Ромен Ролан
Жан-Кристоф (11) (Том II)

2

Излязоха от Париж. Прекосиха обширни равнини, потънали в мъгла. В подобна вечер десет години преди това, Кристоф бе пристигнал в Париж. И тогава пак бягаше, както днес. Само че тогава приятелят беше жив, приятелят, който го обичаше; и Кристоф, без да знае, бързаше да го срещне…

Първите часове Кристоф беше още възбуден от боя; говореше много и на висок глас, разказваше доста несвързано какво бе видял и какво бе правил. Беше горд с подвизите си. Манус и Кане също говореха, за да го разсейват. Постепенно трескавата му възбуда стихна и Кристоф млъкна. Двамата му спътници продължаваха да говорят сами. Кристоф беше като зашеметен от следобедните приключения, но никак не се чувствуваше унил. Спомни си за времето, когато бягаше от Германия. Бяга, все бяга!… Засмя се. Навярно такава е неговата орис! Обстоятелството, че напускаше Париж, никак не го огорчаваше, земята е широка! Хората са едни и същи навсякъде. За него нямаше значение къде ще бъде, стига само да бъде там със своя приятел. Разчиташе, че ще се срещне с него още на следващата сутрин…

Пристигнаха в Ларош. Манус и Кане не се отделиха от него, докато не го настаниха във вагона и докато влакът не потегли. Кристоф ги помоли още веднъж да му повторят къде трябва да слезе, както и името на хотела и пощата, където щеше да получи вести от тях. Въпреки волята им, когато се сбогуваха с него, лицата им бяха мрачни. Кристоф им стисна весело ръка.

— Хайде, хайде! — извика той. — Я не стойте като на погребение! Пак ще се видим, какво толкова! Проста работа. Утре ще ви пишем!

Влакът тръгна. Те го погледаха, докато се отдалечаваше.

— Горкият! — промълви Манус.

Качиха се отново в колата. Не разговаряха. След известно време Кане каза на Манус:

— Мисля си, че извършихме престъпление.

Отначало Манус не отговори нищо, но после каза:

— Ами! Мъртвите са си мъртви. Трябва да се спасят живите!

С настъпването на нощта възбуждението на Кристоф напълно се уталожи. Сгушен в единия ъгъл на купето, той размишляваше, изтрезнял и вледенен. Погледна ръцете си и видя по тях чужда кръв. Потръпна отвратен. Сцената с убийството отново изплува пред очите му. Спомни си, че бе убил човек. Вече не знаеше защо. Започна да възкресява стълкновението, само че този път гледаше на него с други очи. Не разбираше вече как е бил замесен в него. Припомни си деня от момента, когато бе излязъл заедно с Оливие. Пресече отново мислено Париж с него до момента, когато вихърът го бе понесъл. Оттук нататък вече не разбираше нищо. Веригата на мислите му бе скъсана. Как бе могъл да споделя ударите, крясъците, желанията на всички ония хора, чиято вяра му беше чужда? Та това не бе той!… Съзнанието и волята му бяха забулени!… Той бе смаян и засрамен. Значи, не беше господар на себе си? Кой тогава бе неговият господар? Експресът го носеше в нощта, но душевната тъма, на която бе в плен, беше също толкова непрогледна и непознатата сила също така главозамайваща… Той се опита да се отърси от душевния си смут, но го обхвана нова тревога. Колкото повече приближаваше до целта на пътуването си, толкова по-неспокоен беше за Оливие. Изпитваше необяснима тревога.

Когато пристигна, погледна през прозореца на вагона дали няма да зърне на перона добре познатото мило лице… Никой. Слезе, огледа се наоколо. Един или два пъти едва ли не му се стори… Не, това не беше той. Отиде в уговорения хотел. Оливие не беше и там. Кристоф нямаше основания да бъде изненадан: нима Оливие можеше да пристигне преди него?… Но от този миг започна тревожното очакване.

Беше вече съмнало. Кристоф се качи в стаята си. После пак слезе. Закуси. Поскита из улиците. Преструваше се сам пред себе си, че съзнанието му е свободно. Гледаше езерото, витрините на магазините. Шегуваше се с келнерката от ресторанта, прелистваше илюстрованите списания… всъщност нищо не го интересуваше. Денят се влачеше бавен и тягостен. Към седем часа Кристоф, понеже се чудеше какво да прави и беше вечерял по-рано, без всякаква охота, се качи в стаята си, като помоли, щом дойде очакваният от него приятел, веднага да го заведат при него. Седна пред масата с гръб към вратата. Нямаше с какво да се занимава, не беше взел никакъв багаж, нито книга; само вестника, който си бе купил малко преди вечеря. Мъчеше се да го чете, но вниманието му бе заето с друго: вслушваше се в шума от стъпки по коридора. Всичките му сетива бяха свръхвъзбудени от уморителния ден на очакване и безсънната нощ.

Внезапно чу, че вратата се отваря. Някакво неопределимо чувство го накара да не се обърне веднага. Почувствува, че една ръка докосва рамото му. Тогава той се обърна и видя Оливие, който му се усмихваше. Кристоф никак не се изненада и промълви само:

— Ах, ето те най-сетне!

Видението изчезна…

Кристоф скочи буйно, като блъсна масата и събори стола. Косите му настръхнаха. За миг застина, посинял от ужас, зъбите му тракаха…

От този миг — макар и нищо да не знаеше и да си повтаряше: „Не зная нищо“, той знаеше всичко. Сигурен беше в това, което щеше да се случи.

Не го сдържаше в стаята. Излезе на улицата и скита цял час. Когато се върна, портиерът му предаде във фоайето на хотела писмо. Писмото. Сигурен беше, че то го очаква в хотела. Ръката му трепереше, когато го пое. Качи се в стаята си, за да го прочете. Отвори го, разбра, че Оливие е мъртъв, и загуби съзнание.

Писмото беше от Манус. Манус му пишеше, че като е скрил това нещастие предната вечер, за да ускори заминаването му, той само се е подчинил на желанието на Оливие, който искал приятелят му да се спаси, че Кристоф нищо не би помогнал, ако бе останал, освен да погуби и себе си, че бил длъжен да остане жив заради паметта на приятеля си, заради другите си приятели и заради собствената си слава… и пр. и пр. Орели беше добавила три реда с едрия си треперлив почерк, за да му каже, че тя ще се погрижи за клетия млад господин…

Когато Кристоф дойде на себе си, той изпадна в истински ярост. Искаше да убие Манус. Изтича на гарата. Холът на хотела бе празен, улиците — безлюдни. Редките закъснели минувачи в нощта не обърнаха внимание на този мъж с безумни очи, който дишате с мъка. Беше се вкопчил в своята идея-фикс, подобно на булдог, захапал плячката си: „Да убие Манус! Да го убие!…“ Искаше да се върне в Париж. Нощният бърз влак беше заминал преди един час. Трябваше да чака до сутринта. Невъзможно му бе да чака! Взе първия влак, който заминаваше в посока към Париж. Той се спираше на всяка гара. Сам във вагона, Кристоф крещеше:

— Не вярно! Не е вярно!

На втората спирка след френската граница влакът спря окончателно. Не отиваше по-далеч. Тръпнещ от гняв, Кристоф слезе и разпита за друг влак. Той се сблъска с безразличието на полузадрямалите железничари. Каквото и да направеше, щеше да пристигне много късно. Много късно, за да завари Оливие. Нямаше да успее дори да се срещне с Манус. Щяха да го арестуват преди това. Какво да прави? Какво всъщност искаше? Да продължи пътя си? Да се върне назад? Имаше ли смисъл? Имаше ли смисъл?… Мина му през ум да се предаде на един полицай, който идваше срещу него. Неясният инстинкт за самосъхранение го въздържа и му внуши да се върне в Швейцария. Никакъв влак не тръгваше вече нито в едната, нито в другата посока, преди два-три часа. Кристоф седна в чакалнята, но не можа да остане там, излезе от гарата, тръгна наслуки в нощта. Озова се сред пустото поле — ливади, тук-там осеяни с борове, предвестници, на голямата гора. Той потъна в нея. Едва направил няколко крачки, се хвърли на земята и застена:

— Оливие!

Легна напреко на пътя и се разрида.

Изправи се едва когато в далечината изсвири локомотив. Тръгна към гарата. Обърка пътя, вървя цялата нощ. Имаше ли значение къде отива? Да върви, за да не мисли, да върви, докато престане да мисли, докато падне мъртъв. Ах, ако можеше да умре!

Призори се озова във френско село, доста отдалечено от границата. Цялата нощ се беше отдалечавал от нея. Влезе в някаква странноприемница, яде лакомо, стана и тръгна пак. През деня се повали посред една ливада. Спа в нея до вечерта. Когато се събуди, започваше нова нощ. Яростта му бе стихнала. Останала му беше само жестоката болка, която не му позволяваше да си поеме дъх. Довлече се до един чифлик и помоли за парче хляб и стиска слама, за да пренощува. Чифликчията го погледна внимателно, отряза му една порязаница от домашния хляб, заведе го в обора и го заключи вътре. Легнал на сламата до издаващите блудкава миризма крави, Кристоф лакомо изяде хляба си. По лицето му се стичаха сълзи. Не можеше да утоли нито глада, нито скръбта си. И тази нощ сънят го освободи за няколко часа от мъките му. На другия ден го събуди шумът на отварящата се врата. Той остана да лежи неподвижно. Не искаше да се връща към живота. Чифликчията се спря пред него и го загледа продължително; държеше в ръката си някаква хартия, към която сведе очи. Накрая той пристъпи към Кристоф и тикна под носа му един вестник. На първата страница — неговият портрет.

— Това съм аз — каза Кристоф. — Предайте ме.

— Станете — отвърна чифликчията.

Кристоф стана. Мъжът му кимна да върви след него. Минаха зад хамбара и тръгнаха по пътека, която се виеше между овощни дървета. Стигнаха до един кръст. Селянинът показа един път на Кристоф и му каза:

— Границата е натам.

Кристоф тръгна машинално. Не знаеше защо върви. Сломен беше и духом, и тялом. На всяка крачка му се искаше да спре. Чувствуваше обаче, че ако спре, няма да може вече да се дигне от мястото, където ще се отпусне. Вървя пак целия ден. Нямаше нито су, за да си купи хляб. Пък и избягваше да минава през селата. Воден от странен инстинкт, който се изплъзваше от разума му, този мъж, който искаше да умре, се страхуваше да не би да го уловят. Тялото му приличаше на бягащо, преследвано животно. Физическите му неволи — умората, гладът и смътният ужас, който се надигаше в изтощеното му същество, заглушаваха засега нравствената му покруса. Копнееше само да намери убежище, където да се затвори с нея и да й се отдаде на воля.

Мина границата. Зърна в далечината град, над който стърчаха кули и тънки камбанарии, фабрични комини, чиито дълги пушеци се стичаха като бавни, черни реки всичките в една посока под ръмящия дъжд, в сивия въздух. Беше на края на силите си. Точно тогава си спомни, че познаваше в този град един лекар от своя край, Ерих Браун, който му бе писал миналата година след един негов успешен концерт, за да му припомни съществуването си. Колкото и безинтересен да му беше Браун и колкото и чужд да беше на неговия живот, воден от инстинкта си на ранено животно, Кристоф напрегна последните си сили, за да рухне в дома на някой, който не му е съвсем непознат.

* * *

Той влезе в сивия, червеникав град под завесата на пушеците и дъжда. Вървеше направо, без да вижда нищо, осведомяваше се за пътя, бъркаше, връщаше се обратно, блуждаеше наслуки. Беше съвсем изнемощял. За последен път напрегна опънатата си до скъсване воля, за да се изкачи по стръмните улички, чиито стълби водеха до върха на тесен хълм, отрупан с къщи, които се тълпяха около мрачна църква. Шестдесет стъпала от червен камък, като след всеки три или шест имаше тясна площадка за вратата на някоя къща. На всяка площадка Кристоф си поемаше дъх, залитайки. Горе над църковната камбанария кръжаха гарвани.

Най-сетне той прочете на една врата името, което търсеше. Потропа. Уличката тънеше в мрак. От умора затвори очи. В него бе черна нощ… Цели векове минаха бегом…

Малката врата се открехна. На прага се показа една жена. Лицето й тънеше в сянката, но силуетът й се очертаваше на светлия фон на малка градина, в дъното на дълъг коридор, огряна от залязващото слънце. Жената беше висока, стоеше изправена, без да говори, чакайки той пръв да каже нещо. Той не виждаше очите й, усещаше само погледа й. Попита дали тук живее доктор Браун и каза кой е. Думите с мъка излизаха от гърлото му. Беше смазан от умора, жажда и глад. Без да каже нито дума, жената влезе в къщата и Кристоф тръгна след нея. Тя го въведе в тъмна стая със затворени капаци. Той се блъсна в мрака с нея; коленете му се докоснаха до безмълвното й тяло. Тя излезе и затвори вратата, като го остави сам, без светлина. Той стоеше неподвижно, за да не би да бутне нещо, облегнат на стената, опрял чело до гладката мазилка. Ушите му бръмчаха, пред очите му играеха тъмни петна.

На горния етаж някой отмести стол, чу се изненадан възглас, шумно се затвори врата. По стълбата се чуха тежки стъпки.

— Къде е той? — попита нечий познат глас.

Вратата на стаята се отвори.

— Как? Оставили сте го на тъмно? Анна! Ах, дявол взел го! Донесете свещ!

Кристоф беше толкова слаб, чувствуваше се така загубен, че грубият, сърдечен глас му подействува благотворно в жалкото състояние, в което беше. Той сграбчи протегнатите към него ръце. В стаята светна. Двамата мъже се загледаха. Браун беше дребен, с червендалесто лице и черна брада, остра и неравно поникнала, с добродушни засмени очи зад стъклата, с голямо, издуто, сбръчкано и неизразително чело, гладки, сресани на път коси. Беше направо грозен, но на Кристоф му беше приятно да го гледа и да стиска ръцете му. Браун не скри изненадата си.

— Господи! Колко сте се променили! И какъв е видът ви!

— Идвам от Париж. Избягах — промълви Кристоф.

— Зная, зная, четохме във вестника: пишеха, че са ви заловили. Слава богу! Ние с Анна много се безпокояхме за вас.

Той замълча и посочи на Кристоф безмълвната фигура, която го бе приела в къщата.

— Жена ми.

Тя се беше спряла при вратата с лампа в ръка. Сдържан израз, добре очертана брадичка. Светлината падаше върху кестенявите й коси с червеникави отблясъци и върху матовите й страни. Тя подаде ръка на Кристоф доста сковано, притиснала лакът до тялото си. Той я пое, без да я погледне. Едва се държеше на краката си.

— Дойдох… — опита се той да обясни. — Помислих си, че вие не бихте имали нищо против… ако не ви притеснявам много… да ме приютите за един ден…

Браун не го остави да довърши.

— За един ден ли?… За двадесет, петдесет, колкото искате! Докато сте в нашия град, ще живеете у нас. И надявам се да останете повече. Това е чест и щастие за нас.

Топлите му думи разстроиха Кристоф. Той се хвърли в прегръдките на доктора.

— Мили ми Кристоф, мили ми Кристоф — шепнеше Браун. — Но той плаче… Какво му става?… Анна! Анна! Бързо! Той губи съзнание!

Кристоф се бе отпуснал безжизнено в ръцете на домакина. Припадъкът, който предусещаше от няколко часа насам, го повали на земята.

Когато отвори очи, лежеше в голямо легло. Дъх на влажна пръст долиташе от отворения прозорец. Браун се беше навел над него.

— Извинете — промълви Кристоф, като понечи да се изправи.

— Но той умира от глад! — извика Браун.

Жена му излезе и се върна с една чаша; даде му да пие. Браун му поддържаше главата. Кристоф се посъживи, но умората бе по-силна от глада. Едва отпуснал глава на възглавницата, той заспа. Браун и жена му останаха край него. Когато се убедиха, че той се нуждае главно от отдих, те го оставиха сам.

* * *

Това беше сън, траещ като че ли цели години, тежък, угнетителен сън, напомнящ олово в дъното на езеро, когато човек е в плен на натрупалата се умора и на чудовищни кошмари, които вечно бродят край дверите на волята. Искаше да се събуди, изгаряше от огън, чувствуваше се сломен и загубен в непознатата нощ; чуваше някакви часовници, които прозвъняваха нескончаеми половинки. Не можеше нито да диша, нито да мисли, нито да помръдне. Беше омотан, със затъкната уста, като човек, когото искат да удавят, опитваше се да се освободи и потъваше отново на дъното… Най-сетне изгря зората, лъсна сива зора на дъждовен ден. Непоносимата температура, която го изгаряше, беше спаднала, но тялото му лежеше, смазано сякаш под цяла планина. Той се събуди. Ужасно пробуждане.

— Защо да отварям отново очи? Защо да се събуждам? Нека остана неподвижен като клетото ми момче, което лежи под земята…

Проснат на гръб, той не помръдваше, макар че тялото му бе изтръпнало в леглото. Ръцете и краката му тежаха като камъни. Беше в гроб. Зловеща светлина. Няколко капки дъжд звъннаха по стъклата. Птиче жално писукаше в градината. О, какво мъчение е животът! Колко жесток и излишен!…

Часовете течаха. Браун влезе. Кристоф не обърна към него глава. Когато видя, че очите му са отворени, Браун го повика весело. И тъй като Кристоф продължаваше да гледа втренчено тавана с унило изражение, той се зае да разсее тъгата му. Седна на леглото и заговори шумно. Този шум бе непоносим на Кристоф. Той направи свръхчовешко усилие, за да промълви:

— Моля ви се, оставете ме сам…

Добрият човек тутакси промени тона си.

— Искате да бъдете сам? Но, разбира се! Естествено! Лежете си спокойно. Почивайте си, не говорете. Ще ви носим яденето и никой няма да разговаря с вас.

Само че му беше невъзможно да говори лаконично. След нескончаеми обяснения той излезе от стаята, стъпвайки внимателно с грубите си обувки, под които паркетът скърцаше. Кристоф отново остана сам, потънал в смъртната си умора. Мисълта му се разтваряше като че ли в някаква мъчителна мъгла, той се изтощаваше, за да проумее… Защо се бе запознал с Оливие? Защо го бе обикнал? Какъв бе смисълът на жертвата на Антоанет? За какво изобщо бяха всички тези съществования, всички тези поколения, толкова много изпитания и надежди, които завършваха със смъртта на Оливие и потъваха ведно с нея в пустотата?… Безсмислие на живота. Безсмислие на смъртта. Едно зачеркнато от живота същество, цял един род изчезнал, без да остави следа. Не се знае кое взема връх гнусното или смешното. Искаше му се да се изсмее злостно от отчаяние и ненавист. Безсилието пред тази огромна скръб, огорчението му от това безсилие го убиваха. Сърцето му бе разбито…

Никакъв шум в къщата освен стъпките на доктора, излизащ да посети пациентите си. Кристоф бе загубил всяка представа за времето, когато се появи Анна. Тя му носеше вечерята на поднос. Погледна я, без да помръдне, без да раздвижи дори устни, за да й благодари. Но във втренчените му очи, които като че ли нищо не виждаха, се отпечата с фотографическа яснота образа на младата жена. Доста по-късно, когато я опозна по-добре, той продължаваше да я вижда все такава. По-пресните възприятия не успяха да заличат първата представа. Тя имаше гъсти, събрани на тежък кок коси, изпъкнало чело, широки скули, къс и правилен нос, упорито свеждаше очи, а когато срещнеше друг поглед, очите й ставаха убегливи и неискрени. Устните й бяха малко месести, плътно прилепнали, видът й беше начумерен, почти суров. Беше висока, изглеждаше здрава и добре сложена, но като че се чувствуваше неудобно в тясната си рокля и движенията й бяха сковани. Без да каже нито дума, тя сложи безшумно подноса на масата до леглото и си излезе с прибрани до тялото ръце и наведено чело. Кристоф и не помисли да се изненада от странното и малко смешно нейно появяване. Не се докосна до яденето и продължи да страда безмълвно.

Денят изтече. Пак се свечери и Анна отново му донесе ядене. Тя намери недокоснато това, което му бе оставила сутринта, и го отнесе обратно, без да каже нито дума. Дори не се сети да каже някоя топла дума, с каквато всяка жена инстинктивно се обръща към болен човек. Като че ли Кристоф не съществуваше или почти не съществуваше за нея. Този път той изпитваше глухо раздразнение, докато следеше несръчните й, сковани движения. Все пак признателен й беше, че не се опитва да го заговори. Оцени още повече мълчанието й, когато след нея нахълта докторът; той бе разбрал, че Кристоф не се е докоснал до яденето си сутринта, и възмутен от жена си, че не го е накарала насила да го изяде, сам се опита да принуди Кристоф. За да бъде оставен на мира, Кристоф изпи няколко глътки мляко. После се обърна към стената.

Втората нощ премина по-спокойно. Тежкият сън повлече Кристоф в небитието. Не остана нито следа от омразния живот… Събуждането обаче беше още по-потискащо. Кристоф си припомни най-подробно съдбоносния ден, нежеланието на Оливие да излезе от къщи, настойчивите му молби да се приберат и си заповтаря отчаяно: „Аз го погубих!…“

Невъзможно му беше да стои повече сам, неподвижен, разкъсван от ноктите на сфинкса с неумолими очи, който продължаваше да му задава довеждащите го до безумие въпроси, облъхвайки го с мъртвешкото си дихание. Стана трескаво. Едва се довлече до вратата и заслиза по стълбата. Щом чу човешки глас, понечи да побегне.

В трапезарията видя Браун. Той посрещна Кристоф с обичайните си дружески възклицания и веднага го заразпитва за парижките събития. Кристоф улови ръката му.

— Не, не ме питайте нищо. По-късно… Не бива да ми се сърдите. Не мога. Страшно съм уморен…

— Зная, зная — отвърна ласкаво докторът. — Зле сте с нервите. Това е от преживените вълнения. Не говорете. Не се тревожете. Чувствувайте се свободен. Тук сте у дома си. Няма да се занимаваме с вас.

Той удържа на думата си. За да не уморява с присъствието си своя гост, изпадна в другата крайност: не смееше вече да разговаря дори с жена си; говореха тихо, вървяха на пръсти. Раздразнен от умишленото мълчание и шепот, Кристоф помоли Браун да не изменят заради него обичайния си начин на живот.

И така, през следващите дни никой не се занимаваше с Кристоф. Той седеше с часове в някой ъгъл или бродеше из къщата, сякаш унесен в мечти. За какво мислеше? Не би могъл да каже. Вече почти нямаше сили да страда. Беше унищожен. Сърцето му бе така пресушено, че се ужасяваше. Имаше само едно желание: да бъде погребан заедно с него и да се сложи край на всичко. Веднъж видя вратата на градината разтворена и излезе. Но толкова се разстрои от ярката светлина, че бързо се прибра и залости вратата на стаята си, като затвори и капаците. Хубавите дни бяха изтезание за него. Намразил беше и слънцето. Природата го смазваше с неумолимото си безразличие. На масата изяждаше безмълвно храната, която му поднасяше Браун, и свел очи, не продумваше. Един ден Браун му показа пианото в салона. Кристоф се извърна ужасен. И най-малкият шум му беше противен. Мълчание, мълчание и нощ… Чувствуваше в себе си само огромна празнота, нужда от празнота… Свършено беше с неговата жизнерадост, с птицата с мощни криле, която в буен порив политаше с песен! По цели дни седеше в стаята и само неравното тиктакане на часовника в съседната стая му създаваше усещането, че живее, набивайки се в съзнанието му. И все пак дивната птица на радостта не го беше напуснала, понякога тя литваше внезапно и се блъскаше в решетките, а дълбоко в душата му се надигаше бурна скръб — „отчаяният вопъл на съществото, останало само в необятната, обезлюдена шир…“

За нещастие в този свят човек почти никога няма спътник. Само спътнички може би и случайни приятели. Лесно раздаваме името приятел. А всъщност едва ли имаме повече от един приятел в живота си. И малцина са хората, които го имат. Но това щастие е толкова голямо, че човек просто не може да живее, ако го загуби. То е изпълвало живота ви, без да съзнавате. Отива си: съществуването ги опустява. Загубили сте не само любимия приятел, но и всякакъв смисъл да обичате, не откривате смисъл и в това, че са ви обичали. Защо сте живели? Защо?

Ударът, нанесен на Кристоф със смъртта на Оливие, беше още по-жесток, защото го сполетя точно когато цяло го му същество беше тайно разколебано. Има периоди, когато в дълбините на човека се извършват неосъзнато сериозни преобразования. Тогава тялото и душата са по-уязвими спрямо всичко, което идва отвън. Духът е отслабнал, разяжда го неясна тъга, човек е преситен и равнодушен към делата си и неспособен да види онова, което в бъдеще ще прави. При подобни кризи повечето хора са обвързани със семейни задължения, защитна броня, макар и тя безспорно да им отнема необходимата вътрешна свобода да преценят собствените си възможности, да се ориентират и да започнат нов, пълноценен живот. Колко потиснати горести, колко горчиви разочарования… Върви, върви! Трябва да превъзмогнеш това състояние!… Служебните задължения, грижата за семейството поддържат човека като впряг, както смазаният от умора кон спи прав, но продължава да върви. Но напълно свободният човек е лишен от опора в подобни часове на пустота, лишен е от подтик, който да го принуди да върви напред. Продължава да крачи по навик: не знае накъде. Силите му се подкопани, съзнанието замъглено. Горко му, ако в този миг на сомнамбулизъм внезапно го пробуди гръм! Той ще рухне!…

* * *

Най-сетне няколко писма от Париж успяха да стигнат до Кристоф и го измъкнаха от отчаяната му апатия. Бяха от Сесил и госпожа Арно. Носеха му утешителни думи. Жалки утешения! Безполезни утешения!… Хората, които говорят за скръбта, не са истински скърбящите… Тези писма бяха за него по-скоро отзвук от изчезналия глас… Не намери сили да отговори; и писмата секнаха. В унинието си той се стараеше да заличи следите си. Да изчезне… Страданието е несправедливо: всички, които бе обичал, не съществуваха вече за него. В продължение на седмици настървено се мъчеше да съживи умрелия приятел: разговаряше с него, пишеше му.

„Моя душа, не получих днес писмо от теб. Къде си? Върни се, върни се, кажи ми нещо, пиши ми!…“

Но нощем, въпреки че много му се искаше, не можеше да го види в съня си. Човек рядко сънува съществата, които е загубил, защото загубата им е много мъчителна. Те изплуват по-късно ведно със забвението.

И все пак външният живот постепенно се прокрадваше в гробницата на неговата душа. Кристоф започна да долавя различните шумове в къщата и несъзнателно да проявява интерес към тях. Узна в кои часове, колко пъти на ден и по какъв начин се отваря и затваря пътната врата в зависимост от посетителите. Разпознаваше стъпките на Браун: представяше си го, като се връща от визитациите си, докато се спира в антрето и окачва шапката и палтото си все по същия вманиачено грижлив начин. А когато не чуеше някой обичаен шум в определеното време, без да иска, търсеше причината за тази промяна. На масата започна да следи машинално разговора. Забеляза, че почти винаги Браун единствен говори. Жена му се задоволяваше с кратки отговори. Браун не се смущаваше от липсата на събеседници. Той разказваше с добродушна бъбривост кои болни е посетил и какви клюки е чул. Веднъж Кристоф случайно го погледна, докато разправяше нещо: лицето на Браун грейна, той се чудеше как да привлече вниманието му.

Кристоф се опита да се върне към живота… Каква умора! Чувствуваше се стар, стар като света!… Сутрин, когато станеше и се погледнеше в огледалото, не можеше да понася тялото си, жестовете си, глупавото си изражение. Да стане, да се облече, защо?… Полагаше огромни усилия, за да се застави да работи. Повдигаше му се! Какъв смисъл имаше да твори, след като всичко е обречено да загине? Музиката му бе станала непоносима. Можеш да съдиш правилно за изкуството — а и за всичко друго — само чрез страданието. Нещастието е пробният камък. Само тогава проличават тези, които надживяват вековете, които са по-силни от смъртта. Малцина устояват. Внезапно разкриваш посредствеността на някои души, на които много си разчитал — любими художници, близки приятели. Кой изплува? Колко кухо отеква красотата на света, когато по нея почука с пръсти скръбта!

Но и скръбта се уморява, и нейната ръка отмалява. Нервите на Кристоф не бяха вече така напрегнати. Той спеше, все спеше. Като че ли никога нямаше да утоли жаждата си за сън.

И най-сетне една нощ заспа толкова дълбоко, че се събуди едва следобед на другия ден. Къщата беше безлюдна. Браун и жена му бяха излезли. Прозорецът беше отворен, лъчезарният ден се усмихваше. Кристоф се почувствува освободен от смазващото го бреме. Стана и слезе в градината. Тесен правоъгълник, ограден със стени, покрит с трева и градски цветя; люлка, по която се виеха пълзящи растения и рози. Тънка струйка вода се сцеждаше от облепена с раковини и камъчета пещера; акация, опряла стъбло о стената, навеждаше уханните си клони над съседната градина. Отвъд нея се издигаше старата църковна камбанария, иззидана от червени тухли. Беше четири часът следобед. Градината тънеше вече в сянка. Слънцето все още огряваше върха на дървото и червената камбанария. Кристоф седна под беседката, гърбом към стената, извърнал назад глава, загледан в бистрото небе, което прозираше между преплетените вейки на лозницата и розите. Стори му се, че се събужда след тежък кошмар. Всичко около него бе застинало безмълвно. Над главата му висеше унило клонче от розовия храст. Внезапно най-хубавата роза започна да рони листата си и умря. Снежнобелите й листенца се пръснаха. Все едно угасна невинен живот. Така просто!… Смъртта на розата придоби вълнуващ смисъл за Кристоф. Той се опита да си поеме дъх и скрил лице в ръцете си, се разрида…

Камбаните се обадиха от черковната кула. Други гласове им отговориха от по-отдалечените църкви… Кристоф не съзнаваше, че времето тече. Когато повдигна глава, камбаните бяха млъкнали, слънцето бе изчезнало. Той се чувствуваше облекчен от сълзите; душата му бе окъпана. В него избликна струйка музика, докато гледаше тънкия лунен сърп, който се плъзгаше по здрачното небе. Стресна го шум от стъпки. Качи се в стаята си, превъртя два пъти ключа и отприщи извора на музиката. Браун го извика за вечеря; почука на вратата, опита се да я отвори. Кристоф не му отговори. Обезпокоен, Браун погледна през ключалката и се успокои, защото видя, че Кристоф покриваше с ноти листата, върху които бе почти легнал.

Няколко часа по-късно Кристоф слезе изчерпан; докторът го чакаше търпеливо в стаята на долния етаж, зачетен в някаква книга. Кристоф го прегърна, извини се за досегашното си държане и без Браун да го пита, заразказва драматичните събития през последните седмици. Само този път заговори за тях, като при това не беше сигурен дали Браун правилно го разбира: защото говореше несвързано. Нощта беше напреднала и въпреки любопитството си Браун умираше за сън. Най-сетне — часовникът удари два часа — Кристоф забеляза умората му. Казаха си лека нощ.

От този миг Кристоф се промени. Временната му възбуда не трая дълго, той пак изпадна в плен на скръбта си, но вече нормална скръб, която не му пречеше да живее. Нямаше как, трябваше да се върне към живота! Загубил най-скъпото си същество на света, раздиран от мъка, носещ смъртта в душата си, този човек беше така тиранично, така пълнокръвно жизнен, че жизнеността му се прокрадваше в печалните му думи, блестеше в погледа му, излъчваше се от устата и движенията му. Но в самата сърцевина на неговата жизненост се беше загнездил червей, който я разяждаше. Кристоф имаше пристъпи на отчаяние. Изпитваше остра болка. Понякога беше спокоен, насилваше се да чете или да се разхожда: внезапно си припомняше усмивката на Оливие, умореното му нежно лице… Сякаш нож се забиваше в сърцето му… Той залиташе, улавяше се за гърдите и стенеше. Веднъж свиреше нещо от Бетховен с някогашното си увлечение… Внезапно спря, просна се на пода, зарови лице във възглавниците на едно, кресло и застена: „Мое момче!…“

Най-мъчителното беше усещането, че вече всичко е изживял. А то го обземаше на всяка крачка. Постоянно се натъкваше на едни и същи жестове, едни и същи думи, постоянно се повтаряха предишните изживявания. Всичко му беше познато, можеше да предвиди всичко. Дадено лице, напомнящо някого от миналото, щеше да каже еди-какво си — той беше сигурен предварително в отговора — и то действително казваше същите неща. Аналогични същества минаваха през аналогични фази, сблъскваха се със същите препятствия, изхабяваха се по същия начин. Ако е вярно, че „нищо не е по-уморително в живота от повторното влюбване“, колко по-уморително е повторното живеене! Човек може да полудее. Кристоф се мъчеше да не мисли за това, защото беше необходимо да не мисли, за да може да живее, а трябваше да живее. Мъчително лицемерие, което не иска да излезе наяве, от срам, едва ли не от жалост, непобедима потребност да се живее, която се спотайва! Макар и да знае, че няма утешение, човек сам си създава утешения. Дълбоко убеден, че животът няма никакъв смисъл, сам си изковава основания да живее. Внушава си, че трябва да живее, макар никой друг освен него да не държи на това. Ако се наложи, той е готов да измисли, че умрелият го подтиква да живее. Дори и да съзнава, че приписва на мъртвия думите, които му се ще да каже. Каква жалка история!…

Кристоф отново пое своя път; стъпките му сякаш си възвърнаха предишната увереност, сърцето му затвори дверите към своята скръб; той никога вече не заговори за нея с другите, а и избягваше да остане насаме с нея — изглеждаше спокоен.

„Истинските страдания — пише Балзак — са привидно спокойни в коритото, което са си издълбали, и сякаш са задрямали, но всъщност продължават да разяждат душата.“

Ако някой познаваше истински Кристоф и го наблюдаваше внимателно, докато сновеше насам-натам, свиреше или дори се смееше — сега той се смееше! — би почувствувал, че в този силен мъж с пламтящи от жизненост очи има нещо разрушено, и то в самата сърцевина на съществото му.

* * *

Щом отново се бе закотвил в живота, трябваше да си осигури средства за препитание. И дума не можеше да става за него да напусне града. Швейцария беше най-сигурното убежище; а и къде би могъл да намери по-предано гостоприемство? Гордостта му обаче не можеше да приеме мисълта да бъде в тежест на приятеля си. Въпреки възраженията на Браун, който не искаше да вземе нищо от него, той не бе спокоен, докато не си намери няколко урока по пиано, които му дадоха възможност да заплаща редовно известна сума на своите домакини. Намирането на уроци не беше много лесно, слухът за революционните му подвизи се беше разпространил и буржоазните семейства не бяха склонни да въведат в домовете си човек, който минаваше за опасен или в най-добрия случай за странен, следователно не съвсем порядъчен. Но същевременно известността му като музикант и ходатайството на Браун му обезпечиха достъп до четири-пет не толкова страхливи семейства, по-любопитни или желаещи от снобизъм да се отличават от другите. И те обаче най-зорко го наблюдавала и поддържаха необходимата дистанция между учители и учениците.

Животът у Браун протичаше по точно установен ред. Сутрин всеки се занимаваше с работата си: докторът отиваше при болните си, Кристоф даваше уроците си, госпожа Браун пазаруваше или се грижеше за спасението на душата си. Кристоф се връщаше към един часа, обикновено преди Браун, който не позволяваше да го чакат. Сядаше на масата с младата жена. Това не му беше особено приятно, защото тя не му беше никак симпатична и той не можеше да завърже разговор с нея. Тя изобщо не се опитваше да измени отношението му, макар да беше невъзможно да не го съзнава. Не се стараеше да се хареса нито с облеклото, нито с ума си. Никога не го заговаряше първа. Липсата на изящество в движенията и дрехите й, несръчността й биха отдалечили всеки мъж като Кристоф, чувствителен към женската миловидност.

Когато си припомнеше одухотворената елегантност на парижанките, той неволно си мислеше, гледайки Анна: „Колко е грозна!“

А това не беше вярно; и той скоро забеляза колко хубави бяха косите, ръцете, устата, очите й — в редките мигове, когато му се удадеше да срещне вечно убягващия й поглед. Но не промени преценката си. От учтивост се чувствуваше задължен да говори с нея, търсеше с мъка тема за разговор. Тя никак не му помагаше. Два-три пъти направи опит да я разпита за града, за мъжа й, за нея самата. Нищо не можа да измъкне. Отговаряше възможно най-банално. Насилваше се да се усмихва. Но усилието й създаваше неприятно впечатление. Усмивката й беше принадена, гласът — глух; почти след всяка дума млъкваше; всяко изречение беше последвано от мъчително мълчание. Накрая Кристоф започна да разговаря колкото може по-малко с нея: тя му бе признателна. И двамата изпитваха облекчение, когато докторът се върнеше. Той беше винаги в добро настроение, шумен, улисан, непринуден, прекрасен човек. Ядеше, пиеше, говореше, смееше се, като минаваше мярката във всичко. Анна разговаряше малко с него, но в разговорите им ставаше дума, кажи-речи, само за яденето, което ядяха, и за цените на разните продукти. Понякога за забавление Браун я закачаше за благочестивите й занимания и за проповедите на пастора. Тя застиваше недоволно и млъкваше оскърбена. По-често докторът разказваше за болните си. Много охотно описваше с най-големи подробности някои отблъскващи случаи и това караше Кристоф да излиза от кожата си. Той хвърляше салфетката си на масата с отвратена гримаса за радост на разказвача. Браун тутакси млъкваше и успокояваше смеешком приятеля си. При следващото ядене пак започваше. Тези болнични шеги като че ли имаха свойството да разсмиват Анна. Тя излизаше от безмълвието си и се изсмиваше внезапно и нервно. Нейният смях в случая издаваше нещо животинско. Може би и тя изпитваше не по-малко отвращение от Кристоф към случките, които я разсмиваха.

Следобед Кристоф имаше малко уроци. Обикновено оставаше в къщи с Анна, а докторът излизаше. Не се виждаха. Всеки работеше в стаята си. Отначало докторът бе помолил Кристоф да даде няколко урока по пиано на жена му; според него тя била много музикална. Кристоф накара Анна да му изсвири нещо. Тя не чака да я молят, въпреки че не й беше приятно; но и в това прояви обичайната си липса на очарование: свиреше механично, невъобразимо безчувствено. Всички тонове бяха равни за нея: никъде никакво ударение; когато се наложи да обърне страницата, тя спря посред една музикална фраза, без да бърза, а после продължи от следващия тон. Кристоф така се раздразни, че едва не я наруга. Не можа да изтърпи да не си излезе преди края на пиесата. Тя ни най-малко не се смути, продължи невъзмутимо до последния тон и не се показа нито оскърбена, нито обидена от нелюбезността му. Като че ли дори не я забеляза. Само че повече не стана дума за музика между тях. Когато Кристоф излизаше следобед и се връщаше неочаквано, случваше се да завари Анна на пианото, разучавайки с ледено и глупаво упорство някой такт, повтаряйки го петдесет пъти неуморно, без никакво въодушевление. Никога не свиреше, когато знаеше, че Кристоф е в къщи. Отделяше на грижите по домакинството всичкото си време, което не посвещаваше на благочестивите си занимания. Шиеше, пришиваше, надзираваше прислужницата, като маниачка поддържаше ред и чистота. Мъжът й я считаше славна жена, малко странна „като всички жени“, но и „предана като всички“ — обичаше да добавя той. По последната точка Кристоф имаше in petto задръжки. Брауновата психология му се струваше крайно опростителска, но в крайна сметка това си беше негова работа и Кристоф престана да се занимава повече с този въпрос.

След вечеря се събираха в салона. Браун и Кристоф разговаряха, Анна работеше. По настояване на Браун Кристоф се бе съгласил да свири и свиреше до късно в обширния зле осветен салон, гледащ към градината. Браун изпадаше в захлас… Кой не познава подобни хора, влюбени страстно в творби, които не разбират или разбират погрешно! (Та те именно за това ги обичат!) Кристоф вече не се сърдеше. Беше срещал толкова глупци в живота си! Но при някои особено наивни и нелепи възторжени възклицания той преставаше да свири и се качваше в стаята си. Накрая Браун се досети защо и сложи сурдинка на забележките си. Впрочем любовта му към музиката бързо бе утолена; той не можеше да слуша внимателно повече от четвърт час: вземаше вестника си или дремеше, оставяйки Кристоф на мира. Седнала в дъното на стаята, Анна не казваше нито дума; тя държеше ръкоделието си на скута и уж работеше, но очите й бяха втренчени в една точка, а ръцете — неподвижни. Понякога излизаше безшумно посред някоя музикална пиеса и не се появяваше вече.

* * *

Така минаваха дните. Кристоф възвръщаше постепенно силите си. Тромавата, но топла сърдечност на Браун, спокойствието в къщата, умиротворяващият редовен домашен живот, необикновено изобилната храна — съгласно немския хранителен режим — възстановяваха силите му. Физическото му здраве беше укрепнало, но духовният механизъм все още боледуваше. Възраждащата се жизненост подчертаваше още по-осезаемо разколебания дух, все още неуспяващ да си възвърне равновесието, подобно на неправилно натоварена лодка, която подскача при най-малко стълкновение.

Живееше в пълно усамотение. Не можеше да установи никаква духовна близост с Браун. Общуването му с Анна се свеждаше едва ли не само до разменяните сутрин и вечер приветствия. Отношенията с учениците му бяха по-скоро враждебни: той не скриваше от тях, че най-доброто, което биха могли да направят, с да престанат да се занимават с музика. Не познаваше никого. Вината не беше само негова, макар че след понесената загуба той се бе отдръпнал далеч от хората. И те страняха от него.

Беше се установил в стар град с умни и енергични обитатели, но изпълнени с патрицианска гордост, затворени в себе си и самодоволни. Буржоазна аристокрация, обичаща труда и високата култура, но тесногръда, набожна, невъзмутимо убедена в своето превъзходство и в превъзходството на града си, чувствуваща се добре в тесния семеен кръг. Стари родове с многочислени разклонения. Всяко семейство събираше роднините в определен ден. Едва открехваше вратите си за останалия свят. Тези могъщи семейства с вековни богатства не изпитваха никаква нужда да извадят на показ заможността си. Те знаеха какво представляват, това им стигаше: мнението на другите нямаше никакво значение. Можеше да се срещнат милионери, облечени като дребни буржоа; говореха на дрезгавия диалект със сочни изрази, отиваха най-добросъвестно в кантората си всеки божи ден, дори когато стигнеха възрастта, в която и най-трудолюбивите хора си разрешават правото на отдих. Жените им се гордееха с домакинската си вещина. Никаква зестра на дъщерите: богатите принуждаваха децата си да изкарат на свой ред суровото чиракуване, през което са минали те. Строга пестеливост в ежедневието. Но много благородно изразходване на огромните богатства за художествени колекции, картинни галерии, социални мероприятия; почти винаги анонимни дарения, значителни и постоянни, било за разни благотворителни фондации, било за обогатяване на музеите. Смесица от величие и недостатъци, свойствена на предишните поколения. Това общество, за което останалият свят като че ли не съществуваше (макар да го познаваха добре поради бизнеса, широките връзки и продължителните далечни пътувания с учебна цел, които синовете задължително предприемаха), това общество, за което известното име, прославеният чужденец нямаха никакво значение до деня, когато то не го е приело и признало, налагаше най-строга дисциплина на членовете си. Всички взаимно се подкрепяха и наблюдаваха действията на останалите. В резултат се бе оформило някакво колективно съзнание, което заличаваше индивидуалните различия под булото на религиозно и духовно уеднаквяване, макар че тези различия бяха много по-подчертани при тези сурови личности. Всички бяха религиозни, всички ходеха редовно на черква. Нито един не се съмняваше или най-малкото не признаваше, че се съмнява. Невъзможно беше човек да си даде сметка какво точно става в душите им, още по-херметично затворени за чуждите погледи, защото знаеха, че са зорко наблюдавани — всеки си присвоява правото да надниква в съвестта на ближния си. Казваха, че дори онези, които напускаха града и се чувствуваха освободени, щом пристъпеха вратите му, отново мигом изпадаха в плен на традициите, обичаите и атмосферата му: най-големите неверници незабавно се чувствуваха принудени да ходят на църква и да вярват. Обратното би им се сторило противоестествено. Липсата на вяра беше характерна за по-низшата класа, която имаше по-лоши маниери. Не беше допустимо човек от тяхната обществена среда да не изпълнява религиозните си задължения. Ако някой явно не изповядваше същата религия, той се самоизключваше от класата си и вече не беше приеман от нея.

Изглежда обаче, че гнетът на тази дисциплина не им се виждаше достатъчен. Те като че ли не се чувствуваха достатъчно обвързани в рамките на своята каста. Вътре в това голямо Verein те бяха образували множество малки Verein, за да се оковат напълно. Наброяваха се няколко стотици такива Verein. И броят им се увеличаваше с всяка измината година. Имаше дружества за всичко: за филантропия, за благочестиви и успоредно с това търговски мероприятия, за изкуство, за наука, за пеене, за музика, за умствени и физически упражнения или просто за да се събират и забавляват заедно. Имаше квартални и професионални. В дружество бяха обединени хората от едно и също съсловие, с еднакъв доход, с еднакво тегло, с еднакво кръщелно име. Казваха, че възнамерявали да основат дружество на непринадлежащите към никое дружество, но това не им се удало, тъй като не намерили необходимите за целта дванадесет участника.

Душата беше пристегната от този троен корсет — градът, кастата, дружеството. Тайна принуда упражняваше натиск над характерите. Повечето свикнаха още от детството си, още от векове; тя им се струваше свещена. Биха сметнали за непристойно и нездравословно, ако се лишат от корсет. Никой не би предположил, че те чувствуват известно притеснение, ако се съди по доволните им усмивки. Но природата си отмъщаваше. От време на време се проявяваше някой разбунтуван индивид, някой ярко изявен творец в областта на изкуството или необуздан мислител — той грубо разчупваше оковите и създаваше затруднения на пазачите на града. Те бяха толкова умни, че ако не успееха да задушат размирника още в зародиша му, когато той се окажеше по-силен, те никога не упорствуваха в борбата против него — тази борба би могла да стигне до скандал. Просто го купуваха. Ако бе художник, настаняваха го в музея, ако бе мислител — в библиотеката. Колкото и да се дереше, плещейки какви ли не нелепости, те се преструваха, че не го чуват… Той напразно тръбеше, че е независим: те го включваха в своята среда, като по този начин неутрализираха въздействието на отровата: лечение чрез хомеопатия. Тези случаи обаче бяха редки, повечето разбунтувания не излизаха на бял свят. Тези мирни домове криеха зад стените си неизвестни трагедии. Случваше се някой техен обитател да се запъти с обичайната си спокойна походка към реката и да се хвърли в нея без никакви обяснения. Друг се затваряше за шест месеца или настаняваше жена си в санаториум, за да възстанови душевното си равновесие. Обсъждаха случая без стеснение, като нещо съвсем естествено, с невъзмутимото спокойствие, което беше една от хубавите черти на града и което съумяваха да запазят дори при допир със страданието и със смъртта.

Тази достолепна буржоазия, строга към себе си, защото ясно създаваше цената си, беше по-малко строга към другите, защото ги уважаваше по-малко. Тя се показваше дори доста либерална спрямо чужденците, пребиваващи временно в града, подобно на Кристоф или някои немски учители, политически емигранти, защото те й бяха безразлични. Впрочем тя ценеше ума. Напредничавите идеи никак не я тревожеха: убедена беше, че няма да могат да въздействуват на нейните синове. Засвидетелствуваше на пришълците ледено добродушие, което ги държеше на известно разстояние.

* * *

Кристоф и без това не се мъчеше да проникне в нейните среди. Той се намираше в състояние на болезнена чувствителност и сърцето му бе невероятно уязвимо. Склонен беше и без това да вижда навсякъде себелюбие, безразличие и да се затваря в себе си.

Освен това пациентите на Браун и доста тесният кръг, към който спадаше жена му, бяха част от малката протестантска общност, отличаваща се с извънредно строгите си морални схващания. На Кристоф там се гледаше с лошо око по две причини — защото бе католик по рождение и защото всъщност беше невярващ. От своя страна и той не одобряваше много неща в тази среда. Макар и да не вярваше вече, той бе белязан от вековния печат на католицизма си, по-скоро поетичен, а не разсъдъчен, снизходителен към човешката природа, стремящ се не толкова да обясни и разбере, колкото да обича или да не обича. Освен това той неволно бе свикнал в Париж, с интелектуалната и духовна свобода. Неизбежно трябваше да се сблъска с това дребнаво набожно общество, където недостатъците на калвинисткия дух бяха особено засилени: религиозният рационализъм подрязваше крилата на вярата и тя увисваше над бездната: защото изхождаше както всеки мистицизъм от подлежащо на оспорване a priori^[1]. Това не беше вече поезия, нито проза, а поезия в проза. Интелектуална гордост, безпрекословна, опасна вяра в разума — техния разум. Можеха да не вярват в бог и в безсмъртието, но вярваха в разума, както католикът вярва в папата или идолопоклонникът в идола си. През ум не им минаваше да оспорят тази вяра. Животът напразно доказваше несъстоятелността й, те бяха готови да отрекат по-скоро него самия. Липса на психология, неразбиране на природата, на скритите сили, на корените на съществото, на „Духа на земята“. Те живееха в някакъв измислен от тях свят, населен от недорасли, опростени, схематични същества. Някои от тях бяха образовани и практични хора; бяха чели и видели много. Но нищо не виждаха, нито четяха както трябва. Извличаха само абстрактни заключения. В жилите им нямаше достатъчно кръв. Отличаваха се с високи морални качества, но не бяха достатъчно човечни: а няма по-голям грях от това. Чистосърдечието им, често безспорно благородно и наивно, понякога комично, ставаше за нещастие в някои случаи трагично. То ги тласкаше към суровост във взаимоотношенията им, към спокойна, незлоблива, уверена в себе си, страшна безчовечност. Та нали истината, правото и добродетелта бяха на тяхна страна? Разумът е силно слънце: то осветява, но и ослепява. В тази суха светлина, без изпарения и сенки, душите израстват обезцветени, с обезкървени сърца.

А ако нещо в този момент бе лишено от смисъл за Кристоф, това бе именно разумът. Това слънце осветяваше за неговите очи само стените на бездната, без да му показва как да излезе от нея, без дори да му даде възможност да зърне дъното.

Колкото до артистичните среди, Кристоф нямаше случай, а му липсваше и желание да общува с тях. Музикантите бяха, общо взето, почтени консерватори от неошумановата и брамсовата епоха, срещу която Кристоф някога се бе борил. Само двамина правеха изключение: органистът Кребс, собственик на реномирана сладкарница, славен човек и добър музикант, който, за да си послужим с думите на един негов съотечественик, щеше да бъде още по-добър, „ако не даваше толкова много овес на своя Пегас“, и един млад композитор, евреин, оригинален талант, изпълнен с голяма неясна сила, който търгуваше с швейцарски изделия: дърворезби, хижи и бернски мечки. По-независими от другите музиканти, навярно защото за тях изкуството не беше професия, те с удоволствие биха се сближили с Кристоф. При други условия и Кристоф би бил любопитен да се запознае с тях, но в този период от живота му всяка артистична и чисто човешка любознателност у него беше притъпена. Беше по-чувствителен към това, което го отдалечаваше от хората, а не към това, което го сближаваше с тях.

Единственият му приятел и довереник на мислите му беше реката, която прекосяваше града — същата мощна родна река, която миеше далеч на север родния му град. Кристоф си припомняше край нея детските си мечти… Но поради гнетящата го тъга и спомените му, както и самият Рейн вземаха мрачна окраска. Привечер, облегнат на парапета на някой кей, той гледаше трескавата река, струящите тежки и тъмни талази, забързани, вечно убягващи, сред които се различаваха само подвижни траурни воали, хиляди ручеи, потоци и водовъртежи — те ту се появяваха, ту изчезваха, подобно на хаотичните мисли в бълнуващото съзнание, които безспир възникват и се разсейват. В този здрачен кошмар се плъзгаха като ковчези призрачни лодки без нито един човешки силует. Мракът се сгъстяваше. Реката ставаше бронзова. Мастилено черната й броня проблясваше под светлините на града и пръскаше тъмни искри. Медни отблясъци от газовите фенери, лунни отблясъци от електрическите лампи, кървави отблясъци от свещите зад стъклата на прозорците. Шепотът на реката изпълваше тъмнината. Вечно клокочене, по-тъжно от морето със своята монотонност.

Кристоф вдъхваше дълбоко по цели часове тази песен, навяваща смърт и печал. С мъка се отскубваше от реката. Качваше се после към жилището си по стръмните улици с червени стъпала, изтъркани по средата; сломен тялом и духом, той се държеше за желязното перило, взидано в стените, което блестеше, осветено от фенера горе на площада пред потъналата в мрак църква…

Непонятно му беше вече защо хората живеят. Когато си спомнеше за борбите, на които бе свидетел, той горчиво се възхищаваше на човечеството и на неговата дълбока вяра. Редуваха се противоположни идеи, реакцията следваше акцията; демокрация, аристокрация; социализъм, индивидуализъм; романтизъм, класицизъм; прогрес, традиция; и все така до веки веков. Всяко ново поколение, изгарящо най-много за десет години, е убедено със същия възторг, че единствено е стигнало до върха и замерва с камъни предшествениците си. То се вълнува, крещи, отрежда си слава и мощ и пада, замеряно с камъни от новодошлите, изчезва на свой ред… Кой ще дойде сега?…

Музикалното творчество не беше убежище за Кристоф. То беше стихийно, безцелно, прекъслечно. Да пише? За кого? За хората ли? Той изживяваше дълбока криза на мизантропия. За себе си ли? Съзнаваше прекалено ясно безсмислието на изкуството, неспособно да запълни пустотата на смъртта. Само сляпата сила, затаена в него, го повдигаше с мощното си крило, но пак се отпускаше пречупена. Приличаше на буреносен облак, гърмящ в мрака. Откакто Оливие бе изчезнал, не му оставаше нищо, нищо! Той се ожесточаваше срещу всичко, което бе запълвало съществуването му, срещу чувствата си, срещу мислите, които по-рано си въобразяваше, че споделя с останалото човечество. Днес му се струваше, че е бил жертва на илюзия. Целият обществен живот почиваше на огромно недоразумение, произтичащо от човешката реч… Ти си въобразяваш, че мисълта ти може да общува с мисълта на другите хора? Всичко се свежда само до словесни отношения. Казващ думи и чуваш думи. Нито една дума обаче няма същия смисъл в две различни уста. И това все още не е нищо: нито една дума, нито една-едничка няма пълния си смисъл в живота. Думите изливат извън рамките на преживяната действителност. Ти казваш: любов и омраза… Няма любов, няма омраза, няма приятели, няма врагове, няма вяра, няма страст, няма добро, няма зло. Само студени отблясъци на светлини от слънца, угаснали от преди векове… Приятели? Не липсват хора, които се домогват до това име!… Каква блудкава действителност! Какво представлява тяхното приятелство; какво представлява изобщо приятелството в общоприетия му смисъл? Колко мигове от живота си отдава на бледия спомен за приятеля си човекът, който твърди, че е приятел? Какво е готов да жертвува за него не от това, което му е необходимо, но от това, което му е излишно, от безделните си мигове, от скуката си? Какво жертвувах самия аз за Оливие? (Защото Кристоф не изключваше себе си, той изключваше само Оливие от общото нищожество, в което за него се сливаха всички човешки същества.) И изкуството е еднакво измамно, както и любовта. Какво място заема всъщност то в живота? Как го обичат хората, които твърдят, че са влюбени в него?… Ограничеността на човешките чувства е невъобразима. Извън инстинкта за съхранение на рода, тази космическа сила, която е лостът на вселената, всички чувства са само прашинки. Повечето хора не са достатъчно жизнени, за да се отдадат изцяло на някоя страст. Те се щадят благоразумно и пестеливо. Те са от всичко по-малко и нищо завършено. Човек, който безрезервно се отдава на всичко, което прави, на всичко, което го терзае, на всичко, което обича, и на всичко, което мрази, е най-голямото чудо, което може да се срещне на земята. Силното чувство е подобно на гения — истинска рядкост. Или, с други думи, то не съществува!…

Така си мислеше Кристоф; а животът се канеше жестоко да го опровергае. Чудото се среща навсякъде, както огънят се таи в камъка: достатъчно е само един удар, за да избликне. Ние не подозираме какви демони дремят у нас.

… Рего non mi destar, deh! parla basso!^[2]

Една вечер, докато Кристоф импровизираше на пианото, Анна стана и излезе, както правеше често по време на свиренето му. Като че ли музиката я отегчаваше. Кристоф не й обръщаше вече внимание: безразлично му беше какво мисли тя. Продължи да свири. После, тъй като му хрумна нещо, което пожела да запише, той спря и изтича в стаята си да вземе нотни листа. Като отвори вратата на съседната стая и тръгна бързо с наведена глава в мрака, той силно се сблъска с нечие неподвижно изправено до входа тяло. Анна… Ударът и изненадата накараха младата жена да извика. Опасявайки се да не би да й е причинил болка, Кристоф я улови сърдечно за ръцете. Те бяха ледени. Тя като че ли трепереше от студ — или може би от вълнение? Пошепна някакво неясно извинение:

— Аз търсех в трапезарията…

Той не чу какво бе търсила, а може би и самата тя не каза. Стори му се странно, че се разхожда в тъмното, за да търси нещо. Но толкова беше свикнал със странните постъпки на Анна, че не й обърна особено внимание.

Един час по-късно той се върна в малкия салон, където прекарваше вечерите заедно с Браун и жена му. Той седна на масата под лампата и започна да пише. Анна шиеше вдясно от него, на края на масата, наведена над ръкоделието си. Зад тях, в ниско кресло до огъня, Браун четеше някакво списание. И тримата мълчаха. От време на време се долавяше ромоленето на дъжда по пясъка на градинските алеи. За да се усамоти напълно, Кристоф бе седнал накриво, обърнат гърбом към Анна; на стената срещу него едно огледало отразяваше масата, лампата и лицата им, наведени над работата. На Кристоф му се стори, че Анна го гледа. Отначало това не го обезпокои. После това настойчиво усещане започна да го притеснява, той вдигна очи към огледалото и видя… Тя наистина го гледаше. И при това с какъв поглед! Той се вкамени, сдържайки дъха си, взрян в отражението й. Тя не знаеше, че той я наблюдава. Светлината на лампата падаше върху бледото й лице, чието обичайно сериозно безмълвие сега бе отстъпило място на напрегната съсредоточеност. Очите й — тези непознати очи, които никога досега не бе успял да улови — бяха втренчени в него: тъмносини, с големи зеници, с пламтящ, суров поглед; те не се откъсваха от него, ровеха в душата му с безмълвна, упорита страст. Нейните ли очи? Възможно ли беше това да са нейните очи? Той ги виждаше и не можеше да повярва. Дали наистина ги виждаше? Обърна се внезапно… Очите бяха наведени. Той се опита да я заговори, да я принуди да го погледне в лицето. Тя му отговори с безизразно лице, без да откъсне от ръкоделието заслонения под непрогледната сянка на синкавите клепачи с къси, гъсти мигли поглед. Ако Кристоф не беше сигурен в себе си, щеше да сметне, че е станал жертва на илюзия. Но той знаеше, че действително го бе видял…

И тъй като съзнанието му беше заето с работата му и Анна малко го интересуваше, странното впечатление бързо се заличи.

Една седмица по-късно той опитваше на пианото една песен, която наскоро беше съчинил. Браун имаше манията, било поради съпружеско честолюбие, било от закачливост, да тормози жена си да пее или да свири. Тази вечер беше особено настойчив. Обикновено Анна се задоволяваше с едно доста сухо „не“. След това не си даваше повече труд да отговаря на подканванията, молбите или шегите му. Този път, за голямо удивление на Браун и на Кристоф, тя сгъна ръкоделието си, стана и се приближи до пианото. Изпя песента, без дори да погледне нотите преди това. Истинско чудо — чудото. Гласът й, дълбок и плътен, не напомняше с нищо приглушения й дрезгав глас, когато говореше. Уверен още от първия тон, без сянка от смущение, без никакво усилие, той придаваше на музикалната фраза вълнуваща широта и чистота. Достигна такава сила в страстта, че Кристоф изтръпна: гласът на Анна звучеше като гласа на собственото му сърце. Загледа я смаян, докато тя пееше, и я видя за първи път. Видя тъмните й очи, в които припламваше дива светлина, видя жестоката й усмивка, сластната уста със стиснати устни, здравите бели зъби, красивите силни ръце, едната от които се опираше на пианото, и добре сложеното тяло, пристегнато от дрехата, отслабнало от прекалено строгия й живот, но чиято младост, сила и хармоничност можеха да се отгатнат.

Тя престана да пее и седна отново с ръце на коленете. Браун я похвали; само че според него тя бе пяла без мекота. Кристоф не каза нищо. Той я гледаше. Тя се усмихваше неопределено, чувствувайки погледа му. Тази вечер между тях се промъкна многозначително мълчание. Тя съзнаваше, че се е издигнала над възможностите си или може би, че за пръв път е била това, което е в действителност. Не знаеше защо.

* * *

От този ден Кристоф почна да наблюдава внимателно Анна. Тя отново бе изпаднала в плен на своята мълчаливост, студено равнодушие и бяс за работа, което дразнеше дори мъжът й и който й помагаше да приспи тъмните пориви на смутения си дух. Кристоф напразно я дебнеше зорко, той не откриваше вече в нея нищо друго освен надутата еснафка от първите дни на познанството им. В отделни моменти тя се вглъбяваше в себе си, без да прави нищо, с втренчени очи. Оставяха я в това положение и четвърт час по-късно я заварваха пак така; не бе помръднала. Когато мъжът й я запитваше за какво мисли, тя се събуждаше от унеса си, усмихваше се и отвръщаше, че не мисли за нищо. И казваше истината.

Нищо не бе в състояние да наруши невъзмутимостта й. Веднъж, докато се обличаше, петролната лампа в стаята й избухна. За миг Анна бе обвита в пламъци. Слугинята избяга, викайки за помощ. Браун се обърка, засуети се, завика и едва не загуби съзнание. Анна скъса връзките на пеньоара си, смъкна подпалилата се вече пола и я стъпка с крака. Когато Кристоф дотича изплашен с каната, която бе сграбчил глупаво, той видя Анна на един стол, по долна фуста, с голи ръце: без ни най-малко да се смути, тя гасеше пламналите пердета с ръце. Обгори се, но не каза нищо по този повод и изглеждаше ядосана само задето са я видели разсъблечена. Изчерви се прикри несръчно раменете си с ръце и се оттегли с изражение на оскърбено достойнство в съседната стая. Кристоф се възхити от спокойствието й, но не беше в състояние да каже дали то доказваше смелостта или безчувствеността й. Бе склонен да го обясни с второто. Наистина тази жена като че ли не се интересуваше от нищо, нито по отношение на другите, нито по отношение на себе си, Кристоф се съмняваше дали има сърце.

Това стана за него несъмнено след една случка, на която бе свидетел. Анна имаше малко черно куче с умни, топли очи, галеното дете на дома. Браун го обожаваше. Кристоф го вземаше със себе си, когато се затваряше в стаята си, за да работи, и често, затворил вратата си играеше с него, вместо да пише. Когато излизаше от къщата, то стоеше на прага, дебнеше го и тръгваше по петите му, защото си търсеше другар за разходка. Кученцето тичаше пред него, преплитайки лапички, и така бързо тупаше с тях по земята, че сякаш подхвърчаше. От време на време се спираше, гордо с пъргавината си, и го гледаше, изпъчило гърди, наперено. Обичаше да важничи; лаеше яростно по някой пън, но забележеше ли отдалече друго куче, побягваше и цяло разтреперано търсеше закрила в краката на Кристоф. Кристоф му се присмиваше и много го обичаше. Откакто се бе отдалечил от хората, той се чувствуваше по-близък до животните; намираше ги достойни за съжаление. Тези нещастни животни, когато човек е добър с тях, се привързват към него така доверчиво! Човек е до такава степен пълен господар на живота и смъртта им, че злоупотребява грозно с властта си, ако се държи грубо с тези безпомощни предани нему същества.

Колкото и ласкаво да беше това мило животно с всички, то явно предпочиташе Анна. Тя не правеше нищо, за да го привлече, но с удоволствие го галеше, позволяваше му да се сгушва в скута й, грижеше се за храната му и като че ли го обичаше, доколкото можеше да обича. Един ден кучето не съумя да се предпази от колелата на някаква кола. Тя го прегази почти пред очите на господарите му. Беше още живо и виеше жално. Браун изтича извън къщата гологлав. Грабна кървавото телце, стараейки се да облекчи страданията на животното. Анна дойде, погледна, без да се наведе, намръщи се погнусена и се отдалечи. Браун със сълзи на очи остана до агонизиращото животно. Кристоф се разхождаше нервно из градината, стискайки юмруци. В това време Анна спокойно даде някакви нареждания на слугинята. Той я запита:

— Нима тази гледка никак не ви вълнува?

Тя отвърна:

— Не можем да направим нищо, нали? По-добре да не мислим за това.

Той почувствува ненавист към нея. После се замисли над странния й отговор. Засмя се. Каза си, че Анна би трябвало да му даде своята рецепта да не мисли за тъжните неща и че животът е лесен за хора, които притежават щастието да нямат сърце. Мина му през ум, че ако Браун умре, Анна никак няма да се смути, и се зарадва, че не е женен. Самотата не му се струваше толкова безрадостна, колкото веригата на навика, която ви свързва за цял живот със същество, за което сте предмет на омраза или — още по-лошо! — за което не сте нищо. Решително тази жена не обичаше никого. Набожността съвсем я бе изсушила.

Един ден, в края на октомври, тя изненада Кристоф. Бяха на масата. Той разговаряше с Браун за едно любовно престъпление, с което се занимаваше целият град. Две девойки италианки, две сестри, били влюбени в един и същ мъж от селото. Тъй като нито едната, нито другата била готова да се жертвува доброволно, хвърлили жребий коя от двете трябва да отстъпи. Загубилата трябвало да се хвърли в Рейн. Когато съдбата казала думата си, необлагодетелствуваната от нея не показала особена готовност да приеме решението. Другата сестра се възмутила от неспазването на дадената дума. От оскърбления минали към бой, и то с нож в ръка. После внезапно вятърът се обърнал: прегърнали се плачешком и се заклели, че не могат да живеят една без друга. Но тъй като все пак не можели да се примирят да разделят помежду си любимия, решили да го убият. Така и направили. Една нощ двете влюбени поканили в стаята си любовника, горд с двойната си победа. Докато едната го обвивала страстно с ръце, другата го промушила страстно в гърба. Чули виковете му. Изтръгнали го в доста жалко състояние от прегръдките на сестрите и ги арестували. Те протестирали, твърдели, че това засяга лично тях и че след като те двете се били споразумели да се отърват от нещо, което им принадлежало, никой нямал право да се бърка. Жертвата била, кажи-речи готова да одобри извода им само че правосъдието отказало да го разбере. За Браун той също бе непонятен.

— Те са луди! — повтаряше той. — Луди за връзване! Трябва да ги затворят в приют за душевно болни… Разбирам човек да се самоубие от любов. Разбирам дори да убиеш мъжа или съответно жената, когато обичаш и си измамен… Тоест не извинявам подобно престъпление, но го допускам като остатък от кръвожаден атавизъм; това е варварско, но логично: убиваш човека, който ти причинява страдание. Но да убиеш любимото същество, без да си озлобен срещу него, без да го мразиш, само защото и други го обичат, това е вече безумие… Разбираш ли подобна постъпка, Кристоф?

— А! — отвърна Кристоф. — Свикнал съм да не разбирам. Има ли любов, няма разум!

Анна мълчеше и като че ли не слушаше; внезапно тя вдигна глава и изрече спокойно:

— Няма нищо нелогично. Това е съвсем естествено. Когато обичаш, искаш да унищожиш любимото същество, та никой друг да не може да го притежава.

Браун погледна смаян жена си. Той удари по масата, скръсти ръце и възкликна:

— Откъде пък ти хрумна такава мисъл!… Как? Нима и ти имаш мнение? Какво знаеш ти по тия въпроси?

Анна се изчерви леко и млъкна. Браун поде:

— Когато обичаш, искаш да унищожиш? Ама че чудовищна нелепост! Да унищожиш това, което ти е скъпо, е равносилно да унищожиш самия себе си. Но, напротив, когато обичаш, естественото чувство е да направиш нещо хубаво за съществото, което ти е дало нещо хубаво, да милееш за него, да го защищаваш, да бъдеш добър с него, да бъдеш добър с всички! Да обичаш, та това е раят на земята!

Втренчила очи в мрака, Анна го изчака да довърши, разтърси глава и каза хладно:

— Човек става лош, когато обича никого.

* * *

Кристоф не подновяваше опита си с пеенето на Анна. Страхуваше се от разочарование или от нещо друго? Не би могъл да каже. Анна изпитваше същите опасения. Тя избягваше да остава в салона, когато той почваше да свири.

Но една ноемврийска вечер, докато четеше край огъня, той забеляза, че Анна седи с ръкоделие на коленете, унесена в мечти. Гледаше празното пространство и Кристоф откри в погледа й странния пламък от необикновената вечер. Той затвори книгата си. Тя почувствува, че е наблюдавана, и пак се залови с шева си. Виждаше винаги всичко изпод сведените си клепачи. Кристоф стана и каза:

— Елате.

Тя впери в него погледа си, в който се четеше известно смущение, разбра и го последва.

— Къде отивате? — попита Браун.

— На пианото — отвърна Кристоф.

Той засвири. Тя запя. Тутакси той я видя пак такава, каквато му се бе показала първия път. Навлизаше направо в неговия героичен свят, като че ли той беше и неин. Той продължи опита, засвири втора композиция, после трета, още по-бурна, развихряйки в нея бурята на страстите, възбуждайки и нея, и себе си. После, стигнали до пароксизъм, той спря внезапно и я попита, впил очи в нейните:

— Коя сте вие всъщност?

Анна отговори:

— Не зная.

Той продължи грубо:

— Какво имате в себе си, за да пеете така?

Тя каза:

— Просто пея това, което ме карате да пея.

— Така ли? В такъв случай то си е намерило мястото. Питам се само дали аз или вие сте го създали. Нали и вие си мислите за такива неща?

— Не зная. Струва ми се, че човек излиза от себе си, когато пее.

— А пък аз си мисля, че именно тогава вие сте вярна на себе си.

Замълчаха. Страните й бяха влажни от пот. Гърдите й се повдигаха безмълвно. Тя бе втренчила очи в пламъка на свещите и машинално стържеше восъка, потекъл от ръба на свещника. Той удряше лекичко клавишите, загледан в нея. Размениха още няколко принудени думи с дрезгав тон, опитаха се да поведат банален разговор и изобщо млъкнаха, боейки се да не се задълбаят прекалено много.

На следващия ден почти не разговаряха, поглеждаха се крадешком, едва ли не със страх. Но свикнаха вечер да се занимават с музика заедно. Скоро посветиха на това и следобедите си, като с всеки изминат ден се пристрастяваха все повече и повече. Винаги все същата необяснима страст завладяваше Анна още при първите акорди, изгаряше я от глава до пети и превръщаше набожната еснафка във властна Венера, докато траеше музиката, във въплъщение на всички душевни бесове.

Учуден от внезапното увлечение на Анна по пеенето, Браун не се мъчеше да потърси обяснение за тази женска прищявка; той присъствуваше на домашните концерти, отмерваше такта с глава, даваше мнението си и се чувствуваше напълно щастлив, макар че би предпочел по-нежна музика. Струваше му се, че изразходват прекалено много сили. Кристоф подушваше във въздуха опасността: но главата му бе замаяна: омаломощен от кризата, която наскоро бе преживял, той не се съпротивяваше; не си даваше ясно сметка какво става в него самия и не искаше да види какво става в Анна. Един следобед по средата на пиеса, преливаща от френетична пламенност, Анна престана да пее и без никакво обяснение напусна стаята. Кристоф я почака — тя не се върна. Когато след половин час мина по коридора край стаята й, той я зърна през открехнатата врата: потънала в мрачни молитви, тя бе застинала с ледено лице.

* * *

В същото време мъничко, съвсем мъничко доверие се прокрадваше между тях. Той се опитваше да я накара да заговори за миналото си — тя разказваше само най-обикновени неща; с голяма мъка изтръгваше от нея някои подробности. Благодарение на не особено въздържания и добродушен Браун той успя да надзърне в тайната на живота й.

Тя беше родена в града. Истинското й име беше Анна-Мария Зенфл. Баща й, Мартен Зенфл, принадлежеше към старо много богато семейство, което от векове се занимаваше с търговия и в което кастовата гордост и религиозната непримиримост бяха стигнали до крайност. Воден от скитническия си дух, подобно на мнозина свои сънародници, той бе прекарал няколко години в Далечния Изток и в Южна Америка. Участвувал бе дори в смели експедиции в Централна Азия, тласкан от интересите на търговската им фирма, както и от любовта си към науката, а и за собствено удоволствие. Понеже много бе скитал по широкия свят, той не само се обигра, а и се отърси от предишните си предразсъдъци. Така че когато се върна в родния град, се ожени въпреки протестите на близките си, защото беше с горещ темперамент и с много упорит нрав, за дъщерята на чифликчия от околността, момиче със съмнителна репутация, което отначало му бе любовница. За него женитбата беше единственото средство да задържи край себе си хубавата девойка, без която вече не можеше. След като безуспешно наложи ветото си, семейството затвори вратите си за сина, въстанал срещу свещения му авторитет. Градът — или по-скоро всички по-издигнати хора, както винаги солидарни по въпроса за моралното достойнство на общността, единодушно осъдиха неразумната двойка. Пътешественикът изпита на свой гръб, че и в страната на тесногръдите последователи на Христос е също тъй опасно да се противопоставиш на предразсъдъците на хората, както и в страната на Далай-Лама. Той не беше достатъчно силен да пренебрегне общественото мнение. Беше изхарчил по-голямата част от наследството си; не намери никаква работа: всички врати бяха затворени за него. Изхаби силите си в безплоден гняв срещу оскърбителното поведение на неумолимия град. Здравето му, подкопано от нередовния живот и тропичните трески, не издържа. Той умря от удар пет месеца след женитбата си. Четири месеца по-късно и жена му, добродушна, слабохарактерна и глупава, която след сватбата си всеки ден плачеше, умря при раждане, като остави на брега, който самата тя напускаше, малката Анна.

Майката на Мартен беше още жива. Не беше простила нито на сина си, нито на жената, която не признаваше за снаха, преди смъртта им. Но след като младата жена не беше вече между живите — застигнало я бе божието възмездие, — тя прибра детето. Беше тесногръда, набожна жена. Богата и стисната, тя имаше магазин за копринени платове на една мрачна улица в стария град. Отнасяше се към дъщерята на сина си не като към внучка, а по-скоро като към сираче, гледано по милост и задължено в замяна на това едва ли не да слугува. Но все пак тя се погрижи да даде на Анна сериозно образование, но не се освободи от недоверчивата си строгост към нея: като че ли детето беше виновно за прегрешението на родителите и настървено преследваше греха в него. Старата жена не му разрешаваше никакво развлечение. Опълчваше се срещу природата на детето във всичките й прояви — жестове, думи, дори мисли. Уби радостта в този млад живот. Отрано Анна свикна да скучае в църквата, без да го показва. Беше обкръжена от ужасите на ада; детските й очи с притворно сведени клепачи ги виждаха всяка неделя на вратата на стария Münster^[3] под формата на непристойни, сгърчени статуи; между краката им гори огън, а по бедрата им пълзят жаби. Тя свикна да потъпква инстинкти си, да лъже сама себе си. Щом порасна достатъчно, за да може да помага на баба си, започна да работи от сутрин до вечер в тъмния магазин. Възприе привичките, установени около нея, духа на ред и строга пестеливост, на безсмислени лишения, отегченото безразличие, презрителното и мрачното отношение към живота, естествена последица от религиозните вярвания на хората, които не са религиозни по природа. Отдаде се така страстно на благочестие, че дори старата жена го намираше прекалено. Злоупотребяваше с постенето и самоизтезанията; известно време си бе наумила да носи корсет със забодени по него карфици, които се забиваха в тялото й при всяко движение. Виждаха, че бледнее; не знаеха какво й е. Накрая, когато й призля, извикаха лекар. Тя отказа да даде да я прегледат — би умряла по-скоро, отколкото да се съблече пред мъж, но призна какво бе направила и лекарят вдигна такъв скандал, че тя обеща друг път да не прави така. За по-голяма сигурност след този инцидент баба й подложи на инспекция тоалета й. Анна не изпитваше мистична наслада от тези мъчения, както би могло да се предположи. Въображението й беше бедно: неспособно бе да разбере поезията в случая с Франциск Асизки или света Тереза. Нейната набожност беше безрадостна и конкретна. Когато се самоизмъчваше, тя не се домогваше до някои облаги в задгробния живот; а поради смъртна скука, която се насочваше против нея самата, и тя изпитваше някакво жестоко удоволствие, причинявайки си болка. По някакво необяснимо изключение този суров и хладен ум, наследен от бабата, беше отворен за музиката, без самата тя да съзнава дълбочината на тази склонност. Беше безчувствена към другите изкуства. Сигурно никога не бе погледнала картина. Нямаше никакво отношение към пластичната красота — бе лишена от вкус поради надменното си равнодушие. Представата за хубаво тяло будеше в нея само представата за голота или с други думи, както у селянина, за когото говори Толстой, само чувство на отвращение. Това отвращение беше още по-силно у Анна, защото тя смътно долавяше при общуването си с хора, които й харесваха, главно тайното желание, а не толкова спокойното впечатление от естетическите ценности. Нямаше представа за собствената си красота, нито за силата на потисканите си инстинкти; или по-скоро не искаше да си даде сметка за тях и свикнала да се лъже, успяваше да се самозаблуди.

Браун я срещна на една сватбена вечеря, на която тя бе попаднала по изключение: защото почти не я канеха, поради лошата репутация, която продължаваше да й създава осъдителният й произход. Беше двадесет и две годишна. Той й обърна внимание. Не може да се каже, че тя правеше усилия да привлече мъжките погледи. Седнала до него на масата, вдървена и лошо облечена, тя почти не отвори уста. Браун обаче през цялото време разговаряше с нея, тоест говореше сам по време на вечерята, и се върна възхитен. С обичайната си проницателност той бе поразен от чистосърдечието и непорочността на съседката си. Удивил се бе на здравия й разум и спокойствието й; ценеше също цветущото й здраве и домакинските способности, които тя явно притежаваше. Направи официално посещение на баба й, отиде повторно у тях, поиска ръката й и молбата му бе удовлетворена. Никаква зестра: госпожа Зенфл завещаваше на града, на търговските мисии, цялото си състояние.

Нито за миг младата жена не беше изпитала любов към съпруга си. Пък и не й се струваше, че може да става въпрос за това в порядъчния живот; по-скоро смяташе, че би трябвало да отстрани тази мисъл като престъпна. Но тя ценеше добросърдечието на Браун. Признателна му беше, макар да не го показваше, че се е оженил за нея въпреки съмнителния й произход. Освен това в нея бе силно развито чувството за съпружеска чест. От седем години, откакто бяха женени, нищо не бе смутило брачния им съюз. Живееха един до друг, без да се разбират ни най-малко, но и без да се безпокоят ни най-малко за това: в очите на обществото бяха образцово семейство. Малко излизаха от дома си. Браун имаше доста многобройна клиентела, но не бе успял да наложи жена си. Тя не се харесваше, пък и петното на рождението й все още не бе заличено. Анна от своя страна не полагаше никакви усилия да бъде приета в тези кръгове. Още помнеше презрителното държане, което бе отровило детските й години. Освен това тя се притесняваше в обществото и затова не съжаляваше, че не се сещат за нея. Правеше и приемаше необходимите посещения, свързани с работата на мъжа й. Посетителките бяха дребни буржоазки, любопитни и клюкарки. Клюките им не представляваха никакъв интерес за Анна. Тя не се и мъчеше да прикрие безразличието си. А това не се прощава. Така визитите станаха все по-редки и Анна остана сама. Точно това искате: нищо вече не смущаваше бляновете, които тя предъвкваше, както и смътното бунтуване на плътта й.

* * *

От няколко седмици Анна изглеждаше болна. Лицето й бе хлътнало. Избягваше присъствието на Кристоф и на Браун. Прекарваше по цели дни в стаята си, потънала в мислите си. Не отговаряше, когато я питаха нещо. Браун не се трогваше обикновено от прищевките на жена си. Обясняваше поведението й на Кристоф. Като почти всички мъже, предопределени да бъдат лъгани от жените си, и той си въобразяваше, че много добре ги познава. Той всъщност познаваше доста добре жените, само че това не служи за нищо. Знаеше, че те често имат пристъпи на упорита замечтаност, на продължително и враждебно мълчание. И си мислеше, че тогава човек трябва да не ги закача, да не се опитва да разбере причината и главно да не допусне самите те да се опомнят в опасния подсъзнателен водовъртеж, увличащ духа им. И все пак здравето на Анна бе започнало да го тревожи. Той сметна, че унинието й се дължи на начина й на живот, вечно затворена, без да излиза никога вън от града, а кажи-речи, и от дома си. Настоя тя да ходи на разходка. Той почти не можеше да я придружава: в неделя тя беше заета с благочестивите си обязаности, а през седмицата той имаше много прегледи. Колкото до Кристоф, той избягваше да излиза с нея. Един-два пъти бяха правили заедно кратки разходки до вратите на града: бяха се отегчили смъртно. Разговорът не вървеше. Природата като че ли не съществуваше за Анна: тя не виждаше нищо. Всички пейзажи бяха за нея трева и камъни. Нейната безчувственост действуваше вледеняващо. Кристоф се бе опитал да я накара да се възхити на една красива местност. Тя погледна, усмихна се студено и заяви, като се насили да каже нещо приятно.

— Да, да, мистична гледка…

Със същия тон би казала: „Има много слънце!“

Кристоф така се бе раздразнил, че бе забил ноктите в дланта си. Оттогава той вече не я питаше за нищо и когато тя излизаше, той изнамираше някакъв предлог, за да остане в къщи.

Всъщност не беше вярно, че Анна бе безчувствена към природата. Тя не обичаше това, което е прието да се смята красив пейзаж — просто не го отличаваше от другите. Но обичаше полето, независимо какво, стига само да има земя и въздух. Но тя не подозираше този свой вкус, както изобщо нямаше представа и за другите си силни чувства. А и хората, които живееха с нея, още по-малко подозираха съществуването им.

След много настояване Браун увеща жена си да направят двудневен излет в околностите. Тя се съгласи от досада, за да я остави на мира. Уредиха разходката за един неделен ден. В последния момент докторът, който се радваше като дете, бе задържан от един спешен случай. Кристоф тръгна с Анна.

Чудесен безснежен зимен ден: чист, студен въздух, ясно небе, силно слънце и леден ветрец. Качиха се на околовръстната линия, която стигаше до сините хълмове, образуващи ореол около града. Купето им беше пълно. Бяха разделени един от друг. Не разговаряха. Анна беше мрачна: предната вечер за голяма изненада на Браун бе заявила, че няма да отиде на църковната служба на другия ден. За пръв път я пропускаше. Някакъв бунт ли?… Кой би могъл да разбере каква борба ставаше в нея? Гледаше втренчено, смъртно бледа отсрещната седалка…

Слязоха от влака. Враждебната студенина помежду им не се разсея в началото на разходката. Вървяха един до друг. Тя крачеше с твърда походка, без да обръща внимание на пейзажа. Не носеше нищо и размахваше широко ръце. Токчетата й звънтяха по замръзналата почва. Постепенно лицето й се оживи. Бързият ход зарумени бледите й страни. Устата й се открехваше, за да пие свежия въздух. Когато завиха по една пътечка, която лъкатушеше нагоре, тя започна да се катери по стръмнината в права линия, като коза. Изкачваше се по сипеите с риск да падне, като се залавяше за храстите. Кристоф тръгна подире й. Тя се катереше по-бързо, плъзгаше се, задържаше се за тревите. Кристоф й извика да спре. Тя не отговори и продължи да се изкачва превита на две. Прекосиха мъглите, които се влачеха над долината като сребрист воал, разкъсан от храстите; озоваха се под яркото слънце на билото. Когато стигна до върха, Анна се обърна — лицето й бе просветнало; тя дишаше с отворена уста. Погледна насмешливо Кристоф, който се катереше по наклона, съблече мантото си, запрати му го в лицето и после, без да го остави да си поеме дъх, продължи да бяга напред. Кристоф подгони. Играта им се хареса; въздухът ги опияняваше. Тя се спусна по стръмен сипей; под краката й се търкаляха камъни, тя не залиташе, плъзгаше се надолу, скачаше, летеше като стрела. От време на време поглеждаше назад, за да измери с колко е изпреварила Кристоф. Той се приближаваше. Тогава тя хукна през една горичка. Сухите листа шумоляха под краката им, клоните, които тя отстраняваше, го шибаха по лицето. Тя се спъна в корените на едно дърво. Той я улови. Анна се мъчеше да се отскубне, блъскайки го с ръце и крака, опитвайки се да го събори. Тя викаше и се смееше. Гърдите й се повдигаха силно, притиснати до него. Страните им се докоснаха: устните му се овлажниха от потта, която се стичаше по слепоочията на Анна; той вдъхна мириса на мокрите й коси. Тя се освободи, като го тласна силно и го загледа без капка смущение с предизвикателни очи. Той бе смаян от силата, която се таеше в нея, без да намери приложение в обичайния й живот.

Отидоха до близкото село, като весело тъпчеха сухата шума, пращяща под стъпките им. Гарваните, които ровеха из нивите, отлитаха при появяването им. Слънцето пареше, а вятърът хапеше. Кристоф бе уловил Анна за ръка. Тя бе облякла лека рокля. Той чувствуваше под плата влажното й топло тяло. Накара я да облече мантото си, тя отказа и нарочно разкопча и яката си. Седнаха в една странноприемница, на чиято фирма бе нарисуван дивак („При дивака“). Пред вратата имаше малка елха. Залага бе украсена с немски четиристишия, две цветни литографии, едната сантиментална — „През пролетта“, другата патриотична — „Битката при Сен-Жак“, и едно разпятие с череп в подножието на кръста. Анна яде със зверски апетит, какъвто Кристоф дотогава не подозираше у нея. Весело пийнаха местното бяло вино. След яденето пак поеха през полето като добри другари. Никаква задна мисъл. Просто се радваха на бързия ход, на кръвта, която пееше в телата им, на шибащия ги вятър. Езикът на Анна се бе развързал. Тя вече не изпитваше недоверие към него. Бъбреше без задръжки всичко, което й минеше през ум.

Разказа му детството си: баба й я водила при една своя приятелка, която живеела близо до катедралата. Докато старите дами разговаряли, пращали детето да си играе в голямата градина, над която тегнела сянката на Münster. Анна седяла в един ъгъл и не помръднала. Слушала шепота на листата, дебнела гъмжащите насекоми; приятно и страшно й било. Не му каза, че се страхувала от дяволите — въображението й било обсебено от тях. Разказвали й били, че те бродели около църквите, без да смеят да влязат вътре. Струвало й се, че ги вижда под форма на различни животни: паяци, гущери, мравки, всички безформени животинчета, които пълзяха под листата, по земята или в цепнатините на стените. После тя заговори за къщата, в която живеела, за стаята без слънце; с удоволствие си спомняше за нея; тя бе прекарала в нея много безсънни нощи, разказвайки си всевъзможни неща.

— Какви неща?

— Дивотии.

— Разкажете ми!

Тя поклати отрицателно глава.

— Но защо не?

Анна се изчерви, после се засмя и добави:

— Разказвах си ги и денем, докато работех.

Тя се замисли за миг, засмя се отново и завърши!

— Всевъзможни дивотии, лоши работи.

Той попита шеговито:

— Значи, не се страхувахте?

— От какво?

— Да не бъдете осъдена на вечни мъки.

Лицето й застина.

— Не трябва да говорите за това.

Кристоф отклони разговора. Изказа й възхищението си от силата, която бе проявила малко преди това, когато се боричкаха. Доверчивото й изражение се възвърна и тя му разказа подвизите си като малко момиче. (Тя каза, „като момче“, защото, когато била малка, много й се искало да участвува в игрите и сраженията на момчетата.) Когато веднъж била с един свой другар, по-висок цяла глава от нея, тя внезапно го ударила с юмрук, надявайки се, че той ще й отвърне. Но той побягнал, оплаквайки се че го бият. Друг път на село се покатерила на гърба на черна крава, която си вървяла по пътя. Уплашеното животно я блъснало в едно дърво: Анна едва не се убила. Наумила си и да скочи от прозореца на първия етаж, защото не вярвала, че ще може да го направи; имала късмет и се отървала само с навяхване. Измисляла странни и опасни физически упражнения, когато останела сама в къщи. Подлагала тялото си на всевъзможни чудати изпитания.

— Кой би повярвал това за вас, като ви гледа така сериозна? — изненада се Кристоф.

— О, ако някой ме видеше понякога в стаята ми, когато съм сама!

— Как? Нима дори и сега?

Тя се засмя. Попита го — скачайки от една тема на друга — дали ходи на лов. Той отрече буйно. Тогава тя заяви, че веднъж стреляла по един кос и го улучила. Той се възмути.

— Добре де, че какво от това! — каза тя.

— Но нима нямате сърце?

— Отде да знам.

— Не смятате ли, че и животните са живи същества като нас?

— Напротив. Тъкмо това исках да ви попитам дали мислите, че животните имат душа.

— Да, така ми се струва.

— А пасторът казва, че нямат. Аз пък мисля, че имат. При това — добави тя съвсем сериозно — ми се струва, че съм била животно в някое мое предишно съществуване.

Той се разсмя.

— Няма нищо смешно — възрази тя, макар и смеешком. — Това е една от приказките, които си разказвах, когато бях малка. Въобразявах си, че съм котка, куче, птичка, жребец, юница. Чувствувах в себе си техните пориви. Много ми се искаше макар за един час да вляза под тяхната кожа или перушина и ми се струваше, че това ми се удава. Не ме ли разбирате?

— Странно създание сте вие. Но ако се чувствувате сродна с животните, как можете да им причинявате болка?

— Човек винаги причинява болка някому. Едни измъчват мене, аз измъчвам други. Това е в реда на нещата. Не се оплаквам. Човек не трябва да бъде прекалено деликатен в живота! Често си причинявам болка за собствено удоволствие!

— На вас самата?…

— На мене. Вижте. Един ден си забих с чук гвоздей в ръката.

— Защо?

— Ей така.

(Не му призна, че бе искала да се разпъне на кръст.)

— Дайте ми ръката си — каза му тя.

— Какво искате да правите с нея?

— Дайте я.

Той й подаде ръката си. Тя я улови и я стисна толкова силно, че той извика. Започнаха да се надпреварват по селски кой ще причини повече болка на другия. Бяха щастливи, без задна мисъл. Всичко останало — оковите на живота им, миналите скърби, страхът от бъдещето, бурята, готвеща се да избухне в тях — беше изчезнало.

Бяха изминали няколко левги. Не чувствуваха умора. Внезапно Анна се спря, просна се върху шумата и замълча. Легнала на гръб, с ръце под главата, тя гледаше небето. Какъв покой! Какво блаженство!… На няколко крачки от нея бликаше невидим извор и бълбукането му напомняше биенето на вена, ту по-силно, ту по-слабо. Хоризонтът беше седефен. Лека мъгла се носеше над виолетовата земя и от нея изплуваха голите черни дървета. Слънце от края на зимата, младо, бледорусо слънце, което задрямва. Птиците пореха въздуха като блестящи стрели. Задушевните гласове на селските камбани се зовяха и си отговаряха от село на село… Седнал до Анна, Кристоф я съзерцаваше. Тя не мислеше за него. Хубавата й уста се смееше беззвучно. Той си мислеше: „Нима това сте вие! Не мога вече да ви позная.“ — „Но аз също не мога да се позная. Струва ми се, че съм друга жена. Не се страхувам вече, не се страхувам от Него… Ах, как ме задушаваше Той, как ме караше да страдам! Като че ли бях закована в ковчега си!… Сега дишам; тялото ми, сърцето ми са мои. Тялото ми. Свободното ми тяло. Свободното ми сърце. Силата ми, красотата ми, радостта ми! А те ми бяха непознати! Аз не се познавах! Какво направихте с мен?…“

Струваше му се, че тя въздиша тихичко. Ала тя не мислеше за нищо или мислеше само, че е щастлива и че всичко е наред.

Вечерта се спускаше. Под завесите от сиволилава мъгла слънцето угасваше още в четири часа, уморено от живота. Кристоф стана и пристъпи към Анна. Той се наведе над нея. Тя обърна към него очите си, още изпълнени с шемета на необятното небе. Изминаха няколко секунди, преди да го познае. Тогава впи очи в него със загадъчна усмивка, която му предаде тяхното смущение. За да му убегне за миг, той затвори очи. Когато ги отвори повторно, тя още го гледаше. Стори му се, че от цели дни се гледаха така. Четяха взаимно в душите си. Но не им се искаше да узнаят какво са прочели.

Кристоф й подаде ръка. Тя я пое без нито дума. Върнаха се в селото, чиито кули стърчаха в дъното на долината, подобни на асо пика. На върха на покрива си от зеленясали керемиди една от тях носеше като шапчица, накривена над челото, празно щъркелово гнездо. На кръстопътя близо до селото минаха край чешма, над която се издигаше една католическа светица, изящна дървена Магдалена, малко сладникава, протегнала напред ръце. Отговаряйки на нейния жест, Анна неволно протегна към нея ръце и като стъпи на каменния перваз, напъха в ръцете на хубавата светица клонките самодивски чемшир и кичурите червенозърнеста калина, пощадени от птичите човки и мраза. По пътя срещнаха група празнично облечени селяни и селянки. Жени с много тъмна кожа и румени бузи, с тежки кокове, навити на руло, светли рокли и отрупани с цветя шапки. Те носеха бели ръкавици, над които се виждаха червените им китки. Пееха доста фалшиво прилични песни с остри, безстрастни гласове. В един обор мучеше крава. Дете, болно от коклюш, кашляше в една къща. Малко по-отдалеч долитаха звуците на носов кларинет и на корнет-а-пистон. На селския площад, между кръчмата и гробището, танцуваха. Четирима музиканти свиреха, качени на една маса, Анна и Кристоф седнаха пред кръчмата и загледаха танцуващите. Двойките се блъскаха и си подхвърляха шумни закачки. Момичетата крещяха, заради удоволствието да викат. Пиещите отмерваха с юмрук такта по масите; при други обстоятелства тази грубовата жизнерадост би отвратила Анна; тази вечер тя й се наслаждаваше. Беше свалила шапката си и гледаше с оживено лице. Кристоф страшно се забавляваше със смешната сериозност на музиката и музикантите. Бръкна в джоба си, извади молив и на гърба на една кръчмарска сметка започна да драска точки и бастунчета: композираше танци. Скоро изпълни листчето. Поиска други, които изписа като първото с едрия си, припрян и неравен почерк.

Анна, опряла страна до неговата, разчиташе през рамото му и тананикаше полугласно; тя се опитваше да налучка края на фразата, пляскаше с ръце, когато отгатнеше или когато не можеше да го отгатне, затруднена от някой внезапен изблик. Когато свърши, Кристоф занесе на музикантите току-що написаните ноти. Те бяха славни немци, които добре владееха занаята си: разчетоха композицията му, без да им мигне окото. Тя беше изпъстрена със сантиментален и забавен хумор, с неравен ритъм, прекъснат сякаш от пристъпи от смях. Буйното й веселие беше неудържимо: краката танцуваха против волята. Анна се улови на хорото, където й попадна, и се завъртя като луда; един фуркет отскочи от косите й; къдриците нападаха свободно по лицето й. Кристоф не откъсваше очи от нея. Възхищаваше се на това красиво, здраво същество, обречено поради безпощадна дисциплина досега на мълчание и неподвижност; пред него тя се явяваше такава, каквато никой не я бе видял и каквато всъщност беше под чуждата маска — опиянена от силата си вакханка. Тя го извика. Той изтича към нея и я обгърна. Танцуваха, докато се блъснаха, въртейки се, в един зид. Спряха зашеметени. Беше тъмна нощ. Отдъхнаха за миг, после се сбогуваха с компанията си. Обикновено вдървена с хората от народа от притеснение или надменност, този път Анна протегна мило ръка на музикантите, на кръчмаря и на селските младежи, до които се беше уловила на хорото.

Останаха сами под светлото ледено небе и поеха обратно по пътя през нивите, по който бяха минали сутринта. Анна беше все така оживена. Постепенно почна да говори по-малко, после въобще престана, било от умора, било защото изпадна в плен на тайнствената вълнуваща нощ. Тя се облегна нежно на ръката на Кристоф. Когато слизаха по склона, по който се бе катерила няколко часа преди това, Анна въздъхна. Пристигнаха на гарата. Край първата сграда Кристоф се спря да я погледа. Тя също го погледна и тъжно му се усмихна.

Във влака същата навалица, както на идване. Не можаха да разговарят. Седнал отсреща, той не сваляше очи от нея. Нейните бяха наведени. Анна ги вдигна към него, после ги отмести и той не успя вече да ги привлече. Тя гледаше навън в нощта. Неясна усмивка блуждаеше по устните й ведно с малко умора в ъглите. После усмивката се заличи. Изражението стана унило. Стори му се, че тя задрямва, унесена от тракането на влака, и се опита да я заговори. Тя му отговори хладно, лаконично, без да обърне глава. Опита се да се самозалъже, че промяната се дължи на преумора, но знаеше отлично, че причината бе друга. Колкото повече се приближаваха до града, лицето на Анна застиваше, животът в нея угасваше, красивото тяло, изпълнено с първично изящество, се прибираше в каменния си калъф. Когато слезе от вагона, тя не се облегна на протегнатата му ръка. Прибраха се, без да разговарят.

* * *

Няколко дни след това, към четири часа следобед, двамата останаха сами. Браун бе излязъл. Още от предната вечер градът бе обвит в бледозелена мъгла. Бученето на невидимата река се бе засилило. Светлините на електрическите трамваи проблясваха в мъглата. Дневната виделина гаснеше потушена; тя сякаш беше вече извън времето. Настъпил бе час, когато всяко съзнание за действителността се загубва, час извън вековете. След хапливия вятър през предишните дни влажният, внезапно омекнал въздух беше топъл и приятен. Небето изглеждаше натежало от сняг и се огъваше под бремето.

Бяха сами двамата в салона, чиято строга и стегната наредба отразяваше вкуса на домакинята. Не казваха нищо. Той четеше, тя шиеше. Кристоф стана и се приближи до прозореца. Опря лицето си до стъклата и се замечта. Бледата светлина на тъмното небе, отразена в синкавата земя, предизвикваше някакъв шемет у него; мисълта му бе тревожна. Опита се да я задържи: тя му се изплъзваше. Завладя го безпокойство — чувствуваше, че потъва, и от струпаните развалини в опразненото му същество се надигаше бавно пламтящ вихър. Беше гърбом към Анна. Тя не го виждаше, съсредоточена в работата си. Но по тялото й пробягваше трепет. Няколко пъти се убоде с иглата, без да усети. И двамата бяха омагьосани от връхлитащата опасност.

Той се изтръгна от унеса си и закрачи из стаята. Пианото го привличаше и плашеше. Избягваше да го погледне. Когато мина край него, ръката му не устоя и докосна един клавиш. Звукът затрептя като човешки глас. Анна се сепна и изпусна ръкоделието си. Кристоф вече бе седнал и свиреше. Почувствува, без да види, че Анна става, приближава се, застава до него. Преди да осъзнае какво прави, той поде религиозната, но страстна мелодия, която тя беше изпяла първия път, когато му се бе разкрила. Той импровизира върху същата тема бурни вариации. Без да й каже нито дума, тя запя. Загубиха представа за всичко окръжаващо ги. Свещеното безумие на музиката ги отнесе в ноктите си…

* * *

О, музико, ти разкриваш бездните на душата! Ти нарушаваш равновесието на духа! Обикновените души във всекидневието приличат на затворени стаи. Чезнат неизползувани силите, добродетелите и пороците, които не смеем да разгърнем; трезвият практичен разум, малодушният здрав смисъл държат ключовете на стаята. Показва само няколко еснафски подредени шкафове. Но вълшебната пръчка на музиката отваря всички врати. Демоните на сърцето се показват; и душата се оголва… Докато сирената пее, укротителят държи в своя власт дивите зверове. Всесилният разум на великия музикант обуздава разбудените страсти. Но когато музиката затихне, когато укротителят си отиде, страстите избликват с рев в тресящата се клетка и търсят жертвата си…

* * *

Мелодията заглъхна. Тишина… Докато пееше, Анна се бе подпряла с ръка на рамото на Кристоф. Не смееха да мръднат и цели трепереха. Внезапно — все едно мълния — тя се наведе към него, той се повдигна към нея; устните им се сляха, той вдъхна нейното дихание…

Анна го отблъсна и побягна. Той остана, без да помръдне в тъмната стая. Браун се прибра. Седнаха на масата. Кристоф бе неспособен да мисли. Анна сякаш отсъствуваше; тя гледаше „другаде“. Малко след вечеря се оттегли в стаята си. Кристоф също, се оттегли, защото не можеше да остане насаме с Браун.

Към полунощ докторът, който си беше вече легнал, бе извикан при един болен. Кристоф чу стъпките му по стълбището, после той излезе. От шест часа валеше. Къщите и улиците бяха засипани. Въздухът беше сякаш натъпкан с памук. Навън нито стъпки, нито трополене на коли. Градът изглеждаше мъртъв. Кристоф не спеше. Чувствуваше как в него нараства с всяка минута ужас. Не можеше да се помръдне: закован в леглото, по гръб, с отворени очи. Металическа светлина, излъчвана от земята и белите покриви, заливаше стените на стаята… Неуловим шум го накара да изтръпне. Само неговото трескаво ухо можеше да го долови. Някой леко стъпваше по пода на коридора. Кристоф се изправи в леглото си. Лекият шум доближи, секна; изскърца дъска. Някой се беше спрял зад вратата, чакаше… В продължение на няколко, секунди, може би на няколко минути — пълна неподвижност… Кристоф не дишаше, бе плувнал в пот. Снежните парцали навън докосваха като с крило стъклата. Една ръка опипа вратата и я отвори. На прага се появи бяло очертание и бавно се приближи; на няколко стъпки от легото то се спря. Кристоф не различаваше нищо, но чу дишане и биенето на собственото си сърце. Бялата сянка застана до леглото и пак се спря. Лицата им бяха толкова близо, че диханията им се смесваха… Тя падна върху него. Прегърнаха се безмълвно, ожесточено, без да промълвят нито дума…

Час, два, век. Вратата на къщата се отвори. Анна се отскубна от плътната прегръдка, плъзна се от леглото и напусна Кристоф, без да каже нищо, както бе дошла. Той чу босите й нозе, отдалечаващи се, докосващи бързо паркета. Тя се прибра в стаята си, където Браун я завари легнала и уж заспала. Остана така цялата нощ с отворени очи, стаила дъх, неподвижна в тясното легло до заспалия Браун. Колко нощи бе прекарала вече по същия начин!

Кристоф също не заспа. Беше отчаян. Този мъж се отнасяше трагично сериозно към любовта и особено към брака. Ненавиждаше лекомислието на писателите, чието изкуство използува прелюбодеянието за подправка. Прелюбодеянието му вдъхваше отвращение, в което се преплитаха плебейската му суровост и нравствената му висота. Изпитваше богоговейно уважение и едновременно с това физическо отвращение към жената, принадлежаща на другиго. Кучешкото кръвосмешение, в което живее известен европейски елит, извикваше погнуса у него. Прелюбодеянието, със знанието на съпруга, е гадост; без знанието на мъжа е долна лъжа на мерзък слуга, който се крие, за да измами и омърси господаря си. Колко пъти той бе презирал безжалостно хората, които се бяха провинили пред очите му в подобна подлост? Скъсвал бе с приятели, опозорили се по този начин в очите му. А ето че на свой ред се бе омърсил със същото безчестие! Обстоятелството на престъплението му го правеха още по-грозно. Беше дошъл в този дом болен и нещастен. Негов приятел го бе приел, подпомогнал, утешил. Неизменно му бе засвидетелствувал добротата си. Неуморно се бе грижил за него. Беше задължен нему, че още живее. И като признателност той току-що бе откраднал честта и щастието му, скромното му семейно щастие! Той долно му бе изменил, и то с кого? С една жена, която не познаваше, не разбираше, не обичаше… Не я ли обичаше? Цялата му кръв се възбунтува. Любовта беше много слаба дума, за да изрази огнения поток, който го обгаряше, щом помислеше за нея. Това не беше любов, но беше хиляди пъти по-силно от любовта… Нощта беше истинска буря за него. Ставаше, потапяше лице в ледената вода, задушаваше се и зъзнеше. Кризата завърши със силна треска.

Когато стана, съвсем разбит, си помисли колко ли по-сломена от срам се чувствуваше тя. Приближи се до прозореца. Слънцето блестеше върху ослепителния сняг. В градината Анна простираше бельо на едно въже. Работеше внимателно и като че ли нищо не я смущаваше. В походката и в жестовете имаше някакво ново достойнство и тя неволно заставаше в поза на статуя.

Видяха се на обед. Браун отсъствуваше за целия ден. Кристоф никога не би понесъл да се срещне с него. Искаше да говори с Анна. Но не бяха сами: прислужницата влизаше и излизаше, трябваше да се овладяват. Кристоф търсеше напразно погледа на Анна. Тя не го гледаше. Никакво указание за смущение и все същата необичайна увереност и благородство в най-малките й движения. Той се надяваше, че ще могат най-сетне да поговорят след обеда, но слугинята се бавеше с раздигането на масата, а когато те преминаха в съседната стая, тя все гледаше да ги следи и постоянно имаше нещо да вземе и да донася; тършуваше в коридора, до открехнатата врата, която Анна не бързаше да затвори. Като че ли ги шпионираше. Анна седна до прозореца с вечното си ръкоделие. Кристоф, потънал в креслото, с гръб към светлината, бе отворил книга, която не четеше. Анна можеше да го види в профил и внезапно забеляза измъченото му лице, обърнато към стената. Тя се усмихна жестоко. От покрива на къщата и от дървото на градината топящият се сняг се сцеждаше върху пясъка с леко ромолене. Някъде далече със смях се гонеха по улицата деца, замервайки се със снежни топки, Анна сякаш бе задрямала. Тишината измъчваше Кристоф; той би крещял от болка.

Най-сетне прислужницата слезе в долния етаж и излезе от къщата. Кристоф стана и се обърна към Анна. Готвеше се да каже: „Анна! Анна! Какво направихме ние?“

Анна го гледаше; упорито наведените й очи отново се бяха отворили и заляха Кристоф с палещия си огън. Силният блясък замая взора му, той се олюля; всичко, което искаше да й каже, се заличи за миг. Тръгнаха един към друг и отново паднаха в прегръдките си…

Вечерната сянка се спусна. Кръвта им още бучеше. Тя се бе изтегнала на леглото гола, с широко разперени ръце, без да направи нито жест, за да се покрие. Той бе заровил лице във възглавницата и стенеше. Тя се надигна към него, улови главата му в ръце, загали очите му и устата му с пръсти; доближи лицето си до неговото и потопи взор в неговия. Очите й бяха дълбоки като езеро; те се усмихваха, безразлични към всяко страдание, съвестта му се замъгли. Той млъкна. Тръпки пробягваха по телата им на буйни вълни…

Когато тази нощ се прибра сам в стаята си, мисълта за самоубийство изплува в съзнанието му.

На следващия ден, едва станал, той потърси Анна. Сега неговите очи избягваха нейните. Щом ги срещнеше, това, което имаше да й казва, се изплъзваше от мисълта му. Той все пак направи усилие над себе си и заговори колко подло са постъпили. Едва разбрала за какво намеква, Анна буйно му затвори устата с ръка. Тя се дръпна от него със сключени вежди, стиснати устни и зло изражение. Той продължи да говори. Тя захвърли на земята ръкоделието си и отвори вратата с намерение да излезе. Той я улови за ръцете, затвори вратата, каза, че тя е много щастлива, щом може да заличи от съзнанието си мисълта за извършеното престъпление. Тя се забъхта ожесточено в ръцете му и извика гневно:

— Млъкни!… Страхливец! Нима не виждаш, че страдам?… Не искам да говориш! Остави ме!

Лицето й беше хлътнало, погледът й беше враждебен и подплашен като на наранено животно; очите й биха го умъртвили, ако можеха. Той я пусна. Тя изтича да се скрие в другия ъгъл на стаята. Той нямаше желание да я гони. Сърцето му бе изпълнено с огорчение и отвращение. Браун се прибра. Те го гледаха с глупаво изражение. Нищо не съществуваше извън страданието им.

Кристоф излезе. Браун и Анна седнаха на масата. Посред вечерята Браун внезапно скочи да отвори прозореца: Анна бе припаднала.

Кристоф изчезна за две седмици от града под предлог, че заминава някъде. Анна остана цялата седмица, затворена в стаята си с изключение на часовете за ядене. Отново изпадна под властта на съвестта си, привичките, целия си предишен живот, от който си бе въобразила, че се е отърсила и от който човек никога не се отърсва. Тя напразно се мъчеше да затвори очи пред истината. С всеки изминат ден грижата навлизаше все по-надълбоко в сърцето й, докато най-сетне се настани в него. Следващата неделя тя пак отказа да отиде на черква. Но по-другата се върна там и повече не я напусна. Не беше подчинена, но победена. Бог бе неин враг — враг, от чиято власт тя не можеше да се отърве. Отиваше при него с глухия гняв на робиня, принудена да се покори. Лицето й по време на службата издаваше само враждебна студенина, но дълбоко в душата й религиозната й съвест бе раздирана от дива борба, безмълвна, но ожесточена против повелителя, чийто упрек я преследваше. Тя се преструваше, че не чува гласа му. И остро спореше с бога, стиснала челюсти, сбърчила упорито чело, със суров поглед. Мислене с ненавист за Кристоф. Не можеше да му прости, че бе я изтръгнал за миг от душевния й затвор, за да я захвърли отново там, на произвола на палачите й. Не спеше вече. И денем, и нощем предъвкваше все същите мъчителни мисли. Не се оплакваше. Продължаваше упорито да ръководи всичко в къщата, да изпълнява всичките си задължения, запазвайки докрай твърдостта и неотстъпчивостта си в ежедневния живот, работейки акуратно като машина. Слабееше, някаква скрита болест като че ли я разяждаше. Браун я разпита с топла загриженост. Пожела да я прегледа. Тя го отблъсна ожесточено. Колкото повече угризения изпитваше към него, толкова по-сурово ставаше държането й.

Кристоф бе решил да не се връща вече. Сломяваше тялото си от умора. Правеше дълги обиколки, извънредно трудни упражнения: гребеше, ходеше, катереше се по планините. Нищо не бе в състояние да угаси огъня в него.

Беше плячка на страстта си. У гениите тя е потребност на природата. Дори най-целомъдрените, Бетховен, Брукнер постоянно са били влюбени; всички човешки сили у тях придобиват максимален размах. И тъй като са пленени от въображението, мозъкът им е бойно поле на нестихващи страсти. Най-често временни увлечения: едното унищожава другото и всички изгарят в пожара на творческото вдъхновение. Но когато пламъкът на наковалнята стихне, беззащитната душа изпада във властта на страстите, от които не може да се лиши; тя копнее за тях, тя ги създава: необходимо й е да бъде разкъсвана от тях… Пък и независимо от буйното желание, което тормози плътта, нуждата от нежност тласка наранения и разочарован от живота мъж към майчинските ръце на утешителката. Богато надареният мъж се чувствува повече дете от всеки друг; повече от всеки друг той има нужда да се довери на някоя жена, да опре чело върху нежните длани, в скута на жената.

Но Кристоф не осъзнаваше това… Той не вярваше в неумолимостта на страстта — романтична глупост! Вярваше в дълга и във възможността да се бори със силата на волята… Волята му… Къде беше тя? Нямаше и следа от нея. Той бе в плен на натрапчива мисъл. Остенът на спомена го тормозеше денем и нощем. Уханието от тялото на Анна опияняваше устните и ноздрите му. Беше като тежка лодка без компас, без кормило, на произвола на вятъра. Напразно си налагаше изтощителното бягство — винаги се виждаше върнат на същото място и крещеше на вятъра:

— Сломи ме! Какво искаш от мене?

Защо, защо бе срещнал тази жена?… Защо се бе влюбил в нея? Нима заради нейните душевни или интелектуални качества? Не липсваха други жени, по-умни и по-добри от нея. Нима заради плътта й? Бе имал други любовници, които отговаряха повече на вкуса му. Какво го държеше тогава? Обичаш, защото обичаш. Да, но все пак трябва да има някакво основание дори ако обикновеният разум не може да го долови! Безумие? Това не е отговор. На какво се дължи това безумие?

* * *

Защото всеки човек носи заключена в себе си невидима душа, слепи сили, демони. Всяко човешко усилие, откакто човек съществува, се е стремило да издигне срещу това скрито дълбоко в него море дигите на своя разум и на своите религии. Но ако се надигне буря (а по-богатите души са по-податливи на бури), ако дигите не устоят, ако демоните бъдат пуснати на воля, ако се сблъскат с други души, в които са се развихрили същите демони… Двете човешки създания се хвърлят едно срещу друго и падат в прегръдките си. Омраза? Любов? Копнеж за взаимно унищожение? Страстта е все едно хищна душа.

След петнадесетдневни напразни усилия, за да избяга, Кристоф се върна в къщата на Анна. Не можеше повече да живее далеч от нея. Задушаваше се.

Въпреки това той продължаваше да се бори. Вечерта на завръщането му и двамата изнамериха претексти, за да не се видят и да не вечерят заедно. През нощта заключиха с ключ стаите си и се затвориха, изпълнени с уплаха. По средата на нощта тя изтича боса и потропа на вратата му. Той отвори, тя се вмъкна в леглото му и легна до него вледенена. Плачеше тихо. Кристоф усети сълзите й на бузата си. Тя се мъчеше да се успокои, но болката й бе по-силна и тя се разхълца, притиснала устни до шията на Кристоф. Разстроен от мъката й, Кристоф забрави собственото си страдание, опитваше се да я утеши, казвайки й нежни думи. Тя стенеше:

— Много съм нещастна, бих искала да умра…

Жалните й думи пронизваха сърцето му. Опита се да я прегърне. Тя го отблъсна.

— Мразя ви!… Защо дойдохте?

Отскубна се от ръцете му и се премести в другия край на леглото. То бе тясно. Въпреки стремежа да не се докосват, телата им бяха едно до друго. Анна беше обърнала гръб на Кристоф и трепереше от ожесточение и мъка. Смъртно го ненавиждаше. Кристоф мълчеше смазан. Анна чу в тишината задавеното му дишане. Тя се обърна внезапно и обви ръце около шията му.

— Бедни ми Кристоф! Карам те да страдаш…

За пръв път му заговори със състрадание.

— Прости ми! — добави тя.

Той промълви:

— Нека си простим взаимно!

Тя се надигна, като че ли не можеше да си поеме дъх. Седнала в леглото с приведен гръб, прошепна:

— Загубена съм… Бог пожела така. Той ме изостави… Нима мога да сторя нещо против него?

Тя остана дълго така, после си легна и не помръдна. Слаба виделина предизвести зората. Той видя в здрачната светлина изтерзаното лице до себе си. Каза тихичко:

— Съмва се.

Тя не помръдна.

Той добави:

— Така да бъде! Нима има значение?

Анна отвори очи, стана от леглото с изражение на смъртна умора. Седнала на ръба на кревата, тя се загледа в пода. Промълви с безцветен глас:

— Мислех да го убия тази нощ.

Той подскочи от ужас.

— Анна!

Тя гледаше прозореца с мрачно изражение.

— Анна! — повтори той. — За бога!… Не него!… Той е най-добрият от трима ни!…

Тя повтори:

— Не него. Да.

Спогледаха се.

Отдавна знаеха това. Знаеха какъв беше единственият изход. Непоносимо им беше да живеят в лъжа. Никога не бяха и помисляли да избягат заедно: съзнаваха, че това не би било никакво разрешение; защото най-жестокото им страдание се коренеше не във външните пречки, които ги разделяха, а вътре в самите тях, в различните им души. Еднакво невъзможно им беше, както да живеят заедно, така и да не живеят заедно. Никакъв изход.

От този миг те повече не се докоснаха. Сянката на смъртта витаеше над тях. Бяха станали неприкосновени един за друг.

Избягваха обаче да определят точния ден. Мислеха си: „Утре, утре…“ И отвръщаха очи от този утрешен ден. Мощният дух на Кристоф имаше пристъпи на бунт; той не приемаше поражението, презираше самоубийството и не можеше да се примири с такъв жалък и преждевременен край на богатия си живот. Колкото до Анна, как би приела, без да е принудена, мисълта за смърт, която води към вечна смърт? Но убийствената необходимост ги преследваше неотлъчно и кръгът около тях се стесняваше.

* * *

Една сутрин за пръв път след измяната Кристоф се намери насаме с Браун. Дотогава бе съумявал да го избягва. Тази среща му бе непоносима. Трябваше да изнамери някакъв предлог, за да не подаде ръка на Браун. Трябваше да изнамери някакъв предлог, за да не яде на масата редом с него: залъците засядаха в гърлото му. Да се ръкува с него, да яде хляба му, каква целувка на Юда! Най-противното не беше презрението към самия себе си, а тревогата за Браун, ако случайно узнае… Тази мисъл го разпъваше на кръст. Той знаеше отлично, че клетият Браун никога не би си отмъстил, че може би не би имал дори силата да ги възненавиди; но какво падение! С какви очи би го погледнал! Кристоф се чувствуваше неспособен да срещне укорителния му поглед. А неизбежно беше рано или късно Браун да узнае. Нима вече не подозираше нещо? Виждайки го отново след двуседмично отсъствие, Кристоф бе поразен от промяната, Браун не беше същият човек. Жизнерадостта му бе отлетяла или бе станала принудена. На масата той поглеждаше крадешком Анна, която не говореше, не ядеше и изгаряше като лампа. С плаха и трогателна предупредителност той се опита да се погрижи за нея: тя отблъсна грубо вниманието му; тогава той наведе лице над чинията си и млъкна. Посред яденето Анна хвърли салфетката си на масата и излезе, задушаваше се. Двамата мъже довършиха безмълвно обеда или най-малкото дадоха вид, че ядат. Не смееха да вдигнат очи. Когато свършиха, Кристоф се накани да си отиде, но Браун внезапно го улови сърдечно за ръка.

— Кристоф! — каза му той.

Кристоф го погледна смутен.

— Кристоф — повтори Браун (гласът му трепереше), — знаеш ли какво й е?

Думите му прободоха като с нож Кристоф. Той замълча за миг. Браун го гледаше плахо. После много бързо почна да се извинява:

— Ти я виждаш често, тя има доверие в тебе…

Кристоф насмалко не целуна ръцете на Браун, за да му поиска прошка. Браун видя разстроеното лице на Кристоф. Тутакси уплашен, той предпочете да не види нищо и умолявайки го с поглед, измънка припряно, подсказвайки му едва ли не:

— Не нали? Ти не знаеш нищо?

Кристоф отвърна сломен:

— Не.

О, какво мъчение да не можеш да се обвиниш, да се унижиш, защото това би разкъсало сърцето на човека, когото си оскърбил? Какво мъчение да не можеш да кажеш истината, когато четеш в очите на този, който ви я иска, че той не желае, не желае да узнае истината!…

— Да, да, благодаря, благодаря ти… — промълви Браун.

Той стоеше, все още вкопчен в ръкава на Кристоф, като че ли искаше да го пита още нещо, но не смееше и избягваше да срещне погледа му. После го пусна, въздъхна и си отиде.

Кристоф бе смазан от новата си лъжа. Той изтича в стаята на Анна. Разказа й, заеквайки от смущение, какво бе станало. Анна го изслуша мрачно и каза:

— Какво от това? Нека знае! Има ли значение?

— Как можеш да говориш така? — извика Кристоф. — На никаква цена! На никаква цена не желая той да страда!

Анна избухна.

— А какво, ако страда? Нима аз не страдам? Нека се измъчва и той!

Казаха си жестоки думи. Той я обвини, че обича само себе си. Тя го упрекна, че мисли повече за мъжа й, отколкото за нея.

Но само след миг, когато той й заяви, че не може повече да живее така и че ще признае всичко на Браун, този път тя го нарече егоист, извика, че пет пари не дава за неговата съвест, но Браун не трябва да узнае нищо.

Въпреки тежките си думи тя мислеше за Браун не по-малко от Кристоф. Без да изпитва истинска обич към мъжа си, тя бе привързана към него. Зачиташе богоговейно осветените от обществото, връзки и задължения, които те влекат със себе си. Не мислеше навярно, че съпругата е длъжна да бъде добра и да обича мъжа си; но смяташе, че трябва да изпълнява най-добросъвестно тегобите на домакинството и да му бъде вярна. Струваше й се позорно, че е изменила на дълга си.

Освен това тя знаеше по-добре от Кристоф, че Браун скоро ще узнае всичко. Не може да се отрече заслугата й, че скри това от Кристоф било защото не искаше да увеличава притеснението му, било по-скоро от гордост.

* * *

Колкото и затворен да бе домът на Браун, колкото и скрита да оставаше буржоазната трагедия, която се разиграваше в него, все нещичко се бе прокраднало навън.

В този град никой не може да се похвали, че е успял да скрие живота си. Странно нещо. По улиците никой не ви гледа; вратите на къщите и капаците на прозорците са затворени. Но в ъглите на прозорците са закачени огледала; а когато минавате, чувате сухото изскърцване на открехнатите щори. Никой не се интересува от вас и като че ли не ви обръщат никакво внимание, но вие забелязвате, че нито една ваша дума, нито един ваш жест не са изпуснати: знае се какво сте правили, какво сте казали, какво сте видели, какво сте яли, въобразяват си дори, че знаят какво сте мислили. Обграден сте от невидимо, всеобщо наблюдение. Слуги, доставчици, роднини, приятели, безразлични вам хора, непознати минувачи, всички, по негласна уговорка, участвуват в неволното шпиониране, чиито отделни елементи бог знае как се централизират. Наблюдават не само постъпките ви, мъчат се да изучат и сърцето ви. В този град никой няма право да запази тайната на съвестта си, а всеки има правото да надникне в нея, да се порови в съкровените ви мисли и ако те дразнят общественото мнение, да ви поиска сметка. Невидимият деспотизъм на колективната душа потиска индивида: през целия си живот той си остава дете под попечителство; нищо негово не му принадлежи — той е на града.

Достатъчно беше Анна две седмици поред да не отиде на черква, за да събуди подозрения. Обикновено никой сякаш не забелязваше присъствието й на службата; тя живееше уединено и градът като че ли забравяше съществуването й. Вечерта на първата неделя, когато не беше отишла, отсъствието й бе общоизвестно, запечатано в паметта на всички. На следната неделя нито един от благочестивите погледи, които попиваха свещените слова от Библията или от устните на пастора, като че ли не се отклони разсеяно от строгата си съсредоточеност; и все пак нито един не пропусна да установи при влизане в черквата и да провери на излизане, че мястото на Анна остана празно. На другия ден при Анна се извървяха гостенки, които изобщо не бе виждала от няколко месеца. Отбиваха се при нея по различни поводи, едни, защото се опасявали да не би да е болна, други, защото внезапно се бяха заинтересували от заниманията й, от мъжа й или от дома й. Някои се показаха необяснимо добре осведомени за всичко, което ставаше в дома й; нито една не намекна — умишлено несръчно — за отсъствието й от две неделни служби. Анна каза, че била неразположена, заета. Гостенките я изслушваха внимателно, кимаха съчувствено — Анна знаеше, че не й вярват нито дума. Погледът им шареше околовръст, тършуваше, отбелязваше, записваше. Те си оставаха все така добродушно студени, бъбреха шумно и превзето, но в очите им пламтеше нескромното любопитство, което ги измъчваше. Две-три попитаха прекалено безучастно как е господин Крафт.

Няколко дни след това — докато Кристоф го нямаше — дойде и самият пастор. Красив, добродушен мъж, с цветущо здраве, любезен, невъзмутимо спокоен, като човек, който има ясното съзнание, че истината е на негова страна, цялата истина. Осведоми се загрижено за здравето на своята енориашка, изслуша учтиво и разсеяно извиненията й, които не бе искал, прие чаша чай, пусна няколко безобидни шеги, изказа мнението си по повод алкохолните напитки, че виното не спада към тях, защото е споменато в Библията, послужи си с няколко цитата, разказа един анекдот, а преди да си отиде, намекна неясно за опасността от лошата компания, за някакви разходки, за нечестивия дух, за порочното танцуване и долните пориви. Изглеждаше, че има пред вид изобщо епохата, а не Анна. Млъкна за малко, изкашля се, стана, помоли най-церемониално Анна да предаде поздравите му на господин Браун, каза някаква шега на латински, поклони се и излезе. Анна се вледени от намека му. Дали наистина беше намек? Как би могъл да узнае за разходката на Кристоф и Анна? Не бяха срещнали там никой познат. Но нима всичко не се знае в този град? Музикантът с характерни черти и младата жена в черно, танцуващи в кръчмата, сигурно са привлекли вниманието; описали са ги и понеже всяка клюка се разнася от уста на уста, мълвата бе стигнала до града, чието пробудено зложелателство не е пропуснало да познае Анна. Естествено това бе само подозрение, но особено примамливо; прибавяха се и сведенията, доставени от прислужницата на Анна. Общественото любопитство беше сега нащрек, очакваше те да се компрометират, дебнейки ги с хиляди невидими очи. Безмълвният, подмолен град ги следеше неотлъчно, като котка, дебнеща от засада.

Въпреки опасността Анна може би не би отстъпила; може би усещането на тази подла враждебност щеше да я подтикне към безумно предизвикателство, ако самата тя не носеше в себе си фарисейския дух на ненавистното й общество. Възпитанието беше оковало природата й. Макар и да осъждаше тиранията и глупостта на общественото мнение, тя го тачеше; подчиняваше се на присъдите му дори когато те засягаха нея. Ако бяха в противовес със съвестта й, тя би била готова да упрекне собствената си съвест. Презираше града, но би й било непоносимо неговото презрение.

А наближаваше моментът, когато общественото злословие щеше да има случай да се развихри. Скоро щеше да дойде карнавалът.

* * *

Карнавалът в този град бе запазил още по времето, когато става нашата история — впоследствие той се измени, — своя някогашен волен и първобитен характер. Верен на произхода си — отначало той е бил отприщване на безсрамието на човешкия дух, подчинен волю или неволю на игото на разума, — той не е бил никъде по дързък, отколкото през епохите и в страните, където тегнеха неприятно нравите и законите, пазители на разума. Затова градът на Анна по необходимост трябваше да остане негова избрана сфера на действие. Колкото повече нравствената нетърпимост сковаваше жестовете, връзваше езика, толкова по-дръзки бяха жестовете и по-волни гласовете през тия няколко дни. Всичко затаено в душата: ревност, скрита омраза, безочливо любопитство, инстинкт за вредителство, присъщи на общественото животно, разцъфваха буйно и радостно един вид като разплата. Всеки имаше правото да излезе на улицата и маскиран благоразумно да прикове на позорния стълб посред площада омразната личност, да разголи пред минувачите всичко, което е успял да научи след цяла година търпеливи усилия, да извади на показ цялото си съкровище от срамни тайни, събирани капка по капка. Един ги демонстрираше върху коли; друг разхождаше прозрачни фенери, в които с надписи и картини бе изложена тайната история на града. Трети се осмеляваше даже да се маскира като своя неприятел, и то така явно, че гаменчетата от улицата го назоваваха по име. През тези три дни излизаха вестници с всевъзможни клюки. Хора от доброто общество негласно участвуваха в тази игра на Pasquino^[4]. Никакъв контрол освен по отношение на политическите намеци, тъй като тази буйна свобода бе довела на няколко пъти до спречквания между градските власти и представители на чужди държави. Но нищо не предпазваше гражданите едни от други. И страхът от обществено оскърбление, надвиснал постоянно над всички, не малко допринасяше, за да поддържа в нравите привидната безупречност, с която градът се гордееше.

Анна носеше бремето на този страх — впрочем неоправдан. Тя имаше малко основания да се опасява. Заемаше премного малко място в общественото мнение, за да хрумне някому да я нападне. Но в абсолютното усамотение, в което се бе зазидала, в състоянието на изтощение и нервна свръх възбуда, в което бе изпаднала след няколкото седмици безсъние, въображението й бе готово да допусне и най-неразумните страхотии. Преувеличаваше си неприязънта към хората, които не я обичаха. Казваше си, че в подозренията си, те са по следите й. Достатъчно беше една дреболия, за да я погуби. А как можеше да бъде сигурна, че не е направила това дребно опущение? И тогава — публично оскърбление, безжалостно разобличение, излагане на сърцето й на произвола на минувачите; толкова жестоко опозоряване, че Анна умираше от срам, мислейки си за подобна възможност. Разказваха, че няколко години преди това една девойка, подложена на подобно преследване, била принудена да избяга от този край ведно с близките си… И човек не можеше да стори нищо, абсолютно нищо, за да се защити, не можеше да направи нищо, за да възпрепятствува това, нито дори да узнае какво се готви срещу него. Съмнението беше по-влудяващо дори от сигурността. Анна се оглеждаше като подгонен звяр. Чувствуваше се обкръжена в собствения си дом.

* * *

Прислужницата на Анна беше минала четиридесетте и се наричаше Беби. Едра, яка, с тясно лице, кокалесто на скулите и слепоочията, по-широко и удължено в долната част и подпухнало под брадата, тя напомняше смачкана круша, ходеше вечно усмихната, а очите й се впиваха като свърдели: бяха хлътнали дълбоко в орбитите под зачервени клепачи с невидими мигли. Изражението й беше винаги превзето весело, винаги очарована от господарите си, винаги на тяхното мнение, осведомяваща се загрижено за здравето им с разнежено любопитство; усмихваше се, когато й даваха нареждания, усмихваше се, когато й отправяха упреци. Браун я смяташе безкрайно предана. Блаженото й изражение коренно се отличаваше от студенината на Анна. Тя обаче й приличаше по много неща: и тя като нея говореше малко, беше облечена като нея строго и грижливо, беше много набожна, ходеше с нея на църква, изпълняваше точно благочестивите си задължения, като най-добросъвестно се грижеше за поддържането на дома: безупречна чистота, точност, държане и готвене. С една дума, беше образцова прислужница и съвършен тип за домашен враг. Анна, чийто женски инстинкт почти не се лъжеше в тайните мисли на другите жени, никак не се заблуждаваше и относно нея. Двете жени се мразеха, знаеха това, но не се издаваха.

Нощта след завръщането на Кристоф, когато Анна, в плен на терзанията си, отиде при него, въпреки че бе взела решение никога вече да не го види, тя пристъпваше безшумно, опипвайки стените в мрака. Вече се канеше да влезе в стаята на Кристоф, когато почувствува под босите си крака не обичайния допир със студения и гладък паркет, а някакъв топъл прах, който лесно се размазваше под тежестта й. Тя се наведе, докосна го с пръсти и разбра на дължина два-три метра целият коридор бе посипан с тънък пласт пепел. Без да знае, Беби се бе сетила за старата хитрина, използувани по времето на бретонските народни песни от джуджето Фросен, за да издебне Тристан, когато отивал в спалнята на Изолда: безспорна истина е, че за всички векове съществуват само ограничен брой човешки типове и за доброто, и за злото. Удивително доказателство за мъдрата пестеливост на вселената! Анна не се поколеба: тя продължи да върви напред, презрително дръзка; влезе при Кристоф, не му каза нищо въпреки безпокойството си; но на връщане взе метлата, оставена до печката и внимателно заличи по пепелта следите от стъпките си, след това се отдалечи. Когато на сутринта Анна и Беби се видяха, едната пак бе студена, а другата усмихната както обикновено.

Понякога при Беби се отбиваше един неин роднина, малко по-възрастен от нея; той беше нещо като вратар в храма. Пазеше по време на Gottesdienst^[5] пред вратата с бяла на черни ивици лента на ръката, украсена със сребърен жълъд. Подпираше се на тръстиков бастун с извита ръчка. По професия беше производител на ковчези. Казваше се Сами Витши. Беше много висок, слаб, с леко наведена глава, с бръснато сериозно лице на стар селянин. Беше благочестив и знаеше всички клюки на всички жители на енорията. Беби и Сами възнамеряваха да се оженят. Те ценяха взаимните си сериозни качества, твърдата си вяра и злобата си. Но не бързаха да свършат тази работа; продължаваха да се изучават благоразумно. Напоследък посещенията на Сами бяха много зачестили. Той влизаше в къщата, без някой да го чуе. Всеки път, когато минеше край кухнята, Анна зърваше през стъклената врата Сами, седнал до печката, докато Беби шиеше нещо на няколко крачки от него. Макар и тя да говореше, нищо не се долавяше. Виждаха се само разплутото от блаженство лице на Беби и мърдащите й устни. Голяма строга уста на Сами се сгърчваше, без да се отвори, в конвулсивен смях, но нищо не излизаше от гърлото му; къщата изглеждаше няма. Когато Анна влезеше в кухнята, Сами ставаше почтително и стоеше прав, без да каже нищо, докато тя не излезеше. Щом чуеше, че вратата се отваря, Беби демонстративно прекъсваше разговора, какъвто и да е той, и насочваше към Анна раболепната си усмивка в очакване на нарежданията й. Анна предполагаше, че говорят за нея, но премного ги презираше, за да се унижи да ги подслушва.

В деня, след като Анна изигра остроумната клопка с пепелта, първото нещо, което видя, щом влезе в кухнята, бе метличката, с която си бе послужила през нощта, за да заличи отпечатъците от босите си крака. Беше я взела от стаята на Кристоф. Сами я държеше в ръцете си. Анна в същия миг си припомни, че бе забравила да я върне на мястото й; бе я оставила в собствената си стая, където зорките очи на Беби тутакси я бяха открили. Двамата клюкари бяха възстановили случилото се. Анна не трепна. Беби проследи погледа на господарката си и като се усмихна прекалено широко, се опита да обясни:

— Метлата беше счупена, затова я дадох на Сами да я оправи.

Анна не си даде труд да изобличи грубата й лъжа. Тя дори като че не чу. Погледна с какво се занимава Беби, направи й някаква забележка и си излезе невъзмутимо. Но едва затворила врата, тя загуби всякаква гордост и не можа да се въздържи да не подслуша, скрита зад ъгъла на коридора — унижена до дън душа, че е принудена да прибягва до подобни средства… Задавено хихикане; после толкова тихичко шушукане, че не можа да разбере нищо. Но в страха си Анна си въобрази, че чува; ужасът й подсказа думите, които се опасяваше да чуе; въобрази си, че говорят за предстоящия карнавал и за някакъв шутовски концерт. Никакво съмнение! Искала да вмъкнат епизода с пепелта… Вероятно Анна се лъжеше, но в нейното състояние на болезнена свръхвъзбуда, преследвана в продължение на две седмици от мисълта за публичното опозоряване, тя не само сметна недостоверното за възможно, но започна да го счита за несъмнено.

От този миг решението й бе взето.

Същата вечер — сряда преди постите — Браун бе извикан на консултация на двадесетина километра от града: щеше да се върне едва на другия ден сутринта. Анна не слезе за вечеря и остана в стаята си. Беше избрала тази нощ, за да изпълни негласното обещание, което бе поела. Само че бе решила да го изпълни сама, без да казва нито на Кристоф. Презираше го. Мислеше си: „Той обеща. Но той е мъж себичен и лъжлив; има своето изкуство и навярно бързо е забравил.“

Освен това може би в нейното диво сърце, което изглеждаше недостъпно за добротата, имаше място за съжаление спрямо другаря. Но тя беше прекалено сурова и страстна, за да си го признае.

Беби каза на Кристоф, че господарката й я е натоварила да я извини, била неразположена и искала да си почине. И така, Кристоф вечеря сам под надзора на Беби, която го уморяваше с брътвежа си, мъчеше се да го накара да говори и манифестираше толкова добро чувство към Анна, че Кристоф изпита недоверие, въпреки че лесно вярваше на хората. Точно тази вечер той възнамеряваше да се възползува от случая, за да води решителен разговор с Анна. И не можеше да отлага повече. Не беше забравил задължението, което бяха поели заедно призори същия ден. Беше готов да го изпълни, ако Анна държеше на това. Само че той виждаше безсмислието на двойната им смърт, която не беше никакво решение, а скръбта и скандалът щяха да легнат на плещите на Браун. Мислеше си, че най-доброто разрешение беше да се отскубнат един от друг, той да се опита още веднъж да замине и ако намери сили да остане далеч от нея — съмняваше се след безплодния опит, който бе направил, но си казваше, че ако не може да понесе раздялата, винаги ще има време да прибегне сам до крайното средство.

Надяваше се след вечеря да се отскубне за миг и да се качи в стаята на Анна. Но Беби вървеше по петите му. Обикновено тя приключваше рано работата си. Тази вечер безкрайно дълго ми кухнята. А когато Кристоф сметна, че се е отървал от нея, тя намисли да нарежда някакъв долап в коридора, който водеше към стаята на Анна. Кристоф видя, че се е настанила за дълго там, стъпила върху едно столче. Разбра, че няма да се махне оттам цялата вечер. Беше страшно изкушен да я бутне долу ведно с купчината чинии, но се въздържа и я помоли да отиде да види как е господарката й и дали не би могъл да й пожелае лека нощ. Беби отиде, върна се и наблюдавайки го злорадо, каза, че госпожата е по-добре, че й се спи и моли никой да не влиза при нея. Раздразнен и възбуден, Кристоф се опита да чете, не можа и се качи в стаята си. Беби дебнеше запалената му лампа, докато угасне, и се качи на свой ред, като се зарече да следи какво ще стане. От предпазливост остави врата си открехната, за да може да чува всички шумове в къщата. За свое нещастие, щом си легнеше, веднага заспиваше, и то така дълбоко, че нито гръмотевицата, нито дори любопитството биха могли да я събудят, преди да се съмне. Сънят й не беше тайна за никого. Неговият отглас стигаше чак до долния етаж.

Щом Кристоф чу обичайното хъркане, той отиде при Анна. Трябваше да говори с нея. Някакво безпокойство го измъчваше. Дойде до вратата, натисна дръжката: вратата бе заключена. Потропа тихичко: никакъв отговор. Долепи уста до ключалката, помоли тихичко, после по-настойчиво: никакво движение, нито шум. Колкото и да си казваше, че Анна спи, обзе го тревога. И както се ослушваше, долепил лице до вратата, лъхна го внезапно някаква миризма, която като че ли излизаше изпод прага. Той се наведе и я разпозна: миришеше на газ. Сърцето му се вледени. Разтърси вратата, без да мисли, че би могъл да събуди Беби. Вратата не се поддаде… Той разбра: в тоалетната до спалнята на Анна имаше малка газова печка; тя я бе отворила. Трябваше да издъни вратата, но въпреки объркването си Кристоф беше все още достатъчно благоразумен, за да се сети, че Беби не биваше да чуе. Натисна безмълвно едното крило, като наблегна с все сила. Добре затворената здрава врата изскърца, но не помръдна. Друга врата водеше от спалнята на Анна в кабинета на Браун. Той изтича към нея. И тя беше заключена, но ключалката й беше отвън. Той се опита да я откърти. Не беше лесно. Трябваше да извади четири дебели бурми, завинтени в дървото. Разполагаше само с ножчето си. Не виждаше нищо, защото не смееше да запали свещ: имаше опасност да вдигне във въздуха жилището. Пипнешком успя да вкара ножчето си в главичката на едната бурма, после на другата, като счупи острието и се поряза. Струваше му се, че бурмите са безкрайно дълги, че никога няма да ги извади. Същевременно, докато работеше трескаво и припряно, потънал в ледена пот, един спомен от детските му години изплува в паметта му; видя се отново десетгодишен, затворен за наказание в тъмния килер. Беше откъртил ключалката и бе побягнал от къщи… И последната бурма излезе. Махна ключалката, от която нападаха стърготини. Кристоф се втурна в стаята, изтича към прозореца, разтвори го. Лъхна струя студен въздух. Блъскайки се в мебелите, Кристоф намери леглото, опила го, докосна тялото на Анна, треперещите му пръсти се плъзнаха през чаршафа по неподвижните крака чак до кръста: Анна бе седнала в леглото и цяла трепереше. Не бе имала време да изпита първите признаци на задушаването: стаята беше висока, а и през цепнатините на прозорците и не плътно затворените врати нахлуваше свеж въздух. Кристоф я взе в обятията си. Тя се освободи гневно.

— Махай се!… Ах, какво направи?

Замахна и го удари; после сломена от вълнение, падна върху възглавницата и се разхълца.

— Ох! Ох! Сега пак трябва да почвам всичко отначало!

Кристоф хвана ръцете й и я упрекна нежно и строго:

— Да умреш! И то сама, без мене!

— О, ти! — отвърна тя горчиво.

Тонът на гласа й казваше красноречиво: „Ти искаш да живееш!“

Той й се скара, опита се да упражни насилие върху волята й.

— Безумна! Не знаеш ли, че можеше да вдигнеш къщата във въздуха?

— Точно това исках — отвърна тя разярено.

Кристоф се опита да пробуди религиозните й страхове: той напипа вярната струна. Едва докоснал този въпрос, тя завика и го замоли горещо да млъкне. Той продължи безмилостно, мислейки си, че това е единственият начин да съживи волята й за живот. Тя не отвръщаше вече нищо, само хълцаше конвулсивно. Когато млъкна, тя прошепна с насъбрана омраза:

— Доволен ли си сега? Добре се потруди! Окончателно ме хвърли в отчаяние. Какво ще правя сега?

— Ще живееш.

— Да живея! Но нима не знаеш, че е невъзможно? Ти не знаеш нищо! Нищо!

Той попита:

— Но какво има?

Анна повдигна рамене.

— Слушай!

И тя му разказа с кратки, нервни думи всичко, което бе скрила от него досега: за дебненето на Беби, за пепелта, за сцената със Сами, за карнавала, за надвисналото публично оскърбление. Тя вече не различаваше основателните опасения от въображаемите, продиктувани от страха. Той слушаше смазан, по-неспособен дори от нея да разграничи в нейния разказ действителната опасност от мнимата. През ум не му минаваше, че е бил предмет на шпиониране. Мъчеше се да проумее и не можеше да каже нищо — беше беззащитен срещу подобни врагове. Изпитваше само сляпа ярост и желание да набие някого.

— Защо не изгони Беби?

Анна не благоволи да отговори. Ако я бе изгонила, а не търпяла, Беби щеше да бъде още по-озлобена. Кристоф сам разбра, че въпросът му е безсмислен. Мислите му бяха страшно объркани. Той търсеше някакво решение, искаше да предприеме нещо незабавно. Каза, стиснал юмруци:

— Ще ги убия!

— Кого? — попита тя, изпълнена с презрение към тази излишна закана.

Кристоф се почувствува омаломощен и загубен в мрежата от тъмно вероломство, в която не можеше да улови никого, в която всички бяха съучастници.

— Подлеци! — извика той съкрушен.

Отпусна се на колене пред леглото, притиснал лице до тялото на Анна. Мълчаха. Тя чувствуваше смесица от презрение и съжаление към този мъж, който не умееше да защити нито себе си, нито нея. Той усещаше до страната си зъзнещите крака на Анна. Прозорецът беше останал отворен, а навън бе мразовито: в гладкото като огледало небе тръпнеха заледените звезди.

Когато тя вкуси жестоката наслада да го види смазан като нея, Анна каза студено и уморено:

— Запалете една свещ!

Той запали свещ. Анна тракаше със зъби, свита на кълбо, притиснала ръце до гърдите си и подвила колене до брадичката си. Той затвори прозореца. Седна на леглото. Взе в ръцете си краката на Анна, леденостудени. Стопли ги с дланите си, с устата си. Тя се трогна.

— Кристоф — промълви тя.

Очите й бяха трагични.

— Анна!

— Какво ще правим?

Той я погледна и отвърна:

— Ще умрем!

Тя възкликна радостно:

— О! Наистина ли желаеш това? И ти ли искаш?… Значи, няма да бъда сама?

Тя го зацелува.

— Мислеше, че ще те оставя?

Тя отвърна тихо:

— Да.

Кристоф си даде сметка колко много е страдала.

След няколко мига той я запита с поглед. Тя разбра.

— В писалището. Вдясно. Долното чекмедже.

Той отиде да потърси. В дъното съзря револвер. Браун го бе купил като студент. Никога не си бе служил с него. Кристоф намери и няколко куршума и ги донесе. Анна погледна, но тутакси отмести поглед към уличката. Кристоф почака, после попита:

— Не искаш ли вече?

Анна се обърна рязко.

— Искам!… Бързо!

Тя си мислеше: „Нищо не може вече да ме спаси от вечната бездна! Повече или по-малко, все едно!“

Кристоф зареди несръчно револвера.

— Анна — промълви той с треперещ глас. — Един от двама ни ще види как умира другият.

Тя изтръгна оръжието от ръцете му и каза егоистично:

— Първо аз!

Погледнаха се още веднъж… Уви, дори в този върховен момент, когато се канеха да умрат един за друг, двамата се чувствуваха така далеч един от друг! Всеки си мислеше с ужас: „Но какво правя? Какво правя?“

И четеше същата мисъл в очите на другия. Безсмислието на постъпката поразяваше главно Кристоф. Целият му живот си отиваше напразно; напразни борби, напразни страдания, безсмислени надежди, всичко хвърлено на вятъра, пропиляно — един жалък жест щеше да заличи всичко… Ако беше в нормално състояние, той би изтръгнал револвера от ръцете на Анна, би го хвърлил през прозореца и би извикал: „Не! Не желая!“

Но осемте месеца страдания, съмнения и разкъсваща скръб по загубения приятел, както и безумната развихрена страст подкопаха силите му, сломиха волята му; даваше си сметка, че е безсилен да предприеме каквото и да било, че не е господар на самия себе си… Ах! Пък и имаше ли значение?…

Сигурна във вечната нощ, Анна напрягаше цялото си същество, за да вкуси напълно последната минута живот, скръбното лице на Кристоф, осветено от треперливата свещ, сенките по стената, шумът от стъпки по улицата, допирът до стоманата… Тя се вкопчваше в тези усещания, както давещият се улавя за отломката, потъваща ведно с него. После всичко е ужас. Защо не удължи очакването? Но тя си повтори: „Трябва!…“

Сбогува се с Кристоф без излишна нежност, като забързан пътник, който се тревожи да не изпусне влака; разтвори нощницата си, опипа областта на сърцето и допря лудото на револвера. Коленичил, Кристоф зарови лице в чаршафите. Преди да натисне спусъка, тя постави лявата си ръка в ръката на Кристоф. Като дете, което се бои да тръгне само в нощта…

Изтекоха няколко ужасни секунди… Анна не стреляше. Кристоф искаше да вдигне глава, да улови ръката й, но се страхуваше, да не би жестът му да я накара да стреля. Не се чуваше нищо. Той примираше… Чу се стон… Кристоф се изправи. Видя Анна с изкривено от ужас лице. Револверът беше паднал на леглото пред нея. Тя жално повтаряше:

— Кристоф!… Револверът направи засечка!…

Той взе оръжието; то бе ръждясало, но функционираше добре. Може би куршумът бе се повредил от въздуха? Анна протегна ръка към револвера.

— Стига! — замоли я той.

Тя му заповяда:

— Патроните!

Кристоф й ги подаде. Тя ги разгледа, взе един, зареди револвера, без да престане да трепере, и отново го опря на гърдите си, като натисна спусъка. И този път не се чу изстрел.

Анна хвърли револвера на пода.

— Ах! Това е прекалено! Това е прекалено! — извика тя. — Той не желае смъртта ми!

Тя се гърчеше в завивките; беше като обезумяла. Кристоф се опита да се доближи до нея; тя го отблъсна с викове. Накрая изпадна в нервна криза. Кристоф остана с нея до сутринта. Най-сетне Анна се успокои, но приличаше на мъртва, бездиханна, със затворени очи, а изпъкнало чело и скули и смъртнобледа кожа.

Кристоф оправи леглото, прибра револвера, закрепи отново извадената ключалка и си отиде: беше седем часът и Беби всеки миг щеше да влезе.

* * *

Когато Браун се върна, той завари Анна в същото апатично състояние. Разбра, че нещо особено се е случило, но не можа да научи нищо нито Беби, нито от Кристоф. Целия ден Анна не помръдна. Не отвори очи; пулсът й беше толкова слаб, че едва се долавяше. От време на време спираше и Браун с тревога си въобрази, че сърцето й вече не бие. Голямата му обич го караше да се съмнява в лекарското си умение. Изтича при един колега и го доведе. Двамата лекари прегледаха Анна и не можаха да установят дали това е начало на треска или истеричен припадък. Трябваше да наблюдават болната. Браун не се отдели от леглото й. Отказа да яде. Привечер пулсът й не показваше треска, но безкрайна слабост. Браун се опита да вкара в устата й няколко лъжици мляко; тя тутакси ги повърна. Тя се отпускаше в ръцете на мъжа си като счупена кукла. Браун прекара нощта, седнал до нея, ставайки час по час, за да я прислушва. Беби, която никак не се развълнува от болестта на Анна, но беше човек на дълга, отказа също да си легне и остана да бди заедно с него.

В петък Анна отвори очи. Браун я заговори. Тя не обърна внимание на присъствието му. Лежеше неподвижно, вперила очи в една точка на стената. Към обед Браун видя, че едри сълзи се търкалят по слабите й страни. Той ги обърса нежно. Сълзите продължаваха да се стичат една по една. Браун отново се опита да й даде малко храна. Тя прие съвсем безучастно. Вечерта започна да говори несвързани думи. Споменаваше Рейн; искаше да се удави, но нямаше достатъчно вода. Упорствуваше и в бълнуването си с опитите си за самоубийство, като измисляше странни форми на смърт, но смъртта винаги бягаше. Понякога Анна спореше с някого и тогава лицето й добиваше гневно и изплашено изражение; обръщаше се и към бога и настойчиво му доказваше, че той е виновен. Или пък в очите й пламваше похотливост и тя изричаше непристойни думи, които човек не би повярвал, че знае. В един миг забеляза Беби и й даде точни нареждания за прането на следния ден. През нощта задряма. Внезапно се повдигна от възглавницата. Браун изтича до нея. Тя го погледна със странно изражение и запелтечи припряно и неразбираемо. Той я попита:

— Анна, мила, какво искаш?

Тя каза с остър глас:

— Иди го доведи!

— Кого? — попита той.

Тя го погледна още веднъж със същото изражение, после внезапно избухна в смях; прокара ръка по челото си и простена:

— Ах, господи! Да можех да забравя!

Сънят я победи. Тя бе по-спокойна до сутринта. Призори помръдна леко. Браун повдигна главата й и й даде да пие. Тя погълна покорно няколко капки и като се наклони към ръцете на Браун, ги целуна. Отново се унесе.

В събота сутринта се събуди към девет часа. Без да каже нито дума, отметна завивките и пожела да стане. Браун се втурна към нея и се опита да я накара отново да легне. Тя упорствуваше. Попита я какво иска да прави. Тя отвърна:

— Ще отида на службата.

Той се опита да я вразуми, да й припомни, че не е неделя и храмът е затворен. Тя мълчеше, но седнала на стола до леглото, нахлузваше дрехите си с треперещите си пръсти. Докторът, приятел на Браун, влезе. И той се присъедини към Браун, за да я разубеди. После, като видя, че тя не отстъпва, той я прегледа и накрая се съгласи Взе Браун настрана и му каза, че болестта на жена му изглежда чисто душевна, че засега трябва да избягват да й противоречат и не вижда опасност, ако тя излезе, стига само Браун да я придружи. Тогава Браун каза на Анна, че ще отиде с нея. Тя отказа и пожела да отиде сама. Но още при първите си стъпки в стаята, залитна. Тогава, без да каже нито дума, тя улови Браун под ръка и двамата излязоха. Беше много изтощена и се спираха по пътя. На няколко пъти я попита дали иска да се прибере. Но тя тръгна пак. Когато стигнаха до църквата, вратата й бе затворена, както той й бе казал. Анна седна на пейката до входа и остана там тръпнеща, докато часовникът удари дванадесет часа. После улови пак Браун под ръка и те се върнаха безмълвно. Вечерта обаче тя пак пожела да отиде на църква. Браун напразно я умоляваше. Трябваше да излязат.

Кристоф прекара тези два дни в пълно уединение. Браун беше премного разтревожен, за да мисли за него. Само веднъж в събота сутринта, опитвайки се да отклони Анна от намерението й да излезе, той я бе попитал дали не иска да види Кристоф. На лицето й се изписа толкова силно отвращение и ужас, че Браун остана поразен. И името на Кристоф не бе произнесено повече.

Кристоф се бе затворил в стаята си. Безпокойство, любов, угризение, цял хаос от болка го терзаеше. Обвиняваше се за всичко. Изнемогваше от отвращение от себе си. На няколко пъти ставаше, за да признае всичко на Браун, но тутакси го спираше мисълта, че обвинявайки себе си, ще направи нещастен още един човек. И страстта не го щадеше. Бродеше в коридора пред стаята на Анна, но щом чуеше, че отвътре се приближават стъпки, бягаше в своята стая.

Когато Браун и Анна излязоха следобеда, той ги проследи, скрит зад пердето на прозореца си. Видя Анна. Така изправена и горда обикновено, сега тя вървеше прегърбена, с наведена глава и жълто лице, смазана под тежестта на мантото и шала, с който я бе увил мъжът й. Беше грозна. Но Кристоф не забеляза грозотата й, той видя само колко е нещастна. Сърцето му преля от жалост и любов. Искаше му се да изтича към нея, да се просне в калта, да целува краката й, тялото й, опустошено от страстта, да моли за прошка. И си мислеше, гледайки я: „Ето моето дело! Ето го…“

Но погледът му срещна в огледалото собствения му образ. Той съзря същото опустошение върху своите черти; видя смъртта в себе си, както и в нея, и си помисли: „Мое дело ли? Не. Това е дело на жестокия повелител, който подлудява хората и ги убива.“

Къщата беше пуста. Беби беше излязла, за да разкаже на съседите събитията през деня. Времето минаваше. Часовникът изби пет часа. Ужас обзе Кристоф при мисълта, че Анна щеше да се върне и пак ще настъпи нощ. Почувствува, че няма да има сила да остане и тази нощ под същия покрив. Разумът му бе застрашен от бремето на страстта. Не знаеше какво ще направи, не знаеше какво иска, знаеше само, че желае Анна. На каквато и да е цена. Спомни си жалкото лице, което бе видял малко преди това под прозореца си, и си каза: „Трябва да я спася от мен!…“

Усети прилив на воля. Събра с шепи пръснатите свитъци нотни листа по масата, завърза ги, взе шапката, палтото и излезе. В коридора край вратата на Анна ускори крачка, обзет от страх. Долу хвърли последен поглед върху пустата градина и избяга като крадец. Ледена мъгла пронизваше като с иглички кожата. Кристоф вървеше край стените. Отиде на гарата. Качи се на влака, който отиваше в Люцерн. От първата спирка писа на Браун, че спешна работа му налага да отсъствува за няколко дни и че е отчаян, че го оставя в такъв момент. Молеше го да го осведомява за състоянието на Анна на посочения от него адрес. В Люцерн взе влака за Готард. През нощта слезе на една малка гара между Алторф и Гьошенен. Не се осведоми за името, никога не го узна. Влезе в първата странноприемница близо до гарата. Локви вода задръстваха пътя. Валеше като из ведро. Валя цялата нощ. Валя и през целия следващ ден. Водата се стичаше като водопад от един пробит капчук. Небето и земята бяха удавени, разтворени, подобно на мисълта му. Легна си във влажните чаршафи, които миришеха на дим на локомотив. Не можа да лежи дълго. Мисълта за опасностите, които грозяха Анна, толкова изпълваше съзнанието му, че нямаше място за собственото му страдание. Трябваше да заблуди злобата на обществото, да я насочи по друга следа. И трескавото състояние, в което беше, му хрумна странна мисъл: науми си да пише на един от малкото музиканти, които познаваше в града, Кребс, сладкар-органист. Даде да се подразбере, че някаква сантиментална история го тегли към Италия, че бил в плен на тази своя страст още преди да се настани у Браун, че се опитал да се излекува, но тя се оказала по-силна. Всичко това бе написано достатъчно ясно, за да може Кребс да разбере, но и забулено, за да може той да прибави нещичко и от себе си. Кристоф молеше Кребс да запази тайната му: той знаеше, че този човечец беше болезнено бъбрив и разчиташе основателно, че едва получил тази вест, Кребс ще я разнесе из целия град. За да заблуди окончателно общественото мнение, Кристоф завърши писмото си с няколко доста студени думи за Браун и болестта на жена му.

Прекара останалата част от нощта и следващия ден разкъсван от натрапчивата мисъл: Анна… Анна… Ден по ден изживяваше отново с нея последните месеци. Виждаше я през миража на страстта. Винаги я бе подчинявал на желания образ, приписвайки й нравствено величие и трагична съвест, които му бяха необходими, за да я обича повече. Тези измами на страстта бяха двойно по-убедителни сега, когато присъствието на Анна не ги опровергаваше. Той виждаше една здрава и свободна натура, която бе потисната и се бъхтеше в оковите си, която копнееше за волен, широко разгърнат живот, а после биваше обхваната от страх и се бореше против инстинктите си, защото те не можеха да се съгласуват с участта й и още повече я утежняваха. Тя го зовеше: „На помощ!“ Той прегръщаше красивото й тяло. Спомените го терзаеха: изпитваше някакво гибелно удоволствие да разврежда раните си. С приближаването на деня чувството за всичко, което бе загубил, стана толкова непоносимо, че не можеше вече да диша.

Без да съзнава какво прави, той стана, излезе, плати за стаята и взе първия влак, който отиваше в града на Анна. Пристигна в тъмно. Запъти се право към къщата. Между уличката и градината на Браун се простираше дворът на съседите им, ограден със зид. Кристоф се покатери по зида, скочи в чуждата градина, а оттам мина в градината на Браун. Озова се пред къщата. Всичко тънеше в мрак, като се изключи слабата светлина на кандилото, което хвърляше червеникаво отражение върху един прозорец — прозореца на Анна. Анна беше там. Страдаше там. Трябваше да направи само една крачка, за да влезе. Протегна ръка към дръжката на вратата. После погледът му се плъзна по ръката му, по вратата, градината; внезапно осъзна постъпката си; пробуди се от кошмарния сън, който го държеше в плен вече седем-осем часа, потрепера, отърси се с рязко движение от инертната сила, която приковаваше краката му към земята. Изтича към зида, отново го прескоча й побягна.

През същата нощ за втори път напусна града, й на другия ден потърси убежище в едно планинско село под снежните вихри… Да погребе сърцето си, да приспи мисълта си, да забрави, да забрави…