Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jean-Christophe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Ромен Ролан. Жан-Кристоф Том II

Том втори. Второ издание

Преводач: Лилия Сталева

Редактор: Пенка Пройкова

Ред. на издателството: Кристина Япова

Художник: Божидар Икономов

Худ. редактор: Григорий Зинченко

Техн. редактор: Лорет Прижибиловска

Коректор: София Овчарова

 

Дадена за набор на 20.II.1981 г.

Подписана за печат на 30.V.1981 г.

Излязла от печат на 10.VI.1981 г.

Печатни коли 56,50. Издателски коли 47,46.

Усл. издателски коли 51.19. Формат 84/108/32.

Издателски №850. Литературна група III 8.

Цена 6,34 лв.

 

ДИ „Музика“, Г. Трайков 2А

ДПК „Димитър Благоев“, пор. №4180

История

  1. —Добавяне

2

Поражението допринася за оформяне на елита; то прави подбор на човешките души; отделя настрана чистите и силните и ги прави още по-чисти и още по-силни. Само че то ускорява падението на другите, сломява устрема им. С това свое въздействие поражението отделя народната маса, която запада от елита, който продължава похода си напред. Елитът съзнава това и се измъчва; дори у най-сърцатите се затаява тъга, чувство за безпомощност и усамотение. А най-лошото е, че разделени от тялото на своя народ, те са разединени и помежду си. Всеки се бори за своя сметка. Силните мислят само как да оцелеят самите те: „О, човече, помогни си сам!…“ Те не мислят вече за мъжествената максима, която гласи: „О, хора, подпомогнете се взаимно!“ Всички са лишени от доверие, от преливаща симпатия и потребност от общо действие, каквито изгражда у една нация победата, чувството за пълнота, за възвисяване до зенита.

На Кристоф и на Оливие не беше чуждо това състояние. В този Париж, изобилствуващ с души, създадени да ги разберат, в този дом, населен с непознати приятели, те бяха така сами, както в някоя пустиня на Азия.

* * *

Материалното им положение беше тежко. Източниците им — почти никакви. Кристоф печелеше само от преписването на ноти и музикалните аранжировки, които му поръчваше Хехт. Оливие неблагоразумно бе напуснал университета, обзет от пълно отчаяние след смъртта на сестра си, засилено от едно мъчително любовно разочарование в средите на госпожа Натан: нито веднъж не бе споменал за него пред Кристоф, защото се свенеше да говори за скърбите си; той притежаваше пленителното качество да запазва част от личните си изживявания само за себе си дори и с най-близките си приятели. В състоянието на духовна покруса, изжаднял за тишина, преподавателската длъжност му бе станала непоносима. Никак не му допадаше тази професия, която налага да се изложиш на показ, да изразиш високо мисълта си и никога да не си сам. Преподаването в гимназия изисква едва ли не апостолско призвание, за да бъдеш на висота, а Оливие бе напълно лишен от него; преподаването в университета пък налага постоянен контакт с публиката, особено мъчителен за влюбените в самотата души, подобни на Оливие. Два-три пъти му се бе наложило да говори публично: беше се почувствувал необяснимо унижен. Това излагане на показ на естрадата му беше страшно противно. Той виждаше публиката, чувствуваше я, сякаш имаше антени, знаеше, че в по-голямата си част тя е съставена от безделни хора, дошли само да се развлекат; а ролята на смешник никак не му допадаше. Но главно говореното от катедра деформира мисълта; ако човек не се контролира, лесно може да стигне до комедиантство в жестовете, дикцията, позата, начина на излагане на мислите и дори в манталитета си. Публичната сказка е жанр, който е застрашен от две подводни скали: отегчителната комедия и светския педантизъм. Този вид монолог на висок глас в присъствие на стотици непознати и безмълвни слушатели, тази готова дреха, която трябва да прилегне на всички, а не приляга на никой, е нещо непоносимо фалшиво за всяко малко саможиво и гордо артистично сърце. Оливие изпитваше нуждата да се съсредоточи, да каже само онова, което изразява цялостно мисълта му; и той изостави учителската професия, макар че толкова трудно бе влязъл в нея. И тъй като сестра му не беше вече до него, за да го задържа по наклона на бленуванията му, той започна да пише. Вярваше наивно, че щом написаното има известна художествена стойност, то не може да не бъде признато, дори и без усилие от негова страна.

Скоро разбра, че се е лъгал. Невъзможно бе да публикува каквото и да било. Ревниво държеше на свободата си, а това му внушаваше ужас към всичко, което би могло да я накърни, и го караше да живее отделно от другите, задушен между стените на политическите църкви, чиито враждебни групировки си поделяха страната и печата. Стоеше също така настрана и от всички литературни котерии и бе отхвърлен от тях. Нямаше и не можеше да има никакъв приятел сред тях. Беше отблъснат от суровостта сухотата и егоизма на тези интелектуалци — като се изключат малцината, въодушевени от истинско призвание или погълнати от пламенни научни изследвания. Тъжна гледка представлява човек, който е атрофирал сърцето си за сметка на ума си, когато умът не е особено голям. Ни капка доброта, а умът прилича на нож в ножница: никога не си сигурен дали няма да се забие в гърдите ти. Трябва да си винаги въоръжен. Не е възможно никакво приятелство освен със скромните хорица, които обичат хубавото, без да търсят лична облага в него, тоест хората, които живеят извън изкуството. Въздухът на изкуството е вреден за повечето хора. Само много надарените могат да го дишат, без да загубят любовта, източник на живота.

Оливие можеше да разчита само на себе си. Доста несигурна опора. Всяко търсене на работа беше непосилно за него. Никак не бе склонен да се унижи в интерес на творбите си. Срамуваше се от жалкото подмазване на младите писатели пред някой много известен директор на театър, който злоупотребяваше с пресметливостта им и се отнасяше с тях по-зле, отколкото би се осмелил да се държи със слугите си. Оливие бе неспособен за подобно нещо дори ако животът му би зависел от това. Задоволяваше се да изпраща ръкописите си по пощата или да ги предава в администрацията на театъра или списанието: те стояха там с месеци, без някой да ги прочете. Обаче веднъж случайно срещна свой бивш съученик, приятен мързеливец, който бе запазил признателното си възхищение от него, загдето му пишеше някога домашните с голяма готовност и лекота; нямаше представа от литература, но познаваше разни писатели, а това беше по-ценно в случая: нещо повече, понеже беше богат и тщеславен, от снобизъм се оставяше да го използуват не много явно. Спомена няколко думи за Оливие на секретаря на едно голямо списание, където бе акционер: тутакси изровиха и прочетоха един от неговите погребани ръкописи; и след доста увъртания — защото макар и творбата да имаше като че ли известна стойност, името на автора й нямаше никаква, тъй като бе неизвестно — решиха се да я приемат. Когато научи приятната вест, Оливие сметна, че е настъпил краят на мъките му. Всъщност те едва сега почваха.

Сравнително лесно е да приемат някоя ваша творба в Париж; съвсем друго е обаче тя да се публикува. Трябва да чакате, да чакате с месеци, понякога даже цял живот, ако не сте усвоили изкуството да ухажвате хората или да им дотягате, да се явявате от време на време при ставането на тези малки монарси, да им припомняте, че съществувате и че сте решен да им досаждате колкото е необходимо. Оливие знаеше само да стои у дома си; и чезнеше в очакване. Най-много пишеше по някое писмо, на което никой не отговаряше. Не можеше вече да работи от нервна възбуда. Безсмислено! Но това не се поддава на разумно обмисляне. Чакаше всяко минаване на пощаджията, седнал пред масата, раздразнен и измъчен душевно. Излизаше само за да хвърли отначало обнадежден, но скоро разочарован поглед в пощенската кутия долу, при портиера; отиваше да се разходи, без да вижда нищо по пътя си, и имаше само една мисъл: да се прибере; а когато отминеше часът на последната поща, когато тишината на стаята му бе нарушавана само от грубите стъпки на съседите над главата му, той се задушаваше от това равнодушие. Нито една дума в отговор, нито една дума! Възможно ли беше да му отказват дори тази милост? Хората, които му я отказваха, нямаха представа каква болка му причиняват. Всеки вижда света по свое подобие. Хората с мъртво сърце виждат цялата вселена изсушена; те и не подозират трепетното очакване, надежда и страдание на младежките души; или пък дори и да си представят, те ги преценяват хладно, с жестоката ирония на преситените си тела.

Най-сетне творбата излезе. Оливие беше чакал толкова дълго, че обнародването й не му достави никакво удоволствие: тя бе вече мъртва за него. Надяваше се, че ще бъде жива поне за другите. В нея имаше проблясъци на поезия и дълбок ум, които не можеха да останат незабелязани. Тя бе посрещната с мълчание; Той направи още един-два опита. Тъй като не принадлежеше към никаква литературна група, той се натъкна на същото мълчание, дори нещо повече — на враждебност. Не проумяваше. Бе вярвал най-искрено, че естествената реакция на всеки би трябвало да бъде благосклонността към една нова творба, дори ако тя не е сполучлива. Би трябвало да се изпитва признателност към човека, който е пожелал да донесе на другите малко доброта, сила или радост. А той срещаше само безразличие или отрицание. А беше убеден, че не само той единствен чувствува това, което бе писал, че и други мислят по същия начин. Но той не знаеше, че тези хорица не четат творбите му и не оказват никакво влияние на общественото мнение. Дори ако неговите редове бяха попаднали под очите на двама-трима, които му симпатизират, те никога не биха му казали това; оставаха зазидани в мълчанието си. Също както не ползуваха правото си на гласуване, те се въздържаха да вземат страна и в изкуството; не четяха книгите, защото те ги шокираха, не ходеха на театър, защото той ги отвращаваше; но оставяха враговете си да гласуват, да изберат пак техни врагове, да осигуряват шумна реклама и скандален успех на произведения и идеи, които представляваха безочливото малцинство.

Тъй като не можеше да разчита на хората, сродни духом с него, Оливие се оказа изложен на неприятелската хайка; на писатели, враждебни на неговата мисъл, на критици, които бяха на тяхно разположение.

Този пръв допир с литературния свят разкъса сърцето му. Беше чувствителен към критиката като стария Брюкнер, който толкова бе страдал от злобната критика, че вече не смееше да предложи за публично изпълнение нито една своя творба. Дори бившите му колеги от университета не го подкрепиха, макар и благодарение на професията си да бяха запазили известен усет за френската интелектуална традиция и биха могли да го разберат. Общо взето, тези прекрасни хора, подчинени на школската дисциплина, погълнати от задачата си, леко озлобени от неблагодарната си професия, не прощаваха на Оливие, че се е опитал да прави нещо друго. Като добросъвестни чиновници, те бяха склонни да приемат превъзходството на дарованието само когато то е съгласувано с по-високо положение в йерархията.

При подобно положение имаше три възможни изхода: да сломи съпротивата със сила; да приеме унизителни компромиси или да се примири и да пише само за себе си. Оливие избра последния. Той даваше уморителни уроци, за да се изхранва, и пишеше творби, които избледняваха и ставаха химерични и нереални, понеже не можеха да разцъфнат пищно на открито.

Кристоф влетя като ураган в неговото помръкнало съществуване. Той бе възмутен от лошотията на хората и от търпението на Оливие.

— Нима в жилите ти не тече кръв? — викаше той. — Как можеш да понасяш подобен живот? Защо оставяш тези добичета да те смазват, след като съзнаваш, че ги превъзхождаш?

— Какво искаш — отвръщаше Оливие, — не умея да се отбранявам, отвращава ме борбата с хора, които презирам; зная, че те могат да употребят всякакви оръжия срещу мен, а аз не мога да сторя същото. Не само че ми е противно да си служа с оскърбителните им средства, но бих се страхувал да не им причиня болка. Когато бях малък, оставях се глупаво да ме бият другарите ми. Смятаха ме страхливец, че се боя от ударите. Всъщност мен ме беше много повече страх да не би да ги ударя, отколкото че ще ударят мен. Веднъж, когато един мой палач ме гонеше, някой ми каза: „Защо не сложиш веднъж завинаги край? Ритни го хубавичко в корема!“ Аз се ужасих. Предпочитах да ме бият.

— В жилите ти не тече кръв! — повтаряше Кристоф. — Пък и с твоите глупави християнски идеи!… Вашето религиозно образование във Франция е сведено до вероучението; евангелието е скопено, Новият завет е обезцветен, обезсилен… вечно просълзено човеколюбиво добродушие… А свръх всичко това революцията, Жан-Жак, Робеспиер, 48-а година, евреите!… Я си вземай по един бифтек от старата Библия всяка сутрин, почти суров!

Оливие протестираше. Той изпитваше вродена антипатия към Стария завет. Това чувство бе свързано с детството му, когато тайно прелистваше илюстрираната Библия от провинциалната им библиотека, която никой не четеше — беше забранено на децата да я четат! Излишна забрана! Оливие не можеше да разглежда дълго тази книга. Той я затваряше раздразнен и натъжен; с облекчение се зачиташе в „Илиада“, „Одисея“ или дори в „Хиляда и една нощ“.

— Боговете на „Илиада“ са красиви, силни, порочни хора: разбирам ги и ги обичам или не ги обичам — отвърна Оливие. — Дори когато не ги обичам, пак ги обичам; влюбен съм в тях. Целувам ведно с Ахил красивите крака на окървавения Патрокъл. Но богът от Библията е стар, влюбен в себе си евреин, яростен безумец, който през цялото време се кара, заплашва и вие като побеснял вълк и вилнее в облаците си. Не го разбирам и не го обичам; главата ми се подува от вечните му клетви, а жестокостта му ме отвращава:

Присъда срещу Моаб…

Присъда срещу Дамаск…

Присъда срещу Вавилон…

Присъда срещу Египет…

Присъда срещу пустинята на морето…

Присъда срещу долината на видението…

Та той е безумец, който си въобразява, че единствен е съдник, обществен обвинител и палач, произнася смъртни присъди в двора на своя затвор срещу цветята и камъчетата. Човек се задушава от упоритата му ненавист, чийто повик за масово изтребление изпълва тази книга… „призив за разорение… този призив обгръща страната на Моаб; неговият вой стига чак до Еглазион; неговият вой стига чак до Беар…“ От време на време този бог си отдъхва сред кланетата, сред смазаните дечица и изнасилени и изтърбушени майки. И се разсмива като някой наемник от войската на Исус Навин[1], пируващ след разграбването на завзетия град:

„И повелителят на войските гощава народите си с тлъсто месо, със сочен мозък, предлага им стари вина, отлично отлежали стари вина… Мечът на повелителя е окървавен. Покрит е с лойта на овнешките бъбреци…“

Най-грозното от всичко е коварството на този бог, който изпраща пророка си да заслепи хората, за да има основание да ги измъчва.

„Върви, вкамени сърцето на този народ, запуши очите и ушите му, за да не би да разбере, да се осъзнае и да възвърне здравето си!“ — „Докога, повелителю?“ — „Докато не остане повече нито един обитател в къщите, а земята потъне в пълно опустошение…“

Не, през целия си живот не съм срещал по-зъл човек!

Не съм глупав и признавам силата на словото. Но не мога да разделя мисълта от формата: и ако понякога се възхищавам от бога на евреите, то е също както се възхищавам от тигъра. Шекспир, създател на чудовища, никога не е успял да създаде подобен герой на ненавистта, на свещената, добродетелна ненавист. Тази книга е страшна. Всяко безумие е заразително. Опасността на безумието на еврейския бог е още по-страшна, защото неговото гордо човекоубийство си поставя очистителни цели. Тръпна пред Англия, като си помисля, че от векове тя прилага на дело същото. Приятно ми е да чувствувам между нея и себе си дълбокия ров на Ламанш. Никога не ще смятам за истински цивилизован народа, захранен с Библията!

— В такъв случай трябва да се страхуваш от мене, защото тя ме опиянява. В нея протича лъвска кръв. Тя е храна за каменните сърца. Евангелието без Стария завет в другото блюдо е безвкусна и нездрава храна. Библията е скелетът на народите, които искат да оцелеят. Трябва да се борим, трябва да ненавиждаме.

— Ненавиждам ненавистта.

— Ако наистина си способен за ненавист! — възкликна Кристоф.

— Имаш право. Нямам сила да ненавиждам. Какво искаш? Не мога да не виждам основанията на враговете си. Винаги си повтарям думите на Шарден: „Благост! Благост!“

— Ама че овца! — ядоса се Кристоф. — Ала каквото и да правиш, ще те накарам да прескочиш трапа, насила!

* * *

И той наистина пое в свои ръце каузата на Оливие и поведе борба. Началото не беше особено успешно. Той се дразнеше при първата дума и навреждаше на приятеля си, защищавайки го: после си даваше сметка и се вайкаше за несръчността си.

Оливие не оставаше назад. Той пък водеше война заради Кристоф. Колкото и да се плашеше от борбата и да притежаваше ироничен, прозорлив ум, който осмиваше всяка крайност в думите и действията, когато се отнасяше за Кристоф, той надминаваше по избухливост всички други и дори самия Кристоф. Загубваше всяка мярка. Когато обичаш, трябва да си способен на безумие. А Оливие беше точно такъв. Все пак той беше по-ловък от Кристоф. Този младеж, така безкомпромисен и несръчен, когато се касаеше за него самия, беше способен на дипломация и дори на коварство за успеха на своя приятел; проявяваше възхитителна енергия и изобретателност, за да му спечели привърженици. Умееше да заинтересува за неговото дело музикални критици и меценати, които би умрял от срам да моли за самия себе си.

В крайна сметка не им се удаваше да подобрят лесно участта си. Взаимната им обич ги караше да вършат много глупости. Кристоф сключваше дългове, за да издаде тайно томче стихове от Оливие, без да успее да продаде нито един екземпляр. Оливие уговори Кристоф да даде концерт, на който той свири пред почти празен салон. Кристоф се утешаваше храбро с думите на Хендел: „Отлично! Музиката ми ще звучи още по-хубаво!…“ Тази дръзка поза обаче не им връщаше изхарчените пари; и те се прибираха в жилището си с натежало сърце.

Само един човек им се притече на помощ в тези трудни моменти: един около четиридесетгодишен евреин на име Тадей Мох. Имаше магазин за художествени снимки: обичаше професията си и влагаше много вкус и умение, но се интересуваше от толкова други странични неща, че пренебрегваше търговията си. Увличаше се главно по технически усъвършенствувания и нови способи за репродукции, които обаче въпреки изобретателността му рядко излизаха сполучливи, а му струваха скъпо. Той четеше страшно много и зорко следеше всички нови идеи във философията, изкуството, науката и политиката: имаше удивителен усет да открива оригинални и силни натури: като че ли се поддаваше на тайното магнитно привличане около тях. Той служеше за връзка между приятелите на Оливие, тъй като те всички бяха усамотени като него и работеха отделно един от друг. Той отиваше от едните при другите и благодарение на него, без да си дават сметка, непрекъснато общуваха помежду си идейно.

Когато Оливие пожела да го представи на Кристоф, Кристоф най-напред отказа; омръзнало му бе да се сблъсква с представители на Израил. Оливие настоя смеешком, като го увери, че той познава и евреите, колкото познава Франция. Кристоф отстъпи; но когато видя за първи път Тадей Мох, той се нацупи — външно Мох беше въплъщение на еврейщината; той представляваше евреинът, какъвто го рисуват хората, които никак не обичат евреите: дребен, плешив, неугледен, със смачкан нос, големи кривогледи очи зад огромни очила, цялото лице потънало под грозно обрасла брада, остра и черна, космати, дълги ръце, къси, криви крака. Малък сирийски Ваал. Но изражението му беше толкова добродушно, че Кристоф се трогна. Мох се държеше главно простичко и не казваше нито една излишна дума. Никакви пресилени комплименти. Много сдържан в приказките, но готов да бъде полезен. И наистина помагаше, преди още да са му поискали. Той идваше често при тях, дори много често, и винаги им носеше някоя приятна вест: работа за единия или за другия приятел, статия върху изкуството или лекции за Оливие, уроци по музика за Кристоф. Не оставаше никога много дълго. Държеше да покаже, че не иска да им пречи. Може би долавяше раздразнението на Кристоф, който винаги издаваше лекото си неудоволствие, когато видеше на вратата брадатото лице на картагенския идол — той го наричаше Молох, — макар и в следващия миг сърцето му да преливаше от признателност към съвършената доброта на Мох.

Добросърдечието не е рядко явление у евреите: то е най-приемливата добродетел за тях, дори и когато не го прилагат на дело. Всъщност то е налице у тях под отрицателна или неутрална форма: снизходителност, безразличие, отвращение от злото, насмешлива търпимост. У Мох обаче то бе изключително действено. Той бе винаги готов да се раздава за някого или за нещо. За бедните си сънародници, за руските емигранти, за потиснатите от всички нации, за нещастните художници, за всяка злочестина, за всяка великодушна кауза. Кесията му беше винаги на разположение; и макар и да не беше кой знае колко пълна, все намираше начин да извади от нея някоя лепта: а когато я изпразнеше, измъкваше от чуждите кесии; не жалеше нито умората, нито усилията си, когато трябваше да помогне някому. И вършеше това простичко, съвсем естествено. Имаше една грешка: доста често повтаряше, че е безискуствен и искрен — най-важното обаче беше, че той действително беше такъв.

Раздвоен между раздразнението и симпатията в отношението си към Мох, Кристоф веднъж произнесе пред него жестоки думи на неовладяно дете. Трогнат от добросърдечието на Мох, той улови прочувствено ръцете му и му каза:

— Колко жалко!… Колко жалко, че сте евреин!

Оливие трепна и пламна, като че ли тези думи се отнасяха за него. Той страшно се огорчи и се помъчи да заличи оскърблението, нанесено от приятеля му.

Но Мох се усмихна с тъжна ирония и отвърна невъзмутимо:

— Още по-голямо нещастие е да си човек!

Кристоф видя в тия думи само находчивост. Но песимистичния им смисъл беше много по-дълбок, отколкото той си въобразяваше: и Оливие с тънката си чувствителност го долови интуитивно. Под Мох, когото те познаваха, се криеше друг, съвсем различен човек, в много отношения напълно противоположен нему. Привидният му темперамент беше резултат на дълга борба с истинската му природа. Този човек, който изглеждаше простоват, беше устроен сложно: оставеше ли се на природата си, той винаги чувствуваше нужда да усложнява и най-простите неща и да изразява и най-правдивите чувства с превзета ирония. Макар и да изглеждаше скромен понякога дори прекалено смирен, той бе всъщност горделив, но познаваше душата си и сурово я наказваше. Усмихнатият му оптимизъм, непрестанната му деятелност, винаги насочена към подпомагане на другите, прикриваха дълбокия му нихилизъм, убийственото му обезсърчение, което той се плашеше да покаже. Мох проповядваше голяма вяра в много неща: в напредъка на човечеството, в бъдещето на прочистения еврейски дух, в съдбата на Франция; той охотно отъждествяваше тези три каузи и воюваше за нов дух. Оливие не се заблуждаваше и споделяше с Кристоф:

— Всъщност той не вярва в нищо.

Въпреки целия си здрав разум и насмешлива невъзмутимост Мох беше неврастеник, който не искаше да се вгледа в пустотата, която носеше в себе си. Той се плашеше от небитието; събуждаше се внезапно нощем и стенеше от ужас. Търсеше навред поводи да прави нещо и се вкопчваше в тях като в шамандури сред морето.

Скъпо се заплаща привилегията да принадлежиш на древна раса. Носиш смазващото бреме на миналото, на изтощителни изпитания и опити, на разочарован ум и чувства — цял кюп вековен живот с горчива утайка от отегчение на дъното… Отегчението, необятното семитско отегчение, нямаше нищо общо с арийското отегчение, което също много ни тормози, но поне има ясни причини и си отива ведно с тях: защото то се дължи главно на съжалението ни, че не притежаваме това, което желаем. Но у някои евреи смъртоносната отрова е проникнала в самия извор на живота. Никакви желания, никакъв интерес: нито амбиции, нито любов, нито наслаждение. Само едно нещо оцелява, не непокътнато, но болезнено свръхчувствително у тези изкоренени от Ориента пришълци, изтощени от изразходваната мисловна енергия в течение на вековете, копнеещи за пълно душевно спокойствие, без да могат да го постигнат: мисълта, безкрайният анализ, който предварително осуетява възможността за каквато и да било наслада и обезсърчава всяка деятелност. Най-енергичните измежду тях си измислят роли и ги играят, вместо да живеят за своя сметка. Любопитно явление! Отсъствието на интерес към действителния живот внушава на мнозина от тях — при това много умни и понякога много сериозни — призванието или непризнатото желание да станат актьори, да се преструват, че живеят, единствен възможен начин за тях да живеят.

Мох беше също актьор по своему. Той се суетеше, за да се отвлече от мислите си. Но докато толкова много хора се суетят от себичност, той се суетеше за щастието на другите. Предаността му към Кристоф беше трогателна и изнурителна. Кристоф се държеше грубо с него, а после се разкайваше. Мох никога не му се сърдеше. Нищо не го отблъскваше. Не че беше много привързан към Кристоф. За него бе ценно собственото му чувство към хората, а не самите те. Те бяха за него само повод да върши добро, да живее.

Той вложи толкова настойчивост, че убеди Хехт да публикува „Давид“ и някои други композиции на Кристоф. Хехт ценеше дарованието на Кристоф, но не бързаше да го признае. Когато видя, че Мох е готов да издаде творбите му на свои разноски у друг издател, предпочете от честолюбие да се нагърби лично той с издаването им.

Пак на Мох му хрумна в един критичен момент, когато Оливие се разболя и двамата приятели останаха без пари, да се обърне към Феликс Вайл, богатия археолог, който живееше в същата къща. Мох и Вайл се познаваха, но не изпитваха особена симпатия един към друг. Бяха много различни: Мох, неспокоен, мистик, революционер, с може би умишлено прекалено „народно“ държане, предизвикваше насмешката на Вайл, невъзмутим и подигравателен, с изтънчени маниери и консервативен дух. Естествено имаха и някои общи черти — и двамата бяха еднакво лишени от истински интерес към живота; поддържаше ги единствено упоритата им инстинктивна жизненост. Само че нито единият, нито другият обичаха да се задълбочават по този въпрос: предпочитаха да се придържат към ролите, които си бяха избрали, а тези техни роли имаха малко допирни точки. Така че Мох срещна доста хладен прием у Вайл. Когато се опита да го заинтересува за творческите планове на Оливие и Кристоф, той се натъкна на ироничния му скептицизъм. Еврейската общност, сред която Мох минаваше за опасен „изнудвач“, се забавляваше с вечното му запалване за една или друга утопия. И този път обаче както в толкова други случаи, той не се отчая. И докато настояваше, описвайки дружбата на Кристоф и Оливие, той успя да събуди интерес у Вайл. Забеляза това и продължи по-уверено.

Беше докоснал една чувствителна струна. Този старец, откъснат от всичко, без приятели, имаше култ към приятелството; голямото чувство в неговия живот бе една дружба, която го бе напуснала посред жизненото му поприще — тя бе неговото съкровено богатство; когато си мислеше за тази връзка, се чувствуваше по-добър. Основал бе фондове в името на приятеля си. Посветил бе книги на паметта му. Описанието на Мох за взаимната привързаност на Оливие и Кристоф го развълнува. Личната му история приличаше донякъде на тяхната. Приятелят, когото бе загубил, беше за него по-възрастен брат, другар на младини, духовен наставник, когото той обожаваше. Беше един от ония млади евреи, а блестящ ум и благороден плам, които страдат от суровата околна среда и си поставят за задача да възродят своя народ, а чрез него и целия свят, и изгарят в борбата, пламват от всички страни и се превръщат в пепел за няколко часа като факел от смола. Неговият плам бе разтопил апатията на младия Вайл. Докато приятелят му бе жив, Вайл бе крачил до него, облъхнат от ореола на вяра — вяра в науката, в мощта на духа, в бъдещото щастие, — излъчвана от този пророчески дух. След като остана сам, слаб и ироничен, Вайл се смъкна от висотите на неговия идеализъм до пясъците на Еклезиаста; всяко еврейско съзнание ги носи в себе си и те са винаги готови да попият животворната му влага. Никога обаче не бе забравил часовете, прекарани с приятеля си, сред светлината. Пазеше ревниво в себе си почти заличения им отблясък. Никога не бе говорил с никого за него, дори и с жена си, макар и да я обичаше: това бе негова светиня. И старецът, смятан за прозаичен и сух, си повтаряше тайно, стигнал до края на своя път, нежната, но горчива мисъл на един браман от древна Индия:

„Отровното дърво на обществото ражда два плода, по-сладки от водата на извора на живота: единият е поезията, другият — приятелството.“

От този ден той се заинтересува за Кристоф и Оливие. Съвсем дискретно, понеже му беше известна гордостта им, той помоли Мох да му набави томчето със стихове на Оливие, излязло наскоро от печат, и без двамата приятели да направят нужните постъпки, без изобщо да подозират неговите намерения, той издействува награда от Академията за тази творба, която дойде точно навреме сред материалните им притеснения.

Когато Кристоф разбра, че тази неочаквана помощ им е дошла от човек, когото той бе склонен да смята за неприятен, изпита угризения за изказванията и мислите си: и като преодоля отвращението си от официалните посещения, отиде да му благодари. Добрите му намерения не бяха възнаградени. Иронията на стария Вайл се пробуди в присъствие на младия възторжен Кристоф, макар и да се помъчи да не я покаже. И срещата им не излезе много успешна.

В деня, когато признателен, но ядосан, Кристоф се качи в таванското си жилище след посещението при Вайл, той намери там Мох, дошъл да окаже нова услуга на Оливие, и една оскърбителна статия за своите музикални творби от Люсиен Леви-Кьор: не откровена критика, а обидно благосклонна, в която, присмивайки му се изтънчено, Леви-Кьор го поставяше наравно с второразредни или треторазредни композитори, които Кристоф не можеше изтърпи.

— Прави ли ти впечатление — каза Кристоф на Оливие, след като Мох си отиде, — че винаги имаме работа с евреи и само с евреи? Ах, дявол взел го да не би и ние да сме евреи? Кажи, че не! Като че ли ги привличаме. Срещаме ги навред по пътя си, неприятели или съюзници.

— Защото са по-умни от другите — отвърна Оливие. — Евреите са почти единствените хора у нас, с които може да се разговаря свободно по нови, животрептящи проблеми. Другите застиват неподвижно в миналото, в мъртвото. За нещастие, това минало не съществува за евреите или най-малкото то не е същото както за нас. С тях можем да разговаряме само за настоящето, а с хората от нашата националност — само за миналото. Погледни дейността на евреите във всички области: търговия, индустрия, образование, наука, благотворителност, художествени творби…

— Да не говорим за изкуството! — обади се Кристоф.

— Не казвам, че това, което правят, винаги ми допада: често то е противно. Но те поне живеят и могат да разберат хората, които живеят. Не можем да минем без тях.

— Не трябва да се преувеличава — възрази подигравателно Кристоф. — Аз ще съумея да мина и без тях.

— Би могъл може би да живееш без тях. Но за какво ти е, ако животът и творчеството ти останат неизвестни за всички, както биха били вероятно без евреите? Нима нашите единоверци ще ни се притекат на помощ? Католицизмът остава да гинат най-добрите измежду нас, без да си мръдне пръста в тяхна защита. Всички дълбоко религиозни в душата си хора, готови да дадат живота си в защита на бога, стига само да са имали смелостта да се отделят от католическата догма и да се освободят от авторитета на Рим, стават тутакси не само безразлични, но и враждебни на недостойната паплач, която се нарича католическа; тя ги обгръща с мълчание, предава ги в плячка на общия враг. Колкото и талантлив да е някой свободомислещ, ако е християнин по сърце, но не и християнин по подчинение, има ли значение за католиците, че въплъщава най-чистото и най-божественото в тяхната вяра? Той не се числи към стадото, към сляпата и глуха секта, която не може да мисли сама. Отхвърлят го, радват се на страданията му, докато той е разкъсван сам от врага и зове на помощ братята си, за чиято вяра умира. В католицизма днес има убийствено силна инерция. Той би простил по-скоро на враговете си, отколкото на тия, които искат да го пробудят и обновят… Какво би станало с нас, клети ми Кристоф, католици по рождение, които сме се освободили, какво би станало с нашето дело без шепа свободни протестанти и евреи? Евреите днес в Европа са най-дейните фактори на всичко полезно и зловредо. Те пренасят наслуки прашеца на мисълта. Не си ли имал в тяхно лице най-върлите си врагове и най-ранните си приятели?

— Това е вярно. Те са ме насърчавали, подкрепяли, те са ми отправяли думите, които ободряват в борбата, защото показват, че те разбират. Може би измежду тези приятели малцина са ми останали верни: тяхното приятелство беше като огън от слама. Но няма значение! В нощта и тази преходна светлина е много ценна! Имаш право: не трябва да бъдем благодарни.

— И главно не трябва да бъдем неразумни — продали Оливие. — Не трябва да осакатяваме нашата и без това болнава цивилизация, като кастрим най-живите й клонки. Ако за наше нещастие, евреите бъдат изгонени от Европа, нейният ум и въздействие ще западнат, докато накрая ще бъдат напълно унищожени. Особено у нас, като се има пред вид състоянието на френската жизненост, изгонването им ще представлява за нашата нация по-смъртоносна загуба на кръв, отколкото прокуждането на протестантите през XVII век. Тяхното място безспорно не съответствува понастоящем на действителното им значение. Те злоупотребяват с нравствената и политическата анархия днес и не малко допринасят за нейното разрастване по естествено влечение и защото така им отърва. Най-добрите, като например нашият прекрасен Мох, грешат като искрено отъждествяват съдбините на Франция с еврейските си мечти, които често са опасни, а не полезни за нас. Но не можем да им се сърдим, че искат да нагодят Франция към своите представи: това е, защото я обичат. Ако тяхната любов е опасна, не ни остава, освен да се предпазваме и да ги държим на мястото им, което у нас е второстепенно. Не защото смятам тяхната нация по-низша от нашата: споровете за превъзходство на расите са толкова наивни и отвратителни; но не е допустимо една чужда нация, която още не се е сляла с нашата, да твърди, че знае по-добре от нас какво ни е нужно. Тя се чувствува добре във Франция. Нямам нищо против; но нека не се стреми да я превърне в Юдея! Едно интелигентно и силно правителство, което би съумяло да задържи евреите на мястото им, би могло да ги превърне в най-полезно средство за изграждане на величието на Франция, като същевременно би оказало услуга и на тях, и на нас. Тези нервни, неспокойни и неуверени същества имат нужда от закон, който да ги държи здраво, и от господар, достатъчно силен, но справедлив, който да ги обуздава. Евреите приличат на жените: прекрасни, когато държиш юздата им, но вземат ли властта, едните или другите, става направо непоносимо; а подчинените им представляват смешна гледка.

* * *

Въпреки взаимната любов, която им даваше възможност да четат в душата на приятеля, у всеки от тях имаше неща, които те не смогваха да разберат правилно и които даже неприятно ги изненадваха. В първите дни на дружбата им, когато всеки полагаше усилия да запази само тези свои черти, които им бяха общи, те не забелязваха това. Но постепенно образът на техните две нации изплува на повърхността. Стигна се до малки търкания, които въпреки хубавото чувство невинаги успяваха да избягнат.

Постоянно изпадаха в недоразумения. Душата на Оливие представляваше сплав от вяра, свобода, страст, ирония и съмнение във всичко. Но Кристоф не успяваше да открие точната й формула. Оливие пък от своя страна бе неприятно изненадан, че Кристоф не е никак психолог. Този аристократичен потомък на стара интелектуална нация се усмихваше пред неумението на неговия мощен, но тежък и еднороден ум да се анализира, а се оставяше да бъде заблуден от другите и от себе си. Сантименталността на Кристоф, шумните му излияния, лесното му разчувствуване дразнеха понякога Оливие и му се струвала малко смешни. Като оставим настрана култа към силата и вярата на немците в моралното превъзходство на юмручното право — Faustrecht, в което Оливие и неговите сънародници напълно основателно не вярваха.

Кристоф пък не можеше да понася иронията на Оливие, която често го довеждаше до ярост; не можеше да търпи манията му да разсъждава, вечното му анализиране, неговия своего рода интелектуален цинизъм, изненадващ у човек като Оливие, така влюбен в нравствената чистота, цинизъм, изхождащ от широтата на ума му: защото неговият ум не странеше от отрицанието и се наслаждаваше на противоположните мнения. Гледището на Оливие беше донякъде историческо, сякаш пред него се разгръщаше панорама. Той изпитваше такава потребност да разбере всичко, че виждаше едновременно двете страни на всеки проблем „за“ и „против“, като ги поддържаше в зависимост от опонента си; накрая се заплиташе в противоречията си. Той озадачаваше с още по-голямо основание Кристоф. Всъщност поведението му не се дължеше нито на желание да противоречи, нито на склонност към парадокси, а на властната потребност от справедливост и здрав разум: дразнеше го нелогичността на всяко внезапно взето решение и той не можеше да не реагира. Резкият начин, по който Кристоф съдеше грозните постъпки и безнравствените хора, като преувеличаваше действителността, дразнеше Оливие; макар и не по-малко чист от него, той не беше изкован от толкова твърда стомана и се поддаваше, откликваше и се огъваше под външните влияния. Протестираше срещу преувеличенията на Кристоф, а сам той преувеличаваше в обратно направление. Този негов недостатък го караше всеки ден да поддържа в спор с приятелите си каузата на неприятелите си. Кристоф се ядосваше. Той упрекваше Оливие за софизмите и снизходителността му. Оливие се усмихваше. Той знаеше каква липса на илюзии прикриваше неговата снизходителност! Знаеше, че Кристоф вярва в много повече неща, отколкото самият той и че ги приема по-лесно. Но Кристоф се втурваше в спора, без да гледа нито наляво, нито надясно, като глиган. Най-много го беше яд на парижката „доброта“.

— Имат много силен довод да прощават на мерзавците и страшно се гордеят с него — гневеше се Кристоф, — че мерзавците и без това били нещастни или че не отговаряли за постъпките си. Само че, първо, не е вярно, че злосторниците са нещастни. Това е нравоучителна идея, глупави мелодрами, наивен оптимизъм подобно на блажената атмосфера в драмите на Скриб и Капю — Скриб и Капю, великите парижани, хора на изкуството, достойни за вашето общество от чревоугодници, лицемери и наивни буржоа, премного страхливи, за да погледнат в лицето собствената си низост… Мерзавецът може преспокойно да бъде щастлив. Има дори повече изгледи. А колкото до безотговорността му, това е пък друга глупост. Имайте смелостта да признаете, че тъй като природата е безразлична към доброто и злото — следователно е зла, — човек може да бъде престъпен и независимо от това съвършено нормален. Добродетелта не е нещо естествено. Тя е дело на човека. Нека я брани! Човешкото общество е било създадено от шепа по-силни и по-надарени хора. Техен дълг е да не допуснат героичното им дело да бъде накърнено от паплачта с кучешки сърца!

И Оливие всъщност мислеше горе-долу по същия начин, но воден от някакъв таен инстинкт за равновесие, чуеше ли войнствени думи, веднага заставаше на дилетантски позиции.

— Не се вълнувай, приятелю — казваше той на Кристоф. — Нека светът мре. Като другарите от „Декамерон“ да се насладим мирно на уханните градини на мисълта, докато около хълма с кипариси, обвити в рози, във Флоренция бушува черната чума.

По цели дни той се забавляваше да разглобява изкуството, науката, философията, за да търси скритите им пружини; стигаше до пиронизъм, при който всичко съществуващо бе само фикция на ума, въздушно построение, което нямаше дори извинението да е нужно на ума както геометрическите фигури. Кристоф беснееше.

— Машината си работеше добре; защо я разглобяваш? Излагаш се на опасността да я счупиш. Голям успех, нали? Какво искаш да докажеш? Че нищо не е нищо? Дявол взел го! Та аз отлично зная това! И се боря именно защото небитието ни обсажда от всички страни. Нищо не съществува?… Аз съществувам. Няма основание за действие?… Аз действувам. Който обича смъртта, нека мре! Аз живея, искам да живея. На едното блюдо на везните — моят живот, на другото — мисълта… Да върви по дяволите мисълта!

Той се увличаше в яда си и казваше оскърбителни думи, когато спореха. Разкайваше се, едва изрекъл ги. Би желал да си ги вземе обратно, но злото бе сторено. Оливие беше чувствителен; епидермата му лесно се ожулваше; една сурова дума, особено от човек, когото обичаше, го нараняваше. Не казваше нищо от гордост, затваряше се в себе си. Освен това не можеше да не забележи у приятеля си внезапните прояви на несъзнателен егоизъм, присъщи на всеки голям творец. Чувствуваше, че в някои часове неговият живот не е нищо за Кристоф в сравнение с някоя красива музикална творба. Пък и Кристоф съвсем не скриваше от него това! Оливие го разбираше, намираше, че Кристоф има право; но се натъжаваше.

Освен това в характера на Кристоф имаше всевъзможни неясни страни, които се изплъзваха от анализа на Оливие и го тревожеха. Внезапни изблици на странен и опасен хумор. В някои дни не му се говореше; прихващаше го някаква сатанинска злост и търсеше да го нарани. Или пък изчезваше: нямаше го никакъв цял ден и част от нощта. Веднъж не се прибра два дни подред. Бог знае какво правеше! Може би и самият той не си даваше ясно сметка… Всъщност мощният му темперамент, потискан от посредственото съществуване и от тясното жилище, като клетка за птици, понякога едва не се пръсваше. Невъзмутимостта на приятеля му го вбесяваше: искаше му се да му причини болка. Затова трябваше да бяга, да се изтощи смъртно. Обикаляше из парижките улици и в предградията, търсейки смътно някакво приключение и понякога намираше; не би имал нищо против някоя неприятна среща, която би му дала възможност да изразходва в стълкновението излишната сила… Оливие с жалкото си здраве и физическата си немощ мъчно можеше да го разбере. А и Кристоф сам не се разбираше. Опомняше се от тези кризи като от изнурителен кошмар. Леко засрамен, той се безпокоеше какво ли е направил и какво ли ще прави тепърва. Но щом отминеше бурята на безумие, заприличваше на необятното небе, окъпано от дъжда, очистено от всяко омърсяване, безметежно и гордо. Ставаше по-нежен от когато и да било с Оливие и се измъчваше, че му е причинил огорчение. Не можеше вече да си обясни малките им спречквания. Вината невинаги беше негова, но той все пак се считаше виновен; упрекваше се, че с такава страст иска да наложи своето мнение: струваше му се, че е по-добре да се заблуждава заедно с приятеля си, отколкото да спечели в спор с него.

Недоразуменията им бяха мъчителни особено вечер, когато двамата приятели трябваше да прекарат нощта разединени; и двамата изпадаха в духовен смут. Кристоф ставаше, написваше няколко думи и ги пъхваше под вратата на Оливие; на другата сутрин още със събуждането си му искаше прошка. Или пък през нощта потропваше на вратата му: не можеше да чака до сутринта. И Оливие също не спеше. Той знаеше, че Кристоф го обича и не го е оскърбил нарочно; но му беше необходимо той сам да си признае това; Кристоф му го казваше и всичко се заличаваше. Какво пленително умиротворение! Колко сладко заспиваха след това!

— Ах, колко е трудно да се разбереш с някого! — въздишаше Оливие.

— Защо е необходимо винаги да се разбираме? — възразяваше Кристоф. — Отказвам се. Достатъчно е да се обичаме.

Тези малки търкания, които те се чудеха после как да изглаждат, неспокойни и нежни един към друг, като че ли засилваха взаимната им привързаност. Когато бяха скарани, очите на Оливие сякаш се превръщаха в очите на Антоанет. Двамата приятели се отрупваха с женски внимания. Кристоф не пропускаше имения ден на Оливие, без да го отпразнува с посветена нему творба, цветя, торта, подарък, купени кой знае как, защото парите често не достигаха в домакинството им. Оливие си мореше очите да преписва тайно нощем партитурите на своя приятел.

Недоразуменията между приятели никога не са особено сериозни, докато не се намеси трети човек. Това обаче не можеше да не се случи: мнозина на този свят се интересуват от хорските отношения, за да ги объркат.

* * *

Оливие познаваше Стивънс, у които Кристоф ходеше неотдавна. Той също се бе поддал на очарованието на Колет. Кристоф не го срещна в малкия двор на своята бивша приятелка, защото тъкмо по това време, съкрушен след смъртта на сестра си, Оливие се бе усамотил в траура си и не виждаше никого. А и Колет от своя страна не бе направила никакъв опит да го види: тя обичаше Оливие, но не обичаше нещастните хора; твърдеше, че е толкова чувствителна, че не може да понася тягостни гледки, затова чакаше Оливие да се успокои. Когато узна, че той донякъде се е излекувал от скръбта си и няма вече опасност от зараза, реши да му се обади. Оливие не чака да го моли. Беше саможив, но обичаше светския живот и лесно се поддаваше на изкушението. Освен това имаше слабост към Колет. Когато сподели с Кристоф намерението си да я посети отново, Кристоф не го порица, защото тачеше високо свободата на приятеля си, но се задоволи да повдигне рамене и да подхвърли подигравателно:

— Върви, момчето ми, щом ти е забавно.

Но самият той не го придружи. Беше решил да няма повече нищо общо с подобни кокетки. Не че бе женомразец. Напротив. Предпочиташе обаче младите жени, които работят, работнички, служащи, чиновнички, които бързат сутрин, винаги малко закъснели, не напълно разсънени към ателиетата или канцелариите. Според него жената изпълняваше напълно своето предназначение само когато развиваше някаква дейност, когато се мъчеше да съществува сама за себе си, да печели хляба и независимостта си. Струваше му се даже, че само тогава тя притежава напълно своята прелест, бодрата гъвкавост на движенията си, остротата на сетивата си, цялостното си съществуване и воля. Мразеше безделната жена, отдадена на наслаждения: тя му приличаше на сито животно, което смила с отегчение храната си, унесено в нездрави бленувания. Оливие, напротив, обожаваше това far niente[2] на жените, очарованието им на цветя, които живеят само да бъдат красиви и да изпълват с уханието си околния въздух. Беше по-артистичен, докато Кристоф беше по-човечен. В противовес на Колет Кристоф обичаше толкова повече хората, колкото по-голям дял имаха в страданията на света. Така той се чувствуваше свързан с тях с братско съчувствие.

Колет искаше да види Оливие главно откакто бе узнала за приятелството му с Кристоф: беше любопитна да узнае някои подробности. Яд я беше малко на Кристоф заради презрителното му държане: той като че ли я бе забравил; и не защото искаше да си отмъсти — не си заслужаваше, — не би имала нищо против да му изиграе някой неприятен номер. Игра на котка, която ви дращи, за да й обърнете внимание. Прелъстителна, каквато умееше да бъде, тя лесно накара Оливие да се разприказва. Никой не беше по-прозорлив и не се поддаваше по-малко на измама от него, когато беше далеч; но и никой не се показваше по-наивно доверчив, когато беше насаме с две мили очи. Колет проявяваше толкова искрен интерес към приятелството му с Кристоф, че той се отпусна и й разказа как са се запознали, сподели дори с нея някои техни приятелски счепквания, които му се струваха забавни, след като бяха минали, като вземаше вината върху себе си. Довери също на Колет творческите планове на Кристоф и някои негови преценки — не особено ласкави — за Франция и французите. Всички тези подробности нямаха кой знае колко голямо значение сами по себе си, но Колет побърза да ги разпространи, като ги поукраси, както намери за добре, било за да ги направи по-пикантни, било от тайно лошо чувство спрямо Кристоф. И тъй като неразделният й Люсиен Леви-Кьор пръв бе посветен в тях и нямаше никакъв интерес да ги пази в тайна, те тръгнаха от уста на уста, видоизменяйки се пътем. Оливие бе представян като жертва и за него се говореше с иронично и едва ли не оскърбително съжаление. Тази история привидно не трябваше да представлява интерес за никого, тъй като двамата приятели не бяха много известни; но парижанинът се интересува винаги от това, което не е негова работа. Така че тези клюки стигнаха един ден до самия Кристоф предадени му от госпожа Русен. Тя го срещна на един концерт и го запита дали наистина се е скарал с горкия Оливие Жанен. След това се осведоми за работата му и намекна за някои подробности, познати само на него и на Оливие. Когато я попита от кого ги е научила, тя му каза, че ги знае от Люсиен Леви-Кьор, който на свой ред ги е узнал от Оливие.

Този удар срази Кристоф. Буен и безкритичен, и през ум не му мина да се усъмни в неправдоподобността на тази новина. Разбра само едно: тайните, които бе доверил на Оливие, бяха предадени на Люсиен Леви-Кьор. Не можа да остане до края на концерта. Тутакси напусна залата. Около него бе пълна пустош. Той си повтаряше: „Моят приятел ми измени!…“

Оливие беше у Колет. Кристоф заключи вратата на стаята си, за да не може както обикновено Оливие да поговори с него, когато се върне. Чу, когато Оливие се върна и се опита да отвори вратата му, прошепвайки му лека нощ през ключалката. Той беше седнал на леглото си в тъмнината, стиснал глава с ръце, и си повтаряше: „Моят приятел ми измени!…“ и остана така голяма част от нощта. Едва тогава си даде сметка колко обича Оливие: не му се сърдеше за измяната; само страдаше. Човекът, когото обичате, има всички права над вас, дори и да престане да ви обича. Не можете да му се сърдите, можете най-много да се сърдите на самия вас, че сте така малко достоен за любов, щом той ви изоставя. А това е убийствена мъка.

Когато видя на другата сутрин Оливие, Кристоф не му каза нищо. Противно му беше да отправя упреци; да го укори, че е злоупотребил с доверието му, че е подхвърлил тайните му за храна на врага. Не можа да каже нито дума; но лицето му говореше вместо него: то бе враждебно и ледено. Оливие остана поразен. Не проумяваше нищо. Опита се плахо да узнае какво има против него. Кристоф се извърна грубо, без да отговори. Наранен на свой ред Оливие млъкна и се отдаде безмълвно на огорчението си. Целия ден не се видяха повече.

Ако Оливие го бе накарал да страда двадесет пъти повече, Кристоф пак не би сторил нищо, за да си отмъсти, едва ли дори и за да се защити. Оливие беше нещо свещено за него. Но възмущението, което кипеше в него, трябваше да се излее върху някого и понеже не можеше да се излее върху Оливие, то се насочи към Люсиен Леви-Кьор. С обичайната си несправедливост и пристрастие Кристоф тутакси преписа нему цялата отговорност за провинението, в което обвиняваше Оливие. Изпитваше непоносима ревност при мисълта, че подобен човек би могъл да му отнеме обичта на приятеля му, както вече го бе изместил в сърцето на Колет Стивънс. За да се ожесточи окончателно, същия ден му попадна някаква статия на Люсиен Леви-Кьор по повод представянето на „Фиделио“. В нея той говореше за Бетховен с присмехулен тон и се подиграваше любезно с героинята за наградата „Монтион“. Кристоф виждаше по-добре от всеки друг недостатъците на операта и дори някои грешки в музиката. Той не тачеше сляпо признатите майстори. Но и невинаги беше последователен и логичен по френски маниер. Спадаше към хората, които охотно изтъкват грешките на любимите си творци, но не позволяват същото и на другите. Пък и съвсем различно беше да се критикува някой голям композитор, макар и много остро, но както критикуваше Кристоф, защото вярваше страстно в изкуството, от непримирима любов към неговото възтържествуване, тъй като той не понасяше посредствеността, нито опитите да ласкаеш в критиките си, както правеше Леви-Кьор, низостта на публиката, да разсмиваш галерията на гърба на великия творец. Освен това, колкото и свободен да бе Кристоф в преценките си, съществуваха музикални произведения, които той безмълвно оставяше настрана, които не трябваше да се докосват. Те бяха нещо по-хубаво и по-велико от музиката, те бяха като една необятна, благотворна душа, от която хората черпеха утеха и сила да се надяват. Музиката на Бетховен беше такава. Обстоятелството, че един подлец я оскърбява, го доведе до ожесточение. Не беше въпрос за изкуство, а въпрос за чест; всичко, което дава стойност на живота, на любовта, на героизма, на страстната добродетел, беше накърнено. Не можеше да се позволи да се посегне на всичко това, както не можеше да се позволи да се оскърби жената, която почитате и обичате: трябва да възненавиждаш и да убиеш… А какво ще кажете, когато оскърбителят беше човекът, когото Кристоф най-много презираше?

Случайността пожела двамата мъже да се срещнат още същата вечер.

За да не остане сам с Оливие, Кристоф отиде, противно на навиците си, на една вечер у Русен. Помолиха го да свири. Той се съгласи неохотно. Все пак след малко се погълна от произведението, което свиреше, но внезапно, вдигайки очи, забеляза на няколко крачки сред групата гости ироничния поглед на Люсиен Леви-Кьор, който го наблюдаваше. Той прекъсна рязко свиренето, стана и обърна гръб на пианото. Настана принудено мълчание. Госпожа Русен се приближи изненадана до Кристоф с пресилена усмивка и го попита предпазливо, тъй като не беше съвсем сигурна дали не е стигнал до края на творбата.

— Няма ли да свирите още, господин Крафт?

— Свърших — отвърна той сухо.

Едва изрекъл тази дума, почувствува, че се държи неприлично; но вместо да го вразуми, съзнанието за непристойното му поведение още повече го възбуди. Без да обръща внимание на подигравателните погледи на присъствуващите, той седна в един ъгъл на салона, откъдето можеше да наблюдава всички движения на Люсиен Леви-Кьор. Седналият до него стар генерал с румено сънливо лице, бледосини очи и вдетинено изражение се сметна задължен да му направи комплимент за оригиналността на творбата. Кристоф се поклони отегчено и измърмори нещо неразбираемо. Съседът му продължи да говори извънредно учтиво, като се усмихваше неизразително и любезно: искаше Кристоф да му обясни как може да свири наизуст толкова страници ноти. Кристоф пък се питаше дали да не събори с юмрук старика от канапето на пода. Искаше да чуе какво казва Леви-Кьор: дебнеше повод да се нахвърли върху него. От няколко минути съзнаваше, че ще извърши глупост — нищо на света не можеше да го спре. Люсиен Леви-Кьор обясняваше на струпалите се около него дами със своя вечно писклив глас какви били намеренията и тайните мисли на големите композитори. В настъпилата за миг тишина Кристоф дочу, че той говори с гаменски недомлъвки за приятелството между Вагнер и крал Луи.

— Спрете! — извика той и удари с юмрук по масата до него.

Всички се извърнаха смаяни. Люсиен Леви-Кьор срещна погледа на Кристоф, побледня леко и попита:

— На мен ли говорите?

— На тебе, куче! — извика Кристоф.

Той скочи.

— Нима трябва да омърсиш всичко голямо на този свят? — продължи той гневно. — Вън, палячо такъв, или ще те изхвърля през прозореца!

И той се запъти към него. Дамите се отдръпнаха с уплашени писъци. Настана суматоха. Тутакси обградиха Кристоф. Люсиен Леви-Кьор се повдигна леко, но после отново седна нехайно в креслото. Повика тихичко прислужника, който минаваше край него, и му връчи картичката си; после продължи да разговаря, като че ли нищо не се е случило. Само клепачите му трепкаха нервно, а премигащите му очи хвърляха коси погледи, за да видят реакцията на другите. Русен бе застанал пред Кристоф и го тласкаше към изхода, уловил реверите на дрехата му. Кристоф, разярен и засрамен, навел глава, виждаше само широкия бял нагръдник и броеше брилянтените копчета; чувствуваше върху лицето си задъханото дишане на шишкото.

— Хубава работа, драги, хубава работа! — повтаряше Русен. — Какво ви прихваща? Що за държане? Овладейте се, дявол взел го! Не знаете ли къде се намирате? Хайде, да не сте полудели?

— Да пукна, ако стъпя още веднъж у вас! — каза Кристоф, като се освободи от него и излезе от салона.

Гостите му правеха благоразумно път. Във входното антре един прислужник му поднесе табличка: върху нея беше визитната картичка на Люсиен Леви-Кьор. Той я взе несъзнателно и я прочете гласно; после внезапно затършува из джобовете си, задъхан от гняв; измъкна ведно със сума различни предмети три-четири изпомачкани и замърсени картички и като ги хвърли така рязко на подноса, че една от тях падна на земята, измърмори:

— На̀! На̀! На̀!

После излезе.

* * *

Оливие нямаше представа за случилото се. Кристоф покани за свои секунданти първите познати, за които се сети: музикалния критик Гужар и един немец, доктор Барт, частен доцент в един швейцарски университет: беше се запознал и сближил с него в някаква бирария, макар и без особена взаимна симпатия, само защото можеше да поговори с някого за родината. След като се споразумяха със секундантите на Люсиен Леви-Кьор, те избраха пистолети за дуела. Кристоф не владееше никакво оръжие и Гужар му каза, че няма да стори зле да отиде с него на някое стрелбище, за да вземе няколко урока; Кристоф отказа; и в очакване на следващия ден се залови с работа.

Работеше разсеяно. В главата му бръмчеше като в кошмар една и съща неприятна и натрапчива мисъл: „Колко неприятно беше, колко неприятно!… Но какво именно? Ах, да, този дуел утре… Малка шега! Противниците никога не се докосват!… Ала все пак би могло да се случи и това… Е добре, и после? Точно там е работата… Едно натискане на спусъка и това животно може да ме заличи от живота… Хайде, хайде! Да, утре, само след два дни ще лежа може би в тази зловонна земя. Чудо голямо! Дали тук или другаде!… И таз добра, дали пък не съм страхливец? Не, но би било нечестно за някаква глупост да пропадне целият свят от идеи, който се надига в мене… Дявол да ги вземе тези днешни двубои, при които уж се изравняват шансовете на противниците! Чудесно равенство, което дава същата цена и на живота на един мерзавец, както и на моя! Защо не ни оставят един срещу друг с юмруци и тояги? Това би било удоволствие. Но тази хладна стрелба!… При това той естествено знае да стреля, а аз никога не съм държал пистолет в ръка… Имат право: трябва да се науча… Той иска да ме убие? Аз ще го убия.“

Кристоф слезе на улицата. На няколко крачки от дома им имаше стрелбище. Той поиска пистолет и помоли да му обяснят как да го държи. При първия изстрел едва не уби собственика; стреля още два-три пъти все така неуспешно. Започна да нервничи: стреляше още по-лошо. Хората около него го гледаха и се смееха. Той не им обръщаше внимание. Заинати се, напълно безразличен към подигравките и твърдо решен да успее: и както се случва обикновено, несръчното му упорство събуди интерес у зрителите. Един от тях почна да го съветва. Така избухлив в други случаи, сега той го изслуша покорен като дете. Бореше се с възбуждението си, поради което ръката му трепереше; напрягаше волята си, смръщил вежди. По страните му течеше пот; не казваше нито дума, но от време на време трепваше гневно. После пак почваше да стреля. Остана два часа на стрелбището. Накрая почна да улучва целта. Едва ли можеше да се види по-внушителна гледка: воля, овладяваща непокорно тяло. Тя вдъхваше уважение. От първоначалните подигравчии едни си бяха отишли, други млъкваха постепенно, не можейки да се откъснат от зрелището. Когато Кристоф си тръгна, те го поздравиха приятелски.

Кристоф завари в къщи добрия Мох, който го очакваше разтревожен. Беше научил за спречкването; искаше да узнае причината. Въпреки сдържаността на Кристоф, който не искаше да изобличи Оливие, той най-сетне отгатна. Тъй като беше хладнокръвен и познаваше добре двамата приятели, нито за миг не се усъмни, че Оливие е невинен за измамата, в която го обвиняваше Кристоф. Той се зае да проучи случая и лесно откри, че цялото зло идваше от клюките на Колет и Леви-Кьор.

Бързо се върна, за да докаже това на Кристоф. Въобразяваше си, че по този начин ще възпрепятствува дуела. Стана точно обратното: Кристоф още повече се озлоби срещу Леви-Кьор, когато разбра, че заради него се бе усъмнил в приятеля си. За да се отърве от Мох, който го заклеваше да не се бие, той му обеща тържествено, че ще изпълни желанието му. Но решението му бе взето. Сега бе радостен; щеше да се бие заради Оливие. Не за себе си!

* * *

Разговорът на секундантите му, докато колата се изкачваше по алеята сред гората, внезапно привлече вниманието на Кристоф. Той се помъчи да прочете мислите им и установи, че им е съвсем безразличен. Професор Барт изчисляваше в колко часа ще се свърши всичко и дали ще може да се върне навреме, за да приключи същия ден започнатата работа в отдела за ръкописи в Националната библиотека. При това той единствен се вълнуваше донякъде от изхода на дуела от национално честолюбие. Нали и той беше немец! Гужар не обръщаше внимание нито на Кристоф, нито на Барт, а разговаряше по пикантни психологически въпроси с доктор Жюлиен, млад лекар от Тулуза, с когото Кристоф някога бе живял на една площадка; той все вземаше назаем ту спиртната лампа, ту чадъра, ту чашите за кафе на Кристоф и неизменно ги връщаше счупени. Даваше му в замяна безплатни консултации, изпробваше на него лекарствата си и се забавляваше с наивността му. Под невъзмутимостта му на кастилски идалго дремеше вечна шеговитост. Страшно се забавляваше с това приключение, което му изглеждаше направо смешно. Предварително си представяше колко несръчно ще се държи Кристоф. Разходката с кола през гората за сметка на Кристоф му се струваше много забавна. Това беше най-ясната точка в мислите на тримата: те гледаха на дуела като на развлечение, което нямаше да им струва нищо. Нито един от тях не му отдаваше ни най-малко значение. Между другото бяха готови безучастно за всеки евентуален обрат.

Пристигнаха на уговореното място преди другите. Малка странноприемница сред гората. Не особено чисто място за отдих, където парижаните идваха да измият своята чест. Шипковите храсти бяха отрупани с нежен цвят. Малки масички бяха поставени под сянката на дъбовете е бронзови листа. На една от тях бяха седнали трима колоездачи: една набрашнена жена с панталон и черни чорапи и двама мъже с пуловери, затъпели и тримата от жегата; те изръмжаваха сегиз-тогиз, забравили сякаш да говорят.

Колата с новопристигналите предизвика малка суматоха в кръчмата. Гужар познаваше отдавна заведението и собствениците и заяви, че ще уреди всичко. Барт повлече Кристоф към една беседка и поръча бира. Въздухът беше приятно топъл и изпълнен с бръмчене на пчели. Кристоф забрави за какво е дошъл. Барт пресуши бутилката и каза, след като помълчаха малко:

— Знам какво ще направя.

Отпи отново от бирата и добави.

— Ще имам време: след дуела ще отида във Версай.

Гужар, раздразнен, се пазареше със собственицата за цената на поляната, където щеше да се състои дуелът. Жюлиен не бе изгубил времето си: минавайки край колоездачите, той бе изказал шумно възхищението си от голите крака на жената; последва порой от мръсни ругатни, на които той не оставаше длъжен. Барт забеляза полугласно:

— Французите са отвратителни. Братле, пия за победата ти.

Той се чукна с Кристоф. Кристоф се бе унесъл; музикални откъси се лееха в мозъка му ведно с хармоничното жужене на насекомите. Спеше му се.

Колелата на втора кола изскърцаха по пясъка на алеята. Кристоф зърна бледото лице на Люсиен Леви-Кьор, усмихнат както винаги; гневът му наново пламна. Той стана; Барт стана също.

Със стегната във висока яка шия, Леви-Кьор беше облечен изящно и рязко се отличаваше от противника си, небрежен към облеклото. След него от колата слязоха граф Блок, спортист, известен с любовниците си, с колекцията си от свещени потири и с ултрароялистичните си убеждения, Леон Муе, друга модна личност, депутат заради литературните си творби и литератор заради политическите си амбиции, млад, плешив, голобрад, със загоряло, злъчно лице, дълъг нос, кръгли очи и птичи череп, и най-сетне доктор Еманюел, много изтънчен семитски тип, доброжелателен и безразличен, член на Медицинската академия, директор на болница, известен с учените си титли и скептицизма си в областта на медицината, поради който изслушваше с иронично състрадание оплакванията на болните си, без да се опита да ги облекчи.

Новодошлите се поклониха любезно. Кристоф отвърна едва-едва, но му направи неприятно впечатление, че неговите секунданти прекалено любезно и угоднически се осуетиха около секундантите на Леви-Кьор. Жюлиен познаваше Еманюел, а Гужар — Муе. И те се приближиха до тях усмихнати и раболепни. Муе ги поздрави с хладна вежливост, а Еманюел — с присъщата си подигравателна безцеремонност. Колкото до граф Блок, останал до Леви-Кьор, бързият му поглед бе установил състоянието на рединготите и на нагръдниците на насрещния лагер и той размени насмешливо с него беглите си впечатления, почти без да отваря устата си, като и двамата продължаваха да се държат хладнокръвно и коректно.

Леви-Кьор чакаше в много добро разположение на духа сигнала на граф Блок, който ръководеше дуела. Гледаше на него като на чиста формалност. Отличен стрелец, той знаеше много добре, че противникът му е несръчен и съвсем не възнамеряваше да се възползува от предимствата си и да го улучи, в случай че секундантите не вземеха необходимите мерки, за да осуетят всяка опасност. Съзнаваше, че би извършил най-голямата глупост, ако превърне в своя жертва пред общественото мнение противник, когото би могъл да отстрани по-сигурно от пътя си съвсем безшумно. Кристоф обаче, свалил дрехата си, с разкопчана риза около мощния врат и здравите китки, чакаше, навел глава, вперил сурово лице в Леви-Кьор, напрегнал цялата си воля. Всички черти на лицето му неумолимо издаваха желанието му да убие противника си: и граф Блок си мислеше, докато го наблюдаваше, какво щастие е, че цивилизацията е премахнала, доколкото е възможно, всички рискове при дуела.

След като и двете страни изстреляха по един куршум естествено без резултат, секундантите побързаха да поздравят противниците. Честта бе задоволена. Но не и Кристоф. Той стоеше, стиснал пистолета си и не можеше да повярва, че всичко е свършено. С удоволствие бе приел както при стрелбата предната вечер да останат на поляната и да стрелят един срещу друг, докато се улучат. Когато Гужар му предложи да подаде ръка на противника си, който рицарски се приближаваше към него с неизменната си усмивка, цялата тази комедия изпълни Кристоф с възмущение. Той хвърли вбесен оръжието си, блъсна Гужар и се нахвърли върху Леви-Кьор. С голяма мъка му попречиха да продължи двубоя с юмруци.

Секундантите се намесиха, докато Люсиен Леви-Кьор се отдалечаваше. Кристоф се отдели от тях и без да слуша смеховете и упреците им, се запъти с големи крачки към гората, като си говореше сам и жестикулираше раздразнено. Не забеляза дори, че бе оставил на поляната дрехата и шапката си. Потъна в гората. Секундантите му го викаха смеешком. После се умориха и го оставиха на мира. Скоро чу трополене на коли и разбра, че са си отишли. Остана сам сред смълчаните дървета. Ядът му стихна. Просна се на земята и се затъркаля в тревата.

Малко след това в странноприемницата пристигна Мох. Още от сутринта бе по следите на Кристоф. Казаха му, че приятелят му е в гората. Той тръгна да го търси. Обиколи сечищата, умори се да го вика и се накани да се връща, когато чу, че пее; ориентира се по гласа му и най-сетне го намери на една малка полянка, разперил ръце и крака, търкалящ се в тревата като теленце. Щом го видя, Кристоф му се обади зарадван, нарече го „стари ми Молох“ разказа му, че е направил противника си на решето с куршумите си; принуди го да играят на прескочи-кобила и го накара да скача, като го налагаше здравата, докато скачаше. Добродушният Мох се забавляваше почти колкото него въпреки несръчността си. Върнаха се в странноприемницата уловени под ръка и взеха от съседната гара влака за Париж.

Оливие нямаше представа за всичко това. Той бе изненадан от милото държане на Кристоф. Не проумяваше тия резки промени. Чак на другия ден узна от вестниците, че Кристоф се е бил. Едва не се разболя, мислейки си за опасността, на която се е изложил. Пожела да узнае причината за дуела. Кристоф отказваше да я признае. Накрая, понеже много му досаждаше с въпросите си, той подхвърли смеешком:

— Заради тебе!

Оливие не можа да измъкне нито дума повече от него. Мох му разказа какво се бе случило. Оливие беше съкрушен; той скъса с Колет и помоли Кристоф да му прости неблагоразумието. Кристоф, непоправим, му издекламира една стара френска поговорка, като я нагоди злобничко, за да ядоса добрия Мох, който, съвсем възторжен, се радваше на щастието на двамата приятели:

— Моето момче, този случай ще те направи малко по-недоверчив…

От мома безделна, бъбрива,

от евреин дебел и лъжлив,

от приятелство фалшиво,

от неприятел вежлив

и от изветряло вило

Libera rios, Dominel[3]

Дружбата им си остана непокътната. Угрозата, надвиснала над нея, им я направи още по-скъпа. Леките недоразумения се бяха разсеяли: дори различията между двамата приятели бяха станали още едно очарование за тях. Кристоф чувствуваше в себе си душата на своята и неговата родина, хармонично съчетани. Имаше усещането за душевно богатство и пълнота. Този щастлив прилив на сили се изразяваше у него както обикновено с поток композиции.

Оливие бе смаян. В крайната си критичност той не бе далеч от мисълта, че музиката, която обожаваше, бе казала вече последната си дума. Беше в плен на нездравото убеждение, че достигне ли се известна степен на развитие, неизбежно следва упадък; и се боеше да не би красивото изкуство, заради което обичаше живота, внезапно да секне, пресушено от почвата. Тези страхливи мисли развеселяваха Кристоф. Воден от дух на противоречие, той твърдеше, че нищо не е направено преди него, всичко предстои да се направи тепърва. Оливие му даваше за пример френската музика, която като че ли е стигнала до онази точка на съвършенство и завършена изтънченост, отвъд която няма вече нищо. Кристоф повдигаше рамене.

— Френската музика… Не е имало още истинска френска музика… А при това вие можете да кажете много красиви неща на света. Сигурно никак не сте музикални, щом не сте се сетили досега! Ех, ако бях французин!…

И той му изброи какво би могъл да композира някой французин.

— Запалвате се за жанрове, които не са създадени за вас, а не се занимавате с творби, които подхождат на вашия гений. Вие сте народът на изяществото, на светската поезия, на красивите жестове, стъпки, пози, на модата, на елегантните костюми, а не композирате вече балети, макар че бихте могли да създадете неподражаемо изкуство на поетичния танц… Вие сте народът на остроумния хумор, а не създавате вече комични опери или изоставяте този жанр в ръцете на посредствени музиканти. Ах, ако бях французин! Щях да оркестрирам Рабле, щях да напиша забавни епопеи… Вие сте народ на белетристи, а не пишете музикални романи: защото за мен фейлетоните на Гюстав Шарпантие съвсем не са музикални романи. Не използувате дарбата си да анализирате душите, прозорливостта си за човешките характери. Ах, ако бях французин, бих рисувал музикални портрети… Искаш ли да ти скицирам девойката, седнала долу на двора под люляците?… Бих писал като Стендал за струнен квартет… Вие сте първата демокрация в Европа, а нямате театър за народа, нямате музика за народа. Ах, ако бях французин, бих превърнал в музика вашата революция, 14 юли, 10 август, Валми, Федерацията, бих въплътил народа в музика! Не фалшивия жанр на Вагнеровите декламации. Искам симфонии, хорове, танци. Не речи! До гуша ми са дошли. Ще наложа мълчание на думите! Ще нахвърля с широки щрихи в необятни симфонии, изпъстрени с хорове, необозрими пейзажи, омировски и библейски епопеи, огъня, земята, водата и сияйното небе, треската, която изпълва сърцата, бушуващите инстинкти, съдбините на нацията, тържеството на ритъма, властелин на света, повелител на милиони хора, чиито армии праща на смърт… Музика навсякъде, музика във всичко! Ако бяхте музикални, щяхте да имате музика за всеки ваш обществен празник, за официалните си тържества, за семейните си празници… Но преди всичко, преди всичко, ако бяхте музикални, щяхте да композирате чиста музика, музика, която не си поставя за цел да каже каквото и да било, музика, предназначена само да ни топли, да я вдъхваме и да живеем в нея. Залейте ни със слънце! Sat pratah[4] (Нали така се казва на латински?)… Доста много е валяло у вас. Хващам хрема от музиката ви. Не се вижда ясно. Запалете фенерите… Оплаквате се днес от италианските porcberie[5] завладели театрите ви, присвоили си публиката ви, гонейки ви от собствения ви дом? Вие сте си виновни! На публиката й е омръзнало вашето здрачно изкуство, хармоничните ви неврастении, педантичният ви контрапункт. Тя отива, където е животът, просташки или не, но живот! Защо бягате от живота? Вашият Дебюси е голям композитор; но той е вреден за здравето ви. Той е съучастник във вашата заспалост. Имате нужда някой да ви разбуди грубо.

— Да не би да ни предпишеш Щраус?

— И него не ви препоръчвам. Той окончателно би ви размекнал. Трябва да притежаваш стомаха на моите съотечественици, за да можеш да понесеш неумереното пиене. А и те не го понасят!… „Саломе“ от Щраус!… Шедьовър!… Не бих желал аз да съм авторът й!… Мисля си за бедничкия дядо и за вуйчо Готфрид, когато ми говореха с такова страхопочитание и нежна любов за красивото изкуство на звуците!… Да разполагаш с тези неземни сили и да ги използуваш така жалко!… Огненосен метеор! Изолда, еврейка-проститутка. Печален, животински разврат. Развихрилите се убийства, изнасилвания, кръвосмешение и престъпления, които клокочат в недрата на немския декаданс… А у вас гърченията на сладострастното самоубийство, което хърка във френския декаданс… На едното място звярът, на другото плячката. А къде е човекът?… Вашият Дебюси въплъщава добрия вкус; Щраус — лошия. Дебюси е блудкав, Щраус е неприятен. Единият е сребристо блато, обрасло е тръстики, от което се излъчват трескави изпарения. Другият — кален поток… Ах, как вони на пошла италианска музика, на неомайерберщина и какви нечисти чувства текат под тази пяна!… Противен шедьовър! Саломе дъщеря на Изолда… А чия майка ще бъде Саломе на свой ред?

— Да — каза Оливие, — бих желал да съм се родил половин век по-късно. Трябва да се сложи край на това препускане към бездната: или да се спре коня, или да се остави да се сгромоляса в нея. Тогава ще си отдъхнем. Слава богу, с или без музика земята няма да престане да цъфти. За какво ни е това нечовешко изкуство?… Западът догаря… Скоро… Скоро… Съзирам други светлини, изгряващи на Изток…

— Остави ме на мира с твоя Изток! — възрази Кристоф. — Западът не е казал още последната си дума. Нима си въобразяваш, че се отказвам? Та аз нося в себе си музика за векове! Да живее животът! Да живее радостта! Да живее борбата срещу нашата съдба! Да живее любовта, която разширява сърцето! Да живее приятелството, което сгрява вярата ни, приятелството, по-сладко от любовта! Да живее денят! Да живее нощта! Слава на слънцето! Laus Deo[6], на бога на бляна и действието, на бога, създал музиката! Осанна!…

При тези думи Кристоф седна на масата и написа всичко, което бушуваше в главата му, забравил вече какво бе казал току-що.

* * *

По това време Кристоф се радваше на пълен разцвет и равновесие на жизнените си сили. Не затъваше в естетически дискусии за стойността на една или друга музикална форма, нито в умозрителни търсения на новото: не се мъчеше дори и да намира сюжети, които да изрази чрез музика. Всичко бе добре дошло за него. Музикалният поток се лееше, без сам той да съзнава какво чувство изразява. Беше щастлив, това е всичко, щастлив да излива себе си, щастлив, че усеща да тупти в него пулсът на всемирния живот.

Неговата радост и душевна пълнота се предаваха и на околните.

Къщата със затворената градина беше много малка за него. Можеше наистина да надзърне през нея в парка на съседния манастир със самотните дълги алеи и вековни дървета; но гледката беше много красива, за да се запази дълго. Срещу прозореца на Кристоф строяха шестетажна къща, която затваряше кръгозора и ограждаше отвред със стени Кристоф. Имаше удоволствието да слуша от сутрин до вечер скърцането на макарите, дялането на камъните, заковаването на дъските. Сред работниците срещна отново своя приятел покривчията, с когото се беше запознал неотдавна на покрива. Отдалеч си кимнаха. Когато го срещна на улицата, Кристоф го заведе даже в кръчмата да се почерпят заедно за учудване на Оливие, който беше малко неприятно изненадан. На Кристоф му беше забавно смешното бръщолевене на работника и неизменното му добро настроение. Но все пак той проклинаше и него, и цялата банда сръчни строители, които издигаха преграда пред дома му и открадваха светлината му. Оливие не се оплакваше: приспособяваше се към зазидания хоризонт; той приличаше на печката на Декарт, от която потиснатата мисъл излита право към свободното небе. Кристоф обаче чувствуваше нужда от въздух. Ограничен в това тясно пространство, той търсеше изход, като се сливаше с околните души. Просто ги попиваше. Въплътяваше ги в музика. Оливие му казваше, че изглежда влюбен.

— Ако бях влюбен — отвръщаше Кристоф, — не бих виждал вече нищо и не бих обичал нищо, не бих се интересувал от нищо извън любовта си.

— Но какво ти е тогава?

— Отлично се чувствувам, гладен съм.

— Блазе ти, Кристоф! — въздишаше Оливие. — Би трябвало да ни заемеш малко от апетита си!

Здравето е заразително, както и болестта. Пръв изпита благотворното му въздействие самият Оливие. На него най-много му липсваше сила. Той се оттегляше от света, защото простащината го отвращаваше. Беше много крехък, за да стане голям творец въпреки широкия си ум и редките си дарования. Големият творец не е гнуслив. Първият закон за всяко здраво същество е да живее: този закон е още по-властен при гения; защото той живее още по-пълно. А Оливие бягаше от живота. Той витаеше в мира на поетическите си фикции — ефимерни, безплътни, нереални. Спадаше към елита, който в стремежа си към красота я търси в далечното или изобщо несъществуващо минало. Сякаш днешното питие на живота не е тъй упойващо като някогашното! Но прекият допир с живота е противен на уморените души. Те го понасят само през воала на миражите, изтъкан от отдалечението на миналото и от мъртвите слова на хората, които са живели някога. Приятелството на Кристоф изтръгваше постепенно Оливие от тези селения на изкуството. Слънцето започваше да прониква в тъмните убежища на душата му.

Инженер Елсбергер също бе засегнат от заразителния оптимизъм на Кристоф. Не се забелязваше обаче промяна в привичките му. Те бяха здраво вкоренени у него; не трябваше също да се очаква, че ще стане по-инициативен, за да напусне Франция и да опита щастието си другаде. Това би значело да се иска много от него. Но той изоставяше апатията си; придобиваше наново вкус към изследвания, книги, научни трудове, които отдавна бе изоставил. Много биха го учудили, ако му кажеха, че Кристоф е допринесъл донякъде за пробуждане на интереса му към неговата професия. А най-учуден би бил навярно самият Кристоф.

* * *

От всички обитатели в къщата той най-бързо се свърза с малкото семейство от втория етаж. Неведнъж, минавайки пред вратата им, той се бе вслушвал в звуците на пианото: младата госпожа Арно свиреше с много усет, когато бе сама. Затова той им изпрати билети за концерта си. Те му благодариха горещо. Оттогава той се отбиваше сегиз-тогиз у тях вечер. Никога вече не можа да чуе младата жена да свири: тя беше прекалено стеснителна, за да свири пред чужд човек дори когато бе сама, откакто знаеше, че някой може да я слуша от стълбището, свиреше само под сурдинка. Кристоф обаче им свиреше; а освен това дълго разговаряха. Мъжът и жената проявяваха такава сърдечна правдивост при тези разговори, че Кристоф бе очарован. Той не вярваше, че французи можеха да обичат толкова много музиката.

— Мислиш така, защото досега си срещал само музиканти — казваше му Оливие.

— Знам — отвръщаше Кристоф, — че музикантите най-малко обичат музиката, но все пак не можеш да ме накараш да повярвам, че хората от твоята порода са цял легион във Франция.

— Няколко хиляди все пак.

— Тогава това е епидемия, някаква съвсем неотдавнашна мода?

— Не е мода — обясни му Арно. — „Който умее да свири нежно на някой инструмент или по рождение има сладък глас и не се радва, не се вълнува, не трепва от глава до пети очарован приятно, и не може да излезе извън себе си, е явно човек с изкълчена, порочна, извратена душа и трябва да се пазите от него, както от човек, нещастен по рождение…“

— Това ми е познато — заяви Кристоф. — Писал го е моят приятел Шекспир.

— Не — възрази кротко Арно. — Писал го е нашият Ронсар, живял преди него. Виждате, че тази мода във Франция не датира от вчера.

Кристоф не се учудваше, че и във Франция обичат музиката, изненадваше се, че и там обичат, кажи-речи, същите произведения, както в Германия. В артистичния свят и сред парижките сноби, с които най-напред се бе запознал, добрият тон изискваше да се отнасят към немските композитори като с прочути чужденци, от които охотно се възхищаваха, без да ги приемат напълно: на драго сърце се подиграваха на тромавостта на Глук, на варварската музика на Вагнер и им противопоставяха френската изтънченост. Затова Кристоф вече не вярваше, че някой французин може да разбере немските творби, особено така, както ги изпълняваха във Франция. Беше се върнал възмутен от една опера на Глук: изобретателните парижани не се бяха посвенили да гримират страшния старец! Бяха го разкрасили и окичили с гирлянди, смекчаваха ритъма му, подправяха музиката му с импресионистични отсенки, будещи нездрава нега… Клетият Глук! Какво бе останало от сърдечното му красноречие, от нравствената му чистота, от съвсем разголената му скръб? Дали това бе резултат от неспособността на французите да ги почувствуват? Обаче сега Кристоф виждаше колко дълбоко и нежно новите му приятели обичаха именно най-съкровеното в немската душа, в старите Lider, у немските класици. Той ги питаше дали е вярно, че тези немски композитори им са чужди и че французите могат да обичат само композитори от своята нация.

— Не е вярно! — възразяваха те. — Нашите критици си позволяват да говорят от наше име. Тъй като са послушни слуги на модата, твърдят, че и ние я следваме сляпо. Забавни същества! Те искат да ни научат какво било и какво не било френско! На нас, потомци на стара Франция!… Идват да ни учат, че Франция била въплътена у Рамо — или у Расин — и никъде другаде! Като че ли Бетховен, Моцарт, Глук не са сядали край нашето огнище, не са бдели заедно с нас край леглото на любимите ни същества, не са споделяли мъките ни, не са съживявали надеждите ни… Като че ли не са станали членове на нашето семейство! Ако смеем да изразим гласно мисълта си, по-скоро някой френски композитор, препоръчван от парижките критици, би бил чужденец за нас.

— Истината е — каза Оливие, — че ако има граници в изкуството, те са не толкова национални, колкото социални бариери. Не зная дали можем да говорим за немско или френско изкуство, но съществува изкуство на богаташите и изкуство на хората, които нямат пари. Глук е буржоа, той е от нашата класа. А еди-кой си френски музикант, когото се въздържам да назова по име, не е: макар и роден буржоа, той се срамува и се отрича от нас; ние също се отричаме от него.

Оливие беше прав. Колкото повече опознаваше французите, толкова повече Кристоф се изненадваше от сходството между обикновените хора във Франция и Германия. Двамата Арно му напомняха милия му стар Шулц с неговата така чиста, така безкористна любов към изкуството, себеотрицанието му, предаността му към красивото. И той ги обикваше заради неговата памет.

Кристоф установяваше не само колко са безсмислени духовните граници между честните хора от различни нации, той осъзна колко са безсмислени и границите между различните схващания на честните хора от една и съща нация. Благодарение на него, без той да полага специални усилия в това направление, двама души, които привидно много мъчно можеха да се разберат, се опознаха взаимно: абат Корней и господин Ватле.

Кристоф заемаше книги за прочит и от двамата и с безцеремонност, която неприятно изненадваше Оливие, ги даваше също ту на единия, ту на другия. Абат Корней не се дразнеше от това; той имаше усет за човешките души; без да се издава с нещо, четеше в душата на младия си съсед и съзираше религиозните елементи в нея, които самият Ватле не подозираше. Начало на сближението постави едно томче от Кропоткин, взето от Ватле; и тримата обичаха Кропоткин по различни съображения. Те случайно се срещнаха веднъж у Кристоф. Отначало Кристоф се уплаши да не би гостите му да си разменят неприятни реплики. Напротив, те се държаха съвършено вежливо един към друг. Разговаряха по безопасни въпроси: за пътуванията си, за опита си от общуването с хората. Откриха, че и двамата са изпълнени с благост и евангелски дух, с химерични надежди въпреки всички поводи за отчаяние. Изпитаха внезапна симпатия един към друг, примесена с лека насмешка. Много сдържана симпатия. Никога не повдигнаха въпроса за техните убеждения. Срещаха се рядко и не търсеха повод за среща, но когато се видеха, изпитваха искрено удоволствие.

От двамата по-независим всъщност се оказа абат Корней. Кристоф не очакваше това. Постепенно откриваше величието на неговата религиозна, но свободна мисъл, мощният му спокоен мистицизъм, без никаква трескавост, който проникваше във всички мисли на свещеника, всички негови ежедневни постъпки, цялото му схващане за вселената, който го караше да живее в Христос, както според неговото убеждение Христов е живял в бога.

Не отричаше нищо, никоя жизнена сила. За него всички писания, и стари, и съвременни, религиозни и светски, от Мойсей до Бертольо, бяха достоверни, свещени, израз на бога. Светото писание беше само най-богатият екземпляр, както църквата представляваше най-висшият елит на обединените в бога братя. Но нито свещеното писание, нито Църквата можеха да затворят духа в неподвижна истина. Християнството беше живият Христос. Световната история беше само историята на постоянното разрастване на идеята за бога. Разрушението на Ерусалимския храм, разорението на езическия свят, провалянето на кръстоносните походи, плесницата, ударена на Бонифаций VIII, земята, запратена отново от Галилей в шеметната шир, безкрайната сила на най-малките в сравнение с най-великите, краят на кралската власт и на Конкордатите, всичко това объркваше временно съзнанието на хората. Едни се вкопчваха отчаяно в това, което падаше, други улавяха наслуки някоя дъска и се спускаха по течението. Абат Корней се питаше само „Къде са хората? Къде е това, което ги поддържа в живота?“ Защото той бе убеден: „Там, където е животът, там е бог.“ Ето защо изпитваше симпатия към Кристоф.

Кристоф от своя страна с удоволствие се вслушваше отново в красивото звучене на една възвишена вярваща душа. То будеше у него дълбоки далечни отгласи. По силата на вечната реакция, която у силните натури е жизнен инстинкт, инстинкт за самосъхранение, удар с веслото, който възстановява застрашеното равновесие и дава нов устрем на лодката, прекаленото съмнение и отвращението от парижкия сенсуализъм бяха възкресили от две години бог в сърцето на Кристоф. Не може да се каже, че той вярваше в него. Отричаше съществуването му. Но беше преизпълнен с него. Абат Корней му казваше, усмихвайки се, че подобно на добрия исполин, неговия патрон, и той носи в себе си бог, без да съзнава.

— На какво се дължи тогава, че не го виждам? — питаше Кристоф.

— Вие сте като хиляди други хора: виждате го всеки ден, без да подозирате, че е той. Бог се разкрива на всички под различни форми — на едни в обикновения им живот, както на свети Петър в Галилея, на други (например на вашия приятел Ватле), както на свети Тома — чрез ранните и чрез изцелените страдания, на вас — чрез достойнството на вашия идеал: „Noli me tangere“[7]; един ден ще го познаете.

— Никога няма да се откажа — заяви Кристоф. — Аз съм свободен.

— Вие сте още по-свободен, когато вярвате в бога — отвърна невъзмутимо свещеникът.

Кристоф обаче не допускаше да го направят християнин против волята му. Той се бранеше с наивно усърдие, като че ли имаше значение дали ще залепят на убежденията му един или друг етикет. Абат Корней го слушаше с едва доловима ирония на духовно лице, но много добросърдечно. Той се отличаваше с неизменно търпение поради привичките си на вярващ. Изпитанията на съвременната църква го бяха калили; макар и да го бяха потопили в дълбока меланхолия и да бяха предизвикали мъчителни духовни кризи, те не бяха накърнили същността му. Естествено жестоко бе, че висшестоящите духовници го потискаха, че епископите дебнеха постъпките му също така ревностно, както и свободомислещите, които се стремяха да използуват убежденията му, да си послужат с него в борбата си против неговата вяра; еднакво неразбран и преследван както от единоверците, така и от враговете на религията си. Невъзможно бе да се съпротивлява; трябваше да се подчини. Невъзможно беше да се подчини дълбоко в себе си: защото съзнаваше, че авторитетните лица се заблуждават. Измъчваше се, ако не каже какво мисли. Измъчваше се, ако каже и бъде погрешно изтълкуван. Без да говорим за душите, за които отговаря, които очакват от него съвет, помощ, които страдат… Абат Корней страдаше и заради тях, и заради себе си, но търпеше страданията с примирение. Той знаеше колко малко значат дните на изпитания в дългата история на църквата. Само че, понеже постоянно се затваряше в мълчаливото си примирение, той постепенно се обезкървяваше, ставаше плах, страхуваше се да заговори, мъчно предприемаше каквото и да било и постепенно се поддаваше на безмълвно вцепенение. С тъга си даваше сметка, че се плъзга по наклона, но не реагираше. Срещата с Кристоф бе много полезна за него. Младежкият плам, топлото и наивно участие, което му засвидетелствуваше неговият съсед, неговите понякога нескромни въпроси му действуваха благотворно. Кристоф го принуждаваше да се върне в обществото на живите.

Електротехникът Обер се срещна с него у Кристоф. Като видя свещеника, той повдигна рамене. С усилие скри отвращението си. Дори когато тази първа реакция бе победена, той продължаваше да се чувствува неловко с дългополия човек, който бе за него неподдаващо се на определение същество. Все пак удоволствието да разговаря с добре възпитани хора взе връх над антиклерикализма му. Изненада го любезният тон, установен между Ватле и абат Корней; още повече се изненада, че свещеникът се оказа демократ, а революционерът — аристократ: това объркваше всичките му досегашни представи. Напразно се опитваше да ги класира в някоя от известните му категории; защото му бе необходимо да класира хората, за да ги разбере. Не беше лесно да намери подразделение, в което да вмъкне спокойната гордост на този свещеник, който беше чел Анатол Франо и Рьонан и говореше спокойно, честно и правдиво за тях. В областта на науката абат Корней имаше за принцип да се вслушва в мнението на хората, които знаят, а не на тези, които командуват. Уважаваше авторитета на властта, но той не бе за него от същото естество, както авторитета на науката. Плът, дух милосърдие, три степени, три стъпала на божествената стълба, стълбата на Яков. Естествено нашият Обер съвсем и не подозираше неговото душевно състояние. Абат Корней казваше кротко на Кристоф, че Обер му напомня френските селяни, които бе срещнал. Млада англичанка ги пита за пътя. Говори им на английски. Те я изслушват, без да разберат. На свой ред й заговарят на френски. Тя не разбира. Те я поглеждат съжалително, поклащат глава и казват, като се залавят отново за работата си:

— Не е ли жалко наистина! Толкова хубаво момиче!…

В първите дни, поразен от начетеността и изтънчените маниери на свещеника и Ватле, Обер мълчеше и жадно поглъщаше думите им. Постепенно започна да се намесва и той, поддавайки се на наивното наслаждение, което изпитваше, когато философствуваше. Изложи им обърканите си схващания. Двамата го слушаха любезно, като леко му се надсмиваха в себе си. Обер бе очарован и не се задоволи с това; той прекали и скоро злоупотреби с неизчерпаемото търпение на абат Корней. Прочете му своите произведения. Свещеникът ги изслуша с примирение; не му досаждаха много: той се вслушваше не толкова в думите, колкото в душата на четящия. Пък и както каза на Кристоф в отговор на съчувствията му:

— Чудо голямо! И без това слушам какви ли не глупости!

Обер беше признателен на Ватле и на абат Корней. И тримата, без да се мъчат да се разберат взаимно, бяха почнали да се обичат, като самите те не съзнаваха много ясно защо. Изненадваха се, че се оказаха така близки един на друг. Никога не биха предположили преди това. Кристоф ги обединяваше.

Той имаше невинни съюзнички и в трите деца, двете момиченца на Елсбергер и осиновеното момиченце на Ватле. Беше се сприятелил с тях. Натъжаваше го усамотението им. Понеже много бе говорил и на двете сестрички за непознатата им малка съседка, той събуди у тях неудържимо желание да се запознаят с нея. Правеха й знаци от прозорците; разменяха бегли реплики по стълбището. Толкова настояваха, подтикнати от Кристоф, че издействуваха от родителите си разрешението да се срещнат с нея в Люксембургската градина. Кристоф, щастлив от успеха на тактиката си, отиде да ги види първия път, когато децата се срещнаха там. Завари ги смутени и неловки: те се държаха изкуствено и не умееха още да се радват на толкова новото за тях щастие. Той ги размрази за миг, измисли им игри, гоненица, лов: самият той участвуваше с такова увлечение, сякаш бе на десет години; разхождащите се в градината хора хвърляха развеселени погледи към едрия младеж, който се гонеше, надавайки викове, и се въртеше около дърветата, гонен от трите момиченца. Тъй като родителите все още не преодоляваха мнителността си и не бяха особено склонни да подновят често разходките в Люксембургската градина — не можеха да наблюдават отблизо децата си, — Кристоф изнамери начин да накара майор Шабран, който живееше в партера, да покани децата да играят в градината на самата къща.

Той случайно бе установил връзка с него: случаят винаги идва сам при хората, които го търсят. Работната маса на Кристоф беше пред прозореца. Вятърът отнесе няколко нотни листа в градината долу. Кристоф изтича да ги прибере, както си беше гологлав и разгърден. Мислеше, че ще му отвори прислугата. Но на прага застана дъщерята. Малко смутен, той й обясни защо бе дошъл. Тя се усмихна и го покани да влезе; отидоха в градината. Когато събра листовете си, той се накани да си ходи и тя го изпрати до вратата, но тъкмо в този миг се натъкнаха на бившия офицер, който се прибираше в къщи. Майорът погледна изненадан гостенина по домашни дрехи. Момичето му го представи смеешком.

— А, вие сте музикантът, така ли? — каза офицерът. — Много ми е приятно! Ние сме събратя.

И той му стисна ръка. Те заговориха с дружелюбен насмешлив тон за концертите, които си даваха един на друг; Кристоф на пианото, а майорът — на флейтата. Кристоф искаше да си отиде, но майорът не го пусна: беше се увлякъл вече в нескончаемите си разсъждения върху музиката. После внезапно ги прекъсна и предложи:

— Искате ли да видите моите „топове“[8].

Кристоф го последва, питайки се защо ли го интересува неговото мнение за френската артилерия. Майорът му показа победоносно своите музикални канони, изобретателни композиции, които можеха да се изпълняват като се започне от края или на четири ръце, като единият изсвири страницата от горе на долу, а другият — обратно бивш възпитаник на Политехниката, майорът открай време обичаше музиката, но той обичаше главно в нея трудните задачи; музиката му се струваше — тя действително е отчасти това — великолепно упражнение за ума; и той се мъчеше да измисля и да решава загадъчни музикални построения, едно от друго по-екстравагантни и по-безсмислени. Не бе имал естествено много време, за да се отдава на манията си по време на военната кариера; но откакто бе излязъл в пенсия, с голямо увлечение й посвещаваше дните си. Изразходваше за нея същата енергия, която някога бе влагал, за да преследва през африканските пустини бандите на негърските крале или да се изплъзва от техните засади. Кристоф се забавляваше с неговите музикални игри и дори на свой ред му зададе една по-трудна гатанка. Офицерът бе очарован: те устроиха състезание по ловкост. Заваляха музикални ребуси от едната и от другата страна. След като се позабавляваха доста време, Кристоф се качи у дома си. Още следващата сутрин майорът му прати нова гатанка, истинска главоблъсканица, над която майорът бе мислил част от нощта. Кристоф отговори. И състезанието се поднови до деня, когато Кристоф, отегчен, заяви, че е победен: офицерът не можеше да си намери място от задоволство. Този успех беше за него едва ли не разплата с Германия. Покани Кристоф на обед. Откровеността на Кристоф, който заяви, че композициите на майора са много слаби и започна да протестира, когато Шабран опропасти на хармониума си едно анданте от Хайдн, окончателно спечели домакина. От този ден те доста често разговаряха. Само че вече не за музика. За Кристоф не беше кой знае колко интересно да слуша несъстоятелните му мнения по този въпрос; затова той предпочиташе да насочва разговора им към военни теми. Майорът това и чакаше; музиката беше за този нещастник принудително развлечение — всъщност той скучаеше.

Охотно се спусна да разказва на Кристоф за африканските си походи. Невероятни приключения, достойни за Писаро и Кортес! Пред смаяния взор на Кристоф оживяваше тази удивителна варварска епопея; нямаше представа за нея; самите французи, почти всички, са в същото неведение, а в продължение на двадесет години шепа френски завоеватели изразходваха в нея своя героизъм, изобретателното си дръзновение и свръхчовешка енергия; загубени в черния континент, лишени от най-елементарни възможности за действие, водейки борбата винаги против волята на страхливото обществено мнение и на правителството и завоювайки за Франция, въпреки самата Франция, империя, по-голяма от нея. От тази борба лъхаше на мощна радост и кръв и Кристоф виждаше над нея съвременните кондотиери, героични авантюристи, немислими в днешна Франция, която сега със срам разпознава в тях свои чеда и свенливо се стреми да ги потули в сянка. Гласът на майора звучеше бодро, когато извикваше на живот тия свои спомени; той ги разказваше с весело добродушие, като изпъстряше странно епичните битки със спокойни описалия на геоложкия строеж на земите, на нападенията в тила на противника, лова на хора, когато едно след друго си ту ловец, ту дивеч, в безпощадната схватка на живот и смърт. Кристоф го гледаше, слушаше и изпитваше състрадание към този красив човешки екземпляр, принуден да бездействува, да убива скуката чрез смешни игри. Питаше се как е могъл да се примири с подобна участ. Зададе и на него същия въпрос. Все още злопаметен, майорът отначало не изглеждаше особено склонен да обясни основанията си пред един чужденец. Но французите са словоохотливи, особено когато става въпрос да се обвиняват взаимно.

— Какво искате да правя в днешната им армия? Моряците се занимават с литература; пехотинците се увличат по социология. Занимават се с каквото щат, само не с война. Не подготвят вече за нея, подготвят против нея; занимават се с философия на войната… Философия на войната! Игра на бити магарета, които размишляват какви удари ще получат един ден! Да мъдрувам, да философствувам, а не, това не е за мене! По-добре да си стоя у дома и да си съчинявам канони!

От свян той не признаваше най-важните си огорчения: породилото се подозрение между офицерите вследствие призива към доносничество, унижението да се подчиняваш на безочливите заповеди на невежи и престъпни политици, мъката на войниците, използувани за най-долни полицейски задачи, за описи на църкви, за потискане на работнически стачки, в служба на интереса и злобата на партията на власт — антиклерикалните радикали — против останалия народ. И отвращението на стария африкански воин към новата колониална войска, включваща в състава си предимно измета на нацията, за да угоди на егоизма на останалите, които се отказват от честта и от опасностите свързани с отбраната на „голяма Франция“, отвъдморската Франция. Не бе работа на Кристоф да се намесва в тия чисто френски спорове — те не го засягаха, но той съчувствуваше на стария офицер. Каквото и да мислеше за войната, беше убеден, че войската е създадена, за да създава войници, както предназначението на ябълковото дърво е да ражда ябълки, и е погрешно да се присаждат към нея политици, естети и социолози. Все пак не му беше ясно защо този силен мъж е отстъпил мястото си на други. Щом не се бориш против враговете си, значи, си върл враг на самия себе си. У всички що-годе ценни французи се долавяше известен вкус към абдикиране, някакво странно оттегляне. Кристоф го съзираше в по-трогателен аспект у дъщерята на офицера.

Тя се казваше Селин. Имаше тънки, опънати назад по китайски маниер коси, грижливо сресани, които откриваха високото й обло чело, заостреното й ухо, мършавите бузи и нежна брадичка, миловидни като у селянка, хубави черни очи, умни, доверчиви, много нежни, очи на късогледа девойка, възголям нос, малка бенка над горната устна, безмълвна усмивка, която я караше да издава напред в мила гримаса долната си, сочна устна. Беше добра, дейна, остроумна, но абсолютно лишена от любознателност. Четеше малко, не познаваше никак съвременната литература, не ходеше никога на театър, нито пътуваше (пътуванията досаждаха на баща й, който бе пътувал доскоро!), не участвуваше в никакво светско благотворително начинание (баща й се отнасяше критично към тази дейност), не се стремеше да разшири образованието си (той се подиграваше с учените жени), почти не мърдаше от малката градина под високите четири стени, прилична на кладенец. Не се отегчаваше особено много. Залисваше се, както можеше, и се бе примирила, без да загуби доброто си настроение. От нея и от скромния декор, който всяка жена си създава несъзнателно където и да се намира, лъхаше атмосферата на Шарден: топло мълчание, спокойни лица и внимателно, леко мудно изпълнение на обичайната работа; поезията на ежедневния живот, на навика, на предвидените мисли и жестове в същия час и по същия начин, които въпреки това са любими; проникновена нежност; ведрата посредственост на благородните буржоазни души: съвест, честност, правдивост, спокойни занимания, мирни, но все пак поетични удоволствия. Здраво изящество, духовна и физическа чистота: всичко това мирише на пухкав хляб, лаванда, прямота и доброта. Мир в природата и в хората, покой на старите къщи и на усмихнатите души…

Топлото доверие на Кристоф привличаше хорското доверие и той много се бе сприятелил с нея. Разговаряха доста свободно. Накрая той започна да й задава въпроси, на които тя отговаряше за голямо свое удивление: казваше му неща, които не бе споделяла с никого.

— Защото не се боите от мене — обясняваше й Кристоф. — Няма опасност да се влюбим един в друг. Ние сме си само приятели.

— Колко сте мил! — отвръщаше му тя смеешком.

Нейната здрава природа, също както у Кристоф, не допускаше любовното приятелство, чувство, към което се домогват съмнителните души: те никога не са наясно с чувството си. Веднъж той я попита какво прави някои следобеди, когато седи на пейката си в градината с ръкоделие на колене, без да го докосне и без да мръдне с часове. Тя се изчерви и възрази, че не стои така с часове, а само по няколко минути от време на време, най-много четвърт час, „за да продължи приказката си“.

— Каква приказка?

Приказката, която си разказвала.

— Вие си разказвате приказки? О, разкажете ги и на мене!

Тя му заяви, че е много любопитен. Довери му само, че не била героиня на историите, които си измисляла.

Той се изненада.

— След като се мъчите да ги измисляте, по-естествено би било да си разказвате собствената си история, разкрасена, да си мечтаете за по-щастлив живот.

— Не бих могла — отвърна му тя. — Това би ме отчаяло.

Тя отново се изчерви, че му е разкрила част от съкровените си мисли, после поде:

— Освен това, когато съм в градината и ме лъхне ветрец, аз се чувствувам щастлива. Градината ми се струва жива. А когато вятърът е буен и идва отдалеч, той ми разказва толкова неща!

Въпреки сдържаността й Кристоф долавяше дълбоката печал, затаена под доброто й настроение и работливостта й, която — тя ясно съзнаваше това — беше съвсем безцелна. Защо не се опита да се освободи? Тя е създадена за деен и полезен живот. Тя изтъкваше обичта на баща си, който не можеше да си представи да се раздели с нея. Кристоф напразно възразяваше, че силният и енергичен офицер не се нуждае от нея, че човек с неговата закалка спокойно може да остане сам и няма право да жертвува живота й. Тя защищаваше баща си. Лъжейки благородно, твърдеше, че не той я принуждава да остане при него, а тя не би могла да се реши да го напусне. До известна степен това отговаряше на истината. Изглеждаше решено за вечни времена не само за нея и за баща й, но и за всички околни, че нещата трябва да бъдат така, а не иначе. Тя имаше женен брат, който намираше за напълно естествено тя, а не той да се грижи за бащата. Самият той се занимаваше само със собствените си деца. Обичаше ги с ревнива обич, не им оставяше никаква инициатива. Тази любов беше за него и главно за жена му доброволна верига, която тегнеше над живота им и обвързваше всяко тяхно движение; като че ли, щом имаш деца, личният ти живот е свършен и трябва завинаги да се откажеш от собственото си развитие; този деен, умен, още млад мъж изчисляваше колко години още му остават да работи, преди да се пенсионира. Прекрасни хора, които линееха в атмосферата на семейна любов, толкова дълбока, но и толкова задушаваща във Франция. Тази любов е толкова по-потискаща, защото френските семейства са малочислени до крайност: баща, майка, едно-две деца. Трескава, страхлива любов, ограничена до най-близките, както скъперникът стиска шепата злато.

Едно случайно обстоятелство засили интереса на Кристоф към Селин и му доказа характерното за французите ограничаване на чувствата, страхът им да живеят и да вземат това, което им се полага.

Инженер Елсбергер имаше брат, десет години по-млад от него, също инженер. Добър мъж, както толкова други, от порядъчно буржоазно семейство, с артистични наклонности: тези младежи биха желали да се занимават с изкуство; но не биха желали също да загубят буржоазното си положение. Всъщност този проблем никак не е труден; и повечето хора на изкуството днес са го разрешили без опасност. Трябва просто да имаш желание, а не всички са способни дори за това малко усилие на волята; те не са достатъчно уверени, че наистина желаят това; и с постепенното укрепване на материалното им благополучие, те се оставят на течението, без да се бунтуват и без да протестират. Не бихме могли да ги упрекнем, ако са добри буржоа вместо посредствени творци. Но често дълбоко в тях остава тайно неудовлетворение поради разочарованието им, qualis artifex pereo, прикрито горе-долу под така наречената философия; то трови живота им, докато изхабяването с течение на годините и новите грижи не заличат следата на старото огорчение. Такъв бе случаят и с Андре Елсбергер. Той би желал да пише, но брат му, тесногръд в схващанията си, бе пожелал и той да влезе като него в научното поприще. Андре беше умен и умерено надарен без разлика за какво — и за наука, и за литература. Не беше много уверен, че е човек на изкуството, но затова пък беше напълно уверен, че е буржоа. Беше се подчинил, отначало уж временно — всеки знае какво значи тази дума — на волята на брат си; беше постъпил в Политехниката не между първите и беше я завършил по същия начин, а оттогава вършеше занаята си на инженер добросъвестно, но без никакво увлечение. Естествено беше загубил по този начин и малкото си артистични предразположения и затова говореше с насмешка за тях.

— Освен това — Кристоф разпознаваше песимистичните разсъждения на Оливие — животът не си струва труда да се тормозиш, че не си избрал правилно попрището си. Не е ли все едно дали ще има един посредствен поет повече или по-малко…

Двамата братя се обичаха; те имаха същата нравствена закалка, но не се разбираха, когато бяха заедно. И двамата на времето бяха привърженици на Драйфус. Само че Андре привлечен от синдикалистите, беше противник на войната, а Ели беше патриот.

Случваше се Андре да дойде при Кристоф, без да се отбие при брат си; Кристоф се учудваше, защото между него и Андре нямаше голяма симпатия. Андре винаги се оплакваше от някого или от нещо, а това беше уморително. А когато Кристоф говореше, Андре не го слушаше Затова Кристоф не се мъчеше да скрие от Андре, че неговите посещения му изглеждат безсмислени; Андре обаче не обръщаше внимание и като че ли не забелязваше държането на Кристоф. Най-сетне Кристоф откри разгадката в деня, когато видя, че гостът му се е навел през прозореца и изглежда много по-заинтересуван от това, което стана в градината, отколкото от думите на Кристоф. Той му го каза. И Андре охотно му довери, че наистина познава госпожица Шабран и че тя има дял в посещенията му у Кристоф. Езикът му постепенно се развърза и той призна, че изпитвал отдавна приятелски чувства към девойката, дори нещо повече: семейство Елсбергер било отдавна близко със семейството на майора, но след дълга дружба политиката ги разделила; и оттогава изобщо не се виждали. Кристоф не скри, че това му се струва глупаво. Не можеха ли да запазят убежденията си и да продължават да се уважават? Андре заяви, че той е свободен духом, но призна, че проявява нетърпимост по два-три въпроса, по които според него не било позволено човек да има различно мнение — и той спомена прословутата афера Драйфус. И както бе прието, наговори куп безсмислици по този повод. Този навик на французите бе добре познат на Кристоф и той не се опита да спори с Андре. Само го попита дали според него ще се наложи някога край на тази афера, или проклятието й вечно ще тегне над внуците и правнуците им. Андре се разсмя. Той не отговори на Кристоф, но с умиление възхвали качествата на Селин Шабран, като обвини в егоизъм баща й, който намира за съвсем естествено тя да се жертвува за него.

— Защо не се ожените за нея, ако я обичате и ако и тя ви обича?

Андре изказа съжалението си, че Селин е ревностна католичка. Кристоф го помоли да му обясни какво разбира под това. Андре каза какво има пред вид: тя била истински вярваща, изцяло в плен на своя бог и неговите служители.

— Че какво значение има това за вас?

— Голямо; не желая жена ми да принадлежи на никого друг освен на мене.

— Как? Вие ревнувате дори от идеите на жена ви? Ами че тогава вие сте по-егоистичен дори от майора!

— Можете да казвате каквото си щете! Нима бихте се влюбили в жена, която не обича музиката?

— Това ми се е случвало вече!

— Как може да се живее заедно, ако не се мисли по същия начин?

— Оставете на мира мислите си! Ах, клети приятелю! Всички идеи не струват пукната пара, когато човек обича. Какво ме интересува, че жената, която обичам, обича като мен музиката? Самата тя е музиката за мен! Когато като вас човек е имал щастието да срещне мило момиче и двамата се обичат взаимно, нека всеки от своя страна вярва в каквото ще! В крайна сметка всички идеи имат, кажи-речи, еднаква стойност; и има само една истина на този свят: любовта.

— Говорите като поет. Не виждате живота. Познавам много семейства, които са се измъчвали от духовното разединение.

— Защото не са се обичали достатъчно. Трябва да знаеш какво искаш.

— Да искаш, не значи да можеш. Дори и да бих желал да се оженя за госпожица Шабран, не бих могъл.

— Любопитен съм да зная защо.

Андре заговори за своите задръжки: още не бил обезпечил материалното си положение; не бил богат; здравето му не било блестящо. Питал се дали има право да се жени. Такава голяма отговорност… Нямаше ли опасност да направи нещастна любимата девойка, а и самия себе си, без да говори за децата, които ще дойдат?… По-добре да почака или да се откаже.

Кристоф повдигна в недоумение рамене.

— И това ако е любов! Ако ви обича, тя ще бъде щастлива да се жертвува за вас. А що се отнася до децата, вие, французите, сте смешни хора. Не бихте желали да създадете деца, освен ако сте сигурни, че ще станат закръгленички рентиери без никакви трудности в живота… Защо, дявол взел го? Какво ви засяга вас; вашата задача е само да им дадете живот, да им вдъхнете любов към живота и смелост да се борят за него. Останалото… дали ще живеят, или ще умрат… е съдбата на всички живи същества. Нима е по-добре да се откажеш от живота, отколкото да се изложиш на опасностите му?

Здравата увереност, която се излъчваше от Кристоф, се предаваше и на събеседника му, но той все още не се решаваше.

— Да, може би…

Но си оставаше само с добрите намерения. И той като другите изглеждаше лишен от воля и неспособен за действие.

* * *

Кристоф започна да се бори срещу тази инертност, на която се натъкваше у повечето си приятели французи; инертност, странно съчетана с усърдна и доста често трескава дейност. Почти всички негови познати от различните буржоазни среди бяха недоволници. Почти всички бяха еднакво отвратени от господарите на деня и от тяхната покварена мисъл. Почти у всички едно и също тъжно и гордо съзнание, че спрямо душата на тяхната нация е извършено предателство. И това огорчение на победени индивиди и класи не се дължеше на лични оскърбления; не поради тази причина те бяха изместени от дължимите им отговорни места, от дейния живот и се бяха превърнали в чиновници в оставка, човешки енергии без приложение, стара аристокрация, оттеглила се в земите си и скрила се там като ранен лъв, за да умре. Причината се коренеше в глухото, дълбоко, всеобщо чувство на духовен бунт: то се срещаше навсякъде: във войската, в магистратурата, в университета, в администрацията, във всички важни звена на управленческата машина. Обаче тези недоволници бездействуваха. Бяха предварително обезсърчени; само повтаряха:

— Няма какво да се прави.

И отклонявайки плахо мисълта и думите си от тягостните въпроси, те търсеха убежище в семейния живот.

Да се бяха оттеглили само от политическа дейност! Не, дори в тесния кръг на ежедневната си деятелност всеки от тези порядъчни хора предпочиташе да бездействува. Търпяха унизителни компромиси с мерзавци, които презираха, въздържайки се да поведат борба с тях, смятайки я предварително за безполезна. Защо например тези творци, композиторите, които Кристоф познаваше, понасяха, без да протестират, безочието на всевъзможни клоуни от печата, които издевателствуваха над тях. Там имаше невероятни глупаци, пословично невежи in omni re scibili[9], които въпреки това се ползуваха от всесилен авторитет на in omni re scibili. Те не си даваха труд дори да пишат статиите или книгите си: имаха секретари, жалки гладни бедняци, готови да продадат душата си, ако изобщо имаха душа, за хляб и жени. В Париж това не беше тайна за никого. Въпреки това обаче те продължаваха да властвуват и се отнасяха високомерно с хората на изкуството. Кристоф крещеше от ярост, когато четеше някои техни дописки.

— Ах, мерзавците!

— На кого се гневиш? — питаше го Оливие. — Пак на някой хубостник от Панаира на мисълта?

— Не, яд ме е на порядъчните хора. Мошениците си вършат своя занаят: лъжат, грабят, крадат, убиват. Но другите — хората, които им позволяват да вършат това, макар и да ги презират, са хиляди пъти по-достойни за презрение според мене. Ако техните колеги от печата, честните, образовани критици, и хората на изкуството, на чийто гръб се подвизават тези палячовци, не ги оставяха негласно да вършат това било от стеснителност, от страх да не се изложат или поради срамна пресметливост се щадят взаимно, сключили сякаш таен съюз с врага, за да останат на завет от ударите му, ако не им даваха възможност да се представят като техни закрилници и приятели, безочливата им власт щеше да рухне, станала за посмешище. Все същото малодушие във всички области на живота. Срещнах двадесетина честни хора, които ми казаха за един индивид: „Той е мошеник.“ Нямаше нито един, който да не го нарича „скъпи колега“ и да не му стиска ръката. „Мошениците са толкова много!“ — оправдават се те. Мухльовците са премного, вярно. Премного са подлите порядъчни хора.

— Добре де, какво искаш да правим?

— Действувайте самите вие като полиция! Какво чакате? Небето ли да се нагърби с вашите работи? Виж, погледни например какво става в този миг. От три дни вече вали сняг. Той задръства улиците, превръща вашия Париж в кална клоака. Какво правите вие? Протестирате срещу съответните служби, които ви оставят в мръсотията. Но опитвате ли се да излезете сами от нея? Боже опази! Стоите със скръстени ръце. Никой не се мръдва да разчисти поне тротоара пред къщата си. Никой не изпълнява своя дълг, нито държавата, нито отделните граждани: и едните, и другите се смятат квит, като се обвиняват взаимно. Толкова сте свикнали от дългите векове монархическо възпитание да не правите нищо по свой почин, че винаги имате вид на лапнимухи, очакващи чудо. Виждаш ли моето момче, ум и добродетели у вас колкото щеш, само че ви липсва кръв. Най-напред на тебе самия. Не умът и не сърцето боледува у вас. Животът линее. Животът си отива.

— Какво да се прави? Трябва да чакаме да се върне.

— Трябва да желаете връщането му. Трябва да желаете! И за тази цел преди всичко трябва да пуснете малко чист въздух у вас. Щом не искате да излизате от къщи, поне нека къщата ви да бъде здравословна. Оставили сте да я тровят миазмите на Панаира. Вашето изкуство и мисъл в двете си трети са покварени. А вие сте така обезсърчени, че дори и през ум не ви минава да се възмутите в най-добрия случай. Някои от вашите странни порядъчни хора стигат дотам в плахостта си, че си внушават, че те именно са виновни, а мошениците имат право. Не срещнах ли в твоето списание „Езоп“ подобни нещастни младежи, които си внушават, че обичат изкуство, което никак не им е по вкуса? Те се тровят без никаква наслада от раболепно подражание: и умират от скука, лъжейки себе си и другите.

Кристоф минаваше сред колебливците подобно на вятър, който разклаща задрямали дървета. Не се опитваше да им внуши своята мисъл; вдъхваше им само енергията да мислят сами. Казваше им:

— Прекалено смирени сте. Най-върлият ви враг е неврастеничното съмнение. Може и трябва да сме толерантни и човечни. Но не е позволено да се съмнявате в това, което смятате за правилно и вярно. Трябва да защищавате убежденията си. Каквито и да са силите ни, забранено е да се отказваме от борбата. И най-скромният човек на този свят има свой дълг, наравно с най-великия. Той има също — макар и да не съзнава — и известна власт. Не мислете, че личният ви бунт е напразен. Всяко силно съзнание, което се осмелява да се утвърди, представлява сила. Неведнъж сте виждали през последните години, че държавата и общественото мнение са принудени да се съобразяват с преценката на някой честен човек, разполагащ само с едно оръжие — духовната си сила, изявена публично, с неотстъпно упорство… А ако се питате какъв смисъл има да си давате толкова труд, какъв смисъл има да се борите, какъв смисъл има?… Е добре, знайте: има смисъл, защото Франция умира, защото Европа умира, защото нашата цивилизация, прекрасно дело, изградено с цената на хилядолетни страдания от човечеството, ще загине, ако не се борим. Отечеството е в опасност, европейското ни отечество и преди всичко вашето малко френско отечество. Вашата апатия го убива. То умира с всяка ваша енергия, която умира, с всяка ваша примирена мисъл, с всяко ваше безплодно добро намерение, с всяка капка от вашата кръв, която пресъхва ненужна… На крак! Трябва да се живее! Или пък, ако трябва да умрете, умрете поне прави!

* * *

Най-трудното обаче не беше да ги накара да действуват, а да ги накара да действуват заедно. Виж, по този въпрос те не се поддаваха на въздействие. Цупеха се един на друг. Най-добрите бяха най-упорити. Кристоф имаше не един такъв екземпляр в самата им къща. Феликс Вайл, инженер Елсбергер и майор Шабран живееха в безмълвна враждебност. А при това под различните етикети на национална или партийна принадлежност и тримата се стремяха към едно и също нещо. Вайл и майорът биха имали много основания да се разберат помежду си. По силата на едно от тия противоречия, разпространени сред интелектуалците, Вайл, макар и да не излизаше от книгите си и да водеше изключително духовен живот, беше страстно увлечен по военното дело. „Ние всички сме плюнки“ — е казал полуевреинът Монтен, прилагайки за всички хора това, което важи само за някои категории духове като тази, към която спадаше Вайл. Старият интелектуалец изпитваше истински култ към Наполеон. Обграждаше се с текстове и спомени, в които оживяваше разкрасената легенда за императорската епопея. Като толкова други свои съвременници и той бе заслепен от далечните лъчи на слънцето на славата. Участвуваше мислено в боевете, водеше сражения, обсъждаше военните операции; спадаше към стайните стратези, от които гъмжат академиите и университетите: те обясняват Аустерлиц и поправят грешките при Ватерло. Той пръв се подиграваше с тази „Наполеониада“; тя даваше храна на иронията му; но все пак продължаваше да се опиянява от тези красиви митове като дете, което си играе. Очите му се насълзяваха от някои епизоди: а когато си дадеше сметка за слабостта си, се превиваше от смях и се наричаше старо животно. Всъщност той беше привърженик на Наполеон не толкова от патриотизъм, колкото от интерес към приключенията и от платонична любов към подвизите. Независимо от това беше най-искрен патриот, по-привързан към Франция от много чисти французи. Френските антисемисти допускат престъпление и глупост, като отчайват с оскърбителните си подозрения родолюбивите чувства на евреите, живеещи във Франция. Извън основанията, поради които всяко семейство непременно се привързва след две-три поколения към земята, където се е заселило, евреите имат специални основания да обичат народа, който е носител на най-напредничавите идеи за интелектуална свобода в Западна Европа. Те го обичат още повече, защото от сто години насам са допринесли да стане такъв и тази интелектуална свобода е отчасти тяхно дело. Как няма тогава да я бранят срещу посегателствата на всяка феодална реакция? Ще услужите на врага, ако се опитате — както биха желали да сторят шайка престъпни безумци — да скъсате връзките на евреите с тяхното второ отечество.

Майор Шабран спадаше към неблагоразумните патриоти, подстрекавани от вестниците, които им представят всеки емигрант във Франция като неин скрит враг. Въпреки природната си отзивчивост тези хора си налагат да подозират, да мразят, да отричат благородното предопределение на нацията, в която са се влели много други нации. Затова Шабран си въобразяваше, че е длъжен да не обръща внимание на наемателя от първия етаж, макар и да би му било приятно да се запознае с него. Вайл от своя страна с удоволствие би разговарял с офицера; познаваше обаче национализма му и леко го презираше.

Кристоф имаше по-малко основания от майора да се интересува от Вайл. Но той не можеше да търпи несправедливостта. Затова защищаваше Вайл, когато Шабран го нападаше.

Когато веднъж майорът произнасяше обичайните си тиради против съществуващото положение във Франция, Кристоф му заяви:

— Вие сте виновни. Всички се отдръпвате. Щом работите във Франция не се развиват, както ви се ще, давате си шумно оставката. Човек би казал, че за вас е въпрос на чест да се обявите победени. Никога не съм виждал хора да загубват с такова въодушевление каузата си. Нека се разберем, майоре, нали сте воювали, нима може да се води сражение по този начин?

— Не става въпрос за сражение — отвърна майорът. — Не се бием против Франция. В такава борба трябва да се говори, да се обсъжда, да се гласува, да се объркаш с паплачта: това не е по мой вкус.

— Станали сте много гнуслив! Като че ли в Африка не сте виждали много по-неприятна паплач!

— Честна дума, не беше така противно. Освен това винаги можехме да им разбием муцуната. Пък и за да се бориш, са нужни войници. Там имах на разположение стрелците си. А тук съм сам.

— Не може да се каже обаче, че липсват честни хора.

— Къде са?

— Навсякъде.

— Че какво се маят тогава?

— И те са като вас: не правят нищо, твърдят, че не може да се направи нищо.

— Назовете ми поне един такъв човек.

— Мога да ви назова дори трима, и то в собствената ви къща.

Кристоф каза имената на Вайл — майорът възкликна — и на двамата Елсбергер — той подскочи.

— Евреинът и привържениците на Драйфус?

— Привържениците на Драйфус ли? Че нима има значение?

— Именно те погубиха Франция.

— Те я обичат толкова, колкото и вие.

— В такъв случай са безумци, вредни безумци!

— Не можете ли да бъдете справедлив с вашите противници?

— Разбирам се отлично с честни противници, които се сражават открито. Доказателството е, че разговарям с вас, господин немец. Уважавам немците, макар и да пожелавам да им върна някой ден с лихвата боя, който изтърпяхме от тях. Но другите, вътрешните врагове, не, това не е същото: те си служат с непочтени оръжия, с нездрава идеология, с отровено човеколюбие…

— Е, да, верен сте на духа на рицарите от Средновековието, когато за пръв път са се сблъскали с барута. Какво да се прави! Войната еволюира.

— Може! Но в такъв случай нека не се лъжем, нека признаем, че има война.

— Предположете, че общ враг заплашва Европа, няма ли да се съюзите с Германия?

— Ние вече го направихме в Китай.

— Но огледайте се наоколо! Нима вашата страна, нима всичките наши страни не са застрашени в героичния идеализъм на своите нации? Нима всички не са плячка на авантюристите в политиката и в мисълта? Не трябва ли да подадете ръка срещу този общ враг на тези ваши противници, които притежават душевна сила? Как може човек като вас да се съобразява толкова малко с действителността? Ето хора, които поддържат срещу вас различен от вашия идеал! Идеалът е сила, която не можете да отречете; в борбата, която сте започнали неотдавна, идеалът на вашите противници ви е победил. Вместо да се изтощавате в борба с него, защо не го използувате ведно с вашия идеал, защо не се борите рамо до рамо срещу враговете на всеки идеал, срещу използвачите на родината, срещу рушителите на европейската цивилизация?

— За сметка на кого? Би трябвало най-напред да се разберем. За тържеството на противниците ни ли?

— Когато сте били в Африка, не сте се интересували дали се биете за краля или за републиката. Мисля си, че мнозина от вас изобщо не са мислили за републиката.

— Пет пари не даваха за нея.

— Отлично! И Франция имаше изгода от това. Вие побеждавахте за нея и за самите вас. Добре, правете същото и тук! Разширете фронта. Не се заяждайте взаимно за дребни политически или религиозни различия. Това са глупости. Не е кой знае колко важно дали вашата нация е първородна дъщеря на църквата или на разума. Важното е тя да живее! Всичко, което възпява тържеството на живота, е благотворно. Съществува само един враг — използваческият егоизъм: той пресушава и замърсява изворите на живота. Възпявайте силата, възпявайте светлината, любовта към живота, радостта от саможертвата. И никога не оставяйте на други грижата да действуват вместо вас. Борете се, борете се, обединете се! Хайде!

И той удари по клавишите първите тактове на марша в си бемол от „Симфонията с хорове“.

— Знаете ли — продължи той, като прекъсна свиренето, — ако бях на мястото на вашите музиканти — Шарпантие или Брюно (който носи дявола в себе си!), бих вмъкнал в една хорова симфония и „На оръжие, граждани!“, и „Интернационалът“, и „Да живее Анри IV!“ и „Боже, закриляй Франция!“, бих използувал всички средства — ето нещо такова! — и бих ви поднесъл такава яхния, че да си оближете пръстите! Би било порядъчно безвкусно — не по-безвкусно във всеки случай от техните композиции, — но бас държа, че ще влее огън във вените ви и, щете не щете, ще ви поведе на борба!

Кристоф се смееше от все сърце.

И майорът се смееше.

— Голям симпатяга сте, господин Крафт. Жалко, че не сте от нашите!

— Но аз съм от вашите! Та нали навред се води все същата борба! Нека стегнем редиците!

Майорът нямаше нищо против, но всичко се свършваше само с доброто му намерение. Тогава Кристоф се заинатяваше и пак връщаше разговора за Вайл и двамата Елсбергер. А офицерът, не по-малко упорит от него, подемаше вечните си доводи срещу евреите и привържениците на Драйфус.

Кристоф се натъжаваше. Оливие му каза:

— Не се огорчавай. Един само човек не е в състояние да измени духа на цяло общество. Би било прекрасно. Но ти и без това правиш много, без да подозираш.

— Какво правя?

— Това, че си Кристоф.

— А каква полза от това за другите?

— Голяма. Бъди само това, което си, драги Кристоф! Не се безпокой за нас.

Но Кристоф не се примиряваше. Продължаваше да спори с майор Шабран, и то доста остро понякога. Селин се забавляваше. Тя присъствуваше на разговорите им, работейки безмълвно. Не се намесваше в спора им, но изглеждаше по-оживена; погледът й бе станал по-блестящ: като че ли кръгозорът около нея се бе разширил. Тя започна да чете; излизаше по-често; интересуваше се от повече неща. А един ден, когато Кристоф водеше словесен двубой с баща й по повод братя Елсбергер, майорът забеляза на устните й усмивка. Попита я за какво мисли. Тя отговори невъзмутимо:

— Мисля, че господин Крафт има право.

Майорът се смая.

— Малко силно казано!… Но както и да е, независимо кой е прав или крив, ние сме си добре така. Нямаме нужда да се виждаме с тия хора. Нали, моето момиче?

— Напротив, татко — отвърна девойката. — Това би ми било приятно.

Майорът млъкна и се престори, че не е чул. Влиянието на Кристоф го засягаше много повече, отколкото му се щеше да покаже. Тесногръдието и грубостта не му пречеха да бъде честен и великодушен. Той обичаше Кристоф, обичаше откровеността и моралното му здраве и често съжаляваше, че Кристоф е немец. Макар и да избухваше по време на споровете си с него, той сам ги предизвикваше и доводите на Кристоф бавно му въздействуваха. Мъчно би признал това. Но веднъж Кристоф го завари внимателно зачетен в някаква книга, която отказа да покаже на младия си приятел. Когато изпращаше Кристоф, Селин, останала насаме с него, му каза:

— Знаете ли какво четеше баща ми? Една книга на господин Вайл.

— Какво е мнението му?

— Той казва: „Ах, какво животно!“, но не може да се откъсне от нея.

Кристоф с нищо не намекна за тази случка, когато видя повторно майора. Но той самият го попита:

— Как да си обясня, че вече не ми досаждате с вашия евреин?

— Няма нужда вече.

— Защо? — попита нападателно майорът.

Кристоф не отговори, но си отиде смеешком.

* * *

Оливие беше прав. Човек въздействува върху другите не с думи. Но със собственото си същество. Има хора, които излъчват около себе си умиротворяваща атмосфера с погледите, жестовете, с безмълвното общуване с ведрата им душа. От Кристоф пък се излъчваше живот. Подобно на пролетната топлинка той бавно и неусетно проникваше през старите стени и затворените прозорци на апатичната къща, извикваше на живот сърцата, привидно мъртви, разядени и изсъхнали след многогодишни терзания, немощ и уединение. Каква мощ упражняват душите върху другите души! Еднакво неосъзната и от пасивните, и от активните! А при това животът в света се състои от приливи и отливи, управлявани от тази сила на тайнствено привличане. Два етажа под апартамента на Кристоф и Оливие живееше, както казахме, млада тридесет и пет годишна жена, вдовица от две години, загубила предната година осемгодишното си момиченце. Тя живееше със свекърва си. Двете жени не виждаха никого. Никой от наемателите на къщата не се държеше по-отчуждено с Кристоф. Почти не се срещаха; и никога не бяха разменили нито една дума помежду си.

Жената беше висока, слаба, добре сложена, с хубави, тъмни, но безцветни и безизразни очи, в които сегиз-тогиз пламваше тъжен и суров пламък, с восъчно бледо лице, хлътнали бузи и стисната уста. Старата госпожа Жермен беше много набожна и прекарваше дните си в църквата. Младата жена се усамотяваше ревниво в траура си. Не се интересуваше от нищо. Обграждаше се с реликви и с портрети на дъщеря си. Толкова напрегнато се взираше в тях, че преставаше да я вижда. Мъртвият образ убиваше живия. Тя не я виждаше вече, но упорствуваше: искаше, много искаше да мисли единствено за нея; но накрая не можеше вече дори да мисли за нея: сама бе довършила делото на смъртта. Затова се затваряше в дома си, вледенена, с вкаменено сърце, останала без сълзи, с пресекнал живот. Религията не й носеше никаква подкрепа. Ходеше на църква, но без любов, без жива вяра. Даваше пари за църковни служби, но не участвуваше дейно в никое благотворително дело; цялата й вяра се уповаваше на едничката мисъл — да може да види пак момиченцето си! Какво я засягаше всичко останало? За какво й бе нужен бог? Да види пак момиченцето си!… Но тя съвсем не бе сигурна. Искаше да вярва, сурово, отчаяно желаеше да вярва; но се съмняваше… Не можеше да понася гледката на другите деца; мислеше си: „Защо те живеят?“

В квартала имаше едно момиченце, което по ръст и походка приличаше на нейното. Когато го видеше в гръб с малките плитчици, тя се разтреперваше. Тръгваше подир детето; но когато момиченцето се обърнеше и тя видеше, че не е то, идеше й да го удуши. Оплакваше се, че малките Елсбергер шумели в горния етаж, макар че, възпитавани строго, те бяха много мирни. Щом горките деца тропаха малко повече в стаята си, тя пращаше прислужницата да ги подкани да пазят тишина. Кристоф я срещна веднъж, когато се прибираше с момиченцата, и се смая от суровия й поглед към децата.

Една лятна вечер, когато тази жива покойница се унасяше в своето небитие, седнала в мрака до прозореца си, тя чу свиренето на Кристоф. Той бе свикнал в този час да мечтае на него. Музиката я раздразни, защото наруши пустотата, в която съзнателно се потапяше. Тя затвори гневно прозореца. Музиката я преследваше дори и в дъното на стаята. Госпожа Жермен почувствува, че в сърцето й се надига омраза към нея. Би желала да попречи на Кристоф да свири, но нямаше никакво право. Всеки ден сега по същия час тя чакаше раздразнена и нетърпелива звуците на пианото. Когато то се бавеше, раздразнението й ставаше още по-силно. Въпреки волята си изслушваше докрай композициите му. А когато музиката замлъкнеше, с мъка се връщаше към апатията си. А една вечер, както се бе сгушила в тъмния ъгъл на стаята си и до нея долиташе през стените и затворения прозорец далечната музика, по тялото й премина трепет и изворът на сълзите й отново избликна. Тя отвори прозореца и от този ден нататък винаги слушаше Кристоф, обляна в сълзи. Неговата музика беше дъжд, който капка по капка напояваше изсъхналото й сърце и го съживяваше. Тя виждаше отново небето, звездите, лятната нощ; в душата й се разпукваше все още като бледа виделина интерес към живота, човешка отзивчивост. Същата нощ, за пръв път след много месеци, отново видя насън момиченцето си. Защото най-сигурният път, който ни приближава до нашите мъртъвци, не е смъртта, а животът. Те живеят с нашия живот и умират със смъртта ни.

Не се опита да се запознае с Кристоф. Но чуваше, когато той минаваше с момиченцата по стълбището, и скрита зад вратата, дебнеше детското бъбрене, което изпълваше с умиление сърцето й.

Веднъж, тъкмо когато се канеше да излезе, тя чу трополенето на детските крачка, слизащи по стълбата малко по-шумно, отколкото обикновено, и едното детско гласче, което каза на сестричката си:

— Не вдигай толкова шум, Люсет, нали знаеш какво каза Кристоф? Заради леличката, която тъгува…

Другото дете започна да пристъпва по-тихо и заговори шепнешком. Тогава госпожа Жермен не можа да се сдържи: тя отвори вратата, сграбчи децата, прегърна ги буйно. Те се уплашиха; едното се развика. Тя ги пусна и се прибра.

Когато ги срещнеше след това, тя се опитваше да им се усмихне с пресилената си усмивка — беше загубила навика да се усмихва… и им казваше рязко по някоя мила дума, но сплашените деца отговаряха принудено, със свити гърла. Те все още се страхуваха от леличката, дори повече от по-рано; и когато сега минаваха край вратата и, тичаха по стълбата, за да не би да ги улови. А тя, от своя страна, ги наблюдаваше скришом: срамуваше се. Струваше й се, че открадва по малко любов от мъничката покойница, която имаше право на цялата й обич. Падаше на колене и й искаше прошка. Но сега, когато инстинктът за живот и любов се бе събудил, тя беше безсилна, той вземаше връх.

Когато се прибираше една вечер, Кристоф забеляза необичайно раздвижване в къщата. Казаха му, че Ватле е умрял внезапно от гръдна жаба. Кристоф изпита силно състрадание, когато си помисли за детето, останало съвсем само. Не знаеха за съществуването на някакъв роднина на господин Ватле и можеше с пълно основание да се смята, че го оставя почти без средства. Кристоф изтича, прескачайки стъпалата, и влезе в апартамента на третия етаж, чиято врата беше отворена. Завари абат Корней до мъртвия потъналото в сълзи момиченце, което викаше баща си. Портиерката се опита несръчно да го утеши. Кристоф прегърна детето и му заговори ласкаво. Момиченцето се вкопчи отчаяно в него; той се опита да го изведе от дома им, но то отказа. Тогава той остана с него. Седнал до прозореца в гаснещата светлина на деня, той го люшкаше в ръцете си. Детето малко по малко се успокои; то заспа, както хълцаше. Кристоф го сложи на леглото му, опитвайки се несръчно да отвърже връзките на обувките му. Нощта падаше. Вратата на апартамента бе останала отворена. Една сянка се вмъкна и прошумяха женски поли. При последните бледи отблясъци на деня Кристоф разпозна трескавите очи на жената в траур. Изправена на прага на стаята, тя каза със свито гърло:

— Дойдох… искате ли… искате ли да ми дадете детето?

Кристоф я улови за ръка. Госпожа Жермен плачеше. После тя седна до леглото на детето. След малко промълви:

— Оставете ме да бдя над него.

Кристоф се качи горе с абат Корней. Леко смутен, свещеникът се извиняваше, че е дошъл. Каза смирено, че се надява мъртвият да не му се разсърди: дошъл не като свещеник, а като приятел.

На другата сутрин, когато Кристоф слезе отново в дома на покойника, той завари момиченцето увиснало на шията на госпожа Жермен с наивното доверие, с което тези мънички същества се оставят в ръцете на хората съумели да им се понравят. То се съгласи да отиде при новата си приятелка… Уви! Забравило бе вече приемния си баща. Показваше същата привързаност и към новата си майка. Не особено успокоителна гледка. Дали в егоистичната си любов госпожа Жермен си даваше сметка? Може би. Но нима имаше значение? Трябва да обичаме. В това е щастието…

Няколко седмици след погребението госпожа Жермен отведе детето на село, далеч от Париж. Кристоф и Оливие присъствуваха на заминаването им. По лицето на младата жена се четеше тайна радост; изражение, което им бе непознато. Тя не им обърна никакво внимание. Едва когато тръгваше, забеляза Кристоф, протегна му ръка и промълви:

— Вие ме спасихте.

— Какво каза тази обезумяла жена? — попита учуден Кристоф, докато се качваха нагоре по стълбата.

Няколко дни след това той получи по пощата една снимка на непознато момиченце, седнало на табуретка, с послушно скръстени на коленете ръчички: то го гледаше с ясните си тъжни очи. Под снимката бяха написани следните думи:

„Мъничката ми покойница ви благодари.“

* * *

И така, сред всички тия хора се носеше дъхът на нов живот. Горе, в таванското жилище на петия етаж, гореше огнище на мощно човеколюбие и неговите лъчи бавно стопляха къщата.

Кристоф обаче нищо не забелязваше. За него този процес протичаше много бавно.

— Ах! — въздишаше той. — Нима наистина е невъзможно да се побратимят всички честни хора независимо от вярата и класата, след като не желаят да се опознаят взаимно? Няма ли никакво средство?

— Какво искаш? — утешаваше го Оливие. — Необходима би била взаимна търпимост и силна отзивчивост, а те могат да бъдат породени от дълбока вътрешна радост, радост от здрав нормален, хармоничен живот, радост от полезно приложение на енергията, от чувството, че служиш на нещо велико. А за това би била необходима страна в период на величие или — това е още по-ценно — на път към величието. Би трябвало също — тези две изисквания са неделими — власт, която да съумее да използува всички енергии, умна и силна власт, стояща над партиите. А няма власт, стояща над партиите, освен едноличната, която извлича своята сила от себе си, а не от множеството, власт, която не се опитва да се опре на анархичното мнозинство, но се налага на всички чрез оказаните услуги: извоювал победи генерал, диктатура в името на общественото благо, хегемония на ума… Знам ли. Това не зависи от нас. Трябва да се появи случай и хора, които да съумеят да го използуват; необходимо е щастие и гениалност. Да чакаме и да се надяваме! Силите са налице: сили на вярата, на науката, на труда на стара и нова Франция, на най-великата Франция… Какъв тласък би се дал, ако се произнесе думата, вълшебната дума, която би сплотила в едно всички тези сили. Нито аз, нито ти можем да кажем тази дума. Кой ще я произнесе? Победата? Славата?… Търпение! Важното е всичко силно в нацията да се съхрани, да не се разпадне, да не се обезсърчи преди съдбоносния час. Щастието и гениалността навестяват само народите, които са съумели да ги заслужат с вековно търпение, труд и вяра.

— Кой знае? — възразяваше Кристоф. — Те идват често по-рано, отколкото се предполага, в момента, когато най-малко ги очакват. Вие залагате много на вековете. Пригответе се! Препашете хълбоците си! Не събувайте никога обувките си и стискайте винаги здраво тоягата в ръка… Защото не знаете дали всевишният няма да мине пред вратата ви тази нощ.

* * *

Той мина съвсем близо същата нощ. Сянката на крилото му докосна прага на къщата.

* * *

Вследствие привидно незначителни събития отношенията между Франция и Германия внезапно се изостриха. За три дни се стигна от обичайните добросъседски отношения до предизвикателния тон, предвестник на войната. Това можеше да изненада само хората, които живеят с илюзията, че разумът управлява света. Но те не бяха малко във Франция; и мнозина наблюдаваха смаяни как само за един ден се развихри грубата франкофобия на печата отвъд Рейн. Някои вестници, присвоили си и в двете страни монопола за патриотизъм, говорещи от името на нацията и диктуващи на държавата — понякога с нейно съучастничество — политиката, която трябва да води, отправяха оскърбителни ултиматуми на Франция. Възникнал бе конфликт между Германия и Англия; и Германия отказваше на Франция правото да не вземе страна в него; безочливите вестници настойчиво я караха да се обяви за Германия, като в противен случай я заплашваха, че тя ще понесе първите щети на войната; опитваха се да я направят свой съюзник под угрозата на страха и предварително се отнасяха към нея като към победен и доволен васал, с една дума, както с Австрия. В това поведение проличаваше горделивото безумие на немския империализъм, опиянен от победите си и пълната неспособност на неговите държавници да разберат другите нации: те прилагаха спрямо всички една и съща мярка, валидна за самите тях — силата, върховното право. Естествено грубата принуда имаше съвсем обратен на очаквания от Германия ефект върху една стара нация, радвала се на вековна слава и надмощие в Европа, изобщо непознати на Германия. Задрямалата и гордост бе пришпорена; Франция тръпнеше от низините до върховете; и най-равнодушните крещяха гневно.

Немските народни маси нямаха нищо общо с тези провокации: честните хора от всички страни искат само едно — да живеят в мир; а немците са особено миролюбиви, сърдечни, жадуващи за добри отношения с всички, по-склонни да се възхищават от другите и да им подражават, отколкото да се сражават срещу тях. Но никой не пита честните хора за мнението им; а и те не са достатъчно дръзки, за да го изкажат. Хората, несвикнали да участвуват мъжествено в политическата дейност, са неизбежно обречени да бъдат нейни играчки. Те се превръщат в шумното глупаво ехо, което откликва на враждебните крясъци на печата и на предизвикателствата на водачите и може да зазвучи и като „Марсилезата“, и като „Wacht am Rhein“.

Ужасен удар за Оливие и Кристоф. За тях бе станало така обичайно да се обичат, че не проумяваха вече защо и отечествата им да не сторят същото. Основанията за тази трайна враждебност, внезапно разбудена, им се изплъзваха, особено на Кристоф; като немец, той нямаше защо да мрази народ, победен от неговия народ. Неприятно го изненадваше непоносимата надменност на някои негови съотечественици; до известна степен споделяше възмущението на французите от принуждението, наложено им в духа на ултиматума на херцог Брупшвик; но не проумяваше също защо пък Франция да не приеме в крайна сметка да стане съюзница на Германия. Струваше му се, че двете страни имат толкова много дълбоки причини да действуват единно, толкова общи мисли, толкова големи задачи, които да изпълняват съвместно, че упоритата им безплодна злопаметност го дразнеше. Както всички немци, и той считаше Франция единствена виновна за неразбирателството помежду им: защото, дори и да допускаше, че е мъчително за нея да преглътне спомена за поражението, виждаше в това само въпрос на честолюбие, който би трябвало да отпадне пред по-възвишените цели на цивилизацията и на самата Франция. Никога не си бе дал труд да размисли по проблема за Елзас и Лотарингия. Бяха го научили в училище да смята присъединяването на тези области за акт на справедливост, благодарение на който след вековно чуждо робство тези немски земи влязоха отново в немското отечество. Затова беше невероятно изненадан, когато откри, че приятелят му счита същият факт за престъпление. Не беше още разговарял с него по тези въпроси, защото беше напълно убеден, че са на едно мнение, а сега Оливие му казваше — а той познаваше неговата честност и духовната му свобода — без увлечение, без гняв, но с дълбока тъга, че един велик народ може естествено да не отмъсти за подобно престъпление, но не може да го приеме, без да се опозори.

С голяма мъка се разбраха. Историческите доводи, приведени от Оливие, за правата на Франция над Елзас като латинска земя, не направиха никакво впечатление на Кристоф; съществуваха не по-малко силни доводи да се докаже и обратното: историята доставя на политиката всички доводи, от които тя се нуждае в подкрепа на приятната за нея кауза. Кристоф бе по-чувствителен за другата, не чисто френска, а човешка страна на проблема. Не беше важно дали елзасците са немци, или не. Те не желаеха да бъдат немци и само това имаше значение. Кой има право да каже: „Този народ е мой, защото е мой брат“? Ако брат му се отрича от него, дори и неправилно, вината пада върху този, който не е съумял да спечели любовта му и той няма никакво право да го свързва със своята съдба. След четиридесетгодишен гнет, грубо или прикрито потисничество, а и действителни услуги, оказани от добросъвестното и интелигентно немско управление, елзасците упорствуват в нежеланието си да бъдат немци. И дори ако волята им се сломи и отстъпят, нищо не би могло да заличи страданията на поколенията, принудени да се изселят от родната земя, или още по-печално, принудени, понеже не са могли да заминат, да търпят омразното иго, ограбването на страната им и поробването на народа им.

Кристоф признаваше наивно, че никога не бе разглеждал въпроса в този аспект; и бе смутен. Честният немец търси добронамереност в спора, на каквато невинаги е способно пристрастното честолюбие на потомъка на латинската раса, колкото и да е искрен. Кристоф и не мислеше да се опре на други подобни престъпления, извършени през всички епохи от всички нации. Много горд бе, за да търси унизителни извинения; съзнаваше, че колкото повече се издига човечеството, неговите престъпления са още по-грозни, защото не са забулени от невежество. Но той знаеше също, че ако Франция бе на свой ред победителка, нямаше да бъде по-умерена в победата от Германия и към веригата престъпления щеше да се прибави още едно звено. Така трагичният конфликт щеше да продължава вечно и цветът на европейската цивилизация беше застрашен от гибел.

Колкото и да бе тревожен този въпрос за Кристоф, той бе още по-мъчителен за Оливие. Не стигаше огорчението от братоубийствения двубой между две нации, създадени по-скоро да се съюзят. В самата Франция част от нацията се готвеше да се сражава срещу другата част. От години се разпространяваха миролюбиви и антимилитаристични доктрини, проповядвани от най-благородните, и от най-порочните елементи на нацията. Държавата дълго ги бе оставяла да вършат необезпокоявани пропагандата си с небрежността, която проявяваше към всичко, което не засягаше непосредствените интереси на политиците; държавниците не мислеха, че е по-опасно да се поддържа открито дори най-опасната доктрина, отколкото тя да се промъква във вените на нацията и да подкопава войната в процеса на нейното подготвяне. Тази доктрина се обръщаше към свободните духом хора, които мечтаеха да основат братска Европа, като обединят усилията си за по-справедлив и по-човечен свят. Тя се обръщаше също към подлия егоизъм на паплачта, която не искаше да жертвува живота си за когото и за каквото и да било. Тези мисли не бяха чужди и на Оливие, и на много от приятелите му. Един-два пъти Кристоф бе присъствувал в дома си на разговори, които го бяха смаяли. Добродушният Мох, претъпкан с човеколюбиви илюзии, казваше много благо, с блеснали очи, че трябва да се попречи на войната и че най-доброто средство е да се подстрекават войниците към бунт: нека стрелят срещу командирите си! Той бе уверен, че по този начин ще постигнат успех. Инженер Ели Елсбергер възразяваше леден, но гневен, че ако войната избухне, той и приятелите му няма да заминат за границата, преди да си разчистят сметките с вътрешните врагове. Андре Елсбергер заставаше на страната на Мох. Веднъж Кристоф присъствува на бурна сцена между двамата братя. Заплашваха се един друг, че ще се разстрелят. Въпреки шеговития тон, който допускаше подобни смъртоносни закани, човек имаше чувството, че братята са готови да извършат това, което казват. Кристоф наблюдаваше с удивление тази невероятна нация, готова винаги да се самоубие заради идеи… Безумци. Логични безумци. Всеки вижда само своята идея и се стреми да отиде докрай, без да се отклони нито на косъм. И естествено се стига до взаимно изтребление. Човеколюбците воюват с патриотите. Патриотите воюват с човеколюбците. През това време идва врагът и смазва с един удар и отечеството, и човечеството.

— Кажете ми — питаше Кристоф Андре Елсбергер, — разбрали ли сте се с пролетариите от другите страни?

— Все някой трябва да започне. Ще започнем ние. Винаги сме били първи. Ние трябва да дадем сигнала.

— Ами ако другите не ви последват?

— Ще ни последват.

— Имате ли съглашения, предварително начертан план?

— Няма нужда от съглашения! Нашата сила струва повече от всякаква дипломация!

— Но не става дума за идеология, а за стратегия. Ако искате да сразите войната, използвайте нейните методи. Изгответе операционен план в двете страни. Съгласувайте в определена дата за Франция и Германия бунтовете на съюзническите войски. Но ако се уповавате на случайността, какво искате да стане? От една страна — случайността от друга — огромни организирани сили; резултатът е ясен: ще бъдете смазани.

Андре Елсбергер не го слушаше. Той повдигаше рамене и се задоволяваше с неясни заплахи. Достатъчно било, казваше той, шепа пясък там, където трябва, сред зъбчатите колела, и машината ще се повреди.

Но едно е да спориш на воля, теоретично, а съвсем друго да приложиш на дело идеите си, особено когато трябва незабавно да се вземе решение… Мъчителен час, когато вълната залива сърцето. Въобразявал си си, че си свободен, господар на убежденията си. А ето че се чувствуваш повлечен, въпреки желанието си. Някаква тъмна воля ти се налага в противовес на твоята воля. И тогава откриваш непознатия повелител, невидимата сила, чиито закони управляват човешкия океан.

И най-твърдите умове, най-сигурни в своята вяра, виждаха как тя се разпада, люшкаха се, трепереха, преди да вземат решение, и често, за своя изненада, вземаха обратно на предвиденото решение. Някои по-пламенни противници на войната чувствуваха, че у тях се разбужда с внезапна сила националната гордост и любов. Кристоф виждаше социалисти и дори революционери-синдикалисти, разкъсвани между тези противоположни чувства и задължения. В първите часове на конфликта, когато той не вярваше още, че положението е сериозно, Кристоф каза на Андре Елсбергер с присъщата му немска нетактичност, че сега е време да приложи теориите си, ако не иска Германия да превземе Франция. Андре подскочи и отвърна гневно:

— Опитайте се само!… Нехранимайковци! Не ви бива да обуздаете кайзера си и да се отърсите от игото въпреки прословутата ви социалистическа партия с ценните четиристотин хиляди членове и три милиона избиратели!… Ние ще свършим това, ние! Превземете ни! Ние на наш ред ще ви завземем!…

Ведно с тревожното очакване треската обхващаше всички. Андре се измъчваше. Да си убеден, че доктрината ти е правилна, и да не можеш да я защитиш! Да се чувстваш заразен от духовната епидемия, която всява сред народите мощното безумие на колективните мисли, полъхът на войната! Тази епидемия бушуваше сред всички, които окръжаваха Кристоф, и в самия него. Не си говореха вече. Страняха един от друг.

Беше невъзможно да останат дълго в тази неизвестност. Вятърът на активната изява хвърляше волю-неволю нерешителните в единия или другия лагер. И един ден, когато се смяташе, че са в навечерието на ултиматума, когато в двете страни всички пружини бяха опънати и готови за убийствена борба, Кристоф си даде сметка, че всички бяха направили своя избор. Всички опозиционни партии инстинктивно се бяха наредили около омразното или презирано правителство, което представляваше Франция. Естетите, трибуните на поквареното изкуство, вмъкваха в циничните си статии декларации за вярност към отечеството. Евреите призоваваха към защита на свещената земя на прадедите. Само при думата „знаме“ Хамилтон се пропълзяваше. И всички бяха искрени, всички се бяха поддали на заразата. Андре Елсбергер и приятелите му синдикалисти — не по-малко от другите, дори повече от другите. Притиснати от необходимостта, принудени да вземат решение, което им бе противно, те го вземаха мрачно, песимистично и яростно и това обстоятелство ги превръщаше в безумни оръдия на изтреблението. Работникът Обер, раздвоен между заучения си хуманизъм и вродения си шовинизъм, едва не се побърка. След много безсънни нощи най-сетне измисли една формула, която оправяше всичко: а именно, че Франция въплъщава човечеството. От този миг той вече не разговаряше с Кристоф. Почти всички в къщата бяха затворили вратите си. Дори прекрасните Арно не го канеха вече. Продължаваха да се занимават с музика и да се ограждат с изкуство: мъчеха се да забравят общата грижа. Но мислеха неотстъпно за това. Всеки от тях поотделно, когато срещнеше Кристоф, се ръкуваше сърдечно с него, но бързешката, скришом. А ако същия ден Кристоф ги видеше заедно, те го отминаваха, без да се спрат, като го поздравяваха смутено. В замяна на това хора, които от години не си говореха, внезапно се сближаваха. Една вечер Оливие направи знак на Кристоф да се приближи до прозореца и му показа в градината под тях двамата Елсбергер, които разговаряха с майор Шабран.

Кристоф и не мислеше да се учудва на тази революция в духовете. Беше достатъчно зает със собственото си душевно състояние. Не успяваше да овладее обърканите си мисли. Макар и да имаше повече основания да се вълнува, Оливие изглеждаше по-спокоен от него. Той единствен като че ли бе останал недокоснат от заразата. Колкото и да бе потиснат от угрозата на близката война и страха от вътрешните междуособици, които предвиждаше въпреки всичко, той познаваше силата на двата противоположни идеала, които рано или късно щяха да влязат в бой; знаеше също, че ролята на Франция е да бъде опитно поле за човешкия прогрес, както и че новите идеи трябва да бъдат полети с нейната кръв, за да разцъфнат. Колкото до него, той отказваше да вземе страна в сблъскването. В това взаимно изтребление на цивилизованите нации той би повторил девиза на Антигона: „Създаден съм за любов, а не за омраза!“ За любов и разбиране, друга форма на любовта. Чувството му към Кристоф би било достатъчно, за да му посочи ясно неговия дълг. В този час, когато милиони същества се готвеха за омраза, той чувствуваше, че дълг и щастие за души като техните е да запазят непокътнати любовта и разума си в надвисналата буря. Спомняше си за Гьоте, отказал да се присъедини към движението на освободителна ненавист, което тласна в 1813 година Германия срещу Франция.

И Кристоф чувствуваше всичко това, но не беше спокоен. Макар и да бе напуснал, кажи-речи, по своя воля Германия и да не можеше да се върне в нея, макар и да бе захранен с европейската мисъл на великите немски писатели от XVIII век, така скъпи на стария му приятел Шулц, и да мразеше духа на нова Германия, меркантилен и милитаристичен, в него се надигаше буря от чувства; и сам той не знаеше на коя страна щеше да бъде отнесен от нея. Не признаваше на Оливие, но прекарваше дните в тревога, нащрек за новини. Тайно събираше вещите си, стягаше куфара си. Не разсъждаваше. Подчиняваше се на нещо, по силно от волята му. Оливие го наблюдаваше тревожно, отгатвайки душевната борба на приятеля си. И той не смееше да го пита. Чувствуваха нужда да се приближат колкото може повече един до друг и се обичаха повече от когато и да било, но се страхуваха да заговорят; бояха се да не би да открият помежду си разлика в мисленето, която би ги отдалечила. Често очите им се срещаха с израз на неспокойна нежност, като че ли бяха в навечерието на вечна раздяла. Но мълчаха потиснати.

* * *

А междувременно, на покрива на новостроящата се къща от другата страна на двора, през тези скръбни дни, под проливния дъжд работниците забиваха последните гвоздеи и приятелят на Кристоф, бъбривият покривчия, му подвикваше отдалече, засмян:

— Все пак къщата ми е завършена!

* * *

За щастие бурята отмина така бързо, както бе дошла. Неофициални ноти известиха като барометър възвръщането на хубавото време. Злостните псета от печата бяха прибрани в кучкарницата. За няколко часа духовете се отпуснаха. Беше лятна вечер. Кристоф, задъхан, донесе хубавата вест на Оливие. Той си поемаше дъх щастлив. Оливие го гледаше усмихнат, но малко тъжен. Не смееше да му зададе въпроса, който тегнеше на сърцето му. Каза му:

— Е, какво, видя ли ги сега обединени всички тия хора, които не можеха да се разберат помежду си?

— Видях ги — отвърна Кристоф в добро настроение. — Вие сте страшни шегобийци! Крещите всички един против друг. А всъщност всички сте единодушни.

— Човек би казал, че това ти е приятно.

— Защо не? Защото единението е за моя сметка?… Чудо голямо! Достатъчно силен съм… Пък и не е зле да почувствуваме потока, който ни влече, разбудените в сърцето ни демони!

— Те ме ужасяват — каза Оливие. — Предпочитам вечното усамотение пред обединяването на моя народ на тази цена!

Те млъкнаха. Нито единият, нито другият смееше да заговори по въпроса, който ги смущаваше. Най-сетне Оливие преодоля сдържаността си и със свито гърло промълви:

— Кажи ми откровено, Кристоф: щеше ли да заминеш?

— Да — отвърна Кристоф.

Оливие беше сигурен в отговора му. И все пак сърцето му болезнено се сви. Той каза:

— Ти би могъл да сториш това, Кристоф!…

Кристоф прокара ръка по челото си.

— Да не говорим повече за това. Не искам да мисля за тия неща.

Оливие повтаряше скръбно:

— Ти щеше да се сражаваш против нас?

— Не зная. Не съм си задавал този въпрос.

— Но беше решил в сърцето си?

Кристоф отвърна:

— Да.

— Срещу мене?

— Никога. Ти си мой. Където и да съм аз, ти си с мене.

— Тогава срещу моята страна?

— За моята страна.

— Това е ужасно — промълви Оливие. — И аз обичам родината си като теб; обичам милата ми Франция; но нима мога да убия душата си заради нея? Мога ли да изменя на съвестта си заради нея? Та това би означавало да изменя на нея самата. Как бих могъл да мразя без омраза или да играя без лъжа комедията на омразата? Съвременната държава е допуснала омразно престъпление — престъпление, което ще я погуби — в деня, когато е пожелала да обвърже със своя челичен закон свободната църква на духовете, чиято същност е да разбират и да обичат. Нека Цезар си бъде Цезар, но нека не иска да бъде бог! Нека вземе парите ни, живота ни! Той няма право над душите ни. Няма да ги окървави. Ние сме дошли на този свят, за да пръскаме светлина, а не за да я гасим. Всеки със своя дълг! Ако Цезар желае война, нека си намери армии, които да я водят, за които войната е занаят! Не съм толкова глупав да губя времето си в напразно хленчене против силата. Но не съм войник от войската на силата. Аз съм воин от войнството на духа; ведно с хиляди братя представлявам в него Франция. Нека Цезар завладее земята, ако иска! Ние ще завоюваме истината.

— За да завоюваш, трябва да победиш — възрази Кристоф, — трябва да живееш. Истината не е твърда догма, излъчена от мозъка и наслоена като сталактити по стените на някоя пещера. Истината е животът. Не в главата си трябва да я търсите. А в сърцата на другите хора. Съюзете се с тях. Мислете каквото искате, но потапяйте се всеки ден в човешката баня. Трябва да живеете с живота на другите и да понасяте и да обичате тяхната участ.

— Нашата участ е да бъдем това, което сме. Не зависи от нас да мислим или да не мислим, дори ако това е опасно. Стигнали сме до такава степен на цивилизация, когато не можем да се обръщаме назад.

— Да, стигнали сте до ръба на платото, до тази критична точка, която никой народ не може да достигне, без да го обхване желанието да се хвърли в пропастта. Религия и инстинкт са много слаби у вас. Превърнали сте се само в ум. Луди глави! Смъртта идва.

— Тя идва за всички народи: въпрос на векове.

— Нима ще пренебрегнеш вековете? Целият живот е въпрос на дни. Трябва да бъдеш дяволски абстрактен, за да застанеш в абсолютното, вместо да уловиш отлитащия миг.

— Какво искаш? Пламъкът изгаря факела. Не може да си и да си бил, клети ми Кристоф.

— Трябва да бъдеш.

— Не е малко да си бил нещо велико.

— Не е малко при условие, че има още живи и велики хора, за да го оценят.

— Не би ли предпочел да си бил на мястото на гърците, които са мъртви, отколкото да бъдеш на мястото на толкова други народи, които вегетират днес?

— Предпочитам да бъда живият Кристоф.

Оливие престана да спори. Не защото му липсваха възможни отговори. Но спорът съвсем не го интересуваше. Докато го водеше, той мислеше само за Кристоф. Въздъхна и промълви:

— Ти ме обичаш по-малко, отколкото те обичам аз.

Кристоф взе нежно ръката му в своята.

— Мили Оливие, обичам те повече, отколкото обичам собствения си живот. Но не те обичам, прости ми, повече от Живота, от слънцето на нашите народи. Ужасявам се от нощта, към която ме тика вашият лъжепрогрес. Всичките ви думи на отказ от борбата прикриват все същата бездна. Само активното начало е живо дори когато ни убива. Нямаме избор на тоя свят между пламъка, който обгаря, и нощта. Въпреки тъжната сладост на мечтите, предшествуващи свечеряването, не ми трябва това умиротворение, предвестник на смъртта! Безмълвието на необятните простори ме плаши. Нека хвърлим нови наръчни дърва в огнището! Още! Още! Да изгоря и аз, ако е нужно!… Не искам огънят да угасне! Ако угасне, свършено с нас, свършено е с живота.

— Гласът ти ми е познат — каза Оливие. — Той идва от варварските епохи на далечното минало.

Взе от полицата томче индийски поеми и прочете дивното обръщение на бог Кришна:

— „Стани и се сражавай с решително сърце. Равнодушен към наслаждението и болката, към печалбата и загубата, към победата и поражението, бори се с всички сили…“

Кристоф изтръгна книгата от ръцете му и продължи по-нататък:

— „… Не притежавам нищо в света, което да ме принуждава да действувам: няма нищо, което да не е мое; и все пак не се отказвам от борбата. Ако не се боря неуморно и неспирно, давайки на хората примера, който трябва да следват, всички хора биха загинали. Ако само за миг прекъсна дейността си, бих потопил света в хаоса и бих се превърнал в унищожител на живота.“

— Живота! — повтори Оливие. — Какво всъщност представлява животът?

— Трагедия — отвърна Кристоф. — Ура!

Вълнението стихваше. Всички бързаха да забравят, затаили страха в сърцата си. Никой като че ли не си спомняше вече какво бе станало. По радостта обаче, с която се бяха вкопчили отново в живота, благодатния всекидневен живот, чиято пълна цена чувствуваме само когато е застрашен, личеше, че все още мислят за надвисналата опасност. Както винаги, когато тревогата отмине, сега живееха с двойно по-голяма охота.

Кристоф се бе отдал на творческа работа с десет пъти по-голямо въодушевление. Увличаше със себе си и Оливие. Заели се бяха да съчинят заедно — като реакция на мрачните мисли — епопея в духа на Рабле. Тя бе пропита от здравия материализъм, който следва периодите на душевна потиснатост. Оливие бе прибавил, под внушение на Кристоф, към легендарните герои Гаргантюа, монаха Жан, Панюрж и едно ново действуващо лице, селянина Пасиано, наивен, хитър, лукав, налаган с тояги, ограбван, без да се противи; изнасилват жена му, обират плода на нивите му, без да се противи; неуморно обработва земята си, принуждават го да отива на война, понася всички щети, без да се противи; очаква, забавлява се с подвизите на господарите си, с ударите по гърба, казвайки си. „Няма да трае вечно!“, предвижда крайния им провал, дебне го с крайчеца на окото си и предварително се смее с голямата си безмълвна уста. И един прекрасен ден наистина Гаргантюа и монахът Жан, тръгнали на кръстоносен поход, падат в морето. Пасиано жали искрено за тях, весело се утешава за загубата им, спасява Панюрж, който насмалко не се удавя, и казва: „Знам, че ще ми играеш още номера, но не мога без тебе: оказваш благотворно въздействие на храносмилането и на настроението ми!“

Кристоф композираше симфонични картини с хорове за тази поема, героично-комични сражения, буйни народни събори, вокални буфонади, мадригали в духа на Жанекен, изпълнени с необуздана детска радост, морска буря, звънящия остров и камбаните му и пасторална симфония, от която се носеше дъхът на ливадите, веселото спокойствие на флейтите и обоите в народните песни. Двамата приятели работеха и ликуваха. Слабичкият Оливие с бледи страни се каляваше в силата. В таванското им жилище минаваха радостни вихрушки… Да твориш не само със собственото си сърце, но и със сърцето на приятеля си! Прегръдката на двама влюбени не е по-сладка и по-пламенна от общението на две приятелски души. Те накрая се бяха слели така напълно, че им се случваше да им хрумнат същите мисли в едно и също време. Или пък Кристоф написваше музиката за дадена сцена, Оливие после съчиняваше текста. Кристоф го увличаше в бурното си русло. Неговият дух закриляше духа на Оливие и го оплодяваше.

Към щастието да творят се прибави и удоволствието от победата. Хехт неотдавна се бе решил да обнародва „Давид“; партитурата, рекламирана успешно, срещна незабавен отклик в чужбина. Известен Вагнеров капелмайстор, приятел на Хехт, установен в Англия, се запали от творбата. Той я изпълни на няколко концерта със завиден успех, който ведно с въодушевлението на диригента отекна в Германия, където „Давид“ бе изпълнен също. Капелмайсторът се свърза с Кристоф; поиска му други творби и му предложи услугите си, като ревностно се зае да му прави пропаганда. В Германия откриха „Ифигения“, някога освиркана. Заговориха за гениалност. Романтичните приключения в живота на Кристоф допринесоха доста за възбуждане на любопитството. „Франкфуртер Цайтунг“ публикува пръв много интересна статия. Последваха и други. Тогава и във Франция някои се сетиха, че в страната им живее голям композитор. Един концертен директор в Париж поиска от Кристоф раблезианската му епопея, преди още да е завършена; а Гужар, предчувствувайки близката слава, заговори тайнствено за таланта и един свой приятел, който той бил открил. Възхвали в прекрасна статия „Давид“, като не си спомняше даже, че предишната година му бе посветил в една своя статия само два пренебрежителни реда. Пък и никой около него не си спомняше вече. Толкова много хора в Париж тачат днес Вагнер и Франк, след като са ги осмивали; отричат неизвестните композитори, за да ги славят утре!

Кристоф съвсем не се надяваше на такъв успех. Уверен беше, че един ден ще победи; но не смяташе, че този ден е толкова близък; освен това той се плашеше от прекалено бързите успехи. Вдигаше рамене и заявяваше да го оставят на мира. Би разбрал, ако бяха одобрили „Давид“ миналата година, когато го бе композирал; сега обаче той беше вече далеч от него, беше изкачил още няколко стъпала. Охотно би казал на хората, които му говореха за предишната му творба: „Я не ми говорете повече за този боклук! Отвращавам се от това произведение, както и от вас!“

И той потъваше в новата си работа, леко ядосан, че са го откъснали от нея. Въпреки това обаче дълбоко в себе си беше удовлетворен. Първите лъчи на славата са особено приятни. Благотворно и здравословно е да победиш. Прозорецът сякаш се отваря и в къщата нахлуват първите пролетни изпарения. Колкото и да се отнасяше с пренебрежение към предишните си творби и по-специално към „Ифигения“, сегашният успех беше разплата и беше приятно да види това жалко произведение, което му бе коствувало толкова публични оскърбления, възхвалявано от немските критици и искано от театрите. С едно писмо от Дрезден му съобщаваха, че биха били щастливи да поставят операта следващия сезон…

* * *

В същия ден, когато Кристоф получи тази вест, която най-сетне след дългите години на мизерия му даваше възможност да зърне по-спокойни хоризонти и очертаващата се в далечината победа, той получи и друго писмо.

Беше следобед. Тъкмо се миеше, разговаряйки весело с Оливие от своята стая, когато портиерката пъхна под вратата един плик. Почеркът на майка му… Той се канеше да й пише: радваше се, че ще може да й съобщи за успех си… Отвори писмото. Само няколко реда… Колко е треперела ръката й!…

„Мило мое момче, не съм много добре. Ако ти е възможно, много бих искала да те видя още веднъж. Целувам те.

Мама“

* * *

Кристоф простена. Оливие изтича разтревожен в стаята му. Не можейки да говори, Кристоф му показа писмото върху масата си. Той продължаваше да стене, без да слуша Оливие, който с един поглед бе прочел писмото и се опитваше да го успокои. Изтича към леглото си, където бе хвърлил дрехата си, облече се бързо и без да закрепи яката си (пръстите му трепереха), излезе. Оливие го настигна на стълбата: какво смяташе да прави? Да замине с първия влак? Имаше чак вечерта. Не е ли по-добре да чака в къщи, отколкото на гарата? Имаше ли поне достатъчно пари? Пребъркаха джобовете си и като събраха всичко, което притежаваха, се оказаха само тридесетина франка. Беше през септември. Хехт, Арно, всичките им приятели бяха далеч от Париж. Нямаше към кого да се обърнат. Извън себе си от тревога, Кристоф заяви, че ще измине половината път пеш. Оливие го помоли да почака един час, като му обеща да намери необходимата сума. Кристоф се съгласи; беше неспособен да мисли. Оливие изтича в заложната къща: за пръв път прибягваше до нея. Би предпочел да изстрада всякакви лишения, отколкото да заложи някоя от вещите си, свързана всяка със скъп спомен; но ставаше дума за Кристоф и нямаше време за губене. Заложи часовника си, за когото му дадоха много по-малка сума, отколкото очакваше. Трябваше да се върне, да вземе някои свои книги и да ги занесе на букиниста. Беше мъчително, но той почти не се замисли в този миг: скръбта на Кристоф поглъщаше всички негови мисли. Върна се и завари Кристоф там, където го бе оставил, напълно сломен. Заедно с тридесетте франка, които имаха, сумата беше вече напълно достатъчна. Кристоф беше толкова отчаян, че дори не се запита как приятелят му я бе набавил и дали е задържал малко пари, за да преживее, докато го няма. И Оливие не беше помислил за това. Той даде на Кристоф всичко, което имаше. Трябваше да се грижи за него като за малко дете. Заведе го на гарата и се раздели с него едва когато влакът потегли.

Потъвайки в нощта, Кристоф гледаше пред себе си широко отворени очи и мислеше: „Дали ще пристигна, навреме?“

Той знаеше, че майка му трябва да е стигнала до крайния предел, за да му пише да отиде. И неговото нетърпение пришпорваше тръпнещия бяг на бързия влак. Той се упрекваше горчиво, че беше оставил майка си. Същевременно съзнаваше, че упреците му са напразни: не беше господар да промени хода на събитията.

Все пак монотонното люшкане на колелата и на вагона постепенно го успокоиха и уталожиха духа му, като вълни на музика, прииждаща с мощен ритъм. Видя отново цялото си минало, още от бляновете на ранното си детство: чувства, надежди, разочарования, загуби и своята преливаща сила, опиянението от страданието, от насладата, от творчеството, бодростта, с която се вкопчваше в светлия живот и възвишените сенки, което съставляваше най-съкровения дял от душата му, затаения в нея бог. Всичко сега му ставаше ясно от разстояние. Бушуващите в него желания, обърканите му мисли, грешките, заблужденията, настървените борби му приличаха на бурните вълни, влачени от великия поток към неговата вечна цел. Той откриваше дълбокия смисъл на годините на изпитания: всяко изпитание беше преграда, която рухваше под придошлите води; минаваше от тясна долина към по-широка, като я изпълваше цялата; хоризонтът се разширяваше, дишаше се по-волно. Реката си бе прокарала път между хълмовете на Франция и немската равнина, тя се бе разляла върху ливадите и бе разяла хълмовете, поглъщайки водите на двете страни. Тя течеше между тях не за да ги разделя, а за да ги свързва: те се сливаха в нея. И Кристоф за първи път осъзна своето предопределение: той трябваше като артерия да носи в двата враждуващи народа всички жизнени сили на единия и на другия бряг. Странна ведрина, умиротворение и светлина го осениха внезапно в най-мрачния час… После видението избледня и на неговия фон изплува скръбното нежно лице на старата му майка.

Едва се зазоряваше, когато пристигна в немското градче. Трябваше да внимава да не го познаят; защото заповедта за арестуването му не беше отменена. На гарата обаче никой не му обърна внимание: градът спеше; къщите бяха затворени; улиците — пусти: беше сивият час, когато светлините на нощта угасват, а денят още не е настъпил, когато сънят е най-сладък, а сънищата са озарени от развиделяващия се изток. Млада прислужница отваряше капаците на едно дюкянче, пеейки стара Lied. Кристоф едва не се задуши от вълнение. О, родина! Любима!… С радост би целунал земята. Докато слушаше скромната песен, сърцето му се топеше и той осъзна колко е бил нещастен далеч от родината и колко я обича… Вървеше, сдържайки дъха си. Когато видя тяхната къща, беше принуден да спре и да сложи ръка на устата си, за да не извика. Как щеше да завари изоставената си майка? Пое дъх и почти изтича до вратата. Беше открехната. Блъсна я. Никой… Старата дървена стълба скърцаше под стъпките му. Изкачи се на горния етаж. Къщата изглеждаше празна. Вратата на майчината му стая бе затворена.

Кристоф сложи ръка на дръжката с разтуптяно сърне. Нямаше сила да я натисне.

Луиза лежеше сама в стаята си и чувствуваше, че краят й е близък. От другите й двама сина, единият, Родолф, търговецът, се беше установил в Хамбург, а другият, Ернст, беше заминал за Америка и не се знаеше какво е станало с него. Никой не се грижеше за нея; само една съседка се отбиваше два пъти на ден да я пита от какво има нужда, постояваше няколко минутки и отиваше да си гледа работата; не идваше много редовно и често закъсняваше. На Луиза й се струваше съвсем естествено, че я забравят, както й се струваше и съвсем естествено, че не се чувствува добре. Имаше ангелско търпение, защото бе свикнала да страда. Сърцето й беше болно и имаше пристъпи на задух, по време на които си мислеше, че ще умре: с разширени очи и сгърчени ръце, лицето й плувваше в пот. Тя не се оплакваше. Знаеше, че така трябва да бъде. Беше готова; приела беше вече светото причастие. Само едно я тревожеше: да не би бог да не я намери достойна да влезе в неговия рай. Всичко останало посрещаше търпеливо.

Тя бе превърнала тъмния ъгъл на своето последно убежище — стената на нишата около главата си — в светилище на спомените си; наредила бе снимките на хората, които й бяха скъпи: трите деца, мъжа й — спомняше си само любовта му през първите дни, — стария дядо и брат си Готфрид. Запазила беше трогателната си привързаност към всички, които се бяха държали мило с нея, макар и съвсем бегло. Забола беше на чаршафа на леглото си, съвсем близо до лицето си, последната снимка, която й бе изпратил Кристоф; а последните му писма бяха под възглавницата й. Обичаше реда и педантичната чистота и страдаше, че не всичко в стаята й е съвсем добре подредено. Вслушваше се в различните шумове, които долитаха отвън и бележеха за нея отделните моменти на деня. От толкова време вече ги чуваше! Целият й живот бе протекъл в това малко пространство… Мислеше за милия си Кристоф. Какво неизмеримо желание изпитваше да бъде до нея в този миг! И все пак се примиряваше дори с неговото отсъствие. Сигурна беше, че ще го срещне горе на небето. Достатъчно беше да затвори само очи и вече го виждаше. Прекарваше по цели дни унесена в спомени по миналото…

Намираше се отново в старата къща на брега на Рейн… Летен ден… Великолепен летен ден. Прозорецът бе отворен: белият път бе огрян от слънце. Чуваха се песните на птиците. Мелхиор и дядо, седнали пред вратата, пушеха, разговаряха и се смееха високо. Луиза не ги виждаме; но се радваше, че мъжът й е в къщи този ден и че дядо е в добро настроение. Тя беше в долната стая и приготвяше вечерята: превъзходна вечеря; бдеше над нея като над зеницата на очите си; приготвила им бе изненада: сладкиш с кестени; предварително се наслаждаваше на радостните викове на сина си… Но къде е той? Горе: учеше урока си по пиано. Тя не разбираше какво свири детето, но беше щастлива от обичайното му чуруликане, щастлива, че то е в къщи, седнало мирно пред пианото… Какъв хубав ден! Каруца минава по пътя с весело дрънчене. Ах, господи! Ами сладкиша във фурната! Дано само не е изгорял, докато зяпа през прозореца! Трепереше да не би дядо, когото тя толкова обичаше, не без малко страх, да бъде недоволен и да я упрекне… Слава богу, нищо лошо не се бе случило. Ето всичко бе готово, масата — сложена. Тя извика Мелхиор и дядо. Те се обадиха весело. А детето?… То не свиреше вече. От известно време пианото бе млъкнало, без тя да забележи… „Кристоф!“… Какво ли правеше? Не се чуваше никакъв шум. Винаги забравяше да слезе за вечеря: баща му пак щеше да му се скара. Тя се качи бързо по стълбата… „Кристоф!“… Той не се обаждаше. Отвори вратата на стаята, където той работеше. Никой. Стаята бе празна, пианото — затворено… Луиза се разтревожи. Какво ли е станало с него? Прозорецът бе отворен. Божичко! Ами ако е паднал!… Луиза е разстроена. Тя се навежда да погледне долу… „Кристоф!“… Няма го никъде. Обхожда всички стаи. Отдолу дядо й вика: „Ела, не се безпокой, сам ще дойде!“. Но тя не иска да слезе. Знае, че детето е там: скрило се е, за да си играе, иска да я измъчва. Ах, какво лошо дете!… Да, сега е сигурна, подът изскърца; Кристоф е зад вратата. Само че ключа го няма. Ключът! Тя търси трескаво в едно чекмедже, сред много други ключове. Този, онзи… не, не е този… Ах, ето го най-сетне!… Не може да го вкара в ключалката. Ръката й трепери. Тя бърза; трябва да бърза. Защо? Не знае; знае само, че трябва: ако не побърза, няма да има време. Чува дъха на Кристоф зад вратата. Ах, този ключ!… Най-сетне! Вратата се отваря. Радостен вик. Той е. Хвърля се на шията й… Ах, това лошо, това добро, любимо момче!…

Луиза отвори очи. Кристоф е в стаята, пред нея.

От няколко мига той я гледаше: така променена, с отслабнало и същевременно подпухнало лице в безмълвното си страдание, което правеше още по-покъртителна примирената й усмивка. И тази тишина, тази самота около нея… Сърцето му кървеше…

Луиза го видя. Не се учуди. Усмихна се с неизразимо красива усмивка. Не можеше да му протегне ръце, нито да му каже нещо. Той се хвърли на гърдите й и те се целунаха; едри сълзи се търкаляха по страните й. Тя прошепна:

— Чакай!…

Кристоф видя, че тя се задъхва.

Стояха, без да помръднат. Тя галеше главата му; сълзите й продължаваха да се стичат. Той целуваше, хълцайки, ръцете й, заровил глава в чаршафите.

Когато пристъпът й мина, Луиза се опита да проговори. Но тя вече не успяваше да намери думите си; бъркаше смисъла им и той не можеше да разбере. Имаше ли значение? Нали се обичаха, нали се виждаха, нали се докосваха: това беше важното. Попита възмутен защо са я оставили сама. Тя извини болногледачката:

— Не може винаги да бъде тук: има си работа.

Със слаб глас, запъвайки се и не доизричайки всички срички, тя бързо му предаде желанията си за гроба. Помоли Кристоф да каже на другите й двама сина, които я бяха забравили, колко много ги обича. Сети се и за Оливие защото знаеше, че държи на Кристоф. Поръча на Кристоф да му каже, че му праща своята благословия — Луиза бързо се поправи плахо и употреби по-скромна дума, — своите почитания…

Пак се задъха. Той я поддържаше седнала в леглото. Пот течеше по лицето й. Мъчеше се да му се усмихне. Казваше си, че няма вече какво да иска от живота, след като държеше в ръката си ръката на своя син.

Но Кристоф внезапно почувствува, че нейната ръка се сгърчва. Луиза отвори уста. Погледна сина си с безкрайна обич. И си отиде.

* * *

Още същата вечер пристигна Оливие. Непоносима му бе мисълта да остави Кристоф сам през тези трагични часове, които му бяха много добре познати. Плашеше се също от опасността, на която се излагаше Кристоф, идвайки в Германия. Искаше да бъде там, за да бди над него. Само че му липсваха пари, за да замине. Когато се върна от гарата, след като изпрати Кристоф, той реши да продаде няколкото семейни бижута, които му оставаха. Понеже заложната къща бе затворена в този час, а той искаше да замине с първия влак, запъти се към един вехтошар в квартала, но на стълбата срещна Мох. Когато разбра намеренията му, Мох изрази силното си огорчение, че Оливие не се е обърнал към него и го принуди да приеме необходимата сума. Беше безутешен при мисълта, че Оливие е заложил часовника си и е продал книгите си, за да заплати пътуването на Кристоф, когато за него щеше да бъде такова щастие да може да им услужи. В старанието си да им бъде полезен, той предложи на Оливие да отиде заедно с него при Кристоф. Оливие с голяма мъка го разубеди.

Пристигането на Оливие бе истинска благодат за Кристоф. Беше прекарал целия ден в пълно униние сам със заспалата си навеки майка. Пазачката бе дошла, погрижила се бе за мъртвата и повече не се бе мярнала. Часовете минаха в гробовна застиналост. Кристоф не се делеше от майка си; не сваляше очи от нея; не плачеше; не мислеше; беше мъртъв самият той. Чудото на приятелството, извършено от Оливие, върна у него сълзите и живота.

Getrost! Es ist der Schmerzen Werth das Leben,

So lanq…

… mit uns ein treues Auge weint.

„Смелост! Докато две верни очи плачат с нас, животът си заслужава да бъде изстрадан!“

Те се прегърнаха силно. После седнаха край Луиза и заговориха шепнешком… Настъпи нощта… Облегнат на леглото, Кристоф разказваше наслуки спомени от детството си, в които постоянно се връщаше образът на майка му. Млъкваше за няколко минути и пак подхващаше. Докато най-сетне млъкна напълно, смазан от умора, скрил лице в ръцете си. Когато Оливие го погледна по-отблизо, видя, че е заспал. Тогава той остана да бди сам. Сънят победи и него — заспа, облегнал чело на табления креват. Луиза се усмихваше кротко, сякаш щастлива, че бди над двете си деца.

Призори ги събудиха силни удари по вратата. Кристоф отвори. Един съсед, дърводелец, беше дошъл да предупреди Кристоф, че присъствието му е разкрито и трябва да замине, ако не иска да бъде уловен. Кристоф не искаше да бяга. Не искаше да се раздели с майка си, преди да я отведе до мястото, където тя щеше да остане завинаги. Но Оливие горещо настоя да вземе влака и му обеща да изпълни всичко вместо него. Принуди го да излезе от къщата. И за да бъде сигурен, че няма да се отметне, той го изпрати чак до гарата. Кристоф упорито отказваше да замине, без поне да види голямата река, край която бе протекло детството му: душата му пазеше като морска раковина нейния ромон. Въпреки че бе опасно да се показва в града, Оливие бе принуден да отстъпи. Тръгнаха покрай брега на Рейн, която с кротка мощ се устремяваше между двата си ниски бряга към своята смърт в пясъците на север. Огромен железен мост потапяше сред мъглата двата си свода в сивата вода, подобни на две половинки от колела на исполинска каруца. Далеч в сутрешната мараня се губеха лодките, които лъкатушеха из ливадите, следвайки извивките на реката. Кристоф потъна в блянове. Оливие го изтръгна и като го улови за ръка, го поведе към гарата. Кристоф не се противеше. Приличаше на сомнамбул. Оливие го настани във влака, който току-що тръгваше. Уговориха се да се срещнат на другия ден на първата френска гара, та Кристоф да не се връща сам в Париж.

Влакът замина и Оливие се върна в къщата. На входа двама полицаи чакаха Кристоф. Те взеха Оливие за него. Оливие не побърза да разсее недоразумението, което улесняваше бягството на Кристоф. Впрочем и полицията не се показа особено огорчена от грешката си; явно не се престараваше да търси беглеца. На Оливие дори се стори, че всъщност никак не й бе неприятно, че Кристоф е заминал.

Оливие остана до другия ден сутринта, за да присъствува на погребението на Луиза. Братът на Кристоф Родолф, търговецът, успя да присъствува между двата влака. Тази важна личност придружи коректно погребалното шествие и си замина веднага, без да отправи нито дума към Оливие, да го запита как е брат му или да му благодари за всичко, което бе сторил за майка им. Оливие остана още няколко часа в градчето без нито един жив познат, но населено от толкова близко познати сенки: малкият Кристоф, хората, които бе обичал, хората, които го бяха карали да страда, и скъпата Антоанет… Какво оставаше от всички тия същества, които бяха живели, от цялото семейство Крафт, сега заличено?… Любовта към тях, която живееше в душата на един чужденец.

* * *

Следобед Оливие се срещна с Кристоф на граничната гара, където си бяха определили среща. Селце сред гористи хълмове. Вместо да чакат следващия влак за Париж, те решиха да изминат част от пътя пеш, до следващия град. Имаха нужда да бъдат сами. Тръгнаха през смълчаните горички, в които отекваха далечни глухи удари на брадва. Стигнаха до полянка на върха на един хълм. Под тях в тясна долина, все още на немска територия, забелязаха червения покрив на горска къщичка, малка ливада, и зелено езеро между дърветата. Наоколо тъмносиният океан на горите, обвити в изпарения. Мъгли се провираха между клоните на боровете. Прозрачен воал смекчаваше очертанията и притъпяваше багрите. Всичко бе неподвижно. Ни шум от стъпки, ни звук от човешки глас. Само няколко капки дъжд ромолеха по златисто-бакърените брястове, пожълтели от есента. Между камъните бълбукаше ручейче. Кристоф и Оливие се спряха унесени. Всеки си спомняше загубените близки. Оливие мислеше: „Антоанет, къде си?“, а Кристоф стенеше: „За какво ми е успехът, когато нея я няма вече?“ Но и двамата чуха утешителния глас на своите покойници: „Любими, не плачи за нас. Не мисли за нас. Мисли за него…“

Те се спогледаха и всеки от тях забрави собствената си скръб, загрижен за скръбта на другия. Уловиха се за ръце. Кротка печал ги обгърна. Постепенно лек зефир разпръсна воала на мъглите… Синьото небе цъфна отново над тях. Колко вълнуващо нежна е земята след дъжд!… Взема ни в прегръдките си с топла усмивка и ни нашепва: „Отдъхни си. Всичко е наред…“

Сърцето на Кристоф се отпусна. От два дни живееше цял в спомена, в душата на милата си майка. Изживяваше отново смирения й живот, безцветните самотни дни в безмълвната къща, останала без деца, и в мисълта на изоставилите я деца. Горката старица, така немощна и смела със своята спокойна вяра, благото си настроение, усмихнатото примирение и липсата на егоизъм…

Кристоф мислеше също за всички смирени души, които бе познавал. Колко близък до тях се чувствуваше в този миг! След годините на изтощителни борби в пламтящия Париж, където така бясно се преплитат и идеи, и хора, след този трагичен час, когато бе повял вятърът на престъпните безумия, които хвърлят един срещу друг заслепените народи, Кристоф се чувствуваше уморен от това трескаво и безплодно общество, от егоистичните битки, от човешкия елит, от честолюбците и тщеславните, които си въобразяват, че въплъщават разума на човечеството, а са всъщност негов кошмар. И цялата му любов се насочваше към хилядите простички души от всички нации, които изгарят безмълвно, чисти пламъци на добросърдечие, вяра, саможертва — сърце на света. „Да, познах ви, пак ви виждам, вие сте от моята кръв, вие сте мои. Подобно на блудния син ви напуснах, за да тръгна подир сенките, минаващи по пътя. Връщам се при вас. Приемете ме. Ние сме едно и също същество — и живите, и мъртвите. Където и да съм, вие сте с мене. Сега аз те нося в себе си, майко, както ти си носила мен. Всички вие, Готфрид, Шулц, Сабин, Антоанет, всички вие сте в мен. Вие сте моето богатство. Ще вървим заедно. Аз ще говоря вместо вас. С дружни сили ще постигнем целта!…“

Един слънчев лъч се плъзна между мокрите клони на дърветата, от които бавно се сцеждаше дъждовната вода. От ливадката под тях долитаха детски гласове, старинна простодушна немска lied; пееха три момиченца, уловили се на хоро, и обикаляха къщата. А западният вятър донасяше отдалеч като ухание на рози камбанния звън на Франция…

„О покой, божествена хармония, музика на освободената душа, в която се сливат страданието и радостта, смъртта и животът, неприятелските и братските народи, обичам те, желая те, ще те постигна!…“

* * *

Нощта спусна своята пелена. Кристоф излезе от замечтаността си и видя до себе си вярното лице на приятеля. Усмихна му се и го прегърна. После тръгнаха отново през гората, без да говорят. Кристоф проправяше път на Оливие.

Taciti soli senza compagnia,

n’andavan k’un dinnanzi, e l’altro dopo

Come i frati minor vanno per via…[10]

Бележки

[1] Водач и военачалник на древните евреи (Библия). — Б.пр.

[2] Безделие (ит.). — Б.пр.

[3] Избави ни, господи! (лат.). — Б.пр.

[4] Стига ливади (лат.). — Б.пр.

[5] Свинщини (ит.). — Б.пр.

[6] Слава богу! (лат.). — Б.пр.

[7] Не ме докосвай (лат.). — Б.пр.

[8] Топ на френски означава и канон в музиката. — Б.пр.

[9] Всезнаещи (лат.). — Б.пр.

[10] Безмълвни, сами, без компания, вървяха единият зад другия, както братята вървят по улицата… — Данте, „Божествена медия“, пес. XXIII (ит.). — Б.пр.