Ромен Ролан
Жан-Кристоф (18) (Том II)

4

Пожарът, който тлееше в европейския лес, започна да се разгаря. Напразно се опитваха да го погасят на едно място, той пламваше малко по-далеч; с кълба дим и дъжд от искри се местеше ту тук, ту там и възпламеняваше сухите храсти. На изток вече авангардите се сблъскваха — предвестници на великата война на народите. Цяла Европа, до вчера апатична и скептична, подобна на мъртва гора, беше застрашена от огъня. Жаждата за бой бе завладяла всички души. Войната можеше да избухне всеки миг. Потушаваха я, но тя пак избликваше. Най-нищожният предлог я подхранваше. Светът се чувствуваше подвластен на случая, който можеше да развихри общата схватка. Той чакаше. Чувството за неизбежност на войната угнетяваше и най-миролюбивите. А идеолозите, заслонени зад огромната сянка на циклопа Прюдон, прославяха войната като най-почетната човешка дейност.

До това, значи, трябваше да доведе физическото и моралното възраждане на западните нации! Към тези скотобойни ги тласкаха движенията за бурна деятелност и страстна вяра! Единствен Наполеоновият гений би могъл да посочи определена и ясна цел на това сляпо течение. Само че в цяла Европа нямаше такъв енергичен гений. Като че ли светът бе избрал най-посредствените за управници. Мощният човешки ум бе изоставил Европа. Затова оставаше само да се плъзнат по наклонената плоскост, която ги влечеше. Това и правеха и управници, и поданици. Европа приличаше на огромен военен лагер в навечерието на боя.

Кристоф си спомняше друго подобно очакване, когато редом до него бе тревожното лице на Оливие. Но заплахата от война тогава беше само преходен буреносен облак. Сега тя бе надвиснала над цяла Европа. А и сърцето на Кристоф не беше същото. Той не можеше вече да се приобщи към националните вражди. Намираше се в душевното състояние на Гьоте през 1813 година. Можеш ли да се сражаваш, ако не мразиш? А можеш ли да мразиш, ако вече не си млад? Отдавна бе минал отвъд пределите на омразата. Кой от тези велики съперничещи си народи не му беше еднакво мил? Той познаваше заслугите на всеки един от тях и знаеше какво им дължи светът. Когато душата се издигне на известна височина, „тя не признава вече различните нации и изживява щастието и нещастието на съседните народи като свои.“ Буреносните облаци лежат в краката ти. Около тебе само небе — „необятното небе, което принадлежи на орела“.

Понякога обаче неприязънта на окръжаващите притесняваше Кристоф. В Париж много осезателно му даваха да почувствува, че, принадлежи на враждебна нация. Дори неговият мил Жорж не можеше да устои на удоволствието да изказва пред него чувствата си спрямо Германия, които огорчаваха Кристоф. В такива моменти той се отдалечаваше. Изтъкваше като предлог желанието си да види дъщерята на Грация и отиваше за малко в Рим. Само че и там не попадаше в по-ведра обстановка. Страшната чума на националната гордост бушуваше и там. Тя бе преобразила италианския характер. Тези хора, които Кристоф познаваше като безразлични и лениви, мечтаеха вече само за военна слава, за сражения, за завоевания, за римски орли, разперили крила над Либийските пясъци; въобразяваха си, че са се върнали към времената на римските императори. Удивителното бе, че най-противоположни партии — социалисти, клерикали, а и монархисти споделяха съвсем искрено това безумие, без да помислят, че изменят на каузата си. Това показва колко е жалка ролята на политиката и на човешкия разум, когато сред народите се развилнеят тези неукротими епидемични страсти. Управниците не си дават труд да потиснат личните пристрастия: просто ги използуват. Всичко се свежда до една и съща цел. През бурните епохи винаги е било така. Войските на Съветите на Луи XIV, изковали величието на Франция, са били съставени както от разумни и искрено убедени хора, така и от тщеславци, интересчии и долни епикурейци. Янсенисти и свободомислещи, пуритани и гуляйджии, служейки на инстинктите, си, са служили на общото дело. През бъдещите войни интернационалисти и пацифисти ще се сражават навярно редом, убедени, подобно на предците си от Конвента, че воюват за благото на народите и за тържеството на мира!…

С лека насмешка Кристоф съзерцаваше от терасата на Джаниколо разнородния и същевременно хармоничен град, символ на вселената, над която някога бе господствувал: обгорени развалини, фасади в стил бароко, модерни сгради, кипариси, обвити в рози — всички векове, всички стилове, слети в мощно и здраво споено единство под светлината на разума. Така разумът трябва да излъчва ред и светлина във враждуващата вселена.

Кристоф малко се задържаше в Рим. Този град му правеше много силно впечатление: той се страхуваше едва ли не от него. За да се радва по-пълноценно на хармонията, трябваше да се вслушва от разстояние в нея; съзнаваше, че ако остане там, би се изложил на опасността да бъде погълнат от нея, както много други творци от неговата нация.

От време на време отскачаше до Германия. Но в крайна сметка, въпреки угрозата от френско-немски конфликт, най-много го привличаше Париж. Там бе Жорж, приемният му син. Не само сърдечните връзки го държаха в плен. Имаше и други, не по-малко силни основания от интелектуално естество. За творец като него, свикнал да води пълноценен духовен живот и да откликва благородно на всички страсти, които вълнуват голямото човешко семейство, беше трудно да се приспособи отново към немския начин на живот. Хора на изкуството там не липсваха, но им липсваше въздух. Те бяха изолирани от останалия народ, който не се интересуваше от тях. Други грижи, социални или практични, занимаваха обществената мисъл. Изпълнени с презрително раздразнение, поетите се затваряха в своето пренебрегнато изкуство. Скъсваха от гордост последните връзки с живота на народа си. Пишеха само за неколцина — малоброен елит, високо надарен и изтънчен, но безплоден, разделен на съперничещи помежду си групички от жалки жреци на изкуството. Задушаваха се в тясното пространство, в което бяха затворени; неспособни да го разширят, те го дълбаеха настървено, копаеха и прекопаваха почвата до пълното й изтощение. Тогава се отдаваха на анархистичните си мечти, без дори да си дават труд да ги съгласуват. Всеки се бъхташе в мъглата, без да излезе от нея. Никакво общо просветление. Всеки трябваше да очаква просветление само от себе си.

Докато, напротив, от другата страна на Рейн, у западните съседи, над изкуството периодично се понасяха мощните ветрове на колективните страсти, обществените бури. А над равнината, както Айфеловата кула се издига над Париж, светеше надалече никога неугасващият факел на класическата традиция, създадена чрез векове усилия и слава, предавана от ръка на ръка; без да заробва духа и без да упражнява принуда над него, тя му сочеше пътя, следван през вековете, и обединяваше целия народ със своята светлина. Не един немски дух — птица, заблудена в нощта — се понасяше стремглаво към този далечен светлик. Но кой във Франция подозира каква силна симпатия към нея изпитват толкова благородни сърца от съседната нация? Протягат се толкова честни ръце, неносещи никаква отговорност за престъпленията на политиците… А и вие не ни виждате, немски братя, на които ние казваме: „Ето нашите ръце. Въпреки лъжите и омразата няма да ни разделят. Ние се нуждаем от вас, а и вие се нуждаете от нас, в името на величието на духа ни, както и на нациите ни. Ние сме двете крила на Запада. Счупи ли се едното, и другото ще увисне прекършено. Нека избухне война! Тя няма да раздели стиснатите ни ръце, няма да спре устрема на братския ни гений!“

Така разсъждаваше Кристоф. Той чувствуваше до каква степен двата народа се допълват взаимно и колко немощни и недъгави са умът, изкуството и практичната им дейност без взаимната им подкрепа. Той самият син на Рейнската област, където двете цивилизации се сливат в един поток, още от дете бе съзнавал инстинктивно необходимостта от техния съюз: през целия му живот несъзнателният стремеж на неговия гений бе да поддържа равновесието и крепкостта на тези две мощни крила. Колкото по-богато бе неговото немско въображение, толкова повече то се нуждаеше от яснотата и системността на латинския ум. Затова именно той милееше за Франция. В нея вкусваше щастието да се опознае по-добре и да овладее темперамента си. В нея разгръщаше истинската си същност.

Кристоф по своему се справяше с елементите, които можеха да му навредят. Асимилираше чуждата енергия. Когато един мощен дух се радва на добро здраве, той поглъща всички сили, дори враждебните нему. Претворява ги в своята плът. Настъпва дори време, когато повече от всичко го привлича именно онова, което му е най-чуждо, защото му предлага по-обилна храна.

По-голямо удоволствие му доставяха творбите на музиканти, изтъкнати като негови съперници, отколкото произведенията на подражателите му: защото той имаше и подражатели, които за голямо негово отчаяние се наричаха негови ученици. Славни младежи, изпълнени с уважение към него, трудолюбиви, достойни, надарени с всички добродетели. Какво не би дал да обикне техните творби, но такъв бе жребият му, това му бе невъзможно: намираше ги нищожни. Беше хиляди пъти по-съблазнен от таланта на композитори, които му бяха неприятни и представяха враждебни нему направления в изкуството… Какво от това? Те поне живееха! Животът сам по себе си е нещо толкова ценно, че ако някой е лишен от него, макар и да притежава всички други добродетели, никога няма да бъде истински достоен човек, защото не е човек в пълния смисъл на думата. Кристоф казваше на шега, че признава за свои ученици само композиторите, които се бореха срещу него. И когато някой млад композитор, дошъл да говори с него за музикалното си призвание, си въобразяваше, че ще спечели симпатията му, като го поласкае, Кристоф го запитваше:

— Значи, моите композиции ви задоволяват? По този ли начин бихте изразили любовта или омразата си?

— Да, маестро.

— В такъв случай по-добре мълчете! Вие нямате какво да кажете!

Отвращението му от покорните духове, родени за подчинение, потребността му да възприема нови мисли го тласкаха към среди, чиито схващания бяха диаметрално противоположни на неговите. Дружеше с хора, за който неговото изкуство, неговите идейни и морални позиции бяха мъртва буква; те гледаха по друг начин на живота, любовта, брака, семейството и на всички обществени взаимоотношения: не лоши хора впрочем, но принадлежащи сякаш на друг стадий от нравственото развитие; тревогите и скрупулите, погълнали голям дял от живота на Кристоф, им бяха непонятни. Толкова по-добре за тях! Той не искаше да бъде разбран от другите. Не искаше те да мислят като него, за да укрепят мисълта му, и без тях бе уверен в схващанията си. Искаше им само едно: да срещне нови идеи, да обикне нови души. Все повече да разширява обсега на познанията и чувствата си. Да наблюдава и да се учи да наблюдава. Той вече не само допускаше, но се радваше, когато се натъкнеше у другите на интелектуални тенденции, срещу които някога се бе борил: сега му се струваше, че те допринасят за оплодяването на вселената. Обичаше най-много Жорж именно загдето не вземаше живота сериозно като самия него. Човечеството би било много бедно и сиво, ако всички носеха бронята на нравствена строгост и героично самоограничение, с която се бе въоръжил Кристоф. То се нуждаеше от радост, безгрижие, непочтителна дързост спрямо кумирите, били те най-свещени. Да живее „галското шегобийство“, което съживява земята! Скептицизмът и вярата са еднакво необходими. Подкопавайки довчерашната вяра, скептицизмът разчиства място за утрешната… Как всичко се изяснява, когато се отдалечиш от живота, както от красива картина, и различните багри, които отблизо изглеждат несъвместими, се слеят във вълшебна хармония!

Очите на Кристоф бяха прогледнали за безкрайното разнообразие както в материалния, така и в духовния свят. Това беше една от придобивките след първото му пътуване в Италия. В Париж се бе свързал предимно с художници и скулптори, струваше му се, че най-добре въплътяват френския гений. Победоносното дръзновение, с което се мъчеха да уловят движението, да задържат убягващия трептящ цвят, да смъкнат воалите от лика на живота, караше сърцето му да подскача от радост. Неизчерпаемо богатство на капчицата светлина за окото, което умее да вижда! Какво значат в сравнение с възвишените наслади на духа напразната глъч на споровете и ропотът на войните?… Но и самите спорове и войни са част от великолепната гледка. Човек трябва да обхване всичко и бодро да хвърли в пламтящата пещ на сърцето си силите, които отричат, и силите, които утвърждават, враждебни и приятелски, целия метал на живота. Крайният резултат е статуята, която се отлива у нас, божественият плод на духа. И всичко, което допринася за неговото разкрасяване, макар и с цената на нашата саможертва, е прекрасно. Има ли значение личността на твореца? Действително е само творението… Не може да ни досегнете, врагове, колкото и да се стремите да ни навредите! Ние сме неуязвими за ударите ви!… Забивате зъби в празното ми наметало. Мен отдавна ме няма под него!

* * *

Музикалното творчество на Кристоф бе приело по-спокойни форми. Нямаше ги вече пролетните бури, които някога надвисваха над небосклона му, разразяваха се и отминаваха. Дошъл бе ред на белите летни облаци, снежни и златни грамади, светли птици, разперили бавно криле, изпълнили цялото небе… Творчески плам. Посеви, зреещи под спокойното августовско слънце…

* * *

Отначало неясно, но силно изтръпване, неосъзнатата радост на налетия грозд, на тучния клас, на бременната жена, доизносваща зрелия плод. Далечен орган; пчели, жужукащи в дъното на кошера… От тази неопределена, златиста музика, подобна на жълт есенен лъч, се откроява постепенно водещият ритъм; очертава се хороводът на планетите; той се завъртява…

* * *

Тогава се появява волята. Метва се на гърба на цвилещата мечка и препуска, притискайки с колене хълбоците й. Умът намира законите на ритъма, който го увлича; обуздава разюзданите сили и им посочва пътя и целта, към която върви. Симфонията на разума и инстинкта зазвучава хармонично. Сенките чезнат. По дългата виеща се лента на пътя проблясват на определени интервали светли точки, които на свой ред ще се превърнат в разгръщащата се творба в ядра на малки планети, свързани с гравитационното поле на слънчевата им система…

* * *

Едрите щрихи на картината са вече нахвърлени. Сега из неясната зора изплува нейният образ. Всичко става по-отчетливо: и хармонията на цветовете, и очертанията на фигурите. Всички жизнени сили са впрегнати за написването на творбата. Скъпоценното ковчеже на паметта се разтваря и уханията излитат. Умът освобождава сетивата. Нека повилнеят, той мълчи, но дебне и избира плячката си.

Всичко е готово; работниците изграждат с материали, отнети от сетивата, проектирана от духа постройка. Големият архитект се нуждае от добри работници, които владеят занаята си и не жалят силите си. Катедралата е вече привършена.

„И бог се любува на делото си. И вижда, че то още не е свършено.“

Окото на твореца оглежда цялото произведение; ръката му усъвършенствува хармонията.

Мечтата се е сбъднала. Te Deum…^[1]

* * *

Белите летни облаци, големи светли птици, плуват бавно и покриват небето с крилата си.

* * *

И все пак животът му не беше сведен единствено до изкуството. Човек с неговия темперамент не може да мине без любов; и то не само спокойната любов, която творецът изпитва към всичко съществуващо; не, необходимо му е да предпочете, да се посвети на избрани от него същества. Те са като корените на дървото. Чрез тях сърцето му обновява кръвта си.

А кръвта на Кристоф течеше буйно във вените му. Обич заливаше душата му, обич, доставяща му най-чиста радост. Двойно чувство към дъщерята на Грация и към сина на Оливие. Той мислено ги свързваше. А щеше да ги свърже и в действителност.

Жорж и Аурора се бяха срещнали у Колет. Аурора живееше у братовчедка си. Тя прекарваше част от годината в Рим, а останалото време в Париж. Беше осемнадесетгодишна, а Жорж — пет години по-възрастен от нея. Висока, елегантна, с малка глава и едри черти, руса, загоряла от слънцето, с лек мъх на горната устна, със светли очи, чийто засмян поглед не бе уморен от мисли, пухкава брадичка, мургави ръце, закръглени рамене и добре оформена гръд, тя беше весела, земна и горда. Без никакви интелектуални интереси, почти лишена от сантименталност, тя беше наследила от майка си безгрижната й леност. Спеше дълбоко и непробудно по единадесет часа. Останалото време бездействуваше в смях и унес. Кристоф я наричаше Dornröschen, Спящата красавица. Тя му напомняше младата Сабин. Лягаше и ставаше с песен, смееше се безпричинно с искрен детски смях, като се задушаваше и хълцаше. Не беше ясно как прекарва времето си. Всички усилия на Колет да й придаде изкуствения външен блясък, който прилепва лесно като лак върху младите момичета, отиваха напразно. Лакът не беше траен. Аурора не научаваше нищо; четеше някоя книга по цели месеци, заявяваше, че е хубава, а само седмица след това не си спомняше нито заглавието, нито сюжета; правеше без капка смущение правописни грешки, а когато засягаше по-сложни въпроси, изтърсваше смешни безсмислици. Действуваше освежаващо с младостта и веселието си, с липсата на интелектуални интереси, дори и с недостатъците си, със завеяността си, която понякога граничеше с безразличие, с наивния си егоизъм. Толкова непринудена винаги! Простоватото и лениво момиченце умееше, ако поиска, да бъде невинно кокетно — тогава хвърляше въдицата си на младежите, рисуваше на открито, свиреше ноктюрни от Шопен, разхождаше се с поетични сборници, без да ги чете, водеше чисто духовни разговори и носеше романтични шапки.

Кристоф я наблюдаваше и се смееше под мустак. Изпитваше бащинска обич към Аурора — снизходителна и леко насмешлива. Примесваше се и тайно благоговение към жената, която беше обичал и която сякаш възкръсваше с нова младост за нова любов. Никой не знаеше колко дълбоко е чувството му към Аурора. Единствено девойката имаше известна представа. Още от детството си тя почти винаги беше виждала Кристоф край себе си; смяташе го за член на семейството им. Огорчена, че предпочитат брат й, тя се беше сближила инстинктивно с Кристоф. Отгатваше, че и той страда едва ли не от същото; а и той виждаше мъката й. Макар несподелени, огорченията им ги свързваха. По-късно тя бе открила чувството, което свързваше майка й с Кристоф. Струваше й се, че самата тя бе посветена в тайната, макар че те никога не я бяха споделили с нея. Ясен й беше смисълът на поръчението, с което я бе натоварила умиращата Грация, и на халката, която сега беше на ръката на Кристоф. Така че между нея и него съществуваха скрити връзки; нямате нужда да си ги изяснява напълно, за да почувствува цялата им сложност. Беше искрено привързана към стария си приятел, макар никога да не бе могла да направи усилието да изсвири или да разчете творбите му. Доста добра изпълнителка при това, тя не бе изпитала любопитството да разреже дори страниците на една партитура, която Кристоф й бе посветил. Обичаше да идва при него, за да разговарят задушевно. Започна да идва по-често, откакто знаеше, че ще срещне при него Жорж Жанен.

А и Жорж от своя страна никога преди това не бе намирал компанията на Кристоф толкова интересна.

И все пак двамата млади дълго време не подозираха истинските си чувства. Отначало си бяха разменили по един подигравателен поглед. Никак не си приличаха. Той — живак, тя — спяща вода. Но не мина много време и живакът съумя да се поуспокои, а спящата вода се разбуди. Жорж критикуваше дрехите на Аурора, нейния италиански вкус, липсата на отсенки, предпочитанието към ярките цветове. Аурора пък обичаше да се подиграва и шеговито подражаваше на говора на Жорж — забързан и леко превзет. Но докато се подиграваха, и двамата изпитваха удоволствие… дали от подигравките или от разговора? Разговаряха и с Кристоф, който не само не им противоречеше, но закачливо прехвърляше стреличките от единия на другия. Те се преструваха, че не се засягат, но откриваха, напротив, че много се засягат и неспособни, особено Жорж, да скрият раздразнението си, при първа среща подновяваха ожесточената престрелка. Убождаха се леко, страхуваха се да не би да си причинят болка; пък и ръката, която ги замеряше, им беше така скъпа, че получените удари им бяха по-приятни от нанесените. Наблюдаваха се любопитно, очи, търсещи недостатъците на другия, но откриващи само очарователните му черти. Не искаха обаче да признаят. Насаме с Кристоф всеки твърдеше, че другият му е непоносим. Но въпреки това не пропускаха нито един случай, предложен от Кристоф, за да се видят.

Веднъж Аурора беше при стария си приятел и му каза, че ще го посети пак в неделя сутринта; Жорж влезе като вихър, както му бе обичайно, и каза на Кристоф, че ще дойде при него в неделя следобед. Сутринта в неделя Кристоф напразно очаква Аурора. Тя пристигна в уговорения от Жорж час, извинявайки се, че е била възпрепятствувана да дойде по-рано. Избродира някаква историйка по този повод. Забавлявайки се с невинната й лъжа, Кристоф й каза:

— Жалко. Щеше да се срещнеш с Жорж. Той дойде и обядвахме заедно; не можа да остане след обеда.

Аурора, разочарована, не чуваше вече какво й казва Кристоф. Той беше в отлично настроение. Тя му отговаряше разсеяно; готова беше дори да му се разсърди. Позвъни се. Беше Жорж. Аурора се слиса. Кристоф я гледаше смеешком. Тя разбра, че той се е пошегувал с нея. Засмя се и се изчерви. Той я заплаши закачливо с пръст. Тя внезапно се спусна към него и го целуна буйно. Кристоф й пошепна на ухото:

— Birichiña, ladroncella, furbetta…^[2]

А тя запуши устата му с ръка, за да го накара да млъкне.

Жорж не проумяваше нищо от смеховете и прегръдките им. Учуденото му и едва ли не засегнато изражение още повече разсмиваше другите двама.

Така Кристоф допринасяше за сближението на младите хора. А когато най-сетне това му се удаде, той, кажи-речи, съжали. Обичаше еднакво и единия, и другия, но критикуваше по-строго Жорж. Познаваше недостатъците му, а същевременно идеализираше Аурора и си въобразяваше, че е по-отговорен за щастието на девойката: струваше му се, че Жорж е почти негов син, едва ли не самият той, и се питаше дали не греши като дава за спътник на невинната Аурора младеж, който съвсем не е така непорочен като нея.

Но когато минаваше един ден край беседката, където бяха седнали двамата млади — беше малко след годежа им, — чу със свито сърце, че Аурора разпитва шеговито Жорж за една минала негова връзка, а Жорж й разказваше, без да чака да го молят. И други дочути откъслечни разговори — младите хора говореха пред него, без да се стесняват — показаха на Кристоф, че Аурора е по-снизходителна от него към „моралните“ възгледи на Жорж. Макар и да бяха много влюбени един в друг, те не се считаха свързани завинаги; внасяха във въпросите за любовта и брака дух на свобода, който имаше своята красота, но екранно противоречеше на някогашния принцип за взаимна преданост usque ad mortem^[3]. Затова Кристоф ги наблюдаваше с малко тъга… Колко далече бяха вече те от него! Колко бързо отплува лодката, отнасяща нашите деца!… Търпение! Ще дойде ден и всички ще се срещнем в пристанището.

Междувременно лодката никак не се тревожеше по кой път върви. Тя плуваше, носена от всички ветрове на деня. Би изглеждало естествено този дух на свобода, стремящ се да измени тогавашните нрави, да се приложи и в другите области на мисълта и дейността. Но нищо такова не ставаше: човешката природа нехае за противоречията. Докато нравите ставаха по-свободни, умът си поставяше строги граници. Той искаше от религията отново да му надене своя хомот. И това двойно движение в противоположни направления се извършваше с поразително отсъствие на логика у едни и същи хора. Жорж и Аурора се бяха поддали на новото католическо течение, което завладяваше част от светските хора и интелектуалците. Страшно забавно бе, когато Жорж, бунтар по природа, безбожник до мозъка на костите си, без сам да съзнава това, невярващ нито в бога, нито в дявола — истински млад гал, който се подиграва с всичко, — внезапно реши, че истината е в религията. Нужна му бе истина; а истината, която му поднасяше това течение, се съгласуваше с потребността му от деятелност, с атавизма му на френски буржоа и с умората му от свободата. Младият жребец беше препускал на воля и се връщаше сам да се впрегне в ралото на нацията. Достатъчен беше примерът на неколцина приятели. Свръхчувствителен към най-малка промяна в атмосферното налягане на окръжаващите го идеи, той бе от първите завербувани. А Аурора го последва както би го последвала където и да е. Тутакси станаха уверени в себе си и започнаха да се отнасят с презрение към всички, които не мислеха като тях. О, ирония! Тези две лекомислени деца бяха искрено вярващи, докато нравствената чистота, сериозният характер и пламенното старание на Грация и Оливие никога не им бяха помогнали да намерят бога въпреки цялото им желание.

Кристоф наблюдаваше любопитно тази еволюция на духовете. Не се опитваше да й се противопостави, както бе изкушен да стори свободомислещият Емануел, който се възмущаваше от връщането на стария си враг. Не можеш да се бориш с налитащия вятър. Чакаш да отмине. Човешкият разум беше уморен. Малко преди това се бе напрегнал във върховно усилие. Умираше за сън. И подобно на смазано от умора дете, преди да заспи, казваше молитвата си. Веднъж отворена вратата на мечтите, умовете на Запада бяха облъхнати след религията от теософски, мистични, езотерични и окултистки веяния. Самата философия беше неустойчива. Идолите на мисълта, Бергсон, Уилям Джеймз, бяха разклатени. Дори и в науката се забелязваха симптоми на умствена преумора. Период, който трябваше да бъде изживян. Нека си отдъхнат! Утре умът ще се разбуди, по-бодър и по-свободен!… Сънят е благотворен, ако си работил добре. Кристоф, който не беше имал време да почива, бе щастлив, че децата могат да се порадват вместо него, че вкусваха душевен покой, твърда вяра, пълна, непоколебима увереност в сбъдването на мечтите си. Той не би желал, а и не би могъл да се смени с тях. Но си казваше, че меланхолията на Грация и безпокойството на Оливие намират умиротворение в децата им и това е справедливо.

Всичко, което изстрадахме аз, приятелите ми и толкова други, които живяха преди нас, всичко това послужи, за да познаят радостта тези две деца… Радостта, за която беше създадена ти, Антоанет, и която ти беше отказана!… Ах, ако нещастниците можеха да предвкусят щастието, което ще се роди един ден от тяхната саможертва!

Защо би се опитвал да оспори щастието на младите? Не трябва да искаме другите да бъдат щастливи по нашему, а по тяхному. В най-добрия случай той искаше смирено Жорж и Аурора да не презират много хората, които, подобно на него, не споделят вярата им.

Те дори не си даваха труд да спорят с него. Сякаш си казваха: „Той не може да разбере!…“

За тях той принадлежеше към миналото. А те не отдаваха голямо значение на миналото! Случваше се да разговарят невинно помежду си какво ще правят по-късно, когато Кристоф „няма да го има вече“… Макар че го обичаха много… Страшни деца! Растат около нас като паразитни растения. Могъщата природа ни прогонва от живота.

— Върви си! Махай се оттук! Мой ред е!…

Кристоф чуваше безмълвния им говор и беше изкушен да им каже: „Не бързайте толкова! Добре ми е тук. Считайте ме все още жив!“

Наивното им безочие му бе забавно.

— Защо не кажете направо — им каза добродушно той, когато веднъж презрителното им държане много му бе омръзнало, — че съм стар глупак!

— Нищо подобно, стари ми приятелю — отвърна Аурора, смеейки се най-чистосърдечно, — вие сте най-прекрасният човек, само че не разбирате някои неща.

— А ти ги разбираш, моето момиченце, така ли? Гледай ти каква премъдрост!

— Не се подигравайте. Самата аз не зная кой знае колко, но Жорж знае всичко.

Кристоф се усмихна.

— Права си, моето момиче. Любимият винаги знае всичко.

По-трудно му беше не толкова да приеме интелектуалното им превъзходство, колкото да изтърпи свиренето им. Те подлагаха търпението му на жестоко изпитание. Когато му идваха на гости, пианото не можеше да си поеме дъх. Също както при птиците любовта пробуждаше чуруликането им. Само че съвсем не умееха да пеят така хубаво. Аурора не си правеше илюзии относно дарованието си. Но затова пък се заблуждаваше относно годеника си. Тя не виждаше никаква разлика между свиренето на Жорж и Кристоф. Може би дори предпочиташе маниера на Жорж. А и той, въпреки тънката си ирония, кажи-речи, бе готов да повярва на любимата си. Кристоф не възразяваше. Той коварно подсилваше хвалбите на девойката, освен в случаите, когато, излязъл извън себе си, напускаше стаята, затръшвайки доста силно вратата. Обикновено слушаше с добра и снизходителна усмивка как Жорж свири „Тристан“. Бедният младеж предаваше тези страхотни страници с добросъвестна старателност и приятна сладникавост като девойка, изпълнена с най-добри намерения. Кристоф се смееше в себе си. Прегръщаше го. Обичаше го точно такъв. Обичаше го може би повече именно защото беше такъв… Клетото момче!… О, суета на изкуството!…

* * *

Често разговаряше за „своите деца“ — той ги наричаше така — с Еманюел. Еманюел, който беше обикнал Жорж, казваше шеговито, че Кристоф би трябвало да му го отстъпи, тъй като си имаше вече Аурора, не било справедливо да си присвоява всичко.

Приятелството им бе станало едва ли не пословично в парижкото общество, макар че и двамата живееха уединено. Еманюел се беше привързал силно към Кристоф. Не му показваше от гордост чувствата си: криеше ги под външно грубото си държане; понякога даже му се караше. Но Кристоф не се заблуждаваше. Той знаеше колко предано му е сърцето на Еманюел и умееше да цени обичта му. Всяка седмица се срещаха два-три пъти. Когато разклатеното им здраве ги възпрепятствуваше да излязат, те си пишеха. Писмата им сякаш идваха от далечни земи. Външните събития ги интересуваха по-малко, отколкото някои постижения на ума в науката или изкуството. Те живееха в света на мислите си, размишлявайки върху изкуството си или търсейки под хаотичните факти незабележимата светлинка, която ще остане в историята на човешката мисъл.

По-често Кристоф отиваше у Еманюел. Макар и след едно неотдавнашно боледуване самият той да не беше по-здрав от приятеля си, свикнали бяха да смятат, че здравословното състояние на Еманюел има право на повече грижи. Кристоф изкачваше не без мъка шестте етажа на Еманюел. А когато стигнеше горе, дълго не можеше да си поеме дъх. И единият, и другият не бяха грижливи към здравето си. Въпреки болните си дробове и пристъпите на задух бяха страстни пушачи. Това бе една от причините, поради които Кристоф предпочиташе да се срещат у Еманюел, а не у него, защото Аурора воюваше срещу манията му да пуши; и той пушеше скришом от нея. Случваше се по време на разговора и двамата приятели да се задавят от кашлица. Млъкваха и се гледаха ухилени като уловени на местопрестъплението ученици. Понякога единият от тях получаваше кашлящия, но щом си поемеше дъх, другият възразяваше енергично, че това няма нищо общо с пушенето.

Върху масата на Еманюел, на едно празно местенце, незаето от книги и ръкописи, лежеше сива котка, която укоризнено гледаше двамата пушачи. Кристоф казваше, че тя е живата им съвест. За да я накара да млъкне, той я захлупваше с шапката си. Котето беше хилаво, най-обикновено, Еманюел го бе взел полупребито от улицата. Никога не можа да се възстанови напълно от нанесените удари, ядеше малко, почти не играеше и не вдигаше никакъв шум. Много кротко, то следеше господаря си с умните си очи, тъгуваше, когато Еманюел не бе в къщи и бе доволно, когато лежеше на масата до него. Отвличаше се от съзерцанието си само за да наблюдава възторжено клетката, в която подхвърчаха недосегаемите птички. Мъркаше учтиво при всяка проява на внимание, понасяше търпеливо капризните ласки на Еманюел и грубоватите докосвания на Кристоф, като внимаваше винаги да не би да ги одраска или ухапе. Беше не много здраво: едното му око сълзеше, покашляше, ако можеше да говори, сигурно не би имало безочието да твърди като двамата приятели, че „това няма нищо общо с пушека“. Но приемаше всичко от тях и като че ли си мислеше: „Хора са; не знаят какво правят.“

Еманюел се бе привързал към него, защото намираше известна аналогия между съдбата на това болнаво животно и своята участ. Кристоф пък твърдеше, че приликата се разпростирала и върху изражението на очите им.

— Защо не! — приемаше Еманюел.

Животните отразяват средата си. Тяхното изражение се изтънчва в зависимост от хората, с които общуват. Котката на някой глупак няма същия поглед, както котката на умен човек. Домашното животно може да стане добро или зло, искрено или подмолно, хитро или глупаво не само под влияние на уроците, които му дава господарят му, но и под влияние на самия му господар. Няма нужда дори от въздействието на хората. Окръжаващата обстановка придава своя облик на животните. Хармоничната гледка осмисля погледа им. Сивата котка на Еманюел беше в съзвучие с недъгавия си господар и душната мансарда, осветена от парижкото небе.

Еманюел беше станал по-човечен. Не беше вече както в началото на запознанството си с Кристоф. Една семейна трагедия го бе потресла дълбоко. В момент на ожесточение много ясно бе дал на приятелката си да почувствува колко го уморява бремето на нейната привързаност и тя внезапно бе изчезнала. Бе я търсил цялата нощ, терзан от опасения. Най-сетне я бе намерил в полицейския участък. Направила била опит да се хвърли в Сена; някакъв минувач я задържал точно когато прекрачвала парапета на моста. Отказала да даде името и адреса си. Имала намерение да поднови опита си. Гледката на нейната горест разстроила Еманюел. Непоносима му била мисълта, че след като сам толкова е страдал от другите, на свой ред кара някого да страда. Върнал в дома си отчаяната жена и се постарал да излекува нанесената рана, да върне на взискателната приятелка вярата в чувството, което тя очаквала от него. Потиснал изблиците на негодувание, той се бе примирил с тази унищожителна страст и й бе посветил остатъка от живота си. Цялата му духовна енергия се бе оттеглила в сърцето му. Апостолът на бурната действеност бе стигнал до убеждението, че има само едно добро дело — да не причиняваш зло. Бе изиграл ролята си. Силата, която повдига великите човешки приливи и отливи, го бе използувала само като свое оръдие, за да развихри борбата. След като изпълни тази повеля, той стана ненужен, борбата продължи без него. Той наблюдаваше нейното разгръщане, кажи-речи, примирен с неправдите, когато засягаха лично него, но не и когато засягаха вярата му. Защото, макар и като свободомислещ да се считаше освободен от всяка религия и да наричаше шеговито Кристоф прикрит клерикал, и той си имаше свой олтар, както всеки мощен дух, който се опълчва срещу бляновете, за които се жертвува. Сега олтарът беше пуст и Еманюел страдаше. Можеше ли без болка да види стъпкани в краката на новодошлите свещените идеи, които с такава мъка бе извел до победа, за които най-добрите умове бяха изстрадали най-различни терзания в продължение на цял век? С каква сляпа грубост тези млади хора опустошават великолепното наследство на френския идеализъм — вярата в свободата, която имаше своите светци, богоговейният стремеж към братство между народите и расите! Каква лудост ги е обзела да съжаляват за сразените от нас чудовища, да надяват хомота, който сме скъсали, да призовават високо царството на Силата, да подклаждат омразата и безумието на войната в сърцето на неговата Франция!

— Не само във Франция, а в целия свят — възразяваше му усмихнат Кристоф. — Все същият ураган бушува от Испания чак до Китай. Няма вече нито едно кътче, където да можеш да се заслониш от бурята. Виж, почва да става смешно: дори моята Швейцария стана националистическа!

— Нима ти се струва утешително?

— Естествено. От това личи, че подобни течения не се дължат на смешните увлечения на няколко души, но на някакъв скрит бог, който ръководи вселената. И аз се научих да се прекланям пред този бог. Ако не разбирам, вината е моя, а не негова. Опитай се да разбереш. Но кой от вас се замисля над тези неща? Вие живеете ден за ден, не виждате по-далеч от най-близкия крайпътен камък и си въобразявате, че той бележи край на пътя. Виждате вълната, която ви носи, а не виждате морето! Вчерашната, нашата вълна е дала тласък на днешната. Днешната вълна ще издълбае браздата на утрешната, която ще я обрече на забвение, както бе обречена на забвение и нашата вълна. Нито се възхищавам, нито се страхувам от настоящия национализъм. Той ще отмине с времето, вече отминава, вече е отминал. Той е само стъпало от стълбата. Качи се до върха! Той е предният отред на армията, която тепърва ще дойде! Не чуваш ли далечните удари на барабаните и звуците на флейтите?…

(Кристоф забарабани по масата и котката се сепна в дрямката си.)

— Всеки народ днес чувствува властната потребност да събере силите си и да ги подложи на преглед. Защото от един век насам, благодарение на взаимното проникване и огромния принос на всички човешки умове в света, изграждащи нов морал, нова наука и нова вяра, народите се преобразиха. Всеки от тях трябва да анализира съзнанието си, за да си даде сметка какво представлява и какво е неговото достояние, преди да прекрачи ведно с другите новия век. Настъпва нова ера. Човечеството ще подпише нов договор с живота. Обществото ще се възроди въз основа на нови закони. Утре е неделя. Всеки си дава отчет за изтеклата седмица, всеки измива жилището си и държи домът му да е чист, преди да застане ведно с другите пред общия бог и да сключи с него новия договор.

Еманюел гледаше Кристоф и пред очите му се носеше извикваното от него видение. Той замълча известно време, след като Кристоф завърши мисълта си. После промълви:

— Щастлив си ти, Кристоф! Не виждаш нощта.

— Аз виждам в нощта — отвърна Кристоф. — Отдавна живея в нея; стар бухал съм.

* * *

По това време неговите приятели забелязаха известна промяна в държането му. Кристоф бе често разсеян, сякаш отсъствуваше. Невинаги чуваше това, което му казваха. Лицето му беше съсредоточено и усмихнато. Когато му обърнеха внимание за разсеяността му, той се извиняваше мило. Говореше понякога за себе си в трето лице:

— Крафт ще направи това за вас…

— Кристоф ще има да се смее…

Хората, които не го познаваха, казваха:

— Колко е влюбен в себе си!

Точно обратното. Той се виждаше вече отвън, като чужденец. Стигнал бе възрастта, когато човек престава да се интересува дори от борбата за прекрасното, защото, след като е изпълнил задачата си, е склонен да вярва, че и другите ще изпълнят своето предназначение и в крайна сметка, както казва Роден: „Прекрасното рано или късно ще възтържествува.“ Хорската злоба и неправдите не го възмущаваха вече. Казваше си смеешком, че това не е естествено, че животът явно си отива от него. И наистина той нямаше вече някогашната физическа сила. Най-малкото усилие, малко по-дълга разходка или по-бързо ходене го изморяваше. Веднага се задъхваше: заболяваше го сърцето. Сещаше се понякога за стария си приятел Шулц. Не споделяше с другите какво чувствува. Нямаше смисъл, нали? Може само да ги разтревожи, а няма да се излекува. Пък и не обръщаше сериозно внимание на неразположенията си. Боеше се не толкова от болестта, колкото от принуждението да се лекува.

Някакво тайно предчувствие събуди в него желание да види още веднъж родния край. Отлагаше намерението си всяка година. Все си казваше: „Догодина…“ Този път обаче не го отложи.

Замина тайно, без да предупреди някого. Не се забави много. Не намери вече нищо от онова, което бе дошъл да търси. Промените, загатнати през последното му пребиваване, бяха свършен факт: малкото градче се бе превърнало в голям индустриален град. Старите къщи бяха изчезнали. Изчезнало бе и гробището. Завод възвисяваше комините си на мястото на чифлика на Сабин. Реката бе отнесла ливадните, по които Кристоф играеше като дете. Една улица — и при това каква! — оградена от грозни постройки, носеше неговото име. Цялото минало бе мъртво, дори самата смърт… Така да бъде! Животът продължаваше; може би други малки кристофовци мечтаеха, страдаха и се бореха в грозните къщи на тази улица, украсена с името му. На концерт в огромната Tonhalle^[4] чу изпълнението на една своя творба; точно обратно на замисъла му. Едва я позна. Така да бъде! Дори зле разбрана, тя може би ще подбуди разгръщането на нови енергии. Ние посяхме зърното. Правете с нас, каквото щете! Превърнете ни във ваша храна! Разхождайки се привечер из полето около града под надвисналите тежки мъгли, Кристоф мислеше за вечната мъгла, която скоро щеше да обгърне живота му, за любимите същества, изчезнали от земята, но съхранени в сърцето му, които падащата нощ щеше да погълне ведно с него… Така да бъде! Така да бъде! Не се плаша от теб, о нощ, която носиш в утробата си слънца. На мястото на едно угаснало светило лумват хиляди нови. Бездънното пространство прелива от светлина, подобно на съд с кипнало мляко. Ти няма да ме угасиш. Дъхът на смъртта ще възпламени отново моя живот…

На връщане от Германия Кристоф пожела да се отбие в града, където бе срещнал Анна. Откакто се бе разделил с нея, не беше чувал нищо. Не би могъл да се осмели да попита как е. В продължение на години изтръпваше само при името й… Сега беше вече спокоен, не се плашеше от нищо. Но вечерта в хотелската стая, която гледаше към Рейн, познатата песен на камбаните, които биеха за празника на следващия ден, възкреси образите от миналото. Откъм реката се надигаше мирисът на далечната опасност, която му бе почти непонятна. Цялата нощ си припомняше. Чувствуваше се освободен от страшния повелител, затова спомените му носеха тъжна наслада. Не беше решил какво ще прави на другия ден. За миг му хрумна — миналото беше толкова далеч! — да отиде на гости у Браунови. Но не му достигна смелост, когато беше вече ден. Не посмя дори да попита в хотела дали докторът и жена му са още живи. Реши да си замине.

В часа на заминаването някаква непобедима сила го тласна към църквата, където някога ходеше Анна; застана зад един стълб, откъдето можеше да види столчето, на което някога коленичеше тя. Почака, сигурен, че ако е жива, тя ще дойде пак на това място.

Една жена наистина дойде. И той не я позна. Приличаше на много други: пълна, с едро лице, затлъстяла брадичка, безразлично и сурово изражение. Облечена в черно. Седна на столчето си и остана неподвижна. Като че ли нито се молеше, нито слушаше. Гледаше пред себе си. Нищо в тази жена не напомняше очакваната. Един-два пъти само тя направи безсмислено привично движение, като че ли изглажда гънките на роклята си на коленете. Някога тя бе имала същия жест… На излизане мина близо до него, бавно, с вдигната глава, скръстила ръце с молитвеник на корема си. За миг светлината на мрачните й отегчени очи се спря на Кристоф. Те не се познаха. Тя отмина изправена и вдървена, без да извърне глава. Едва след миг, в един проблясък на паметта, той разпозна под ледената усмивка по лекото присвиване на устните устата, която бе целувал… Дъхът му секна и коленете му се подкосиха. Помисли си: „Господи, това ли е тялото, в което някога живееше жената, която обичах? Къде е тя? Къде съм самият аз? Къде е мъжът, когото тя обичаше? Какво е останало от нас и от жестоката любов, която ни разкъса? — Пепел. А къде е огънят?“

А неговият бог му отговори: „В мен“.

Тогава Кристоф вдигна очи и за последен път я зърна сред тълпата, тя излизаше на слънце.

* * *

Малко след завръщането му в Париж той се сдобри със стария си неприятел Леви-Кьор. Леви-Кьор го бе преследвал дълго с нападките си, язвителен и недобросъвестен. После, стигнал неоспорима слава, наситен на почести, успокоен, той бе проявил достатъчно проницателност, за да признае дълбоко в себе си превъзходството на Кристоф; и беше почнал да го ухажва. Кристоф се преструваше, че не забелязва както нападките, така и любезностите. И Леви-Кьор го бе оставил на мира. Те живееха в същия квартал и се срещаха често, без да дават вид, че се познават. Погледът на Кристоф се спираше при разминаването им върху Леви-Кьор, като че ли без да го вижда. Този спокоен начин да отрича едва ли не съществуването му вбесяваше Леви-Кьор.

Той имаше осемнадесетгодишна дъщеря, хубава, изтънчена, изящна, с профил на овчица, с ореол от руси чупливи коси, кротки, кокетни очи и усмивка на Луини. Разхождаха се заедно: Кристоф ги срещаше из алеите на Люксембургската градина; изглеждаха много близки помежду си; момичето се облягаше мило на ръката на баща си. Колкото и да бе разсеян, Кристоф не пропускаше хубавите личица и имаше слабост към нейното. Той си мислеше за Леви-Кьор: „Ах, животното! Какъв късметлия!“ И същевременно прибавяше гордо мислено: „И аз си имам дъщеря!“

Сравняваше двете девойки. Това сравняване, при което неговото пристрастие приписваше всички предимства на Аурора, бе създало накрая в съзнанието му някакво въображаемо приятелство между двете момичета, макар че те не се познаваха, и даже, без той да си даде сметка, го сближи с Леви-Кьор.

Когато се завърна от Германия, узна, че „овчицата“ умряла. В бащинския си егоизъм помисли тутакси: „Ами ако смъртта бе поразила моята дъщеря!“

Обзе го безкрайно състрадание към Леви-Кьор. В първия миг пожела да му пише. Започна две писма, но не остана доволен, стана му неудобно и не ги прати. Няколко дни по-късно обаче той срещна отново Леви-Кьор, станал неузнаваем. Кристоф не можа да се въздържи: запъти се право към нещастника и му протегна ръце. Без да разсъждава, Леви-Кьор ги стисна. Кристоф промълви:

— Загубили сте я!

Развълнуваният му глас трогна Леви-Кьор. Той изпита неизразима признателност… Размениха скръбни и смутени думи. Когато се сбогуваха, всичко, което ги разделяше, бе заличено. Бяха се дуелирали: навярно е било неизбежно; всеки трябва да се подчини на закона на своята природа! Но когато краят на трагикомедията наближава, човек смъква от себе си страстите като театрална маска и застава лице с лице с другия — и двамата струват всъщност еднакво и имат право, след като са изиграли ролята си, както са могли, да си подадат ръка.

* * *

Сватбата на Жорж и Аурора беше определена за първите дни на пролетта. Здравето на Кристоф западаше бързо. Той бе забелязал, че децата го наблюдават тревожно. Веднъж чу, като разговаряха полугласно. Жорж казваше:

— Колко лошо изглежда! Не е чудно да се разболее.

А Аурора му отвърна:

— Дано само не забави сватбата ни!

Кристоф си взе добра бележка. Горките деца! Разбира се, че нямаше да смути щастието им!

И все пак прояви голямо неблагоразумие и непредпазливост в навечерието на сватбата им — така глупаво се вълнуваше последните дни, като че ли самият той щеше да се жени! Старата му болест, пневмонията, пак се обади. Първият й пристъп беше още по времето на Панаира на мисълта. Негодуваше срещу глупостта си. Закле се, че няма да се поддаде на болестта, преди да се състои бракосъчетанието. Спомни си за умиращата Грация, която не бе искала да го уведоми за тежкото си състояние в навечерието на един негов концерт, за да не го отвлече от работата и радостта му. Приятна му беше мисълта да направи сега за дъщеря й и косвено за нея самата същото, което някога тя бе сторила за него. Скри, че е болен, но с мъка издържа до края. Беше така щастлив с щастието на двете деца, че успя да изтърпи, без да му прилошее, дългото изпитание на църковната церемония. Едва прибрали се в къщи — у Колет, — силите му измениха: успя само да се затвори в една стая и загуби съзнание. Един слуга го намери в това състояние. Когато дойде на себе си, Кристоф забрани да уведомят младоженците, които заминаваха вечерта на сватбено пътешествие. Младите бяха толкова заети със себе си, че не забелязваха нищо друго. Разделиха се весело с него, обещавайки да му пишат ако не утре, то другиден…

Щом те заминаха, той легна. Вдигна температура, която не спадна чак до края. Беше сам. Еманюел, също болен, не можеше да дойде. Кристоф не извика лекар, не смяташе, че състоянието му е тревожно. Пък и нямаше слуга, за да прати да повикат лекар. Чистачката, която идваше за два часа всяка сутрин, не се интересуваше за него, а и той намери повод да се освободи от услугите й. Беше я замолил десет пъти да не пипа книгите и ръкописите му, когато разтребва. Тя си знаеше своето; и сега, когато той не можеше да вдигне глава от възглавницата, тя сметна, че е дошъл моментът да наложи волята си. Той видя от леглото си в огледалото на гардероба, че преобръща всичко наопаки в съседната стая. Така се вбеси — нерешително, някогашният Кристоф не беше мъртъв в него, — че скочи от постелята си, изтръгна от ръцете й куп ръкописи и я изтласка навън. Избликът му предизвика ново покачване на температурата и напускането на прислужницата, която повече не се мярна, без да си даде дори труда да предупреди „стария лудньо“, както го наричаше. И той остана болен, без никой да се грижи за него. Ставаше сутрин, за да вземе млякото, оставено пред вратата му и за да види дали портиерката не е пъхнала под вратата обещаното от влюбените писмо. То все не идваше: забравяха го в щастието си. Кристоф не им се сърдеше. Казваше си, че на тяхно място и той би сторил същото. Мислеше си за безгрижната им радост и бе доволен, че им я е доставил.

Чувствуваше се малко по-добре и беше почнал да става, когато пристигна дългоочакваното писмо от Аурора, Жорж се бе задоволил само да се подпише отдолу. Аурора се осведомяваше с няколко думи за Кристоф, не му пишеше нищо особено за тях двамата, но в замяна го натоварваше с едно поръчение: молеше го да й изпрати една огърлица, която била забравила у Колет. Макар че поръчението й не беше никак важно (тя просто се бе сетила, когато пишеше на Кристоф, защото се чудеше какво друго да му разкаже), Кристоф, щастлив, че все още може да бъде полезен с нещо, отиде да вземе огърлицата. Навън беше лапавица. Зимата се бе върнала и бе предприела нова офанзива. Мокър сняг, леден вятър. Никаква кола. Кристоф дълго чака в пощата. Нелюбезността на чиновниците и умишленото им бавно обслужване предизвикаха раздразнението му, което съвсем не ускори формалностите около изпращането на колета. Болезненото му състояние беше отчасти виновно за тия пристъпи на гняв, които умиротвореният му вече дух осъждаше; те разклащаха тялото му, както дървото, преди да рухне под ударите на брадвата, се разтърсва от предсмъртен трепет. Прибра се премръзнал. Като мина край портиерката, тя му връчи изрезка от вестник. Хвърли поглед: някаква злобна статия, пълна с нападки против него. Бяха се разредили напоследък. Нима има някакво удоволствие да нападаш човек, който не забелязва ударите ти! И най-ожесточените, въпреки ненавистта си, бяха започнали да изпитват уважение, примесено с раздразнение.

Бисмарк признаваше едва ли не със съжаление: „Хората си въобразяват, че любовта най-малко зависи от волята. Нищо подобно. Уважението още по-малко се подчинява на нея!“

Но авторът на статията спадаше към силните хора, които, по-добре въоръжени от Бисмарк, са недостъпни за уважението и любовта. Той говореше оскърбително за Кристоф и съобщаваше, че в следващия брой ще продължи нападките си. Кристоф се разсмя и си каза, лягайки си: „Ще има да взема! След две седмици няма да ме намери в къщи!“

Околните настояваха да си вземе болногледачка. Той се противопостави упорито. Казваше, че е живял сам и точно сега най-малко е готов да се откаже от предимствата на самотата.

Никак не скучаеше. През последните години постоянно водеше диалози със самия себе си, като че ли душата му се бе раздвоила. А от известно време невидимите събеседници много се бяха увеличили: вече не две, а десет души обитаваха в него. Те разговаряха, но по-често пееха. Той имаше винаги под ръка върху леглото и на масата до себе си нотни листове, върху които записваше техните и своите думи, като се смееше на удачните реплики. Несъзнателна привичка: двете дейности — мислене и писане, бяха станали почти едновременно; за него писането се бе превърнало в ясно мислене. Всичко, което го отвличаше от разговора с тези души, го уморяваше и дразнеше. Дори и най-добрите му приятели в дадени моменти. Полагаше усилие да не им го издаде много, ясно: но тази принуда го изморяваше безкрайно много. С радост намираше отново самия себе си, след като временно бе загубил нишката: невъзможно беше да чува вътрешните гласове сред хорските приказки. О, божествена тишина!…

Разреши само на портиерката или на някое от децата й да идват два-три пъти дневно да видят дали има нужда от нещо. Даваше им писмата, които до последния си ден разменяше с Еманюел. Двамата приятели бяха почти еднакво тежко болни и не си правеха никакви илюзии. По различни пътища свободният гений на вярващия Кристоф и свободният гений на невярващия Еманюел бяха стигнали до същото душевно спокойствие. С треперещия си почерк, все по-нечетлив, те разговаряха не за болестта си, но за онова, което открай време бе предмет на разговорите им: изкуството, бъдещето на идеите им.

До деня, когато с изнемогваща ръка Кристоф надраска думите на шведския крал, умиращ на бойното поле:

„Jeh habe genug, Bruder, rette dich!“^[5]

Той обгръщаше мислено целия си минал живот, подобен на висока стълба… Огромните му усилия като младеж да овладее самия себе си, ожесточените борби, за да извоюва от другите скромното право на живот, за да победи в себе си демоните на своя род. Необходимостта да бди без отдих над извоюваното, за да го охранява от самата победа. Сладостта и терзанията на дружбата, която открива на усамотеното в борбата сърце голямото човешко семейство. Пълнотата на изкуството — зенитът на живота. Да властвуваш гордо над обуздания си дух. Да си въобразяваш, че си повелител на съдбата си. И да срещнеш внезапно на завоя на пътя си конниците на Апокалипсиса, Скръбта по любимо същество, Страстта, Срама, авангард на всевишния. Съборен, стъпкан от копитата на конете, да се влачиш окървавен до върховете, където пламти сред облаците дивият очистителен огън. Да се озовеш лице с лице с бога. Да се бориш с него, както Яков се е борил с ангела. Да излезеш смазан от двубоя. Да благославяш поражението си, да видиш ясно границите на възможностите си, да се помъчиш да изпълниш волята на всевишния в предопределената за тебе област. И най-сетне, когато оранта, сеитбата и жътвата, цялата тази изнурителна и прекрасна работа бъде завършена, да си извоюваш правото на отдих в подножието на огрените от слънце планини и да им кажеш: „Бъдете благословени! Няма да се радвам на вашата светлина. Но и сянката ви е благодатна за мен…“

Тогава му се яви неговата възлюблена. Улови го за ръка и смъртта, разрушавайки телесната преграда, вля в душата му душата на приятелката. И двамата излязоха от сянката на земните дни и стигнаха блажените върхове, където, подобно на трите грации миналото, настоящето и бъдещето извиват своя хоровод, където умиротвореното сърце наблюдава раждането и умирането на скърбите и радостите, където всичко е хармония…

Много бързаше, струваше му се, че е стигнал вече до целта. А менгемето, което стягаше задъханата му гръд, и бурният гмеж от видения, тълпящи се в пламтящата му глава, му напомниха, че му предстои последният етап, най-тежък за преодоляване… Напред!…

Беше прикован неподвижно към постелята си. Някаква глупачка дрънкаше на пиано с часове на горния етаж. Знаеше само една пиеса, повтаряше неуморно едни и същи пасажи; това й доставяше такова удоволствие! Всяка фраза бе оцветена с различна радост и вълнение. Кристоф разбираше щастието й, но дрънкането й го дразнеше до сълзи. Ако поне не удряше така силно! Шумът беше почти толкова противен на Кристоф, колкото и порокът… Най-сетне се примири. Трудно бе да се научи да не слуша. И все пак то му се удаде по-лесно, отколкото си въобразяваше. Отдалечаваше се от тялото си. Това болно, недодялано тяло… Колко недостойно бе, че го бе държало в плен толкова години! Той наблюдаваше постепенното му разпадане и си мислеше: „Малко още му остава да живее!“ Попита се, за да провери дали човешкият му егоизъм е още жив: „Какво би предпочел? Да пребъде вечно споменът за Кристоф, за неговата личност, неговото име, а творчеството му да изчезне безследно или творчеството му да оцелее, а да не остане нито помен от личността и името му?“ Без да се поколебае, той отвърна: „Нека изчезна, но да оцелее творчеството ми! Печалбата ми е двойна: ще остане най-ценното от мен, единствено вярното. Нека Кристоф изчезне навеки!…“

Но не след дълго той почувствува, че се отчуждава и от творбите, както от самия себе си. Каква наивна илюзия да вярва в трайността на изкуството си! Прозря ясно не само колко е нищожно всичко създадено от него, но и каква неизбежна разруха грози цялата съвременна музика. Езикът на музиката отмира по-бързо от всеки друг. Само след век или два той е разбираем едва за неколцина посветени. За кого съществуват още Монтеверди и Люли? Лишеи разяждат вече дъбовете на класическата гора. Нашите звучни постройки, в които пеят страстите ни, ще се превърнат в празни храмове, ще рухнат в забвение… И Кристоф се учудваше, че може да гледа без вълнение развалините им.

„Нима вече престанах да обичам живота?“ — запита се той.

Но тутакси осъзна, че го обича още повече… Защо да оплаква развалините на изкуството? Не си заслужават. Изкуството е сянката, която човек хвърля върху природата. Нека изчезнат заедно, погълнати от слънцето! Те ми пречат да го видя… Огромното съкровище на природата изтича измежду пръстите ни. Човешкият ум се опитва да улови течащата вода с мрежа. Нашата музика е илюзия. Стълбицата на звуковете, гамите са наша измислица. Те не съответствуват на никой действителен звук. Те представляват съзнателен компромис по отношение на живите звуци, приложение на метричната система към вечно движещото се безконечно начало. Човешкият ум се нуждае от тази лъжа, за да разбере неразбираемото; приискало му се е да повярва в нея и е повярвал. Но това не е вярно, не е живо. И насладата, която доставя на съзнанието ни този измислен от него порядък, се получава само от изопаченото пряко възприятие на съществуващото. От време на време някой гений, докоснал се временно до земята, зърва внезапно бурния поток на действителния живот, който прелива извън рамките на изкуството. Дигите пращят. Природата нахлува като през пукнатина. Но хората бързо запушват отвора. Необходима предпазна мярка за човешкия разум! Той би загинал, ако очите му срещнеха погледа на Йехова! Затова започва да циментира килията си, в която прониква отвън само онова, което сам е изработил. И то е прекрасно може би за хората, които не желаят да видят… Но аз искам да видя твоя лик, Йехова! Макар и да загина, аз искам да чуя гръмотевичния ти глас! Шумът на изкуството ми пречи. Нека млъкне съзнанието! Нека млъкне човекът!…

Но само няколко минути след тези убедителни приказки той присегна пипнешком към един от пръснатите по завивките му листове и пак се опита да надраска няколко ноти. Но тогава си даде сметка, че си противоречи, усмихна се и каза:

— О, стара дружке, моя музико, ти си по-добра от мен. Неблагодарник съм, щом те отпращам. Но ти не ме изоставяш; не се отчайваш от прищевките ми. Прости ми! Ти знаеш, това са временни изблици. Никога не съм ти изменил, а и ти никога не си ми изменила, ние сме сигурни един в друг. Ще си отидем заедно, приятелко моя. Остани с мен докрай!

Беше се събудил след дълъг унес, изпълнен с тягостни трескави видения. Странни видения, от чийто плен още не се бе освободил. Сега той се гледаше, опипваше се, търсеше се и не се намираше вече. Струваше му се, че е „някой друг“. Някой друг, по-мил от самия него… Кой точно?… Струваше му се, че докато бе спал, някой друг се бе въплътил в него. Оливие? Или Грация?… Сърцето и главата му бяха така немощни! Не можеше да различи вече любимите си същества. Пък и защо да ги различава? Той ги обичаше всички еднакво.

Лежеше изцяло под властта на смазващо блаженство. Не му се искаше да мръдне. Знаеше, че болката го дебне от засада, както котката дебне мишката. Преструваше се на мъртъв. Вече!… Никой в стаята. Пианото над главата му бе млъкнало. Самота. Тишина. Кристоф въздъхна.

„Колко е приятно да си кажеш в края на живота си, че не си бил никога сам, дори когато си изглеждал най-самотен! Души, които срещнах по пътя си, братя, които ми подадохте за миг ръка, тайнствени духове, родени от въображението ми, мъртви и живи — всичките живи! — о, всичко, което съм обичал, всичко, което съм създал, вие ме държите в топлата си, прегръдка, бдите над мен, чувам музиката на гласовете ви. Нека бъде благословена съдбата, която ме дари с вас! Богат съм, богат съм… Сърцето ми прелива!…“

Той гледаше прозореца… Един от хубавите дни без слънце, които Балзак към края на живота си сравнявал със сляпа хубавица… Кристоф страстно съзерцаваше клончето пред стъклата на прозореца си. То бе напъпило, влажните пъпки се разпукваха, разцъфваха бели цветчета. В тези цветчета, в листенцата, в цялото възкръсващо за живот дърво се чувствуваше такава възторжена отдаденост на възраждащата сила на природата, че Кристоф престана да усеща гнетящата умора, умиращото си жалко тяло, за да се възроди в това клонче. Този нежен живот го облъхна като целувка. Преливащото му от любов сърце се отдаваше с радост на красивото дърво, което му се усмихваше в неговите последни мигове. Мислеше си, че в същата минута хиляди същества се обичат, че часът на неговата агония е час на екстаз за други, че винаги е така, че мощната радост от живота никога не пресеква. И задъхан, с глас, който вече не се подчиняваше на мисълта му (може би никакъв звук не излизаше от гърлото му, но той не съзнаваше), Кристоф запя химн на живота.

Невидим оркестър поде мелодията. Кристоф си казваше: „Но откъде я знаят? Не сме репетирали. Дано само стигнат до края, без да сбъркат!“

Опита се да седне, за да го виждат по-добре всички оркестранти, отмервайки такта с дългите си ръце. Музикантите обаче не грешаха. Те бяха сигурни в себе си. Каква дивна музика! Ето че импровизираха вече репликите си! Кристоф се забавляваше. „Почакай, приятелю! Сега ще те поставя натясно.“

И като замахна с палката, той подкара капризно лодката наляво, надясно по опасните вълни.

„Как ще се справиш с тази?… Ами с тази? Дръж се!… Задава се нова!“

Оркестрантите винаги се справяха, отговаряха на дързостта му още по-смело и дръзновено.

„Какво ли още ще измислят? Пустите му хитреци!…“

Кристоф викаше браво и се смееше на глас. „Дявол да го вземе! Колко трудно е да ги догоня! Нима ще се оставя да ме бият?… Чуйте, не е честно! Капнал съм от умора днес… Няма значение, няма да им оставя последната дума…“

Но оркестърът проявяваше такова богато и свежо въображение, че на Кристоф не му оставаше друго, освен да го слуша прехласнат. Даже дъхът му секна… Изпита съжаление към себе си: „Животно! Изчерпан си. Млъкни! Инструментът даде всичко, което можа. Край вече на това тяло! Трябва ми друго.“

Тялото обаче си отмъщаваше. Бурен пристъп на кашлица му пречеше да слуша.

„Ще млъкнеш ли!“

Хващаше се за гърлото, удряше с юмруци гърдите си, сякаш се бореше с враг. Видя се сред улична схватка. Ревеше тълпа. Някакъв мъж го сграбчи през кръста, сборичкаха се на земята. Мъжът го притисна с цялата си тежест. Кристоф се задушаваше.

„Пусни ме, искам да слушам!… Искам да слушам! Пусни ме, иначе ще те убия!“

И той заблъска главата му в стената, но другият не го пускаше…

„Но кой си ти? С кого се боря, така здраво вкопчен? Чие е това пламтящо тяло в ръцете ми?…“

Кошмарни схватки; хаос от страсти; ярост, похот, жажда за убийство, разкъсващи плътски прегръдки, цялата тиня, надигнала се за последен път от дъното на блатото…

„Ах, няма ли вече да дойде краят? Няма ли да ви отскубна, пиявици, впити в моята плът?… Свлечи се с тях и ти, мърша!“

Кристоф отблъсна невидимия враг с рамене, хълбоци, колене… В далечината музиката продължава да звучи. Целият в пот, Кристоф простира ръце към нея: „Почакай ме, почакай ме!“

Тича да я догони. Залита. Събаря всичко… Тича толкова бързо, че не може да си поеме дъх. Сърцето му бие, кръвта шуми в ушите му: влак, минаващ с грохот в тунел…

„Колко е глупаво, боже!“

Кристоф прави отчаяни знаци на музикантите, да не продължават без него… Най-сетне! Излезе от тунела!… Пак беше тихо. Пак чуваше.

„Колко е хубаво! Колко е хубаво! Още! Смело, момчета… Но от кого ли е това?… Какво казахте? Казвате, че тази музика е от Жан-Кристоф Крафт? Хайде де! Не може да бъде! Та нали го познавах! Никога не би могъл да напише и десет такта от нея… Кой пак кашля? Не вдигайте шум! Какъв е този акорд?… Ами този?… Не така бързо! Почакайте!…“

Кристоф надаваше нечленоразделни крясъци. Ръката му мачкаше чаршафа и се мъчеше да пише; изтощеният му мозък все още търсеше елементите, от които бяха съставени тези акорди, и значението им. Не му се удаваше: беше толкова развълнуван, че се отчайваше. После пак се опитваше… А, този път е вече прекалено!…

„Спрете, спрете, не мога повече…“

Волята му бе напълно омаломощена. Разнежен, Кристоф затвори очи. Сълзи на щастие се стичаха изпод спуснатите му клепачи. Момиченцето, което го наглеждаше, без той да забележи присъствието му, ги изтри благоговейно. Кристоф беше вече безчувствен към всичко земно. Оркестърът бе замлъкнал, оставяйки го под въздействието на изумителната хармония, чиято загадка не бе разрешил. Мозъкът му повтаряше упорито: „Но какъв е този акорд? Как да го разгадая? Трябва все пак да намеря изход преди края…“

Сега се извисяваха човешки гласове. Единият, изпълнен със страст… Трагичните очи на Анна… Но в същия миг не беше вече Анна. Очи, преливащи от добрата…

„Грация, ти ли си?… Коя от вас двете? Коя? Не ви различавам добре… Защо слънцето не изгрява?“

Три звънки удара на камбана. Врабчетата на прозореца писукаха, за да му припомнят, че е време да им даде трохите от обеда си… Кристоф мислено видя малката си детска стая… Камбаните бият, ето зората! Красивите вълни на звуците се леят в прозрачния въздух. Те идват отдалеч, от онези селца… Реката бучи зад къщата… Кристоф е облегнат на прозореца на стълбището. Целият му живот протичаше пред очите му като Рейн. Неговият живот и животът на близките му: Луиза, Готфрид, Оливие, Сабин…

Майка, любими жени, приятели… Как се казват?… Любов, къде си? Къде сте, любими души? Зная, че сте тук, но не мога да ви досегна.

— Ние сме с тебе. Успокой се, любими!

— Не искам вече да ви губя. Толкова ви търсех.

— Не се тревожи! Няма да те оставим вече.

— Уви, вълните ме носят.

— Реката, която те влече, влече и нас.

— Къде отиваме?

— Там, където ще бъдем заедно.

— Скоро ли ще бъде това?

— Погледни!

И Кристоф, повдигнал във върховно напрежение глава — господи, как тежи! — видя придошлата река, заляла полята, заляла нивите, бавна, величествена, почти неподвижна. А от хоризонта като светва стоманена ивица сякаш се устремяваха към нея сребристи, трепкащи под слънцето вълни и се чуваше гласът на Океана… Замрялото сърце на Кристоф попита:

— Той ли е това?

А любимите същества му отвърнаха:

— Той е.

Агонизиращото му съзнание нашепваше: „Вратата се отваря… Ето акорда, който дирех!… Не е ли краят? Какви нови простори… Утре ще продължим.“

О, радост, радост! Той чезне във върховния покой на божеството, на което е служил цял живот!…

„Господи, нали не си много недоволен от твоя служител? Толкова малко направих! Не можах повече… Борих се, страдах, заблуждавах се, творих. Нека си отдъхна в бащинските ти обятия. Някой ден ще се възродя за нови битки.“

А клокочещата река и бучащото море му пригласяха:

„Ти ще се възродиш. Отдъхни. Всичко вече е само едно сърце. С усмивка се сплитат нощ и ден. Хармония, величествено съвкупление на любовта и омразата. Възпявам бога, разперил двете си могъщи криле. Осанна на живота! Осанна на смъртта!“

* * *

Свети Кристоф премина реката. Цяла нощ той вървя срещу течението. Исполинското му атлетическо тяло се издига като скала над водите. На лявото си рамо носи крехко, но тежко дете. Свети Кристоф се подпира на изтръгнат бор, огъващ се под тежестта му. И гърбът му се огъва. Онези, които го видяха, когато тръгна, казаха, че няма да стигне доникъде. И дълго зад него се носеха смехове и подигравки. После нощта се спусна и хората се умориха. Сега Кристоф е много далече и не чува виковете им. Сред клокоченето на водите той чува само спокойния глас на детето, което стиска в юмручето си кичура коса над челото на исполина и повтаря: „Върви!“ И той върви, привел гръб, устремил очи към тъмния бряг, чиито остри очертания просветват вече в далечината.

Внезапно прозвънява утринна и стадото на камбаните се пробужда и размърдва. Ето новата зора. Зад стръмния черен бряг невидимото слънце позлатява небето. Останал без сили, Кристоф най-сетне достига брега. Той казва на детето:

— Стигнахме. Колко си тежко! Кое си ти? Кажи, дете!

А детето отвръща:

— Аз съм утрешния ден.

Christofori faciem die quacumque tueris,

illa nempe die non morte mala moricris.^[6]