Ромен Ролан
Жан-Кристоф (13) (Том II)

^[1]

Животът отминава. Тялото и душата изтичат като поток. Годините се записват в сърцевината на стареещото дърво. Целият видим свят се износва и подновява. Само ти не отминаваш, безсмъртна музико! Ти си като море дълбоко в нас. Най-съкровеното в душата ни. Животът не оглежда мрачното си лице в твоите светли зеници. Далеч от теб бягат като стадо облаци палещите, ледени, трескави дни, подгонени от неспокойството, ненамиращи никога пристан. Само ти не отминаваш. Ти си извън вселената. Защото си вселена самата ти. Имаш свое слънце, повело хорото на планетите ти, имаш своя гравитация, свои числа и свои закони. Царствено спокойна си като звездите, сребърни рала, тикани от невидим орач, които прокарват в безбрежната нива на нощта своите светли бразди.

Музико, ведра приятелко, колко успокояваща е лунната ти светлина за уморените от яркия блясък на земното слънце очи! Отвърнала се от общия водопой, размътен от стъпилите в тинята жадни хора, душата се притиска до твоята гръд и суче млечната струя на бляна. Музико, девствена майко, носеща в целомъдреното си тяло всички страсти, обемаща в езерото на очите си с цвета на тръстика, на бледозелена стичаща се от ледниците вода, всичко добро и всичко зло, ти си отвъд злото, ти си отвъд доброто; свие ли някой гнездото си в тебе, живее извън вековете; върволицата на дните му ще се превърне само в един ден и смъртта, която настървено забива зъби във всичко, ще ги строши, ако се опита да го захапе.

Музико, леляла скръбната ми душа, музико, възвърнала й отново умиротворението, твърдостта и жизнерадостта, моя любов и мое съкровище, целувам чистите ти устни, заравям лице в медните ти коси, притискам парещите си клепачи до меките ти длани. Не говорим нищо, очите ни са затворени, но долавям дивната светлина на твоя взор, пия усмивката на безмълвната ти уста и сгушен до сърцето ти, чувам пулса на вечния живот.