора от техния департамент, на които Жанен неведнъж бе услужвал. Навред се сблъска с неблагодарността и егоизма на хората. Депутатът изобщо не отговори на писмата й, а когато позвъни у дома му, нареди да й кажат, че е излязъл. Сенаторът й отправи просташки съчувствия за положението й, за което обвиня „този нещастник Жанен“, като го порица сурово за само убийството му. Госпожа Жанен защити мъжа си. Сенаторът й отвърна, че той знаел, че банкерът е постъпил така не от непочтеност, а от глупост, че бил наивник, лекомислен човек, който не знаел нищо, искал винаги да постъпва на своя глава, без да се посъветва с някого и без да се вслушва в приятелските предупреждения. Ако бил погубил само себе си, хората щяха да кажат: така му се пада, но без да се смятат другите пострадали, да обрече жена си и децата си на мизерия и да ги зареже, да ги остави да се оправят сами, както могат… това, виж, ако госпожа Жанен е светица, може да му го прости, но той, сенаторът, който не бил светец (светец), а просто нормален, здравомислещ (здравомислещ) и разумен човек, не виждал защо трябва да го извини — индивид, самоубиващ се в подобен случай, е мизерник. Единственото смекчаващо обстоятелство в полза на Жанен било, че не отговарял напълно за постъпките си. При тези думи той се извини на госпожа Жанен, че се е изразил малко грубо по адрес на мъжа й и се позова на симпатията, която изпитвал към нея. После отвори едно чекмедже и й предложи петдесет франка милостиня; тя отказа.

Потърси работа в едно голямо учреждение. Правеше обаче постъпките си много несръчно и несистемно. Събираше цялата си смелост, за да отиде да се моли някъде, а после се връщаше така сломена духом, че няколко дни нямаше сила да мръдне. А когато отново се наканеше да отиде да пита, беше вече много късно. Не намери подкрепа и сред духовните лица било защото не виждаха никаква изгода, било защото не се интересуваха от едно разорено семейство, след като бащата е бил явно против тях. След безкрайни усилия госпожа Жанен успя най-сетне да намери място за учителка по пиано в един манастир, неблагодарна и смешно зле платена работа. За да изкара още малко пари, тя преписваше вечер за една агенция. Бяха много сурови към нея. Почеркът й и разсеяността й — понякога тя прескачаше някоя дума или даже цял ред, въпреки че много се стараеше (мислеше за толкова много неща!) — й навличаха оскърбителни забележки. Случваше се, след като си бе вадила очите и бе писала до изнемога чак до среднощ, да й върнат преписаните страници. Тя се прибираше съвсем разстроена. По цели дни стенеше и се чудеше какво да прави. Отдавна страдаше от сърдечно заболяване, влошено от изпитанията, и се измъчваше от тежки предчувствия. Понякога изпадаше в паника, задушаваше се, като че ли щеше да умре. Не излизаше вече, без да пъхне в джоба си листче с името и адреса си, в случай че падне на улицата. Какво щеше да стане, ако умре? Антоанет я поддържаше, доколкото можеше, като се преструваше, че е спокойна, макар и да не беше. Молеше я да се щади, да я остави да работи вместо нея. Но госпожа Жанен влагаше последните остатъци от гордостта си именно в това: поне дъщеря й да не познае униженията, на които беше подложена самата тя.

Колкото и да се изтощаваше и да намаляваше разходите им, припечеленото от нея не им стигаше, за да живеят. Трябваше да продаде няколкото бижута, които беше запазила. Най-лошото беше, че тези пари, от които така се нуждаеха, й бяха откраднати същия ден, когато ги получи. Горката жена, която беше винаги страшно разсеяна, се беше сетила да използува излизането си, за да се отбие в „Бон-Марше“, който й беше на пътя. На другия ден беше именният ден на Антоанет и тя искаше да й направи малък подарък. Държеше портмонето си в ръка, за да не го загуби. Остави го машинално за миг на тезгяха, докато разглеждаше някакъв предмет. Когато посегна да си го вземе, портмонето беше изчезнало. Този удар я довърши.

Не след дълго през една душна августовска вечер — над града тегнеха задушливи изпарения — госпожа Жанен си тръгна от агенцията, където бе предала един спешен препис. Прибирайки се за вечеря, за да спести трите су за автобус, тя се преби да бърза, за да не би децата й да се безпокоят. Когато се изкачи на четвъртия етаж, не можеше нито да говори, нито да диша. Не за пръв път се прибираше в такова състояние; децата вече дори не се учудваха. Тя се насили да седне веднага на масата заедно с тях.

Те не ядяха, нито едното, нито другото, омаломощени от жегата: с голямо усилие преглътнаха няколко хапки месо и няколко глътки блудкава вода. За да дадат време на майка си да се съвземе, не разговаряха — нямаха и желание да разговарят — и гледаха към прозореца.

Внезапно госпожа Жанен размаха ръце, вкопчи се в масата, погледна децата си, простена и залитна.

Антоанет и Оливие се спуснаха навреме, за да я задържат. Бяха като обезумели, викаха и я молеха:

— Мамо! Мамичко!

Но тя не отговаряше вече. Те загубиха ума и дума. Антоанет притискаше конвулсивно тялото на майка си, целуваше я и я викаше. Оливие отвори вратата на апартамента и завика:

— Помощ!

Портиерката се качи по стълбата и когато видя станалото, изтича да извика лекаря-съсед. Но когато лекарят дойде, той само констатира края. Смъртта бе настъпила мигновено — за щастие на госпожа Жанен, макар и да не се знаеше какво й е минало през ума в последните мигове, разбирайки, че умира и оставя децата си в такава нищета.

* * *

Сами, за да понесат целия ужас на сполетялото ги нещастие, сами, за да плачат, сами, за да се занимават със страшните подробности около всяка смърт. Портиерката, сърдечна жена, им помогна малко; и от манастира, където госпожа Жанен даваше уроци, дойдоха; но никой там не им съчувствуваше истински.

В първите мигове те бяха в плен на неизразимо отчаяние. Единственото нещо, което ги спаси, беше именно степента на отчаянието им: Оливие направо изпадна в транс. Това отвлече Антоанет от собствената й мъка. Тя мислеше вече само как да спаси брат си; а нейната дълбока любов трогна Оливие и го изтръгна от опасния пристъп, в който го хвърли скръбта. Прегърнати крепко край леглото, където почиваше майка им, на светлината на кандилото, Оливие повтаряше, че трябва да умрат, да умрат и двамата, да умрат веднага, и сочеше прозореца. И Антоанет изпитваше същото гибелно желание; но тя все още се бореше: искаше да живее.

— За какво?

— Заради нея — отвърна Антоанет и показа мъртвата. — Тя е винаги с нас. Помисли си… След всичко, което изстрада заради нас, трябва да й спестим най-тежката мъка, да ни види нещастни… Ах — поде тя поривисто, — пък и не бива да се примиряваме! Не искам! Бунтувам се! Искам да бъдеш щастлив един ден!

— Никога!

— Да, ще бъдеш щастлив. Изживяхме премного нещастни мигове. Няма да бъде винаги така; непременно ще се промени. Ти ще изградиш живота си, ще имаш семейство, ще бъдеш щастлив, искам, искам това!

— Как ще живеем? Никога няма да смогнем…

— Ще смогнем. Какво е нужно? Да преживеем, докато можеш да си изкарваш хляба. Аз се нагърбвам с това. Ще видиш. Ще съумея. Ах, ако мама ми беше позволила, вече щях…

— Какво ще работиш? Не искам да вършиш нищо унизително. Пък и самата ти не би могла…

— Ще мога… А и няма нищо унизително, стига само да е почтено, ако си изкарваш хляба като работиш. Не се безпокой, моля ти се. Ще видиш, всичко ще се оправи, ти ще бъдеш щастлив, ние ще бъдем щастливи, мили ми Оливие, и тя ще бъде щастлива заради нас…

Двете деца придружиха сами ковчега на майка си. По общо съгласие те решиха да не съобщават нищо на Поайе; Поайе не съществуваха вече за тях, бяха се показали много жестоки към майка им, бяха допринесли за смъртта й. И когато портиерката ги попита дали нямат роднини, те отговориха:

— Не, никого.

Пред гроба без венци двете деца се молеха за майка си, уловени за ръце. Те намираха убежище в своята неотстъпчивост и отчаяна гордост, които ги караха да предпочитат самотата пред присъствието на безразлични и лицемерни роднини. Прибраха се пеш сред тълпата, чужда на тяхната загуба, чужда на мислите им, чужда на съкровената им същност; имаха само едно общо нещо с нея: езика, на който говореха. Антоанет беше хванала под ръка Оливие. Наеха в същата къща на последния етаж едно съвсем малко апартаментче две мансардни стаи с мъничко вестибюлче, което щеше да им служи за трапезария, и кухня, в която не можеха да се обърнат. Биха могли да намерят нещо по-добро в друг квартал, но им се струваше, че тук са все още заедно с майка си. Портиерката проявяваше известно внимание, но скоро се улиса от собствените си грижи и никой повече не се заинтересува за тях.

Антоанет си издействува да замести майка си като учителка по музика в манастира. Потърси и други уроци; имаше само една мисъл: да се грижи за образованието на брат си, докато влезе в Екол Нормал. Беше решила това съвсем сама, след зряло обмисляне. Проучила беше програмите, осведомила се беше, постарала се беше също да узнае и мнението на Оливие — той нямаше мнение по въпроса — и избра вместо него попрището му. Постъпи ли веднъж в Екол Нормал, препитанието му беше осигурено до края на живота му и той щеше да си бъде сам господар. Трябваше обаче да стигне до този етап, трябваше на всяка цена да преживеят някак до този момент. Очакваха ги пет-шест страшни години — щяха да се справят. Тази мисъл придоби странна сила за Антоанет, тя изпадна под нейна власт. Животът в усамотение и оскъдица, които щеше да води, се разстилаше ясно пред нея: той беше невъзможен без страстната възторженост, която я беше обзела: да спаси брат си, да извоюва поне неговото щастие, ако самата тя не можеше да бъде щастлива. И тази седемнадесет-осемнадесет годишна девойка, доскоро лекомислена и крехка, се преобрази чрез героичното си решение: в нея се таеше пламенна преданост и горда готовност за борба, които никой не би подозирал, най-малко самата тя. В тази преходна възраст на жената, първи дни на трескава пролет, когато толкова любовни сили избликват у нея и я заливат като скрит поток, който ромоли под почвата, обгръщат я, покриват я с талазите си и я държат в състояние на постоянно обсебване, любовта приема всевъзможни форми; тя, само се стреми да се даде, да се предложи, всеки предлог е благоприятен и невинната й дълбока чувственост е готова да се видоизмени в най-различна самопожертвувателност. Любовта у Антоанет се изля в сестринска обич.

Брат й, не така страстен, не разполагаше с този стимул. Пък и не той се жертвуваше, а за него се жертвуваха, което е по-лесно и по-сладко, когато човек обича. Той чувствуваше, напротив, да тегне над него угризението, че сестра му се изтощава заради него. Казваше й това, а тя му отвръщаше:

— А, клетичкият ми!… Но нима не виждаш, че именно това ми помага да живея! Какъв друг стимул бих имала, ако не беше грижата за тебе?

Той я разбираше добре. И той на мястото на Антоанет ревниво би пазил тази скъпа грижа; но да бъде предмет на грижата й!… Гордостта и добросърдечието му страдаха от това. И каква смазваща тежест за слабоволно същество като него беше отговорността, която поемаше, задължението да успее, след като сестра му бе заложила на тази карта целия си живот! Подобна мисъл му бе непоносима и вместо да удвои силите му, понякога направо го смазваше. Тя обаче въпреки всичко го принуждаваше да устои, да работи, да живее: а едва ли би могъл без тази принуда. В него имаше известно предразположение към пораженство — а може би и към самоубийство, и той сигурно би му се поддал, ако сестра му така страстно не искаше той да бъде амбициозен и щастлив. Оливие се измъчваше, защото отиваше против природата си, но това беше пътят към спасението. И той изживяваше критичен момент, беше в страшната възраст, когато пропадат хиляди младежи отдавайки се на заблужденията на плътта или мисълта и заради две-три лудешки години жертвуват безвъзвратно целия си живот. Ако имаше време да се отдаде на мислите си, щеше да изпадне в отчаяние или да се разсее: погледнеше ли вътре в себе си, пак изпадаше в плен на болезнените си бленувания, на отвращението от живота, от Париж, от зловонното ферментиране на тези милиони същества, примесени, гниещи заедно. Но погледнеше ли сестра си, кошмарът се разсейваше и понеже тя живееше само за да живее той, той щеше да живее, да, щеше да бъде щастлив въпреки самия себе си.

Така те заживяха, поддържани от пламенната си вяра, изтъкана от стоицизъм, дълбоко убеждение и благородна амбиция. Цели бяха устремени към тази единствена цел — успеха на Оливие. Антоанет прие всякаква работа, всякакви унижения: даваше уроци по домовете, където я третираха едва ли не като слугиня; трябваше да придружава ученичките си на разходка като гувернантка, да ходи с часове по улиците с тях под предлог, че ги учи немски. Любовта към брат й и дори гордостта й намираха наслада в моралните страдания и в умората.

Тя се прибираше смазана, за да се занимава с Оливие, който прекарваше деня в училището като полупансионер и се връщаше едва вечер. Тя приготвяше вечерята — бедна вечеря върху газовата печка или върху спиртника. Оливие никога нямаше апетит, повдигаше му се от всичко, а към месото изпитваше непреодолимо отвращение; трябваше да го насилва да яде или да се чуди какво по-вкусно да му приготви, а горката Антоанет не беше кой знае каква готвачка. След като си дадеше много труд, трябваше с огорчение да чуе от него, че яденето й не може да се яде. След много отчаяни усилия пред печката — безмълвни огорчения на всички несръчни млади домакини, които отравят живота и съня им понякога, без някой друг да разбере — Антоанет най-сетне придоби известно умение.

След вечеря, когато измиеше малкото съдове, които използуваха — Оливие искаше да й помогне в тази работа, но Антоанет не се съгласяваше, — тя майчински проверяваше уроците на Оливие. Караше го да й ги разправи, прочиташе домашните му, правеше дори някои справки вместо него, като винаги внимаваше да не засегне самолюбието му. Прекарваха вечерта на единствената маса, която им служеше и за хранене, и за писане. Той приготвяте домашните си; тя шиеше или преписваше за някоя агенции. Когато той си легнеше, тя преглеждаше дрехите му или се занимаваше малко със себе си.

Колкото и трудно да им беше да се справят, и двамата единодушно решиха да пестят, за да могат да върнат на Поайе парите, които майка им беше взела от тях. Не може да се каже, че те ги притесняваха като кредитори: изобщо не даваха знак за живот; те и не мислеха вече за тези пари, защото ги смятаха окончателно загубени. Всъщност бяха много щастливи, че са се отървали така евтино от излагащите ги роднини. Но гордостта на двете деца и синовната им почит бяха накърнени при мисълта, че майка им дължи нещо на тия презрени хора. И те се лишаваха, спестяваха от най-дребните си развлечения, от дрехи, храна, за да успеят да съберат тези двеста франка — огромна сума за тях. Антоанет охотно би се лишила от всичко само тя, но когато брат й узна какво е намислила, нищо не можа да го възпре и той да участвува в решението й. Изчерпваха силите си за тази непосилна задача и бяха щастливи, когато можеха да отделят настрана няколко су на ден.

С големи лишения, су по су, за три години успяха да съберат сумата. Голяма радост за тях. Една вечер Антоанет отиде у Поайе. Приеха я недружелюбно, защото смятаха, че е дошла да търси помощта им. Сметнаха за уместно да вземат предпазни мерки и сухо я упрекнаха, че никак не им се е обадила и дори не им е съобщила за смъртта на майка си, а идва при тях само когато има нужда. Тя ги прекъсна невъзмутимо и заяви, че съвсем не възнамерява да ги безпокои: дошла е просто за да им върне парите, които майка й е взела назаем от тях, и като остави на масажа двете банкноти, тя им поиска разписка. Държанието им тутакси се промени и те се престориха, че не искат да приемат парите: внезапно я обикнаха — реакция, присъща на всеки кредитор спрямо длъжник, който след години им изплаща дълг, който те изобщо са смятали за загубен. Заинтересуваха се дори къде и как живее с брат си. Тя не отговори, поиска повторно разписка, каза, че бърза, поклони се ледено и си отиде. Поайе се възмутиха от непризнателността на девойката.

Освободена най-сетне от натрапчивата мисъл за това задължение, Антоанет поднови същия живот изпълнен с лишения, но сега вече заради брат си. Само че повече внимаваше той да не разбере; спестяваше от дрехите си, а често и от храната си, за да осигури дрехи и развлечения на брат си, за да направи живота му по-приятен и по-красив, за да му даде възможност да отиде от време на време на концерт или даже на опера, най-голямото щастие за Оливие. Не му се искаше да отиде без нея; но тя измисляше предлози, за да се откаже и да го освободи от угризенията му. Твърдеше, че е много уморена, че не й се излиза: стигаше дотам, да заяви, че спектакълът я отегчавал. Той прозираше сестринската й лъжа, но детският му егоизъм вземаше връх. Отиваше на театър, но веднъж в залата, угризенията му отново се събуждаха; той мислеше за това по време на целия спектакъл и радостта му бе отровена. Един неделен ден, когато тя го бе пратила на концерт в „Шатле“, той се прибра след половин час и каза на Антоанет, че отишъл само до моста Сен-Мишел и нямал сила да продължи: концертът не го интересувал вече, много му било тежко да изпита удоволствие без нея. Едва ли нещо можеше да бъде по-приятно на Антоанет, макар и да се огорчи, че брат й се бе лишил от неделното си развлечение. Но Оливие съвсем не съжаляваше: когато видя, прибирайки се, грейналото от радост лице на сестра си, която напразно се мъчеше да скрие задоволството си, той се почувствува по-щастлив, отколкото би могла да го направи най-хубавата музика в света. Прекараха неделния следобед седнали един срещу друг до прозореца, той с книга в ръце, тя с ръкоделие, като нито той четеше, нито тя шиеше, а разговаряха за незначителни неща, от които нито той, нито тя се интересуваха. Никога не бяха прекарвали по-хубава неделя. Решиха да не се делят повече и Оливие да не ходи сам на концерт: не бяха способни да изпитат щастие далеч един от друг.

Тя успя да спести тайно от Оливие необходимата сума, за да наеме пиано при такива условия, че след няколко месечни вноски то щеше да стане тяхна собственост. Още едно тежко задължение, с което се нагърбваше! Сроковете за вноските бяха често кошмар за нея! Тя разсипваше здравето си, за да намери необходимите пари. Но тази тяхна лудост им осигуряваше такова щастие и на двамата! Музиката беше техният рай в суровия им живот. Тя зае огромно място в него. Те потъваха в нея, за да забравят останалия свят. Това не беше безопасно. Музиката е едно от важните съвременни средства за деморализиране. Топлата й нега, навяваща представа за парна баня или есен, възбужда прекалено чувствеността и притъпява волята. Но тя беше истинска отмора за натура, принудена да работи безрадостно пряко силите си, като Антоанет. Неделният концерт беше единствената светлинна, която проблясваше в нейната седмица на труд без отдих. Двамата живееха със спомена за последния концерт и надеждата за следващия, с тези два-три часа, прекарани извън Париж, извън времето. След дълго чакане навън, в дъжда, притиснати един до друг, треперейки да не би местата да се разпродадат, те потъваха в театъра и се загубваха в навалицата, седнали по-удобно в тъмното. Задушно им беше, околните слушатели ги притискаха, понякога едва не им призляваше от топлината и неудобството, но се чувствуваха щастливи, всеки от тях щастлив за себе си и заради другия, щастливи, че в сърцата им се стичат вълните на добросърдечие, светлина и сила, които бликаха от богатите души на Бетховен и Вагнер, щастливи, че любимото лице до тях, побледняло от умора и преждевременни грижи, светваше. Антоанет се чувствуваше така преуморена! Музиката я вземаше сякаш в скута си като майка и я притискаше до гърдите си! Тя се сгушваше в това топло и уютно гнездо и плачеше безгласно. Оливие стискаше ръката й. Никой не им обръщаше внимание в тъмнината на огромната зала, в която те не бяха единствените наранени души, потърсили убежище под майчиното крило на музиката.

Антоанет намираше още опора и в религията. Тя беше така благочестива, че не пропускаше нито един ден, без да се помоли пламенно, и всяка неделя ходеше на сутрешната литургия. Притисната несправедливо от мизерията, тя неволно вярваше в любовта на божествения приятел, който страда заедно с хората и един ден ще ги утеши. Беше в още по-тясно общение не толкова с него, колкото със скъпите си мъртъвци, които тайно я съпътствуваха във всичките й изпитания. Но беше независима духом и здравомислеща, затова оставаше настрана от другите католици и не беше гледана с много добро око. Те виждаха в нея лош дух и бяха склонни да я смятат за свободомислеща или най-малкото на път да стане такава, защото, като истинска французойка, тя не се отказваше от свободните си преценки: вярваше не защото се подчиняваше безропотно като животно, а защото обичаше бога.

Оливие не вярваше вече. Бавното разпадане на вярата му, започнало още през първите месеци в Париж, я бе разрушило напълно. Той изживя много мъчително това защото не спадаше към хората, достатъчно силни или достатъчно посредствени, за да минат и без вяра: затова прекара кризи на смъртна тревога. Но си оставаше мистик дълбоко в сърцето си и макар и да бе престанал да вярва, беше мислено съвсем близо до сестра си. И двамата живееха в набожна атмосфера. Прибирайки се вечер, след като бяха разделени през деня, малкото им жилище беше за тях пристанището, неприкосновеното убежище, сиромашко и ледено, но чисто. Колко далеч се чувствуваха в него от шума и покварата на Париж!

Не разговаряха много за заниманията си през деня: когато човек се връща уморен, няма особено желание да изживява отново мъчителните часове. Несъзнателно се стараеха да ги забравят. Особено в първите минути, когато сядаха да вечерят, те се въздържаха от всякакви въпроси. Казваха си добър вечер с поглед и понякога по време на цялото ядене не произнасяха нито дума. Антоанет гледаше брат си; той се унасяше в бленуване пред пълната чиния също както някога, когато беше дете. Тя го погалваше кротко по ръката.

— Хайде! — подканваше го усмихнато. — По-смело!

Той също й се усмихваше и започваше да се храни. Вечерята протичаше така, без да се насилват да говорят. Бяха изжаднели за тишина. Едва към края езиците им се развързваха малко, когато умората им попреминеше и всеки, обкръжен от деликатната обич на другия, успееше да заличи в себе си мръсните отпечатъци на деня.

Оливие сядаше на пианото. Антоанет отвикваше постепенно, за да даде възможност на него да свири, защото това беше едничкото му развлечение и той му се отдаваше страстно. Беше много надарен: женствената му природа, устроена по-скоро да обича, отколкото да действува, се вживяваше с любов в мислите на музикантите, чиито творби свиреше; той се сливаше с тях, предаваше най-малките им отсенки с предана вярност, доколкото поне му позволяваха крехките ръце и гърди, които отмаляваха при титаничните акорди на „Тристан“ или при последните сонати на Бетховен. Затова той предпочиташе да намира убежище при Моцарт и Глук; пък и Антоанет предпочиташе техните композиции.

Понякога тя пееше, но много прости песни, стари припеви. Имаше прибулено мецосопрано, тъжно и нежно. Беше толкова стеснителна, че не можеше да пее пред никого, само пред Оливие и при това гърлото й се свиваше. Имаше една мелодия от Бетховен по шотландски текст, която тя обичаше особено много: „Верният Джони“ — тя беше така спокойна, спокойна… и дълбоко в нея се долавяше такава нежност!… Тази песен й приличаше. Оливие не можеше да я чуе, без очите му да се напълнят със сълзи.

Но Антоанет предпочиташе да слуша брат си. Бързаше да привърши домакинската работа и оставяше вратата на кухнята отворена, за да чува по-добре Оливие; но въпреки че внимаваше да работи безшумно, той се оплакваше нетърпеливо, че тя му пречи, докато нарежда чиниите. Тогава тя затваряше вратата, а щом свършеше, сядаше на едно ниско столче — не до пианото, защото той не можеше да понася никого до себе си, когато свиреше, а до камината, и там, свита на кълбо като коте, обърната гърбом към пианото и вперила очи в златните очи на огнището, където тихо догаряха брикетите, тя се унасяше в спомени за миналото. Когато часовникът избиеше девет часа, тя с мъка се опомняше, за да подкани Оливие, че е време да свърши. Мъчно беше да го изтръгне от музиката, както и тя самата мъчно се изтръгваше от бленуванията си, но Оливие трябваше още да работи и не биваше да си ляга много късно. Той не се подчиняваше тутакси; винаги му беше нужно известно време, за да може, излизайки от царството на музиката, да се залови сериозно за работа. Мислите му блуждаеха в друга насока. Често избиваше девет и половина, преди да е слязъл от облаците. Наведена над работата си от другата страна на масата, Антоанет знаеше, че той не прави нищо, но не смееше да гледа към него, за да не го раздразни, като покаже, че го наблюдава.

Той прекосяваше неблагодарната възраст — щастливата възраст, когато дните минават в бездействие. Челото му беше чисто, очите — момински, едновременно порочни и невинни, често със сини кръгове, устата — голяма, със сочни, детски устни, усмивката му — леко подигравателна, неопределена, разсеяна, безочлива; имаше буйна коса, която падаше над очите, един немирен кичур стърчеше отзад; сводно вързана връзка около шията — сестра му я връзваше грижливо всяка сутрин; сако, чиито копчета все се късаха, макар че тя губеше много време да ги пришива; не носеше ръкавели. Ръцете му бяха големи с костеливи китки. С подигравателен, сънен и сладострастен израз той можеше с часове да зяпа гаргите. Блуждаещите му очи обхождаха стаята на Антоанет — работната им маса беше там, — спираха се на тесния железен креват над който висеше разпятие от слонова кост, с втъкнато зад него клонче чемшир, на портретите на баща им и майка им на една стара снимка на родния им град с кулата и огледалната повърхност на канала. Когато стигаха до бледото личице на сестра му, която работеше безмълвно, той биваше обзет от безкрайна жалост към нея и раздразнение срещу себе си: опомняше се, вбесен от бездействието си, и заработваше енергично, за да навакса загубеното време.

В свободните от занятия дни Оливие четеше. Те четяла двамата един срещу друг. Въпреки че много се обичаха, не можеха да четат гласно една и съща книга. Струваше им се, че това ще бъде липса на свян. Хубавата книга беше за тях тайна, която можеше да се нашепва само в тишината на сърцето. Когато някоя страница ги очароваше, вместо да я прочетат един другиму, те си подаваха книгата, посочвайки с пръст пасажа и си казваха:

— Прочети!

И докато единият четеше, другият, който беше вече чел този пасаж, следеше с блеснали очи по любимото лице вълнението, което бе предизвикал, и се радваше заедно с него.

Често обаче, облегнати пред разтворената книга, те не четяха, а разговаряха. Особено когато беше вече късно, чувствуваха нужда да се доверят един другиму и им беше по-лесно да говорят. Оливие беше тъжен; това малодушно същество винаги изпитваше потребността да се освободи от терзаещите мисли, като ги излее в сърцето на някой друг. Измъчваха го съмнения. Антоанет трябваше да го насърчи да го защити от самия него: непрестанна борба, която се подновяваше всеки ден. Оливие говореше мрачни и горчиви думи и когато ги кажеше, му олекваше: малко се грижеше дали тези думи не терзаеха сестра му. Много късно си даде сметка до каква степен злоупотребява с нея: той отнемаше силата й и я просмукваше със собствените си съмнения. Антоанет с нищо не се издаваше. Бодра и весела по природа, тя си налагаше да изглежда привидно весела, макар отдавна да бе загубила жизнерадостта си. Имаше моменти на дълбока умора, когато се бунтуваше срещу този свой живот на постоянно самопожертвувание, на който се беше обрекла. Но осъждаше тези мисли и не искаше да се задълбочава в тях. Търпеше ги неволно, но не ги приемаше. Молитвата й идваше на помощ, когато сърцето й не бе безсилно да се моли — и това се случва, — когато беше сякаш пресъхнало. Тогава можеше само да чака безмълвно, трескаво и засрамено наново да го осени божията милост. Оливие съвсем не подозираше тревожните мисли на сестра си. В подобни моменти тя намираше повод да се отдалечи или да се затвори в стаята си; и се появяваше отново едва когато кризата преминеше; тогава тя се усмихваше измъчено, по-нежна от преди, изпитваща като че ли угризение заради страданието си.

Стаите им бяха разположени една до друга. Леглата им бяха долепени от двете страни на една и съща стена; можеха да си говорят полугласно през нея. И когато страдаха от безсъние, се питаха, удряйки лекичко по стената:

— Спиш ли? Аз не спя.

Преградата между тях беше толкова тънка, че те бяха като двама приятели, легнали целомъдрено един до друг в същото легло. Но вратата между стаите им беше винаги затворена поради вроден, дълбок свян, свещено чувство; тя бе отворена само когато Оливие беше болен, а това се случваше твърде често.

Крехкото му здраве все не се възстановяваше. То, напротив, като че ли повече се влошаваше. Той постоянно боледуваше: ту гърлото, ту гърдите, главата, сърцето, най-малката хрема при него застрашаваше да се превърне в бронхит; зарази се от скарлатина и едва не умря; дори без да е болен, у него имаше симптоми за сериозни заболявания, които за щастие не се проявяваха: чувствуваше бодежи в белите дробове или в сърцето. Един ден лекарят, който го преглеждаше, установи перикардит, или перипневмония, а специалистът, с когото се посъветваха по-късно, потвърди тези опасения. Ала болестта не се разрази. Всъщност главно нервите не бяха в ред при него. А се знае, че нервните страдания вземат най-неочаквани форми. Обикновено се разминават с няколко тревожни дни. Но колко жестоки бяха тези дни за Антоанет! Колко безсънни нощи! Легнала в леглото, от което час по час ставаше, за да се прислуша при вратата в дишането на брат си, тя изпадаше в плен на страшно безпокойство. Мислеше си, че той ще умре, знаеше със сигурност, че това ще се случи: трепереше, кършеше ръце, притискаше ги конвулсивно до устата си, за да не извика. „Господи божичко! — молеше горещо тя. — Не ми го отнемай! Не, не, нямаш право да сториш това!… Моля ти се! Моля ти се!… О, мила мамичко, помогни ми! Спаси го, направи да живее!…“

И цялото й същество се устремяваше към една и съща мисъл: „О! Да умре посред път, когато съм направила толкова много, когато му остава съвсем малко, за да стигне до желаната цел, когато ще бъде щастлив… Не, това е невъзможно, ще бъде прекалено жестоко!…“

* * *

Много скоро Оливие й създаде други безпокойства.

Той беше дълбоко порядъчен като нея, но слабоволен, прекалено свободен духом и прекалено сложен, за да не бъде неясен, скептичен и снизходителен към всичко, което не познаваше, и привлечен от наслаждението. Антоанет беше така чиста, че дълго време не можеше да разбере какво става в душата на брат й. Тя внезапно прозря истината един ден.

Оливие смяташе, че е излязла. Обикновено в този час тя имаше урок, но в последния момент я бяха предупредили, че днес нямат нужда от нея. Тя тайно се бе зарадвала, макар и оскъдният й бюджет да се лишаваше от няколко франка; беше така уморена, че се изтегна на леглото си. Радваше се, че ще може да си почине един ден без угризения. Оливие се прибра от училище заедно с един другар. Те се настаниха в съседната стая и започнаха да бъбрят. Чуваше се всяка тяхна дума: не се стесняваха, защото мислеха, че са сами. Антоанет слушаше усмихната радостния глас на брат си. Скоро обаче престана да се усмихва и сърцето й замря. Те разговаряха за грозни неща с отвратителна откровеност и като че ли това им доставяше удоволствие. Тя чуваше смеха на Оливие, на нейния мъничък Оливие, и от устните му, които тя смяташе така невинни, излизаха неприлични думи, които я вледеняваха от ужас. Остра болка прониза цялото й същество. Момчетата разговаряха дълго, те направо не се насищаха, а тя не можеше да не слуша. Най-сетне излязоха и Антоанет остана сама. Тогава тя се разплака: нещо у нея бе мъртво; идеалният образ, който тя си бе създала за своя брат, за своето дете, бе омърсен: това й причиняваше смъртоносна болка. Антоанет не му каза нищо, когато се видяха вечерта. Той видя, че тя е плакала, но не можа да узнае защо. Не разбра също защо държанието й към него се промени. Нужно й беше доста време, докато се съвземе.

Но той й нанесе най-мъчителен удар, когато една нощ не се прибра. Тя го чака до сутринта, без да си легне. Не беше оскърбена само в нравствената си чистота; страдаше в най-съкровените кътчета на сърцето си, в дълбоките убежища, където тръпнат страшни чувства: тя ги бе покрила, за да не ги вижда, и не бе позволено да дръпва воала.

Оливие искаше главно да утвърди своята независимост. Той се прибра сутринта, като бе намислил как да се държи, готов да отвърне безочливо на сестра си, ако тя му направи забележка. Промъкна се в жилището на пръсти, за да не я събуди. Но когато я видя права, бледа, да го чака със зачервени очи, след като явно беше плакала, когато видя, че вместо да му отправи най-малкия упрек, тя мълчаливо се зае да му приготвя закуска, преди той да отиде на училище, че не му каза нищо, но изглеждаше смазана и цялото й същество беше жив укор, той не устоя: хвърли се на колене пред нея, зарови лице в роклята й и двамата заплакаха. Той се срамуваше от себе си, беше отвратен от току-що прекараната нощ, чувствуваше се омърсен. Искаше да й разкаже, но тя го спря, като покри с ръка устата му. Той зацелува дланта й. Не си казаха нищо повече: разбираха се без думи. Оливие се закле никога вече да не кара Антоанет да страда и да бъде такъв какъвто тя очакваше да бъде. Но каквото и да правеше, тя не можа да забрави толкова скоро нанесената рана. Чувствуваше се, като че ли е прекарала тежка болест. Между тях остана известна неловкост. Любовта й към него беше все така силна, но тя бе прозряла в душата на брат си нещо, което й беше чуждо и от което се плашеше.

* * *

Тя беше още по-разстроена от това, което съзираше в сърцето на Оливие, защото по същото време разни мъже бяха започнали да преследват самата нея. Когато се прибираше вечер или главно когато й се налагаше да излезе след вечеря, за да занесе или вземе нещо за преписване, изпитваше непоносима тревога да не би да я спрат, да тръгнат след нея, както й се случваше, да й направят просташки предложения. Всеки път, когато можеше, тя вземаше със себе си брат си уж под предлог да се поразходи; но той не се съгласяваше много охотно и тя не смееше да настоява; не искаше да пречи на работата му. Девствената й провинциална душа не можеше да свикне с парижките нрави. Този град нощем беше за нея мрачна гора, в която я преследваха отвратителни животни. И тя се страхуваше да излезе от убежището си. А се налагаше да излиза. Дълго отлагаше, преди да се реши, и винаги се измъчваше от същия страх. А когато си помислеше, че и нейният мъничък Оливие ще бъде, а може би вече е, като някой от тези мъже, които я преследваха, тя с мъка му подаваше ръка, когато се прибереше, за да му каже добър вечер. Той не можеше да си представи какво има против него, а и тя самата се упрекваше за държането си.

Без да бъде хубава, тя имаше голямо очарование и привличаше погледите, макар и никак да не се стараеше. Облечена много скромно, почти винаги в траур, не много висока, тъничка, с нежно изражение, незаговаряща никого, тя се плъзгаше мълчаливо през тълпата, отбягваше да привлича вниманието на минувачите, но въпреки това го спираше със запленяващото изражение на своите кротки очи и малката си невинна уста. Понякога забелязваше, че се харесва и се смущаваше, но все пак й беше приятно. Кой може да каже колко мило и невинно кокетство се заражда неволно в една спокойна душа, която чувствува симпатията на околните? Това се изразяваше с лека неловкост в държането, плах поглед встрани и беше едновременно забавно и трогателно. Нейното смущение й придаваше още повече очарование. Тя възбуждаше желанията на мъжете и понеже беше бедна девойка без никакъв закрилник в живота, не се свеняха да изкажат гласно желанията си.

Понякога тя посещаваше салона на едно богато еврейско семейство, Натан, които се заинтересуваха за нея, защото я бяха срещнали у свои приятели, където тя даваше уроци. Въпреки стеснителността си Антоанет бе приела да присъствува на една-две вечери, организирани от тях. Господин Алфред Натан беше много известен професор в Париж, виден учен, същевременно много светски човек; той представляваше забавната смесица от наука и лекомислие, така разпространена в еврейските среди. У госпожа Натан пък се наблюдаваше смесица от действителна благотворителност и прекален вкус към светски живот. И двамата бяха много щедри в шумните си, искрени, но не особено чести прояви на симпатия към Антоанет. Изобщо Антоанет беше срещнала повече добросърдечие сред евреите, отколкото сред католиците. Те имат много недостатъци, но имат и едно голямо качество, на първо място сред всички други: отзивчивост и човечност; нищо човешко не им е чуждо, интересуват се от всяко живо същество. Дори когато са лишени от топла и искрена симпатия, те изпитват нестихваща любознателност, която ги подтиква да търсят по-ценните души и мисли, макар и да са съвсем различни от техните. Не може да се каже, че правят кой знае какво, за да им помогнат. Те се интересуват от хиляди неща в едно и също време и повече от всеки друг са роби на светската суета, макар и да твърдят, че са свободни. Но поне правят нещо; и това е твърде много сред апатията на съвременното общество. Те са неговия деен фермент, жизнена подкваса. Антоанет, сблъскала се у католиците с ледената стена на безразличието, чувствуваше по-осезаемо истинската стойност на макар и повърхностното внимание, което проявяваха към нея госпожа Натан и мъжът й. Госпожа Натан беше надзърнала в живота на себеотрицание, който водеше Антоанет; тя беше чувствителна за нейното физическо и морално очарование и искаше да я вземе под свое покровителство. Самата тя нямаше деца, но обичаше младежта и често събираше млади хора около себе си. Тя настоя да дойде и Антоанет, да излезе от усамотението си, да се поразсее малко. И тъй като не й беше трудно да отгатне, че стеснителността на Антоанет се дължеше отчасти на притесненото й материално положение, пожела дори да й предложи някои хубави дрехи, но гордостта на Антоанет не й позволи да ги приеме. Все пак любезната й покровителка съумя да намери начин да й направи няколко дребни подаръка, толкова ценни за невинното женско кокетство. Антоанет беше признателна, но се чувствуваше неудобно. Тя се насилваше да ходи от време на време на вечерите на госпожа Натан и тъй като беше млада, въпреки всичко й беше приятно там.

Сред това нееднородно общество, съставено от много млади хора, младото протеже на госпожа Натан, бедна и хубава, тутакси се превърна в прицел на двама-трима нехранимайковци, които й хвърлиха око, напълно уверени в успеха си. Те предварително разчитаха на стеснителността й. Дори се хванаха на бас кой пръв ще я спечели.

Един ден тя получи анонимни писма — или по-точно подписани с благороднически псевдоним, в които й правеха любовни признания: отначало това бяха любовни писма, настойчиви, пълни с комплименти, в които й определяха среща. После много скоро те станаха по-дръзки, като се опитваха да я заплашат или оскърбят, служейки си дори с долни клевети: разсъбличаха я, подробно описваха тялото й, омърсяваха я с просташкото си желание; опитваха се да спекулират с наивността на Антоанет, заплашвайки я с публично оскърбление, ако не дойде на определената среща. Тя плачеше от мъка, че е могла да предизвика подобни предложения. И оскърбленията обгаряха като с нажежено желязо тялото и сърцето й. Не знаеше как да се измъкне от това положение. Не искаше да сподели нищо с брат си: знаеше, че той би се измъчвал много и би предал още по-сериозен характер на случилото се. Нямаше приятели. Дали да не се обърне към полицията? Отказа се от това средство от страх пред скандал. Но все пак трябваше да сложи край на тези писма. Чувствуваше, че мълчанието й не я защищава достатъчно, че обесникът, който я преследваше, ще упорствува и ще стигне до крайния предел, докато може да я тормози безнаказано.

Той й бе изпратил неотдавна един вид ултиматум, заповядвайки й да отиде на другия ден в музея „Люксамбур“. Тя отиде. След като много си блъска главата, стигна до убеждението, че преследвачът й навярно я бе срещнал у госпожа Натан. Някои думи от едно писмо намекваха за нещо, което можеше да се случи само там. Тя помоли госпожа Натан да й направи голяма услуга: да я придружи с колата си до вратата на музея и да я почака малко там. Влезе в музея. Пред уговорената картина изнудвачът й я заговори победоносно, с превзета любезност. Тя го изгледа втренчено, без да каже нито дума. Той спря и я попита шеговито защо го гледа така. Тя отвърна:

— Гледам един подлец.

Той не се обърка от толкова малко и започна да се държи интимно. Тя каза:

— Вие се опитахте да ме заплашите с публичен скандал. Ето, аз ви го предлагам. Държите ли на него?

Тя цялата трепереше, говореше високо и беше готова да привлече вниманието върху тях двамата. Гледаха ги. Той почувствува, че девойката няма да се спре пред нищо и сниши тон. Тя му подхвърли още веднъж:

— Вие сте подлец! — И му обърна гръб.

Тъй като не искаше да изглежда победен, той тръгна след нея. Тя излезе от музея, мъжът продължаваше да върви по петите й. Антоанет се насочи право към колата, която я чакаше, и отвори рязко вратичката; преследвачът й се озова лице с лице с госпожа Натан, която го позна и го поздрави, обръщайки се към него по име. Той се смути и се отдалечи.

Антоанет трябваше да разкаже историята на госпожа Натан. Тя стори това против волята си, крайно сдържано. Беше й мъчително да въвежда чужд човек в тайната на предишното си съществуване и страданията на оскърбената си невинност. Госпожа Натан я упрекна, че не я е предупредила по-рано. Антоанет я помоли да не казва никому нищо. Приключението свърши дотук и приятелката на Антоанет не беше дори принудена да затвори салона си за съответната личност, защото самият той не стъпи повече у нея.

* * *

Почти по същото време Антоанет изживя още едно огорчение от съвсем друго естество.

Един много порядъчен мъж, около четиридесетгодишен, консул в Далечния Изток, беше дошъл да прекара няколкомесечния си отпуск във Франция и се запозна с Антоанет у Натанови. Той се влюби в нея. Срещата им бе нагласена предварително, без да знае Антоанет, от госпожа Натан, която си бе наумила да омъжи младата си приятелка. Той беше също израилтянин. Не беше красив, не беше вече млад. Леко плешив и прегърбен, но с хубави очи, сърдечно държане и отзивчиво на страданията сърце, защото сам бе страдал. Антоанет не беше вече някогашното малко романтично момиче, разглезеното дете, което си представяше живота като разходка в хубав ден с любимия. Тя го виждаше сега като сурова битка, която трябва да се започва отново всеки ден, без да отдъхнеш нито миг, защото иначе рискуваш да загубиш целия извоюван парче по парче терен в продължение на години изнурителни усилия; и тя си мислеше, че сигурно е много приятно да можеш да се облегнеш на рамото на един приятел, да споделиш мъката си с него, да можеш да затвориш за малко очи, докато той бди над тебе. Знаеше, че това е само блян, но не беше имала още смелост да се откаже напълно от него. Всъщност тя знаеше отлично, че момиче без зестра няма на какво да се надява в обществото, сред което тя живееше. Старата френска буржоазия е известна в цял свят с грозния сметкаджийски дух, който проявява в брака. Евреите не са така долно жадни за пари. Нерядко може да се срещне при тях богат младеж, който харесва и си избира бедна девойка или девойка от заможно семейство, която търси ревностно умен мъж. Но при френския буржоа почти винаги кесията търси кесията. Пък и какво да правят нещастниците? Те имат толкова посредствени нужди: знаят само едно — да ядат, да се прозяват, да спят и да пестят. Антоанет ги познаваше. Тя ги беше виждала още в детството си. Виждала ги бе и през очите на богатството, и през очите на бедността. Не си правеше никакви илюзии за тях, нито за собствените си възможности. Затова предложението на мъжа, който поиска да се ожени за нея, бе неочаквано радостно изживяване. Макар и отначало да не й минаваше през ум за любов, постепенно тя бе изпълнена с дълбока признателност и обич към него. Би приела предложението му, ако не трябваше да замине с него за колониите и да изостави брат си. Тя отказа. Мъжът, макар и да разбра благородните й основания, не й прости. Егоизмът на любовта не допуска да не му се жертвуват дори добродетелите, които най-много цени у любимото същество. Той престана да се вижда с нея, не й писа, след като замина, и тя нямаше никаква вест от него до деня, когато узна — пет-шест месеца по-късно — от една покана, адресирана от неговата ръка, че се е оженил за друга.

Това много наскърби Антоанет. Съкрушена още веднъж, тя се обърна към бога. Опитваше се да си внуши, че е справедливо наказана, загдето за миг бе отклонила поглед от едничката си задача — предаността към брат си. И още по-всеотдайно й се посвети.

Тя се оттегли напълно от обществото. Престана да ходи и у Натанови, които малко охладняха към нея, след като тя се отказа от партията, която й предлагаха: и те не приеха основанията й. Госпожа Натан, която предварително бе решила, че този брак ще се осъществи и че ще бъде съвършен, бе засегната в честолюбието си, че не бе сключен по вина на Антоанет. Разбира се, тя намираше задръжките й уважителни, но крайно сантиментални; и още на другия ден престана да се интересува от тази малка гъска. Потребността й да върши благодеяния на хората с или без съгласието им си беше избрала между другото ново протеже, което в момента поглъщаше целия интерес и преданост, на които бе способна.

Оливие не знаеше нищо за скръбните романи, които се развиваха в сърцето на сестра му. Той беше сантиментално и лекомислено момче, което живееше в бляновете си. Съвсем несигурно бе да се разчита на него въпреки живия му пленителен характер и сърцето му, истинско съкровище на нежност, подобно на сърцето на Антоанет. Той постоянно проваляше цели месеци усилия с непоследователност, обезсърчение, шляене, въображаема любов, по която губеше време и сили. Влюбваше се в едва зърнати хубави лица, в кокетни момиченца, с които бе разговарял веднъж в някой салон и които не му обръщаха никакво внимание. Запалваше се по някоя поема, четиво, музикант: задълбочаваше се в тях по цели месеци, без да мисли за нищо друго, за сметка на учението. Нуждаеше се от постоянно наблюдение, като същевременно сестра му се пазеше той да не забележи, за да не се засегне. Отличаваше се с трескавата свръхвъзбуда, липсата на равновесие, неспокойния трепет, свойствен на хора, застрашени от туберкулоза. Лекарят не беше скрил опасността от Антоанет. Болното вече растение, пренесено от провинцията в Париж, са нуждаеше от чист въздух и светлина. Антоанет не можеше да му ги предложи. Нямаха достатъчно пари, за да напуснат Париж през ваканцията. През останалата част от годината бяха заети цялата седмица със заниманията си, а в неделя бяха така уморени, че съвсем нямаха желание да излязат, освен за да отидат на концерт.

Някои летни неделни дни Антоанет се насилваше и завличаше Оливие в горите из околностите в посока към Шавий или Сен-Клу. Но горичките бяха пълни с шумни двойки, шлагери и мазни хартии: те не намираха в тях божествената самота, която отморява и прочиства човека. А вечерта, за да се приберат, трябваше да се блъскат по влаковете, да се задушават, натъпкани в мръсните вагони от предградията, ниски, тесни, тъмни; трябваше да понасят непристойни сцени, шум, смехове, песни, зловония, тютюнев дим. Антоанет и Оливие, съвсем чужди по дух на простолюдието се прибираха отвратени и отчаяни. Оливие умоляваше Антоанет да не подновява тези разходки, а и Антоанет нямаше вече сърце да отиде вън от Париж поне за известно време. Но тя все пак упорствуваше, макар и да й беше още по-неприятно, отколкото на Оливие защото си въобразяваше, че е необходимо за здравето на брат й. И отново го принуждаваше да отидат на разходка. Новите опити не се оказваха по-удачни и Оливие я упрекваше горчиво. Тогава оставаха зазидани в душния град и въздишаха по полята от затворническия си двор.

Последната учебна година настъпи. Изпитите за Екол Нормал се провеждаха накрая. Беше вече време. Антоанет се чувствуваше много уморена. Тя разчиташе на успех; брат й имаше всичките изгледи. В лицея го смятаха за един от най-добрите кандидати; а всичките му учители единодушно хвалеха работата и ума му, като се оплакваха само от липсата на вътрешна дисциплина, която го правеше много неподатлив на влияние. Отговорността, която тегнеше над Оливие, така го смазваше, че колкото повече приближаваше изпитът, възможностите му намалявала. Крайна умора, страх, че ще пропадне, и болезнена плахост го парализираха предварително. Той трепереше при мисълта, че ще трябва да отговаря публично пред журито. Винаги бе страдал от стеснителността си: в клас се изчервяваше, гърлото му се свиваше, когато трябваше да говори. Отначало можеше най-много да отговори, когато извиквала името му. При това за него беше по-лесно да отговори, когато го изпитваха ненадейно, а не когато знаеше, че те го изпитват: тогава направо се разболяваше; главата му непрестанно работеше и той си представяше всички подробности на изпита; и колкото повече траеше очакването, толкова по-натрапчива ставаше тревогата му. Можеше да се каже, че нямаше изпит, на който да не се бе явявал поне два пъти: защото го вземаше насън преди това, изчерпвайки цялата си енергия, и не му достигаха сили за действителния изпит.

Но той дори не стигна до ужасния устен изпит, при мисълта за който нощем го избиваше студена пот. На писмения, върху тема по философия, която би могла да го въодушеви при обикновени условия, той не успя да напише дори две страници за шест часа. Първите часове главата му беше празна, съвсем празна, не мислеше за нищо. Блъскаше се все едно в черна стена. После един час преди края на изпита стената се разцепи и през цепнатините проникваха няколко светли лъча. Той написа една-две превъзходни страници, недостатъчни обаче, за да се класира. По унилия му вид, когато излезе от изпита, Антоанет предвиди неизбежния неуспех и беше не по-малко сломена от него; само че не се издаде. Впрочем дори при най-отчаяните обстоятелства тя притежаваше неуморна способност да се надява.

Оливие беше скъсан.

Той бе съкрушен. Антоанет се преструваше, че се усмихва, като че ли не се е случило нищо сериозно; устните й обаче трепереха. Тя утеши брат си, каза му, че това е лесно поправим неуспех, че сигурно ще го приемат идната година и при това между първите. Не му каза колко се налагаше заради нея да изкара изпита тази година, колко изчерпана се чувствуваше тялом и духом и колко се безпокоеше, че няма да може да изкара още една такава година. Ала трябваше. Ако умреше, преди Оливие да вземе изпита, той никога не би имал смелостта да продължи сам борбата: животът щеше да го разкъса.

И така, тя скри от него умората си. Удвои дори усилията си. Лиши се от всичко, за да му достави малко развлечение през ваканцията, та да може в началото на учебната година да поднови работата по-енергично и по-уверено. Но в началото на учебната година скромният й запас беше накърнен, а освен това загуби няколко урока, които й докарваха най-много пари.

Още една година!… Двете деца бяха напрегнати до последен предел пред мисълта за крайното изпитание. Преди всичко трябваше да живеят, трябваше да се намерят други източници. Антоанет прие едно място на възпитателка в Германия, което й намери госпожа Натан. Това би било последното, което би избрала, но нямаше друго за момента, а тя не можеше да си позволи да чака. Никога не се беше делила с брат си нито за един ден от шест години насам. И не можеше дори да си представи какъв ще бъде занапред животът й, без да го вижда и чува всеки ден. Оливие мислеше за раздялата с ужас, но не смееше да каже нищо: това нещастие ги бе сполетяло по негова вина; ако беше взел изпита, Антоанет нямаше да бъде принудена да вземе това крайно решение. Нямаше право да се противопостави, да изтъкне собствената си тъга: тя трябваше да реши сама.

Прекараха последните дни заедно в безмълвна скръб като че единият от тях щеше да умре. Криеха се един от друг, когато болката им ставаше непоносима. Антоанет се съветваше с очите на Оливие. Ако той й бе казал „Не заминавай!“, тя нямаше да замине, макар и да бе необходимо. До последния час, дори и във файтона, който ги отнасяше към Източната гара, тя бе готова да се откаже от решението си: не се чувствуваше вече достатъчно силна, за да го изпълни. Една само негова дума, една само дума… Но той не я произнесе. И той се стягаше вътрешно като сестра си. Тя го накара да й обещае, че ще й пише всеки ден, че няма да скрива нищо от нея и че при най-малка опасност ще я извика.

* * *

Антоанет замина. Докато Оливие се прибираше с вледенено сърце в общата спалня в лицея, където се бе съгласил да постъпи на пансион, влакът отнасяше премръзналата и тъжна девойка. С отворени в нощта очи и двамата чувствуваха, че всяка минута ги отдалечава един от друг и те се зовяха тихичко.

Антоанет се ужасяваше от хората, при които отиваше. Тя се беше изменила много от шест години насам. Така дръзка някога, несмущаваща се от нищо, сега така беше свикнала с мълчанието и усамотението, че всяко излизане от тях беше за нея мъчение. Засмяната, бъбрива и весела Антоанет от някогашните щастливи дни бе умряла ведно с тях. Нещастието я бе направило стеснителна. Навярно живеейки заедно с Оливие, се бе повлияла от неговата плахост. Трудно й беше да говори с другиго освен с брат си. Всичко я плашеше: изтръпваше, ако трябваше да направи едно посещение. Затова с тревога си мислеше, че сега трябва да живее с чужди хора, да разговаря с тях, да бъде постоянно изложена на погледите им. При това горката девойка, също както и брат й, нямаше призвание за учителската професия: тя се справяше добросъвестно, но не вярваше в нея и нямаше чувството, че пренася полза. Беше създадена, за да обича, а не за да обучава. А никой нехаеше за любовта й.

Тя намери най-малко приложение за истинското си призвание точно на новото си място в Германия. Грюнебаум, у които трябваше да преподава френски на децата, не й засвидетелствуваха ни най-малко съчувствие. Държаха се рязко и фамилиарно, безразлично и недискретно; плащаха й доста добре: в замяна на това смятаха, че човек, който получава пари от тях, им е задължен и си въобразяваха, че всичко им е позволено с него. Отнасяха се с Антоанет почти като със слугиня, малко повече от слугиня и не й оставяха почти никаква свобода. Тя нямаше дори своя стая: спеше в малко помещение до детската стая и вратата й оставаше отворена нощем. Никога не беше сама. Не зачитаха нуждата й да се затвори от време на време със себе си — свещеното право на всяко човешко същество на вътрешно усамотение. Цялото й щастие беше да бъде мислено с брат си, да разговаря с него; възползуваше се от най-кратките мигове на свобода. Но и те й бяха оспорвани. Пишеше ли нещо, бродеха около нея в стаята и я питаха какво пише. Четеше ли писмо, питаха я какво й пишат; с присмехулна фамилиарност се осведомяваха за „братчето й“. Трябваше да се крие. Направо е срамно да се разкаже до какви средства прибягваше и на какви места се затваряше, за да прочете, без да я наблюдават, писмата на Оливие. Ако оставеше някое писмо в стаята си, можеше да бъде сигурна, че ще бъде прочетено; и тъй като извън куфара си нямаше нито едно чекмедже, което да се заключва, тя беше принудена да носи в себе си всичко, което не искаше да попадне под чужди очи. Постоянно тършуваха във вещите и в сърцето й, мъчеха се да уловят тайните й мисли. Не че Грюнебаум се интересуваха от тях. Но те смятаха, че тя им принадлежи, понеже й плащаха; впрочем не влагаха никакво коварство; недискретността беше просто техен навик и те я проявяваха и помежду си, без никак да се засягат.

За Антоанет нямаше нищо по-непоносимо от това шпиониране, тази липса на свян, който не й даваше възможност поне един час на ден да се изплъзне от любопитните погледи. Леко надменната сдържаност, която противопоставяше на Грюнебаум, ги оскърбяваше. Естествено те намираха най-високи нравствени основания, за да оправдаят просташкото си любопитство и за да осъдят желанието на Антоанет да му убегне: „Техен дълг е — мислеха си те — да познават интимния живот на девойка, която живее у тях, която е част от семейството им и на която са поверили възпитанието на децата си: те бяха отговорни за нея.“ Така говорят за слугите си някои господарки, чиято „отговорност“ не стига дотам, че да им спестят макар и само една уморителна или отвратителна работа, но се ограничава до забраната на всяко удоволствие. „Щом Антоанет отказа да признае това задължение, сигурно не е съвсем безукорна — мислеха си те. — Едно честно момиче няма какво да крие.“

Така Антоанет бе в плен на непрекъснато преследване тя постоянно бе в отбранително положение и това я караше да изглежда още по-студена и по-съсредоточена в себе си отколкото й бе обичайно.

Брат й пишеше всеки ден писма от дванадесет страници и тя също успяваше да му пише всеки ден, макар и само два-три реда. Оливие се мъчеше да бъде смел и да не издава много скръбта си. Но той умираше от скука. Животът му беше винаги така неразривно свързан с живота на сестра му, че сега, когато му я бяха отнели, му се струваше, че е загубил половината си същество. Не знаеше вече как да си служи с ръцете, с краката, с мисълта си. Не знаеше как да се разхожда, нито да свири на пиано, нито да работи или да прави каквото и да било, нито да мечтае дори освен за нея. Той стоеше упорито над книгите си от сутрин до вечер, но нищо не му се удаваше: мисълта му беше другаде; тъгуваше или мислеше за нея, мислеше за писмото, получено предната вечер; вперил очи в часовника, очакваше днешното; а когато то пристигнеше, ръцете му треперела от радост — и от страх, — докато разкъсваше плика. Никога писмо от любима жена не е предизвиквало такъв трепет на неспокойна обич у влюбен мъж. Той се криеше като Антоанет, за да чете писмата й; носеше ги всичките със себе си, а нощем държеше под възглавницата си последното. Докосваше го от време на време, за да се увери, че то е все още там през дългите безсънни часове, когато си мечтаеше за милата сестричка. Колко далеч се чувствуваше от нея! Беше особено потиснат, когато някое забавяне на пощата му донасяше писмото на Антоанет два дни, след като тя му го бе пратила. Два дни, две нощи между тях!… Той преувеличаваше времето и разстоянието, още повече, че никога не бе пътувал. Въображението му заработваше: „Божичко! Ами ако се е разболяла! Тя би могла да умре, без той да я види… Защо не му бе писала няколко реда предния ден?… Дали не е болна?… Да, сигурно е болна…“ Задушаваше се. Още по-често той се ужасяваше, че ще умре далеч от нея, сам сред тези безразлични същества, в омразния лицей, в безрадостния Париж. Толкова мислеше за това, че се разболяваше… „Дали да не й пиша да се върне?…“ Но той се срамуваше от малодушието си. Впрочем седнеше ли да й пише, за него бе такова щастие да разговаря с нея, че за миг забравяше страданията си. Заживяваше с илюзията, че я вижда, че я чува: разказваше й всичко; когато бяха заедно, никога не й бе говорил така интимно, така страстно; наричаше я „моята вярна, смела, скъпа, любима сестричка, която толкова обичам“. Това бяха истински любовни писма. Те заливаха с нежността си Антоанет, те бяха въздухът на нейните дни. Не пристигнеха ли сутрин в очаквания час, тя беше нещастна. Два-три пъти се случи Грюнебаум от нехайство или — кой знае? — от злорадство да й ги предадат чак вечерта, веднъж дори чак на другата сутрин: тя вдигна температура. За Нова година братът и сестрата имаха една и съща идея, без да са се наговорили: пожелаха да се изненадат и всеки изпрати на другия дълга телеграма — тя струваше скъпо! — която и двамата получиха в един и същ час. Оливие продължаваше да се допитва до Антоанет за заниманията и съмненията си. Антоанет го съветваше, утешаваше, поддържаше, вдъхваше му сила.

Самата тя обаче вече беше останала без сили. Задушаваше се в чуждата страна, където не познаваше никого, където никой не се интересуваше от нея освен жената на един учител, която беше отскоро в града и също се чувствуваше пришелка. Добрата жена беше доста майчински настроена и съчувствуваше на мъката на двете деца, които се обичаха и бяха разделени (защото тя бе успяла да измъкне от Антоанет част от историята й); но тя беше така шумна, така обикновена, до такава степен й липсваше — не по нейна вина — усет и дискретност, че аристократичната душа на Антоанет се затваряше уплашена в себе си. Тъй като не можеше да се довери никому, тя трупаше в себе си всичките си грижи: много тежко бреме; понякога й се струваше, че ще рухне, но стискаше зъби и отново поемаше задачата си. Здравето й бе засегнато: слабееше застрашително. Писмата на брат й ставаха все по-отчаяни. В пристъп на униние той й писа: „Върни се, върни се, върни се…“. Но едва изпратил писмото, се засрами и писа второ, в което умоляваше Антоанет да скъса първото и изобщо да не мисли за него. Преструваше се дори, че се забавлява и че няма нужда от сестра си. Мнителното му честолюбие страдаше, когато дадеше да се разбере, че не може без нея.

Антоанет не се лъжеше; тя четеше всичките му мисли, но не знаеше какво да стори. Един ден едва не замина; отиде дори на гарата, за да се осведоми за точния час на влака за Париж. После си каза, че това е лудост: парите, които изкарваше у Грюнебаум, покриваха пансиона на Оливие; докато можеха да издържат раздялата, трябваше да търпи. Липсваше й вече необходимата енергия, за да вземе решение: сутрин бодростта й се възраждаше, но с приближаването на вечерта силите й чезнеха, тя мислеше за бягство. Страдаше от носталгия по страната, която се бе оказала толкова жестока към нея, но където бяха погребани всичките реликви на миналото й, изпитваше носталгия по езика, който говореше брат й и на който се изразяваше самата тя от любов към него.

Точно тогава една френска трупа мина през немското градче. Антоанет много рядко ходеше на театър — нямаше нито пари, нито особено влечение, — но този път бе обзета от неудържимо желание да чуе родния език, да се почувствува във Франция. Известно ви е останалото. Нямаше места; тя срещна младия музикант Жан-Кристоф, когото не познаваше, но като видя нейното огорчение, той й предложи да сподели с него ложата, с която разполагаше: тя прие необмислено. Присъствието й заедно с Кристоф в ложата предизвика клюки в градчето; недоброжелателните слухове стигнаха веднага до ушите на Грюнебаум, които, готови вече да приемат всички неблагоприятни предположения за младата французойка и ожесточени спрямо Кристоф вследствие някои обстоятелства, които разказахме другаде, грубо освободиха от длъжност Антоанет.

Тази свенлива и девствена душа, запленена изцяло от сестринската си любов, запазена от всяка нечиста мисъл, едва не умря от срам, когато разбра в какво я обвиняват. Нито за миг не обвини Кристоф; съзнаваше, че и той е еднакво невинен като нея и че ако й бе навредил, сторил го бе в желанието си да й достави удоволствие: беше му признателна. Не знаеше нищо за него, освен че бе музикант, по чийто адрес много се злословеше; но в своето неведение за живота и хората тя все пак имаше вроден усет, изострен от страданията, и благодарение на него бе открила в съседа си от театъра, зле възпитан и малко налудничав, душевна чистота, равна на нейната, и мъжествена красота, чийто спомен й действуваше благотворно. Лошите неща, които беше чувала за него, съвсем не накърнявал доверието, което той й беше вдъхнал. Жертва самата тя, Антоанет беше уверена, че и той също бе жертва, че като нея страда още повече от злобата на хората, които я оскърбяваха. И тъй като беше свикнала да забравя себе си и да мисли за другите, мисълта за изпитанията, през които навярно бе минал Кристоф, я разсейваше малко в собствената й мъка. За нищо на света не би се помъчила да го види пак, нито да му пише: чувството й на свян и гордост й запрещаваха. Тя си каза, че той сигурно не знае колко й е навредил и в добросърдечието си пожела никога да не го узнае.

Антоанет замина. Случайността пожела на един час път от града влакът, който я отнасяше, да се размине с влака, който връщаше Кристоф от един съседен град, където той бе прекарал деня.

От вагоните им, които се спряха за няколко минути един до друг, те се видяха в безмълвието на нощта, но не си заговориха. Можеха ли да си кажат нещо друго освен няколко банални думи? Биха осквернили неподдаващото се на определение чувство на взаимно състрадание и тайнствена симпатия, което се бе породило у тях и се основаваше само на увереността на мисления им взор. В тази последна секунда, когато се гледаха, непознати един на друг, те се видяха взаимно така, както никой от живеещите с тях никога не ги бе виждал. Всичко отминава: споменът за думите, за целувките, за прегръдките на влюбените; но допирът на душите, докоснали се за миг и разпознали се сред гмежа на ефимерните форми, не се заличава никога. Антоанет го отнесе закътан в сърцето си — в това сърце, забулено в тъга, сред която се усмихваше мека светлинка, сякаш кротко излъчена от земята, бледа, нежна светлина, подобна на сиянието, в което плуват „Елисейските сенки“ на Глук.

* * *

Тя видя отново Оливие. Беше крайно време да се върне. Оливие се бе разболял малко преди това; нервен и притеснен, той страшно се боеше да не се разболее, докато сестра му я няма, а сега, когато наистина беше болен, не искаше да й пише, за да не я тревожи. Но я зовеше мислено, молеше се да стане чудо.

Когато чудото наистина стана, той лежеше в болницата на колежа, трескав и унесен в блянове. Не извика, когато я видя. Колко пъти бе бълнувал, че тя влиза в стаята му!… Изправи се в леглото с широко отворена уста, треперейки да не би пак да е мираж. А когато тя седна на леглото до него, когато го обгърна с ръце, когато усети под устните си нежната й буза, а в ръцете си вледенените й от нощното пътуване ръце, когато се увери най-сетне, че това действително беше сестра му, неговата мила сестричка, момчето се разплака. Той не можеше да направи нищо друго; беше си останал „малкият глупчо“, беше си останал дете. Той я притискаше до себе си, да не би пак да си отиде. Колко бяха изменени и двамата! Какво тъжно изражение!… Няма значение! Нали бяха отново заедно! Всичко ставаше пак светло — болницата, училището, мрачният ден; те се държаха за ръце, нямаше вече да се пуснат. Преди да му е казала каквото и да било, той я накара да му се закълне, че няма да замине пак. Нямаше нужда да я кара да се закълне: не, тя нямаше да замине, много бяха нещастни далеч един от друг; майка им беше права: всичко беше за предпочитане пред раздялата. Дори нищетата, дори смъртта, стига само да бъдат заедно.

Побързаха да наемат жилище. Биха предпочели предишното, колкото и да бе грозно, но то беше вече заето. Новият им апартамент гледаше също към двора, но над зида се виждаше върхът на малка акация и те тутакси се привързаха към нея като към приятел от полята, пленник като тях на градския паваж. Оливие бързо се възстанови или поне се върна към обичайното си състояние, което те наричаха здраве — неговото здраве всъщност би се сторило заболяване на някой по-здрав организъм. Безрадостният престой на Антоанет в Германия й бе донесъл поне малко пари, а преводът на една немска книга, който един издател се съгласи да вземе, добави още малко. За известно време материалните грижи бяха отстранени; и всичко щеше да бъде добре, стига само Оливие да изкараше успешно изпита в края на годината. Ами ако не успееше?

Натрапчивата тревога за изпита ги сграбчи веднага щом свикнаха с радостта да бъдат заедно. Те избягваха да говорят по този въпрос, но каквото и да правеха, постоянно се връщаха на него. Фикс-идеята ги преследваше навсякъде, дори когато опитваха да се развлекат: по време на концерт тя внезапно изникваше посред някоя музикална пиеса. Събудеха ли се нощем, тя зинваше пред тях като бездна. Към пламенното желание да облекчи сестра си и да оправдае пожертвуваната й младост, у Оливие се присъединяваше и страхът от военната служба, която нямаше да може да избегне, ако не го приемеха: имаше време, когато освобождаваха от военна служба приетите в университета. Изпитваше непобедимо отвращение към принудителното физическо и морално общуване, към интелектуалното деградиране, което с право или не виждаше в казармения живот. Всичко аристократично и целомъдрено в него се бунтуваше срещу това задължение: не знаеше дали не би предпочел смъртта пред него. Някой може да се подиграва или дори да порицава това чувство в името на социалния морал, който днес се е превърнал във верую; но слепец е, който го отрича: душевното усамотение страда дълбоко, когато е нарушено от благородната, но груба общност днес.

Изпитът започна. Оливие насмалко нямаше да може да се яви: беше неразположен и толкова се страхуваше от мъчителните мигове, които му предстояха, независимо дали щеше да бъде приет, или не, че почти му се щеше да се разболее наистина. Този път се представи доста добре на писмения. Но беше мъчително, докато чакаха резултатите. От незапомнени времена по традиция в страната на революцията, най-консервативната страна на света, изпитите се провеждат през юли, през най-горещите дни на годината: като че ли умишлено имат намерение да довършат нещастниците и без това смазани от подготовката на чудовищно обемистите програми, от които изпитвачите не знаят дори една десета. Съобщаваха резултатите от писмения един ден след националния празник 14 юли, а народната блъсканица и веселие са така мъчителни за хора, които не са весели и имат нужда от тишина. На площада до къщата им се бяха настанили панаирджии: шумни стрелбища, дървени кончета, движени с пара, ревяха, пронизително свиреха шарманки от пладне до полунощ. Глупавата врява продължи цяла седмица. После президентът на републиката, за да поддържа популярността си, разреши на викачите още половин седмица. Това не му струваше нищо: той не ги чуваше. Но Оливие и Антоанет, с разбити мозъци, болни от шума, принудени да държат прозорците затворени и да се задушават в стаите си, си запушваха ушите и напразно се мъчеха да не чуват пронизителните идиотски припеви, скрибуцащи от сутрин до вечер: те се забиваха като ножове в главите им и горките деца се гърчеха от болка.

Устните изпити почваха почти веднага след като обявяха списъка на допуснатите до устен. Оливие замоли Антоанет да не присъствува. Тя чакаше на вратата, по-трепереща и от него. Естествено той никога не й казваше дали е доволен от отговорите си. Измъчваше я да й разправя какво бил казал или какво не бил казал.

Денят за обявяване на крайния резултат настъпи. В двора на Сорбоната бяха разлепени имената на приетите кандидати. Антоанет не искаше да остави Оливие да отиде сам. Когато излязоха от къщи, те си помислиха, без да го споделят, че когато се върнат, ще знаят и може би тогава ще съжаляват за този миг на страх, когато поне все още се надяват. Щом зърнаха Сорбоната, краката им се подкосиха. Антоанет, толкова смела, промълви:

— Не бързай толкова, моля ти се…

Оливие погледна сестра си: тя се мъчеше да му се усмихне. Той й каза.

— Искаш ли да поседнем за малко на тази пейка?

Не му се отиваше до Сорбоната. Но само след миг Антоанет каза, като му стисна ръката:

— Мина ми, моето момче, да продължим.

Не намериха веднага списъка. Прочетоха много списъци, където липсваше името Жанен. Когато най-сетне го видяха, отначало не разбраха, не можеха да повярват. После, след като се увериха, че е вярно, че Жанен е той, че Жанен е приет, не можеха да кажат нито дума. Забързаха към къщи: тя го бе уловила под ръка, държеше го за китката, той се облягаше на нея; вървяха почти тичешком, без да забелязват нищо около себе си; докато пресичаха булеварда, едва не ги премазаха. Повтаряха си: „Миличък! Миличка!…“

Изкачиха се, прескачайки стъпалата, до техния етаж. Прибраха се в стаята и се хвърлиха в прегръдките си. Антоанет улови брат си за ръка и го заведе пред портретите на баща им и майка им, които бе закачила близо до леглото си в ъгъла на стаята, който беше за нея един вид светилище; тя коленичи заедно с него пред тях.

И двамата се помолиха, плачейки съвсем тихичко.

Антоанет поръча хубава вечеря, но не можаха да я докоснат: не им се ядеше. Прекараха вечерта, като Оливие стоеше или в краката, или на коленете на сестра си, галейки се като малко дете. Почти не говореха. Нямаха вече сила даже да бъдат щастливи, чувствуваха се смазани. Легнаха си към девет часа и спаха като мъртви.

На другия ден Антоанет имаше страшно главоболие, но такава тежест и беше паднала от сърцето! На Оливие му се струваше, че за първи път най-сетне диша. Беше спасен, тя го бе спасила, беше изпълнила задачата си; а той не се бе показал достоен за това, което сестра му очакваше от него!… За първи път от години те се отдадоха на леност. Останаха в леглата си до обед, като разговаряха през отворената врата; виждаха се в едно огледало, виждаха щастливите си лица, подпухнали от умора, усмихваха се взаимно, изпращаха си целувки, наново задрямваха смазани, смлени от изтощение, подхвърляйки си само едносрични думи.

* * *

Антоанет през цялото време бе отделяла настрана су по су, за да разполага с малка сума в случай на болест. Не беше казала на брат си каква изненада му готви. На другия ден след приемането му тя му съобщи, че ще прекарат един месец в Швейцария, като възнаграждение за изживените тежки години. Сега, когато Оливие беше сигурен, че ще учи в Екол Нормал три години на държавни разноски, а след това ще си намери работа, можеха да вършат лудории и да изхарчат всичко, което бяха спестили. При тази новина Оливие нададе радостни викове. Антоанет бе още по-щастлива, щастлива и заради брат си, щастлива, че най-сетне ще види природата, за която копнееше.

Приготовленията за пътуването не бяха лесни, но ги изпълваха през цялото време с радостна възбуда. Месец август беше доста напреднал, когато заминаха. Те не бяха свикнали да пътуват. Оливие не спа предната нощ. Той не спа и във влака. Целия ден го беше страх да не би да изпуснат влака. Бързаха трескаво към гарата, там се блъскаха в навалицата, а после се натъпкаха в третокласния вагон, където не можеха дори да се облакътят, за да подремнат: това е една от привилегиите, от които удивително демократичните френски железопътни компании остроумно лишават бедните пътници, за да доставят на богатите удоволствието, че те единствени се ползуват от нея. Оливие не мигна нито секунда; не беше убеден, че са взели техния влак и дебнеше името на всяка гара. Антоанет задрямваше за малко и час по час се стряскаше; главата й се люшкаше от друсането на влака. Оливие я гледаше и на мъртвешката светлина на лампата, която осветяваше от тавана тези пътуващи саркофази, внезапно остана поразен от изменените й черти. Очите й бяха дълбоко хлътнали устата й с детски очертания бе открехната уморено; тенът й беше жълт и малко бръчици надипляха тук-там кожата й, отпечатък на безрадостните дни на скръб по загубените близки и на разочарования. Тя изглеждаше състарена и болна. И наистина, беше така уморена! Ако бе се осмелила, щеше да отложи пътуването, но не искаше да разваля удоволствието на брат си. Опитваше се да се убеди, че неразположението й се дължи само на преумора и че природата ще я възстанови. Ах, колко се боеше да не би да се разболее по пътя! Антоанет си даде сметка, че брат й я гледа, и като се отърси с мъка от унасящата я дрямка, отвори очи — младите си, светли и бистри очи, в които сегиз-тогиз пробягваше неволно тревога, подобно на облак над малко езеро. Той я попита тихичко, с нежна загриженост как е: тя стисна ръката му и го увери, че се чувствува много добре. Една топла негова дума я съживяваше.

Впрочем още с розовеещата над бледото поле зора между Дол и Понтарлие, гледката на разбуждащите се нивя, веселото слънце, което се надигаше над земята, изплъзнало се като тях от затвора на улиците, прашните къщи и тежкия парижки дим, тръпнещите ливади, обвити в леката мъгла на млечнобялото им дихание, най-малките подробности на пътя — селска камбанария, едва зърнато поточе, синята линия на хълмовете, тънеща в хоризонта, трогателният тих камбанен звън, който вятърът донасяше от далечината при една спирка на влака сред задрямалото поле, строгите силуети на стадо крави, които мечтаеха над откоса край железопътната линия — всичко поглъщаше вниманието на Антоанет, както и на брат й, всичко им се струваше ново. Те приличаха на две изсъхнали дървета, които с наслада пият изпратената им от небето вода.

После стигнаха до швейцарската граница, където трябваше да слязат. Малка гара в равно поле. Не се почувствуваха добре след безсънната нощ и зъзнеха от влажната сутрешна прохлада, но времето беше спокойно, небето — чисто, усещаха около себе си дъха на ливадите, той се плъзваше в устата, по езика и гърлото и стигаше чак до гърдите им като малко ручейче. Изпиха прави, на открито, чаша топло ободрително кафе с гъсто мляко, дъхащо на трева и полски цветя.

После се качиха в швейцарските вагони и новото им устройство им причини детска радост. Но колко уморена беше Антоанет! Тя не можеше да си обясни неразположението, което все още продължаваше. Защо всичко, което виждаше около себе си — така красиво, така интересно, — й доставяше всъщност толкова малко удоволствие? Та нали именно за това бе мечтала от години? Едно хубаво пътуване заедно с брат си сред красивата природа, след като грижите останат най-сетне зад гърба й… Какво й е? Тя се упрекваше и се насилваше да се възхищава, да споделя наивната радост на брат си.

Спряха в Тьон. Трябваше да продължат на следващия ден за планината. Но през нощта Антоанет вдигна висока температура с повръщания и силно главоболие. Оливие се изплаши и прекара тревожна нощ. Още рано сутринта се наложи да извикат лекар — непредвиден разход, който не беше малък за тяхната кесия. Лекарят не установи нищо сериозно за момента освен крайна умора и разнебитен организъм. И дума не можеше да става да продължат веднага пътуването си. Докторът забрани на Антоанет да става този ден и даде да се подразбере, че те трябва да останат доста дълго още в Тьон. Те бяха отчаяни — макар и доволни, че няма нещо по-опасно след всичките им страхове. Толкова жестоко бе обаче да дойдат от тъй далече, за да стоят затворени в грозната хотелска стая, която пламтящото слънце превръщаше в същинска оранжерия. Антоанет накара брат си да се поразходи. Той направи няколко крачки извън хотела; видя Аар в зелената му премяна, а високо в небето плуваше някакъв бял връх. Обзе го радостно вълнение, но не можеше да понесе сам тежестта му. Прибра се бързо в стаята на сестра си и й каза умилен какво бе видял и тъй като тя се учудваше, че се е върнал толкова бързо и го подканваше да се поразходи още малко, той й каза, както някога, когато се бе върнал насред път, вместо да отиде на концерта в „Шатле“:

— Не, не, много е красиво, мъчно ми е да го гледам без тебе.

В това чувство нямаше нищо ново за тях: съзнаваха, че им е необходимо да бъдат заедно двамата, за да намерят напълно себе си. Но винаги им ставаше приятно, когато единият от тях го кажеше още веднъж. Тези нежни думи въздействуваха по-добре на Антоанет, отколкото всички лекарства. Тя се усмихваше сега, щастлива и разнежена И след една спокойна нощ, макар и да не беше разумно да тръгват веднага, тя реши, че ще се измъкнат рано, без да предупредят лекаря, който сигурно щеше да ги задържи още. Чистият въздух и удоволствието да видят всички красоти заедно й подействуваха така благотворно, че ти не бе наказана за неблагоразумието си и те пристигнаха без други неприятни приключения до целта на пътуването си — едно село в планината, над езерото, на известно разстояние от Шпиц.

Останаха там три-четири седмици в малък хотел. Антоанет не вдигна повече температура, но изобщо не се възстанови напълно. Чувствуваше постоянна тежест в главата, непоносима тежест, и постоянно й призляваше. Оливие често я питаше за здравето й; той би желал да не е така бледа; но беше опиянен от красотата на този край и инстинктивно отстраняваше всяка тъжна мисъл. Когато тя го уверяваше, че е добре, той се опитваше да вярва, че е така, макар и да знаеше, че точно обратното е вярно. Впрочем тя се наслаждаваше дълбоко на жизнерадостта на брат си, на чистия въздух и главно на почивката. Колко приятно беше да си отдъхне най-сетне след тези страшни години.

Оливие искаше да я увлече със себе си в разходките си; тя щеше да бъде щастлива да го придружи, но няколко пъти, след като тръгваше бодро, беше принудена да се спре само след двадесет минути задъхана и прималяла. Тогава той правеше сам излетите си — безобидни изкачвания, — по време на които тя трепереше от страх, докато той се прибере. Или пък се разхождаха заедно наблизо; тя — облегната на ръката му; крачеха бавно и разговаряха. Говореше главно той, станал много приказлив и весел; споделяше с нея плановете си, разказваше й разни смешки. От пътя по средата на склона, над долината, те наблюдаваха белите облаци, които се оглеждаха в неподвижното езеро, и корабчетата, които плаваха като насекоми по повърхността на локва; вдъхваха прохладния въздух, а вятърът донасяше сегиз-тогиз от далечината песента на хлопатарките на стадата ведно с мириса и на окосено сено и топла смола. И те си мечтаеха за миналото и бъдещето, както и за настоящето: от всички мечти именно то им се, струваше най-нереално и най-опияняващо. Антоанет се поддаваше понякога на веселото детско настроение на брат си: те си играеха на гоненица, замеряха се с трева. А един ден той я чу да се смее както някога, когато бяха деца, с лудешкия си момичешки смях, безгрижен, прозрачен като извор, който не бе чувал от години.

Но Оливие най-често не устояваше на удоволствието да се разходи надалече. После имаше малко угризения, а по-късно щеше да се упреква, че не се беше възползувал достатъчно от милите разговори със сестра си. Даже в хотела често я оставяше сама. Там се беше образувала компания от младежи и девойки, от която отначало те двамата страняха. После Оливие, плах, но привлечен от тях, се беше присъединил към компанията. Той беше живял без приятели; освен сестра си познаваше само грубоватите си съученици и техните любовници, които му вдъхваха отвращение. За него беше голяма наслада да се озове сред момчета и момичета на неговата възраст, добре възпитани, приятни, весели. Макар и да беше доста стеснителен, той се отличаваше с наивна любознателност, сантиментално и целомъдрено, но страстно сърце и беглите бледи пламъчета в женските очи го хипнотизираха. И него го харесваха въпреки боязливостта му. Чистосърдечната потребност, която изпитваше да обича и да бъде обичан, му придаваше, без той да съзнава, младежка прелест и той намираше думи, жестове и топло внимание, още по-привлекателни поради несръчната им изява. Притежаваше дарбата да извиква симпатия. Макар че умът му, придобил известна злъчност в усамотението, виждаше предимно простащината на хората и техните недостатъци, които му бяха противни, той беше с тях, виждаше само очите им, чрез които му говореше едно обречено да умре някой ден същество, същество, което имаше само един живот като него и скоро щеше да го загуби като него самия; и тогава той изпитваше неволно съчувствие към това същество; за нищо на света не би му причинил мъка в този миг; независимо от волята си беше мил. Оливие беше слаб и именно поради това бе създаден да се харесва на „обществото“, което прощава всички пороци и дори всички добродетели освен една-единствена — силата, условие за всички останали.

Антоанет не се смесваше с тази компания, макар и да беше на същата възраст. Здравето й, преумората, душевното униние въпреки липсата на явна причина направо я парализираха. През дългите години на грижи и настървена работа, които изхабяват и тялото, и душата, брат й и тя си бяха сменили ролите: тя се чувствуваше сега далеч от света, далеч от всичко, толкова далеч!… Не можеше вече да се върне там: разговорите, шумът, смеховете, дреболиите, които вълнуваха тези младежи, я отегчаваха, уморяваха и едва ли не засягаха. Тя се измъчваше, че е такава: би желала да прилича на другите девойки, да се интересува от това, което ги интересува, да се смее на това, което ги разсмива… Вече не беше в състояние!… Сърцето й беше свито, струваше й се, че е мъртва. Вечер се затваряше в стаята си и често даже не запалваше лампата; седеше в мрака, докато Оливие се забавляваше долу в салона, увлечен в насладата на всяко ново въображаемо влюбване, верен на привичката си. Тя излизаше от унеса си едва когато чуеше, че той се качва в стаята си, смеейки се и бъбрейки до последния миг със своите приятелки, прощавайки се нескончаемо, преди да си кажат лека нощ пред прага на вратите си, без да може да се реши да се раздели с тях. Тогава Антоанет се усмихваше в нощта и ставаше да запали електричеството: смехът на брат й я съживяваше.

Есента преваляше. Слънцето гаснеше. Природата увяхваше. Цветовете потъмняваха под памучната белота на мъглите и на октомврийските облаци; сняг заваля по върховете, мъгла покри равнината. Курортистите се разотидоха, най-напред един по един, после на групи. И раздялата с приятелите беше тъжна, дори и с чуждите хора, но най-тъжна беше раздялата с лятото, със спокойния и щастлив период, който бе като оазис в живота им. Те направиха един последен излет заедно през забулената есен в гората в подножието на върха. Не разговаряха, мечтаеха леко опечалени, притискаха се зъзнещи един до друг, загърнати в зимните си палта, с вдигнати яки и преплетени пръсти. Влажната гора мълчеше и плачеше безгласно. От дълбините й долиташе нежното жално писукане на самотна птичка, предчувствуваща приближаването на зимата. Хлопатарка звънтеше с кристалното си гласче в мъглата, далеч, далеч, почти заглъхнала, като че ли отекваше в нечия гръд…

Върнаха се в Париж. И двамата бяха тъжни. Антоанет не беше възстановила здравето си.

* * *

Трябваше да приготви дрехите на Оливие за Екол Нормал. Антоанет изхарчи последните си спестявания; продаде даже тайно няколко скъпоценности. Имаше ли значение? Та нали по-късно той щеше да й върне всичко? Пък и тя имаше нужда от толкова малко сега, когато той нямаше да бъде заедно с нея!… Антоанет се въздържаше да мисли какво ще стане, когато той бъде далеч от къщи; шиеше бельото му и влагаше в тази работа пламенната си обич към Оливие и предчувствието, че това ще бъде последното нещо, което ще направи за него.

През дните, които им оставаха, те не се деляха: страхуваха се да не загубят и най-краткия миг. Последната вечер останаха много до късно, седнали край огъня. Антоанет в единственото кресло, а Оливие върху една табуретка в краката й, галещ се по стар навик като голямо глезено дете. Беше неспокоен, но и любопитен за новия живот, който щеше да започне. Антоанет непрестанно си мислеше, че идва краят на тяхната скъпа близост, питаше се ужасена какво ще стане с нея. Като че ли за да направи тази мисъл още по-мъчителна, Оливие никога не се бе държал така мило, както тази последна вечер, с инстинктивното и невинно кокетство на хората, които чакат часа на заминаването, за да покажат най-добрата и най-очарователната си страна. Той седна на пианото и й свири дълго любимите им страници от Моцарт и Глук — виденията на вълнуващо щастие и тиха тъга, с които беше така живо свързан миналият им живот.

Когато часът на раздялата настъпи, Антоанет придружи Оливие до вратата на университета. Тя се върна. Още веднъж беше сама. Но този път не както при заминаването й за Германия, когато зависеше от нея да сложи край на раздялата, ако не може да издържи. Този път тя оставаше, а той си отиваше, и то задълго, за цял живот. И все пак тя беше толкова майчински настроена, че в първия миг мислеше повече за него, отколкото за себе си; мислеше си с тревога за първите дни на този толкова различен за него живот, за грубите шеги с новопостъпилите, за безобидните неприятности, които лесно вземат обезпокоителни размери в съзнанието на хора, живели сами и свикнали да се терзаят за това, което обичат. Тази грижа й оказа поне благотворно въздействие, защото я разсея малко в самотата й. Тя мислеше вече за този половин час, когато щеше да може да го види на другия ден в приемната. Пристигна четвърт час по-рано. Той беше много мил с нея, но зает и разсеян от новите впечатления. Следните дни, когато тя пристигаше винаги изпълнена с тревожна обич, още по-ясно пролича контрастът между това, което бяха тези мигове за нея и за него. За нея — целият й живот сега. Що се отнася до него, той сигурно обичаше нежно Антоанет, но не можеше да се иска да мисли само за нея, както тя мислеше за него. Веднъж или два пъти той дойде със закъснение. Друг път, когато тя го попита дали не му е скучно, той отговори отрицателно. Всеки път в гърдите на Антоанет се забиваха остри ками. Яд я беше на нея самата, че е такава; упрекваше се, че реагира егоистично, знаеше отлично, че би било немислимо, дори лошо и противоестествено, ако той не може да мине без нея или тя без него, ако тя няма друга цел в живота си. Да, всичко това й беше ясно. Но каква полза, че знаеше това? Тя беше безсилна; от шест години беше вложила целия си живот в тази едничка мисъл — брат си. Сега, когато единствената цел на живота й беше отнета, не й оставаше нищо.

Опита се смело да се залови със своите занимания: да чете, да свири, да отдели време за любимите си книги… Господи! Колко пусти бяха без него Шекспир и Бетховен!… Да, всичко това беше красиво без съмнение… Но него го нямаше. За какво й са хубавите неща, когато очите на любимото същество не са там, за да ги видят? За какво й е красотата, за какво й е дори радостта, щом не може да ги вкуси чрез неговото сърце?

Ако беше по-силна, щеше да се опита да изгради отново живота си, да му даде съвсем нова цел. Но Антоанет бе изчерпана. Сега, когато нищо вече не я принуждаваше да издържи на всяка цена, волята й се прекърши — тя рухна. Болестта, която тлееше повече от една година в нея, потискана от енергията й, вече можеше да се развихри на воля.

Сама в дома си, тя по цели вечери се терзаеше край угасналия огън. Нямаше сила да го разпали наново, нито да си легне. Седеше в нощта, задрямваше, унесена в неясни блянове, зъзнеше. Преживяваше отново живота си, общуваше със скъпите покойници, с разбитите си илюзии; и страшно се натъжаваше за загубената си младост, протекла без любов, без надежда за любов. Глуха, мъчителна, непризната болка. Смехът на някое дете по улицата, несигурните му стъпки в долния етаж… Крачетата му тъпчеха право в сърцето й… Обсаждаха я съмнения, лоши мисли, изнемощялата й душа се поддаваше на заразата на душата на този град на егоизъм и наслада. Тя се бореше със съжаленията си, срамуваше се от някои свои желания, те й се струваха престъпни; не можеше да разбере какво я кара да страда така: обясняваше си го с вродените порочни инстинкти. Клетата малка Офелия, разяждана от тайнствена болест, чувствуваше с ужас, че от недрата на съществото й се надига стихийното грубо дихание на жизненото начало. Вече не работеше, беше изоставила повечето си уроци: така бодра, така ранобудна доскоро, сега се излежаваше чак до следобед: нямаше вече какво да я подтиква нито да стане, нито да си легне; ядеше много малко или никак. Само в дните, когато брат й беше свободен — четвъртък следобед и целия неделен ден, — тя се насилваше да се държи с него както по-рано.

Той не забелязваше нищо. Новият му живот бе много забавен и увлекателен за него и той не наблюдаваше внимателно сестра си. Прекосяваше младежката възраст, когато мъжът не е склонен към излияния, когато изглежда безразличен към неща, вълнували го доскоро и които ще го вълнуват по-късно. Понякога възрастните хора имат привидно по-свежи впечатления и по-чистосърдечни радости от младежите между двадесет и тридесет години. Тогава сме склонни да казваме, че младежите са стари духом и разглезени. В повечето случаи се заблуждаваме. Те изглеждат безчувствени не защото са разглезени, а защото са изцяло погълнати от увлечения, амбиции, желания, натрапчиви мисли. Когато тялото е изхабено и не очаква вече нищо от живота, безкористните вълнения отново ще заемат мястото си и отново ще се отприщи изворът на детските сълзи. Оливие беше погълнат от хиляди дребни занимания, най-важното между които беше едно безсмислено любовно увлечение — винаги имаше по някое, — което така запълваше живота му, че го правеше сляп и безучастен към всичко останало. Антоанет нямаше никаква представа какво става с брат й; тя виждаше само, че той се отдалечава от нея. Не само Оливие беше виновен за това. Понякога той се връщаше радостен, че ще я види и ще поговори с нея. Влизаше и веднага се вледеняваше. Неспокойната обич, трескавостта, с която тя се вкопчваше в него, пиеше думите му, дотягаше му с грижите си, тази прекалена обич и тръпнещо внимание тутакси му отнемаха всяко желание да й се довери. Той би трябвало да си каже, че Антоанет не е в обичайното за нея състояние. Сегашното й държане беше така различно от нежната сдържаност, която й бе присъща. Но той не разсъждаваше. Отвръщаше само с едно сухо „да“ или „не“ на въпросите й. Ожесточаваше се в упоритото си мълчание, колкото повече тя се стараеше да го накара да го наруши или даже я оскърбяваше с някой груб отговор. Тогава тя млъкваше смазана. Денят им протичаше така, напълно загубен. Едва прекрачил прага на университета, Оливие биваше изпълнен със съжаления за държането си. Измъчваше се нощем, мислейки си колко много я бе огорчил. Случваше му се дори, едва прибрал се там, да пише на сестра си най-любвеобилно писмо. Само че когато го препрочетеше на другата сутрин, той го разкъсваше. И Антоанет не узнаваше нищо за чувствата му. Тя си въобразяваше, че той не я обича вече.

* * *

Тя изпита още веднъж, ако не една последна радост, то поне последен трепет на младежка обич, в която сърцето й се увлече, отчаяно пробуждане на способността й да обича и на надеждата за щастие, надежда за живот! Беше между другото абсурдно и така неприсъщо на природата й! Изпита това вълнение поради разстроеното си здраве, състоянието на унес и свръхвъзбуда, предвестник на болестта.

Тя отиде с брат си на един концерт в „Шатле“. Тъй като той отскоро отговаряше за музикалната критика в едно списание, местата им бяха по-добри, отколкото някога, но сред много по-неприятна публика. Бяха седнали на извънредни столчета в предните редове на партера. Щеше да свири Кристоф Крафт. И двамата не познаваха немския музикант. Когато Антоанет го видя, цялата й кръв се отдръпна в сърцето й. Макар че уморените й очи го виждаха като през мъгла, тя не се усъмни нито за миг: позна неизвестния приятел от лошите дни в Германия. Никога не беше говорила на брат си за него; едва ли даже бе имала възможност и в себе си да призовава този спомен: цялата й мисъл след това бе погълната от грижа по изхранването им. Освен това тя беше разумна французойка и отказваше да приеме чувство без ясно определен източник и главно, без никакво бъдеще. В нея се таеше цял свят с неподозирани дълбини, където дремеха много други чувства, от които би се срамувала: знаеше, че те са там, но отклоняваше поглед с богоговеен ужас от изплъзващото се от контрола на ума й същество.

Когато овладя малко смущението си, тя поиска от брат си лорнета, за да погледне Кристоф; виждаше го в профил, изправен пред пюпитъра на диригента, и разпозна поривистото му съсредоточено изражение. Носеше овехтял фрак, който му стоеше много зле. Антоанет присъствуваше безмълвна и вледенена на перипетиите на жалкия концерт, когато Кристоф се сблъска с нескритото зложелателство на публика, зле настроена в този момент към немските музиканти и раздразнена от неговите композиции. След една симфония, която й се бе сторила прекалено дълга, тя посрещна Кристоф, когато той излезе, за да изсвири няколко пиеси на пиано, с подигравателни възгласи, които явно издаваха с какво неудоволствие го вижда отново. Той все пак засвири сред примиреното отегчение на публиката; но нелюбезните забележки, разменяни на висок глас между двама слушатели от галерията, продължаваха невъзмутимо за голямо забавление на останалата публика. Тогава той спря посред пиесата, което изпълняваше, и ядосан като буйно дете, изсвири с един пръст мелодията „Малбрук отива на война“, после стана от пианото и се обърна към публиката:

— Ето каква музика ви трябва!

Публиката, за миг неуверена в намеренията на музиканта, избухна след това в крясъци. Последва неимоверна врява. Свиреха, викаха:

— Да се извини! Нека излезе да се извини!

Хората, почервенели от гняв, се мъчеха да се убедят, че наистина са възмутени; пък и може би бяха, но главно бяха очаровани от този повод да покрещят, да реагират свободно: също като ученици след два часа учене.

Антоанет нямаше сила да помръдне; беше като вкаменена; сгърчените й пръсти разкъсваха безмълвно едната ръкавица. Още от първите ноти на симфонията тя имаше ясно предчувствие какво ще последва, чувствуваше глухата враждебност на публиката, даваше си сметка, че тя расте, четеше в душата на Кристоф и беше сигурна, че той няма да издържи докрай, без да избухне. Очакваше изблика му с растяща тревога, цяла се напрягаше, за да го осуети; а когато Кристоф избухна, всичко протече до такава степен, както бе предвидила, че се почувствува смазана сякаш от някаква фаталност, срещу която е била безсилна да се бори. И тъй като продължаваше да гледа неотлъчно Кристоф, който от своя страна безочливо обхождаше с очи освиркващата го публика, погледите им се срещнаха. Очите на Кристоф я разпознаха може би за миг, но в бурята, която го разтърсваше, съзнанието му не откликна: от толкова време вече не мислеше за нея. И той изчезна сред освиркванията.

Антоанет искаше да извика, да каже, да направи нещо, но се чувствуваше омотана като в кошмар. С облекчение чуваше реакцията на брат си до себе си. Без да подозира какво става в нея, Оливие споделяше тревогата и възмущението й. Беше дълбоко музикален и се отличаваше с независим вкус, който нищо не можеше да накърни: ако обичаше нещо, готов беше да го обича срещу целия свят. Още при първите тактове на симфонията долови голямо произведение, каквото никога още не беше чувал в живота си. Той повтаряше полугласно, с дълбоко въодушевление:

— Колко е хубаво! Колко е хубаво! — а сестра му се притискаше признателно до него, без да съзнава.

След симфонията той аплодира настървено, за да протестира срещу ироничното безразличие на публиката. Когато настана голямата бъркотия, беше извън себе си: стана, викаше, че Кристоф е прав, спореше с освиркващите, идеше му да се бие: плахото момче беше неузнаваемо. Гласът му се губеше в общата врява; навлече си просташки забележки: нарекоха го сополанко и му препоръчаха да отиде да спи. Антоанет, съзнаваща безполезността на всеки бунт, го улови за ръка и каза:

— Млъкни, моля ти се, млъкни!

Той седна отчаян; продължаваше да се възмущава:

— Това е срамно! Срамно! Мизерници!…

Тя не казваше нищо, страдаше безмълвно. Той сметна, че тя не е откликнала на тази музика и й каза:

— Антоанет, но нима тази музика не ти харесва?

Тя кимна утвърдително, но продължаваше да стои като вкаменена, не можеше да се съживи. Когато обаче оркестърът се накани да засвири ново парче, тя стана рязко прошепна с ненавист на брат си:

— Ела, ела! Не мога повече да гледам тези хора!

И те си тръгнаха бързо. На улицата, хванати под ръка, Оливие говореше възбудено, Антоанет мълчеше.

* * *

През този, а и през следващите дни, сама в стаята си, Антоанет се унасяше в чувство, което не смееше да погледне открито, но то се таеше във всичките й мисли, подобно на глухото пулсиране на кръвта в слепоочията й, което й причиняваше болка.

Известно време след това Оливие й донесе Lieder на Кристоф, които бе открил у един издател. Тя ги отвори наслуки. На първата страница, където попадна погледът й, тя прочете следното посвещение на немски над една песен:

„На моята мила жертва“ и една дата под него.

Тази дата й беше добре позната. Обзе я такова смущение, че не прочете нищо друго. Остави нотите и като помоли брат си да свири, отиде в стаята си и затвори вратата.

Оливие, цял в плен на удоволствието от тази нова музика, започна да свири, без да обърне внимание на вълнението на сестра си. Седнала в съседната стая, Антоанет се вслушваше в силните удари на сърцето си. Тя внезапно стана и потърси в шкафа си малкото тефтерче, където отбелязваше разходите, за да види на коя дата бе отпътувала от Германия и тайнствената дата, за която бе сигурна предварително: да, това беше вечерта на представлението, на което бе присъствувала заедно с Кристоф. Тя си легна в леглото и затвори очи цяла пламнала, притиснала с ръце гърдите си, заслушана в скъпата музика… Сърцето й преливаше от признателност… Ах, защо само я болеше толкова силно глава?

Тъй като сестра му се забави, Оливие влезе при нея, когато престана да свири, и я намери в леглото. Попита я да не би да й е лошо. Тя спомена нещо за умора и стана, за да му прави компания. Заговориха, но тя не отговаряше веднага на въпросите му: като че ли се връщаше от много-много далеч; усмихваше се, изчервяваше се, извиняваше се със силното си главоболие, което я видиотявало. Най-сетне Оливие си тръгна. Тя го замоли да й остави нотите с песните. Дълго стоя сама в нощта, мъчейки се да ги разчете на пианото, без да свири, като докосваше само лекичко сегиз-тогиз някой клавиш, съвсем тихичко, за да не се оплачат съседите. Най-често тя дори не четеше, а само бленуваше, обзета от пристъп на нежна признателност към тази душа, която се бе смилила над нея, която бе прочела в нея с тайнствената прозорливост на добротата. Мислите й блуждаеха. Чувствуваше се щастлива и печална, печална!… Ах, как я болеше глава!

Прекара нощта в сладки мъчителни мечти, потисната от скръб. През деня, за да се освободи от вцепенението си, се опита да излезе малко. Макар че главата продължаваше да я боли, отиде да купи нещо в един голям магазин. Не съзнаваше ясно какво прави. През цялото време, без да си го признае, мислеше за Кристоф. Тъкмо когато излизаше, смазана от умора и смъртно печална, тя го зърна сред навалицата на насрещния тротоар. И той я видя в същото време. В същия миг — съвсем несъзнателно и спонтанно — тя простря ръце към него. Кристоф се спря. Този път той я позна. Вече се спусна по платното на улицата към нея. И Антоанет се мъчеше да стигне до него. Но грубият поток на тълпата я понесе като сламка, а конят на един омнибус падна на плъзгавия асфалт и се изпречи като стена пред Кристоф; струпаха се мигом две редици коли и образуваха непреодолимо препятствие. Въпреки всичко Кристоф упорито се мъчеше да прекоси улицата. Той попадна сред колите и не можеше нито да пристъпи напред, нито да се върне назад. Когато най-сетне успя да се измъкне и да стигне до мястото, където бе видял Антоанет, тя беше вече далеч; напразно се беше опитала да се бори с човешката река; после примирена се бе оставила да я влачи; имаше чувството, че неумолима неизбежност тегне над нея и се противопоставя на срещата й с Кристоф: човек е безсилен срещу фаталността. А когато най-сетне успя да се измъкне от тълпата, не се и опита да се върне назад, срамуваше се. Какво би се осмелила да му каже? Как й се бе изтръгнал този жест? Какво ли си бе помислил той? И девойката избяга у дома си.

Успокои се едва когато се прибра. Но когато влезе в стаята си, в полумрака, тя седна пред масата си, безсилна да свали дори шапката и ръкавиците си. Беше нещастна, че не можа да говори с него, и същевременно сърцето й бе заляно от светлина; не виждаше вече мрака, не виждаше вече болестта, която я разяждаше. Преживяваше безкрайно много пъти всички подробности на тази случка; променяше ги, представяше си какво щеше да се случи, ако едно или друго обстоятелство беше различно. Виждаше се, протягайки ръце към Кристоф, виждаше изражението на Кристоф, когато я позна, и се смееше, изчервявайки се. Цяла пламнала от срам, сама в тъмната стая, където никой не можеше да я види, където самата тя почти не се виждаше, тя отново му протягаше ръце. А! Това бе по-силно от волята й: тя чувствуваше, че си отива и се опитваше инстинктивно да се вкопчи в мощния живот, който минаваше край нея и й хвърляше сърдечен поглед. Душата й, изпълнена с обич и тревога, му викаше в нощта: „Ела ми на помощ! Спаси ме!“

Тя стана, цялата разтърсвана от треска, запали лампата и взе хартия и перо. Писа на Кристоф. Никога това стеснително и гордо момиче не би и помислило да му пише, ако не беше вече в плен на болестта. Не знаеше какво пише. Не беше вече господарка на себе си. Зовеше го, признаваше му, че го обича… Посред писмото си се спря ужасена. Поиска да го напише отново: поривът й обаче беше отлетял; главата й беше празна и пламтяща; със страшна мъка намираше думите; умората я смазваше. Срамуваше се… Имаше ли смисъл всичко това? Тя знаеше отлично, че само се залъгва, че никога няма да изпрати това писмо… Дори и да иска, как би стигнало до него то? Та тя нямаше адреса на Кристоф… Клетият Кристоф! Какво би могъл да стори за нея дори ако знаеше всичко, дори ако беше мил с нея?… Много късно. Не, не, всичко беше напразно; това беше просто едно последно усилие на птичка, която се задушава и пърха отчаяно с криле. Трябваше да се примири…

Остана още дълго пред масата, погълната от мислите си, без да може да се изтръгне от вцепенението. Минаваше полунощ, когато се изправи с мъка, събрала всичката си смелост. По несъзнателен навик пъхна черновата на писмото си в една книга от малката си библиотека, защото не й достигаха сили нито да го прибере, нито да го скъса. После си легна, разтърсвана от тръпки. Отговорът на загадката бе намерен: тя почувствува, че изпълнява волята божия. И благодатно умиротворение се спусна над нея.

* * *

Когато се прибра в неделя сутринта, Оливие завари Антоанет на легло; тя бълнуваше. Извика лекар. Той установи скоротечна туберкулоза.

През последните дни Антоанет си беше дала сметка за състоянието си; най-сетне бе разбрала причината за духовния смут, който толкова я плашеше. За бедното момиче, което се срамуваше от себе си, мисълта, че тя не е виновна, че това се дължи само на болестта, беше едва ли не облекчение. Намери в себе си сили да вземе някои предпазни мерки, изгори всичките си книжа и написа писмо на госпожа Натан, за да я помоли да бди над брат й първите седмици след нейната „смърт“ — не смееше да напише тази дума…

Лекарят не можа да направи нищо: болестта беше в стихията си и организмът на Антоанет беше крайно изтощен след годините на непосилна умора.

Антоанет беше спокойна. Откакто знаеше, че е загубена, тя се бе освободила от тревогите си. Припомняше си за сетен път изживените изпитания; виждаше делото си изпълнено, своя скъп Оливие спасен и неизказана радост проникваше в цялото й същество. Тя си повтаряше: „Това е мое дело.“

Упрекваше се за гордостта си: „Сама нямаше да успея да сторя нещо. Бог ми помогна.“

И тя благодареше на бога, че й бе дал възможност да живее, докато изпълни задачата си. Сърцето й се свиваше малко, че точно сега трябваше да си отиде; но не смееше да се оплаче; щеше да бъде проява на неблагодарност към бог, който би могъл да я повика по-рано. Какво щеше да стане, ако си беше отишла преди една година? Тя въздишаше и си налагаше признателно смирение.

Въпреки че се чувствуваше потисната, никак не се оплакваше, освен по време на тежкия си сън, когато стенеше понякога като малко дете. Гледаше с примирена усмивка хората и нещата. Видът на Оливие беше за нея източник на постоянна радост. Тя го зовеше с устните си, без да говори; искаше да държи ръката му в своята; молеше го да сложи главата си на възглавницата, близо до нея; и потопила очи в неговите, тя го гледаше дълго, безмълвно. После се повдигаше, прегръщаше главата му и промълвяше:

— Ах, Оливие!… Оливие!…

Свали от шията си медальона, който носеше, и го сложи на шията на брат си. Помоли изповедника си, лекаря, всички да бдят над милия й Оливие. Чувствуваше се, че занапред тя ще живее в него, че пред прага на смъртта търсеше убежище в неговия живот, като на спасителен остров. Понякога изпадаше в опиянение, въодушевена от мистична обич и вяра, не усещаше вече болестта и тъгата й се превръщаше в радост, наистина неземна радост, която искреше върху устните и в очите й. Тя повтаряше:

— Щастлива съм…

Постепенно се унасяше. В последните мигове на съзнателен живот устните й се задвижиха, виждаше се, че рецитира нещо. Оливие се приближи до главата й, наведе се над нея. Тя и тогава го позна и му се усмихна слабо; устните й продължаваха да мърдат, а очите й бяха пълни със сълзи. Не се чуваше какво иска да каже… Но Оливие успя да улови като дихание думите на милата стара песен, която толкова обичаха, която тя много пъти му бе пяла:

Аз ще се върна, любими, аз ще се върна!

После Антоанет загуби съзнание и потъна в небитието.

* * *

Без сама да си дава сметка Антоанет вдъхваше дълбока симпатия на много хора, които дори не познаваше: така беше и в къщата, където живееше, макар тя да не знаеше дори имената на наемателите. Оливие срещна прояви на съчувствие от хора, които му бяха чужди. Погребението на Антоанет не бе самотно като погребението на майка им. Приятели, другари на брат й, семейства, у които бе давала уроци, същества, край които бе минавала безмълвна, без да разкрива нищо от живота си, и които нищо не й казваха, но й се възхищаваха тайно, знаейки предаността й, даже бедни хорица, жената, която й помагаше в домакинството, дребни доставчици в квартала, всички я придружиха до гробището. Още същата вечер след смъртта на сестра си Оливие беше отведен от госпожа Натан, която го взе почти насила в дома си и се помъчи да го разсее в скръбта му.

Наистина само в този период на живота си той можеше да устои на такава покруса, това беше единственият момент, когато нямаше възможност да се отдаде изцяло на отчаянието. Неотдавна беше започнал нов живот, беше се свързал с група хора, потокът го влечеше въпреки волята му. Заниманията и грижите по следването му, интелектуалната треска, изпитите, борбата за живот му пречеха да се затвори в себе си: не можеше да остане сам. Това го измъчваше, но го и спаси. Една година по-рано или няколко години по-късно, той щеше да бъде загубен.

И все пак той се усамоти, доколкото му бе възможно, в спомена за сестра си. За голямо негово съжаление не можа да запази апартаментчето, в което бяха живели заедно: нямаше пари. Надяваше се, че хората, които като че ли му съчувствуваха, ще разберат колко е отчаян, че не може да запази нищо от това, което бе нейно. Но никой, изглежда, не го разбра. С отчасти взети назаем, отчасти припечелени от уроци пари той нае една мансарда и струпа там всичко, което можа да се побере от мебелите на сестра му: леглото й, масата й, креслото й. Превърна я в светилище на спомена за нея. Скриваше се там в дните, когато се чувствуваше угнетен. Другарите му си въобразяваха, че има любовна връзка. А той стоеше там с часове, мечтаейки за нея, подпрял чело с ръце; за голямо съжаление не притежаваше никакъв неин портрет освен една малка снимка, направена, когато е била дете и на която бяха двамата заедно. Той й говореше, плачеше… Къде беше тя? Ах, да беше на другия край на света, където и да е, колкото и непристъпно да е, с каква радост, с какъв непобедим устрем би се спуснал да я търси през хиляди страдания, дори ако би трябвало да върви бос, ако би трябвало да върви с векове, ако поне всяка негова крачка го приближаваше към нея!… Да, дори ако беше вероятно едно на хиляда, че ще стигне до нея!… Нищо обаче… Никъде… Никакво средство да я намери някога… Каква самота го обграждаше сега! Колко несръчен, колко безпомощен се чувствуваше сега в живота, когато я нямаше нея, за да го приласкае с любовта си, да го посъветва, да го утеши!… Който e изпитал щастието да опознае макар и само веднъж пълното безгранично общение с една душа, той е изпитал най-неземната радост, радост, която ще го накара да се чувствува нещастен през целия си останал живот…

Nessun meggior bolore che ricordarsi del tempo frlice nella miseria…^[3]

Най-голямото нещастие за слабите, нежни души е да са опознали веднъж в живота си най-голямото щастие. Но колкото и мъчително да изглежда да загубиш в началото на живота си хората, които обичаш, все пак то не е така страшно, както по-късно, когато пресекнат изворите на живота. Оливие беше млад; и въпреки вродения си песимизъм, въпреки злочестината си той чувствуваше потребност да живее. Както често се наблюдава след загуба на любимо същество, изглежда, че Антоанет, умирайки, му бе вдъхнала част от своята душа. Така поне вярваше той. Без да споделя нейната вяра, той се мъчеше несъзнателно да си внуши, че сестра му не е умряла напълно, че тя живее в него, както му бе обещала. В Бретан вярват, че ако умреш млад, не умираш: продължаваш да живееш в местата, където си живял, докато не изминат полагащите ти се дни на живот. Така и Антоанет продължаваше да живее край Оливие.

Той препрочиташе малкото останали от нея ръкописи. За нещастие, тя бе изгорила почти всичко. Пък и не спадаше към жените, които водят дневник за душевните си преживявания. Би умряла от срам, ако нечие недискретно и нездраво любопитство би разголило душата й. Имаше само малък бележник, в който си записваше съвсем неразбираемо за всеки, освен за нея някои важни събития — мъничко тефтерче, в което бе вписала без коментар някои дати, някои дребни събития в живота й, повод за радост и вълнение за нея, които не е имало нужда да отбелязва подробно, за да съживи отново спомена за тях. Почти всички тези дати бяха свързани с някое обстоятелство от живота на Оливие. Беше запазила, без да загуби нито едно, всички писма, които той й бе писал. Уви! Той не бе така грижлив: беше загубил почти всички нейни писма. Каква нужда имаше от писмата й? Той си мислеше, че тя винаги ще бъде до него: скъпият извор на нежност изглеждаше непресекваем. Той си въобразяваше, че винаги ще може да освежава устните и сърцето си в него; беше разпилял непредвидливо получената любов, от която би желал сега да съхрани и най-малката капчица… Какво вълнение изпита, когато, прелиствайки една сбирка стихове, намери върху късче хартия тия думи, написани с молив:

„Оливие, миличък Оливие!…“

Едва не загуби съзнание. Хълцаше, притискайки до устните невидимата уста, която го зовеше от гроба си. От този ден той прегледа всичките й книги и потърси страница по страница дали не е оставила друга изповед. Намери черновата на писмото й до Кристоф. Така узна за безмълвния роман, който се бе зародил у нея; за първи път проникна в сантименталния й живот, който дотогава не бе подозирал, а и не се бе опитвал да узнае; изживя на нейно място последните й дни на душевен смут, когато, изоставена от него, тя бе протегнала ръце към непознатия приятел. Никога не му бе доверила, че е виждала вече Кристоф. Няколко реда от писмото й му разкриха, че те се бяха срещали някога в Германия. Разбра от тях, че Кристоф се бе държал мило с Антоанет при известни обстоятелства, за които той не знаеше никакви подробности, и че чувството, което Антоанет бе запазила в тайна до смъртта си, датираше именно оттогава. Кристоф, когото той обичаше вече заради красивото му изкуство, му стана веднага неизразимо скъп. Тя го бе обичала: на Оливие му се струваше, че обича нея в Кристоф. Направи всичко, за да се приближи до него. Не беше лесно да намери отново следите му, Кристоф бе изчезнал след неуспеха си, потънал бе в огромния Париж; беше се оттеглил от всички и никой повече не се занимаваше с него. След месеци Оливие случайно го срещна на улицата блед и изтощен от болестта, от която едва се съвземаше. Само че не намери смелост да го спре. Тръгна отдалече след него и го придружи чак до вратата му. Искаше да му пише, но не се реши. Какво щеше да му пише? Пък и Оливие не беше сам, сестра му беше с него: нейната любов, нейният свян бяха преминали у него; мисълта, че сестра му бе обичала Кристоф, го караше да се черви пред него, като че ли бе Антоанет. А при това с какво удоволствие би говорил за нея с него! Но не можеше; тази тайна запечатваше устните му.

Стараеше се да срещне Кристоф. Ходеше навсякъде, където си мислеше, че ходи той. Гореше от желание да му подаде ръка. А щом го видеше, се криеше, за да не би Кристоф да го види.

* * *

Най-сетне Кристоф го забеляза в един приятелски салон, където се озоваха и двамата една вечер. Оливие стоеше далеч от него и не казваше нищо; само го гледаше. И навярно Антоанет витаеше тази вечер около Оливие, защото Кристоф я видя в очите на брат й; и внезапно изплувалият спомен за нея го накара да се насочи през целия салон към непознатия пратеник, който му донасяше, подобен на млад Хермес, тъжния поздрав на блажената сянка.