Ромен Ролан
Жан-Кристоф (6) (Том II)

1

Имам приятел!… Сладостта да си намерил душа, до която да се приютиш в бурята, топъл и сигурен заслон, където най-сетне можеш да отдъхнеш, докато се успокои задъханото ти, разтуптяно сърце! Да не си вече сам, да не бъдеш принуден да стоиш винаги въоръжен, с отворени, изнурени от бдения очи, докато умората те предаде на врага! Да имаш скъп другар, комуто би поверил цялото си същество. Най-сетне да вкусиш покой, да спиш, докато той бди, да бдиш, докато той спи. Да опознаеш радостта да закриляш любимия човек, който ти се доверява като малко дете. Да изпиташ най-голямото блаженство: да излееш душата си в него, да чувствуваш, че той притежава тайните ти, че разполага с теб. Остарял, изхабен, уморен се влачиш от толкова години в живота, за да се възродиш млад и освежен в тялото на приятеля, да видиш с неговия поглед обновения свят, да обгърнеш с неговите сетива мимолетните радости, да се радваш с неговото сърце на щастието, че живееш!… Да страдаш дори ведно с него… О, и страданието е радост, когато не си сам!

Имам приятел! Далеч от мен, близо до мен, винаги в мен! Имам го и съм негов. Той ме обича. Притежава ме. Обичта е сляла в една двете ни души.

* * *

Първата мисъл на Кристоф, когато се събуди на другия ден след вечерта у Русен, беше за Оливие Жанен. Изпита неудържимо желание да го види. Облече се и излезе. Нямаше още осем часа. Утринта беше топла и леко задушна. Ранен априлски ден: буреносна мараня обвиваше Париж.

Оливие живееше в подножието на хълма Сент-Жьонвиев на малка уличка до Ботаническата градина. Къщата се намираше на най-тясното място на уличката. Стълбището беше в дъното на тъмен двор и по него се носеха най-разнообразни зловония; стъпалата, с резки завои бяха наклонени към стената, замърсена от надписи с молив. На третия етаж някаква жена с разчорлени сиви коси и разкопчана нощница отвори вратата, като чу стъпите му, и грубо я затръшна, виждайки Кристоф. Няколко апартамента на всяка площадка; през разсъхналите, зле затварящи се врати се чуваха крясъци на деца, които се боричкаха. Жалки посредствени съществования гъмжаха струпани в ниските етажи около вонящия двор. Кристоф се питаше отвратен какви ли апетити са привлекли всички тези същества тук, далеч от полята, където има поне въздух за всички, и каква ли облага могат да извлекат от този Париж, в който се обричат да живеят в същинска гробница.

Стигна до етажа на Оливие. Една връв служеше за звънец. Той дръпна толкова силно кордона, че още няколко врати отново се открехнаха на стълбището при резкия звън. Оливие отвори. Кристоф се смая от простото, но грижливо изящество на вида му; грижата за външността, на която при всички други обстоятелства не би обърнал внимание, го изненада приятно в тази занемарена къща. Стори му се приветлива и здрава сред смрадната атмосфера. А и пред ясните очи на Оливие тутакси изпита повторно същото впечатление. Протегна му ръка. Оливие заекна от удивление.

— Вие, вие тук?…

Кристоф, жаден да улови нежната му душа, издадена от беглото вълнение, само се усмихна, без да отговори. Бутна лекичко Оливие и влезе в единствената стая, която служеше за спалня и работен кабинет. Тясно желязно легло до стената, близо до прозореца; Кристоф забеляза няколкото възглавници. Три стола, маса, боядисана в черно, малко пиано, книги върху полици запълваха стаята. Тя беше мъничка, прихлупена, лошо осветена и все пак в нея се долавяше като че ли отражението на бистрите очи, които я обитаваха. Всичко бе чисто, добре подредено, сякаш докоснато от ръка на жена; а няколко рози в каната за вода внасяха малко пролет между четирите стени, украсени с репродукции на стари флорентински художници.

— Значи, вие дойдохте, вие дойдохте, да ме видите? — повтаряше развълнувано Оливие.

— Разбира се! Нямаше как! — отвърна Кристоф. — Вие не бихте дошли.

— Така ли мислите? — попита Оливие и добави почти веднага: — Да, имате право. Но не защото не ми е минало през ум.

— Какво ви въздържаше?

— Прекалено голямото ми желание.

— Чудесна причина.

— Така, не ми се подигравайте. Страхувах се да не би вие да не желаете това толкова силно, колкото аз.

— А мен грижа ли ме е за това? Искаше ми се да ви видя и дойдох. Ако ви е неприятно, лесно ще го разбера.

— Ще трябва да имате много силни очи.

Те се загледаха усмихнати.

Оливие поде:

— Бях глупав вчера. Боях се, че не ви се понравих. Тая моя стеснителност е същинска болест: просто ми се схваща езикът.

— Не се оплаквайте. Във вашата страна има премного хора, които говорят; затова съм щастлив да срещна някой, който от време на време мълчи, макар и от стеснителност, тоест против волята си!

Кристоф се засмя, очарован от остроумието си.

— Значи дължа посещението ви на моето мълчание?

— Да, заради мълчанието ви, заради естеството на вашето мълчание. Има най-различни видове мълчание: харесвам вашето, това е всичко.

— Как успяхте да изпитате симпатия към мене? Та вие едва ме видяхте.

— Това си е моя работа. Аз бързо избирам. Когато в живота край мене мине лице, което ми се нрави, бързо се решавам и тръгвам след него; трябва да го настигна.

— А никога ли не ви се случва да се излъжете, когато гоните някого?

— Често пъти.

— Може би и този път се лъжете.

— Ще видим.

— О! Аз съм загубен в такъв случай! Вие ме парализирате! Достатъчно е да си помисля, че ме наблюдавате, и малкото ми възможности ще ме напуснат!

Кристоф гледаше с благосклонно любопитство променливото лице, което час по час се изчервяваше и побледняваше. Чувствата пробягваха по него подобно на облаци над водна повърхност.

„Какво нервно създание! — мислеше си той. — Също като жена.“

Той леко го докосна по коляното.

— Хайде, хайде! Да не би да си въобразявате, че идвам въоръжен срещу вас? Ужасявам се от хората, които се занимават с психология за сметка на приятелите си. Искам само едно: да имаме и двамата правото да бъдем свободни и искрени, да се отдаваме откровено, без фалшив срам на това, което чувствуваме, без страх, че ще се затворим завинаги в него, без страх, че ще си противоречим, правото да обичаме сега и да не обичаме вече в следната минута. Не е ли по-мъжествено и по-честно така?

Оливие го погледна сериозно и отвърна:

— Не ще съмнение. Това е по-мъжествено и вие сте силен. Но аз съвсем не съм.

— А пък аз съм уверен, че и вие сте силен, само че по друг начин. Всъщност идвам при вас именно за да ви помогна да бъдете силен, ако искате. Защото казаното досега ми позволява да добавя с още повече откровеност, отколкото бих проявил без това, че без да се заричам за бъдещето, аз ви обичам.

Оливие пламна до ушите. Вкаменен от стеснение, той не можа да отговори нищо.

Кристоф обхождаше с поглед обстановката.

— Зле сте настанен тук. Нямате ли друга стая?

— Само килер.

— Уф! Не може да се диша! И вие можете да живеете тук?

— Човек свиква.

— Никога не бих свикнал.

Кристоф разкопча жилетката си и вдъхна силно.

Оливие разтвори широко прозореца.

— Сигурно винаги се чувствувате притеснен в града, господин Крафт. Аз не съм изложен на опасността да страдам от излишък на сила. Дишам толкова малко, че навсякъде смогвам да живея. И все пак някои летни нощи са тежки дори за мен. Очаквам ги със страх. Тогава сядам в леглото и ми се струва, че ще се задуша.

Кристоф погледна купчината възглавници върху леглото и умореното лице на Оливие; представи си как ли се бъхта в мрака.

— Напуснете тази къща! Защо стоите в нея?

Оливие повдигна рамене и отговори с безучастен тон:

— О, все едно тук или другаде!…

Някой пристъпваше с тежки обуща над тях. На долния етаж спореха остри гласове. Час по час стените се разтърсваха от грохота на омнибуса по улицата.

— Пък и тази къща! — поде Кристоф. — Тази къща, пропита с нечистотия, с мръсен задух, с грозна мизерия, как можете да се прибирате всяка вечер в нея? Нима това не ви обезсърчава? На мен би ми било невъзможно да живея тук. Бих предпочел да спя под някой мост!

— Аз също се измъчвах първите дни. И аз съм отвратен не по-малко от вас. Когато бях дете и ме водеха на разходка, само като минех по някои мръсни многолюдни улици, сърцето ми се свиваше. Обхващаха ме странни страхове, които не смеех да споделя. Мислех си: „Ами ако в този миг стане земетресение и остана да лежа завинаги тук?“ Това ми се струваше най-страшното нещастие. Не ми минаваше и през ум, че един ден ще живея в такъв квартал по собствено желание и че вероятно ще умра тук. Наложи се да бъда много по-невзискателен. Пак ми е отвратително, но се мъча да не мисля вече за това. Когато се качвам по стълбището, си запушвам ушите, очите, носа, всички сетива, зазиждам се в себе си. Освен това виждате ли там над покрива върха на една акация? Заставам в това ъгълче, за да не виждам нищо друго. Вечер, когато вятърът разклаща клонките й, си представям, че съм далеч от Париж; вълнението на големите гори никога не ми е доставяло такава наслада, както коприненият трепет на тези дантелени листа.

— Да, предполагам, че обичате да фантазирате; но жалко е да похабявате в борбата с неприятностите на живота силата на въображението си, която би могла да послужи за създаване на неща, които живеят.

— Нима това не е съдбата на почти всички нас? Нима самият вие не се похабявате в гняв и борба?

— Аз не съм същото. Аз съм роден за това. Погледнете ръцете ми, мишците ми. Моето здраве изисква борбата. Но вие не сте достатъчно силен: това впрочем веднага личи.

Оливие погледна тъжно мършавите си китки и промълви:

— Да, слаб съм, винаги съм бил слаб. Но какво да прави? Трябва да се живее.

— Как се изхранвате?

— Давам уроци.

— Уроци по какво?

— По всичко. Помагам на ученици по латински, гръцки, история. Подготвям ги за зрелостен изпит. Чета също лекции по морал в едно градско училище.

— Лекции по какво?

— По морал.

— Що за глупост пък е това? Нима във вашите училища се преподава морал?

Оливие се усмихна.

— Естествено.

— За какво говорите, като минат десет минути?

— Имам дванадесет часа седмично.

— Значи, вие ги учите как да вършат зло?

— Защо?

— Няма нужда да се говори толкова много, за да узнаеш какво е добро.

— Или за да не го узнаеш никога.

— Бога ми, точно така: за да не го узнаеш въобще И това не е най-лошият начин, за да се постигне този резултат. Доброто не е наука, то е дело. Само неврастениците могат да се препират за морала; а първият нравствен закон е да не си неврастеник. Ама че педанти! Те приличат на безкракия, който би желал да научи другите как да ходят!

— Те нямат пред вид вас! Вие знаете, но има толкова хора, които не знаят!

— Какво от това? Оставете ги да лазят на четири крака като децата, докато се научат сами. На два или на четири крака, важното е да ходят!

Той крачеше надлъж и нашир из стаята: само четири негови крачки бяха достатъчни, за да я прекоси. Спря се пред пианото, отвори го, прелисти нотите, докосна клавишите и каза:

— Изсвирете ми нещо.

Оливие трепна уплашено.

— Аз ли? Как ви хрумна?

— Госпожа Русен ми каза, че сте добър музикант. Хайде, посвирете ми.

— Пред вас? Бих умрял от притеснение!

Този наивен възклик, излязъл право от сърцето, разсмя Кристоф, а и Оливие се засмя смутен.

— Хубава работа! — учуди се Кристоф. — Нима има такива французи?

Оливие продължаваше да отказва.

— Но защо? Защо държите да свиря?

— Ще ви кажа след малко. Свирете.

— Какво?

— Каквото искате.

Оливие седна с въздишка на пианото и покорен на волята на властния приятел, който бе спрял избора си на него, започна след дълго колебание да свири хубавото „Адажио в си минор“ от Моцарт. Отначало пръстите му трепереха и нямаха сила да натискат клавишите; после малко по малко той стана по-смел и въобразявайки си, че просто повтаря думите на Моцарт, неволно разбули сърцето си. Музиката е недискретна довереница: тя издава и най-съкровените мисли. Под божествения рисунък на „Адажио“ от Моцарт Кристоф откри невидимите черти не на Моцарт, а на непознатия приятел, който свиреше: тъжната душевна ведрина, плахата и нежна усмивка на това чувствително същество, чисто, любвеобилно, свенливо. Стигнал обаче до края на мелодията, във върховния миг, когато фразата, наситена със скръбна любов, се възвисява и прекършва, непреодолимо смущение попречи на Оливие да продължи; пръстите му спряха, гласът му секна. Той откъсна ръце от пианото и тихо промълви:

— Не мога повече.

Изправен зад него, Кристоф се наведе, обгърна го с ръце и довърши прекъснатата фраза. После каза:

— Сега познавам звученето на душата ви.

Той му протегна двете си ръце и го загледа продължително в лицето. Най-сетне каза:

— Колко странно!… Виждал съм ви вече… Познавам ви толкова добре и толкова отдавна!

Устните на Оливие потръпнаха; той едва не заговори. Но се въздържа.

Кристоф го погледа още миг. После му се усмихна безмълвно и излезе.

Слезе по стълбището с леко и радостно сърце. Срещна две грозни сополанчета; те се качваха едното със самун хляб, другото с бутилка олио. Той ги щипна приятелски по бузите. Усмихна се и на начумерения портиер. Вървеше по улицата и си тананикаше. Озова се в Люксембургската градина. Просна се върху една пейка на сянка и затвори очи. Въздухът беше неподвижен; градината почти безлюдна. Слабо долиташе неравният плисък на водоскок и скърцането на пясъка сегиз-тогиз под нечии стъпки. Кристоф бе изпълнен от непреодолима леност, припичаше се като гущер на слънцето: сянката отдавна се бе отместила от лицето му, но той не се решаваше да помръдне. Мислите му се въртяха в кръг: не се и опитваше да ги съсредоточи. Те бяха окъпани в щастие и светлина. Часовникът на Люксембург прозвъни; той не го чу, но само след миг му се стори, че изби пладне. Той скочи, установи изненадан, че е пропилял два часа: пропуснал бе една среща у Хехт и бе загубил цялата сутрин. Засмя се и се прибра, подсвирквайки. Съчини едно рондо под форма на канон по мелодичното подвикване на един продавач. Дори тъжните мелодии звучаха радостно у него. Когато мина край гладачницата на неговата улица, погледна по навик в магазинчето и зърна червенокосата девойка с матово, порозовяло от топлината лице; тя гладеше с голи до рамото тънки ръце и разкопчана блузка и му хвърли както обикновено дързък поглед; за пръв път нейният поглед се плъзна по него, без да го разсърди. Той пак се засмя. В стаята му нямаше ни помен от грижите, които бе оставил заранта там. Запрати наляво и надясно шапка, дреха и жилетка и се залови за работа с увлечение, готов да завладее света. Взе черновите с ноти, пръснати навсякъде. Но мисълта му се рееше някъде; той ги четеше само с очи; няколко минути след това изпадаше отново със замаяна глава в щастливия си унес от Люксембургската градина. Два-три пъти се стресна и се опита да се съсредоточи. Напразно. Ядоса се весело на себе си, стана и потопи глава в легена със студена вода. Това малко го отрезви. Седна отново пред масата си безмълвен, с усмивка на уста. Мислеше си: „Нима има някаква разлика между това чувство и любовта?“

Инстинктивно започна да мисли безгласно, като че ли се срамуваше. Повдигна рамене.

„Няма два начина да се обича… Или да, има два вида хора: хората, които обичат с цялото си същество, и другите, които влагат в любовта само излишните си чувства. Да ме пази бог от такова пестене на сърцето!“

Някакъв свян го въздържа да отиде по-далеч в мислите си, дълго стоя усмихнат на съкровения си блян. Сърцето му пееше в тишината: „Du bist mein, und nun ist das Mainemeiner als jemals…“ — („Ти си мой и сега аз принадлежа на себе си, както никога досега…“)

Посегна към нотния лист и уталожен вече, записа песента на сърцето си.

* * *

Решиха да наемат заедно жилище. Кристоф искаше да се пренесат веднага, без да се тревожи, че ще загуби предплатения наем. Оливие, по-благоразумен, макар и не по-малко привързан към него, съветваше да изчакат изтичането на срока на договора им. Кристоф не разбираше тези дребни сметки. Като много хора, които нямат пари, никак не се безпокоеше, ако ги загуби. Той реши, че Оливие има по-малко и от него. Когато един ден му направи силно впечатление неговата бедност, той тутакси си отиде и се върна след няколко часа, като хвърли победоносно на масата няколко монети по сто су, взети в аванс от Хехт. Оливие почервеня и отказа да ги вземе. Кристоф така се раздразни, че искаше да ги хвърли на някакъв италианец, който свиреше в двора. Оливие го спря. Кристоф си отиде привидно засегнат, но дълбоко в себе си вбесен от собствената си нетактичност, на която отдаваше отказа на Оливие. Едно писмо от приятеля му подействува като балсам на раната му. Оливие му пишеше това, което не можеше да му каже устно: колко е щастлив, че го познава и колко е трогнат от жеста му. Кристоф отговори с безумно, страстно писмо, което напомняше писмата до Ото преди петнадесет години; беше пълно с несвързани приумици и Gemut^[1]; Кристоф опитваше да прави игри на думи на френски и немски и дори ги нотираше.

Най-сетне се подредиха. Бяха намерили в квартала Монпарнас до площад Данфер на петия етаж на стара сграда малък апартамент — три стаи и кухня, които гледаха към градинка, заградена със зидове. От техния етаж се виждаше над насрещния по-нисък от другите зид голяма манастирска градина, каквито все още се срещат в Париж, скрити и неподозирани. По пустите алеи не се мяркаше никой. Старите дървета, по-високи и по-кичести, отколкото в Люксембургската градина, потръпваха под лъчите на слънцето; орляци птички пееха; още в зори ехтяха тръбните гласове на косовете и шумният, ритмичен хор на врабчетата; а вечер, лете, възторжените чуруликания на лястовиците, които цепеха светлия въздух и се плъзгаха по небето, изпълваха стаите им. Нощем пък, под лунната светлина, бисерните нотки на жабите напомняха мехурчета, които се разпукват на повърхността на езерото. Човек можеше да забрави, че Париж е наоколо, ако старата къща не се тресеше постоянно от трополенето на тежките коли, като че ли недрата на земята бяха разтърсени от тръпки.

Едната от стаите беше по-голяма и по-хубава от другите две. Приятелите се надпреварваха да си я отстъпват един другиму. Трябваше да теглят жребий и Кристоф, който даде идеята, успя много сръчно, по нечестен начин, нещо, за което се бе смятал неспособен, да направи така, че да загуби.

* * *

И тогава за тях започна период на пълно щастие. То не се изразяваше в нещо определено, беше във всичко. Проникваше във всяка тяхна постъпка, във всяка тяхна мисъл, не можеше нито за миг да се откъсне от тях.

През този меден месец на приятелството им, през тези първи часове на дълбоко безмълвно ликуване, познато само на „този, който може да назове една душа своя във вселената…“ — „…Ja, wer auch nur eine Seele sein nennt auf dem Erden rund…“, те почти не си говореха, не смееха да говорят: достатъчно им беше да чувствуват, че са един до друг, да разменят по някой поглед или дума, която им доказваше, че мисълта им след продължително мълчание течеше в същото русло. Без да си задават въпроси, без да се поглеждат дори, те непрестанно се виждаха. Човекът, който обича, несъзнателно се нагажда към душата на любимия; той така копнее да не го нарани, да бъде това, което е любимото същество, че по силата на тайнствена и внезапна интуиция чете най-неуловимите пориви у него. Приятелят е прозрачен за приятеля; те разменят душите си. Чертите на единия стават сходни с чертите на другия, душата на единия с душата на другия до деня, когато дълбоката сила, демонът се освободи рязко и разкъса любовта, която го обвързва.

Кристоф говореше полугласно, стъпваше тихо, внимаваше да не вдига шум в съседство с тихия Оливие; беше преобразен от приятелството; на лицето му грееше радостно, доверчиво, младежко изражение, което му беше чуждо. Той обожаваше Оливие. Оливие много лесно би могъл да злоупотреби с тази власт над него, ако не се срамуваше от нея, защото смяташе, че не заслужава това щастие. Беше уверен, че Кристоф го превъзхожда. И самият Кристоф беше станал много скромен. Това взаимно смирение, породено от голямата им привързаност, беше още една наслада за тях. Пленително беше да чувствуваш, че заемаш такова място в сърцето на приятеля си и да мислиш, че не си го заслужил. Затова бяха изпълнени с умиление и признателност един към друг.

Оливие беше смесил книгите си с книгите на Кристоф и не ги различаваше вече. Когато говореше за някоя от тях, той не казваше: „моята книга“, а „нашата книга“. Имаше много малък брой предмети, които той запазваше като своя собственост, без да ги смеси с общото имущество: всичко, принадлежало на сестра му или свързано със спомена за нея. С изтънчения усет, развит от любовта, Кристоф скоро забеляза това, но не проумяваше причината. Никога не се бе осмелил да разпита Оливие за роднините му: знаеше, че ги е загубил; освен това към гордата сдържаност на чувствата му се примесваше страхът да не би да разбуди в него скръбните спомени за миналото. Макар и да се изкушаваше, някаква странна стеснителност му пречеше да разгледа отблизо дори снимките на масата на Оливие, които представяха мъж и жена в тържествени пози и около дванадесетгодишно момиченце с голямо куче в краката.

Два-три месеца след като се бяха преместили, Оливие се простуди; трябваше да пази леглото. Кристоф бе открил у себе си майчински инстинкти: той бдеше над него с тревожна обич; лекарят прислуша Оливие и констатира леко възпаление на върха на дроба и препоръча на Кристоф да намаже гърба на болния с йод. Когато Кристоф се зае много сериозно с тази задача, той видя на шията на Оливие медальон с иконка. Познаваше достатъчно Оливие, за да знае, че младежът се е отърсил повече от самия него от всякаква набожност. Не можа да не издаде учудването Оливие се изчерви.

— Това е спомен — каза той. — Бедната ми Антоанет го носеше преди смъртта си.

Кристоф трепна. Името Антоанет бе същински проблясък за него.

— Антоанет ли?

— Да, сестра ми.

Кристоф повтаряше:

— Антоанет… Антоанет Жанен… Тя бе ваша сестра?… Но — добави той, загледан в снимката на масата — тя е била малко дете, когато сте я загубили?

Оливие се усмихна тъжно.

— Това е снимка от нейното детство. Уви! Нямам друга… Тя бе на двадесет и пет години, когато ме напусна.

— Ах — възкликна Кристоф развълнуван. — И беше в Германия, нали?

Оливие кимна утвърдително с глава.

Кристоф сграбчи ръцете му.

— Но аз я познавах — извика той.

— Зная — промълви Оливие.

Той се хвърли на врата на Кристоф.

— Горкото момиче! Горкото момиче! — повтаряше Кристоф.

Те избухнаха в сълзи.

Кристоф си спомни, че Оливие е болен. Опита се да го успокои, принуди го да пъхне ръце под завивките, зави раменете му и като изтри майчински очите му, седна до възглавието му и го загледа.

— Ето защо ми се струваше познат. Още от първата вечер те познах…

Не се знаеше дали говори на приятеля до него или на тази, която я нямаше вече.

— Но ти — продължи той след малко — си знаел, нали? Защо не ми каза?

С очите на Оливие Антоанет му отговори:

— Не можех да ти кажа. Ти трябваше да го прочетеш.

Замълчаха за малко. После в нощната тишина, проснат неподвижно в леглото, Оливие тихичко разказа на Кристоф, който държеше ръката му, историята на Антоанет. Но той не му каза онова, което не трябваше да каже: тайната, която тя бе премълчала от него и която може би Кристоф знаеше.

От този миг душата на Антоанет витаеше около тях двамата.

Когато бяха заедно, и тя беше с тях. Не беше необходимо да мислят за нея: всичко, за което мислеха заедно, й принадлежеше. Нейната любов свързваше сърцата им.

Оливие извикваше често образа й. Откъслечни спомени, кратки случки. Те възкресяваха мимолетно някой неин плах и мил жест, сериозната й младежка усмивка, замислената й отлетяла миловидност. Кристоф слушаше мълчаливо и отражението на невидимата приятелка го облъхваше. Поради същността на своята природа, която по-жадно от всяка друга попиваше живота, той чуваше понякога в думите на Оливие дълбоки отгласи, които самият Оливие не долавяше; и се приобщаваше по-добре от самия Оливие към младата покойница.

Той несъзнателно се мъчеше да я замени за Оливие и беше наистина трогателно да се види как несръчният немец намираше неволно нежното внимание и предупредителността на Антоанет. Понякога не си даваше вече сметка дали обича Антоанет в Оливие или Оливие в Антоанет. Изпълнен с нежно чувство, той посещаваше тайно гроба на Антоанет: носеше й цветя. Оливие дълго не се усъмни. Разбра това чак когато един ден намери пресни цветя върху гроба. Не му беше лесно да разбере със сигурност дали Кристоф е ходил там. Когато се опита да му намекне плахо, Кристоф сърдито отклони разговора. Не искаше Оливие да знае; и упорствуваше в мълчанието си, докато двамата се срещнаха в гробището „Иври“.

Оливие пък от своя страна пишеше на майката на Кристоф, без синът й да знае. Той осведомяваше Луиза за живота му. Казваше й колко го обича и колко му се възхищава. Луиза отговаряше на Оливие с несръчни, скромни писма, в които се чудеше как да му благодари и винаги говореше за сина си като за малко момче.

* * *

След периода на влюбено полумълчание — пленително спокойствие, изпълнено с неосъзната наслада — езикът им се развърза и те по цели часове се ровеха взаимно в душите си.

Бяха много различни един от друг, но и двамата изковани от чист метал. Обичаха се, защото бяха различни и същевременно еднакви.

Оливие беше слаб, немощен, неспособен да се бори срещу трудностите. Когато се сблъскаше с някаква пречка отстъпваше — не от страх, а по-скоро от плахост и главно, защото се отвращаваше от грубите просташки средства, до които трябваше да прибегне, за да победи. Изкарваше си хляба, като даваше уроци, пишеше книги върху изкуството — заплащани оскъдно, както обикновено, — статии за списания — доста рядко и никога не по свободен избор — по въпроси, които не го интересуваха особено: а тези, които го интересуваха, не бяха желани; никога не искаха от него това, което му се удаваше: беше поет, караха го да пише критически отзиви; разбираше от музика, искаха да говори за живопис, той съзнаваше, че в тази област може да каже само посредствени неща, но точно това се харесваше; така говореше с посредствени хора на езика, който те можеха да разберат. Накрая му опротивяваше и отказваше да пише. Работеше с удоволствие само за списания с малък тираж, които не му плащаха, но той им сътрудничеше охотно, защото можеше да пише свободно. Само там можеше да изяви всичко истински ценно, което носеше в себе си.

Оливие беше кротък, възпитан, търпелив привидно, но крайно чувствителен. Всяка малко по-груба дума го нараняваше дълбоко; всяка неправда го разстройваше; той страдаше заради себе си и заради другите. Някои грозни постъпки, извършени преди векове, го измъчваха, като че лично той бе тяхна жертва. Побледняваше, тръпнеше, чувствуваше се нещастен, мислейки си за злочестника, който ги бе изтърпял, и за бездънните векове, в които потъваше съчувствието му. Когато ставаше свидетел на някоя неправда, изпадаше в такъв пристъп на възмущение, че цял се разтреперваше, а понякога се разболяваше, не можеше да спи. И тъкмо защото познаваше слабостта си, той си налагаше спокойствие: знаеше, че когато се разгневи, минаваше границите и казваше непростими неща. Сърдеха му се повече, отколкото на Кристоф, който бе винаги избухлив, защото хората имаха чувството, че когато Оливие избухва, показва съкровената си мисъл; и това беше вярно. Той преценяваше хората без сляпото преувеличение на Кристоф, но и без неговите илюзии, съвсем трезво. А хората прощават най-малко това. Затова мълчеше, избягваше да спори, тъй като знаеше, че всеки спор е излишен. Страдаше от принудата, която си налагаше; страдаше още повече и от стеснителността си, която го принуждаваше да издаде понякога мисълта си или да не я защити докрай, дори да се извини, както в случая с Люсиен Леви-Кьор по повод Кристоф. Премина през много кризи на отчаяние, преди да определи отношението си към обществото и собственото си държане. През юношеските си години, когато по-малко можеше да владее нервите си, у него постоянно се редуваха периоди на възторг и периоди на потиснатост, като рязко преминаваше от единия към другия. В момент, когато се чувствуваше най-щастлив, можеше да бъде сигурен, че унинието го дебне. И наистина то внезапно го сломяваше, без да разбере откъде е дошло. В такива случаи той не само бе нещастен, но и се упрекваше за нещастието си, осъждаше се за думите и постъпките си, за честността си, вземаше страната на другите против себе си. Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите, той не можеше да си намери място, не му достигаше въздух. След смъртта на Антоанет и може би благодарение на умиротворяващата светлина, която се излъчва от някои любими мъртъвци — така ранните утринни зари освежават взора и душата на болните, — Оливие бе успял ако не да се освободи от душевния си смут, то поне да се примири с него и да го овладее. Малко хора подозираха тези вътрешни борби. Той затваряше в себе си тази унизителна тайна, стихийното вълнение на немощното си изтерзано тяло, което освободеният му ведър ум наблюдаваше, без да може да го подчини на себе си, но и без да бъде накърнен от него: „спокойствие сред буря“.

Тази духовна ведрина правеше силно впечатление на Кристоф. Той я четеше ясно в очите на Оливие. Оливие имаше интуиция за човешките души и неограничен, тънък, любознателен ум, открит за всичко, неотричащ нищо, немразещ нищо, съзерцаващ света с великодушна симпатия: свеж непреситен поглед, безценен дар, който позволява да се вкуси с винаги младо сърце вечно обновяващия се външен свят. В своя духовен мир, където се чувствуваше свободен, неограничен и всевластен, той забравяше телесната си слабост, забравяше тревогата за здравето си. Приятно му беше дори да гледа някак отдалеч, с насмешливо състрадание болнавото си тяло, винаги пред прага на смъртта. Така нямаше опасност да се вкопчи в собствения си живот, но се вкопчваше по-страстно в живота въобще. Оливие пренасяше в чувствата и в мисловната си дейност всичките си сили, отказвайки се от практическото им приложение. Не разполагаше с достатъчни жизнени сокове, за да води самостоятелен живот. Беше като бръшлян: нужно му беше да се увие около някого. Беше най-богат, когато се раздаваше. Женствена душа, която чувствуваше винаги потребност да обича и да бъде обичана. Той бе създаден за Кристоф. Също както благородните, запленяващи приятели, които съпътствуват великите художници и сякаш са издънки на мощната им мисъл: Белтрафио — на Леонардо, Кавалиере — на Микеланджело, умбрийските другари на Рафаело; Аерт вай Гелдер, останал верен на изпадналия, стар Рембранд. Те не притежават величието на големите майстори, не като че ли всичко най-благородно и чисто у творците е станало още по-духовно у приятелите. Те са идеалните спътници на гениите.

* * *

Приятелството им беше благотворно и за двамата. Присъствието на приятеля придава на живота стойност, живееш заради него и защищаваш целостта на съществото си срещу разрушителните сили на времето.

Те се обогатяваха взаимно. Оливие имаше ведър ум и болнаво тяло. Кристоф имаше мощна физическа сила неспокоен дух. Слепец и паралитик. Сега, когато бяха заедно те се чувствуваха много богати. Под сянката на Кристоф Оливие отново придобиваше вкус към светлината; Кристоф му впръскваше малко от своята преливаща жизненост, от физическата и душевна сила, която го правеше склонен към оптимизъм дори в страданието, дори е неправдата, дори в омразата. Според закона на гения Кристоф вземаше много повече от Оливие: колкото и да дава, гениалният човек взема винаги в любовта много повече, отколкото влага самият той, Quia nominor Leo^[2], защото е гениален, а половината от гениалността му се състои в умението да поглъща всичко велико около себе си и да го прави още по-велико. Народната мъдрост гласи, че богатството отива при богатите. Силата отива при силните. Кристоф се хранеше от мисълта на Оливие; той цял се проникваше от душевното му спокойствие, от безпристрастието му, от умението му да вижда нещата от разстояние, да ги разбира и да стои над тях, без да каже нито дума. Пренесени у него обаче, на по-богата почва, добродетелите на приятеля му се разгръщаха и растяха по-буйно.

Те се удивляваха на богатствата, които откриваха един у друг. Всеки от тях носеше несметни съкровища, за които досега не бе имал представа: духовното богатство на своя народ; Оливие — широката култура и психологическия гений на Франция, Кристоф — съкровената музика на Германия и чувството й към природата.

Кристоф не можеше да повярва, че Оливие е французин. Неговият приятел приличаше толкова малко на французите, които бе срещал! Преди да се запознае с него, той бе доста склонен да приеме за типичен съвременен френски дух Люсиен Леви-Кьор, който беше всъщност само негова карикатура! А ето че примерът на Оливие му показваше, че в Париж могат да съществуват по-свободни духом хора от Люсиен Леви-Кьор, които остават при това чисти и понасят всичко стоически. Кристоф се опитваше да докаже на Оливие, че той и сестра му навярно не са чисти французи.

— Клети приятелю — възрази Оливие, — какво знаеш ти за Франция?

Кристоф изтъкна колко усилия е положил, за да я опознае, изброи му всички французи, които бе виждал в средите на Стивънс и Русен: евреи, белгийци, люксембургци, американци, руси, левантинци, и тук-таме по някой кореняк французин.

— Точно това имах пред вид и аз — отвърна Оливие. — Ти не си видял нито един истински французин. Няколко развратници, похотливи животни, които не са дори французи, гуляйджии, политици, излишни същества, чиято жалка суетня минава над нацията, без да я докосне. Ти си видял само мириадите оси, привлечени от хубавата есен и богатите с плод овощни градини. Не си забелязал работните кошери, града на труда, на трескавото учение.

— Извинявай — прекъсна го Кристоф, — видях и вашия интелектуален елит.

— Какво? Две-три дузини писатели? Голяма работа! В наше време, когато науката и нейното приложение така са се разраснали, литературата се превърна в повърхностен пласт на мисълта на народа. А дори и в литературата си видял само театъра, и то луксозния театър, международната кухня, предназначена за богатата клиентела на космополитните хотели. Парижките театри! Да не си въобразяваш, че някой трудещ се знае какво става там? Пастьор не е ходил на театър дори десет пъти в живота си! Като всички чужденци и ти отдаваш прекалено голямо значение на нашите романи, на булевардните ни сцени, на интригите на нашите политици… Когато пожелаеш, ще ти покажа жени, които никога не четат романи, парижки девойки, които никога не са ходили на театър, мъже, интелектуалци, които никога не са се занимавали с политика. Ти не си видял нито нашите учени, нито нашите поети. Не си видял нито самотните художници, нито пламтящото огнище на нашите революционери. Ти не си видял нито един изтъкнат вярващ човек, нито един голям неверник. А що се отнася до народа, да не говорим! Освен бедната жена, която се е грижила за тебе, какво знаеш ти за него? Къде би могъл да го видиш? С колко парижани си се запознал, които живеят по-горе от втория, от третия етаж? А ако не ги познаваш, не познаваш Франция. Ти не познаваш доблестните искрени сърца в бедняшките жилища, в парижките мансарди, в безмълвната провинция, прекарали целия си посредствен живот в сериозни мисли, в ежедневно себеотрицание — малката църква, която открай време е съществувала във Франция, малка по брой, голяма по душа, почти неизвестна, без видима дейност, която обаче представлява цялата сила на Франция, трайната безмълвна сила, докато това, което се казва елит, постоянно загнива и се подновява… Ти се учудваш, че срещаш французин, който не живее, за да бъде щастлив, независимо на каква цена, но за да постигне нещо, в което вярва, или за да му посвети поне усилията си? Има хиляди хора като мене и с повече заслуги от мене, по-благочестиви, по-скромни, които до сетния си ден служат неотклонно на един идеал, на един бог, който не им отговаря. Ти не познаваш простичкия, пестелив, методичен, работлив, кротък народ със затаено дълбоко в сърцето пламъче, пожертвувания народ, който някога е защитил от егоизма на силните моята родина, стария синеок Вобан. Не познаваш народа, не познаваш и истинския елит. Чел ли си поне една от книгите, които са наши верни приятели, с които ние разговаряме? Знаеш ли поне за съществуването на нашите млади списания, в които са вложени толкова всеотдайност и вяра? Имаш ли представа за личностите, които са наше духовно слънце и чието негласно влияние плаши армията на лицемерите, които не смеят да се сражават открито с тях и се прекланят, за да могат да забият ножа в гърба им? Лицемерът е роб, а говорим ли за роби, трябва да говорим и за господари. Ти познаваш само робите, не познаваш господарите… Гледал си нашите борби и си ги сметнал за грубо непоследователни, защото не си разбрал смисъла им. Виждаш сенките и отраженията на светлината, но не виждаш вътрешната светлина, нашата вековна душа. Опитвал ли си се някога да я опознаеш? Прозрял ли си макар и малко нашите героични борби от Кръстоносните походи до Комуната? Прониквал ли си в трагизма на френския дух? Надзърнал ли си в бездната на Паскал? Как може да бъде позволено да се клевети народ, който повече от десет века се труди и твори, народ, изваял света по свой образ и подобие чрез готическото изкуство, с класическия разум и чрез революцията, народ, който е минал двадесет пъти през огъня и се е калил в него, който двадесет пъти е възкръснал, без нито веднъж да умре!… Вие всички сте едни и същи. Всички твои съотечественици, които идват у нас, виждат само паразитите, които пият кръвта ни, авантюристите в литературата, политиката и финансите с техните доставчици, клиенти и държанки; и съдят за франция по тези жалки типове, които се хранят от плътта й. Нито един от вас не помисля за истинската, потисната Франция, за жизнените запаси, затаени във френската провинция, за трудещия се народ, безразличен към врявата на еднодневните си господари… Да, съвсем естествено е, че не знаете нищо, не ви упреквам: как бихте могли? Самите французи едва ли познават Франция. Най-добрите от нас са изолирани, пленници в собствената си страна… Никога няма да се узнае колко много сме изстрадали, верни на гения на нашата нация, пазейки в себе си като свещен залог светлината, която сме получили от нея, закриляйки я отчаяно от враждебните дихания, които се мъчат да я угасят — сами, чувствувайки около себе си отровната атмосфера на тези пришелци, които налитат настървено на мисълта ни като роят мухи, чиито гнусни ларви разяждат ума ни и мърсят сърцето ни; предадени от хората, чиято мисия е да ни защищават, нашите водачи, нашите критици, глупаци или подлеци, които се подмазват на врага, за да им прости, че принадлежат на френската нация, изоставени от народа, който нехае за нас и дори не знае за съществуването ни… С какви средства разполагаме, за да ни опознае? Ние не можем да стигнем до него… Ах! Това е най-мъчителното! Знаем, че сме хиляди във Франция, които мислим еднакво, знаем, че говорим от негово име, а гласът ни остава нечут! Врагът е обсебил всичко: вестници, театри, списания… Печатът избягва мисълта или я приема само като средство за развлечение или като оръжие на дадена партия. Котериите и всевъзможните дружества не те пропускат да минеш, ако не потъпчеш достойнството си. Нуждата и изнурителният труд ни сломяват. Политиците, загрижени за собственото си забогатяване, се интересуват само от продажните пролетарии. Безразличната и себична буржоазия не оставя да мрем. Народът ни не знае нищо за нас; дори и хората, които се борят също като нас, обгърнати и те от мълчание, не знаят, че съществуваме, а и ние не знаем, че те съществуват… Пагубен Париж! Той играе и положителна роля, като групира всички сили на френската мисъл. Но злото, което е направил, е в най-добрия случай равно на доброто; а в епоха като нашата и доброто се превръща в зло. Достатъчно е някакъв псевдоелит да завладее Париж и да грабне тръбата на пресата, за да бъде заглушен гласът на цяла Франция. Нещо повече: самата Франция се заблуждава; тя млъква уплашена и затаява мислите си… Някога много се измъчвах от всичко това. Но сега, Кристоф, аз съм спокоен. Осъзнах силата си, силата на моя народ. Ние само трябва да изчакаме да отмине наводнението. То няма да разяде ситнозърнестия гранит на Франция. Аз ще ти помогна да го докоснеш под тинята, която те влачи. Вече тук-там изплуват по-високите скали.

* * *

Кристоф откри неимоверно мощния идеализъм, който въодушевяваше френските поети, музиканти и учени на неговото време. Докато господарите на деня заглушаваха с крясъците на просташкия си сенсуализъм гласа на френската мисъл, прекалено аристократична, за да отговори със сила на дръзката врява на тази паплач, тя продължаваше за себе си и за своя бог своята пламенна, съсредоточена песен. Изглеждаше даже, че в желанието си да избяга от противния външен шум, тя се бе оттеглила в най-дълбоките си убежища, в сърцето на своята крепост.

Поетите, единствените заслужаващи това красиво име, раздавано щедро от пресата и академиите на всевъзможни дърдорковци, изжаднели за слава и пари, поетите, презиращи безсрамната реторика и раболепния реализъм, които разяждат само кората, без да стигнат до сърцевината, се бяха оттеглили в най-съкровените дълбини на душата; мирът на формите и мислите се вливаше в тяхното мистично виждане, както потокът се влива в езерото, приемайки отсенките на техния вътрешен живот. Силата на идеализма им, затварящ се в себе си, за да пресъздаде вселената, го правеше недостъпен за широките маси. Самият Кристоф не го разбра отначало. Сблъсъкът беше много неочакван след панаира на мисълта. Като че ли, едва излязъл от яростна схватка под ярка светлина, навлизаше в тишината и мрака. Ушите му бучаха. Не можеше да види нищо. В първия миг, с пламенната си любов към живота, контрастът го порази неприятно. Навън ревяха потоците на страстите, които разтърсваха Франция и вълнуваха човечеството. А на пръв поглед нищо от това не намираше израз в изкуството. Кристоф питаше Оливие:

— Вие се издигнахте до звездите и паднахте до преизподнята с вашата афера Драйфус. Къде е поетът, у когото е намерила отглас тази буря? В религиозните души се разиграва в този миг най-благородната борба, която се е водила от векове между авторитета на църквата и правата на съвестта. Къде е поетът, отразил тази свещена тревога? Работният народ се готви за война, нации умират, нации възкръсват, арменците са подложени на клане, Азия се събужда от хилядолетния си сън и събаря московския самодържец, ключар на Европа; Турция, подобно на Адам, проглежда за светлината; човек завладява въздуха; старата земя пращи под стъпките ни и се разпуква, поглъщайки цял един народ… Къде са всички тези удивителни събития, станали през последните двадесет години, събития, които биха могли да доставят материал за двадесет „Илиади“, къде е тяхната огнена следа в книгите на вашите поети? Нима те единствени са слепи за поезията на света?

— Търпение, приятелю, търпение! — отвръщаше му Оливие. — Замълчи, не говори, слушай…

Постепенно скърцането на световната ос заглъхваше, трополенето на тежката кола на човешката дейност стихваше в далечината и се надигаше божествената песен на тишината.

Бръмнали пчели, ухаещи липи…

Ветрец

с устни златни, галещ равнината…

Ромон тих на дъжд, на рози аромата.

Звънтеше чука на поетите, извайващи върху вазата

тайното величие на най-скромните неща,

тъжния и радостен живот…

сът златните му и абаносови флейти,

благочестивата радост, изворът на вяра, който избликва

от душите,

за които всяка сянка се превръща в светлина…

Благодатната скръб, която приласкава и се усмихва

със строгия си лик,

излъчващ неземни лъчи…

И…

безметежната скръб със кротки очи.

Симфония от чисти гласове. Нито един от тях не притежаваше мощната звучност на народните тръбачи, каквито бяха Корней и Юго; но колко по-дълбок и по-нюансиран беше техният концерт! Най-богатата музика на Европа днес.

Оливие каза на Кристоф, който се бе умълчал:

— Ясно ли ти е сега?

Кристоф на свой ред му кимна да замълчи. Макар и да предпочиташе по-мъжествени звуци, той пиеше с наслада шепота на горите и потоците на душата, в чиито ромон се вслушваше. Те възпяваха сред ефимерните борби на народите —

нежната доброта на красотата.

Докато човечеството…

с ужасен лай и жалби

се върти в кръг по безводното, тъмно поле,

докато милиони същества изчерпват силите си, за да си изтръгват един другиму кървавите късчета свобода, изворите и дърветата повтаряха:

Свободен!… Свободен!… Sanctus! Sanctus!…^[3] Те не се унасяха в безметежни егоистични мечти. Трагичните гласове не бяха чужди на сърцето на поетите: гласове на гордост, гласове на любов, гласове на тревога. Пиян ураган —

със своята сурова сила има дълбока нежност

бурни сили, епични видения на хората, възпяващи въодушевлението на тълпите, борбите между човешките богове, задъханите трудещи се —

Мастилени и златни лица, разкъсали мрака и мъглата, изопнати или внезапно свити мускулести гърбове около огромни огнища и огромни наковални…

които изковават бъдещия град.

А в ярката и тъмна светлина, струяща над „ледници от ум“, се долавяше героичното огорчение на самотните души, самоизмъчващи се с отчаяно въодушевление.

* * *

Много черти на тези идеалисти се струваха на един немец по-скоро немски, отколкото френски. Но на всички бе обща любовта към „изтънчената френска реч“, а в стихотворенията им течеше сокът, подхранил митовете на Гърция. Френските пейзажи и ежедневният живот чрез някакво тайнствено вълшебство се превръщаха в зениците им във видения на Атика. Човек би казал, че у тези французи на двадесети век живееха антични души, затова те изпитваха потребността да захвърлят съвременните си дрипи и да си възвърнат красивата голота.

От цялата тази поезия се носеше ухание на богата цивилизация, узряла в течение на вековете, каквато не можеше да се намери никъде другаде в Европа. Ако някой го вдъхнеше веднъж, не можеше да го забрави. То привличаше хората на изкуството от всички страни на света. Те ставаха най-непримиримите френски поети; и класическото френско изкуство нямаше по-ревностни последователи от тези англосаксонци, фламандци и гърци.

Кристоф, воден от Оливие, се оставяше на въздействието на замислената хубост на музата на Франция, макар и да предпочиташе пред тази аристократична личност, прекалено интелектуална за неговия вкус, някоя хубава девойка от народа, простовата, здрава, яка, която не умува толкова, но умее да обича.

* * *

Същото odor di bellezza^[4] се излъчваше от цялото френско изкуство, както мирисът на зрели ягоди от горите, стоплени от есенното слънце. Музата беше едно от тези ягодови коренища, потулени в тревата. Кристоф бе минал край нея, без да я забележи, защото беше свикнал в родината си на много кичести музикални храсталаци. Само че нежният аромат го накара да се обърне и с помощта на Оливие той откри сред трънките и сухите листа, присвоили си името музика, изтънченото чистосърдечно изкуство на шепа композитори. Между блатистите поля и заводските пушеци на демокрацията, в сърцето на низината Сен-Дьони в малка свещена горичка танцуваха безгрижни фавни. Кристоф слушаше с наслада мелодичната им като флейта песен, насмешлива и безметежна: тя не приличаше на нищо чуто досега от него.

Едничка тръстика и ето:

тревите високи зашептят

ведно с роената ливада,

със зелените върби,

с поточето, що мълви;

едничка тръстика и ето:

гората е в песен и трепет…

Под нехайната прелест и привидния дилетантизъм на тези малки пиески за пиано, на тези песни, на тази камерна френска музика, върху която немското изкуство не благоволяваше дори да спре погледа си — та нали и самият Кристоф не бе обърнал внимание на поетичната й виртуозност, — сега той почваше да съзира трескавия стремеж към обновление, неспокойството, непознато от другата страна на Рейн, с което френските музиканти търсеха в необработените области на своето изкуство зародишите, които можеха да оплодят бъдещето. Докато немските музиканти бяха застинали неподвижно на позициите на бащите си и искаха да спрат еволюцията на света до бариерата на миналите постижения, светът продължаваше своя ход напред и французите първи се спускаха да изследват новите земи. Те изследваха далечните области на изкуството, угасналите и изгряващи слънца, изчезналата Гърция и Далечния Изток, отварящ за светлината след вековен сън тесните си ориенталски очи, в които плуват необхватни блянове. Те вдигаха шлюзите на старите традиции в западната музика, канализирана от класическия дух на ред и логика; и вливаха в басейните на Версай водите от цялата вселена: народни мелодии и ритми, екзотични и антични гами, нови или подновени интервали. Както преди тях художниците им импресионисти разкриха на окото нов свят — христофорколумбовци на светлината, — сега пък музикантите упорито преследваха завладяването на света на звуците. Те проникваха по-навътре в тайнствените убежища на слуха; разкриваха неизвестни земи в това невидимо море. Много беше вероятно впрочем да не използуват завоеванията си. Верни на навика си, те бяха доставчиците на света.

Кристоф се възхищаваше от инициативността на тази музика: едва възродила се, тя крачеше вече като авангард. Каква бойкост в тази изящна дребничка особа! Той ставаше снизходителен към глупостите, които неотдавна бе открил в нея. Само тия, които не вършат нищо, никога не се лъжат. Заблуждението, което се домогва до живата истина, е по-плодотворно от мъртвата истина.

Какъвто и да бе резултатът, усилието бе изненадващо. Оливие показваше на Кристоф извършеното от тридесет и пет години насам и изразходваната енергия, за да се извика на живот френската музика, затънала в небитието преди 1870 година: без симфонична школа, без дълбока култура, без традиции, без композитори, без публика; сведена единствено до Берлиоз, който умираше от отегчение и липса на свеж въздух. И Кристоф сега изпитваше уважение към творците на националното възраждане; и не мислеше да ги упреква, че естетиката им не е достатъчно широка или че им липсва гениалност. Те бяха създали нещо повече от творба — цял музикален народ. Измежду големите труженици, изковали новата френска музика, му бе скъп един композитор: Цезар Франк; умрял, преди да види победата, подготвена от него, и той като старият Шулц бе запазил непокътнато в себе си през най-невзрачните години на френското изкуство съкровището на вярата си и гения на нацията си. Вълнуващо видение: сред Париж на насладата един неземен маестро, светец на музиката запазващ нищетата и неоценения труд неизменната ведрина на търпеливата си душа, чиято примирена усмивка озарява творбите, изпълнени с доброта.

* * *

За Кристоф, нямащ представа за духовния живот на Франция, този велик вярващ музикант сред атеистичния народ беше едва ли не чудо.

Оливие обаче повдигаше кротко рамене и го питаше в коя европейска страна можеше да се срещне художник, изгарян от диханието на библията като пуританина Франсоа Мийе; учен, вдъхновен от по-пламенна и по-смирена вяра от проницателния Паскал, прекланящ се пред мисълта на безконечното и когато тази мисъл завладеела съзнанието му с „остра тревога“, както се изразявал самият той, „молел разума си за пощада, почти пред прага на възвишеното безумие на Паскал“. Католицизмът не представляваше принуда за героичния реализъм на първия, нито за пламенния ум на втория, който обхождаше уверено, без да се отклони нито с една крачка, „кръговете на елементарната природа, великата нощ на безкрайно малкото, последните бездни на съществото, където се заражда животът“. Те изхождаха и двамата от френската провинция и бяха почерпили вярата, която винаги е пропивала френската земя, вярата, отричана напразно от словоохотливите демагози. Вяра, добре позната на Оливие, защото той я носеше в гърдите си.

Кристоф можа да види благодарение на Оливие удивителното движение за католическо обновление, започнало преди двадесет и пет години, въодушевеното усилие на християнската мисъл във Франция да се отъждестви с разума, свободата, живота: достойните за възхищение свещеници, които имаха смелостта — както се изразяваше един от тях „да приемат кръщението на хора“, които се бореха за правото на католицизма да разбере всяка честна мисъл и да се приобщи към нея — защото „всяка честна мисъл, дори когато се заблуждава, е свещена и божествена“; хилядите млади католици, положили благородната клетва да изградят свободна, чиста, братска християнска република, широко открита за всички хора с добра воля; и въпреки омразните кампании, обвиненията в еретичност, вероломните интриги отдясно и отляво (особено отдясно), на които бяха подложени, докато малочисленото им модернистично войнство напредваше по трудния пролом, водещ към бъдещето, вдигнало спокойно чело, примирено с изпитанията, съзнаващо, че не може да се изгради нищо трайно, ако не се спои със сълзи и кръв.

Същият дух на творчески идеализъм и страстен либерализъм въодушевяваше и другите религии във Франция. Тръпка на нов живот пробягваше по огромните вкочанясали тела на протестантството и израилтянството. Обзети от благородно съревнование, всички се стремяха да създадат религията на освободеното човечество, на която то няма да пожертвува нищо: нито силата на въодушевлението си, нито силата на разума си.

Този религиозен плам не беше привилегия единствено на религиите, той бе душа на революционното движение. При него той вземаше трагичен характер. Дотогава Кристоф беше влязъл в допир само с пошлия социализъм на политиците, които мамеха изгладнялата си клиентела с блясъка на детинската и примитивната мечта за щастие или, по-откровено казано, за всеобщо наслаждение, което щяла да им достави науката, когато вземе в ръцете си властта. Кристоф виждаше, че срещу този зловонен оптимизъм се надигаше мистичната ожесточена реакция на елита, водещ борбата на работническите синдикати. Той зовеше към „войната, която ще роди възвишеното, която единствена може да даде смисъл, цел и идеал на умиращия свят“. Тези големи революционери, които се отвращаваха от „буржоазния, търгашки, миролюбив социализъм, по английски маниер“, му противопоставяха своята трагична концепция на вселената, „чийто закон е антагонизмът“, чиято постоянна храна е саможертвата, вечната, непрестанно подновявана саможертва. Ако бе съмнително дали армията, която тези водачи хвърляха срещу стария свят, ще разбере войнствения мистицизъм, прилагащ на дело едновременно и Кант и Ницше, все пак тази революционна аристокрация представляваше внушителна гледка; нейното опиянение в песимизма, ожесточеният й героизъм, пламенната вяра в борбата и саможертвата напомняха военния и религиозен идеал на тевтонски орден или на японски самураи.

При това, типично явление за Франция: те бяха потомци все на същата френска нация, чиито черти се бяха запазили неизменни от векове насам. През очите на Оливие Кристоф ги съзираше у трибуните и проконсулите на Конвента, у някои мислители, дейци и реформатори от стария режим. Независимо дали това бяха калвинисти янсенисти, якобинци или синдикалисти, на всички тях бе присъщ все същият дух на песимистичен идеализъм който се бори с природата без самозаблуждение и без обезсърчение, желязната арматура, която поддържа нацията като често я смазва с тежестта си.

Кристоф долавяше диханието на тези мистични борби и започваше да разбира величието на фанатизма, в който Франция влагаше непримирима лоялност, съвсем непозната на другите нации, повече свикнали да правят combinazioni^[5]. Подобно на всички чужденци, и той отначало се бе поддал на удоволствието да пуска леснодостъпни остроти за очевидното противоречие между деспотичния дух на французите и вълшебния девиз, с който тяхната република украсяваше фасадите на сградите. За пръв път прозря смисъла на войнствената свобода, която те обожаваха — надвисналия меч на разума. Не, за тях това не бе обикновена реторика, неясна идеология, както той си бе въобразявал. У народ, чиито потребности на разума стояха на челно място, борбата за разумното начало преобладаваше над всичко друго. Имаше ли значение, че тази борба изглежда безсмислена на народите, които се смятаха практични? При по-задълбочено виждане войните за завладяване на света, за империя или за пари изглеждаха не по-малко безсмислени. И от едните, и от другите след един милион години няма да остане и помен. Но ако смисълът на живота е в силата на борбата, в която човешкото същество влага възторжено всичките си сили и отдава дори и живота си за едно висше същество, малко сражения правят повече чест на живота от вечната битка, която се води във Франция, „за“ или „против“ разума. И хората, вкусили тръпчивата сладост на тази борба, намират безвкусна и недостатъчно мъжествена прехвалената апатична толерантност на англосаксонците. Англосаксонците я изкупват, като намират другаде приложение за енергията си. Но енергията им не се проявява в това. Търпимостта е благородна, когато е героизъм в разгара на партиите. В тогавашна Европа тя беше най-често само равнодушие, липса на вяра, отсъствие на живот. Англичаните, нагаждайки за собствена употреба един израз на Волтер, драговолно се хвалят, че „различието на вярванията е създало повече търпимост в Англия“, отколкото революцията във Франция; това е така, защото в революционна Франция има повече вяра, отколкото във всички вярвания на Англия.

* * *

От този бронзов кръг на войнствен идеализъм и на сражения на разума Оливие поведе Кристоф за ръка, както Вергилий е водел Данте към върха на планината, където стоеше безмълвен и спокоен малочисленият елит на истински свободните французи.

Никъде по света няма по-свободни хора. Безметежни като птицата, плаваща в неподвижното небе… На тази височина въздухът бе така чист, така разреден, че Кристоф дишаше с мъка. Там можеха да се видят художници, домогващи се до неограничената свобода на бляна, необуздани субективисти, презиращи като Флобер „животните, които вярват в реалността на нещата“, мислители, чиято променлива, многолика мисъл се нагаждаше към безкрайния поток на подвижната действителност, „течеше и се движеше безспир“, не се спираше никъде, никъде не срещаше устойчива почва, скала и „рисуваше не съществото, а прехода, както казваше Монтен, вечния преход от ден на ден, от минута на минута“; учени, които съзнаваха всемирната пустота и небитие, в които човек е създал своята мисъл, своя бог, своето изкуство и наука и въпреки това продължаваха да изграждат света и законите, тази велика еднодневна мечта. Те не търсеха в науката нито спокойствие, нито щастие, нито дори истина: защото се съмняваха, че ще я постигнат; обичаха я заради самата нея, защото бе хубава, единствено тя бе хубава, единствено тя бе истинска. По върховете на мисълта се срещаха тези учени, страстни последователи на Пирон, равнодушни към страданието, разочарованието и едва ли не към действителността, заслушани със затворени очи в безмълвния концерт на душите, в нежната и грандиозна хармония на числата и формите. Тези големи математици, тези свободни философи — най-строгите и най-положителните умове в света — бяха на границата на мистичния екстаз; те дълбаеха празното пространство около тях; надвесени над бездната, те се опияняваха от шемета си; запалваха с възвишена радост в безграничната нощ светкавицата на мисълта.

Наведен край тях, и Кристоф се опитваше да погледне надолу; завиваше му се свят. Той, въобразявайки си, че е свободен, защото се бе отърсил от всякакъв друг закон извън законите на съвестта си, си даваше сметка с уплаха колко е обвързан в сравнение с тези французи, освободени дори от всеки абсолютен закон на духа, от всеки категоричен императив, от всяко основание да живеят. Защо ли тогава живееха?

— Заради радостта да бъдат свободни — отвръщаше Оливие.

Кристоф губеше почва в подобен вид свобода и едва ли не съжаляваше за мощния дух на дисциплина, за немската авторитарност; и казваше:

— Вашата радост е самоизмама, бленуване на опиоман. Опиянявате се от свобода, а забравяте живота. Абсолютната свобода е безумие за духа, анархия за държавата… Свободата! Кой е свободен в този свят? Кой е свободен във вашата република? Мошениците. Вие, най-добрите, сте задушени. Можете само да бленувате. Скоро няма да можете и да бленувате.

— Няма значение! — възкликваше Оливие. — Ти не можеш да си представиш, клети ми Кристоф, каква наслада е да бъдеш свободен! Заслужава си да я заплатиш с опасности, страдания и даже със смъртта. Да си свободен, да чувствуваш, че всички духове около тебе са свободни, да, дори и мошениците, та това е неизразимо блаженство; струва ти се, че душата ти се носи в безкрая. Тя не би могла да живее другаде. Какво значи за мене сигурността, която ми предлагаш, хубавият ред, безупречната дисциплина между четирите стени на императорската ти казарма? Бих умрял от липса на въздух в нея. Въздух! Винаги все повече и повече въздух! Винаги все повече и повече свобода!

— На света са нужни закони — възразяваше Кристоф. — Рано или късно повелителят идва.

Оливие обаче му припомни иронично думите на стария Пиер дьо л’Етоал:

„Цялата власт на земята е толкова малко способна да ограничи френската свобода на словото, колкото да се зарови слънцето в земята или да се затвори в някоя дупка.“

Кристоф свикваше постепенно с атмосферата на неограничена свобода. От върховете на френската мисъл, където бленуват сияйни умове, той гледаше в краката си склоновете на планината, по които пъпли героичният елит, борещ се за жива вяра, каквато и да е тя, устремен вечно към върха: свещените борци против невежеството, болестите и нищетата; трескавите изобретатели, разумните безумци, днешните прометеевци и икаровци, които завладяват светлината и прокарват пътища в простора; сторонниците на гигантската борба на науката против природата; малко по-ниско той виждаше безмълвното множество на добронамерените мъже и жени, на доблестните, скромни сърца: с цената на хиляди страдания те са стигнали досред път, но не могат да се издигнат по-нагоре, закотвени в посредствения си живот, изтляващи в неизвестност, отдадени на невзрачни грижи; още по-ниско, в подножието на планината, в теснината между стръмните склонове се водеше безкрайна битка: фанатичните привърженици на абстрактни идеи, на слепи инстинкти се сражават яростно и дори не подозират, че над исполинските скали, които ги притискат, има нещо друго; а съвсем ниско — блага и добитък, който се валя в своя тор. А склоновете на планината са осеяни навред със свежите цветя на изкуството, с уханните ягодови храстчета на музиката, с песента на изворите и птиците-поети.

Кристоф попита Оливие:

— А къде е народът ви? Виждам само избрани малцинства, добри или злосторни.

Оливие отвърна:

— Народът ли? Той обработва своята градина. Не се интересува от нас. Всяко малцинство се опитва да го спечели. Той обаче е безразличен към всички. Неотдавна все още се вслушваше, макар и за развлечение в крясъците на политическите фокусници. Сега вече пет пари не дава. Няколко милиона французи не се възползуват дори от правото си на гласоподаване. Нека партиите си трошат главите помежду си, народът нехае, освен ако в стълкновенията си не изпотъпчат нивите му. Тогава, виж, той се разгневява и добре натрива с чесалото едната, и другата партия. Не действува, а противодействува без разлика в каква посока са крайностите, които пречат на труда и почивката му. Крале, императори, републики, кюрета, франкмасони, социалисти, каквито и да са водачите на тези партии, народът им иска само едно: да го закрилят срещу общите бедствия: войната, безредиците, епидемиите, а що се отнася до останалото, да го оставят да обработва мирно своята градина. Всъщност той си мисли: „Няма ли тези животни да ме оставят на мира?“ Но тези животни са толкова глупави, че досаждат на добрия човечец и не мирясват, докато той не грабне най-сетне вилата и не ги изтика вън от вратата си, както това ще стане някой ден със сегашните ни господари. Някога той се палеше по големи дела; може би пак ще му се случи, макар и отдавна да е скъсал с младежките лудории. Във всеки случай избухванията му не траят дълго и той скоро се връща при вековната си другарка — земята. Тя свързва французите с Франция, а не французите. Толкова различни народи обработват от векове насам рамо до рамо тази славна земя; тя именно ги обединява. Те я обработват безспир, в радост и неволя. И всичко нейно е добро за тях, до най-малкото й късче.

Кристоф се взираше. Докъдето погледът му стигаше, край пътя, около блатата, по скалите, сред бойните поля и развалините на сраженията всичко, и планината, и равнината, бе обработено: под него се разстилаше голямата градина на европейската цивилизация. Несравнимото й очарование се дължеше не толкова на добрата плодородна почва, колкото на упоритото усърдие на един неуморен народ, който никога, от векове насам, не бе престанал да я разорава, засява и разкрасява.

Странен народ! Всеки го нарича непостоянен; а нищо в него не се променя. Опитното око на Оливие откриваше в готическите статуи всички днешни човешки типове от френските провинции; също както в скиците на художници като Клуе или Дюмустие — уморените иронични лица на светските хора и интелектуалците; или в живописта на Льонен — духа и светлите очи на работниците и селяните от Ил-дьо-Франс или Пикардия. Някогашната мисъл оживяваше днешните съзнания. Духът на Паскал беше жив не само у интелектуалния и религиозния елит, но и у невзрачни буржоа или революционно настроени синдикалисти. Изкуството на Корней и Расин бе живо за народа. Дребният парижки служащ се чувствуваше по-близък до някоя трагедия от времето на Луи XIV, отколкото до романите на Толстой или драмите на Ибсен. Средновековните песни, старият френски „Тристам“ бе по-близък на съвременните французи от Вагнеровия „Триста“. Цветята на мисълта, непрестанно разцъфтяващи във френската градина още от XII век, въпреки разнообразието си бяха сродни помежду си; и всички се различаваха от окръжаващата ги растителност.

Кристоф имаше много малка представа за Франция, за да схване ясно непроменливостта на чертите й. В богатия пейзаж го поразяваше най-много безкрайната разпокъсаност на земята. Всеки имаше своята градина, както казваше Оливие: и всеки парцел бе отделен от другите със стени, живи плетове, всевъзможни огради. Тук-там само се мяркаха общински ливади, гори или пък живеещите от едната страна на реката по неволя бяха по-близо един до друг, отколкото обитателите на другия бряг. Всеки се затваряше у себе си; и като че ли този ревнив индивидуализъм, вместо да отслабне след векове съседство, бе по-силен от когато и да било. Кристоф си мислеше: „Колко са сами!“

* * *

Нищо по-характерно в това отношение от къщата, в която живееха Кристоф и Оливие. Тя представляваше малък свят, една мъничка Франция, честна и трудолюбива, където отделните елементи не бяха свързани с нищо помежду си. Стара, пететажна, разклатена къща, наклонена на една страна, със скърцащи подове и разядени от червеи тавани. Когато валеше, в стаите на Кристоф и Оливие течеше: жилището им беше под покрива. Трябваше да извикат работници да го позакърпят. Кристоф слушаше как работят и разговарят над главата му. Един от тях го забавляваше, но и го дразнеше: нито за миг не преставаше да бъбри, да се смее или да пее. Дърдореше глупости, подсвиркваше си безсмислени мелодии, говореше си сам на себе си, без да престава да работи; каквото и да правеше, непременно го споделяше с другите.

— Сега ще забия още един пирон. Къде ли ми пропадна чукът? Тук слагам единия пирон. До него още един. Още веднъж ще го чукна. Ха така, братлето ми, сега е ред!…

Когато Кристоф свиреше, той млъкваше за миг, ослушваше се, после засвирваше още по-силно с уста; на по-темпераментните пасажи отбелязваше такта върху покрива, като удряше силно с чука. Кристоф, вбесен, накрая се покатери върху стола и подаде глава през таванското прозорче, за да го наругае. Но щом го видя, възседнал ръба на покрива, с весело лице и издута от гвоздеи буза той избухна в смях, като зарази и работника. Забравил яда си, Кристоф завърза разговор с него. Едва накрая си спомни защо се бе показал през прозореца.

— Исках да ви попитам между другото дали пианото ми не ви пречи?

Работникът отговори отрицателно, но го замоли да не свири толкова бавни мелодии, защото той неволно следвал ритъма и това забавяло работата му. За четвърт час те си казаха повече думи, отколкото Кристоф бе разменил за шест месеца с всички други обитатели на къщата.

По два апартамента на етаж — един тристаен и един двустаен. Нямаше стаи за прислугата: всяко домакинство си прислужваше само, като се изключат наемателите от партера и първия етаж, които бяха съединили двата апартамента.

На петия Кристоф и Оливие имаха за съсед по площадка абат Корней, около четиридесетгодишен свещеник, много образован, свободомислещ, с широк светоглед, някога преподавател по тълкуване на библията в една голяма семинария, но неотдавна уволнен от Рим заради съвременния си дух. Беше приел порицанието, без да се подчини дълбоко в душата си, но мълчеше, не се опитваше да се бори, отказваше се от предложената му възможност да изложи публично възгледите си, избягваше гласността и предпочиташе поражението пред явния скандал. Кристоф не можеше да разбере този примирен бунтовник. Опитал бе да разговаря с него, но свещеникът, много учтив, бе останал хладен, не разговаряше по въпросите, които най-живо го интересуваха и влагаше достойнството си да се зазида жив в мълчанието си.

На долния етаж, в апартамент, подобен на техния, живееше семейството на Ели Елсбергер — инженер, жена му и двете им малки момиченца, седем-осемгодишни; възпитани, симпатични хора, които водеха затворено съществуване главно поради неоправдан срам от притесненото им материално положение. Младата жена се справяше храбро с домакинските си задължения, но се чувствуваше унижена; готова беше да се уморява двойно повече, но никой да не знае за това: още едно чувство, непонятно за Кристоф. Изхождаха от протестантско семейство от Източна Франция. Преди няколко години и двамата бяха повалени от урагана на аферата Драйфус. Бяха се пристрастили до изстъпление в тази кауза, подобно на хиляди французи, над които в продължение на седем години бушуваше бурята на тази свещена истерия. Бяха пожертвували спокойствието си, положението си, връзките си; бяха скъсали със скъпи приятели, едва не бяха разнебитили здравето си. Цели месеци не спяха, не ядяха, предъвкваха безспир едни и същи доводи, настървени като маниаци; насъскваха се един друг; въпреки стеснителността си и въпреки страха да не станат смешни участвуваха в манифестации, говореха по митинги; връщаха се със замаяни глави и болно сърце; а после плачеха по цяла нощ заедно. Бяха изразходвали в тази борба толкова много възторг и страст, че в деня на победата нямаха вече сила да се радват; бяха останали без енергия, прекършени за цял живот. Въжделенията им бяха толкова възвишени, пламъкът на саможертвата беше така чист, че тържеството им се стори жалко в сравнение с мечтите им. За тези непримирими души, в които има място само за истината, комбинациите на политиката, компромисите на героите, в чието име бяха страдали, бяха горчиво разочарование. Те видяха своите другари по борба, хора, които смятаха въодушевени от същата любов към истината, да се втурват към плячката веднага след сразяването на врага, да завземат властта, да грабят почести и служби, да потъпкват справедливостта: всеки на свой ред!… Само шепа хора, останали верни на убежденията си, злочести самотници, отхвърлени от всички партии и отхвърляйки ги и те на свой ред, стояха в сянка, настрана един от друг, разяждани от тъга и неврастения, без да се надяват на каквото и да било, отвратени от хората и уморени смъртно от живота. Инженерът и жена му спадаха към тези победени хора.

Присъствието им в къщата не се усещаше; болезнено се страхуваха да не би да смущават съседите си особено защото страдаха от тяхното невнимание, а влагаха гордостта си да не се оплакват. Кристоф съжаляваше момиченцата: радостните им изблици, потребността им да викат, да скачат, да се смеят бяха непрекъснато потискани. Той обожаваше децата и беше много мил с малките си съседки, когато ги срещнеше по стълбището. Отначало плахи, момиченцата скоро се сближиха с Кристоф, който винаги можеше да им разкаже нещо забавно или да им предложи нещо вкусно. Те разправяха за него на родителите си, а те, макар и да гледаха с лошо око отначало на неговата любезност, постепенно бяха обезоръжени от откровеното изражение на шумния съсед, чието пиано и ужасно тропане над главите им неведнъж бяха проклинали: защото Кристоф така се задушаваше в стаята си, че се въртеше като мечка в клетка. Доста мъчно завързаха разговор. Леко селяшките маниери на Кристоф понякога караха Ели Елсбергер да повдига рамене. Инженерът напразно се помъчи да запази защитната стена, зад която се засланяше: невъзможно беше да се устои на доброто настроение на младежа, който го гледаше с честните си добри очи. Кристоф измъкваше сегиз-тогиз по някое признание от своя съсед. Елсбергер представляваше интересна смесица — смел и апатичен, тъжен и примирен. Беше достатъчно силен, за да понася достойно трудния си живот, но не и за да го промени. Едва ли не му бе благодарен, че оправдава песимизма му. Наскоро му бяха предложили едно изгодно положение в Бразилия — да стане директор на предприятие, но той бе отказал, опасявайки се от климата заради близките си.

— Добре тогава, оставете ги — посъветва го Кристоф. — Идете сам и спечелете пари за тях.

— Да ги оставя! — възкликна инженерът. — Вижда се, че нямате деца.

— И да имах, пак така щях да разсъждавам.

— Никога! Никога!… И освен това да напусна страната си!… Не, по-добре да се измъчвам тук…

За Кристоф този начин да обичаш родината и близките си, като водиш жалко съществуване заедно с тях, изглеждаше странен. Оливие разбираше инженера.

— Помисли само — казваше му той. — Да се изложиш на опасност да умреш там, на земя, която не те познава, далеч от хората, които обичаш! Всичко е за предпочитане пред този ужас! Пък и за няколкото години, отредени за съществуването ни, заслужава ли си толкова бъхтене?…

— Като че ли човек трябва все да мисли за смъртта — възрази Кристоф, повдигайки рамене. — Дори и това да се случи, не е ли по-добре да умреш, борейки се за щастието на любимите същества, отколкото да гаснеш в апатия?

* * *

На същата площадка в малкия апартамент на четвъртия етаж живееше един работник електротехник на име Обер. Виж, ако този човек странеше от другите обитатели, това съвсем не беше негова вина. Излязъл от народа, той нямаше никакво желание да се върне отново сред него. Дребен, болнав, с упорито смръщено над очите чело, с жив, прям поглед, който се забиваше като свърдел, с руси мустаци, подигравателна уста, съскащ говор и глух глас, с шалче около шията, защото вечно го болеше гърло, раздразнено допълнително от страстта му да пуши безспир, трескаво активен — всичко издаваше охтичава натура. Смесица от тщеславие, ирония, горчивина, които прикриваха възторжения му и наивен, вечно разочарован от живота дух. Незаконен син на някакъв буржоа, когото не познаваше, отгледан от майка, която му бе невъзможно да уважава, той беше видял доста тъжни и грозни гледки в ранното си детство. Беше упражнявал какви ли не занаяти и беше пътувал много из Франция. Притежаващ удивителна воля за самообразование, той се бе изградил сам с цената на нечовешки усилия; четеше всичко: история, философия, декадентска поезия. Беше в течение на всичко: театри, изложби, концерти. Изпитваше някакъв разнежен култ към буржоазната литература и мисъл: просто го обайваха. Пропит беше от неясната пламенна идеология, въодушевяваща буржоазията през първите години на революцията. Твърдо вярваше в непогрешимостта на разума, във вечния прогрес — quo non ascendam?^[6] — в близкото възцаряване на благоденствие на земята, във всесилната наука, в човечеството-бог и във Франция, първородна дъщеря на човечеството. Възторжен и доверчив противник на духовенството, той виждаше във всяка религия и особено в католицизма мракобесие, а в свещеника — заклет враг на светлината. Социализъм, индивидуализъм и шовинизъм се смесваха хаотично в съзнанието му. Беше хуманист по дух, деспот по темперамент и анархист по поведение. Горделив, той съзнаваше празнотите в образованието си и беше много предпазлив в разговор. Възползуваше се от казаното пред него, но не обичаше да иска съвети: това го унижаваше. Умът и ловкостта му обаче не можеха да заместят липсата на образование. Беше си наумил да стане писател. Като много неуки хора във Франция, той имаше дарба за писане и голяма наблюдателност; само че мисълта му беше объркана. Показал бе няколко съчинени с голяма мъка страници на известен журналист, в чиято преценка имаше доверие, но той му се беше надсмял. Дълбоко унижен, след този случай той не говореше вече с никого за литературните си занимания. Но продължаваше да пише: страстта му отговаряше на потребността да излее чувствата си и му носеше радост. Много бе доволен от красноречевите страници и философските си мисли, които не струваха пукната пара, а не използуваше наблюденията си от действителността, които бяха крайно интересни. Смяташе се за философ и искаше да пише социални драми и идейни романи. Лесно разрешаваше неразрешимите проблеми и откриваше Америка на всяка крачка. А забележеше ли после, че други са го изпреварили, разочароваше се леко раздразнен: готов беше да ги обвини в интригантство. Изгаряше от любов към славата и_ _от жертвоготовност и страдаше, че не може да им намери приложение. Мечтаеше да стане велик писател, част от писателския елит, към който изпитваше безмерна почит. Въпреки желанието да се самозаблуждава, беше достатъчно трезв и ироничен, за да си даде сметка, че няма изгледи^[7] за успех. Но би искал поне да живее в атмосферата на буржоазните мислители, които отдалеч му се струваха блестящи. За нещастие този невинен стремеж му правеше непоносимо обществото на хората, с които беше принуден да живее поради социалното си положение. А тъй като буржоазното общество, до което се домогваше, му затваряше вратите си, той не се виждаше с никого. Затова Кристоф много лесно установи връзка с него. Но скоро трябваше да вземе предохранителни мерки: в противен случай Обер щеше да прекарва повече време при него, отколкото в собствения си дом. Беше тъй щастлив, че е срещнал музикант, с когото да разговаря за музика и театър. Но Кристоф, както можеше да се предположи, не обичаше да говори на тези теми с Обер: с човек от народа той би предпочел да говори за народа, а другият точно от това бягаше, пък и вече ме можеше.

Колкото по-надолу слизаше по етажите, толкова Кристоф беше по-далеч от обитателите им. Между другото би трябвало да бъдеш магьосник, за да проникнеш у наемателите от третия етаж. От едната страна живееха две дами, застинали в дългогодишен траур: госпожа Жермен, тридесет и пет годишна, беше загубила съпруга и дъщеричката си и живееше като отшелница със свекърва си, набожна старица. От другата страна на площадката беше настанена загадъчна личност с неопределена възраст, навярно между петдесет и шестдесет години, с десетгодишната си дъщеря. Той беше плешив, с добре поддържана красива брада, говореше кротко, държеше се изискано и имаше аристократични ръце. Наричаха го господин Ватле. Казваха, че бил анархист, революционер, чужденец, без да се знае произхода му, може би русин или белгиец. Всъщност беше от Северна Франция и не беше вече никакъв революционер, но такава слава му се носеше. Забъркан в Комуната през 1871 година, осъден на смърт, той бе останал жив, без сам да знае как, и бе живял десетина години къде ли не в Европа. Беше свидетел на толкова безчестия по време на парижките смутове и след тях и по време на изгнанието и след връщането си сред своите бивши съратници, присъединили се към властта, както и в редовете на всички революционни партии, че се беше отдръпнал от тях, запазвайки миролюбиво своите убеждения за себе си, без да ги е опетнил, но и без да ги е приложил на дело. Четеше много, пишеше от време на време леко бунтовни книги и дърпаше — както твърдяха хората — конците на много от далечните анархистични движения в Индия и Далечния Изток, занимаваше се със световната революция и в същото време с изследвания от не толкова универсално, но по-безобидно естество: общ език за всички хора по света, нова метода за популярно изучаване на музиката. Не общуваше с никого в къщата; задоволяваше се да поздравява извънредно учтиво всеки, когото срещнеше. Все пак той се съгласи да каже няколко думи на Кристоф за новата си музикална метода. Това всъщност представляваше най-малко интерес за Кристоф: никак не го засягаха знаците на мисълта му. Той винаги щеше да успее да я изрази, все едно на какъв език. Но господин Ватле упорствуваше и му обясняваше с кротка настойчивост своята система; Кристоф не успя да научи нищо за всичко останало в съществуването му. Затова когато го срещнеше по стълбата, той вече се спираше само за да погледне момичето, което беше винаги с него: русо бледо, малокръвно дете, със сини очи, малко сухо очертан профил, крехко тяло и болнаво, не особено изразително лице. Той мислеше като всички, че е дъщеря на господин Ватле. Тя беше сираче, родителите й бяха работници. Ватле я бе осиновил на четири-петгодишна възраст след смъртта на родителите й по време на една епидемия. Обичаше едва ли не безгранично бедняшките деца. Това беше някаква мистична страст у него, подобна на увлечението на Венсан дьо Пол. Тъй като съвсем не вярваше в официалната благотворителност и му беше съвсем ясно какво представляват филантропичните дружества, той раздаваше милосърдие сам и при това тайно от другите: това му доставяше необяснима наслада. Беше изучил медицина, за да бъде полезен. Веднъж бе влязъл в дома на един работник от същия квартал, заварил бе болни и бе почнал да се грижи за тях. Имаше известни медицински познания, реши да ги допълни. Гледката на болно дете му бе непоносима: терзаеше го. Но затова пък каква радост, когато успееше да изтръгне от болестта някое от тези нещастни малки същества, когато върху слабото личице отново заиграеше бледа усмивка! Сърцето на Ватле се разтопяваше. Райски минути!… Те го караха да забравя неприятностите, които му създаваха често хората, който му бяха задължени. Много рядко му засвидетелствуваха признателност. Портиерката се вбесяваше, че толкова индивиди с мръсни крака се качват по стълбището: тя се оплакваше ядовито. Собственикът, обезпокоен от тия събирания на анархисти, му правеше забележки. Ватле възнамеряваше да напусне апартамента, но не се решаваше: имаше си своите дребни мании; беше кротък, но упорит и не обръщаше внимание на приказките.

Кристоф спечели малко доверието му с любовта си към децата. Това бе връзката между тях. Кристоф не можеше да срещне момиченцето, без сърцето му да трепне: по някакво тайнствено сходство, което инстинктът долавя без участието на съзнанието, детето му напомняше дъщерята на Сабин, неговата далечна първа любов, ефимерна сянка, която безмълвна миловидност не можеше да се заличи от сърцето му. Затова той се интересуваше от бледото момиченце, което никога не скачаше, нито пък тичаше; едва се чуваше гласът му; то нямаше никаква приятелка на своя възраст и беше винаги само, мълчаливо, играеше си безшумно, без да се движи, с някоя кукла или парче дърво, като мърдаше тихичко устните си, разказвайки си приказки. Беше сърдечно, но безразлично; у него имаше нещо чуждо, несигурно, но приемният му баща не го забелязваше: той го обичаше. Уви! Нима този несигурен, чужд елемент не съществува винаги дори у децата от нашата плът?… Кристоф се опита да запознае малкото самотно момиче с дъщерите на инженера. Но както от страна на Елсбергер, така и от страна на Ватле се сблъска с любезно, но категорично нежелание. За тези хора беше сякаш въпрос на чест да се погребат живи всеки в своята отделна килия. В краен случай всеки от тях би приел да помогне на другия, но се страхуваха да не би да се сметне, че се нуждаят от помощ; и тъй като и двете страни се отличаваха със същото честолюбие — и същото незавидно материално положение, — нямаше надежда някой от тях да се реши пръв да подаде ръка на другия.

* * *

Големият апартамент на втория етаж беше почти винаги празен. Собственикът на къщата го беше запазил за себе си, но почти никога не беше там. Беше бивш търговец, прекъснал рязко сделките, след като бе натрупал богатството, което си бе поставил за цел да придобие. Живееше в по-голямата част на годината извън Париж: зиме в един хотел в Ривиерата, лете на един плаж в Нормандия, като живееше като дребен рентиер; доставяше си с малко разноски илюзия за лукс, докато наблюдаваше лукса на другите, и водеше като тях непотребно съществуване.

* * *

Малкият апартамент пък беше даден под наем на бездетна двойка: господин и госпожа Арно. Мъжът беше четиридесет-четиридесет и пет годишен, учител в един лицей. Претрупан с часове, тетрадки за поправяне, частни уроци, той не бе успял да напише тезата си и накрая се бе отказал. Жената, десет години по-млада от него, беше мила, извънредно стеснителна. И двамата интелигентни, образовани, влюбени един в друг, те не познаваха никого и никога не излизаха от дома си. Съпругът нямаше време. Жената имаше премного време, но беше честно същество, което се мъчеше да превъзмогне пристъпите на меланхолия и главно ги скриваше, като запълваше дните си, както можеше: четеше, вадеше бележки за мъжа си, преписваше неговите бележки, кърпеше дрехите му, шиеше си сама рокли и шапки. Не би имала нищо против да отиде от време на време на театър; само че Арно никак не държеше на това: той беше толкова уморен вечер. И тя се примиряваше.

Голямата им радост беше музиката. Те я обожаваха. Той не можеше да свири, а тя не смееше, макар и да можеше: когато свиреше пред някого, дори пред мъжа й, човек би казал, че се мъчи дете. Все пак това им стигаше; и Глук, Моцарт, Бетховен, макар и сричани, бяха техни приятели; познаваха подробно живота им, а страданията им засилваха любовта им към тях. И хубавите книги, талантливите книги, прочетени заедно, бяха щастие за тях. Само че в сегашната литература такива почти няма: писателите не се интересуват от читателите, които не могат да им донесат нито име, нито удоволствие, нито пари, от скромните читатели, които никога не се срещат в обществото, които никъде не пишат и знаят само едно — да обичат безмълвно. Меката светлина на изкуството, която оказваше едва ли не свръхестествено въздействие върху тези честни и изпълнени с богоговение сърца, им стигаше, ведно с взаимната им обич, за да живеят в мир, доста щастливи, макар и доста тъжни двете състояния не си противоречат, — много самотни и леко наранени. И единият, и другият представляваха нещо повече, отколкото бяха извоювали в обществената стълба. Арно беше пълен с идеи, но нямаше нито време, нито смелост да пише тепърва. Трябваше да положи големи усилия, за да напечатат статия или книга от него: не си струваше труда; ненужно тщеславие! Той се смяташе толкова посредствен в сравнение с мислителите, от които се възхищаваше! Беше много влюбен в художествените творби, за да се реши „да се занимава с изкуство“. Би сметнал подобно желание за дръзко и смешно. Струваше му се, че неговата участ е да ги разпространява. Така че неговите ученици се възползуваха от идеите му: те щяха един ден да пишат книги, естествено без да споменат за него! Никой не харчеше повече пари от него за подписки за издаване на книги. Бедните са винаги най-щедри: те купуват книгите: други биха се сметнали опозорени, ако не успеят да ги получат даром. Арно се разоряваше да купува книги: това беше неговата слабост, неговият порок. Срамуваше се от него и го криеше от жена си. Тя обаче не го упрекваше, би сторила същото. Винаги крояха чудесни планове как да спестят пари за пътуване в Италия: знаеха отлично, че никога няма да го направят; и се шегуваха с неспособността си да задържат малко пари. Арно се утешаваше: стигаше му жена му и животът в труд и духовни радости. Дали това не стигаше и на нея? Тя отговаряше утвърдително. Не смееше да признае, че би й било приятно, ако мъжът й се радва на известност, чийто блясък би се отразил малко и на нея, би озарил живота й, би й донесъл благосъстояние: духовната радост е хубаво нещо, но и малко светлина отвън действува толкова благотворно!… Но тя не казваше нищо, защото беше стеснителна, пък и съзнаваше, че дори и той да се домогва до известност, не е сигурно, че ще успее да я постигне: вече е прекалено късно… Най-горчивото им съжаление беше, че нямат дете. Те го скриваха един от друг и се обичаха още по-нежно: като че ли горките хора трябваше да си искат взаимно прошка. Госпожа Арно беше сърдечна и добродушна, тя много би желала да се свърже с госпожа Елсбергер. Но не смееше. Елсбергер не показваха ни най-малко желание за това. Колкото до Кристоф, и мъжът, и жената с радост биха се запознали с него. Те бяха очаровани от неговата музика, която слушаха отдалеч. Само че за нищо на света не биха направили първите стъпки: би им се сторило нахално.

* * *

Първият етаж беше зает изцяло от господин и госпожа Феликс Байл, богати бездетни евреи, които прекарваха половината година на село, в околностите на Париж. Макар и да живееха от двадесет години в къщата — по навик, защото лесно можеха да си намерят жилище, отговарящо по-добре на богатството им, — те изглеждаха винаги като временно пребиваващи чужденци. Никога не бяха заговорили с нито един от съседите си и за тях не се знаеше нищо повече, отколкото първия ден. Но това не пречеше да се приказва по техен адрес, напротив. Не ги обичаха твърде. Пък и безспорно те не правеха нищо, за да ги обикнат. А всъщност заслужаваха да бъдат опознати по-добре: и двамата бяха прекрасни, много интелигентни хора. Мъжът, около шестдесетгодишен, се занимаваше с историята на Асирия и беше известен с ценните си разкопки в Средна Азия; любознателен и широко открит ум като повечето свои сънародници, той не се ограничаваше със специалните си занимания; интересуваше се от безкрайно много въпроси: изкуство, социални проблеми, всички прояви на съвременната мисъл. Но те не го задоволяваха напълно: той се развличаше с всички, но не се пристрастяваше към нито една. Беше много умен, прекалено умен, прекалено свободен от всяка обвързаност, готов във всеки миг да разруши с едната ръка това, което изграждаше с другата, защото твореше много: произведения и теории; беше страшно трудоспособен; по навик и за да развива ума си, продължаваше да дълбае търпеливо и дълбоко своята бразда в науката, без да вярва в ползата на дейността си. Открай време бе имал нещастието да бъде богат, така че му беше съвсем непознато увлечението на борбата за преживяване; след експедициите му в Ориента, на които се бе наситил след няколко години, не се беше вече нагърбвал с никаква официална функция. Извън специалните си трудове той се занимаваше обаче много прозорливо с актуални проблеми, с непосредствени, практически социални реформи, с преустройството на народната просвета във Франция; даваше идеи, създаваше течения; поставяше в ход крупни интелектуални машини, но тутакси се отказваше отвратен. Неведнъж бе скандализирал хората, спечелени от неговите доводи за дадено дело, като критикуваше най-хапливо и най-отчайващо същата кауза. Не го правеше нарочно: това беше просто потребност на темперамента му; прекалено нервен, ироничен, той просто не понасяше недостатъците и смешните страни на хората и нещата и ги виждаше с неприятна прозорливост. И тъй като няма нито справедливи каузи, нито добри хора, които, гледани под известен ъгъл или с известно преувеличение, да нямат нещо смешно, иронията му не можеше дълго да щади нито едните, нито другите. А тази негова черта не му печелеше приятели. А той имаше най-доброто желание да направи нещо хубаво за хората; и действително правеше; само че те не му бяха особено благодарни: задължените нему никога не му прощаваха дълбоко в себе си, че се бяха видели смешни в неговите очи. За да обича хората, не трябваше да ги вижда много често. Не че бе мизантроп. Не беше толкова самоуверен за подобна роля. Всъщност беше плах спрямо обществото, на което се подиграваше; не беше съвсем сигурен кой е прав — той или другите. Избягваше да се показва много различен от тях; стараеше се да им подражава привидно в държането и мненията си. Но каквото и да правеше, не можеше да се въздържи от преценка: имаше остро чувство за всичко преувеличено, за всичко неестествено; и съвсем не умееше да скрива раздразнението си. Беше особено чувствителен към смешните страни на евреите, защото ги познаваше по-добре. И тъй като въпреки свободомислието си, което не признаваше бариерите между народите, често се сблъскваше с предразсъдъците на представителите на другите националности, тъй като самият той, макар и християнин, се чувствуваше чужд на християнството, отдръпваше се с достойнство настрана, усамотяваше се в иронията си и в дълбоката привързаност към жена си.

Най-лошото бе, че самата тя не бе на завет от иронията му. Тя беше добра, дейна жена, готова да бъде полезна, винаги заета с благотворителни дела. Съвсем не така сложна по природа като мъжа си, тя беше погълната от добродетелността си и малко строгата, умозрителна, но много възвишена представа за дълга. Целият й доста тъжен живот без деца, без голяма радост, без голяма любов почиваше върху нравствената й вяра, състояща се предимно в желание да вярва. Иронията на мъжа й не бе пропуснала да долови неволното измамничество в нейната вяра и да се забавлява по неин адрес: това беше по-силно от него самия. Той имаше също така дълбоко съзнание за дълга, както и жена му, но изпитваше същевременно безпощадната потребност да анализира, да критикува, да не позволи да бъде заблуден и тя го караше да разнищва, да разпокъсва своя нравствен императив. Не виждаше, че подкопава почвата под краката на жена си; той жестоко я обезсърчаваше. Когато си дадеше сметка, страдаше повече от нея; но злото беше сторено. Независимо от това обаче те продължаваха да се обичат вярно, да работят и да вършат добро. Само че студеното достойнство на жената беше преценявано не по-добре от иронията на мъжа; и тъй като бяха много горди, за да разгласяват добрините, които вършеха или искаха да извършат, обществото приемаше сдържаността им като безразличие, а усамотението им — като егоизъм. И колкото повече се убеждаваха, че другите имат такова мнение за тях, толкова по-малко бяха склонни да направят каквото и да било, за да го опровергаят. Като реакция срещу просташката невъздържаност на толкова много техни сънародници, те бяха жертва на извънредната си дискретност, в която се криеше много гордост.

* * *

Колкото до приземния етаж, на няколко стъпала над малката градина, в него живееше майор Шабран, артилерийски офицер от колониалните войски, вече пенсиониран. Този як, все още млад мъж беше водил блестящи сражения в Судан и Мадагаскар; после внезапно беше зарязал всичко и се беше подслонил тук, не искайки повече да чуе за войската; прекарваше дните си, като прекопаваше лехите с цветя, разучаваше неуспешно упражнения за флейта, гневеше се срещу политиката или се караше на дъщеря си, която обожаваше: млада, не много хубава, но приятна тридесетгодишна жена, която се грижеше за него и не се беше омъжила, за да не го остави сам. Като се наведеше от прозореца си, Кристоф често ги виждаше: и както бе естествено, той обръщаше внимание повече на дъщерята, отколкото на бащата. Тя прекарваше част от следобеда си в градината, шиеше, мечтаеше, занимаваше се с цветята, винаги в добро настроение край стария си мърморещ баща. Чуваше се спокойният й ясен глас, когато отговаряше весело на сърдития глас на майора, който непрестанно влачеше крака по пясъчните алеи; после той се прибираше, а тя оставаше, седнала на една пейка в градината, шиеше с часове, без да мръдне, без да проговори, докато вътре в къщата офицерът, останал без работа, се упражняваше на пискливата си флейта или за да се разнообрази малко, свиреше несръчно на издишащия хармониум за забавление или раздразнение на Кристоф — в зависимост от деня.

* * *

Всички тези хора живееха един до друг в къщата със затворена градина, херметически изолирани дори един от друг. Единствен Кристоф със своята потребност за общуване и своята преливаща жизненост ги обединяваше всички, без те да съзнават, в своята безгранична, сляпа и прозорлива симпатия. Той не ги разбираше. Нямаше начин да ги разбере. Липсваше му психологичната дарба на Оливие. Но ги обичаше. Поставяше се инстинктивно на тяхно място. Чрез някакви тайнствени излъчвания у него бавно съзряваше неясното съзнание за тези съседни, но далечни съществования, скръбното вцепенение на жената в траур, стоическото мълчание на гордите души: свещеника, евреина, инженера, революционера; за нежния блед пламък на обич и вяра, който гореше безшумно в сърцата на двамата Арно; наивния стремеж на човека от народа към светлината; овладяния бунт и излишната деятелност, която офицерът потискаше в себе си; и спокойното примирение на девойката, която мечтаеше под сянката на люляците. Кристоф обаче единствен вникваше в тази беззвучна музика на душите: те не я чуваха — всеки бе погълнат от собствената си тъга и от собствените си блянове.

Ала всички работеха: и старият учен-скептик, и инженерът-песимист, и свещеникът, и анархистът, всички тези горделиви или обезсърчени хора. А на покрива работникът пееше.

* * *

У най-добрите хора около къщата Кристоф се натъкваше на същото духовно усамотение — дори когато бяха групирани.

Оливие го бе свързал със списанието, за което пишеше. То се наричаше „Езоп“ и беше взело за свой девиз следния цитат от Монтен:

„Изкараха Езоп на продан заедно с двама други роби. Купувачът попита първия какво умее да прави; за да вдигне цената си, първият каза какви ли не чудесии за себе си; вторият отговори същото, като притури; когато дойде ред на Езоп и го попитаха също какво може да прави, той отвърна: «Нищо, защото тия двамата взеха всичко; те могат да правят всичко.»“

Истинското държане на презрителна реакция срещу „безсрамието“, както казваше Монтен, на „хората, които на думи знаят всичко, както и срещу тяхното безкрайно самомнение!“ Мнимите скептици от списанието „Езоп“ всъщност се отличаваха с добре калена вяра. Само че в очите на публиката тази иронична маска естествено не беше особено привлекателна; тя озадачаваше. Хората спечелват народа за себе си само когато му поднесат прости, ясни, силни и недвусмислени девизи за поведение в живота. Народът предпочита една здрава лъжа пред някоя анемична истина. Скептицизмът му допада само когато прикрива някой груб натурализъм, някое християнско идолопоклонничество. Презрителният пиронизъм, с който се забулваше „Езоп“ можеше да бъде разбран от много малко умове — alme sdegnose^[8], — които познаваха скритата интелектуална устойчивост на сътрудниците му. Тази сила не оказваше никакво въздействие.

Те обаче нехаеха. Колкото повече се демократизираше Франция, толкова повече нейната мисъл, изкуство и наука като че ли се аристократизираха. Науката, заслонена зад специалния си език в своето светилище, под троен воал, който можеха да вдигнат само посветените, беше по-недостъпна, отколкото по времето на Бюфон и енциклопедистите. Изкуството, поне изкуството, което уважаваше себе си и тачеше красотата, беше също неразгадаемо; то презираше народа. Дори между писателите, загрижени не толкова за красотата, колкото за въздействието над читателите, измежду писателите, които даваха предимство на нравствените, а не на естетичните идеи, цареше често странен аристократичен дух. Те като че ли бяха по-загрижени да запазят в себе си чистотата на вътрешния си плам, отколкото да го предадат на околните. Човек би казал, че те не държат да наложат идеите си, а просто да ги изявят.

Имаше все пак измежду многото и някои, които се занимаваха с народно изкуство. Измежду най-искрените от тях едни влагаха в творбите си анархистични, разрушителни идеи, бъдни, далечни истини, може би благотворни след един век или дори след двадесет години, но които за момента разяждаха, обгаряха душите; други пишеха горчиви, иронични пиеси, много тъжни, без илюзии. След като ги прочетеше, Кристоф чувствуваше краката си подкосени цели два дни.

— И вие поднасяте това на народа? — попита Кристоф, жалейки бедните хора, които идваха да забравят мъките си за няколко часа, а им предлагаха тези злокобни развлечения. — Та вие направо ще го закопаете!

— Бъди спокоен — отвръщаше му смеешком Оливие, — народът не идва.

— Браво на него! Вие сте луди. Нима искате да му отнемете изобщо смелостта да живее?

— Защо? Нали трябва и той като нас да се научи да вижда грозотата на живота и все пак да изпълнява твърдо дълга си?

— Твърдо? Съмнявам се; но, виж, без удоволствие, в това съм сигурен. Пък и не се отива далеч, когато се убие у човека удоволствието от живота.

— Какво да се прави? Нямаме право да изопачаваме истината.

— Но нямаме и правото да кажем цялата истина на всички.

— Ти ли твърдиш това? Ти, който не преставаш да изискваш истината, ти, който твърдиш, че я обичаш повече от всичко друго в света?

— Да, истината за мене, както и за хората, които имат здрава гърбина, за да я понесат. Но за другите, това е жестокост и глупост. Сега разбирам. В моята родина никога не би ми дошло наум; там, в Германия, хората не страдат, както у вас, от болестта на истината: прекалено много държат на живота; виждат благоразумно само онова, което желаят да видят. Обичам ви, защото не сте такива: вие сте смели, играете с открити карти. Но сте безчовечни. Когато си въобразявате, че сте открили някоя истина, хвърляте я в света, без да се грижите дали, подобно на лисиците от библията, тя няма със запалената си опашка да го подпали. Уважавам ви, че предпочитате истината пред щастието; но пред щастието и на другите… това, виж, не е право! Прекалявате! Трябва да обичате истината повече от себе си, но ближния си повече от истината.

— Нима трябва да го лъжем?

Кристоф му отговори с думите на Гьоте:

„Ние трябва да дадем гласност само на онези висши истини, които могат да служат за благото на човечеството. Другите трябва да запазим у себе си. Подобни на меката светлина на скритото слънце, те ще озарят всички наши постъпки.“

Но тези задръжки съвсем не вълнуваха френските писатели. Те не се запитваха дали лъкът, който държаха в ръката си, изстрелваше „идеята или смъртта“ или пък и двете заедно. Липсваше им любов. Когато някой французин има известни идеи, той иска да ги наложи на другите. Когато няма, пак се стреми към същото. А когато види, че не може, престава да се интересува. Това беше главната причина, поради която този елит се занимаваше малко с политика. Всеки се затваряше в своята вяра или в своята липса на вяра.

Много опити бяха направени, за да се победи този индивидуализъм и да се групират силите, но повечето от тези групировки тутакси се израждаха в сборища за празни препирни или в смешни заговорнически гнезда. Най-добрите се унищожаваха взаимно. Имаше няколко прекрасни хора, заредени със сила и вяра, създадени да обединяват и да водят слабите добронамерени хора. Но всеки си имаше свое стадо и не се съгласяваше да го слее с другите. Така се бяха оформили няколко малки списания, съюзи и обединения, които притежаваха всички нравствени добродетели освен една: себеотрицанието; нито едно списание не искаше да се заличи за сметка на другите и по този начин си оспорваха трохите на читателската публика, съставена от не много на брой и не много облагодетелствувани материално добри хорица; списанията вегетираха известно време безкръвни и изнемощели от глад и най-сетне падаха, без да могат да се надигнат вече, под ударите на врага или — още по-жалко — под собствените си удари. Различните професии — писатели, театрални автори, поети, прозаици, професори, учители, журналисти — образуваха множество малки касти, всяка със своите по-малки подразделения, затворени едни за други. Никакво взаимно проникване. Във Франция липсваше единодушие по каквото и да било освен в много редки моменти, когато то вземаше епидемична форма и обикновено изпадаше в заблуждение: защото бе нездраво. Във всички области на френската дейност цареше индивидуализмът: в научните търсения, както в търговията, където пречеше на търговците да се обединят, да организират сдружения на собствениците на фирмите. Индивидуализмът във Франция не беше пищно развит, но упорит и затворен в себе си. Да си сам, да не дължиш нищо на другите, да не се смесваш с другите, за да не би да се почувствуваш по-малоценен в тяхното общество, за да не би да смутиш гордото си усамотение: това мислеха дълбоко в себе си всички, които основаваха „отделно“ списание, „отделен“ театър, „отделна“ групировка; списания, театри, групировки често нямаха никакво друго основание за съществуване извън желанието на основателите да не бъдат заедно е другите, неспособността им да се обединят с другите с обща дейност или мисъл, недоверието, ако не враждебността на различните партии, което въоръжаваше едни срещу други хора, най-достойни да се разберат помежду си.

Дори когато умове, които се ценяха взаимно, се озовяха обединени в една и съща задача, както например Оливие и другарите му в списанието „Езоп“, те като че ли през цялото време бяха нащрек помежду си; не проявяваха излиятелното добродушие, така свойствено в Германия, където то лесно почва дори да досажда. Един младеж от тази група привличаше главно Кристоф, защото той отгатваше у него изключителна сила: той бе писател с непоклатима логика, упорита воля, увлечен в нравствени идеи, на които служеше непримиримо, готов да им пожертвува целия свят и себе си заедно с него; беше основал и списваше почти сам списание, за да ги защищава; зарекъл се бе, че ще наложи на Франция и на Европа идеята за една чиста, свободна и героична Франция; вярваше твърдо, че светът ще признае един ден, че той е написал една от най-смелите страници в историята на Френската мисъл; и не се лъжеше. На Кристоф много му се искаше да го опознае повече и да се свърже с него. Но нямаше начин. Макар и Оливие често да имаше работа с него, те се виждаха не много често и винаги само по работа; че споделяха нищо по-интимно, разменяха най-многото понякога някои абстрактни мисли; или по-скоро — защото ако искаме да бъдем точни, не ставаше дума за размяна, всеки пазеше ревниво идеите си, — когато биваха заедно, произнасяха монолози и единият, и другият. И все пак те бяха другари по борба и знаеха взаимната си цена.

Тази сдържаност имаше много мъчно разграничими причини дори в собствените им очи. Най-напред изключителна критичност, която съзира съвсем ясно непреодолимите различия между душите, и краен интелектуализъм, който отдава прекалено голямо значение на тези различия; отсъствие на непобедимата чистосърдечна симпатия, която трябва да обича, да изразходва излишъка си от любов. Може би също умората от непосилната задача, трудното съществуване, трескавото мислене, след което вечер си много изтощен, за да се наслаждаваш на приятелските разговори. И най-сетне това ужасно чувство, което французинът се плаши да признае, макар и често то да напира у него: „че не са от същата порода“, че спадат към различни породи, появили се върху френската земя през различните епохи, породи, които, макар и свързани помежду си, имат малко общи идеи и не трябва много да мислят за тях в името на общия интерес. А над всичко стои опияняващата и опасна страст за свобода: вкусил ли си я веднъж, всичко си готов да й жертвуваш! Това свободно усамотение е още по-ценно, защото са го извоювали с дългогодишни изпитни. Елитът прибягва до него, за да не бъде заробен от посредствеността. Това е реакция срещу тиранията на религиозните и политически блокове, огромни маси, които смазват индивида във Франция: семейството, общественото мнение, държавата, окултните сдружения, партиите, котериите, училищата. Представете си затворник, който трябва да прескочи двадесет оградни стени, за да избяга. Трябва да е много силен, ако стигне докрай, без да си е счупил врата. Сурова школа за свободолюбивата воля! Но който е минал през нея, запазва за цял живот болезнената закалка, манията за независимост и му е невъзможно да се приобщи вече към другите.

Покрай надменното усамотение съществува и примиреното. Има толкова много честни хора във Франция, които се оттеглят от живота поради доброта, гордост, сърдечност. Хиляди основания, похвални или не, им пречат да бъдат дейни. У едни покорството, стеснителността, силата на навика. У други прекланянето пред общественото мнение, страхът да не станат смешни, да не би да излязат на показ, да не би да се изложат на преценката на тълпата, да не би безкористните им постъпки да бъдат изтълкувани като заинтересовани. Някой мъж не участвува в политическите и социални борби или някоя жена се въздържа от благотворителните начинания, защото виждат около себе си премного други, които вършат това недобросъвестно или налудничаво, и се страхуват да не би да ги причислят към тези мошеници или глупци. У почти всички отвращение, умора, страх от дейния живот, от страданието, от грозотата, от глупостта, от опасността, от отговорностите; страшният въпрос: „Какъв смисъл има?“, който парализира добрата воля на толкова много французи днес. Те са прекалено умни — ум без широко разперени криле и виждат всички основания „за“ и „против“. Отсъствие на сила. Отсъствие на живот. Когато си много жизнен, не се запитваш защо живееш; живееш просто за да живееш — защото е прекрасно да се живее!

И най-сетне у най-добрите можеше да се наблюдава известна смесица от симпатични, небиещи на очи качества; философия без крайности, умереност в желанията, топла привързаност към семейството, към родната земя, към нравствените привички, дискретност, страх да не наложат волята си, да не притеснят другия, свян в изявата на чувствата, вечна сдържаност. Всички тези приятни и очарователни черти се съгласуваха в някои случаи с душевна ведрина, доблест, жизнерадост. Ала всичко това бе свързано с отслабването на кръвта, с постепенното намаляване на френската жизненост.

Приветливата градина долу, зад къщата на Кристоф и Оливие, заградена с четири зида, символизираше тази малка Франция. Късче зеленина, затворено за външния свят. Само понякога духащият силно вятър вън от нея нахлуваше и в градинката и донасяше на бленуващото младо момиче полъха на далечните поля и на широката земя.

* * *

Сега, когато Кристоф съзираше вече скритите възможности на Франция, той се възмущаваше, че тя се оставя да бъде потискана от шепа негодници. Не можеше да понася сянката, в която тънеше безмълвния елит. Стоицизмът е приемливо решение, но само за хора, които нямат вече зъби. Лично той се нуждаеше от чист въздух, от широка публика, от слънцето на славата, от любовта на хиляди човешки души; беше му необходимо да прегърне любимите същества, да превърне на прах враговете си; да се бори и да побеждава.

— Можеш — каза Оливие. — Ти си силен, създаден си да побеждаваш с пороците си — извини ме, — както и с добродетелите си. Имаш щастието да не изхождаш от много аристократичен народ. Дейността не те отвращава. Би бил даже способен при нужда да станеш и политик!… Освен това имаш безценното щастие да пишеш ноти. Не те разбират и можеш да кажеш всичко. Ако хората знаеха презрението ти към тях, изразено в музиката ти, и вярата ти в това, което те отричат, и вечното ти славословене на това, което те се мъчат да унищожат, не биха ти простили и ти би се натъкнал на такива препятствия, преследвания, терзания, че би загубил най-ценните си сили в борба с тях; а когато се справиш, ще бъдеш много изтощен, за да изпълниш делото си: животът ти ще бъде изчерпан. Великите хора, които възтържествуват, обикновено се радват на някакво недоразумение. Възхищават им се за обратното на това, което са.

— Ами! — възрази Кристоф. — Вие не знаете колко са малодушни вашите господари. Най-напред мислех, че си сам и те извинявах, че не предприемаш нищо. Но всъщност вие сте цяла армия единомислещи. Вие сте сто пъти по-силни от потисниците си, струвате хиляда пъти повече, а се оставяте да ви тъпчат с тяхното безсрамие! Не ви разбирам. Имате най-хубавата страна, най-ценната интелигенция, най-хуманно чувство и не ги използуват никак, оставяте се да властвуват над вас, да ви оскърбяват, да ви тъпчат шепа обесници. Опомнете се, дявол взел го! Не чакайте помощ от небето или от някой втори Наполеон! Изправете се, обединете се! На работа, всички! Изметете къщата си!

Но Оливие повдигна рамене насмешливо и уморено й отвърна:

— Да се хванем за гушата с тях? Не, това не е нашата роля, нашата мисия е по-благородна. Насилието ми е противно. Много ми е ясно какво ще стане. Старите озлобени несретници, младите наивни роялисти, омразните проповедници на грубост и ненавист ще си присвоят моята идея и ще я опошлят! Нима искаш да издигна отново някогашния девиз на ненавист: „Fuori Barbari!“^[9] или „Франция на французите!“

— Защо не?

— А, не, това не са френски девизи. Напразно ги разпространяват у нас под патриотична окраска. Те са добри за варварските страни! Нашата страна не е създадена за омразата. Нашият гений не се утвърждава, като отрича или унищожава другите, а като ги поглъща. Нека дойдат при нас и неспокойният Север, и бъбривият Юг…

— И отровеният Изток?

— И отровеният Изток: ще го погълнем, както и останалото. Погълнали сме толкова други! Смешно ми е за неговото победоносно изражение и за бъзливостта на някои мои сънародници. Той си въобразява, че ни е завладял, перчи се по нашите булеварди, във вестниците и списанията ни, по театралните и по политическите ни сцени. Глупак! Той е победеният. Сам ще се заличи, след като ни предложи храна. Галия има здрав стомах: за двадесет века тя е смляла не една цивилизация. Можем да издържим и отровата… Вие, немците, може да се страхувате! За вас е необходимо да бъдете чисти от примеси, иначе ще престанете да съществувате. Но в нашия случай не става дума за чистота, а за универсалност. Вие имате император, Англия се нарича империя, но всъщност нашият латински гений е всевластен. Ние сме граждани на Града-вселена. Urbis — Orbis.

— Може би, докато нацията е здрава и в разцвета на своята мъжественост. Но ще дойде ден, когато енергията й ще рухне; тогава има опасност да бъде залята от чуждестранния прилив. Между нас казано, не ти ли се струва, че този ден е настъпил?

— Толкова пъти са го казвали от векове насам! Но нашата история винаги е опровергавала подобни опасения. Минахме през много други изпитания от времето на Орлеанската дева, когато в запустелия Париж са бродели глутници вълци. Развилнялата се безнравственост, настървението за наслаждения, равнодушието, анархията в настоящия момент никак не ме плашат. Търпение! Който иска да живее дълго, трябва да умее да търпи. Зная много добре, че после ще дойде ред на морална реакция, която между другото ще струва също толкова и вероятно ще доведе до същите дивотии: най-шумните й водачи ще бъдат тия, които днес използуват обществената корупция!… Но какво значение има? Тези движения не засягат истинския френски народ. Дървото не загнива от един загнил плод. Той пада. Всички тия хора принадлежат така малко на френската нация! Какво ни засяга дали ще живеят, или ще умрат? Ще седна ли да се вълнувам да организирам заговори и революции срещу тях? Сегашното болестно състояние не е дело на даден режим. Това е проказата на лукса, паразитите на богатството и ума. Те ще си отидат.

— След като ви разядат.

— С нация като нашата няма място за отчаяние. В нея се таи такава сила, такава светлина и деен идеализъм, че те се предават дори на хората, които я експлоатират и разоряват. Дори алчните политици се поддават на очарованието й. И най-посредствените, дошли на власт, са поразени от величието на нейната съдба. То ги издига над собствените им възможности; предава им от ръка на ръка факела; един след друг те подемат свещената борба против мрака. Геният на техния народ ги увлича. Волю-неволю те изпълняват закона на бога, когото отричат, Gesta Dei per Francos^[10]… Мила, мила родино, никога няма да се усъмня в тебе! Дори изпитанията ти да са смъртоносни, това ще бъде за мен още едно основание да бъда горд докрай от нашата мисия в света. Не искам моята Франция да се затвори плахо в болничната стая, боейки се от външния въздух. Не държа да продължа болнавото живуркане. Когато си бил велик като нас, по-добре умри, отколкото да престанеш да бъдеш велик! Нека световната мисъл се нахвърли върху нашата! Никак не ме е страх от нея! Водите й ще се отдръпнат, след като наторят земята ми с тяхната тиня.

— Бедно мое момче! Междувременно не е много весело. Къде ще бъдеш самият ти, когато твоята Франция изплува изпод водите на Нил? Не би ли било по-добре да се бориш? Излагаш се само на опасността от поражение, на което и без това се обричаш сам за цял живот.

— Бих се изложил на много по-голяма опасност, отколкото поражението. Опасността да загубя душевното си спокойствие; а аз държа на него много повече, отколкото на победата. Не желая да мразя. Искам да бъда справедлив дори и спрямо враговете си. Искам да запазя сред бушуващите страсти яснотата на погледа си, да разбирам всичко и да обичам всичко.

* * *

За Кристоф обаче тази любов към живота, откъсната от самия живот, не се отличаваше много от примирението със смъртта и той чувствуваше, че в него се надига, както у стария Емпедокъл, химн на ненавистта и на любовта, сестра на ненавистта, плодотворната любов, която разорава и засява земята. Той не споделяше спокойния фатализъм на Оливие; и тъй като не вярваше колкото него в трайността на нация, която изобщо не се защищава, би желал да призове здравите й сили, да вдигне на крак всички честни хора от цяла Франция.

Тъй като една любовна минута с някого ви го разкрива повече, отколкото цели месеци наблюдение, Кристоф научи за Франция след една седмица близост с Оливие, почти без да излезе от дома, повече, отколкото след цяла година скитане из Париж и стажуване в интелектуалните и политическите салони. Сред всеобщата анархия, където той губеше почва под краката си, душата на неговия приятел му се стори истински Ил-дьо-Франс — спасителен остров на разум и спокойствие сред морето. Дълбокият вътрешен покой на Оливие му правеше още по-силно впечатление, защото той не се крепеше на никаква интелектуална опора, живееше при трудни условия, тялото му беше слабо, болнаво, в плен на лесно възбудимата му нервна система. Това спокойствие не изглеждаше резултат на усилие на волята — той не беше особено волеви, — то извираше от дълбините на душата му, на нацията му. У много други хора около Оливие Кристоф долавяше далечната светлина на това ευφροθύυμ — „безмълвно спокойствие на притихнало море“, и се възхищаваше от тази скрита хармония главно защото познаваше бурните, мрачни недра на собствената си душа и си даваше сметка, че всички сили на волята му едва стигаха, за да поддържат равновесието на мощната му природа.

Наблюдавайки тази невидима Франция, неговите представи за френския характер съвсем се объркваха. Вместо веселия, безгрижен, общителен и блестящ народ той се натъкваше на съсредоточени умове, усамотени, обвити в привиден оптимизъм като със светъл ореол, но затънали в дълбок, спокоен песимизъм, преследвани от натрапчиви мисли, от интелектуални увлечения, непоклатими души, които би било по-лесно да унищожиш, отколкото да промениш. Това важеше, разбира се, за френския елит, но Кристоф се питаше откъде ли той е почерпил своя стоицизъм и вяра. Оливие му отговори:

— В поражението. Вие изковахте тези наши качества, драги ми Кристоф. Ах! Този процес не беше безболезнен. Вие нямате представа в каква мрачна атмосфера израснахме ние в унижената, осакатена родина, която току-що се бе изправила лице с лице със смъртта и все още чувствуваше да тегне над нея убийствената заплаха на силата. Знаехме, че животът ни, геният ни, нашата френска цивилизация, десетвековното ни величие бяха в ръцете на груб завоевател, който не ги разбираше и всъщност ги ненавиждаше и можеше всеки миг да ги смаже завинаги. И трябваше да живеем с такава участ пред нас! Помисли си за тези французойчета, родени в потънали в траур домове, под сянката на поражението, подхранвани с отчаяни мисли, възпитавани за кървава разплата, неизбежна и може би излишна: защото, колкото и малки да бяха те, първото нещо, което осъзнаха, беше липсата на справедливост; няма справедливост на този свят: силата потъпква правото! Душата на детето деградира или израства завинаги при подобни открития. Мнозина изпаднаха в униние. „Щом е така, защо да се борим? — казваха те. — Защо да действуваме? Няма нищо ценно. Нека не мислим по тези въпроси. Да се наслаждаваме.“ Но хората, който устояха, получиха здрава закалка; никакво разочарование не може да накърни вярата им, защото още от първия ден те съзнаваха, че пътят им няма нищо общо с пътя към щастието, но въпреки това нямат друг избор й трябва да вървят по него — иначе биха се задушили. Човек не стига изведнъж до такава твърдост. Не можем да я очакваме от петнадесетгодишни момчета. Трябва да минат преди това през много тревоги, да пролеят много сълзи. Но така е добре. Така трябва.

О, Вяра, девица от стомана,

разори с копието си изпотъпканото сърце на нациите!…

Кристоф безмълвно стисна ръката на Оливие.

— Скъпи Кристоф, твоята Германия ни е причинила много страдания.

А Кристоф едва ли не се извиняваше, като че ли той бе виновен.

— Не тъжи — успокои го усмихнат Оливие. — Доброто, което тя ни е сторила неволно, е по-голямо от злото. Вие разпалихте отново нашия идеализъм, вие раздухахте в нас пламъците на науката и вярата, вие покрихте с училища Франция, вие възбудихте творческите възможности на хора като Паотьор — само неговите открития бяха достатъчни, за да изкупят войната, костваща ни пет милиарда, вие предизвикахте възраждането на нашата поезия, живопис, музика — на вас дължим пробуждането на съзнанието на нашата нация. Възнаградени сме за усилието, което ни бе необходимо, за да предпочетем вярата си пред щастието, защото по този начин придобихме чувството за такава морална сила сред всеобщата апатия в света, че вече не се съмняваме дори в победата. Виждаш ли, драги ми Кристоф, колкото и малобройни да сме, колкото и слаби да изглеждаме — капка вода в океана на германската сила, — ние сме убедени, че именно тази капка ще оцвети океана. Македонската фаланга ще извърши пробив в многочислените войски на европейското население.

Кристоф погледна хилавия Оливие, в чиито очи блестеше вяра.

— Клети, немощни французи! Вие сте по-силни от нас!

— О, благотворно поражение! — повтаряше Оливие. — Нека бъде благословена катастрофата! Няма да се отречем от нея. Ние сме нейни чеда.