Ромен Ролан
Жан-Кристоф (10) (Том II)

1

Умиротворено сърце. Стихнали ветрове. Неподвижен въздух…

Кристоф беше спокоен. В душата му цареше мир. Изпитваше известна гордост, че е съумял да го постигне. Но дълбоко в себе си беше печален. Учудваше се на тишината. Страстите му бяха приспани; искрено вярваше, че никога вече няма да се пробудят.

Голямата му, малко груба сила, дремеше, лишена от цел и обект. В душата му — тайна празнота, непризнатото „има ли смисъл?“. Може би съзнанието за щастието, което не бе успял да улови. Не трябваше вече много да се бори нито срещу себе си, нито против другите. Не трябваше и да полага особени усилия даже в работата си. Беше стигнал до края на определен етап от съществуването си и сега жънеше плодовете на предишните си усилия. С голяма лекота черпеше от откритото от него музикално находище. И докато публиката, както винаги изоставаща, откриваше предишните му творби и се възхищаваше от тях, той вече ги чувствуваше далечни, макар и да не знаеше още дали ще успее да отиде по-напред. Творческата работа сега му доставяше равно, безбурно щастие. В този период от живота му изкуството беше за него само прекрасен инструмент, на който той свиреше като виртуоз. Съзнаваше със срам, че става дилетант.

„За да вървиш винаги напред в изкуството — казваше Ибсен, — необходимо е нещо друго и нещо повече от природното дарование: страстни чувства, страдания, които изпълват живота и го осмислят. Иначе не твориш, а само пишеш книги.“

Кристоф пишеше книги. А не бе свикнал така. Книгите му бяха прекрасни. Той би предпочел да не са толкова съвършени, но да са по-живи. Този почиващ си атлет, който се чудеше какво да прави с мускулите си, прозявайки се като отегчен див звяр, предвиждаше годините на спокойна работа, които го очакваха. И тъй като с вродения си германски оптимизъм охотно си внушаваше, че всяко зло е за добро, беше готов да повярва, че е достигнал отредените му от съдбата граници. Беше доволен: излязъл от бурята, отново ставаше господар на себе си. Не беше кой знае колко голяма победа!… Но какво да се прави? Управляваш само това, което владееш, и постигаш, колкото можеш… Струваше му се, че е дошъл до своя пристан…

* * *

Двамата приятели не живееха заедно. Когато Жаклин избяга, Кристоф си мислеше, че Оливие ще се настани при него. Но за Оливие това бе невъзможно. Макар и да се нуждаеше от близостта на Кристоф, не можеше да поднови предишния начин на живот с него. След годините, прекарани с Жаклин, би му било непоносимо, би му се струвало едва ли не кощунство да въведе другиго в интимния си живот, дори ако този друг го обичаше повече от Жаклин, дори ако самият той го обичаше повече. Сложно чувство, недостъпно за разума.

Кристоф не можеше да го разбере. Той настояваше, учудваше се, огорчаваше се, негодуваше… После вроденият му усет, по-проницателен в случая от ума му, му подсказа как трябва да постъпи. Внезапно престана да настоява и реши, че Оливие е прав.

Но те се виждаха всеки ден и никога не се бяха чувствували по-близки; може би в разговорите си не споделяха най-интимните си мисли. Но и нямаха нужда от това. Разбираха се един друг без думи чрез откровението на любещите се сърца.

Говореха малко: единият погълнат от изкуството, а другият — от спомените си. Болката на Оливие се притъпяваше, без той да полага особени усилия, напротив, сякаш му беше приятно да страда: дълго време любовната мъка бе единственият смисъл на живота му. Обичаше детето си, но то беше само кресливо бебе и не можеше да заеме голямо място в съществуването му. Някои мъже са повече любовници, отколкото бащи. Безсмислено е се възмущаваме. Природата не е еднообразна и би било абсурдно да искаме да наложим едни и същи закони на сърцето. Никой няма право да жертвува дълга си заради сърцето. Трябва да признаем поне правото на сърцето да не се чувствува щастливо, като изпълнява дълга си. Оливие обичаше в детето си най-много жената, чиито плът и кръв бе то.

Доскоро той почти не обръщаше внимание на хорските страдания. Беше интелектуалец, премного затворен в себе си. Не самовлюбеност, а болезнена привичка на мечтател. Жаклин още повече допринесе за пустотата около него: любовта й очерта магически кръг между Оливие и останалите хора и този кръг остана, след като любовта си беше отишла. Освен това Оливие беше аристократ по природа. Още в детството си, въпреки отзивчивото си сърце, той странеше от тълпата поради вродена физическа и духовна изтънченост. Противни му бяха и дъхът, и мислите на човешкото множество.

Едно обикновено произшествие обаче, на което стана случаен свидетел, измени до голяма степен живота му.

* * *

Оливие беше наел много скромно жилище в горната част на Монруж, недалеч от Кристоф и Сесил. Квартал на простолюдието, а в самата къща живееха дребни рентиери и чиновници, както и няколко работнически семейства. При други обстоятелства тази чужда за него среда би го измъчвала; но сега за него нямаше никакво значение къде се намира: навсякъде беше чужденец. Не знаеше кой му е съсед, не познаваше съседите си, а и не се стремеше да узнае кои са. Когато се връщаше от работа — беше постъпил в едно издателство, — се затваряше в спомените си и излизаше само за да види Кристоф или детето си. Жилището му не беше за него дом, а тъмна камера, в която можеше да фиксира образите от миналото. Колкото по-тъмна и празна беше тя, толкова по-ясно изплуваха те. Оливие почти не забелязваше хората, с които се разминаваше по стълбите. Неволно обаче някои от тях се запечатваха в паметта му. Някои хора виждат нещата ясно едва когато те се превърнат в минало. Но тогава вече нищо не им убягва: и най-малките подробности са врязани в съзнанието им като с длето. Към тях спадаше и Оливие; сенките на живите се бяха вселили в него. Излизаха на преден план при сътресение: Оливие ги разпознаваше, без да ги е виждал дотогава, и понякога протягаше ръце да ги улови… Много късно!…

Когато един ден излизаше, видя, че пред вратата на къщата около вратарката, която оживено разправяше нещо, са се струпали хора. Той никак не беше любопитен и щеше да отмине. Но портиерката, в желанието си да събере повече слушатели, го спря и го попита дали знае какво е станало с бедните Русел. Оливие дори не знаеше кои са тия „бедни Русел“. С любезно безразличие се спря. Когато узна, че едно работническо семейство — баща, майка и пет деца — се е самоубило от беднотия малко преди това в същата къща, той остана като другите и загледан в стената, заслуша жената, която за кой ли път разказваше историята от край до край. Докато тя говореше, в съзнанието му се заредиха спомени и той се сети, че е виждал тези хора. Поразпита… Да, познаваше ги: мъжът — като че ли още чуваше задъханото му дишане по стълбата, — работник-хлебар с бледо лице, с изпити от горещата пещ страни, брадясал; в началото на зимата се разболял от пневмония, върнал се на работа, преди да е оздравял напълно, болестта отново го повалила. От три седмици бил без работа и без сили. Жената, вечно бременна, изкривена от ревматизъм, изнемогвала — била чистачка в няколко семейства и по цели дни тичала, за да издействува от Общественото осигуряване жалката помощ, която все не й отпускали. А междувременно децата идвали едно след друго: единадесетгодишно, седемгодишно, тригодишно, без да се смятат още две, умрели като малки. И като връх на нещастието две близначета избрали отлично момента на появяването си: родили се предишния месец!

— В деня на раждането — разправяше една съседка — най-голямото от петте, единадесетгодишното момиченце Жюстин — горкото дете! — се разплакало, чудейки се как ще смогне да носи и двете…

Оливие тутакси си припомни момиченцето — огромно чело, безцветни, опънати назад коси, мътносиви, изпъкнали очи. Когато го срещаше, все носеше провизии или по-малката си сестричка. Или пък водеше за ръчичка седемгодишното си братче, хилаво момченце с тясно лице, само с едно око. Когато се разминаваха, Оливие промълвяше с обичайната си разсеяна любезност:

— Извинете, госпожице.

Дъщерята на хлебаря не казваше нищо. Минаваше край него изправена, почти без да се отдръпне: повърхностната му учтивост й доставяше тайно удоволствие. Предната вечер в шест часа я беше срещнал за последен път. Качваше кофа дървени въглища. Товарът изглеждаше много тежък, но това е нещо обичайно за децата от народа. Оливие я беше поздравил както обикновено, без да я погледне. Слезе няколко стъпала и когато неволно вдигна глава, видя малкото й тревожно личице, наведено над перилото на площадката. Тя го гледаше. Веднага тръгна нагоре. Знаеше ли къде я водеха този път стъпалата? Оливие не се съмняваше и натрапчиво бе завладян от мисълта за това дете, което носеше в тежката кофа смъртта, освобождението… Нещастните дечица, за които краят на живота означава край на мъките им. Не можа да продължи пътя си. Прибра се в стаята си. Но да остане вътре с тия мъртъвци близо до себе си… Няколко стени само го деляха от тях… Като си помисли само, че бе живял редом със злочестината им!

Отиде при Кристоф. Сърцето му бе свито; казваше си, че е чудовищно да се отдаде — както бе правил — на празни любовни съжаления, когато толкова човешки същества се терзаят от много по-жестоки несгоди, които човек би могъл да облекчи. Беше дълбоко развълнуван и състоянието му лесно се предаде и на Кристоф. И той се разстрои. Докато Оливие му разказваше произшествието, той разкъса страницата, която току-що бе написал, обвинявайки се, че себелюбиво се залъгва като дете… После събра парчетата хартия. Беше премного роб на музиката си, пък и верният му усет му подсказа, че ако унищожи едно художествено произведение, няма да ощастливи никого. Трагедията на нищетата не беше нищо ново за него. Още от детството си бе привикнал да се движи по ръба на подобни бездни, като се стреми да не падне. В този период на живота си, когато се чувствуваше в разцвета на силите си, той беше дори строг към самоубийците, защото не можеше да приеме отказа от борбата заради каквито и да било страдания. Страдание и борба, нима има нещо по-естествено? Та това е гръбнакът на вселената.

И Оливие беше минал през подобни изпитания, но той не бе могъл да се примири с тях нито лично за себе си, нито за околните. Ужасяваше се от нищетата, която бе похабила живота на неговата мила Антоанет. След като се бе оженил за Жаклин, изнежен от богатството и любовта, той с лекота бе отдалечил от себе си спомена за безрадостните години, когато той и сестра му изнемогваха, за да припечелят всеки ден правото да живеят на следващия, без да знаят дали това ще им се удаде. Сега, когато вече не се стремеше да запази егоистичния си любовен мир, тези години изплуваха отново в съзнанието му. Вместо да избягва гледката на страданието, той започна да я търси. Нямаше нужда да ходи надалеч, за да я намери. При неговото душевно състояние той виждаше страданието навред. То изпълваше света. Светът, истинска болница… О, терзания, о, предсмъртни мъки! О, изтезания на ранената, трепкаща, загниваща жива плът! Безмълвни мъчения на сърцата, линеещи от скръб! Лишени от обич деца, девойки без надежда, прелъстени и изоставени жени, разочаровани в приятелството, любовта или вярата си мъже, жалко шествие на клетниците, осакатени от живота!… Най-жестоки са не нищетата и болестта, а човешката жестокост, взаимното настървение. Едва открехнал прозорчето към земната преизподня, Оливие дочу ропота на всички потиснати: експлоатирани пролетарии, преследвани народи, подложената на сеч Армения, задушената Финландия, осакатената Полша, измъчената Русия. Африка, разкъсвана на воля от европейските вълци, нещастниците на целия човешки род. Оливие се задъха. Този ропот се надигаше отвред, той вече не можеше да си представи, че някой мисли за друго. Постоянно говореше по този въпрос на Кристоф. Смутен, приятелят му отвръщаше:

— Мълчи! Остави ме да работя!

И понеже му беше мъчно да възвърне равновесието си, той се дразнеше и му се караше:

— По дяволите! Ето че денят ми е загубен! Много спечели, нали?

Оливие му се извиняваше.

— Мили приятелю, не трябва винаги да гледаш в бездната — съветваше го Кристоф. — Няма да можеш вече да живееш!

— Трябва да подадем ръка на тези, които са долу.

— Сигурно. Но как? Като се хвърлим вътре и ние? Защото ти искаш точно това. Ти си склонен вече да виждаш в живота само тъжното. Нека бог те благослови! Подобен песимизъм е безспорно милосърден, но той потиска. Искаш ли да създадеш щастие? Бъди щастлив първо самият ти!

— Щастлив! Как може да ти даде сърце да бъдеш щастлив, когато виждаш толкова страдания? Не може да има щастие освен в стремежа да намалим тези страдания.

— Отлично. Само че не като се бия наляво и надясно ще подпомогна страдащите. Един лош боец в повече е, кажи-речи, нищо. Но аз мога да утешавам чрез изкуството си, да всявам сила и радост. Знаеш ли за колко клетници красотата на една крилата песен е опора в мъките им? Всеки със занаята си! Вие, французите, великодушни чудаци, винаги първи протестирате против всяка неправда, било в Испания, било в Русия, без да знаете точно за какво се отнася. Аз ви обичам заради това ваше качество. Но нима си въобразявате, че оказвате благотворно влияние върху развоя на събитията? Вие се хвърляте безразсъдно в боя и резултатът е нищожен, ако не вреден… И погледни, никога вашето изкуство не е било по-посредствено, отколкото сега, когато вашите хора на изкуството си въобразяват, че участвуват в световната борба. Странно е колко много покварени дилетанти се провъзгласяват за апостоли! Те биха сторили много по-добре, ако поднесат на народа си малко по-чисто и по-силно вино. Първото ми задължение е да правя това, което правя — да композирам здрава музика за вас, която да засили кръвта ви и да внесе слънце в сърцата ви!

* * *

За да пръскаш светлина над другите, трябва да я носиш в себе си. А на Оливие тя не му достигаше. Като най-добрите хора днес и той не беше достатъчно силен, за да излъчва сила. Би могъл, но ако се обедини с други. Но с кого? Свободен по дух и в същото време дълбоко вярващ, той стоеше извън всички политически и религиозни партии. Те си съперничеха помежду си по нетърпимост и тесногръдие. Дойдеха ли на власт, гледаха само как да злоупотребят с нея. Само потиснатите привличаха Оливие. В това отношение поне той беше на едно мнение с Кристоф, че преди да се бори срещу далечните неправди, трябва да се бори срещу близките, които са около него и за които е отговорен до известна степен. Много хора се задоволяват да протестират против злото, извършено от други, без да мислят за злото, което вършат самите те.

Отначало се зае да подпомага бедните. Приятелката му госпожа Арно беше членка на някакво благотворително дружество. Оливие стана също негов член. Отначало неведнъж бе разочарован: не всички бедни, поверени на неговите грижи, бяха достойни за съчувствие. Те или откликваха зле на хубавото му отношение, или изпитваха недоверие, или страняха от него. Впрочем един интелектуалец мъчно може да се задоволи с обикновена благотворителност. Тя облекчава такава незначителна част от всеобщата нищета! Действува винаги разпокъсано, случайно; превързва раните, които среща по пътя си; общо взето, тя си поставя скромни и неотложни задачи, и не може да стигне до корените на злото. А умът на Оливие се домогваше именно до тях.

Той се зае с проучването на проблема за социалната нищета. Не му липсваха ръководители. По онова време социалният въпрос бе станал моден. Обсъждаха го в салони, романи, на театралната сцена. Всеки си въобразяваше, че го познава основно. Част от младежта отдаваше най-ценните си сили на него.

* * *

Всяко ново поколение се нуждае от благородно увлечение. Дори и най-себелюбивите младежи притежават излишна жизненост, както и голямо количество енергия, които не могат да останат неизползувани. Те копнеят да ги изразходват в някаква дейност или по-благоразумно — за някаква теория. Авиация или революция. Гимнастика на мускулите или на идеите. Когато човек е млад, необходимо му е да си създаде илюзията, че участвува в някое велико начинание на човечеството, което ще обнови света. Сетивата му откликват на всеки полъх на вселената. Той е така свободен и лек! Не се е натоварил още с бремето на семейството, не притежава нищо, не рискува нищо. Човек е много щедър, когато може да се откаже от нещо, на което още не държи. Освен това толкова е приятно да обичаш и да мразиш, да вярваш, че можеш да преобразиш земята с мечти и бойни възгледи. Младежите са като кучетата, които пазят стадото: тръпнат и лаят нахалост. Неправда, извършена на другия край на земята, ги довежда до изстъпление.

Лай в нощта. От чифлик на чифлик те си отговаряха безспир сред гъстите гори. Нощта беше неспокойна. Не беше лесно да се спи в такова време! Вятърът разнасяше по въздуха ехото на толкова неправди!… Несправедливостта е безкрайна: за да поправиш една, рискуваш да причиниш други. Какви значи несправедливост? За един — това е позорният мир, разкъсаното отечество. За друг — войната. За този — унищоженото минало, прокуденият властелин. За онзи — ограбената църква. За трети — задушеното бъдеще, угрозата, надвиснала над свободата. За народа — неравенството, а за избраниците — равенството. Различни видове несправедливост; всяка епоха си има своята и се бори срещу нея или я поддържа.

В този момент главните усилия в света бяха насочени против социалните неправди и несъзнателно съдействуваха за подготвянето на нови неправди.

Безспорно социалните неправди бяха тежки и биеха на очи, откакто работническата класа, с растяща численост и мощ, бе станала един от главните двигатели на държавата. Но въпреки шумните изявления на нейните трибуни и певци, положението на тази класа беше не по-лошо, а по-добро, отколкото в миналото. И промяната бе настъпила не защото тя страдаше повече, а защото бе по-укрепнала. А тя бе укрепнала именно поради силата на враждебния ней капитал, благодарение на неизбежното икономическо и индустриално развитие, което сплоти работниците в армии, готови за бой, и чрез механизацията ги снабди с оръжие, като всеки майстор се превърна в господар, който командува светлината, мълнията и енергията на света. От огромното множество примитивни сили, организирани отскоро благодарение на усилията на водачите им, се излъчваше топлина на разпалена жарава, електрически вълни, които пробягваха по тялото на човешкото общество.

Каузата на това множество вълнуваше интелигентната буржоазия не със своята справедливост или с новостта и силата на идеите си, както на нея й се щеше да вярва, а със своята жизненост…

Нейната справедливост? Хиляди други справедливи каузи бяха потъпкани в света, без той да се трогне. Нейните идеи? Късчета истина, събрани оттук-оттам, нагодени към ръста на дадена класа за сметка на останалите. Много безсмислени credo, както всяко верую — божественото право на кралете, непогрешимостта на папите, царството на пролетариата, всеобщото гласоподаване, равенството на хората, еднакво абсурдни, ако имаме пред вид само интелектуалната им стойност, а не силата, която им дава живот. Имаше ли значение, че бяха посредствени? Идеите завладяват света не в качеството си на идеи, а защото представляват живи сили. Те запленяват хората не с интелектуалното си съдържание, а с жизненото сияние, което излъчват в дадени моменти на историята. Те сякаш миришат на дивеч: въздействуват на най-грубото обоняние. И най-възвишената идея няма да окаже никакво въздействие до деня, когато стане заразителна не заради собствените си достойнства, а заради достойнствата на обществените групировки, които я въплътяват и вливат в нея своята кръв. Тогава съхнещото растение, йерихонската роза изведнъж разцъфва, наедрява, изпълва въздуха със силния си аромат. Мислите, тези ярки знамена, с които работническата класа вървеше на щурм срещу буржоазната крепост, се бяха родили в мозъците на буржоазните мислители. Затворени в буржоазните книги, тези мисли бяха като мъртви: музейни вещи, омотани мумии във витрини, които никой не поглежда. Но щом народът ги присвои и ги направи народни, той им предаде своята трескава жизненост, която ги деформира, но ги оживи, вдъхна безумните си надежди в тези отвлечени понятия, превърна ги в знойния вятър на Егир. Те се разпространяваха от един на друг. Стигаха до всички, без да се знае кой и как ги бе донесъл. Личностите нямаха значение. Идейната епидемия се разрастваше и понякога се случваше ограничени хора да я предадат на други, обладаващи високи качества. Всеки неволно ставаше нейн носител.

Подобни явления на интелектуална зараза са свойствени на всички епохи и на всички страни. Те се наблюдават и в страни, където аристокрацията е на власт и се стреми да запази строгото разграничение на кастите. Но никъде не избухват така мълниеносно, както в демокрациите, където не се е запазила санитарна преграда между богопомазаните и тълпата. Точно богопомазаните тутакси се поддават на заразата. Въпреки гордостта и ума си те не могат да й устоят. Защото са много по-слаби, отколкото си въобразяват. Интелигенцията представлява малък остров, разяждан, подронван и заливан от човешките приливи. Тя изплува отново едва когато вълната се отдръпне. Възхищаваме се от себеотрицанието на френските аристократи, отрекли се от правата си през нощта на 4 август. Би трябвало да се възхищаваме от нещо друго: че не са могли да постъпят иначе. Представям си, че мнозина от тях, прибрали се след това в дворците си, са си помислили: „Какво направих? Бях пиян!…“ Великолепно опиянение! Хвала на хубавото вино и на лозата, която го е дала! Лозата, чийто сок опияни привилегированите от стара Франция, не бе посадена от тях. Но виното бе източено, трябваше да се изпие. А който го вкусеше, загубваше ума си. Дори и хората, които не отпиваха от него, чувствуваха, че им се вие свят, защото мимоходом бяха вдъхнали изпаренията на кипналото вино. Гроздобери на революцията!… Само няколко изветрели бутилки са останали вече в семейните килери от виното от 89 година; но децата на нашите внуци още ще помнят, че прадядовците им са се зашеметили от него!

По-стипчиво, но също така силно вино опияняваше буржоазната младеж от поколението на Оливие. Тя пренасяше в жертва своята класа на едно ново божество. Deo ignoto^[1] — народа.

* * *

Естествено не всички бяха еднакво искрени. Мнозина виждаха в това движение повод да се откроят от класата си, давайки си вид, че я презират. За повечето това бе занимателна интелектуална игра, ораторско трениране и нямаха много сериозно отношение към него. Приятно е да си въобразяваш, че вярваш в някаква кауза, че се бориш или ще се бориш за нея или най-малкото, че би могъл да се бориш. Не е лошо даже да си мислиш, че се излагаш на известен риск. Чисто театрални вълнения.

Те са невинни, когато им се отдаваш чистосърдечно, без користни помисли. Други, по-хитри, участвуваха в играта съвсем съзнателно. Народното движение беше за тях средство за издигане. Подобно на нормандски пирати, те използуваха прилива, за да тласнат лодките си навътре в сушата. Разчитаха да проникнат до устията на големите реки и да се закрепят в завладените градове, след като морето се оттегли. Проливът беше тесен, а вълната — капризна: искаше се сръчност. Но две-три демагогски поколения бяха подготвили корсари, много вещи в пиратския занаят. Те се промъкваха смело и дори с поглед не удостояваха потъващите.

Такива подлеци има във всички партии; слава богу, нито една не отговаря за тях. Но тези авантюристи вдъхваха такова отвращение у искрените и убедените хора, че караха мнозина от тях да се разочароват от своята класа. Оливие срещаше богати и образовани младежи от буржоазната класа, които съзнаваха упадъка на буржоазията и собствената си безполезност. Той бе много склонен да им съчувствува. Повярвали отначало във възможността народът да се обнови чрез интелектуалния елит, основали народни университети и изразходвали много време и пари, те се бяха убедили в пълния неуспех на усилията си. Бяха вложили прекалено големи надежди, затова и унинието им не беше по-малко. Хората или не се бяха отзовали на повика им, или бяха побягнали. А когато се отзоваваха, разбираха всичко наопаки и усвояваха само порочното в буржоазната култура. Пък и не една шугава овца се бе промъкнала сред буржоазните апостоли и бе подкопала доверието към тях, експлоатирайки едновременно и народа, и буржоазията. Тогава добронамерените хора започнаха да смятат, че буржоазията е обречена, че е способна само да поквари народа, затова той трябва на всяка цена да се освободи от нея и да върви сам по пътя си. Не им оставаше никаква друга сфера на действие, освен да провъзгласят движението, което трябваше да се проведе без тях и против тях. Едни се примириха с този отказ с дълбока, безкористна радост, подхранвана от съзнанието за саможертва, с братско съчувствие. Да обичаш, да се раздаваш! Младостта е толкова богата със собствените си възможности, че може да се съгласи да не приеме нищо в замяна — не се бои, че ще остане без нищо. Други намираха в това отричане интелектуална наслада, властна логика; те се жертвуваха не за хората, а заради идеите. Те бяха най-дръзновени. Изпитваха горда радост да доказват с разсъжденията си неизбежната гибел на класата си. По-тягостно би им било да видят предвижданията си опровергани, отколкото да бъдат смазани ведно с класата си. В интелектуалното си опиянение те викаха на хората отвън: „По-силно! Удряйте по-силно! Дано не остане нищо от нас!“ Те бяха станали теоретици на насилието.

Насилие, извършвано от други. Защото, както става обикновено, апостолите на грубата сила бяха почти във всички случаи крехки и изтънчени хора. Някои от тях бяха служители на същата държава, която се заканваха да разрушат, и то усърдни, добросъвестни и покорни служители. Проповядваното от тях насилие бе отплата за безсилието им, за изтърпените обиди, за потиснатото им съществуване. То бе главно указание за бурята, бушуваща около тях. Теоретиците са като метеоролозите: те определят с научни термини не какво ще бъде, а какво е времето. Те са ветропоказателят, който показва откъде духа вятърът. А когато се завъртят, са готови едва ли не да вярват, че те управляват вятъра.

Вятърът се бе обърнал.

В една демократична страна идеите бързо се износват. Толкова по-бързо, колкото по-бързо са се разпространили. Колко много републиканци във Франция се бяха преситили за по-малко от петдесет години и от републиката, и от всеобщото гласоподаване, и от толкова други извоювани с опиянение свободи! След фанатичния култ на масите, след блажения оптимизъм, повярвал в свещеното мнозинство и очакващ прогреса на човечеството, се бе надигнал духът на насилието. Неспособността на масите да се управляват сами, тяхната продажност, безволие, подлото и малодушно отвращение към всичко, което ги превъзхожда, гнетящата липса на дръзновение — всичко предизвикваше бунт. Енергичните малцинства, всички малцинства, призоваваха към сила. Наблюдаваше се странно, но същевременно съдбоносно сближение между роялистите от „Аксион Франсез“ и синдикалистите от Всеобщата конфедерация на труда. Балзак описва в един свой роман тези герои на своето време „аристократи по темперамент, станали републиканци само от озлобление, за да видят повече нискостоящи между равните тям“. Жалко удоволствие! Трябва да принудиш нискостоящите да се признаят за такива, а единственото средство за постигане на това е власт, която да наложи надмощието на елита — работнически или буржоазен — над болшинството, което го потиска. Младите интелектуалци, надменни дребни буржоа, ставаха роялисти от засегнато честолюбие или от омраза към демократичното равенство. А безкористните теоретици, философи на насилието, истински ветропоказатели, се издигаха над тях като предвестници на бурята.

Трябва най-сетне да споменем и групата на литераторите, търсещи вдъхновение, писателите, които умеят да пишат, но не знаят за какво да пишат: като гърците в Авлида, задържани от безветрието. Те не могат да мръднат и чакат нетърпеливо попътен вятър да надуе платната им и да ги понесе независимо накъде. Сред тях се виждаха знаменитости: аферата Драйфус неочаквано ги бе откъснала от стилистичните им занимания и ги бе запратила в публичните събрания. Пример, последван от премного подражатели, според мнението на инициаторите. Много писатели се занимаваха сега с политика и си въобразяваха, че ръководят държавните дела. Всичко им даваше повод да основават съюзи, да издават манифести, да спасяват Капитолия. След интелектуалците от авангарда дойдоха интелектуалците от ариергарда. И едните, и другите бяха една стока. Всяка партия представяше другата за умуваща, а себе си — за умна. Щастливците, в чиито вени течаха няколко капки народна кръв, бяха особено горди. Потапяха в нея перата си. Ала, общо взето, всички бяха недоволни буржоа, стремящи се да си възвърнат властта, загубена безвъзвратно поради себелюбието им. Рядко тези апостоли запазваха за дълго ревностното си усърдие. Отначало извоюваха успехи, които вероятно не се дължаха на ораторското им дарование. Честолюбието им беше приятно поласкано. После продължаваха в същия дух с по-малко успех и с тайно опасение да не станат за смях. След време последното чувство вземаше превес ведно с умората да играят роля, трудна за толкова изискани и скептични хора. Очакваха само благоприятен вятър и благоприятно настроение на околните, за да се оттеглят. Защото бяха пленници на едното и на другото. Тези волтеровци и Жозеф дьо Местровци на нашето време криеха под дръзките си писания вътрешна неувереност и плахост, опипваха почвата, страхуваха се да не се изложат пред младите, искаха да им се харесат, правеха се на юноши. Революционери или контрареволюционери само с перото си, те се примиряваха да следват литературната мода, чието създаване бяха подпомогнали.

Най-странният тип, когото Оливие срещна в малобройния буржоазен авангард на революцията, беше революционерът, станал такъв от боязливост.

Образецът, който имаше пред очите си, се наричаше Пиер Кане. Произхождаше от богатата буржоазия и от семейство, херметически затворено за новите идеи: съдии и чиновници, станали известни с роптанието си против властта и доброволното излизане в оставка. Самият той беше едър буржоа от квартала Маре, флиртуваше с църквата и мислеше малко, но трезво. Беше се оженил от безделие за жена с аристократично име, която също не беше глупава, но беше повърхностна. Този набожен, тесногръд и изостанал свят, който постоянно предъвкваше оскърбената си гордост, му беше дошъл до гуша особено защото жена му беше грозна и му досаждаше до смърт. Със средни умствени възможности, но доста буден, той бе по-скоро с либерални убеждения, без да съзнава ясно какво представляват: в своята среда не би могъл да научи какво значи свобода. Знаеше само едно: че там няма свобода. И си въобразяваше, че е достатъчно да напусне своя кръг, за да я намери. Но сам не беше способен да направи нито крачка. Веднага се присъедини с радост към свои съученици от колежа, някои от които бяха запалени синдикалисти. В техния свят той се чувствуваше още по-чужд, отколкото в своя. Но не искаше да си го признае. Трябваше все пак да бъде някъде. А хора със своята окраска — с други думи без окраска! — не можеше да намери. И все пак подобен тип хора съвсем не са малко във Франция! Но се срамуват от себе си: спотайват се или се боядисват в някой моден политически цвят, дори и в няколко едновременно.

Както можеше да се очаква, той се сближи най-много с онзи приятел, който беше най-различен от него. Френският буржоа и провинциалист по дух стана неразделен спътник на младия лекар, — руски евреин Манус Хайман, емигрант, който подобно на много свои сънародници имаше двойната дарба да се нарежда навсякъде като у дома си и толкова лесно да се пригажда към всяка революция, че човек се питаше дали тя го интересува като забавна игра или като сериозна кауза. Собствените му изпитания, както и хорските, бяха за него едва ли не развлечение. Искрен революционер, но свикнал да разсъждава научно, той гледаше на революционерите, включително и на себе си, като на особен вид безумци. И изучаваше това безумие, като в същото време го разпространяваше. Възторженото му дилетантство и крайното му непостоянство го тласкаха към най-противоположни среди. Имаше връзки със силните на деня и дори с полицията; вреше се навред с неспокойното любопитство, заради което толкова революционери привидно играят двойствена игра, като понякога привидното се превръща в действителност. Това не е предателство, а променчивост, често съвсем безкористна. За много дейни хора борбата е театър и те са добри и честни актьори, но винаги готови да сменят ролята си! Манус беше верен на ролята си на революционер, доколкото можеше: тя най-добре подхождаше на вродения му анархизъм и на удоволствието, с което потъпкваше законите на страната, в която пребиваваше временно. И все пак това беше само роля. Човек никога не знае какъв дял има измислицата в думите му; накрая самият той не можеше ясно да различи фантазията от действителността.

Умен и насмешлив, тънък психолог поради двойния си произход, вещ познавач на слабостите у другите, както и на своите, и способен да се възползува от това, той лесно бе спечелил надмощие над Кане. Забавно му беше да увлича този Санчо Панса в приключения, достойни за Дон Кихот. Разпореждаше се най-безцеремонно с него — с волята, с времето, с парите му — не за своя изгода (той не предявяваше никакви желания, не беше ясно от какво се изхранва), — а за най-рисковани манифестации в името на делото. Кане се съгласяваше. Стремеше се да си внуши, че мисли като Манус. Много добре съзнаваше, че е точно обратното: идеите на приятеля му го плашеха. Той беше твърде благоразумен. Освен това не обичаше народа. Пък и не беше смел. Този едър хлапак, висок, широкоплещест и снажен, с детско лице, гладко избръснато, лесно запъхтяващ се, говорещ любезно, надуто и наивно въпреки херкулесовските си дробове и силата си в спорта, беше най-плахият човек. Ако се гордееше, че минава в своите среди за бунтовен дух, тайно трепереше пред дързостта на приятелите си. Навярно този лек трепет не му бе неприятен, докато всичко бе още само шега. Но шегата ставаше опасна. Тези животни ставаха нападателни, исканията им нарастваха, те плашеха Кане в собственическото му себелюбие, във вроденото му чувство към имуществото, и свойствения му еснафски страх. Той не смееше да попита: „Накъде ме водите?“ Но тихичко проклинаше лекотата, с която хора, за които най-голямото удоволствие е да си трошат главите, приемат заедно с тях да си трошат главите и други хора. Нима някои го принуждаваше да върви подире им? Не беше ли свободен да напусне компанията им? Липсваше му нужната смелост. Страхуваше се да не остане самичък, подобен на дете, изоставено от родителите си, което реве по пътя. Приличаше на много други хора, които нямат никакво мнение, но са против всички възторжени убеждения; за да бъдеш обаче независим, трябва да останеш сам. А колцина са способни на това? Колцина, дори и между най-прозорливите, ще проявят безразсъдството да се отърсят от робството на някои предразсъдъци и условности, потискащи всички хора от дадено поколение? Това би значило да издигнеш стена между себе си и другите. От едната страна — свобода в пустиня, от другата — хората. Обикновено не се колебаят, предпочитат хората, стадото. То вони, но стопля. И те почват да се преструват, че мислят това, което не мислят. Лесно им се удава: толкова не са наясно какво точно мислят!… „Познай самия себе си!…“ Как биха могли да сторят това хора, които почти нямат собствено аз? Във всяко широко разпространено вярване, религиозно или социално, малцина са истински вярващите, защото малцина са истински личности. Вярата е героична сила. Огънят й запалва винаги само няколко човешки главни: дори и те често мъждукат. Апостолите, пророците и дори Исус са се съмнявали. Другите са само отблясъци, освен в особени мигове, когато душите са изсъхнали и няколко искри, отхвръкнали от голяма главня, подпалват цялото поле. След малко пожарът угасва и под пепелта проблясват въглените. Само няколко стотици християни вярват истински в Христа. Другите си въобразяват, че вярват или искат да вярват.

Така беше и с много от тия революционери. Добрият Кане искаше да вярва, че е революционер: и го вярваше. Затова се ужасяваше от смелостта си.

Всички тия буржоа се обявяваха за привърженици на различни принципи. Едни на принципите на сърцето, други на разума, трети на интереса. Първите съобразяваха начина си на мислене с Евангелието, вторите — с Бергсон, третите — с Карл Маркс, Прудон, Жозеф дьо Местр, Ницше или Жорж Сорел. Някои бяха революционери, защото бе модно, от снобизъм; други от настървение, трети от потребност да действуват, от героичен плам. Имаше и революционери от раболепие, от подражание. Всички обаче, без да съзнават, бяха носени от вятъра. Те бяха като вихрушките прах, който се вдигат надалече по белите друмища и предизвестяват приближаващата буря.

Оливие и Кристоф наблюдаваха налитащия вихър. И двамата имаха добро зрение. Но те не виждаха по еднакъв начин. Оливие, чийто проницателен поглед проникваше в задните мисли на хората, беше натъжен от тяхната посредственост; но той съзираше затаената сила, която ги движеше, и трагичната страна на действителността още по-силно го поразяваше. Кристоф ги възприемаше по-скоро от комичната страна. Интересуваха го хората, а не идеите. Той се отнасяше с презрително безразличие към тях. Подиграваше се със социалните утопии. От дух на противоречие и поради несъзнателна реакция срещу нездравия хуманитаризъм, който бе на мода, той се показваше по-егоистичен, отколкото беше. Човекът, който се беше създал сам, здравият преуспял индивид, горд с мускулите и волята си, беше склонен да смята за безделници хората, които не притежаваха неговата сила. Успял беше да победи, макар беден и сам, нека и другите сторят същото!… Социален въпрос! Що за въпрос? Бедността ли?

— Та аз я познавам — казваше той. — Баща ми, майка ми и самият аз сме я изпитали. Важното е да се измъкнеш от нея.

— Всички не могат да го сторят — възразяваше му Оливие. — Има болни, неудачници.

— Нека им помогнат. Това е съвсем просто. Но от подпомагане до подстрекаване, както се прави сега, разликата е огромна. Неотдавна се позоваваха на отвратителното право на по-силния. Бога ми, не знам дали правото на по-слабия не е още по-омразно. То разслабва мисълта днес, тиранизира и експлоатира силните. Човек би казал, че сега е заслуга да си болнав, беден, глупав, сразен от живота и че е порок да си силен, здрав и тържествуващ. Най-смешното е, че силните първи са готови да вярват в това!… Чудесен сюжет за комедия, мили ми приятелю!

— Предпочитам да стана за смях, отколкото да разплаквам другите.

— Добро момче! Бога ми! Че кой казва противното? Видя ли гърбав, и мен ме заболява гърбът. Ние играем комедията, но ние ще я напишем.

Кристоф непрестанно се гневеше на мечтите за социална справедливост. Грубият му простонароден здрав смисъл го караше да смята, че както е било, така ще бъде.

— Ако ти кажат същото за изкуството, високо ще протестираш — забелязваше Оливие.

— Възможно е. Във всеки случай аз разбирам само от изкуство. Ти също. Нямам вяра на хора, които говорят за неща, които не познават.

И Оливие не им вярваше. Двамата приятели стигнаха дори доста далеч в недоверието си: те винаги се бяха държали настрана от политиката. Оливие признаваше, не без малко срам, че не си спомня да е използувал правото си на гласуване. От десет години не бил взел избирателната си книжка от кметството.

— Защо да се присъединявам към една комедия, която според мен е излишна? Да гласувам? За кого? Нямам никакво предпочитание между кандидатите, които ми са еднакво непознати и които — имам всички основания да предполагам — още на следния ден след избора също ще изменят своето верую. Да упражнявам контрол над тях? Да им припомня дълга им? Целият ми живот ще мине без никаква полза. Нямам нито време, нито сили, нито ораторски данни, нито липса на задръжки и бронирано срещу нелепостите на борбата сърце. По-добре е да си стоя настрана. Приемам да понасям злото. Поне да не участвувам в него!

Обаче въпреки прекалената си прозорливост този човек, комуто беше противен механизмът на политическата дейност, запазваше химерична надежда в революцията. Знаеше, че е химерична, но не отстраняваше мисълта за нея. Расов мистицизъм. Небезнаказано принадлежиш на велик народ-разрушител в Западна Европа, на народ, който руши, за да гради, и гради, за да руши, който си играе с идеите и с живота, който постоянно разчиства миналото, за да започне по-добре отначало и като залог пролива кръвта си.

Кристоф не носеше в себе си този наследствен месианизъм. Беше премного немец, за да го подмами идеята за революция. Той си мислеше, че светът не може да се промени. Колко теории, колко приказки, какъв безплоден брътвеж!

— Не ми трябва да правя революция, нито да бръщолевя за революцията — заявяваше той, — за да си докажа, че съм силен. Главно не ми е нужно, както на тези младежи, да събарям държавата, за да върна на власт някой крал или някой Комитет на общественото спасение, за да ме брани. Странно доказателство за сила! Аз мога да се браня сам. Не съм анархист: обичам необходимия порядък, почитам законите, които управляват вселената. Но нямам нужда от посредник между себе си и тях. Волята ми умее да командува и умее също да се подчинява. Нали час по час цитирате класиците, защо не си спомните думите на Корней? „Аз съм сам и това ми е достатъчно!“ Копнежът да бъдете направляван разкрива слабостта ви. Силата прилича на светлината: слепец е, който я отрича! Бъдете невъзмутимо силни, без теории, без насилия: както растенията се стремят към слънцето, така всички малодушни ще се обърнат към вас…

Но макар и да заявяваше на всеослушание, че не желае да си губи времето с политически спорове, Кристоф беше много по-малко чужд на политиката, отколкото искаше да се покаже. Като човек на изкуството той страдаше от социалните неуредици. Във временното уталожване на силните страсти му се случваше да се огледа около себе си и да се запита за кого пише. Тогава виждаше жалката клиентела на съвременното изкуство, уморените познавачи, буржоата-дилетанти и си мислеше: „Има ли смисъл да се работи за такива хора?“

Естествено между тях се срещаха изтънчени умове, образовани хора, способни да откликнат на изкуството му и даже да вкусят новостта или (то е съвсем същото) архаизма на изисканите чувства. Но те бяха преситени, прекалено интелектуални, недостатъчно жизнени, за да повярват в реалността на изкуството. Те се интересуваха само от играта — било на съзвучията или на идеите. Повечето бяха отвлечени от други светски интереси, тъй като бяха свикнали да пилеят силите си в най-различни занимания, без нито едно от тях да бъде „необходимо“. Беше им почти невъзможно да проникнат през обвивката на изкуството и да достигнат до сърцевината му. Изкуството не беше плът и кръв за тях: то бе само литература. Критиците, изхождащи от техните среди, издигаха в теория — и при това нетърпяща възражение — безпомощността си да излязат извън пределите на дилетантизма. Когато случайно някои от тях имаха достатъчно тънък усет, за да откликнат на мощните акорди на изкуството, те бяха безсилни да ги издържат и оставаха за цял живот травматизирани. Невроза или парализа. Какво търсеше изкуството в тази болница? И все пак то не можеше да мине без тези изродени представители на съвременното общество: защото в техни ръце бяха парите и печатът; само те можеха да осигурят на човека на изкуството средства за препитание. Така че той трябваше да се примири с унижението да предлага на светските вечери, като развлечение или по-скоро като лек срещу скуката или повод за ново отегчение на публика от сноби и уморени интелектуалци най-съкровеното си животрептящо изкуство, музиката, в която е вложил всичко, което се таи в душата му.

Кристоф търсеше истинската публика, публика, за която артистичните емоции са също така действителни, както житейските вълнения и която ги изживява с девствена душа. Затова се чувствуваше тайно привлечен от новия обещан свят — народа. Спомените от детството му, за Готфрид и другите скромни хорица, които му бяха разкрили съкровения живот и бяха споделили с него свещения хляб на музиката, го караха да вярва, че ще намери истински приятели именно там. Подобно на други наивни младежи и той лелееше величави замисли за народно изкуство, за народни концерти и народен театър, макар и да нямаше съвсем ясна представа какви ще бъдат. Очакваше от някаква революция възможността за обновление на изкуството и твърдеше, че социалното движение представлява за него интерес само с оглед на това. Но той се лъжеше. Беше премного жизнен, за да не се увлече от делото, което по онова време беше най-жизнено.

В създалата се обстановка най-малко го интересуваха буржоазните теоретици. Плодовете на подобни дървета твърде често са съвсем сухи. Целият им жизнен сок застива в идеи. Кристоф не можеше да се оправи сред тия идеи. Той не оказваше предпочитание дори на собствените си схващания, натъкнеше ли се на тях, организирани в някоя система. С добродушно презрение се държеше настрана както от теоретиците на силата, така и от теоретиците на слабостта. Във всяка комедия най-неблагодарна е ролята на умуващия. Публиката предпочита пред него не само симпатичните, но дори и антипатичните герои. В това отношение Кристоф беше като публиката. Хората, които умуваха по социалния въпрос, му се струваха скучни. Забавно му беше обаче да наблюдава другите — хората, които искрено вярват, и хората, които искат да вярват, — заблудените и стремящите се към заблуда, тоест ловките мошеници, които се занимават с разбойническия си занаят, и овцете, създадени, за да бъдат стригани. Той се отнасяше снизходително към малко смешните хорица от рода на дебеланкото Кане. Не се дразнеше от посредствеността им, както Оливие. Наблюдаваше всички подобни хора със съчувствие и лека насмешка; струваше му се, че не участвува в комедията, разигравана от тях, и не съзнаваше, че постепенно се увлича в играта самият той. Въобразяваше си, че е само зрител, който се любува на вихрушката. А вихърът го бе обгърнал и го носеше ведно с облака прах.

* * *

Разиграваната социална пиеса беше двустранна. Интелектуалците разиграваха комедия в комедията: народът изобщо не я слушаше. Истинската пиеса се играеше именно от него. Но не беше лесно да се следи развитието й. Самият той не се оправяше с лекота в нея. Затова тя изобилствуваше с неочаквани епизоди.

Не само защото се говореше много повече, отколкото се действуваше. Всеки французин, независимо дали спада към буржоазията или народа, консумира толкова думи, колкото и хляб. Само че не всички ядат един и същ хляб. Съществуват луксозни слова, пригодени за изтънчените дворци, и по-питателни — за гладните уста. Дори ако думите са едни и същи, те не са замесени еднакво: вкусът, мирисът и смисълът им е различен.

Когато Оливие за пръв път вкуси този хляб на едно народно събрание, той не му се услади; залъците заседнаха на гърлото му. Повдигаше му се от плоските мисли, от безцветните, примитивни и тежки изречения, от разплутите клишета, от наивната логика, цялата тази не добре разбита майонеза от абстрактни идеи и несвързани факти. Ако поне за сметка на нестройността си езикът бе наситен със сочността на народния говор! Вестникарски речник, вехти дрипи, взети от запаса на буржоазната реторика. Оливие се учудваше главно от липсата на простота. Той забравяше, че простотата в литературата не е вродена, а придобита, че тя е дар за малцина избраници. Градското простолюдие не умее да говори просто; то винаги търси предимно усуканите фрази. Оливие не разбираше какво въздействие могат да имат върху аудиторията помпозните изрази. Не притежаваше ключа на разгадката. Наричаме чужди обикновено езиците на други народи, но и в една и съща нация има почти толкова езици, колкото и обществени съсловия. Само за много тесен кръг хора думите са обогатени от вековната им употреба. За другите те представляват отражение само на собствения им опит или опита на класата им. Някои думи, банални вече за интелектуалния елит и отхвърлени от него, приличат на празна къща, в която се настаняват нови обитатели. Ако искате да се запознаете със собственика, влезте в дома.

Точно така постъпи Кристоф.

* * *

Един негов съсед, служител в железниците, го свърза с работниците. Четиридесет и петгодишен, дребен, преждевременно състарен, оплешивял, с потънали в орбитите очи, хлътнали бузи, голям гърбав нос, уста, издаваща интелигентност, и грозни уши: явни белези на израждане. Казваше се Алсид Готие. Не беше от народа, а от дребната буржоазия, от добро семейство, изхарчило за образованието на единствения си син цялото си скромно имущество, но неуспяло да му осигури средства да завърши. Беше получил твърде млад длъжност в държавно учреждение, нещо, което за бедната буржоазия е едва ли не пристан, а всъщност се оказва гибел, смърт приживе. Веднъж започнал работа, не беше успял да се измъкне. Беше допуснал грешката — в съвременното общество това е грешка — да се ожени по любов за хубавичка работничка, чиято природна грубост скоро се бе проявила с пълна сила. Беше му родила три деца. Трябваше да изхранва това тежко семейство. Така умният и копнеещ с всички сили да завърши образованието си мъж бе здраво омотан от мизерията. Чувствуваше скрити сили в себе си, задушени от трудностите на живота, но не можеше да намери изход. Никога не беше сам. Работеше в счетоводството, зает по цели дни с механична работа, в една стая с други свои колеги, бъбриви простаци. Те говореха всевъзможни нелепости и си отмъщаваха за безсмисленото си съществуване, като злословеха по адрес на шефовете и се подиграваха с него заради интелектуалните му домогвания, понеже бе имал неблагоразумието да ги споделя с тях. Когато се прибереше в къщи, намираше неуютно и зловонно жилище, шумна, заядлива жена, която не го разбираше и го смяташе за ленивец или чудак. Децата не му приличаха по нищо, те приличаха на майката. Справедливо ли беше всичко това? Справедливо ли беше? Толкова разочарования, страдания, постоянна оскъдица, изсушаваща професия, която го държеше в плен от сутрин до вечер, невъзможност да се съсредоточи макар и за един час — всичко това го бе довело до състояние на изнемога и нервна възбуда. За да забрави неволите си, отскоро бе почнал да прибягва към алкохола, който окончателно го съсипваше. Кристоф бе поразен от трагичната му съдба: незавършена личност, без достатъчна култура, без артистичен усет, но създадена за велики дела, а смазана от липсата на щастие. Готие се вкопчи в Кристоф подобно на давещия се, когато ръката му срещне сигурната ръка на добър плувец. Той изпитваше към Кристоф симпатия, примесена със завист. Водеше го на събрания на хората от народа и му показа неколцина водачи на революционните партии, към които се приобщаваше само от ненавист към обществото. Защото беше неосъществен аристократ. Горчиво страдаше, че се е смесил с народа.

Кристоф, много по-народен от него, главно защото не бе принуден да бъде човек от народа, се пристрасти към митингите. Речите го забавляваха. Той не споделяше отвращението на Оливие. Не беше така чувствителен към езиковите недостатъци. За него всички бъбривци струваха еднакво. Той изобщо се отнасяше с презрение към красноречието. Но без да се мъчи да проумее добре цялата тази реторика, той долавяше музиката чрез говорещия и чрез слушателите. Властта на оратора се умножаваше стократно от отзвуците у слушателите. Отначало Кристоф обърна внимание само на оратора и пожела да се запознае с някои от тези сладкодумци.

С най-голямо влияние над тълпата се ползуваше Казимир Жусие — дребен мургав и блед мъж, тридесет-тридесет и петгодишен, с монголско лице, слаб, болнав, с пламтящи и същевременно студени очи, рядка коса и заострена брада. Властта му се дължеше не толкова на жестовете му — оскъдни и в повечето случаи несъгласувани с думите му, не се дължеше и на гласа му, хриплив, свистящ, задъхващ се от патос, колкото на самата му личност, на безумната увереност, която се излъчваше от него. Той сякаш не допускаше, че може да се мисли иначе освен като него. И тъй като мислеше така, както на неговите слушатели му се искаше да мислят, те се разбираха взаимно без особена мъка. Той им повтаряше по три, по четири, по десет пъти нещата, които те очакваха да чуят; не се уморявате да набива настървено един и същ, гвоздей и слушателите му, увлечени от примера му, правеха същото, докато гвоздеят се впиеше в тялото. Към това лично обаяние се прибавяше и доверието, което вдъхваше неговото минало, престижът на многобройните му политически присъди. Той излъчваше неукротима енергия. Но прозорливият наблюдател можеше да съзре дълбоко в него насъбралата се умора, пресищането след толкова усилия и бунтуването срещу съдбата. Беше от хората, които за един ден изразходват повече енергия, отколкото им се полага за цял живот. Още от детските си години изнемогваше от работа и мизерия. Беше опитал всички занаяти: стъклар, покривчия, печатар; здравето му бе разрушено, охтиката го разяждаше; тя го караше да изпада в пристъпи на горчиво обезсърчение относно каузата и самия себе си или пък го разпалваше. Той съчетаваше в себе си съзнателна и болезнена грубост, политичност и увлечение. Беше се образовал криво-ляво; знаеше много добре някои неща от областта на науката, социологията и различните занаяти, които бе упражнявал; много слабо владееше други, но беше еднакво уверен и в едните, и в другите. В него съжителствуваха утопии и осъществими идеи, невежество, практицизъм, предразсъдъци, житейски опит, подозрителност и омраза към буржоазното общество. Но прие добре Кристоф. Гордостта му беше поласкана, че известен композитор иска да се запознае с него. Спадаше към породата на водачите и неволно се държеше властно с работниците. Макар и съвсем искрено да се стремеше към съвършено равенство, той го осъществяваше по-лесно с хората, които стояха над него, отколкото с по-нискостоящите.

Кристоф се срещна и с други водачи на работническото движение. Те не изпитваха голяма симпатия помежду си. Ако общата борба изграждаше — макар и трудно — единство в действието, тя съвсем не създаваше душевно единство. Явно беше, че класовото разграничение почиваше на външни и преходни обстоятелства. Старите враждебни настроения бяха само отложени и прикрити, но те всички продължаваха да съществуват. В тези среди се срещаха северняци и южняци, дълбоко презиращи се взаимно. Представителите на различните занаяти си завиждаха за надниците и гледаха един на друг с явно чувство на превъзходство. Но съществената разлика беше и ще си остане винаги разликата в темпераментите. Лисиците, вълците и рогатият добитък, зверовете с остри зъби и преживящите животни, тези, които са създадени, за да ядат, и онези, които са създадени, за да бъдат изядени, се побутваха мимоходом в стадото, групирано от случайното класово подразделение и общия интерес. Не само се подушваха, но се разпознаваха и козината им настръхваше.

Понякога Кристоф се хранеше в малък ресторант-млекарница, чийто собственик беше бивш колега на Готие, Симон, също железничар, уволнен поради участието в стачка. Заведението се посещаваше от синдикалисти. Стояха пет-шест души в една от задните стаи, която гледаше към вътрешен двор. Беше тясна и тъмна и от нея непрестанно се носеше песента на две канарчета в клетка, копнеещи за светлина. Жусие идваше с любовницата си, хубавата Берт, здрава и кокетна мома с бледо лице и огнена коса, с блуждаещи и засмени очи. За полата й се бе залепил млад хубавец, умен, но позьор, Леопол Грайо, механик: той бе естетът на компанията. Макар и да се обявяваше за анархист и най-върл противник на буржоазията, по душа той беше буржоа от най-омразния тип. От години насам всяка сутрин поглъщаше еротичните упадъчни новели на евтините литературни вестници. Главата му съвсем се бе объркала от тях. Интелектуалната му изтънченост, проявяваща се главно в чувствената игра на въображението, се съчетаваше у него с безразличието му към чистотата и доста просташкия му начин на живот. Беше се пристрастил към чашката подправен алкохол, интелектуален алкохол, каквито са луксът и нездравите възбуждения на порочните богаташи. Понеже нямаше възможност да ги вкусва реално, инжектираше ги като опиат в мозъка си. От това остава лош вкус в устата и краката, ти отмаляват, но затова пък се чувствуваш равен на богаташите. И ги ненавиждаш.

Кристоф не можеше да го понася. Много по-симпатичен му беше Себастиян Кокар, електротехник, който заедно с Жусие беше един от любимите оратори. Той не се заплиташе в теории. Невинаги му бе ясно къде отива. Но караше все направо. Истински французин. Около четиридесетгодишен здравеняк, с едро румено лице, кръгла глава, вълниста брада, шия на бик и гръмък глас. Превъзходен работник подобно на Жусие, само че обичаше да се смее и да пие. Хилавият Жусие наблюдаваше пращящия от здраве свой другар със завистлив поглед; макар и да бяха приятели, в отношенията им се таеше враждебност.

Собственичката на заведението Орели, четиридесет и петгодишна жена, навярно хубава на младини и все още привлекателна, макар и повяхнала, сядаше при тях с ръкоделие в ръка, слушаше разговорите им със сърдечна усмивка и мърдаше устни, докато те говореха. Вмъкваше при случай някоя дума в разговора и отмерваше такта на словата си с глава, без да престава да работи. Имаше женена дъщеря и още две деца на седем и десет години — момиче и момче, които пишеха домашните на единия край на мръсната маса, плезеха се и улавяха, без да искат, откъслеци от разговори, неподходящи за тях.

Оливие се опита да придружи един-два пъти Кристоф. Но той не се чувствуваше добре с тия хора. Когато тези работници не бяха задължени да се явят на работа в строго определен час, когато не ги призоваваше упорито фабричната сирена, човек мъчно би могъл да си представи с каква готовност губеха времето си било след работа, било между две смени, било просто от безделие или поради безработица. Кристоф, който се намираше в периода на творческа незаетост, когато умът, завършил едно произведение, чака назряването на следващото, също не бързаше за никъде. С удоволствие седеше с тях, облакътен на масата, пушеше, пиеше и разговаряше. Но Оливие беше оскърбен в навиците си на буржоа, в наследените си привички за умствена дисциплина, редовен труд и най-добросъвестно пестене на времето. Той не обичаше да губи така по цели часове. Пък и не умееше нито да бъбри празни приказки, нито да пие. И най-сетне физическото отвращение, тайната враждебност, която отблъсква един от друг хора, замесени от различно тесто, неприязънта на сетивата, пречеща на общуването на душите, плътта, бунтуваща се срещу сърцето. Когато Оливие останеше сам с Кристоф, той му говореше силно развълнуван, че е длъжен да се побратими с народа. Но когато беше лице с лице с народа, беше безсилен да приложи това на дело. Затова пък Кристоф, макар и пет пари да не даваше за неговите идеи, без никакво усилие се чувствуваше брат на първия срещнат на улицата работник. Оливие беше искрено огорчен, че се чувствува чужд на тия хора. Той се стараеше да бъде като тях, да мисли и да говори като тях. Не можеше. Гласът му беше глух, прибулен, не звучеше като техните гласове. Когато се опитваше да употреби някой техен израз, думите засядаха на гърлото му или звучаха странно изкуствено. Той се наблюдаваше, притесняваше се и притесняваше и тях. Даваше си ясно сметка за тона. Знаеше, че им е чужд и подозрителен, че не беше симпатичен никому и когато си отиваше, всички въздъхваха облекчено. Улавяше случайно сурови, ледени погледи, беглите враждебни погледи, които хвърлят към буржоата ожесточените от нищетата работници. Някои от тях бяха насочени може би и към Кристоф, но той нищо не забелязваше.

От цялата компания само децата на Орели искаха да се сближат с Оливие. Те съвсем не бяха враждебно настроени към буржоата. Момченцето беше очаровано от буржоазната култура; то бе достатъчно умно, за да я обича, по недостатъчно, за да я разбере. Момиченцето, много хубавичко — Оливие го бе завел веднъж у госпожа Арно, — беше омагьосано от лукса; то изпитваше безмълвно очарование само като седнеше в някой красив фотьойл или като докоснеше скъпа рокля; в него говореше инстинктът на бъдеща проститутка, която копнее да се измъкне от простолюдието и да попадне в рая на буржоазното охолство. Оливие съвсем не бе склонен да развива у него тези вкусове и това наивно преклонение пред неговата класа не можеше да го утеши за глухата враждебност от страна на другите. Той се измъчваше от тяхната недоброжелателност. Така копнееше да ги разбере! И всъщност ги разбираше, дори прекалено добре може би, защото премного ги наблюдаваше, а това ги дразнеше. Той не влагаше нескромно любопитство, но просто бе свикнал да анализира хорските души.

Скоро прозря тайната драма в живота на Жусие: болестта, която подкопаваше здравето му, и жестоката игра на любовницата му. Тя го обичаше и се гордееше с него, но преливаше от жизненост; той знаеше, че няма да може да я задържи, и се разкъсваше от ревност. Тя се забавляваше; дразнеше мъжете, омотаваше ги в мрежата на погледите и сладострастието си. Беше страстна флиртаджийка. Може би му изменяше с Грайо. А може би просто й бе приятно да го накара да мисли, че му изменя. Във всеки случай, ако още не бе станало, скоро щеше да стане. Жусие не смееше да й забрани да обича, когото и се ще. Та нали сам той проповядваше правото да бъдеш свободен не само за мъжа, но и за жената? Тя му го припомни с насмешлива безочливост веднъж, когато той я ругаеше. В него се водеше мъчителна борба между свободомислието му и буйните му инстинкти. Със сърцето си той още принадлежеше на миналото и беше деспотичен и ревнив: с разума си беше човек на бъдещето, човек на утопията. А тя бе жената — вчерашната, днешната, вечната жена. И Оливие, който присъствуваше на този прикрит двубой, чиято безпощадност му бе позната от собствен опит, бе изпълнен със състрадание към Жусие, виждайки неговата слабост. Жусие обаче отгатваше, че Оливие разбира какво става в душата му и съвсем не му бе признателен за това.

Още един човек следеше със снизходителен поглед тази игра на любов и ненавист. Собственичката Орели. Без да дава вид, тя не пропускаше нищо. Познаваше живота. Тази добра, здрава, спокойна и уравновесена жена бе живяла доста разпуснато на младини. Била цветарка и имала любовник буржоа, а след него и други. После се бе омъжила за един работник. Станала бе порядъчна съпруга и майка. Но разбираше всички безумства на сърцето, и ревността на Жусие, и жаждата за забавления на „младежта“. Опитваше се да ги помири с няколко сърдечни думи:

— Трябва да сте отстъпчиви! Не си заслужава да се огорчавате за такива дреболии…

Не се учудваше, че съветите й никак не помагат…

— Съветите никога не помагат. Човек трябва сам да изстрада…

Отличаваше се с прекрасното, свойствено на хората от народа безгрижие, по което нещастията сякаш се плъзгаха, без да оставят следа. И тя бе изживяла своя дял. Загубила беше петнадесетгодишното си любимо момче… Голяма скръб… Но сега отново бе енергична и засмяна. Обичаше да казва:

— Дадеш ли воля на мислите си, не би могъл да живееш!

И тя вече не мислеше за нещастието си. Не от себелюбие. Просто не би могла да постъпи иначе, беше прекалено жизнена. Настоящето я поглъщаше: невъзможно й беше да се връща към миналото. Нагаждаше се към съществуващите условия, би се нагодила и към бъдещите. Ако избухнеше революция и обърнеше всичко с главата надолу, тя би съумяла винаги да остане на краката си, би правила необходимото и би била на мястото си, където и да попадне. Всъщност нямаше кой знае колко доверие в революцията. Тя изобщо не вярваше много в каквото и да било. Няма нужда да прибавяме, че си гледаше на карти в някои трудни моменти и никога не пропускаше да се прекръсти, щом срещне погребение. Много свободомислеща и толерантна, тя бе изпълнена със здравия скептицизъм, присъщ на парижкото простолюдие, което се съмнява така естествено, както диша. Макар и да бе съпруга на революционер, тя все пак се отнасяше с майчинска насмешка към идеите на мъжа си и неговата партия, пък и на другите партии, както към всички лудории на младежката и зрялата възраст. Мъчно можеше да се развълнува. Но се интересуваше от всичко. Еднакво бе готова да посрещне както добрата, така и злата участ. Изобщо оптимистична натура.

— Защо да се тровя?… Всичко ще се уреди в края на краищата, стига да съм здрава!…

За нея не беше трудно да намери общ език с Кристоф. Нямаха нужда от много приказки, за да разберат, че са сродни природи. От време на време разменяха весела усмивка, докато другите спореха и крещяха. По-често обаче тя се смееше сама, докато гледаше как и Кристоф на свой ред се увлича в споровете, внасяйки тутакси повече жар от всички останали.

* * *

Кристоф не забелязваше усамотението и притеснението на Оливие. Той не се стараеше да разгадае какво става в душата на хората. Но пиеше и ядеше с тях, смееше се и се гневеше. Те не изпитваха недоверие към него, макар че спореха остро. Той им казваше в лицето каквото мислеше. Всъщност щеше да бъде много затруднен, ако трябваше да каже дали е с тях, или против тях. Но той не си задаваше този въпрос. Навярно, ако бе принуден да избира, би се обявил за синдикализма против социализма и всяка държавна система. Държавата бе за него чудовищна сила, която фабрикува чиновници, хора-механизми. Разумът му одобряваше мощните корпоративни групировки, чиято секира с двойно острие сразява и мъртвата абстракция на теорията за социалистическата държава, и безплодния индивидуализъм, това раздробяване на енергиите, това разсейване на колективната сила в индивидуални слабости — голямата съвременна напаст, за която е отговор на отчасти френската революция.

Природата обаче е по-силна от разума. Когато Кристоф влизате в съприкосновение със синдикатите — тези страшни коалиции на слабите, мощният му индивидуализъм се изправяше на задните си крака. Неволно презираше хората, които трябва да се приковат един към друг, за да тръгнат на бой. И ако приемаше те да се подчинят на този закон, заявяваше, че той не е създаден за самия него. Не бива да се забравя освен това, че ако слабите са симпатични, когато са потиснати, те престават да извикват симпатия, когато станат на свой ред потисници. Кристоф, който неотдавна викаше на честните изолирани хора; „Обединете се!“, изпита неприятно усещане, когато за пръв път попадна на едно такова събрание на честни хора, смесени с други, не толкова честни, но затова пък преизпълнени със съзнанието за правата си, за силата си и готови да злоупотребят с нея. Най-добрите, тези, които Кристоф обичаше, приятелите, които бе срещнал в Дома, на всички етажи, никак не печелеха от участието си в тези бойни сдружения. Те бяха много деликатни и боязливи и затова се плашеха. Бяха предназначени първи да бъдат смазани от тия сдружения. Тяхното положение спрямо работническото движение беше същото, както и на Оливие. Кристоф симпатизираше на трудещите се, които се организират. Но беше възпитан в култ към свободата, а революционерите се грижеха най-малко за нея. Кой впрочем днес милее за свободата? Неколцина избраници без никакво въздействие над света. За свободата настъпиха мрачни дни. Римските папи преследват светлината на разума. Парижките папи гасят небесната светлина. А господин Пато — уличната. И империализмът тържествува: теократичният империализъм на римската църква, военният империализъм на меркантилните и мистични монархии, бюрократичният империализъм на капиталистическите републики, диктаторският империализъм на революционните комитети. Клета свобода, ти не си за този свят!… Злоупотребата с властта, проповядвана и провеждана на дело от революционерите, изпълваше Кристоф с възмущение. Те никак не уважаваха жълтите работници, които отказваха да страдат за общата кауза. Но им се струваше отвратително да ги принудят насила да участвуват в общото дело. А между това трябваше да избере своя път. Всъщност сега трябваше да избере не между империализма и свободата, а между един или друг империализъм. Оливие заявяваше:

— Нито единия, нито другия. Аз съм за потиснатите.

Кристоф ненавиждаше тиранията на потисниците не по-малко от него. Но той бе въвлечен по пътя на силата след армията на разбунтуваните работници.

Но сам не подозираше това. Заявяваше високо на събеседниците си в заведението на Орели, че не е с тях.

— Докато всичко за вас се свежда до материални интереси, няма място за мене. В деня, когато се дигнете в името на едно убеждение, ще бъда с вас. Иначе каква работа имам аз между два търбуха? Аз съм човек на изкуството. Моят дълг е да браня изкуството, нямам право да го подчинявам на една или друга партия. Известно ми е, че напоследък амбициозни писатели, подбудени от нездрава жажда за популярност, ни дадоха лош пример. Струва ми се, че те не оказаха кой знае колко голяма услуга на каузата, която защищаваха, но измениха на изкуството. Нашето призвание е да запазим светлината на духа. Защо да го намесваме в борбите, които водите слепешката? Кой ще вдигне факела, ако ние го изпуснем? Самите вие ще се радвате, ако го намерите непокътнат след боя. Огнярите трябва постоянно да поддържат огъня под парния котел, докато на палубата на парахода се води сражение. Ние трябва всичко да разбираме, но нищо да не ненавиждаме. Творецът е компасът, който по време на буря винаги сочи север…

Смятаха го за дърдорко, а колкото до компаса, казваха, че самият той е без компас. И си позволяваха да го презират дружески. За тях човекът на изкуството бе хитрец, който се нарежда винаги така, че да работи възможно най-малко и най-приятно.

Той им отвръщаше, че работи колкото тях и даже повече от тях и че работата го плаши по-малко, отколкото тях. Нищо не го отвращаваше повече от саботажа, от лошата работа, от безделието, издигнато в принцип.

— Тези жалки типчета се боят за скъпоценната си кожа — казваше той. — Боже мой! Ами че аз още от десетгодишната си възраст работя без отдих. Вие именно не обичате работата и всъщност сте буржоа… Ако поне бяхте годни да разрушите стария свят! Но не можете! А и не искате! Не, не искате! Колкото и да крещите, и да заплашвате, и да се преструвате, че ще унищожите всичко! Имате само една мисъл: да сложите ръка на всичко, да си легнете в топличкото легло до буржоазията. Ако се изключат няколко стотици бедняци, изкопчии, които винаги са готови да жертвуват своя или чуждия живот, без да знаят защо ей така, заради удоволствието или заради мъката, заради вековната мъка, другите мислят само как да офейкат, кай да избягат при първия удобен случай в лагера на буржоазията. Стават социалисти, журналисти, сказчици, литератори, депутати, министри… Хайде, хайде! Недейте много да се възмущавате от този или онзи! И вие сте същата стока! Казвате, че бил предател?… Така да е. А чий ред е сега? Всички ще минете по този път. Нито един от вас няма да устои на примамката. Пък и как бихте могли да устоите? Нали ви казвам, че сте търбуси. Празни търбуси, които мислят само как да се натъпчат.

Тогава те се ядосваха и започваха да говорят всички в един глас. И докато спореха, увлечен от пламенната си натура, Кристоф се оказваше по-революционно настроен от другите. Колкото и да се стремеше да се овладее, при вида на всяка неправда цялата му интелектуална гордост, цялото му чисто естетическо схващане за света, създаден за радост на духа, ставаха на пух и прах. Може ли да се говори за естетичен свят, когато осем души от всеки десет живеят в бедност или оскъдица, във физическа или нравствена нищета! И таз добра! Трябва да си безсрамник от привилегированите кръгове, за да твърдиш такова нещо! Творец от рода на Кристоф не можеше да не бъде дълбоко в себе си на страната на трудещите се. Кой страда повече от безнравствеността на обществените условия, от скандалното имуществено неравенство? Човекът на изкуството умира от глад или става милионер само в зависимост от прищевките на модата и на хората, които спекулират с нея. Общество, което оставя избраниците си да загинат или ги възнаграждава по чудат начин, е чудовищно. То трябва да бъде унищожено. Всеки човек, независимо дали работи, или не, има право на насъщен хляб. Всяка работа, независимо дали е добра или посредствена, трябва да бъде заплатена не според реалната си стойност — кой съдник би могъл безпогрешно да я оцени? — а според законните и нормални нужди на работника. А на човека на изкуството, на учения, на изобретателя, които правят чест на обществото, то може и трябва да обезпечи достатъчно материални средства, за да разполагат с време и възможности да го прославят още повече. Това е всичко. „Джокондата“ не струва един милион. Не може да има съотношение между парите и произведението на изкуството. Художествената творба не стои нито над, нито под тях: тя чисто и просто е извън техния обсег. Не става дума да се заплати стойността й, художникът просто трябва да живее. Дайте му възможност да се изхранва и да живее спокойно! Богатството е излишно. То е кражба спрямо другите. Трябва да се каже недвусмислено: всеки човек, който притежава повече, отколкото е необходимо за живота му, за живота на близките му или за нормалното развитие на умствените му способности, е крадец. Неговият излишък е недостигът на другите. Ние се усмихваме тъжно, когато ни се говори за неизчерпаемото богатство на Франция, за изобилствуващите в нея крупни състояния, ние, трудещият се народ, работници, интелектуалци, мъже и жени, които още от детството си се трудим до изнемога, за да припечелим колкото да не умрем от глад, ние, пред чиито очи често падат под тежестта на бремето най-добрите, ние живите сили на нацията! А вие, претъпканите с богатствата на света, вие сте богати с нашите страдания и нашите агонии. Това не ви смущава, никога няма да ви липсват успокоителни софизми; свещените права на собствеността, здравата война за живот, висшите цели на прогреса, това баснословно чудовище, проблематичното „по-добре“, за което се жертвува доброто — доброто на другите! И все пак истината е, че вие имате прекалено много. Имате прекалено много жизнени блага. А ние нямаме достатъчно. А струваме повече от вас. Ако неравенството ви се харесва, внимавайте да не би утре да се обърне против вас!

* * *

И така, бушуващите около Кристоф страсти го зашеметяваха. После той сам се удивляваше на тия свои престъпи на красноречие. Но не им отдаваше значение. Забавляваше се от възбуждението си, приписвайки го на изпитото вино. Съжаляваше само, че то не е по-силно: и хвалеше рейнските вина. Продължаваше да си въобразява, че е чужд на революционните идеи. Само че се наблюдаваше едно странно явление: оспорвайки ги, Кристоф влагаше все по-голяма страст, докато разгорещеността на събеседниците му като че намаляваше.

Те имаха по-малко илюзии от него. Дори най-разпалените водачи, от които буржоазията се плашеше, бяха всъщност неуверени и до мозъка на костите си еснафи. Кокар, чийто смях напомняше цвилене на жребец, говореше гръмогласно и размахваше заплашително ръце, но дори и наполовина не вярваше в словата, които изричаше. Само се хвалеше, че е привърженик на насилието. Буржоазната пъзливост му бе добре известна и той се забавляваше да вдъхва страх у буржоата, като се представяше по-силен, отколкото беше. Не се свенеше да признае това смеешком пред Кристоф. Грайо критикуваше всичко, всяко начинание и проваляше всичко. Жусие упорито поддържаше твърденията си и не искаше да признае, че греши. Той съзнаваше отлично слабостта на доводите си, но това го караше да ги поддържа още по-упорито. Готов бе да жертвува победата на своята кауза заради тържеството на принципите си. Само че той минаваше от пристъпи на сляпа вяра към пристъпи на ироничен скептицизъм, когато осъждаше горчиво измамността на идеологиите и безполезността на всички усилия.

Същото беше и с повечето работници. Опиянени от думите за миг, почти веднага след това изпадаха в униние. Имаха огромни илюзии, които обаче не почиваха на нищо, защото не ги бяха създали и завоювали сами, а ги бяха получили съвсем готови по силата на закона за най-малкото съпротивление, от който се ръководеха, когато търсеха развлечение в кръчмата или вертепа. Неизлечима леност на мисълта, за която имаха премного извинения: приличаха на смазано от умора животно, което гледа само да си легне и да преживя спокойно храната и мечтите си. Но след като избродеха мечтите, у тях оставаше още по-голяма умора и униние. Работниците много често се увличаха по някой водач, но скоро почваха да се съмняват в него и да го отричат. Най-тъжното беше, че не грешаха: водачите им един след друг се привличаха от успеха, богатството, ставаха роби на тщеславието си. С изключение на Жусие, неподатлив на съблазни поради заплашващата го охтика и близка смърт, колко други изменяха на работническата кауза или се уморяваха! Бяха жертва на язвата, която по онова време разяждаше политиците от всички партии: развращаваха ги жените или парите, или и двете неща едновременно (впрочем те се свеждаха до същото). Както в правителствените среди, така и в опозицията, се срещаха много талантливи хора с данни на големи държавници — в друга епоха може би наистина биха станали, — но не бяха дълбоко убедени и бяха безхарактерни; потребността, навикът и пресищането от плътски наслади ги бяха похабили. Жаждата за удоволствие ги тласкаше към безсмислени постъпки в разгара на величавите им замисли или ги караше внезапно да зарежат всичко и да се отдадат на отдих и забавления. Достатъчно дръзновени бяха, за да се изложат на смърт в боя, но малцина от тези водачи бяха способни да умрат без празно самохвалство на поста си, уловили здраво кормилото.

Съзнанието за тази основна слабост намаляваше силите на революцията. Работниците губеха времето си във взаимни обвинения. Стачките завършваха неуспешно поради вечните разногласия между водачите или между цеховете, реформистите и революционерите, поради дълбоко затаената страхливост под гръмките заплахи, поради наследственото стадно чувство, което при първото законно подканване заставяше разбунтуваните пак да нахлузят ярема, поради подлото себелюбие и низостта на хората, които се възползуваха от бунта на другите, за да се подмажат на господарите, които заплащат скъпо користната им преданост. Да не говорим за стихийността на тълпите и за анархистичния им дух. Те нямаха нищо против да вдигат синдикални стачки с революционен характер, но не искаха да ги смятат за революционери. Нямаха никакъв вкус към щиковете. Биха желали да си направят омлет, но без да счупят яйцата. Във всеки случай предпочитаха съседът им да достави счупените яйца.

Оливие гледаше, наблюдаваше и никак не се учудваше. Той беше разбрал колко недостойни са тези хора за делото, за което са се заели; но си даваше сметка и за съдбоносната сила, която ги увличаше; забелязваше, че Кристоф, без да съзнава, се беше поддал на течението. Колкото за самия себе си, той не би имал нищо против да се увлече, но течението го отхвърляше. Затова стоеше на брега и гледаше течащата вода.

Течението беше силно; то повдигаше огромни вълни от страсти, интереси и вяра, те се сблъскваха и се разбиваха с кипнала пяна, подмятани на различни страни. Начело вървяха водачите, най-малко свободни от всички, защото ги тласкаха напред и може би самите те бяха най-малко убедените. Бяха вярвали до неотдавна, приличаха на свещениците, на които толкова много се бяха подигравали; заключени като тях в обета си, във вярата, която са изпитвали и която са принудени да проповядват докрай. Зад тях се тълпеше стадото, грубо, неуверено, късогледо. Повечето вярваха наслуки, просто защото течението сега се бе насочило към тези утопии. Вечерта нямаше да вярват вече, защото течението щеше да промени посоката си. Мнозина вярваха от жажда за дейност, от желание за приключения. Други — по силата на логика, лишена от здрав смисъл. Някои от добродушие. По-прозорливите използуваха идеите само като оръжие в боя. Те се бореха за точно установена надница, за намален работен ден. Алчните лелееха тайно надеждата за груба разплата за бедняшкото си съществуване.

Но течението, което ги носеше, беше по-мъдро от всички тях. То знаеше къде отива. Имаше ли значение, че временно трябваше да се разбие в дигата на стария свят? Оливие предвиждаше, че социалната революция сега ще бъде смазана. Но той знаеше също, че тя ще достигне своите цели чрез поражението си не по-зле, отколкото чрез победата си, защото потисниците удовлетворяват исканията на угнетените само когато се страхуват от тях. Така че несправедливите насилнически действия на революционерите услужваха на каузата им не по-малко от справедливостта й. И едното, и другото бяха част от замисъла на сляпата и сигурна в себе си сила, която тласка напред човешкото стадо.

„Погледнете се какво представлявате вие, които бог е признал. Според плътта няма много мъдреци, нито много силни, нито много благородни между вас. Но той е избрал безумното в този свят, за да смути мъдреците; избрал е слабото, за да смути силните, и е избрал грозното, презряното и нищожното, за да унищожи значителното…“

Но независимо от това кой повелител управляваше световните съдбини — Разумът или Безумието, — макар и бъдещият социален строй, подготвян от синдикализма, да представляваше известен относителен напредък, Оливие не смяташе, че си заслужава той и Кристоф да похабят всичките сили на мечтите и жертвоготовността си в тази делнична борба, която нямаше да създаде нов свят. Мистичната му надежда в революцията бе разколебана. И народът не беше по-добър, нито по-искрен от другите класи; главно той не се отличаваше съществено от тях.

Сред потока интереси и нечисти страсти погледът и сърцето на Оливие бяха привлечени от островчетата на независимите, малките групички на искрено убедените, които изплуваха тук-там като цветя над вълните. Колкото и да искат да се смесят с тълпата, избраниците напразно се стремят да се слеят с нея; тя се домогва до тях, до избраниците от всички класи и всички партии, защото те носят огъня. И свещеният им дълг е да бдят този огън никога да не угасне.

Оливие бе избрал вече своя път.

* * *

През няколко къщи от дома му, малко по-ниско от нивото на улицата, се намираше барачката на един обущар, скована от дъски, с облепени с хартия стъкла на прозорците. Слизаше се по три стъпала и трябваше да се наведеш, ако искаш да стоиш прав. Имаше място само колкото за поличката с обувки и за две столчета. Верен на традицията на обущарите, собственикът на обущарничката по цял ден пееше. Свиреше, набиваше подметките, ревеше с пресипналия си глас шеговити или революционни песни или пък подвикваше от барачката си на минувачите. Една сврака със счупено крило, която се разхождаше скокливо по тротоара, му идваше на гости от съседната портиерска стаичка. Тя заставаше на първото стъпало пред входа на барачката и гледаше обущаря. Той спираше за миг, подхвърляше й някоя закачка с напевен глас или пък й изсвирваше с уста „Интернационалът“. Тя стоеше с вдигната човка и слушаше важно. От време на време политваше надолу, с човката напред, сякаш за да му се поклони, и пляскаше несръчно с криле, за да се задържи на крачката си. После внезапно се обръщаше кръгом, зарязваше събеседника си посред изречението му и литваше до облегалото на една пейка, откъдето започваше да дразни кучетата от квартала. Обущарят пак започваше да кове подметките, а бягството на слушателката не му пречеше да довърши прекъснатата реч.

Беше петдесет и шестгодишен, с жизнерадостно грубо лице, малки засмени очи под огромни вежди, плешиво теме, което се подаваше като яйце от гнездото коси, космати уши, черна щърба уста, която зееше като кладенец, когато се разсмееше, мръсна, щръкнала брада, в която обичаше да заравя ръцете си — огромни клещи, почернели от ваксата. Известен бе в квартала под името чичо Фьойе или Фьойет, или пък чичо Ла Фьойет^[2], а когато искаха да го дразнят — Лафайет: защото в политиката старецът се придържаше към най-крайни убеждения. На младини бе участвувал в Комуната, бе осъден на смърт, а впоследствие заточен. Горд беше със спомените си и в ожесточението си смесваше Баденге с Галифе и Футрике. Беше редовен посетител на революционните митинги и поклонник на Кокар, оратора с красива брада и гръмогласен глас, заради мъстта, която проповядваше. Не пропускаше нито една негова реч, пиеше думите му, смееше се с все гърло на шегите му, пенеше се ведно с него, когато той хулеше враговете на работниците, и ликуваше пред мисълта за предстоящата борба и за обещания рай. На следващия ден в обущарницата препрочиташе във вестника си резюме от речта му; четеше на глас за самия себе си и за чирака си; за да го вкуси по-добре, караше чирака си да му го чете и го удряше по главата, ако прескочеше някой ред. Вярно, че невинаги предаваше поръчките си в обещания срок, но в замяна на това обувките, излезли от ръцете му, бяха здрави. Те повреждаха краката на хората, но сами оставаха невредими.

Старикът живееше с тринадесетгодишния си внук, гърбаво, хилаво и рахитично момче, което чиракуваше при него. Майка му бе избягала от семейството си на седемнадесет години с някакъв работник-негодяй, който скоро след това станал апаш, бил уловен, осъден и изчезнал безследно. Останала сама с детето, отхвърлена от родителите си, тя отгледала малкия Еманюел. Пренесла върху него и любовта, и омразата, която изпитвала към любовника си. Тя имала буен, болезнено ревнив нрав. Обичала безумно детето си, но и го биела грубо, а когато се разболеело, изпадала в отчаяние. В дни на лошо настроение го пращала да си легне гладно, без залък хляб. Когато го влачела за ръка по улиците, ако се уморяло и не искало вече да ходи или паднело на земята, тя го карала да стане с ритници. Говорела несвързано и лесно минавала от сълзи към истеричен смях. Умряла. Дядото прибрал детето, тогава шестгодишно. Той много го обикнал, но му показвал по своему любовта си: държал се сурово с него, обсипвал го с ругатни, дърпал му ушите и го биел от сутрин до вечер, за да го научи на занаята си: същевременно му втълпявал своя социален и антиклерикален катехизис.

Еманюел знаеше, че дядо му не е лош, но винаги бе готов да вдигне лакът, за да се защити от плесниците му. Старецът го плашеше особено когато си пийнеше. Чичо Ла Фьойет неслучайно бе получил този прякор: той се напиваше здравата два-три пъти в месеца. И тогава говореше каквото му хрумне, смееше се, хвалеше се и накрая момченцето получаваше по някоя и друга плесница. Най-често всичко се свършваше с повече врява, отколкото е истински бой. Но детето беше наплашено; пък и болезненото му състояние го правеше чувствително. Беше преждевременно развито и бе наследило от майка си нейния див и неуравновесен нрав. Грубостите на дядо му го разстройваха не по-малко от революционните му декламации. Външните впечатления отекваха в него, както барачката се тресеше от минаващите тежки камиони. Във възбуденото му въображение се смесваха като биещи камбани ежедневните възприятия, детските му огорчения, спомените за преждевременните изпитания, разказите за Комуната, откъси от вечерни беседи, от вестникарски фейлетони, от политически речи, както и наследствените бурни и неясни чувствени инстинкти. Всичко това образуваше някакъв приказен, чудовищен свят, тресавище в нощния мрак, прорязвано от ослепителни изблици на надежда.

Обущарят мъкнеше чирака си в кръчмата на Орели. Там Оливие забеляза малкия гръбльо с гласче на лястовица. Седнал сред работниците, с които почти не разговаряше, той имаше много време, за да проучи болезненото лице на детето, с изпъкнало чело, с плахо, унизено изражение. Присъствувал беше на просташките закачки, които му отправяха, докато то се мръщеше безмълвно. Беше забелязал как при някои революционни думи светлите му кадифени очи блясваха от възторг пред въображаемото бъдещо щастие, щастие, което дори някога да се осъществеше, едва ли щеше да промени много осакатеното му съществуване. В подобни мигове погледът му озаряваше грозното личице и човек го забравяше. Самата Берт бе поразена от това; веднъж тя му го каза и без предупреждение го целуна по устата. Момчето подскочи, побледня от изненада и се дръпна отвратено назад. Момичето дори не забеляза реакцията му: вече бе започнало да спори ожесточено с Жусие. Единствен Оливие видя смущението на Еманюел: той не сваляше поглед от детето, което се бе сгушило в тъмния ъгъл с разтреперани ръце и навело чело, хвърляше крадешком пламенни и гневни погледи към момичето. Той се приближи до него и го заговори кротко и учтиво, опита се да го опитоми… Колко благотворно въздействува милото държане върху същество, лишено от внимание! Все едно капка вода, която жадно попива безводната пръст. Достатъчни бяха няколко думи, една усмивка и дълбоко в сърцето си Еманюел се привърза към Оливие и реши, че и Оливие му принадлежи. Когато по-късно го срещна на улицата и откри, че са съседи, той изтълкува тази случайност като знамение на съдбата, че не се е излъгал. Дебнеше кога Оливие ще мине край обущарницата, за да му каже добър ден. Случваше се Оливие от разсеяност да не погледне към него и Еманюел се чувствуваше засегнат.

Той изпита голямо щастие в деня, когато Оливие влезе при чичо Фьойет и си поръча обувки. Когато бяха готови. Еманюел ги занесе на Оливие. Дебнеше кога ще се върне, за да бъде сигурен, че ще го завари у дома му. Погълнат в мислите си, Оливие почти не му обърна внимание, плати, без да каже нищо. Детето като че ли очакваше нещо, оглеждаше се наляво, надясно и си тръгна със съжаление. Добросърдечният Оливие отгатна какво става в душичката му, усмихна се и се опита да завърже разговор, макар че винаги му бе трудно да разговаря с човек от народа. Този път успя да намери простите и непринудени думи. Благодарение на вродения си усет към хорските страдания той видя в това дете — може би доста наивно — една наранена от живота птичка, подобна на него самия, която се утешаваше, скрила глава под крилото си, свита върху клончето си, като си мечтаеше за безумни полети в сияйната шир. Някаква инстинктивна доверчивост сближаваше детето с него. То бе привлечено от този мълчалив човек, който не крещеше, не казваше груби думи, при когото то се чувствуваше защитено от суровата улица. Стаята, населена с книги, вълшебните думи на вековете, му вдъхваше богоговейна почит. То отговаряше охотно на въпросите на Оливие, но внезапно проявяваше свенлива гордост. Речникът му беше много беден. Оливие предпазливо помагаше на тази тъмна заекваща душа да се разгъне. Той успяваше да прочете в нея смешната и трогателна вяра в обновлението на света. Не му беше до смях, защото съзнаваше, че мечтите му са неосъществими и че неговата вяра няма да промени човека. И християните са лелеели неосъществими мечти. И те не са променили човека. Къде е нравственият прогрес от епохата на Перикъл до епохата на господин Фалиер?… Но всяка вяра е красива. И когато помръкнат вярванията, които са извървели вече своята орбита, трябва да поздравим вярванията, които изгряват тепърва: те никога няма да бъдат прекалено много! Оливие наблюдаваше с разнежено любопитство треперливата светлинка, която грееше в съзнанието на детето. Каква странна главичка!… Той не успяваше да проследи движението на тази мисъл, негодна за продължително умствено усилие, което сякаш все подскачаше: изоставаше далеч зад него, заплетена от някое внезапно видение, възникнало кой знае как от случайно произнесена дума, а после бързо го догонваше, надминаваше го с един скок, претворявайки най-обикновената мисъл, най-благоразумните буржоазни думи във вълшебен свят, с героично и безумно верую. Тази дремеща душа, която сегиз-тогиз внезапно се сепваше в съня си, изпитваше мощна детинска потребност от оптимизъм. За всичко, което й се казваше — независимо дали от областта на изкуството или науката, — тя измисляше мелодраматичен благополучен завършек, който съответствуваше на мечтите й.

От любопитство Оливие се опита да прочете нещичко на детето в неделните дни. Струваше му се, че ще събуди интереса му с реалистични, битови разкази. Прочете му „Детство“ от Толстой. Книгите не му направиха кой знае какво впечатление. Момчето казваше вяло:

— Ами да, всичко това се знае.

И не разбираше защо писателите си дават толкова труд да пишат за обикновения живот.

— Момче като момче! — казваше той презрително.

И историята не събуди у него голям интерес, а науката го отегчаваше. Тя беше за него скучен предговор към вълшебна приказка. Невидимите сили, поставени в услуга на човека, му напомняха страшните сразени духове. Защо са нужни всички тези обяснения? Когато си намерил нещо, няма нужда да казваш как си го намерил, а какво си намерил. Анализирането на мислите е буржоазен лукс. Душата на простия човек се нуждае от синтез на готови идеи, скалъпени криво-ляво, по-скоро лошо, отколкото хубаво, но които зоват към действие, наситени с живот и заредени с електричество. От литературата, с която Еманюел се запозна, най-много го трогна епичният патос на Виктор Юго и мълниеносната реторика на революционните оратори, които не разбираше много добре и които, също като и Юго, невинаги разбираха самите себе си. И за него, както и за тях светът не беше стройна съвкупност от причини или факти, а безконечно пространство, потънало в мрак и прорязвано от широкия размах на светли крила. Оливие напразно се опитваше да го приобщи към своята буржоазия логика. Непокорна и отегчена, душата на момчето се изплъзваше и се чувствуваше най-добре в сумрака и сблъсъка на своите видения, както влюбената жена се отдава със затворени очи.

Оливие се чувствуваше едновременно привлечен и озадачен от всичко у детето, което беше така сродно с него самия — самота, горда безпомощност, идеалистична пламенност, както и от онова, което му бе съвсем чуждо — неуравновесеност, слепи необуздани желания, диви инстинкти, липса на всякаква представа за доброто и злото в рамките на обикновения морал. Той само отгатваше част от тези диви пориви. Никога не предположи какъв хаос от неясни страсти бушуваше в сърцето на малкия му приятел. Нашият буржоазен атавизъм ни прави невероятно благоразумни. Не смеем дори да погледнем в себе си. Ако разкрием една стотна от мечтите на порядъчния мъж или необяснимите трепети, които пробягват по тялото на непорочната жена, бихме предизвикали скандал. Да наложим мълчание на чудовищата! Да затворим решетката! Но нека не забравяме, че те съществуват и са готови да излязат наяве в неопитните души. Детето изпитваше всички чувствени желания, които се смятат за перверзни; те го обхващаха ненадейно, като вихрушки. Бяха ожесточени от грозотата му, което го изолираше от другите. Оливие и не подозираше за съществуванието им. Еманюел се срамуваше пред него. Той се поддаваше на благотворното влияние на неговия душевен покой. Примерът за подобен живот му действуваше като укротител. Той се влюби силно в Оливие. Потиснатите му страсти избликваха в бурни мечти: човешко щастие, социално братство, чудеса на науката, фантастична авиация, детска, примитивна поезия — цял героичен свят на подвизи, наивност, разврат, саможертва, в който трескаво се бъхташе опиянена незаетата му воля.

Не разполагаше с много време да се отдава на тези мечти в работилницата на дядо си, който нито за миг не млъкваше, а все си подсвиркваше, чукаше или бъбреше от сутрин до вечер. Но винаги има място за мечтане. Само за една секунда от живота си можеш да изживеел прав, с отворени очи, толкова много бленувани дни! Работата на физическия труженик се нагажда отлично към откъслечното мислене. Без усилие на волята неговият ум мъчно би могъл да проследи по-дълга верига от строго свързани разсъждения; дори ако успее да го стори, тук-таме ще липсва по някоя брънка. Но в промеждутъците на ритмичните жестове се вмъкват отделни представи, изникват образи. Равномерните движения на тялото ги раздухват, както ковашкият мех раздухва огъня. Мисълта на народа! Сноп огън и дим, дъжд от искри, които гаснат, припламват и пак угасват! Но понякога една такава искра подпалва богатите купи на буржоазията…

Оливие успя да нареди Еманюел в една печатница. Това бе заветното желание на детето. Дядо му не се противопостави. Той се радваше, че внук му ще стане по-образован от него; освен това уважаваше печатарското мастило. Работата в новия занаят беше по-уморителна, отколкото обущарството, но сред тълпата работници Еманюел се чувствуваше по-свободен в мислите си, отколкото сам в обущарницата редом с дядо си.

Най-приятният момент на деня беше обедният час. Далеч от потока работници, които задръстваха масичките по тротоара и тезгяхите на винопродавците в квартала, той се запътваше, куцукайки, към съседната градинка. Там, седнал на конче върху пейката, под балдахина на кичест кестен, край бронзов фавн, танцуващ с грозд в ръка, той развиваше хляба и салама, загърнати в мазна хартия. Дъвчеше бавно, обкръжен от врабчета. Малки водоскоци хвърляха съскащата мрежа на ситния си дъжд върху зелената морава. Синкави гълъби с кръгли очи гугукаха на огряно от слънце дърво. Отвред долиташе непрестанният тътен на Париж: трополене на коли, шумното море от стъпки, обичайните улични викове, далечната весела песен на майстора, поправящ фаянсови изделия, звънкия чук на каменаря по паветата, благородното ромолене на фонтана — трескавата, позлатена обвивка на парижките мечти… И малкият гръбльо, яхнал пейката, се унасяше в блажено вцепенение, забравил болките в гръбнака и осакатената си душа: къпеше се в неясно, но опияняващо щастие…

„… Мека светлина, слънце на справедливостта, което утре ще грееш над нас, не си ли ни огряло вече? Всичко е така хубаво, така прекрасно! Богат си, силен си, чувствуваш се добре, обичаш… Обичам. Обичам всички и всички ме обичат… Ах, колко ми е добре! Колко хубаво ще бъде утре!…“

Фабричните сирени засвирваха; детето се пробуждаше, поглъщаше последния си залък, пиеше жадно вода от чешмата и прибрало се под своята гърбава черупка, тръгваше подскачайки и накуцвайки да заеме мястото си в печатницата пред сандъчетата с чародейни букви, които един ден щяха да напишат жадуваното „Мане, Текел, Фарес“ на революцията.

* * *

Чичо Фьойе имаше стар приятел, лавкаджията Труйо, чието магазинче за хартия и кинкалерия се намираше от другата страна на улицата и на витрината му се виждаха розови и зелени бонбони в буркани и хартиени кукли без ръце и крака. През тротоара, единият от прага на лавката си, другият от барачката си, те си намигваха, поклащаха глави, правеха различни мимики. По някое време, когато обущарят се схванеше от много седене, те си подвикваха. Ла Фьойет крещеше пискливо, а Труйо ревеше като прегракнало теле. Отиваха да изпият по чашка в съседната кръчма. Не бързаха да се приберат. Бяха страшни дърдорковци. Познаваха се почти от половин век. И лавкаджията бе играл на времето в голямата мелодрама през 1871 година. Човек не би предположил това, ако видеше този невъзмутим шишко, с черно кепе на глава, облечен в бяла престилка, със сиви мустаци на ветеран, мътни бледосини очи с червени жилчици и дълбоки торбички под тях, с меки, лъщящи бузи, вечно потен, влачещ болния си от подагра крак, задъхан, говорещ завалено. Но нищо не бе загубил от някогашните си илюзии. Приютил се в Швейцария за няколко години, той бе срещнал там другари от различни националности, по-специално руси, които го бяха приобщили към прелестите на анархичното братство. По този въпрос той не бе съгласен с Ла Фьойет, който като добър стар французин беше привърженик на здрава власт и абсолютизъм в свободата. Иначе и двамата твърдо вярваха в социалната революция и в бъдещия работнически рай. Всеки бе влюбен в един водач, който за него въплътяваше идеалното същество, каквото би желал да бъде. Труйо държеше на Жусие, а Фьойе — на Кокар. Те безкрайно спореха по въпросите, които ги разделяха, смятайки, че общите им мнения бяха напълно доказани. (Между две черпения бяха склонни да мислят, че идеите им са вече, кажи-речи, осъществени.) От двамата повече обичаше да умува обущарят. Той вярваше по разум. Или поне така си въобразяваше: защото един бог знае колко странен беше неговият разум! Той би свършил работа само нему. Не толкова осведомен по въпросите за разума, както по въпроса за обувките, той искаше всички да разсъждават по неговия калъп. Лавкаджията, по-ленив, не си даваше труд да доказва убежденията си. Човек доказва само това, в което се съмнява. А той изобщо не се съмняваше. Виждаше в неизменния си оптимизъм нещата такива, каквито ги желаеше, и ги забелязваше или ги забравяше, когато биваха различни. Неприятните опити се плъзгаха по кожата му, без да оставят следа. И двамата бяха стари романтични деца без здраво чувство за действителността. Революцията, чието име само ги опияняваше, беше за тях красива приказка, която си разказваш дълго и вече не знаеш дали ще се сбъдне някога, или се е сбъднала вече. И двамата вярваха в човечеството-бог, като бяха пренесли към него наследствените си привички, създадени от вековното преклонение пред богочовека. Излишно е да прибавяме, че и двамата бяха противници на духовенството.

Забавното беше, че добрият лавкаджия живееше с много набожната си племенница, която го разиграваше, както й хрумне. Тази дребна, много мургава, пълничка жена с живи очи, надарена с рядка словоохотливост, подсилена от марсилския й акцент, беше вдовица на редактор от Министерството на търговията. Останала сама, без средства, с едно момиченце, чичо й я бе прибрал и тази буржоазка, която бе много претенциозна, едва ли не смяташе, че върши благодеяние на роднината си, като продава в магазина му; тя се разпореждаше с маниери на детронирана царица, но за щастие на клиентелата и на преуспяването на търговията на чичо й тези нейни маниери бяха смекчени от вродената й жизненост. Роялистка и ревностна привърженичка на църквата, както подхождаше на такава видна особа, госпожа Александрин излагаше на показ чувствата си с усърдие, подсилвано от злорадото удоволствие да дразни стария неверник, у когото се беше приютила. Тя бе станала господарка на дома и отговорничка за съвестта на всичките му обитатели. Ако не можеше да върне чичо си в правата вяра — тя се заричаше да го пипне in extremis^[3], тя ръсеше на воля дявола със светена вода. Забождаше по стените иконки с образа на Богородицата от Лурд и на свети Антоним от Падуа. Украсяваше камината с всевъзможни благословени фигурки под стъклени похлупаци, а дойдеше ли май, нареждаше в стаята на дъщеря си олтар на Богородица със сини свещи. Не беше ясно кое надделяваше в показната й набожност — искрената й любов към чичото, когото искаше да върне в лоното на вярата, или удоволствието да го дразни.

Добрият човек, безволен и апатичен, не се противеше. Не се решаваше да отвърне на войнствените предизвикателства на страшната си племенница: при острия й език, беше невъзможно да се сражава с нея. Пък и той жадуваше за мир. Само веднъж се разсърди: когато един малък свети Йосиф се опита да се промъкне в спалнята му, над леглото му. Този път обаче спечели. Защото едва не получи удар и племенницата му се уплаши. Тя не поднови опита си. За всичко друго чичото отстъпи, като се преструваше, че не забелязва нищо. Малко му се повдигаше от набожната атмосфера в дома му, но избягваше да мисли по този въпрос. Всъщност той се възхищаваше от племенницата си и лошото й държане с него едва ли не му беше приятно. Освен това и двамата се надпреварваха да глезят момиченцето, малката Рен или Ренет, както я наричаха.

Тя беше тринадесетгодишна и все боледуваше. От месеци костната туберкулоза я държеше прикована към леглото, едното й бедро бе гипсирано и тя напомняше мъничка Дафне, обвита в кора. Имаше очи на ранена кошута, а лицето й бе безцветно като листата на растенията, лишени от слънце. Главата й бе прекалено голяма и русите, бледи, много тънки и изопнати коси я караха да изглежда още по-голяма, но чертите на лицето й бяха подвижни и нежни, имаше закачливо носле и добросърдечна наивна усмивка. Набожността на майката беше преминала у болното, с нищо незаето дете в истинска екзалтация. То цели часове шепнеше молитви, премятайки кораловите зърна на броеницата си, благословена от папата. От време на време спираше, за да я целуне страстно. През целия ден не правеше почти нищо: ръкоделието го изморяваше, пък и госпожа Александрин не му беше вдъхнала любов към него. В най-добрия случай четеше наивни религиозни брошури, някоя блудкава чудотворна история или пък описанията на разни престъпления, придружени от цветни илюстрации в неделните вестници, които глупавата му майка пъхаше в ръцете му. От време на време изплиташе с кука по някоя бримка, като мърдаше устни, обръщайки по-малко внимание на плетивото, отколкото на диалога, който водеше с някоя своя любима светица или със самия бог. Защото не бива да си въобразявате, че само Жан д’Арк може да разговаря с бога. На всички ни се е случвало. Само че обикновено небесните посетители ни оставят да говорим сами, седнали до огнището, и не казват нито дума. Ренет не беше много придирчива. Щом мълчат, значи, са съгласни. Впрочем тя имаше да им казва толкова неща, че едва им оставаше време да отговарят: отговаряше вместо тях. Беше безмълвна бъбрица, наследила словоохотливостта на майка си, само че потокът думи се изливаше вътре в нея, в съкровени разговори със самата себе си, подобно на ручей, който изчезва под земята. Естествено и тя участвуваше в заговора срещу чичото с цел да го върнат в правата вяра: тя се радваше на всяка педя земя от къщата, извоювана от силите на светлината за сметка на силите на мрака. Зашиваше иконки в подплатата на дрехите на стареца или пък пъхваше в джоба му зърно от броеница, което чичото, за да направи удоволствие на детето, се преструваше, че не е забелязал. Властта на двете набожни женички над явния враг на църквата възмущаваше и забавляваше обущаря. Той бе неизчерпаем в грубите си шеги за жените в панталони и се подиграваше с приятеля си, че се оставя да го водят за носа: нямаше основание да злорадствува толкова, защото самият той цели двадесет години бе търпял издевателствата на свадливата си целомъдрена жена, която го наричаше пияница, докато той трепереше пред нея. Лавкаджията, леко смутен, се защищаваше не особено енергично, като завалено проповядваше търпимост в духа на Кропоткин.

Ренет и Еманюел бяха приятели. Още от ранното си детство те се виждаха всеки ден. Еманюел рядко се осмеляваше да влезе в къщата им. Госпожа Александрин го гледаше с лошо око като внук на безверник и мръсен чирак. Но Ренет по цял ден лежеше на шезлонг до прозореца в партера. Еманюел потропваше по стъклата, като минаваше край нея, и долепил нос до стъклото, се кривеше за добър ден. Лете, когато прозорецът беше отворен, той се спираше, хванал се за горните пречки на прозореца: въобразяваше си, че тази поза е изгодна за него, защото вдигнатите му непринудено рамене прикриваха уродливостта му. Ренет, при която не идваше почти никой, съвсем не забелязваше вече, че Еманюел е гърбав. Еманюел, който от своя страна изпитваше срам и отвращение от момичетата, правеше изключение за Ренет. Малкото болно, почти неподвижно момиче беше за него нещо недосегаемо и далечно. Само вечерта, когато хубавата Берт го бе целунала по устата, а и следващия ден той странеше от Ренет с инстинктивно отвращение. Мина край къщата, без да се спре, навел глава. Бродеше наоколо на известно разстояние, недоверчив като подивяло куче. По-късно дойде отново при нея. Ренет беше толкова малко жена!… На излизане от печатницата той минаваше, стараейки се още повече да се смали между подшивачките в дългите им работни престилки, подобни на нощници, едри засмени девойки, чиито похотливи очи разсъбличаха мъжете мимоходом, и бързаше към прозореца на Ренет. Беше благодарен на малката си приятелка, че е недъгава: можеше да прояви превъзходство спрямо нея и дори да се държи покровителствено. Разказваше й уличните произшествия, като си приписваше симпатичната роля. Понякога, когато биваше особено галантно настроен, носеше на Ренет зиме печени кестени, а лете череши. Тя от своя страна му даваше от многоцветните бонбони, с които бяха пълни двата буркана на витрината; разглеждаха заедно илюстрованите пощенски картички. Това бяха щастливи мигове. И двамата забравяха жалкото тяло, държащо в плен детската им душа.

Случваше се обаче да влязат и в спор, подобно на възрастните, по политически или религиозни въпроси. Тогава и те ставаха също така глупави като възрастните. Доброто им разбирателство изчезваше. Тя говореше за чудеса, за деветини, за благочестиви картинки в рамка от хартиена дантела и за дни на опрощение на греховете. Той заявяваше, че това са глупости и празна суета, както бе чувал да казва дядо му. Когато обаче той на свой ред се опитваше да й разкаже за политическите събрания, където го бе водил дядото, тя го прекъсваше презрително и казваше, че всички тези мъже са пияници. Разговорът се изостряше. Започваха да говорят за родителите си. Повтаряха той за сметка на майка й, тя за сметка на дядо му оскърбителните думи, които бяха чували от обущаря и от госпожа Александрин. После се нахвърляха един върху друг, стараейки се да си кажат неприятни неща. Това им удаваше лесно. Той казваше грубости, но тя умееше да намира най-язвителни думи. Тогава той си отиваше, а когато дойдеше пак, й казваше, че е бил с други, хубави момичета, че много се смели заедно и пак щели да се видят следната неделя. Тя не отговаряше нищо; преструваше се, че пет пари не дава за думите му, но внезапно се разяряваше, замерваше го с куката си по главата и го пъдеше, казвайки му, че го ненавижда. После скриваше лице в ръцете си. Той си тръгваше, не особено горд с победата си. Искаше му се да отстрани двете слаби ръчички, да признае, че е излъгал. Но от гордост си налагаше да не се върне при нея.

Един ден отмъстиха за Ренет. Той беше с другарите си от печатницата. Те никак не го обичаха, защото странеше от тях и или не говореше, или говореше прекалено хубаво, наивно претенциозно, все едно, че четеше книга или по-скоро статия от вестник — той бе претъпкан с такива четива! Този ден те разговаряха за революцията и бъдещите дни. Той се екзалтираше и ставаше смешен. Един негов другар му подметна грубо:

— Първо, такива като тебе няма да са нужни, много си уродлив. В бъдещото общество няма да има гръбльовци. Ще ги хвърлят във водата още при раждането им!

Тези думи го пресякоха в разгара на красноречието му. Той млъкна съкрушен. Другите се запревиваха от смях. Цял следобед той не отвори уста. Вечерта се запъти към дома си. Бързаше да се прибере, за да се скрие в някой ъгъл и да страда насаме. Оливие го срещна. Остана поразен от пръстеното му лице.

— Мъчно ли ти е нещо, моето момче? Защо?

Еманюел не искаше да се довери. Оливие настоя сърдечно. Момчето продължаваше упорито да мълчи, но челюстта му трепереше, като че ли бе готово да избухне в плач. Оливие го улови за ръка и го заведе в стаята си. Макар и самият той да изпитваше също вроденото и жестоко отвращение към грозотата и недъгавостта, от което не могат да се освободят хората, които нямат по рождение души на милосърдни сестри, той не издаде чувството си.

— Оскърбиха ли те?

— Да.

— Какво ти направиха?

Момчето изля сърцето си. Каза, че е грозно. Каза, че другарите му заявили, че тяхната революция не е за него.

— Тя не е и за тях, моето момче, нито за нас. Революцията не се прави за един ден. Ние работим за хората, които ще дойдат след нас.

Момчето изглеждаше разочаровано, че революцията няма да дойде скоро.

— Нима не ти е приятна мисълта, че се трудиш, за да създадеш щастието на хиляди момчета като тебе, на милиони човешки същества?

Еманюел въздъхна и каза:

— Не би било зле и ние да имаме малко щастие.

— Мили мой, не трябва да бъдеш неблагодарен. Живееш в най-хубавия град, в най-богатата на чудеса епоха. Не си глупав, имаш зорки очи. Помисли си колко много неща можеш да видиш и да им се радваш, ако се огледаш.

И той му изтъкна някои от тях.

Детето го изслуша, поклати глава и отвърна:

— Да, но няма да можем да излезем от кожата си.

— Не, ще излезеш.

— Когато дойде краят.

— Нима си сигурен?

Момчето се смая. Материализмът беше част от веруюто на дядо му. То си мислеше, че само поповете вярват във вечния живот, а знаеше, че приятелят му не е поп. Затова се запита дали Оливие говори сериозно. Но Оливие го улови за ръка и надълго му говори за идеалистичната си вяра, за единството на безграничния живот, който няма нито начало, нито край и чиито милиарди същества и мигове са само лъчи на едно-единствено слънце. Само че той не му казваше това под тази абстрактна форма. Говорейки му, инстинктивно се нагаждаше към съзнанието на детето. Старинните митове, дълбоките правдиви представи за старите космогонии изплуваха в паметта му. Полушеговито, полусериозно той говореше за метапсихозата и за безчислените форми, в които прелива и се прецежда душата, подобно на извор, който минава от водохранилище във водохранилище. Примесваше и откъслечни спомени от християнски легенди и картини от окръжаващата ги лятна вечер. Беше седнал до отворения прозорец: момчето стоеше право до него, стиснало ръката му. Беше събота вечер. Камбаните биеха. Първите, завърнали се отскоро ластовици докосваха с крилата си стените на къщите. Високото небе се усмихваше над града, тънещ в мрак. Сдържайки дъха си, детето слушаше приказката, която му разказваше големият му приятел. А Оливие на свой ред, разпален от вниманието на малкия си слушател, вярваше на собствените си измислици.

В живота настъпват решителни минути, когато внезапно в тъмната душа се разгаря вечен огън, както мигновено пламват електрическите светлини нощем в големия град. Достатъчно е да отхвръкне една искра от друга душа и да предаде на чакащата душа огъня на Прометей. Тази пролетна вечер спокойните думи на Оливие запалиха в съзнанието, потулено в жалкото, уродливо тяло, напомнящо изтърбушен фенер, светлината, която никога нямаше вече да угасне. Еманюел не разбираше нищо от разсъжденията на Оливие и почти не ги слушаше. Но легендите и картините, които бяха за Оливие красиви приказки, един вид притчи, се превръщаха в плът и кръв у детето, ставаха действителност. Приказката оживяваше и трептеше край него. И гледката през прозореца — минувачите по улицата, богати и бедни, ластовиците, докосващи с крилете си стените, уморените под бремето на товара си коне, камъните на къщите, попиващи вечерния здрач, и бледнеещото небе, в което гаснеше светлината — целият този външен свят внезапно се отпечата в него като огнена целувка. Това беше само проблясък. Светна и угасна. Той се сети за Ренет и промълви:

— Но хората, които ходят в църква и които вярват в добрия господ, са все пак побъркани, нали?

Оливие се усмихна.

— Те вярват подобно на нас. Всички вярваме в едно и също. Само че те вярват по-малко от нас. За да видят светлината, на тях им е нужно да затворят капаците на прозорците си и да запалят лампата. Въплъщават бога в човека. Ние имаме по-добро зрение. Но и ние, и те, всички обичаме една и съща светлина.

* * *

Момчето се връщаше в къщи през тъмните улици, където още не бяха запалили уличните фенери. Думите на Оливие звучаха в ушите му. То си казваше, че е също така жестоко да се подиграваш с хората, които не виждат добре, както с гърбавите. И си мислеше за Ренет и нейните толкова хубави очи. Мислеше си, че ги бе накарал да плачат. Това му бе непоносимо. Върна се назад и се спря пред къщата на лавкаджията. Прозорецът беше още открехнат. Той долепи безшумно глава и я повика тихичко:

— Ренет!

Тя не отговори.

— Ренет! Искам ти прошка.

Гласът на Ренет прозвуча в мрака:

— Ти си лош! Мразя те!

— Прощавай! — повтори той.

Еманюел млъкна. После, обзет от внезапен порив, той промълви още по-тихо, смутен и леко засрамен:

— Знаеш ли, Ренет, и аз като тебе вярвам в добри богове.

— Вярно ли?

— Вярно.

Той й каза това главно от великодушие, но след това сякаш сам повярва мъничко.

Известно време и двамата не казаха нищо. Не се виждаха. Такава дивна нощ навън! Недъгавото момче прошепна:

— Колко хубаво ще бъде, когато умрем!…

Чуваше се лекото дишане на Ренет.

— Лека нощ, жабче — промълви Еманюел.

Умиленият глас на Ренет отвърна:

— Лека нощ.

Той си тръгна с леко сърце. Беше радостен, че Ренет му прости. Но дълбоко в душата си така често обижданото момче беше едва ли не доволно, че някой друг се бе измъчил заради него.

* * *

Оливие се върна към уединението си. Кристоф не закъсня да се присъедини към него. Тяхното място решително не беше в революционното социално движение. Оливие не можеше да се приобщи към народа, а Кристоф не желаеше. Оливие се отделяше в името на слабите и угнетените, а Кристоф — в името на силните, независимите. Но макар и да се бяха отдалечили, единият на кърмата, другият на носа на кораба, те все пак бяха на същия кораб, който носеше армията на работниците и цялото общество. Свободен и сигурен, че следва собствената си воля, Кристоф наблюдаваше с предизвикателно любопитство коалицията на пролетариата. Той обичаше от време на време да взема по една народна баня. Това го освежаваше — излизаше от нея по-бодър и подмладен. Продължаваше да се среща с Кокар и да се храни от време на време при Орели. Попаднеше ли там, преставаше да се наблюдава и се отдаваше на настроението си; парадоксът не го плашеше и той изпитваше коварно удоволствие да подтиква събеседниците си да стигнат до най-крайните, безсмислени и безумни изводи, защищавайки принципите си. Никога не се знаеше дали говори сериозно, или се шегува: защото се разпалваше, говорейки, и накрая забравяше, че е почнал с парадокс. Човекът на изкуството се поддаваше на опиянението на околните. В един такъв момент на естетическа възбуда той импровизира в задната стаичка на заведението на Орели революционна песен, която присъствуващите тутакси подеха, а на другия ден я разнесоха по работническите групи. Той се излагаше. Полицията го следеше.

Манус, който поддържаше тайно връзка с центъра на врага, бе предупреден от един свой приятел, Ксавие Бернар, млад чиновник в полицейското управление, който се занимаваше с литература и твърдеше, че бил луд по музиката на Кристоф — защото дори овчарските кучета на Третата република се бяха заразили от дилетантството и анархистичния дух.

— Вашият Крафт се е забъркал в лоша игра — му бе казал Бернар. — Много се е разпасал. Знаем какво трябва да мислим за него, но началството горе няма да има нищо против да пипне един чужденец, при това немец, в тия революционни бъркотии: класическо средство да се очерни партията и да се всее съмнение в редовете й. Ако този глупчо не внимава, ще бъдем принудени да го арестуваме. А това е досадно. Предупредете го!

Манус предупреди Кристоф. Оливие го замоли настойчиво да бъде благоразумен. Кристоф не обърна сериозно внимание на предупреждението.

— Ами — каза той. — Всеки знае, че не съм опасен. Имам право да се позабавлявам! Обичам тия хора. Те работят като мене и вярват в същото, в което вярвам и аз. Всъщност не в едно и също, защото сме от различни лагери… Още по-добре! Значи, ще се бием. Нямам нищо против… Какво искаш от мене? Не мога да стоя като тебе свит в черупката си. Задушавам се сред буржоата!

Оливие, чиито дробове не бяха така взискателни, се чувствуваше добре в малкото си жилище и в спокойната компания на двете си приятелки, макар че едната от тях, госпожа Арно, сега се бе посветила на благотворителна дейност, а другата, Сесил, бе погълната от грижи по детето, и то до такава степен, че вече говореше само за него и с него на глупавия бебешки език, който се мъчи да се нагоди към неясното писукане на птиче и да предаде неговата лишена от смисъл песен с човешка реч.

От временното общуване с работническите среди му бяха останали две познанства. Двама независими като него. Единият — Герен, беше тапицер. Работеше, както му хрумне, много своеобразно, но майсторски. Обичаше занаята си. Имаше вроден усет за художествените предмети, развит от наблюдението, работата и посещенията в музеите. Оливие му бе дал да поправи една старинна мебел: работата беше трудна и майсторът се беше справил умело. Беше вложил много време и труд, а поиска много скромно възнаграждение от Оливие, толкова бе доволен, че работата му се е удала. Оливие се заинтересува за него, разпита го как живее, опита се да разбере какво мисли за работническото движение. Герен не мислеше нищо; пет пари не даваше за работническото движение. Той не принадлежеше на работническата класа. Не принадлежеше на никоя класа. Беше си той. Четеше малко. Цялото му умствено развитие се дължеше на вродения му усет, на окото, ръката, на вкуса, присъщ на всеки истински парижанин. Беше щастлив човек. Този тип не се среща рядко сред дребната работническа буржоазия, която е най-умната част от нацията, защото отлично умее да съчетава ръчната работа със здравата умствена дейност.

Другият познат на Оливие беше по-своеобразен. Беше раздавач и се казваше Юртлу. Истински красавец — висок, със светли очи, малка руса брада и мустаци, с открито и весело изражение. Той влезе един ден в стаята на Оливие, когато му донесе препоръчано писмо. Докато Оливие се разписваше, огледа библиотеката, разчитайки заглавията на книгите.

— Ха! — възкликна. — Вие имате класиците… — И прибави: — Аз събирам всичко, което е писано за Бургундия.

— От Бургундия ли сте? — попита Оливие.

Раздавачът издекламира със смях:

— Солен бургундец

с шпага на кръста,

с остра брада,

скачай, бургундецо, скачай!

И продължи:

— Аз съм от Авалон. Притежавам семейни документи, които датират от хиляда двеста и някоя година…

Заинтригуван, Оливие пожела да узнае повече подробности. Юртлу само това и чакаше. Той действително беше от едно от най-старите семейства в Бургундия. Негов прапрадядо беше участвувал в кръстоносния поход на Филип-Август. Друг бил държавен секретар на Анри II. Упадъкът започнал през XVII век. По време на революцията разореното семейство напълно западнало. Сега отново изплуваше на повърхността благодарение на честния труд, на физическата и нравствената сила на раздавача Юртлу, както и на верността му към неговия род. Най-приятното занимание за него беше да събира исторически и родословни документи, свързани с прадедите му и родното място. През свободното си време той се ровеше из архивите, преписваше разни стари книжа. Когато не можеше да ги разбере, молеше някой свой клиент, завършил Археологическия институт или Сорбоната. Бележитите му предци не му замайваха главата. Говореше за тях със смях, без сянка от недоволство срещу съдбата. Отличаваше се с безгрижна и здрава жизнерадост, много приятна за околните. Като го наблюдаваше, Оливие си мислеше за тайнствения кръговрат на живота на родовете, течащ пълноводно цели векове, а после с векове изчезващ под земята, за да избликне отново по-късно, набрал сили от земните недра. Народът му се струваше огромно водохранилище, където се губят реките на миналото и извират реките на бъдещето и макар да носят друго име, всъщност често пъти са същите.

Герен и Юртлу му харесваха; но не му подхождаше да общува с тях. Почти не намираше общи теми за разговор. Малкият Еманюел му беше по-интересен. Той идваше при него всяка вечер. След необикновения разговор в детето бе станала истинска революция. Беше се нахвърлило на книгите, настървено за знания. Излизаше от тях по-затъпяло. Изглеждаше по-глупаво от преди. Почти не можеше да говори. Оливие с мъка изтръгваше от него само едносрични думи. Запиташе ли го нещо, отговаряше с безсмислици. Оливие се обезсърчаваше. Стараеше се да не се издаде, но беше уверен, че се е излъгал и че момчето е наистина тъпо. Той не забелязваше страхотния трескав растеж, който се извършваше в тази душа. Беше лош педагог, способен да хвърли наслуки в нивата шепи плодородно зърно, но негоден да плеви бурените и да прекара бразди. Присъствието на Кристоф допринасяше за объркаността му. Оливие се стесняваше да му представи ученика си; срамуваше се от тъпотата на Еманюел, която ставаше направо неизбродима в присъствие на Кристоф. Детето се затваряше в сурово мълчание. То мразеше Кристоф, защото Оливие го обичаше. Непоносима му беше мисълта, че някой друг заема място в сърцето на учителя му. Нито Кристоф, нито Оливие подозираха каква необуздана любов и ревност разкъсваха детето. При това Кристоф беше минал неотдавна по същия път! Но той не можеше да се разпознае в това същество, изковано от друг метал. В тази тъмна сплав от обременена наследственост всичко — и любовта, и омразата, и дремещата гениалност, отекваше съвсем различно.

* * *

Наближаваше Първи май.

Тревожни слухове се носеха из Париж. Самохвалците от Общата конфедерация на труда допринасяха за тяхното разпространяване. Вестниците им съобщаваха за настъпването на славния ден, свикваха работническата милиция и надаваха бойния си вик, който улучва буржоазията в най-чувствителното й място: търбуха… Feri ventrem!^[4] Заплашваха я с обща стачка. Уплашените парижани заминаваха за село или се запасяваха като пред обсада. Кристоф срещна Кане, мъкнещ в колата си два бута шунка и чувал картофи. Беше извън себе си. Не беше наясно на чия страна е. Едно след друго се провъзгласяваше ту за републиканец, ту за роялист, ту за революционер. Култът му към насилието се бе превърнал в обезумял компас, чиято стрелка скачаше от север на юг и от юг на север. Пред хората продължаваше да приглася на перченията на своите приятели, но дълбоко в себе си бе приел първия диктатор, който би помел червения призрак.

Кристоф се подиграваше на тази всеобща паника. Беше убеден, че няма да стане нищо. Оливие не беше толкова сигурен. Поради буржоазния си произход и той леко трепереше пред спомена и очакването на революцията, както всеки буржоа.

— Хайде, хайде! — заявяваше Кристоф. — Можеш да си спиш спокойно. Революцията ти е още далеч! Всички ви е страх от нея. Страх ви е от боя… Този страх е навсякъде. У буржоата, у народа, в цялата нация, във всички европейски нации. Хората са останали без кръв и се страхуват да не я загубят съвсем. От четиридесет години всичко се върши само на думи. Погледни само вашата прочута афера Драйфус! Малко ли крещяхте: „Смърт! Кръв! Сеч!…“ Ах вие, недорасли гасконци! Колко слюнка и мастило! Без никакви капки кръв!

— Не бъди така сигурен — отвръщаше Оливие. — Този страх от кръвта е тайното предчувствие, че при първата пролята капка звярът ще се развилнее; маската на цивилизацията ще падне, животното ще покаже муцуната си с кръвожадни зъби и бог знае тогава дали някой ще съумее да го обуздае! Всеки се колебае пред войната, но ако тя избухне, ще бъде безпощадна…

Кристоф повдигаше недоверчиво рамене и заявяваше, че неслучайно героите на тази епоха бяха самохвалкото Сирано и напереното петле Шантьоклер — двамата герои на думи.

Оливие поклащаше глава. Той знаеше, че във Франция самохвалството е началната стъпка към действието. И все пак точно за Първи май и той не очакваше революция, също както Кристоф. Премного бяха тръбили за нея и правителството беше нащрек. Имаше основание да се вярва, че стратезите на бунта щяха да отложат стълкновението за по-подходящ момент.

* * *

Във втората половина на април Оливие се разболя от грип; той го нападаше всяка зима почти по същото време и събуждаше стария му бронхит. Кристоф се пренесе да живее при него за два-три дни. Оливие бързо оздравя. Но както винаги след болестта беше физически и духовно отпаднал и това се проточи известно време, макар и да нямаше температура. Продължаваше да пази леглото, лежеше с часове и нямаше никакво желание да стане, загледан в Кристоф, който работеше на бюрото, гърбом към него.

Кристоф бе погълнат в работата си. Когато се умореше да пише, ставаше внезапно и сядаше на пианото. Не свиреше това, което бе композирал, а каквото му хрумнеше. Тогава можеше да се наблюдава странно явление. Докато новата му композиция бе замислена в стил, напомнящ предишните му творби, импровизациите му изглеждаха композирани от другиго. Те идваха от свят с неравно и хрипливо дишане. В тях имаше нещо налудничаво, буйно, несвързано или унило, чуждо на могъщата логика, която цареше в останалите му произведения. Като че ли тези необмислени импровизации, които се изплъзваха от зоркото око на съзнанието, които избликваха по-скоро от плътта, отколкото от мисълта, подобно на животински вопъл, издаваха душевна неуравновесеност, буря, готвеща се за в бъдеще. Кристоф дори не си даваше сметка за това. Но Оливие го слушаше, гледаше го и беше някак неспокоен. В своето състояние на физическа немощ той бе станал особено проницателен и далновиден: виждаше това, което оставаше незабележимо за всеки друг.

Като удари един последен акорд, Кристоф спря да свири, плувнал в пот, с блуждаещи очи; той се огледа с все още невиждащ поглед, срещна очите на Оливие и като се разсмя, се върна на работната си маса.

— Какво беше това, Кристоф?

— Абсолютно нищо. Размътвам водата, за да уловя риба.

— Ще напишеш ли тази композиция?

— Това ли? Какво точно?

— Това, което изсвири сега.

— Което изсвирих ли? Изобщо не си го спомням вече.

— Но за какво мислеше?

— Не зная — отвърна Кристоф и прокара ръка по челото си.

Той пак се залови да пише. В стаята на двамата приятели настана тишина. Оливие продължаваше да го гледа. Кристоф чувствуваше погледа му. Той се обърна. Очите на Оливие бяха спрени на него с толкова обич!

— Ленивецо! — подхвърли му той весело.

Оливие въздъхна.

— Какво ти е? — попита го Кристоф.

— О, Кристоф, като си помисля, че в тебе има толкова много неща, съвсем близо до мен, истински съкровища, които ти ще дадеш на другите, без аз да имам своя дял!…

— Луд ли си? Какво те прихваща?

— Какъв ще бъде животът ти? През какви опасности, през какви изпитания ще минеш още?… Бих желал да бъда с теб… Но няма да видя нищо от твоето развитие. Ще си остана глупаво на пътя.

— Колкото до глупостта, ти наистина си глупав. Да не би да си въобразяваш, че дори и да искаш ще те оставя на пътя?

— Ще ме забравиш — промълви Оливие.

Кристоф стана и седна на леглото до Оливие. Улови ръцете му, влажни от пот — той беше толкова слаб! Яката на ризата му бе откопчана. Виждаше се тънката кожа, опъната като платно, издуто от вятъра едва ли не до скъсване, и слабите гърди. Кристоф закопча отново яката със здравите си пръсти. Оливие не помръдна.

— Мили Кристоф — каза му той нежно. — Все пак имах голямо щастие в живота си!

— А, престани вече, що за мисли — ядоса се Кристоф. — Ти си толкова здрав, колкото и аз.

— Да.

— Защо тогава дрънкаш глупости?

— Сбърках — каза Оливие със засрамена усмивка. — Грипът ме омаломощи.

— Трябва да се стегнеш. Хайде, стани!

— Не сега, по-късно.

Той продължи да мечтае. На другия ден стана. Но само за да продължи бленуванията си до огъня.

Април беше мек и мъглив. През топлата завеса на сребристите мъгли зелените листенца развиваха пашкулчетата си, невидимите птички възпяваха скритото слънце. Оливие разплиташе мрежата на спомените си. Виждаше се отново като дете, във влака, отнасящ го далеч от родния град сред мъглата ведно с майка му, която плачеше. Антоанет седеше сама в другия ъгъл на вагона. Нежни профили, тънки пейзажи изплуваха пред очите му. Красиви стихове сами подреждаха напевните си срички и ритми. Беше близо до масата. Достатъчно бе да протегне само ръка, за да вземе перото си и да напише тези поетични видения. Но му липсваше воля — беше така уморен. Знаеше, че уханието на мечтите му ще се пръсне, щом пожелае да ги задържи върху хартията. Винаги ставаше така. Най-хубавото от душата му оставаше неизразено. Духът му приличаше на изпълнена с цветя долина, но никой нямаше достъп до нея. А ако откъснеше някое цвете, то повяхваше. Само няколко бяха оцелели, макар и линеейки: няколко крехки новели, няколко стихове, които сладко навяваха смърт. Това творческо безсилие дълго бе едно от най-големите огорчения на Оливие. Да се чувствува преизпълнен от живот, без да може да запази макар и частица от него!… Сега вече се бе примирил. Цветята не се нуждаят от хорските погледи, за да цъфтят. Те са дори още по-хубави в полята, където никой не ги бере. Колко са щастливи нацъфтелите поля, замечтани под слънчевите лъчи! Слънце почти нямаше, но мечтите на Оливие още по-добре разцъфваха в негово отсъствие. Колко приказки, печални, нежни, фантастични, си разказа той през тези дни! Те избликваха кой знае откъде, плуваха като бели облаци в лятно небе; стапяха се във въздуха, други заемаха мястото им; той бе препълнен с тях. Понякога небето опустяваше, Оливие се унасяше, заслепен от светлината му, докато наново плъзнеха с развени платна безмълвните ладии на мечтите му.

Вечер идваше малкият гръбльо. Оливие беше така преизпълнен с приказките си, че веднъж му разказа една от тях, усмихнат и съсредоточен в себе си. Колко пъти му се случваше да говори така, загледан пред себе си, без детето да промълви нито дума! Накрая той забравяше присъствието му… Кристоф пристигна посред разказа и бе поразен от красотата му. Той помоли Оливие да започне приказката отначало. Оливие отказа:

— Аз съм като тебе — каза му той. — Не я помня вече.

— Не е вярно — възрази Кристоф, — ти си дяволски французин и винаги знаеш какво говориш и какво правиш, никога нищо не забравяш.

— Уви! — въздъхна Оливие.

— Хайде тогава, започни от началото.

— Това ме уморява. Има ли смисъл?

Кристоф се разсърди:

— Не е хубаво така. За какво ти служи мисълта? Защо хвърляш това, което имаш! То е загубено навеки.

— Нищо не се губи.

Малкият гръбльо излезе от вцепенението, в което го държеше разказът на Оливие. Той седеше обърнат към прозореца, с помътнели очи, навъсено лице и враждебно изражение — не можеше да се отгатне за какво мисли. Стана и каза:

— Утре времето ще бъде хубаво.

— Бас държа — каза Кристоф на Оливие, — че той дори не те е слушал!

— Утре е Първи май! — добави Еманюел и мрачното му лице грейна.

— Това пък си е неговата приказка. Утре ще ми я разкажеш — каза Оливие.

— Бабини деветини! — заяви Кристоф.

* * *

На другия ден Кристоф дойде да вземе Оливие, за да се разходят заедно из Париж. Оливие беше вече здрав, но все още изпитваше необяснима умора. Не държеше да излезе. Чувствуваше неясен страх, не обичаше да се смесва с тълпата. Беше смел в сърцето и ума си, но телесно слаб. Страхуваше се от блъсканиците, от спречкванията, от каквато и да е грубост. Прекалено ясно съзнаваше, че е предопределен да бъде жертва, без да може, а и без да желае, да се защити. Защото се ужасяваше при мисълта, че може да причини някому страдание. Болезнените натури повече от другите се отвращават от физическото страдание, защото им е по-добре познато, и въображението им тутакси го извиква по-ярко. Оливие се червеше от малодушието на тялото си, което противоречеше на стоицизма на волята му и се мъчеше да го преодолее. Но тази сутрин всеки допир с хората му бе мъчителен. Той би предпочел да остане затворен в стаята си целия ден. Кристоф му се скара, присмя му се, настоя да излезе на всяка цена, за да се изтръгне от вялостта си: от десет дни не бе излизал на чист въздух. Оливие се преструваше, че не чува. Тогава Кристоф каза:

— Добре. Ще изляза без теб. Ще отида да погледам техния Първи май. Ако не се върна тази вечер, знай, че са ме прибрали.

И той тръгна, но Оливие го догони по стълбището. Не искаше да пусне приятеля си да отиде сам.

По улиците имаше малко хора. Няколко млади работнички, закичени с момини сълзи. Работници, облечени празнично, се разхождаха със скучаещо изражение. По ъглите на улиците, близо до станциите на метрото стояха на купчини преоблечени полицаи. Решетъчните врати на Люксембургската градина бяха затворени. Времето беше все още топло и мъгливо. Толкова отдавна не бяха виждали слънце!… Двамата приятели вървяха под ръка. Разговаряха малко; много се обичаха един друг. Всяка дума извикваше у тях съкровени спомени. Когато минаваха край едно кметство, се спряха да погледнат барометъра, който като че ли се покачваше.

— Утре — каза Оливие — ще видя слънцето.

Бяха съвсем близо до дома на Сесил. Хрумна им да се отбият да целунат детето.

— Ще го направим на връщане.

От другата страна на реката започнаха да срещат повече хора. Мирно разхождащи се, с празнични дрехи и изражения. Зяпльовци с децата си, празноскитащи. Двама-трима носеха на реверите си червени цъфнали шипки. Изглеждаха съвсем безобидни: това бяха по неволя революционери, хора — оптимисти, които при най-малкия повод можеха да се почувствуват щастливи: да речем, ако времето е хубаво или просто поносимо в този почивен ден и те бяха признателни… без сами да знаят на кого… на всичко, окръжаващо ги. Вървяха, без да бързат, сияещи, възхищавайки се от пъпките на дърветата, от тоалетите на минаващите момиченца. Казваха гордо:

— Само в Париж могат да се срещнат толкова хубаво облечени деца!…

Кристоф пускаше остроти по повод прословутата предричана акция… Горките хорица… Той ги обичаше, като съвсем мъничко ги презираше.

Постепенно тълпата се сгъстяваше. Съмнителни бледи лица, мръсни мутри се мяркаха в общия поток, дебнещи в очакване на часа и плячката. Тинята беше раздвижена. На всяка крачка човешката река ставаше все по-мътна. Сега тя течеше безцветна. Подобно на мехурчета, дошли от дъното, които се издигат на мазната повърхност, се чуваха подвикващи гласове, изсвирвания, крясъци на амбулантни търговци, които се издигаха над глухата глъч на множеството и даваха представа колко дебели са нейните слоеве. В края на улицата, до заведението на Орели, тълпата шумеше като отприщен бент. Там тя се сблъскваше с кордоните на полицията и войската. Тя бе образувала плътна маса пред тях, която се вълнуваше, освирквате, пееше, смееше се, като се люшкаше насам-натам… Смях — единственото средство, с което народът изразява хилядите неясни чувства, които не могат да намерят излаз в думите.

Тълпата не беше враждебно настроена. Тя не знаеше какво иска. В очакване да узнае, просто се забавляваше, по свой начин, възбудена, груба, но все още без злост, като се стремеше да мине напред и я отблъскваха, като оскърбяваше полицаите или отправяше закачки към съседите. Постепенно обаче тълпата почна да се раздразва. Идващите отзад недоволни, че не можеха да видят нищо, бяха по-предизвикателни, защото рискуваха по-малко, прикрити от човешкия щит. А тези, които бяха на предна линия, притиснатите между тласкащата ги напред тълпа и отблъскващите ги полицаи и войска, се ожесточаваха, защото положението им ставаше неудържимо. Натискът на потока зад тях правеше стократно по-голяма собствената им сила. И всички, колкото повече се притискаха един до друг, подобно на добитък, чувствуваха стадната топлина, която проникваше в гърдите и хълбоците им. Струваше им се, че вече образуват едно цяло. Всеки беше всички, всеки беше великанът Бриаре^[5]. От време на време вълна кръв нахлуваше в сърцето на чудовището с хиляда глави. Погледите се изпълваха с ненавист, виковете ставаха кръвожадни. Хората, скрити на третия и четвъртия ред, започнаха да хвърлят камъни. По прозорците на къщите се бяха струпали цели домочадия. Мислеха, че се намират на спектакъл. Подстрекаваха тълпата и очакваха с лек тревожен и нетърпелив трепет войската да стреля. Кристоф се врязваше като клин в плътната маса, пробивайки си път с колене и лакти. Оливие вървеше след него. Човешкият блок се открехваше за миг, пропускаше ги и тутакси се затваряше зад тях. Кристоф ликуваше. Беше напълно забравил, че само пет минути преди това отричаше възможността за работнически бунт. Но едва стъпил в човешкия поток, тутакси бе увлечен от него: чужд на френското простолюдие и на неговите искания, той веднага се беше слял с него. Малко му важеше какво иска то: нали искаше нещо! Малко му важеше къде отива самият той; вървеше, вдъхвайки полъха на безумието…

Оливие го следваше, също повлечен от течението, но без радост, напълно трезв, нито за миг негубещ самообладание, хиляди пъти по-чужд от Кристоф на страстите на този народ, който бе негов, и носен все пак от тях като отломка. Болестта, която го бе изтощила, бе разхлабила връзките му с живота. Колко далеч се чувствуваше от тия хора!… Понеже не беше обезумял и умът му бе свободен, най-малките подробности се запечатваха в съзнанието му. Той гледаше очарован златистия тил на една девойка пред него, бледата й тънка шия. В същото време му се повдигаше от острата миризма на много тела.

— Кристоф — повика умолително той.

Кристоф не го чу.

— Кристоф!

— Е?

— Да се прибираме.

— Страх ли те е! — подхвърли Кристоф.

И продължи да се провира напред. Оливие го последва с тъжна усмивка.

Няколко реда пред тях, в опасната зона, където тълпата образуваше плътна стена, той зърна на покрива на една вестникарска будка своя приятел гръбльото. Вкопчил се с две ръце, приклекнал в неудобно положение, той гледаше смеешком отвъд бариерата на войската, а после се обръщаше с победоносно изражение към тълпата. Забеляза Оливие и му отправи лъчезарен поглед. После пак се залови да дебне откъм площада, с разширени от надежда очи, очаквайки… Какво точно? Какво щеше да стане… Той не бе единственият. Мнозина около него очакваха чудото! И когато погледна Кристоф Оливие разбра, че и той го очаква.

Оливие извика детето, заповяда му да слезе, Еманюел се престори, че не го е чул и не погледна повече към него. Беше видял Кристоф и му доставяше удоволствие да се излага на опасност в тази бъркотия отчасти, за да покаже на Оливие колко е смел, отчасти, за да го накаже, че е с Кристоф.

Междувременно двамата приятели се срещнаха в тълпата с някои свои приятели: Кокар със златната брада очакваше само дребни стълкновения и с опитно око наблюдаваше кога чашата ще прелее. По-далеч се виждаше хубавата Берт, която разменяше волни закачки със съседите си, които я опипваха. Беше успяла да се провре на първата редица и си дереше гърлото да оскърбява полицаите. Кокар се приближи до Кристоф. Когато го видя, младият музикант пак почна да се шегува:

— Какво ви казах? И този път няма да стане абсолютно нищо!

— Не се знае — отвърна Кокар. — Стойте по-далеч. Положението скоро ще стане сериозно.

— Що за шега! — подхвърли Кристоф.

Точно в този миг кирасирите, на които им бе омръзнала да ги замерят с камъни, пристъпиха напред, за да очистят достъпа до площада. Централната рота се понесе бегом напред. Тутакси всеки се втурна да бяга, накъдето му видят очите. Съгласно евангелската сентенция първите станаха последни. Само че те се постараха не за дълго да бъдат на опашката. За да оправдаят бягството си, се нахвърлиха с ожесточени крясъци към преследвачите си:

— Убийци!

Макар че още не бе даден нито един изстрел.

Берт се провираше между редиците като змиорка, надавайки остри писъци. Тя се присъедини към приятелите си и защитена от широкия гръб на Кокар, си пое дъх, притисна се до Кристоф и го ощипа по ръката било от страх, било заради нещо друго, погледна закачливо Оливие и се закани с юмрук на врага, като продължаваше да крещи.

Кокар улови Кристоф под ръка и му каза:

— Хайде да отидем у Орели.

Трябваше да прекосят само няколко метра. Берт и Грайо ги изпревариха. Кристоф се канеше да влезе, последван от Оливие. Улицата се вълнуваше. От тротоара, пред заведението, те се намираха над уличното платно Оливие си отдъхна, излязъл от потока. Отвращаваше го мисълта да попадне в душния въздух на кръчмата и да слуша крясъците на тези побеснели хора. Той каза на Кристоф:

— Ще се прибера в къщи.

— Иди си, мили, и аз ще се върна след един час.

— Не се излагай вече, Кристоф.

— Бъзльо! — засмя се Кристоф.

Той влезе в заведението.

Оливие се канеше да завие зад кръчмата. Още няколко крачки и щеше да се озове в една напречна уличка, която щеше да го отдалечи от блъсканицата. Внезапно се сети за малкия си приятел. Обърна се и го потърси с очи. Видя Еманюел точно когато той се изтърколи от наблюдателния си пост и падна на земята, блъскан от тълпата. Бягащите хора го тъпчеха, а зад тях идваха полицаите. Оливие не размисли нито миг: скочи от тротоара и изтича на помощ. Един работник-изкопчия видя опасността, извадените саби и Оливие, който протягаше ръка на момчето, за да го вдигне. Грубият напор на полицията ги събори и двамата. Оливие извика и се втурна на свой ред. Други другари го последваха с крясъци, като към тях се присъединиха тия, които бяха на прага на кръчмата. При виковете им наизлязоха и някои, които бяха вътре. Двете неприятелски групи се хванаха за шиите като кучета. Жените, останали на тротоара, пищяха злокобно.

Така дребничкият буржоа-аристократ отприщи боя, макар че го желаеше по-малко от всеки друг…

Повлечен от работниците, и Кристоф се беше хвърлил в битката, без да знае кой я беше предизвикал. През ум не му минаваше, че и Оливие е замесен в нея. Смяташе, че той е вече далеч, на завет. Невъзможно беше да се види каквото и да било в стихийната схватка. Едва успяха да разберат кой кого напада. Оливие бе потънал във водовъртежа като лодка, която отива право на дъното… Едно замахване със сабя, предназначено не за него, и той беше пронизан в областта на сърцето. Току-що бе паднал и тълпата минаваше по тялото му. А вълната отнесе Кристоф чак на другия край на сражението. Той не влагаше никаква ненавист. Оставяше да го блъскат и блъскаше другите на свой ред развеселен като на селски панаир. Толкова малко си даваше сметка за сериозността на положението, че когато огромен полицай го сграбчи през кръста, му хрумна смешната мисъл да му предложи:

— Да изиграем ли един валс, госпожице?

Но втори полицай скочи на гърба му. Кристоф се разтърси като глиган и ги заблъска с юмруци и двамата. Нямаше намерение да се остави да го уловят. Един от противниците му, онзи, който бе скочил върху него, падна на земята… Другият, ожесточен, извади сабята си. Кристоф видя острието й на два пръста от гърдите си, той се отмести и извивайки китката на полицая, се опита да изтръгне сабята му. Вече не разбираше нищо. До този миг всичко му се бе струвало само игра… Боричкаха се двамата, дишайки в лицата си. Нямаше време да разсъждава. Видя жажда за убийство в очите на противника си и жаждата за кръв се разпали и у него. Разбра, че ще го заколят като агне. С бързо движение изви китката на полицая и насочи сабята му срещу собствените му гърди. Заби я, почувствува, че убива, уби… И внезапно всичко стана различно за него. Той изрева опиянен.

Ревът му има невъобразимо въздействие. Тълпата подуши кръвта. В миг тя се превърна в кръвожадна хайка. От всички страни стреляха. По прозорците на къщите се развяха червени знамена. Старата традиция на парижките революции мигом издигна барикада. Изровиха паветата от улицата, смъкнаха уличните фенери, повалиха няколко дървета, обърнаха един омнибус. Използуваха изкопа, направен преди няколко месеца за строящото се метро. Чугунените решетки в основата на дърветата послужиха за снаряди. Намериха се оръжия в джобовете и в къщите. За по-малко от час вълнението се превърна в истинско въстание. Целият квартал се превърна в обсадена крепост. Кристоф, неузнаваем, ревеше с все гърло своята революционна песен, подета от двадесетина гласа.

* * *

Оливие бе отнесен у Орели. Беше в безсъзнание. Положиха го на едно легло в задната стаичка. При краката му стоеше смазан гърбавият Еманюел. Отначало Берт страшно се бе уплашила: помислила бе, че е ранен Грайс и първият й възклик, когато разпозна Оливие, беше:

— Какво щастие! Аз пък си помислих, че е Леопол!…

Сега, изпълнена със състрадание, тя прегръщаше Оливие и придържаше главата му на възглавницата. С обичайната си невъзмутимост Орели бе разкъсала дрехите му и се опитваше да му даде първа помощ. Манус Хайман се случи там съвсем навреме със своя неразделен Кане. От любопитство, както Кристоф, и те бяха дошли да погледат манифестацията. Бяха присъствували на сблъскването и бяха видели как Оливие падна. Кане плачеше като дете, като същевременно си мислеше: „Какво търся в тази нелепа история?“

Манус прегледа ранения и тозчас прецени, че положението му е безнадеждно. Той изпитваше хубави чувства към Оливие, но по характер беше такъв, че не задържаше дълго вниманието си върху непоправимото. Затова престана да се занимава с Оливие и се загрижи за Кристоф. Възхищаваше се от него като от патологичен случай. Познаваше идеите му за революцията, затова искаше да предпази Кристоф от безсмислената опасност, на която се излагаше за чуждо нему дело. Не само рискуваше да му строшат главата в суматохата. Ако го хванеха, непременно щяха да го съдят. Отдавна го бяха предупредили: полицията го дебнеше и щяха да го обвинят не само заради неговите глупости, но и щяха да го накарат да отговаря за другите. Ксавие Бернар, когото Манус малко преди това бе срещнал, се пъхаше в тълпата не само за забавление, а от професионален дълг. Той му беше кимнал мимоходом и му бе подхвърлил:

— Вашият Крафт е идиот. Можете ли да си представите, че се подвизава на барикадата? Този път няма да го изпуснем. Дявол да го вземе! Накарайте го да се измъкне оттам!

Лесно е да се каже, но не и да се направи! Ако Кристоф случайно узнаеше, че Оливие умира, той щеше съвсем да побеснее. Щеше да убива, докато го убият. Манус каза на Бернар:

— Ако не тръгне веднага, той е загубен. Ще го отвлека!

— Как?

— С колата на Кане, тя е там, зад ъгъла на улицата.

— Извинявай, извинявай — възрази Кане задъхан.

— Ще го заведеш в Ларош — продължи Манус. — Ще пристигнете навреме за експреса от Понтарлие. Изпрати го с него в Швейцария.

— Никога няма да се съгласи.

— Ще се съгласи. Ще му кажа, че там ще се срещне с Жанен, че той вече е заминал.

Без да слуша възраженията на Кане, Манус отиде да потърси Кристоф на барикадата. Той не беше много смел и се свиваше на две при всеки изстрел. Броеше суеверно паветата, по които стъпваше — чифт или тек, — за да разбере дали ще бъде убит. Но все пак не се върна и отиде до самата барикада. Когато пристигна, завари Кристоф да се забавлява, стреляйки с револвер във въздуха, стъпил на едното колело на обърнатия омнибус. Около барикадата — тинята на Париж, избълвана от улицата, беше придошла като мръсна канална вода след проливен дъжд. Първите бойци се бяха удавили в нея. Манус извика Кристоф, който стоеше гърбом към него. Кристоф не го чу. Манус се покатери до него и го дръпна за ръкава. Кристоф го отблъсна и едва не го събори. Манус, упорит, отново се покатери и му изкрещя:

— Жанен!…

В общата врява останалата част на изречението му се загуби. Кристоф тутакси млъкна, изпусна револвера си и като се смъкна от колелото, тръгна до Манус, който го поведе със себе си.

— Трябва да бягате — каза Манус.

— Къде е Оливие?

— Трябва да бягате! — повтори Манус.

— Защо, дявол взел го?

— След един час барикадата ще бъде превзета. Тази вечер ще ви арестуват.

— Какво съм направил?

— Погледнете ръцете си… Хайде… Вашият случай е ясен, няма да ви пощадят. Всички са ви видели. Нямате нито миг за губене.

— Къде е Оливие?

— У дома си.

— Ще отида при него.

— Невъзможно е. Полицията ви чака при вратата. Той ме изпрати да ви предупредя. Бягайте!

— Но къде искате да отида?

— В Швейцария. Кане ще ви вземе с колата си.

— Ами Оливие?

— Нямаме време за разговори…

— Не тръгвам, без да го видя.

— Ще го видите там. Ще се срещнете там утре. Ще вземе първия влак. Бързо! Ще ви обясня!

Той сграбчи Кристоф за ръка. Замаян от шума и безумния вихър, който бушуваше в него, неспособен да разбере какво бе направил и какво искаха от него, той не се възпротиви. Манус го улови под ръка, задърпа с другата си ръка Кане, който не бе очарован от ролята си в тази каша, и набута и двамата в колата. Добрият Кане би бил много нещастен, ако арестуват Кристоф, но би предпочел някой друг да го спаси. Манус добре го познаваше и понеже се опасяваше от страхливостта му, преди да се раздели с тях, размисли и когато моторът захърка, също се качи.

* * *

Оливие не бе дошъл в съзнание. В стаята бяха вече само Орели и малкият гръбльо. Тъжна стая, без въздух и без светлина! Беше почти нощ… Оливие изплува за миг от небитието. Почувствува върху ръката си устните и сълзите на Еманюел. Усмихна се вяло и с усилие постави ръката си върху главата на детето. Колко тежка бе станала ръката му!… Той пак потъна…

* * *

До главата на умиращия, на възглавницата, Орели бе сложила малко първомайско букетче, няколко стръкчета момина сълза. Зле затворен кран капеше в двора над едно ведро. За миг в недрата на мисълта на Оливие трепнаха образи, както трепва светлината, преди да угасне… Къща в провинцията с глицинии, плъзнали по стените; градина, в която играе едно дете: то е легнало на моравата; водоскок ромоли в каменното си корито. Едно момиченце се смее…