Ромен Ролан
Жан-Кристоф (12) (Том II)

3

„Е pero leva su, vinci l’ambascia

Con l’animo che vince ogni battaglia,

Se col suo grave corpo non s’accascia…

 

Leva’mi allor, mostrandomi fornito

Medlio di lena ch’io non mi senfia;

E dissi: «Va, ch’io son forte ed erdito.»“^[1]

Господи, какво съм ти сторил? Защо ме съкрушаваш? Още от детските години ме обрече на нищета и борба. Борих се, за да роптая. Обикнах страданията си. Опитах се да запазя чиста душата, която ми бе дал да спася огъня, който бе вложен в мен… Господи, ти, именно ти ожесточено рушиш сътвореното от теб, ти угаси огъня, ти омърси душата ми, лиши ме от всичко, което беше смисъл на живота ми. Имах две съкровища на този свят: приятеля и душата си. Вече нямам нищо, ти ми отне всичко. Само едно човешко същество беше мое в човешката пустиня и ти ми го взе. Сърцата ни бяха неделимо цяло, ти ги разкъса, позволи ни да изпитаме сладостта на духовното единение, за да ни накараш да опознаем ужаса, когато се загубим. Издълба пропаст около мен, в мен. Бях сломен, болен, безволен, беззащитен, подобен на плачещото в нощта дете. Ти избра точно този час, за да ми нанесеш удар. Приближи се с приглушени стъпки, откъм гърба ми, като предател, и ме прониза; насъска срещу мен страстта, кръвожадното си псе; бях изнемощял, ти го знаеше, но можех да се боря; ти ме повали, опустоши всичко в мен, всичко омърси, всичко разруши… Отвращавам се от себе си. Ако можех поне високо да призная болката и срама си! Или пък да ги забравя, да ги удавя в потока на творческата си мощ! Но силата ми е прекършена, творческата ми енергия изчезна. Аз съм мъртво дърво… О, защо не съм мъртъв! Освободи ме, господи, умъртви тялото и душата ми, отскубни ме от земята, изкорени ме от живота, не ме оставяй да се бъхтам безкрайно в бездната! Моля за пощада!… Убий ме!

Така Кристоф зовеше в мъката си бог, макар че разумът му не вярваше в него.

Беше се приютил в уединен чифлик в Швейцарска Юра. Къщата с калкан, обърнат към гората, бе скрита в една гънка на високото хълмисто плато. Неравният терен я защищаваше от северните ветрове. Отпред се простираха ливади и се спускаха гористи склонове. Скалата внезапно свършваше отвесно; изкривени ели се вкопчваха за ръба й, а букове с разперени ръце сякаш се мятаха назад. Угаснало небе. Изчезнал живот. Абстрактно пространство с неясни очертания. Всичко спеше под снега. Само лисици скимтяха нощем в гората. Беше краят на зимата. Късна зима. Безкрайна. Точно когато изглеждаше, че свършва, започваше отново.

И все пак от една седмица старата вкочанясала земя усещаше, че сърцето й отново почва да тупти. Ранна измамна пролет витаеше във въздуха и под заледената кора на дърветата. От увисналите като криле клони на буковете снегът се топеше. През бялата пелена, покриваща ливадите, вече се подаваха няколко стръкчета нежно зелена трева. На тези места влажната черна почва дишаше като през малки уста. По няколко часа на ден скованата под ледените си одежди вода отново почваше да ромоли. В оголялата гора се чуваха звънките, все още слаби птичи свирукания.

Кристоф не забелязваше нищо. За него всичко беше неизменно. Безкрай крачеше из стаята си. Или пък се разхождаше навън. Невъзможно му бе да стои спокойно. Душата му бе жертва на демоните в нея. Те се разкъсваха взаимно. Потиснатата страст продължаваше да се блъска яростно в стените на къщата. Отвращението от страстта налиташе със същото настървение. Те се хващаха за гърлото и борейки се, раздираха сърцето му. Същевременно Кристоф се терзаеше и от спомена за Оливие, от отчаянието, предизвикано от смъртта му, от натрапчивото желание да твори, което не можеше да намери удовлетворение, от гордостта му, която се бунтуваше пред бездната на небитието. Всички дяволи бушуваха в него. Нито миг отдих. Или ако настъпеше измамно затишие, ако бурните вълни се уталожеха за миг, той се виждаше сам, без да открие нищо от предишното си аз: мисъл, любов, воля, всичко бе убито.

Да твори! Това бе единственото спасение. Да изостави на вълните жалкия си разбит живот! Да намери убежище, плувайки в бляна на изкуството!… Да твори! Той жадуваше за това… но не можеше вече.

Кристоф никога не бе работил методично. Когато бе силен и здрав, смущаваше го по-скоро буйния прилив на творческо вдъхновение, отколкото опасението, че то може да обеднее. Следваше прищявката си. Работеше, когато му хрумне, в зависимост от случайните обстоятелства, без да се подчинява на някакво правило. Всъщност той работеше навсякъде и винаги; съзнанието му бе непрестанно заето. Много пъти Оливие, не така богат и по-разсъдлив, го бе предупреждавал:

— Внимавай! Доверяваш се много на силата си. Тя е като планински поток. Днес пълноводен, а утре може да пресъхне. Човекът на изкуството трябва да каптира дарбата си. Да не й позволява да се пилее наслуки. Канализирай силата си. Наложи си установени навици, хигиена на ежедневния труд, в определени часове. Те са необходими на твореца, както военните жестове и походка са необходими на човека, който трябва да се сражава. Настъпват критични мигове — такива мигове настъпват винаги, — тази желязна броня крепи душата. На мен лично това ми е добре познато! Ако не съм умрял досега, дължа го именно на нея!

Но Кристоф се смееше и заявяваше:

— Това е добре за тебе, мили! Няма опасност да загубя някога вкуса към живота! Имам прекалено добра охота!

Оливие повдигаше рамене.

Изобилието влече след себе си оскъдица. Най-тежко боледуват най-здравите хора.

Думите на Оливие се оправдаваха сега. След смъртта на близкия приятел изворът на душевния му живот не пресекна изведнъж; но той бликаше на пресекулки; ту избълбукваше внезапно, ту се скриваше под земята. Кристоф не обръщаше внимание. Какво значение имаше това? Скръбта и зараждащата се страст поглъщаха съзнанието му. Но когато ураганът отмина, когато той отново се наведе към извора, за да пие, не намери вече нищо. Пустиня. Нито струйка вода. Душата бе пресъхнала. Напразно задълба пясъка с надежда водата наново да избликне от подземните пластове, напразно се опита да твори на всяка цена. Душевният механизъм не се подчиняваше. А Кристоф не можеше да извика на помощ навика, верния съюзник, който единствен остава упорит и постоянен край нас, когато всички основания да живеем ни напуснат, и без да казва нито дума, без да направи нито жест, с втренчени очи и безмълвни устни, но със сигурна ръка, която не знае трепет, ни води през опасната теснина, докато отново ни огрее дневната светлина и ни се прииска да живеем.

Кристоф бе останал без помощ; ръката му не срещаше ничия ръка в тъмнината. Не можеше вече да се изкачи към дневната светлина.

Това бе върховното изпитание. Той имаше чувството, че е на границата на лудостта. Ту безсмислена и безумна борба срещу собственото му съзнание, маниакални натрапчиви мисли, обсебеност от броене: броеше дъските на паркета, дърветата на гората; в главата му се въртяха цифри и акорди, чийто смисъл му се изплъзваше, и се сражаваха в пълен боен ред. Ту изпадаше в пълно униние, сякаш бе мъртъв.

Никой не се занимаваше с него. Живееше в едно крило на къщата, отделно от другите обитатели. Сам оправяше стаята си — и то не всеки ден. Оставяха му храната долу. Не виждаше човешко лице. Хазяинът му, стар, мълчалив и егоистичен селянин, не се интересуваше от него. Дали Кристоф яде, или не яде, негова работа. Едва ли дори им правеше впечатление дали се е прибрал вечерта, или не. Веднъж се загуби в гората и затъна до кръста в снега. Насмалко нямаше да може да се върне. Стремеше се да се убие от умора, за да не мисли. Не му се удаваше. Сегиз-тогиз само спеше по няколко часа като смазан.

Само едно живо същество като че ли се грижеше за неговото съществуване: старо санбернарско куче, което слагаше голямата си глава с кръвясали очи върху коленете на Кристоф, когато седнеше на пейката пред къщата. Дълго се гледаха. Кристоф не го отблъскваше. Тези очи не го тревожеха, като болния Гьоте той не изпитваше желание да извика: „Махай се!… Каквото и да правиш, демоне, няма да ти се дам!“ Напротив, с радост потапяше взор в страстните умоляващи очи и беше готов да им се притече на помощ; чувствуваше пламенната душа, която го зовеше.

В този момент, размекнат от страданието, изтръгнат жив от живота, лишен от човешки егоизъм, той виждаше жертвите на човека, бойното поле, върху което той шествува победоносно, изтребвайки други живи същества; и сърцето му бе изпълнено с жалост и ужас. Дори по времето, когато бе щастлив, винаги бе обичал животните; не можеше да понася жестокостта спрямо тях. Изпитваше отвращение към лова, без да смее да го признае, за да не би да стане смешен. Може би не смееше да го признае и пред себе си, но това отвращение беше причината за неговото отчуждаване от някои хора: никога не би могъл да приеме за приятел човек, който убива животно ей така, за удоволствие; знаеше по-добре от всеки друг, че животът почива на много страдания и безкрайна жестокост. Не може да се живее, без да се причинява страдание. Не става дума да си затвориш очите и да се залъгваш с думи. Не става дума също да заключиш, че трябва да се откажеш от живота и да хленчиш като дете. Не. Ако днес не съществува друго средство, за да се живее, трябва да се убива, за да се живее. Но този, който убива, за да убива, е мизерник. Несъзнателен мизерник, но все пак мизерник. Човек постоянно трябва да се стреми да намалява страдание го и жестокостта в света — това е негов пръв дълг.

В обикновения живот тези мисли бяха затаени дълбоко в сърцето на Кристоф. Не искаше да мисли по тези въпроси. Имаше ли смисъл? Можеше ли да стори нещо? Негов дълг бе да бъде Кристоф, да изпълни делото си, да живее на всяка цена, да живее за сметка на по-слабите… Не той бе създал вселената… Да не мисли, да не мисли по тези въпроси!…

Но след като нещастието тласна и него в редовете на победените, трябваше да се замисли над всичко това. Неотдавна той осъждаше Оливие, който затъваше в безплодни угризения и напразно съчувствие към нещастията, които хората изживяват или причиняват. Сега отиваше по-далеч от него поради своята буйна природа. Той проникваше до дъното на трагедията на вселената; страдаше за всички мъки по света, чувствуваше се жив одран. Не можеше да мисли за животните без тръпка тревога. Четеше в погледите им и откриваше душа, подобна на неговата, душа, която не можеше да говори, но очите крещяха вместо нея: „Какво съм ви сторило? Защо ме измъчвате?“

Най-баналната гледка, която бе виждал стотици пъти: теленце, което мучи жално, затворено в сандък с решетка, големите му черни изпъкнали очи със синкавобяло, роговите клепачи, белите клепки, къдравите бели кичури косми на челото, лилавата муцунка, кривите крака; агне, носено от селянин за четирите крака, вързани заедно, с увиснала глава, което се мъчи да се изправи, стене като дете, блее и плези сивия си език; кокошки, струпани в кошница; квичене на прасе, което колят в далечината; рибата, на която изваждат вътрешностите върху кухненската маса… му беше вече непоносима. Сърцето му се свиваше от неизказаните изтезания, които човек налага на тези невинни същества. Ако приемем, че животното има макар мъничко съзнание, представяте ли си какъв ужасен кошмар е светът за него? Тези безчувствени, слепи и глухи хора, които го заколват, изтърбушват, нарязват на парчета, пекат живо, забавляват се със страдалческите му гърчения! Има ли нещо по-жестоко сред канибалите на Африка? В страданието на животните има нещо още по-непоносимо за една свободна съвест, отколкото в страданието на хората. Защото измъчването на хората поне е признато за нещо лошо и мъчителят е престъпник. Но хиляди животни се избиват безполезно всеки ден без сянка от угризение. Ако някой би намекнал за подобно нещо, би станал смешен. А това е непростително престъпление. То само е достатъчно да оправдае всички човешки страдания. То зове за отмъщение срещу човешкия род. Ако бог съществува и го търпи, то зове за отмъщение срещу бог. Ако съществува подъл бог, и най-скромната жива душичка трябва да бъде спасена. Ако бог е добър само за по-силните, ако няма правда за нещастните, за по-низшите същества, пренесени в жертва от човечеството, не съществува никаква доброта, не съществува никаква справедливост…

Уви! Изтребленията, извършени от човека, са незначителни в сравнение с огромната касапница на вселената! Животните се разкъсват помежду си. Мирните растения, безмълвните дървета са кръвожадни зверове помежду си. Горски покой — реторично клише за писатели, които познават природата само чрез книгите си!… В близката гора, на няколко крачки от къщата, се водеха страхотни битки. Букове-убийци се нахвърляха върху ели с нежни розови тела, обгръщаха кръшната им талия на древни колони и ги задушаваха. Втурваха се към дъбовете, прекършваха ги, правеха си патерици от тях. Буковете, тези сторъки Бриареи, десет дървета в едно! Те сееха смърт около себе си. А когато по липса на неприятел се срещнеха един друг, започваха ръкопашен бой, пронизваха се, вплитаха се, гърчеха се като допотопни чудовища. В по-ниските части на гората акациите, тръгнали от края, влизаха навътре, нападаха боровата гора, притискаха и дращеха корените на врага, отравяха ги със секрециите си. Борба до смърт, в която победителят ставаше собственик не само на мястото, но и на останките на победения. Тогава пък малките чудовища довършваха делото на големите. Гъбите, поникнали между корените, смучеха болното дърво, което постепенно губеше сърцевината си. Черните мравки превръщаха на прах изгнилата дървесина. Милиони невидими насекоми гризяха, пробиваха, стриваха на прах това, което някога бе живот… И какво безмълвие съпътствува тези сражения! О, покой на природата, трагична маска, която скрива страдалческия и жесток лик на Живота!

* * *

Кристоф бе едва ли не на дъното. Но той не беше човек, който би се оставил да потъне без борба, с долепени до тялото ръце. Макар и да искаше да умре, той правеше всичко възможно, за да живее. Спадаше към хората, които — както казва Моцарт — „се стремят да действуват, докато накрая няма вече никаква възможност да направят каквото и да било“. Чувствуваше, че загива и затъвайки, пляскаше с ръце наляво и надясно, търсейки опора, за която да се залови. Стори му се, че е намерил желаната опора. Спомни си за детенцето на Оливие. Тутакси пренесе върху него цялата си воля за живот; вкопчи се в тази мисъл. Да, трябваше да го издири, да го изиска, да го възпита, да го обича, то да заеме мястото на баща му, да съживи бащата в сина. Как не бе се сетил за това в егоистичното си страдание? Писа на Сесил, при която бе оставено детето. Зачака трескаво отговора. Цялото му същество бе устремено към тази едничка мисъл. Мъчеше се да бъде спокоен, оставаше му една възможност да се надява. Изпълнен беше с вяра: познаваше добросърдечието на Сесил.

Отговорът пристигна. Сесил му пишеше, че три месеца след смъртта на Оливие една дама в траур дошла при нея и й казала:

— Върнете ми детето!

Това бе жената, която неотдавна бе изоставила детенцето си и Оливие, но така променена, че била станала просто неузнаваема. Любовното й безумие не продължило дълго. Самата тя се уморила по-бързо от любовника си, отколкото той от нея. Върнала се сломена, отвратена, състарена. Прекалено шумният скандал, предизвикан от авантюрата й, затворил много врати за нея. Хората с най-малко задръжки били може би най-строги. Самата й майка се държала така оскърбително с нея, че Жаклин не можела да остане в дома й. И тя разбрала до дъно лицемерието на обществото. Смъртта на Оливие окончателно я разбила. Изглеждала така измъчена, че Сесил разбрала, няма право да й откаже. Тежко й било да върне малкото същество, което била свикнала да гледа като свое. Но как да бъде по-сурова към някого, който има повече права от нея и е по-нещастен? Искала да пише на Кристоф и да се посъветва с него. Но Кристоф не отговорил нито веднъж на писмата, които му писала, тя не знаела адреса му, не знаела даже дали е жив или мъртъв… Радостта идва и си отива. Какво да се прави. Трябва да се примири. Важното е детето да е щастливо и обичано…

* * *

Писмото пристигна вечерта. Едно възвръщане на закъснялата зима наново бе довело снега. Той валя цялата нощ. В гората, където вече бяха покарали новите листа, клоните на дърветата пращяха и се кършеха под тежестта. Същински артилерийски огън. Сам в стаята си, без светлина, сред фосфоресциращия мрак, Кристоф слушаше трагедията на гората и подскачаше при всеки трясък. Приличаше на едно от тия дървета, превито под бремето, прекършено. Казваше си: „Сега вече всичко е свършено!“

Нощта мина, пак настъпи ден. Дървото все още стоеше право. През целия следващ ден и цялата следваща нощ, както дни и нощи още наред, дървото все се огъваше и пращеше; но то не рухна. Кристоф нямаше вече никакво основание да живее, но живееше. Нямаше никаква причина да се бори, но се бореше в ръкопашна схватка с невидимия враг, който смазваше гърба му. Яков и ангелът. Не очакваше нищо от тази борба. Не очакваше нищо друго освен края, но се бореше непрестанно. И умоляваше:

— Повали ме най-сетне! Защо не ме поваляш?

Дните минаваха. Кристоф излезе от тази криза опустошен. Държеше се все пак упорито на крака, излизаше, ходеше. Щастливи са хората, чиято здрава натура ги поддържа в минути на жизнено затъмнение! Краката на баща му и дядо му поддържаха тялото на сина, готово да рухне. Жизнената сила на мощните предци повдигаше съкрушения дух, както конят носи мъртвия конник.

Кристоф крачеше по гребена на едно възвишение между два дола. Слизаше по тясната пътека с остри камъни, между които се гърчеха възлестите корени на ниски хилави дъбчета; без да знае къде отива, той стъпваше по-уверено, отколкото ако се подчиняваше на ясно желание. Не беше спал; от няколко дни почти не беше ял. Пред очите му имаше мъгла. Спускаше се към низината. Беше страстната седмица. Забулен ден. Последният пристъп на зимата бе победен. Топлата пролет скоро щеше да се разпукне. От селцата долу долетя камбанен звън. Най-напред от едното, сгушено като гнездо в една падина в подножието на планината, с пъстри сламени покриви, черни и бели, покрити с дебел кадифен мъх. После се обади камбаната на друго, невидимо, на другия скат на планината. И най-сетне от селата в низината, отвъд някаква река. А в далечината, тътнеше град, едва различим в мъглата… Кристоф се спря. Сърцето му замираше. Гласовете на камбаните като че ли му казваха: „Ела при нас! Тук е покоят. Тук болката умира. Умира ведно с мисълта. Ние така приятно люшкаме душата, че тя заспива в обятията ни. Ела и си отдъхни, няма да се събудиш повече…“

Колко уморен се чувствуваше! Как би желал да спи! Но той разтърси глава и промълви:

— Не търся покой, а живот!

И пак закрачи. Мина цели левги, без да усети. В състоянието му на полусъница от изнемога най-простите възприятия отекваха най-неочаквано в съзнанието му. Въображението му изтъкваше фантастични светлини по земята и във въздуха. Някаква сянка, пробягваща по безлюдната бяла пътека пред него, без той да може да разбере от какво е предизвикана, го накара да потрепери.

Когато излезе от една горичка, той се озова близо до някакво село. Върна се назад: видът на хората му бе неприятен. Не можа все пак да избегне една усамотена къща над селцето; задната й част се сливаше със силно наклонения терен. Приличаше на санаториум — голяма градина със слънчево изложение я ограждаше. Няколко човешки същества блуждаеха с несигурна стъпка по покритите с пясък алеи. Кристоф не им обърна внимание, но когато зави по пътечката, се срещна лице с лице с един мъж с бледи очи, пълно жълто лице, който гледаше пред себе си, отпуснат на една пейка под две тополи. Друг мъж бе седнал до него. И двамата мълчаха. Кристоф ги отмина. Но едва направил няколко крачки, той се спря. Очите на мъжа му бяха познати. Обърна се. Мъжът не беше помръднал. Продължаваше да гледа втренчено някакъв предмет пред себе си. Но спътникът му гледаше Кристоф. Кристоф му кимна и той се приближи.

— Кой е този човек? — попита Кристоф.

— Пансионер от санаториума — отвърна мъжът, като му посочи сградата.

— Струва ми се, че го познавам.

— Възможно е. Той е бил много известен писател в Германия.

Кристоф произнесе едно име.

Да, точно това име беше. Той се бе срещал с него по времето, когато пишеше за списанието на Манхайм. Тогава бяха неприятели. Кристоф едва започваше, другият беше вече прочут. Той беше силен, самоуверен мъж, презиращ всичко извън себе си, известен белетрист, чието реалистично и сладострастно изкуство се издигаше над обичайните посредствени творби. Макар и да го ненавиждаше, Кристоф не можеше да не се възхищава от съвършенството на неговото материалистично, искрено, но ограничено изкуство.

— Това го е хванало преди една година — каза пазачът. — Лекували са го, сметнали са го за излекуван и той се върнал у дома си. После пак се разболял. Една вечер се хвърлил от прозореца си. В първите дни на престоя си тук се вълнуваше и крещеше. Сега е много спокоен. По цял ден си седи така, както го виждате.

— Какво гледа? — попита Кристоф.

Той се приближи до пейката. Загледа със състрадание бледото лице на победения, тежките клепачи, които падаха над очите: едното беше почти затворено. Лудият като че ли не съзнаваше, че Кристоф стои пред него. Кристоф го повика по име, улови го за ръка; ръката му бе мека и влажна и се отпусна като мъртва в неговата. Той не посмя да я задържи. Мъжът вдигна за миг към Кристоф блуждаещите си очи, после пак се загледа пред себе си с тъпа усмивка. Кристоф го попита:

— Какво гледате?

Мъжът отвърна полугласно, без да помръдне:

— Чакам.

— Но какво?

— Възкресението.

Кристоф трепна. Бързо се отдалечи. Тази дума го опари като огън.

Той потъна в гората, изкачи отново склона в посока към къщата си. В смущението си обърка пътя; озова се сред гъста борова гора. Мрак и тишина. Няколко слънчеви петна, светлочервеникави, пронизваха сянката, проврели се кой знае откъде. Кристоф стоеше като хипнотизиран от тези светли петна. Всичко наоколо изглеждаше тъмно. Той стъпваше върху губера от борови игли, спъваше се в коренищата, които се подаваха над почвата като набъбнали вени. В подножието на дърветата нямаше нито едно растение, нито дори мъх. В клоните не се чуваше птича песен. Долните вейки бяха мъртви. Целият живот се беше съсредоточил горе, където имаше слънце. Скоро и този живот щеше да угасне, Кристоф навлезе в гора, разяждана от тайнствена болест. Дълги, тънки лишеи обвиваха като в паяжини със своите мрежи клоните на елите, омотаваха ги от долу до горе, преминаваха от едно дърво на друго и задушаваха гората. Все едно морски водорасли със скрити пипала. А и тишината напомняше океанските дълбини. Горе слънцето бледнееше. Мъгли се плъзнаха предателски в мъртвата гора и обкръжиха Кристоф. Всичко изчезна. Половин час той бродеше наслуки, уловен в мрежата на бялата мъгла, която постепенно се сгъстяваше, почерняваше и дращеше гърлото му. Той си въобразяваше, че върви все направо, а се въртеше в кръг под огромните паяжини, които висяха от задушените ели. Когато минаваше през тях, мъглата оставяше малки капчици. Най-сетне брънките й се разхлабиха, завесата й се разкъса и Кристоф успя да излезе от подводната гора. Той се озова отново сред живите дървета, където безмълвно воюваха ели и букове. Но и там все същата неподвижност. Тази тишина, нарастваща от часове насам, го изпълваше с тревога. Кристоф се спря и се вслуша в нея…

Изведнъж той дочу в далечината някакъв засилващ се тътен. Вятър предвестник задуха в дълбините на леса. Като препускащ кон той мина по върховете на дърветата, които се огънаха. Като бога на Микеланджело, прелитащ като вихрушка. Кристоф го усети над главата си. Гората и сърцето му изтръпнаха. Предвестникът…

Пак настана тишина. В плен на свещен ужас Кристоф се прибра бързо с олюляващи се нозе. На прага на къщата се огледа неспокойно назад, като подгонен. Природата изглеждаше мъртва. Горите по склоновете на планината спяха, потиснати от тежка печал. Неподвижният въздух бе вълшебно прозрачен. Никакъв шум. Само погребалната музика на потока, чиято вода разяждаше скалата, звънеше, за да разгласи смъртта на земята. Кристоф си легна; тресеше го. В обора до стаята му животните мърдаха, неспокойни и те като него…

Нощ. Той задряма. В тишината отново се надигна далечният ропот. Вятърът пак задуха, този път същински ураган, пролетният вятър, стоплящ с огнения си дъх зиморничавата дремеща земя, вятърът, който топи ледовете и събира очакваните дъждове. Той бучеше като гръмотевица от другата страна на дола в гората. После дойде по-близо, засили се, изкачи се по склоновете и цялата планина зарева. Кон изцвили в обора, а кравите се размучаха. Изправен в леглото си, с настръхнали коси, Кристоф слушаше. Вихърът налетя, зави, ветропоказателите заскрибуцаха, керемидите от покрива полетяха, къщата се разтрепера. Саксия падна и се счупи. Прозорецът на Кристоф, не добре затворен, се разтвори с трясък. И в стаята нахлу топлият въздух. Той облъхна Кристоф право в лицето, облъхна разголената му гръд. Той скочи от леглото, с отворена уста, задъхан. Като че ли в опустошената му душа се втурваше живият бог. Възкресение!… Въздухът изпълваше гърдите му, потокът на новия живот проникваше дълбоко в него. Струваше му се, че ще се пръсне, искаше да вика, да вика от болка и радост, а от устата му излизаха само нечленоразделни звуци. Залиташе, удряше се в стените, сред листовете, развени от вятъра. Най-сетне се строполи посред стаята и извика:

— О, ти, ти! Най-сетне ти се върна.

* * *

— Ти се върна! Ти се върна! О ти, когото бях загубил!… Защо ме изостави?

— За да изпълня мисията, от която ти се отрече.

— Коя мисия?

— Борбата.

— Каква нужда имаш да се бориш? Нима не си господар на всичко?

— Аз не съм господар.

— Не си ли всичко, което съществува?

— Не съм всичко, което съществува. Аз съм животът, който се бори против небитието. Аз не съм небитието. Аз съм огънят, който гори в нощта. Не съм нощта. Аз съм вечната борба. А никоя вечна съдба не витае над борбата. Аз съм свободната воля, която се бори вечно. Бори се и гори заедно с мен!

— Победен съм. Не съм годен за нищо.

— Победен ли? Всичко ти се струва загубено? Други ще бъдат победители. Не мисли за себе си, мисли за армията си!

— Аз съм сам, нямам никого освен себе си, нямам армия.

— Не си сам и не принадлежиш на себе си! Ти си един от моите гласове, ти си една от моите ръце. Говори и нанасяй удари вместо мен. Ако ръката се счупи, ако гласът заглъхне, аз все пак си оставам прав; боря се чрез други гласове, чрез други ръце. Дори победен, ти си част от армията, която е винаги непобедима. Помни това и ще побеждаваш до смъртта си!

— Господи, толкова страдам!

— Да не би да си въобразяваш, че аз не страдам? Цели векове вече смъртта ме преследва и небитието ме дебне. Само с победоносни битки си проправям път. Реката на живота е червена от кръвта ми.

— Да се борим, винаги да се борим?

— Трябва винаги да се борим. И бог се бори. Бог е завоевател. Кръвожаден лъв. Небитието го обсажда и бог го смазва. А ритъмът на борбата му създава висшата хармония. Достатъчно ти е да знаеш, че тя съществува. Изпълнявай спокойно дълга си, а останалото предостави на боговете.

— Нямам вече сили.

— Пей за онези, които са силни.

— Гласът ми заглъхна.

— Моли се!

— Сърцето ми е омърсено.

— Изтръгни го! Вземи моето!

— Господи, не ми е трудно да забравя себе си, да изхвърля мъртвата си душа. Но мога ли да изхвърля моите мъртъвци, мога ли да забравя моите любими?

— Изостави мъртъвците ведно с мъртвата си душа! Ще ги намериш отново живи ведно с моята жива душа!

— О ти, който ме изостави, ще ме изоставиш ли пак?

— Пак ще те изоставя. Не се съмнявай. Ти не трябва да ме напускаш вече!

— Но ако животът ми угасне?

— Запали друг живот.

— Ако нося смъртта в себе си?

— Животът е отвън. Хайде, отвори му дверите си! Безумецо, защо се затваряш в съборения си дом? Излез от себе си! Има и други жилища.

— О, живот! О, живот! Разбирам… Търсех те в себе си, в опустошената си, уединена душа. Душата ми се руши. През прозорците на раните ми нахлува въздух; сега пак дишам и отново те намирам, живот!…

— И аз те намерих отново… Мълчи и слушай!

* * *

Кристоф чу като ромолене на извор песента на живота, която се надигаше в него. Наведен от прозореца, той видя гората, вчера мъртва, а сега кипяща под вятъра и слънчевите лъчи, бурна като море. По гръбнака на дърветата минаваха вълните на вятъра с радостни тръпки. И приведените клони протягаха възторжено ръце към ослепителното небе. А потокът звънтеше като празнични камбани. Същият пейзаж, вчера притихнал в гроба, днес бе възкръснал; животът се бе върнал в него ведно с любовта и сърцето на Кристоф. Чудо на душата, докосната от благодат! Тя се събужда за живота! И всичко около нея оживява. Сърцето пак започна да тупти. Пресъхналите източници пак почват да бликат.

И Кристоф отново навлезе в свещената борба… Но колко нищожни са неговите стълкновения, колко нищожни са борбите на всички хора сред гигантската схватка, в която падат слънца като снежинки, пометени от урагана!… Той бе отърсил душата си от всичко свое. Както в нереалните блянове витаеше над самия себе си, виждаше се отвисоко в съвкупността на всички явления; и още от пръв поглед разбра смисъла на страданията си. Борбата му беше част от великата космическа битка. Поражението му бе само мимолетен епизод, тутакси преодолян от други. Той се бореше за всички, всички се бореха за него. Те споделяха мъките му, той споделяше славата им.

* * *

„Другари, врагове, напред! Стъпчете ме! Нека по тялото ми минат колелата на оръдията, които ще победят! Не мисля за стоманата, която се врязва в плътта ми, не мисля за крака, който смазва главата ми, мисля за моя Отмъстител, за Повелителя, за Предводителя на безчислената армия. Моята кръв е цимент за бъдещата му победа…“

* * *

За него бог не беше безстрастен творец, Нерон, съзерцаващ от бронзовата си кула предизвикания от него пожар. Бог страда. Бог се бори. Ведно с хората, които се борят за хората, които страдат. Защото той е животът, капката светлина, която, паднала в нощта, се разстила и попива мрака. Но нощта е безгранична, затова и божествената борба е вечна. Никой не знае какъв ще бъде изходът. Героична симфония, в която дори сблъскващите се едни в други и сливащи се дисонанси създават ведра хармония! Както буковата гора води безмълвно ожесточени сражения, така и животът воюва във вечен мир.

Тези борби, този покой отекваха у Кристоф. Той беше подобен на раковина, в която шуми океанът. Тръбни призиви, вихри от звуци, епични викове се носеха на крилата на властни ритми. Защото всичко се превръщаше в музика в отворената му за звуците душа. Тя възпяваше светлината. Възпяваше нощта. И живота. И смъртта. Пееше за победителите. И за него самия, победения. Тя пееше. Всичко в нея пееше. Тя беше вече само песен.

Като пролетни дъждове потоците музика попиваха в напуканата от зимата почва. Срам, тъга, горест разкриваха сега истинското си предназначение, те бяха разложили пръстта и я бяха оплодотворили, палешникът на страданието, разкъсвайки сърцето, даде път на нови източници на живот. Степта разцъфна отново. Но не вече с цветята на предишната пролет. Родена бе нова душа.

Тя се раждаше всеки миг. Защото не беше още вкостенена като душите, достигнали пределния си растеж, като душите, обречени на смърт. Тя не беше статуя, а разтопен метал. Всяка секунда създаваше от нея нова вселена. Кристоф не се опитваше да очертае границите й. Оставяше се на радостта на човека, който, отхвърлил бремето на миналото си, тръгна на дълго пътешествие с подмладена кръв и свободно сърце, вдишва морския въздух и си въобразява, че ще пътува безкрайно. Наново бе обзет от творческата сила, разлята в света, и богатството на света го изпълваше с възторг. Обичаше, ближният беше за него все едно самият той. Виждаше във всичко свой ближен, от тревата, която тъпчеше, до ръката, която стискаше. Дървото, сянката на облак върху планината, дъхът на ливадите, нощният небосвод, бръмнал кошер от рояци звезди… буйно кипнала кръв… Не се опитваше нито да говори, нито да мисли… Да се смее, да плаче, да се слее с това живо чудо!… Да пише, но защо да пише? Нима може да се напише неизразимото?… Но независимо дали бе възможно, или не, той трябваше да пише. Това бе неговият дял. Идеите го поразяваха като мълнии, където и да се намираше. Невъзможно бе да чака повече. И той пишеше, с каквото му се случи, върху каквото му падне. Често би бил неспособен да каже какво означават фразите, които бликаха от него. А ето че още докато пишеше, нови и нови идеи му хрумваха… Той пишеше, пишеше върху ръкавелите на ризата си, върху хастара на шапката си, но колкото и бързо да пишеше, мисълта му беше по-бърза и той бе принуден да си служи със своеобразна стенография.

Това бяха само безредно нахвърляни бележки. Трудностите започнаха, когато поиска да изрази идеите си с обичайните музикални форми; тогава откри, че нито един от старите калъпи не му подхожда; че ако иска да запечата точно виденията си, най-напред трябва да забрави всичко, което бе чувал или композирал дотогава, да се отърси от всякакъв формализъм и традиционна техника, да захвърли тези патерици на безпомощния дух, това готово легло за ленивците, които за да не мислят сами, лягат в мислите на другите. Неотдавна, когато си въобразяваше, че е достигнал зрелостта в живота и творчеството си — той всъщност се беше доближил само до края на едно от съществованията си, — той изразяваше мисълта си на остарял език. Чувството му се подчиняваше на предварително установена логика, която му диктуваше част от фразите му и покорно го водеше по утъпканите пътища към предварително определения завършек, където публиката го чакаше. Сега вече нямаше път, чувството трябваше да го проправи, умът щеше да върви след него. Неговата роля не беше даже да опише страстта; трябваше да се слее с нея и да се опита да възприеме вътрешния й закон.

В същото време отпадаха и противоречията, сред които отдавна Кристоф се бъхташе, без да иска да признае. Макар и да беше истински творец, той често включваше в изкуството си чужди нему задачи: приписваше му обществена мисия. И не съзнаваше, че в него има двама души: творецът, който създава, без да се грижи за каквато и да било нравствена цел, и човекът на действието, мислителят, който иска изкуството му да бъде морално и социално. Понякога двамата се поставяха взаимно в много затруднено положение. Сега, когато всяка творческа идея му се налагаше като висша действителност със свой органичен закон, той бе освободен от робуването на практичния разум. Естествено никак не се бе отказал от презрението си към вялата безнравственост на своята епоха; все още смяташе, че развращаващото изкуство е най-низката степен на изкуството, защото се явява негова болест, гъба, поникнала върху загнил дънер; но ако изкуството, домогващо се до наслаждение, е изкуство, сведено до вертепа, Кристоф не му противопоставяше плоския утилитаризъм на изкуството, служещо на морала, този безкрил Пегас, впрегнат в рало. Най-висшето изкуство, единствено достойно за това име, стои над временните закони: то е комета, устремена към безкрая. Независимо дали тази сила е полезна, или изглежда безполезна, дори опасна в практическо отношение, тя е сила, тя е огън; тя е светкавица, избликнала от небето: с това тя е свещена, с това тя е благотворна. Нейните блага могат случайно да се окажат полезни в практическо отношение, но истинските й, божествени блага са подобно на вярата от свръхестествен характер. Тя е подобна на слънцето, от което изхожда. Слънцето не е нито нравствено, нито безнравствено. То е върховното начало. То побеждава тъмнината. Така и изкуството…

Тогава Кристоф, който бе изцяло в негова власт, с изумление осъзна напиращите в него непознати сили, чието съществуване не подозираше: съвсем различни от страстите му, от горестите му, от съзнателната му душа… една нова душа, безразлична към всичко, което бе обичал и изстрадал, към целия му живот, радостна, своеобразна, дива, непонятна душа! Тя го бе възседнала и раздираше хълбоците му с шпорите си. И в редките мигове, когато той можеше да си поеме дъх, се питаше, преглеждайки отново току-що написаното: „Как това е могло да излезе от мен?“

Беше жертва на тази умствена треска, позната на всеки гений, на тази воля, независима от собствената му воля, на „тази неведома загадка на вселената и живота“, наричана от Гьоте „дяволщина“, срещу която той винаги е бил въоръжен, но въпреки това й се е подчинявал.

И Кристоф композираше, композираше. По цели дни, по цели седмици. Има такива периоди, когато духът, оплоден, може да се подхранва единствено от себе си и продължава да твори едва ли не безкрайно. Достатъчно е едно леко докосване, малко цветен прашец, довеян от вятъра, и вътрешните зародиши покълват, милиарди зародиши… Кристоф нямаше време да мисли, нямаше време да живее. Творческата душа царуваше върху развалините на живота.

* * *

И после всичко секна. Кристоф излезе от това състояние смазан, овъглен, състарен с десет години, но спасен. Излязъл бе от себе си и се бе преселил в бога.

Кичури бели коси внезапно се бяха появили в черната му грива, подобно на есенните цветя, които поникват в ливадите за една септемврийска нощ. Нови бръчки разсичаха страните му. Но очите си бяха възвърнали предишното спокойствие и устата изразяваше примирение. Той бе умиротворен. Сега разбираше. Разбираше суетата на гордостта си, суетата на човешката гордост въобще под страшния пестник на Силата, която движи световете. Никой не е господар на себе си с пълна увереност. Трябва да бъде нащрек. Ако заспим, Силата връхлита върху нас и ни отвлича… в какви бездни? Или пък потокът се отдръпва и ни оставя в сухото си корито. Не е достатъчно дори да искаш, за да се бориш. Трябва да се смириш пред непознатия бог, който flat ubi vult^[2], който вдъхва, когато пожелае, където пожелае, любов, смърт или живот. Волята на човека не може да стори нищо без неговата воля. Една секунда му е достатъчна, за да унищожи години на труд и усилия. И ако му хрумне, може да извлече вечното от тинята. Никой не е изложен толкова много на произвола му, както художника, който твори: защото, ако е наистина голям, той казва само това, което Духът му подсказва.

И Кристоф разбра мъдростта на стария Хайдн, който всяка сутрин падал на колене, преди да посегне към перото… Vigila et ora^[3]. Бдете и се молете. Молете бога, за да бъде с вас. Останете в любовно и благоговейно общение с Духа на живота!

* * *

Към края на лятото един парижки приятел, който се отби в Швейцария, откри убежището на Кристоф. Той му отиде на гости. Беше един музикален критик, който винаги се бе проявявал като най-голям ценител на творбите му. Придружаваше го известен художник, който се представяше за меломан и също поклонник на Кристоф. Осведомиха го за големия успех на творбите му: свиреха ги навсякъде в Европа. Кристоф прояви малко интерес към тази вест, миналото бе мъртво за него и тези композиции бяха вече без значение. По настояване на госта си той му показа какво е съчинил напоследък. Критикът не разбра нищо. Сметна, че Кристоф е полудял.

— Никаква мелодия, никакъв такт, никаква разработка на темата, някакво течно ядро, разтопена материя, която още не е изстинала, взема всички форми, а няма нито една постоянна; не прилича на нищо, проблясъци сред хаоса.

Кристоф се усмихна.

— Горе-долу това е — отвърна той. — „Очите на хаоса, пробляскващи през покривалото на порядъка…“

Само че събеседникът му не разбра думите на Новалис.

„Изчерпал се е“ — помисли си той.

Кристоф и не се помъчи да го накара да разбере.

Когато гостите му се сбогуваха, той ги изпрати малко, за да им покаже красотите на планината. Но не отиде много далече. По повод на ливадата музикалният критик си припомни декорите на един парижки театър, а художникът отбелязваше различните тонове, критикувайки безпощадно неумелите им съчетания: те бяха според него в швейцарски вкус, торта със сироп от ревен, кисели и плоски в стила на Ходлер. При това той умишлено подчертаваше равнодушието си към природата, което не беше съвсем неискрено. Преструваше се, че изобщо не я познава.

— Природата ли? Че какво е това? Не ми е познато! Светлина, багра, на добър час! Пет пари не давам за природата!…

Кристоф им стисна ръка и ги остави да си отидат. Всичко това не го засягаше вече. Те бяха от другата страна на дола. Това беше добре. Никому не би казал: „Тръгнете по същия път, за да дойдете при мен!“

Творческият огън, който го бе изгарял в продължение на месеци, бе стихнал. Но Кристоф пазеше в сърцето си благотворната му топлина. Знаеше, че огънят пак ще лумне: ако не в него, в някой друг. Където и да пламнеше, той все така щеше да го обича, защото това щеше да бъде същият огън. В този угасващ септемврийски ден той го виждаше разлят по цялата природа.

* * *

Изкачи се към къщата си. Бурята бе минала. Сега грееше слънце. Ливадите димяха. От ябълковите дървета се ронеха плодове във влажната трева. Опънати между клоните на елите, паяжините, блестящи още от дъжда, приличаха на архаичните колела на микенските колесници. На границата на окъпаната от дъжда гора кълвач се смееше пресекливо. Мириади оси, танцуващи в слънчевите лъчи, изпълваха свода на горите с непрекъснатото си глухо бръмчене на орган.

Кристоф се озова на поляна в една гънка на планината, затворена падинка, правилно заоблена, заляна от светлината на залязващото слънце: червена пръст; по средата малка златиста нива, късно жито и ръждиви тръстики, околовръст пояс от гора, узряла от есента — медночервени букове, руси кестени, калини с коралови гроздове, череши с малки огнени езичета, боровинкови храстчета с оранжеви, лимонени, тъмнокафяви или с цвят на прахан листа. Същински пламтящ храст. А от сърцето на пламтящата чаша излетя чучулига, опиянена от зърна и слънце.

И душата на Кристоф беше като чучулигата. Знаеше, че след малко ще падне, а и много пъти още. Но знаеше също, че неуморно ще излита към слънцето, като пее своите трели и говори на хората долу за лъчезарните небеса.